Авторитетът на съда е ценност и тя трябва да бъде защитавана.

Но от това не следва, че критични твърдения за съдия са недопустими.

В края на годината медиите посочиха, че съдия Даниела Попова от СГС е постановила решение  по дело, заведено от бившия   председател на СГС Светлин Михайлов срещу журналиста Борис Митов, сайта Медиапул и главната му редакторка Стояна Георгиева, според което  те са осъдени  на  рекордното  обезщетение от 60 000 лв. и 7000 лв. разноски. Повод за делото са четири публикации  с автор  Борис Митов, отнасящи се до  съдия  Светлин Михайлов и кандидатурата му за председател на  СГС:

• „Градските съдии не подкрепят Светлин Михайлов за нов управленски мандат“;
• „Градският съд поиска за шеф неопетнен съдия, а не скандален милионер. На ход е ВСС“;
• „Само фаворитът на съдиите за шеф на СГС отговори на въпроси за имуществото си“ и
• „Светлин Михайлов влезе по спешност в правителствена болница и отложи вота за СГС“.

Делото е гражданско, претендират се вреди, настъпили в резултат на изготвени от журналиста и публикувани в собствения и поддържан от останалите ответници електронен сайт статии, в които според съдия Михайлов се съдържат факти, уронващи престижа и доброто му име.

Решението

Преди всичко прави впечатление, че  в  решението липсва  позоваване на практиката на ЕСПЧ, в частност  на разработената концепция на ЕСПЧ за отговорна журналистика, засягаща именно въпроса за отговорността на журналиста при критика. Има последователно прилагани от ЕСПЧ критерии  – вж решение  Bédat срещу Швейцария:

защитата, предоставена от чл. 10 ЕКПЧ  на журналистите във връзка с информирането по въпроси от общ интерес е с уговорката, че те действат добросъвестно и на точна фактическа основа за осигуряване на надеждна и точна информация в съответствие с журналистическата етика (§58).

Направо удивително е, че –  доколкото говори за ограниченията на свободата на изразяване, съдът не прилага установените международни стандарти, за да определи  – вж Halldorsson v. Iceland  (§37 – 39)  –   справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване:

Тъй като многократно е трябвало да разглежда спорове, изискващи оценка на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване, Съдът е разработил общи принципи, произтичащи от богата съдебна практика в тази  област. [39].

Критериите, които са от значение за балансирането на правото на свобода на изразяване срещу правото на зачитане на личния живот, са inter alia: приносът към дебатите от общ интерес; колко добре е известно заинтересованото лице и какъв е предметът на публикацията; предишното му поведение; метода за получаване на информацията и нейната достоверност; съдържанието, формата и последствията от публикацията; строгостта на наложената санкция (вж. например Axel Springer AG срещу Германия и Von Hannover срещу Германия (№ 2 ).

Според решението “съдията безспорно е публична личност”:  “Безспорно е по делото, че ищецът е публична личност, при което границите на допустимата критика по отношение на него са по-широки (…) Това е правилно заключение, подкрепено от практиката на ЕСПЧ.

Според решението границите на критика са по-широки при определени условия, които в случая според съда не били налице – а) обществен интерес и б) информацията да не е невярна.  Може да се твърди обратното: налице са.

• • а)   Съвършено безпочвено е заключението, че  “От съдържанието на всички статии е видно, че целта им е не да бъде огласена обществена информация, важна за обществото /в случая изборът на нов председател на най-големия окръжен съд в страната/, а привличане на вниманието на читателите и повишаване на интереса им към сайта чрез опозоряване личността на ищеца.”  Това е необоснован и неправилен извод. ЕСПЧ в практиката си сочи, че по начало нищо не предполага,  че твърденията на журналист  са   направени с други мотиви, а не добросъвестно  – до доказване на обратното – вж Ghiulfer Predescu v. Romania.
    
  • б)  В самото решение  съдът твърди, че “верните факти относно работата на ищеца по значими съдебни производства са поднесени като „скандал след скандал” (…) По този начин   (“верните факти”) съдът потвърждава тезата на защитата, че твърденията имат фактическа основа – което според практиката на ЕСПЧ е основният критерий при оценката на критичните публикации.

Според решението налице е обида, а   “за да е налице обида, следва да бъдат казани в присъствието на пострадалия думи, обективно годни да накърнят достойнството му, които са  неприлични, вулгарни и цинични. Следователно, обидата е унизяващо отнасяне към някого, какъвто е настоящия случай.” Всеки читател би могъл да се увери, че в посочените четири публикации няма нищо вулгарно и цинично.

Решението е обжалвано.

