Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ –  Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд, Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия, Хаваите, Лас Вегас, Мексико и Боливия, продължаваме към Перу, след което – през Мадрид – ще затворим обиколката на земното кълбо!

Приятно четене:

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

кратки откъси от книгата – част 4

Перу – Испания – България

Континент 5

Южна Америка

Държава 11

Перу

Ден 42 – 16.02.2017 г.

Езерото Титикака: Островите Урос и Амантани

Днес ни очакваше екскурзията до езерото Титикака, за която се записахме предния ден. Щяхме да посетим плаващите острови Урос, после щяхме да спим на нормален си остров с името Амантани, а на следващия ден щяхме да посетим още един остров Такуиле.

Взеха ни с маршрутно такси от хотела и ни закараха на пристанището, където групата стана по-голяма, лодката се напълни и потеглихме. Езерото всъщност се казва Титикхакха и се състои от думите „тити“, което означава пума, и „кхакха“, което означава сив, като цвета на планината. Това е най-високото езеро в света с надморска височина от 3800 м.

Първата ни спирка бяха

плаващите острови Урос,

където живее племето Аймара.

Имат собствен език, различен от испанския. Запазили са го още от времената, когато преди 400 години инките са дошли да ги завладяват, и те са искали да избягат от тях. Качили се на лодките си и влезли в езерото. Направили си къщи върху лодките и така живеели. Но в един момент започнали да раждат деца и им станало тясно. Тогава измислили

начин да си направят изкуствени острови

За целта използвали стръкове от тръстика, които всъщност стават и за ядене. Белят се като банан, за да се стигне до сърцевината, която има доста свеж вкус, малко като на маруля.

Островите са с дебелина 3 метра и приличат на огромни салове с къщи върху тях. Всеки остров си има кмет. А отделно има един главен остров, където се намират болницата, магазинът, както и едно заведение.

След като посетихме няколко плаващи острова, където се запознахме с местните и техните традиции, вече се отправихме на тричасово плаване до

остров Амантани,

където живее племето кечуа. На тяхно име е кръстена марка спортни дрехи. Но сигурно 90% от хората, които са чували за тях, не са чували за племето и изобщо за произхода на името на тази марка. Аз също бях една от тях, докато не посетих Перу. 

Когато пристигнахме на остров Амантани, там вече ни чакаха група местни жители, облечени с традиционни дрехи. Жените бяха с дълги червени поли, бели блузи с бродирани цветя и черни шалове, които покриваха главите им, спускайки се почти до земята.

Booking.com

При племето Кечуа

Туристите бяхме разделени на групи по двама или трима и всяка групичка беше изпратена с по един местен човек, в чийто дом щяха да преспят тази нощ. Ние бяхме разпределени към едно момиченце на 13 години, което се казваше Ана.

Семейството, на което гостувахме, се състоеше от домакиня на 33 години, нейния съпруг, и двете им дъщери на 6 и 13 години. Къщата на нашите домакини се състоеше от няколко тухлени постройки с вътрешен двор. Част от постройките бяха на два етажа, като нашата стая беше единствената, измазана отвън и боядисана в бяло. Всички други бяха на тухли. 

Нашата отвътре също беше измазана, имаше три легла и изглеждаше много чиста. Стаята ни се намираше на втория етаж и до нея се стигаше по външна метална стълба. Подът беше от дървени дъски с големи фуги между тях. Съответно чувахме всичко, което си говореше семейството под нас, все едно всички се намирахме в едно помещение. Не че ги разбирахме. Имаше и външна тоалетна с плочки и тоалетна чиния, която също беше чиста.

Баня не видяхме

Предполагам, че изобщо нямаше, защото когато поисках да си измия ръцете, ми дадоха един леген, сипаха в него вода от един чайник, но съвсем малко, само на дъното, колкото един пръст, и ми дадоха едно малко хотелско сапунче. Предполагам, че беше оставено от някой турист. Това означаваше, че нямаха течаща вода. Сигурно я носеха от езерото.

Сервираха ни

обяд, който се състоеше от супа от киноа,

хляб на триъгълни питки, сварен бял ориз, два варени картофа, парче варена царевица на кочан и плочка запечено сирене, от това моето, любимото. Имаше и малко нарязани пресни домата и краставици, както и ситно накълцан лук с домати, предполагам, за супата. 

Също така получихме и чай, като ни сипаха първо гореща вода в чашите, а после ни добавиха по едно стръкче от някакво странно растение с името „муня“.  Казаха, че и то помагало за височинната болест, но за разлика от коката, това много ми хареса. Много приличаше на мента, беше силно и ароматно. 

Постройката, в която се хранехме, както вече споменах, беше измазана отвътре и боядисана в бяло. Обзавеждането се състоеше от един кухненски шкаф, маса и две пейки. В дъното имаше отвор като за врата, а зад него имаше друго много малко помещение, което представляваше кухнята. Тя обаче не беше измазана, а оставена на тухли. Печка нямаше, но имаше огън на земята, който очевидно служеше за готвене. Около него бяха пръснати какви ли не неща, които се сливаха с черния под, който, мисля, че беше от кал. 

След като се нахранихме, в програмата беше включено изкачване на един от двата хълма, намиращи се на острова. И на двата имаше по един храм, единият, построен в името на богинята майка – Пача Мама, а другият – в името на бога баща – Пача Тата.

Изкачването беше изключително тежко заради разредения въздух. Първо

изкачихме Пача Тата,

който беше по-ниският от двата хълма. Направихме едно кръгче около храма. Не толкова заради традицията, колкото заради уникалните гледки, които се откриваха към целия остров и езерото. 

След това решихме, че можем

да се опитаме да изкачим и Пача Мама

По време на инструкциите ни предупредиха, че е невъзможно да се посетят и двата храма за толкова кратко време заради трудностите с преодоляването на надморската височина. Ние обаче се справихме и изкачихме и най-високия хълм на острова. Вечерта наближаваше, а горе стана изключително ветровито и неприятно. Но гледките бяха още по-зашеметяващи от тези на Пача Тата. 

Когато се върнахме в нашата къща, заварихме масата така, както я бяхме оставили на обяд. Малко се изненадахме, а аз лично се притесних дали случайно няма да ни спестят вечерята. Все пак насядахме на пейката и се заговорихме с децата, които говореха испански, а Диана ни превеждаше. Чак тогава домакинята събра чиниите и вилиците в единия край на масата. След това ги избърса с една кърпа и ги върна обратно по местата, но вече не се знаеше кое на кого е било. По-добре изобщо да не ги беше забърсвала, така всяка от нас щеше да си яде в своята чиния със своята вилица. За ядене имаше същото като на обяд, но без супата и сиренето. 

Празненството

Към 20:00 ч. ни качиха в стаята и ни донесоха местни носии, които щяхме да носим на танците тази вечер. Всички помогнаха в обличането, а децата даже сплетоха косата на Зоя. После Ана ни заведе в един салон, където дойдоха и останалите туристи, също облечени традиционно.

Когато всички се събрахме, дойде група музиканти, които пяха и свириха около един час. Всеки път, когато започваше някоя песен, всеки домакин хващаше за ръце неговите гости, издърпваше ги на дансинга и всички заедно започваха да се въртят в кръг. Въртенето включваше допълнителни въртеливи движения, а понякога направо се тичаше. С напредването на песента кръговете започваха да се обединяват и накрая всички се въртяха заедно в един, като при типичните български хора. Само че тук нямаше различни видове стъпки, както при нас. 

Това

не беше единственото нещо, което приличаше на българско

Носиите им и шарките също много наподобяваха нашите. А и култът към богинята майка напомня за същия култ, който са имали племената по нашите земи стотици години, преди да дойде християнството. 

След като се върнах в България и показвах снимки на мои приятели от пътешествието, една жена разказа история за това как човек от Южна Америка буквално прочел текст по шевиците на българска носия. Текст, в който се говори за сватби, крави и такива неща. Дали нямаме много повече общи неща с тези хора, отколкото различия? 