Надявам се следващата инстанция  да вземе  предвид, че:

1. Статиите се отнасят до публична личност – според практиката на ЕСПЧ публичните личности имат  нисък праг на защита и  по отношение на тях има широки граници на допустима критика;
2. Обществен интерес:   обсъждат се  обстоятелства, важни за дейността на ищеца като  евентуален председател на СГС;
3. Политическо  слово:   ЕСПЧ прилага широко разбиране за политическо слово, а дебатите за избор на председател на демократична институция  са политическо слово, което се ползва с най-висока степен на защита.  По отношение на политическото слово на още по-голямо основание важи позицията на ЕСПЧ, че  свободата на изразяване е приложима и към  публикации, която  обиждат, шокират или смущават;
4. Публикациите съдържат твърдения за факти и оценъчни съждения, основани на верни факти  и обстоятелства, описани в предходни публикации в други медии и от други журналисти, съдържащи се в протоколи от заседания на ВСС, протоколи от ОС на съдиите в СГС и официални сайтове на държавни институции; налице е добросъвестно отношение към източниците според изискванията на отговорната журналистика – вж по този въпрос решение Fuchsmann v. Germany, в което ЕСПЧ приема,  че публикацията има достатъчна фактическа основа – основен  източник на изявленията  е вътрешен доклад на ФБР, подкрепен от други доклади,  журналистът е основал своите статии на достатъчно надеждни източници, при това не само на въпросния доклад. Той е действал в съответствие с журналистическите стандарти за работа с източници и се ползва от защитата на ЕКПЧ:

Съгласно чл.10, параграф 2   свободата на изразяване е придружена от “задължения и отговорности”, които се отнасят и за медиите, дори по отношение на въпроси от сериозен обществен интерес. Поради тези “задължения и отговорности” защитата, предоставена от член 10 на журналистите във връзка с отразяването на въпроси от обществен интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно, за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката (вж. например Fressoz и Roire срещу Франция [GC], № 29183/95, § 54, ЕКПЧ 1999-I и Pedersen и Baadsgaard срещу Дания [GC], № 49017/99 , § 78, ЕКПЧ 2004-XI). [§42]

5. Липса на вулгарни и цинични изказвания;

6.  и да не говорим за непропорционалността на намесата – защото преди да стигнем до въпроса за пропорционалността, би трябвало да стигнем до извода, че намесата не е необходима в едно демократично общество –

и да постанови справедливо решение.

Саморегулиране на пресата на практика няма, пише Брайън Каткарт, професор по журналистика в Лондон. В остро критична статия, препечатана в Inforrm.org,  се посочва, че  Jewish Chronicle, базиран в Лондон седмичник, за период от три години е нарушил  журналистическия етичен кодекс за поведение (Editors’ Code)  не по-малко от 33 пъти, по данни на  IPSO (Независимата организация за журналистическите стандарти).  Според сайта на IPSO  са възможни глоби до 1 милион британски лири, ако  редактори и журналисти се отклонят от договорените стандарти. Но  предупрежденията  на IPSO към  Jewish Chronicle не са последвани от анализ и санкции –  впрочем правилата, написани от големите вестникарски компании, умишлено поставят летвата  много високо, като установените проблеми  трябва да бъдат едновременно  сериозни  и  системни. IPSO заявява, че проблемите в  Jewish Chronicle  могат да бъдат решени чрез обучение на персонала за съответствие с етичния кодекс – въпреки че според правилата на IPSO редовното обучение за съответствие вече изобщо трябва да е рутинно.

Британският орган за саморегулиране често е  определян като най-строгият регулатор на пресата в западния свят – но според професор Каткарт “след като отказва да предприеме действия дори срещу един от най-малките си членове,  вече никой не може сериозно да твърди, че  Mail ,  The  Times ,  Mirror  или  Telegraph  – всички те  много по-мощни и внушителни от  Jewish Chronicle  – могат да имат и най-малкото притеснение, че могат да бъдат санкционирани от IPSO, независимо какви безобразия вършат”. “Реалността е, че IPSO умишлено е сляп за продължителна  криза в британската журналистика, която е призната по целия свят – лъжи,  продължителни кампании на омраза и дискриминация, множество намеси в личната скръб и често безотговорно докладване на пандемията на коронавирус.”

Независимо дали оценката на професор Каткарт се споделя или не, статията поставя въпроса за ефективността на медийното саморегулиране. На дневен ред и тук.

Изглежда дори в Обединеното кралство и дори след Leveson Inquiry саморегулирането не е ефективно в нужната степен. В Обединеното кралство съществуват IPSO и IMPRESS, като всяка организация  има собствен етичен кодекс. Същевременно големи издатели  като The Guardian  не са се присъединили формално към никой от двата кодекса, но имат собствена култура на прилагане на професионални стандарти.

Това е само една от разликите  с България: тук също има медии, които не са се присъединили към Кодекса на българските медии,  но не са The Guardian и не  са ангажирани с правила.