Танците приключиха в 21:30 ч. и всички се прибрахме да спим. 

Ден 51 – 25.02.2017 г.  

Трета и последна драма преди края на обиколката

И ето че дойде денят с третата неприятна случка по време на моята обиколка на Земята. Но всичко по реда си. 

Сутринта се излежавахме известно време, после закусихме в хотела и излязохме за разходка из центъра на Лима. Този ден беше страшна жега.

Лима

се оказа много симпатичен град, много цветен, чист и подреден. Разгледахме всичко, каквото имаше за гледане.

А за обяд хапнахме в много приятно заведение с вътрешен двор. После се върнахме в хотела  да си вземем раниците и потеглихме с такси към летището.

Моят полет

беше с един час по-рано от този на Зоя и Диана и затова аз първа се наредих за регистрация. Дойде моят ред. Застанах на гишето на авиолиния Y, с която трябваше да летя, и си подадох паспорта.

Тук започна третият кошмар от моето пътешествие, може би най-големият от трите

Служителката на гишето ми съобщи, че билетът ми е анулиран и парите за него са ми върнати по сметката. Краката ми се подкосиха, стана ми много горещо, сърцето ми заби ускорено и се разтреперах цялата. По време на цялото пътешествие аз редовно си следях картовата сметка, както и електронната поща. Не бях получавала никакво известие за анулирания си билет, както и никакви пари не бяха постъпили по сметката ми. Почти се разревах. Служителката твърдеше, че нищо не може да направи.

Диана беше забелязала, че се бавя, и дойде да помага, но без успех. Дойде някакъв служител и ми даде едно картонче, с някакъв код, и ме прати да се обадя за повече информация на авиолиния Х, от която бях закупила билета. С този код получавах безплатни минути по телефоните на летището. 

Звъннах на авиолиния Х и разказах каква е ситуацията

Отговорът, който получих, беше, че на 22-ри февруари са ми изпратили мейл, с който ми съобщават, че трябва да отида на летището, за да си платя билета. Вместо това на 22-ри февруари аз получих електронния билет от Х и нищо повече. Единствено, преди това, на 21-ви февруари, получих потвърждение за направената резервация. Няма как да съм получила и трети мейл с информация за проблем с билета, без да го видя. А и няма логика да е отишъл в папка „Спам“, понеже вече имах мейла с билета, изпратен същия ден от същия подател,  и си беше пристигнал в нормалната папка. Единственото, което можаха да ми кажат още по телефона, беше да отида в офис на Х да си купя нов билет. Хукнах да търся офис на летището. Такъв нямаше на първия етаж и се качих на горния. Там също обиколих, тичайки, всички коридори и накрая намерих някакъв офис със спуснати щори. Започнах да тропам по вратата и прозорците с надежда, че някой ще отвори, но очевидно беше затворено. 

Върнах се на първия етаж

и намерих някакви гишета встрани от зоната за регистрация, където казаха, че мога да си купя билет. Там обаче имаше огромна опашка. Помолих се да ме пуснат преди всички. И как няма да ме пуснат, вече бях ревала от доста време, цялата треперех и сълзите ми течаха като река, сигурно съм изглеждала много страшно. За съжаление обаче за този полет вече нямаше места, дори в бизнес класата.

Тази отвратителна авиокомпания беше препродала моя билет,

не ме беше уведомила и дори не ми беше върнала парите, както твърдеше. 

От гишето за продажба на билети ме пратиха на гишето за чекиране на авиолиния Х, там да се разправям, защото там имало техни служители. Времето вече напредваше ужасно, а аз кръстосвах цялото летище, тичайки от единия край към другия и обратно. Бях си оставила раницата на Зоя, за да не тичам с нея, а Диана ме придружаваше, за да помага с езика, ако се наложи. Намерих гишето за чекиране на Х, прередих цялата огромна опашка, която се беше събрала, и скочих на първата служителка. Тя обаче отказа да помогне. Не можело нищо да се направи, нямало кой да поеме вина, нямало откъде да си купя билет, защото офисът бил в центъра и не работел през уикенда.

Чувствах се толкова безпомощна и уплашена

до смърт. 

Върнах се при Зоя и си включих таблета, за да видя каква информация ще ми даде сайтът на Х за моя билет. Там изписа същото, което изписа и предния ден, когато проверих – билетът беше със статус „Потвърден“. Но при опит да направя регистрация за полета отново излезе съобщение, че не може да стане през интернет и трябва да се направи на летището. Все пак получих лъч надежда и отново хукнах към гишето за чекиране на Y, отново пререждайки цялата опашка. Показах на служителите, че според сайта на Х билетът ми е потвърден и активен. Но пак нямах успех. На техните екрани показваше статус „възстановена сума“. 

Върнах се при телефоните и реших пак да звъня на Х. Но онова картонче вече не вършеше работа. Явно е било с определен лимит, който бях изразходила. Наложи се да звънна от мобилния си телефон. От авиолиния Х обаче продължиха да повтарят едно и също. В този разговор новата информация беше, че моята банка е заподозряла плащането като измама и е изпратила заявка до Х за връщане на парите за билета.

После се оказа, че това изобщо не е вярно

Аз още тогава не го повярвах, защото преди да потегля на обиколката, минах през офис на банката и пуснах заявление да не се спират никакви плащания от картата ми, които са направени според графика на държавите, които ще посещавам. Именно заради случаи като този бях предприела всички възможни мерки, за да ги предотвратя. В случая обаче се оказа, че не съм предвидила некомпетентността, безхаберието и непрофесионализма на авиолиния Х. Дори отказаха да поемат вината за това, че не са ме информирали за анулирания билет. Продължаваха да твърдят, че са ме известили на датата, на която всъщност аз получих истински електронен билет.

Времето вече съвсем напредна. Може би и самолетът ми вече да беше излетял, а сега наближаваше този на Зоя и Диана. Те много се притесниха за мен, но трябваше да ме оставят, за да не изпуснат и своя полет. 

След близо 20-минутния безрезултатен разговор по телефона с авиолиния Х, който ми излезе 100 лв., стигнах до извода, че

няма какво повече да направя. Бях опитала какво ли не

Бях прередила стотици чакащи хора на всички възможни гишета. Виках и крещях по всички служители, без да са виновни. А никога не бях викала на непознати през живота си. Не знам дали е от зодията ми, но по природа съм много спокоен човек, който се изнервя изключително трудно. Но дори и това да се случи, винаги пазя самообладание и добър тон. Прекосих летището няколко пъти на спринт. Не знам как не ме арестуваха. Нямаха ли камери тия хора? Ако е имало, никой не ги следеше – гарантирам. Това да беше в някоя друга държава, отдавна щях да съм с белезници в някоя тъмна стаичка. А може би често имат такива случки и не искат да се месят.

Реших, че ще си хвана такси и ще се върна в хотела, надявайки се, че ще има свободна стая, и оттам ще си купя билет за следващия ден. 

Със замъглен от сълзи поглед започнах да се оглеждам за изход от летището

Имаше доста врати и не знаех от коя да мина, за да изляза при такситата. Реших да използвам вътрешния терминал и се запътих натам.

Както си вървях, чух някой да повтаря името на авиолиния Х

По-скоро не го чух в началото, толкова бях съкрушена и изтощена. Но някъде на третия път ми светна лампата и потърсих с поглед източника. Видях двама мъже, които гледаха към мен и продължиха да викат името на авиолинията. Веднага скочих към тях:  

– Да, какво за Х? Искам да говоря с тях… ти кой си? – И хванах табелката, която висеше от врата на единия, да погледна какъв е този. Те обаче не говореха английски, но продължиха да повтарят „Х, Х“ и да ме приканват да тръгна с тях. Последвах ги и един друг мъж с табелка на врата ме пое и каза, че ще ме заведе до офис на Х. Ето ти нова изненада. Досега никой не каза нищо за офис на Х, а се оказа, че тук има такъв.

За момент се усъмних, дори се уплаших. Зоната извън летището на Лима се води за изключително опасен квартал,

а аз тръгнах след непознат в тъмното,

който твърдеше, че ще ме заведе до офис от другата страна на булеварда, извън летището. Докато течаха тези мисли в главата ми, една служителка от европеидната раса, също с табелка, се поздрави с моя предводител и това ме успокои до някаква степен. А и човекът изглеждаше по-притеснен и от мен. През цялото време бързаше толкова много, а аз едвам го догонвах с моята вече 14 килограмовата раница на гърба. Даже се наложи да се качваме по стълби, после да слизаме, после пак стълби, докато накрая наистина стигнахме до някакъв

отворен офис за продажба на самолетни билети!

И вътре говореха на перфектен английски! 

Имаше, мисля, трима човека, изглеждаха много любезни и възпитани. Пое ме средният. Аз започнах за пореден път да разказвам проблема си, сълзите отново рукнаха. Човекът, който ме доведе до офиса, ми подаде чаша вода. Изглеждаше доста притеснен, сигурно са ме наблюдавали, докато обикалях летището като луда, и им е станало много мъчно за мен. 

Показах на служителя мейла с електронния билет.

Той видя датата, на която бе закупен и директно разказа какво най-вероятно се беше случило. Понеже е бил закупен много скоро, парите не били стигнали до авиолиния Х и системата е отказала билета. Вината била изцяло в мен. Аз обаче твърдях, че след като Х ми е поискала телефон и мейл за контакт, би следвало да ме уведоми за анулирането. Защо иначе ще ми искат данни за връзка??

Но служителят продължи да повтаря, че

проблемът е в системата и компанията няма вина

Това се случвало много често и ми показа папка с такива случаи на хора, имали същия проблем като моя. Даже точно в този момент имаше един руснак в офиса, който също не го били пуснали да се качи на самолета. Но той, горкият, беше свършил парите и от 24 часа чакаше превод на пари, за да може да си купи билет за полет на следващата сутрин. Този човек стоеше в този офис през цялото време, дори май беше спал там. Ако парите не дойдеха до няколко часа, нямаше да може да си купи билет за следващата сутрин. 

Това никак не ми помагаше и

аз продължавах да редя сълзи и сополи

Човекът ми намери друг полет за следващия ден. Цената беше с около 100 лв. повече от този, на който не успях да се кача тази вечер, и аз казах, че ще го купя. Извадих си картата да го платя, но служителят ме предупреди, че за плащане с карта има 6% такса. Тогава измъкнах от калъфа на телефона двете скрити банкноти по 500 евро, за да платя в брой и  да избегна тези 6%.

Но и тук ударих на греда

Оказа се, че в Перу банкнотите по 500 евро имали по-ниска стойност и една такава е равна на 460 евро. Ако пък реша да изтегля пари от банкомата, щях да имам такса за теглене и процент от дръпнатата сума. Най-добре щеше да е да имам банкноти, различни от 500 евро, за да не плащам нищо допълнително. В крайна сметка използвах банковата си карта и получих самолетен билет. 

Служителят ми гарантираше, че

на следващия ден ще летя обратно към Европа

На мен това изобщо не ми се струваше възможно. Вече се чувствах сякаш съм пленена на този континент и че никога няма да мога да се прибера в къщи. Не знам защо не можех да осъзная, че това което ми се случи, не е кой знае каква драма и че се случва непрекъснато и на други хора. Но аз го изживях изключително тежко. 

Когато вече се сдобих с нов билет за следващия ден, хората от офиса ми предложиха много евтин хостел близо до летището. Може би беше същият, в който спахме първата нощ преди две седмици. Аз обаче исках да се върна в Мирафлорес в моя си хотел.

Имах нужда от цивилизация

Хората намериха още един начин да ми помогнат и извикаха Uber, който да ме закара до хотела на цена, три пъти по-ниска от тази за такси. Служителят, който ми продаде билета, лично ме заведе до колата и ме остави на шофьора. 

Междувременно този, който първоначално ме доведе до офиса, беше стоял там през цялото време, без да си тръгне, преди да види, че проблемът ми е решен. Сега, като се замисля, той май повтаряше нещо такова, докато ме водеше, че тази вечер ще реши проблема ми, и даже май ми гарантираше. Беше много мило от негова страна, както и от страна на служителите от офиса. Отново извадих късмет в това си нещастие, че

попаднах на толкова мили и сърдечни хора 

Върнах се в хотела, взех си душ и си легнах. Бях адски изтощена от целия този стрес.

Ден 53 – 27.02.2017 г.                           

Затваряне на кръга около Земята

Дойде моментът да се наредя на последната опашка за отвеждане към последния самолет, с който щях да затворя кръга на тази обиколка на Земята. На екрана на изхода, който показва посоката на самолета, пишеше „SOFIA“. 

Последна дестинация –  към София!

Виждайки тази табела, усетих някакво много странно чувство. Мисля, че чак тогава осъзнах какво бях направила. До този момент просто следвах едни планове, посещавах едни места по списък и не се замислях за мащабите на самото пътешествие, за километрите, които бях изминала. През последните петдесетина дни бях видяла екрани с имената на около двадесет града, пръснати на пет континента.

А сега стоях пред също такъв екран с името София

Бях много, много щастлива. Редях се на съвсем нормална опашка, с хора, които бяха дошли в Мадрид за няколко дни на екскурзия, с други, живеещи в града, завръщащи се за малко в България сега, с трети, отиващи по някаква работа до София… А аз, една от всички чакащи на опашката, се връщах от обиколка на света, пълна с изживяни приключения и незабравими спомени. 

Самолетът, с който летях, беше чисто нов и много голям. И понеже не можеше да не извадя късмет и сега с нещо, получих аварийна седалка, която е с много свободно пространство за краката. И не само това. Седях до прозореца и то от тази страна на кабината, от която при кацането се виждаха НДК, Витошка и „Александър Невски“. 

Когато ги разпознах, се усмихнах широко, изпитах огромно щастие и удовлетворение като от някаква много добре свършена работа. Когато кацнахме, ми се искаше да се похваля на целия свят. Вместо това написах във фейсбук следния статус:

„Обиколката на земното кълбо – ЗАВЪРШЕНА!“ 

Обобщение

Като един статистик, не мога да не завърша с някои статистически данни относо моята обиколка:

• 53 дни, но 52 дати
• 5 континента и 11 държави: 
  • Европа:
    • Полша (Варшава)
  • Азия:
    • Китай (Пекин и Великата китайска стена)
    • Тайланд (Банкок и Патая)
    • Камбоджа (Сием Рийп и храмовете Ангкор)
    • Малайзия (Куала Лумпур)
    • Индонезия (остров Бали)
  • Австралия 
    • Австралия (Мелбърн, Ейърс Рок и Сидни)
  • Северна Америка
    • САЩ (Хавай, Лас Вегас, Лос Анджелис и Вентура)
    • Мексико (Мексико Сити и пирамидите в Теотиуакан)
  • Южна Америка
    • Боливия (Ла Пас, соленото езеро Салар де Уюни и Пътят на смъртта)
    • Перу (Пуно, езерото Титикака с островите Урос, Амантани и Такуиле, Куско, Олантайтамбо, Агуаскалиентес, Мачу Пикчу, Планината на дъгата и Лима)
• 4 пъти пресичане на Екватора 
• Най-дълъг престой – в Перу, 10 дни
• Най-къс престой – в Малайзия, 10 часа
• 9 страници от паспорта, запълнени с визи и печати
• 2 прекосени океана – Тихия и Атлантическия
• 85 часа, прекарани във въздуха
• 19 закупени  самолетни билета, от които един неизползван, а друг – анулиран. Съответно 17 използвани билета.
• 22 полета с 12 различни авиолинии, от които само 2, излетели навреме
• Най-дълъг полет – от Лима до Мадрид, 11 часа
• Най-къс полет – от Ла Пас до Салар де Уюни, 50 минути
• Средно 17 000 крачки на ден, общо 900 000 крачки за цялата обиколка (според телефона ми)
• 42 нощувки в 20 различни хотели/хостели; 3 пъти на гости 
• Близо 10 дни, прекарани на надморска височина между 3000 и 5000 м
• Най-студено във Варшава (Полша) на -16°С
• Най-горещо в Улуру (Австралия) на 44°С и то на сянка
• Живях два пъти на една и съща дата – 31.01.2017 г. – първо в Сидни и после на Хаваите – на два различни континента, един път в южното полукълбо и един път в северното полукълбо
• Поне 10 реализирани мечти:
  • Великата китайска стена
  • Гушнах бебе тигър и погалих още много други от всички възрасти
  • Храмовете Анкор
  • Плувах в инфинити басейн в Бали с уникална гледка отвисоко
  • Обиколих най-големия камък в света – Ейърс Рок
  • Бях на парти на Тиесто в Лас Вегас
  • Пирамидите в Теотиуакан
  • Соленото езеро Салар де Уюни
  • Пътят на смъртта
  • Мачу Пикчу

• А изводът е, че НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ МЕЧТИ!

Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.

Полетите (пълен списък):

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие Booking.com The post Една обиколка на земното кълбо за 53 дни (кратки откъси от книгата – част 4) first appeared on Пътуване до....

За много години, мили мои! Пожелавам ви здраве, здраве и здраве през Новата 2021 година, а околсветските пътешествия сами ще ги уредите
А как не се прави околосветско пътешествие, днес нашият околоветски пътешественик Коста Атанасов ще ни направи презентация:

Как не се прави околосветско пътешествие!

Ако сте решили да пътувате около света с мотор без грам да разбирате от мотори, без да имате парите и за два пъти повече време от предвиденото, то може първо да искате да изгледате тази кратка ( или поне по-кратка от шест часа и половина ) презентация, пълна с чудесни, но не особено практични съвети как да не правите повечето неща като мен.

За забравилите: Ето го и самото Околосветско пътешествие с мотор

Автор: Коста Атанасов

Продуцент, режиьор, сценарист, оператор, монтажист: Ако се познаят, веднага да се обадят!

The post Как не се прави околосветско пътешествие first appeared on Пътуване до....

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. След Бумалн тръгнахме към Уарзазат, след което – поехме към Айт Бен Хадду, а последния път катерихма прохода Тизин Тишка. Днес ще се спуснем от другата страна на прохода в посока Маракеш.

Приятно четене:

Спускане от Тизин Тишка

част дванадесета на

Из Мароко с велосипед

   Събудихме се доста рано – още нямаше 8. Поизлежавахме се малко и станахме да проснем, все още мокрите от дъжда, дрехи и обувки на слънце.

   Докато при нас печеше приятно…

   …отсреща и в ниското мъглата командваше положението.
   Докато „украсявахме“ дървото и столовете чух гласът на Максуел над мен…

   …тъкмо бяха пристигнали. Оставих обувките да съхнат, обух дебелите чорапи и се качих при тях да пия кафе. Мароканците ме гледаха като гръмнати как си шляпам по чорапи. За съжаление заедно с тях пристигна и мъглата при което доста позахладня.

   За късмет се задържа само около половин час.

   Като си изпихме кафетата слязохме на площадката пред стаите и се отпуснахме под слънчевите лъчи. Не бързахме изобщо,

до Маракеш оставаха някакви си 70 км,

а смятахме да спрем на поне 20 – 30 км преди това, да нощуваме на палатки и на следващият ден да влезем още сутринта.

Максуел и Марк се възползваха от банята да се изкъпят. Разказаха как се върнали до селото, предната вечер, оказало се, че няма хотел и отново потеглили след нас. На едно разширение край пътя имало някакви магазинчета, тип барачка /ние също ги видяхме, бяха затворени/ и на едното била открехната вратата, явно собственика излязъл до тоалетна и те го питали за хотел. Той пък им казал да влизат да спят при него. Магазинчето било натъпкано, та трудно се събрали, но били на сухо, което си е достатъчно при тези условия.

   Още непрехвърлили изцяло планината и

пустините изчезнаха, изместени от красиви, зелени гори

Наслаждавахме се на гледката и слънцето поне 2 часа, ако не и повече.

   Все пак, малко по малко, посъбрахме багажа и натоварихме колелата. Докато товарех тези две хлапета ме крънкаха постоянно за при. Продавачът на магазина, седящ от другата страна на пътя, ги видя, развика им се и ги замери с камък, за да ме оставят на мира /и даже не дойде да се опита да ми продаде нещо/.

Появи се и някакъв автобус с туристи. Япончета някакви. Направиха по една снимка на пейзажа и се юрваха като луди да правят десетки снимки на цъфналото дръвче.

   Следваше леко изкачване и после само спускане. Гледките бяха просто великолепни, особено за зажаднелите ни за зеленина очи.    Малко преди да започне спускането, на един завой, подминах младо момче, около 14 – 15 години, което ми поиска пари. Аз пък го напсувах на български, дотегнало ми беше от такива. В последствие Уилям, който беше на опашката доста зад нас, ми разказа как видял хлапето да се навежда, да взима камък и да го крие зад гърба си. Стигнал до него и преди да го пита нещо той го почнал „И какво, чакаш да мина и да хвърлиш камък по мен ли? А?“ и му се изхрачил в лицето. Хлапакът бил толкова шашнат, че изпуснал камъка и замръзнал. 

Спускането, от своя страна, беше великолепно

Движехме се с 55 – 60км/ч, като Уилям с лекота ни задмина – лягаше на завоите като че беше с пистов мотор, спирачки все едно нямаше. Прелитахме през малки селца и си спомням как излизам един завой и до пътя застанал полицай и ни ръкопляска и вика окуражително. Забавно беше.

   Продължи около 15 км и се наложи да спрем, защото вятъра беше създал проблем с лещите на Уилям, та трябваше да ги свали и сложи  очилата. 

   От тук продължихме с нормално темпо, терена беше хълмист, но беше приятно да се кара. Към обяд спряхме в една горичка да си сготвим.

   Точно отсреща една мароканка чакаше превоз. Май се усети, че я снимам, но не реагира.

      Местенцето наистина беше приятно. Легнахме на тревата и се наслаждавахме на гледката поне в продължение на половин час, преди да изкараме „кухнята“.

   Максуел /42г./

   Марк /45г./

   Уилям /39г./

   Така де, това че сме на колела не значи, че само сухоежбина ще ядем…

    Магазинче за килими край пътя.

На около 40 км от Маракеш

минахме край едно градче

и се отбихме за да пазарим за вечеря. 

   Попаднахме лесно на покритият пазар. Много готини са,

тук може да се види истинското Мароко

в покритите пазари на местните, в страни от туристическите маршрути.

   Питка хляб за 1 дирхам, прясно изпържена риба за 2…

   Няколко километра по-късно намерихме място за бивакуване в една маслинова градинка.

   Тук поне сух клонак имаше в изобилие и, след вкусна вечеря, не беше никакъв проблем да поддържме огъня

Някъде наблизо имаше селца, до късно се чуваше силна музика и смях. През нощите се събудих от напевите на мюфтиите. По звука съдя, че около нас имаше поне 7 – 8 минарета и поне от едно от тях звучеше жив мюфтия, не просто запис.

   На следващият ден се събудих много рано, заедно с Уилям, и си приготвих кафе, докато се събудят останалите.

   Уилям беше премръзнал. Обикновено опъваше само долния, мрежестия слой, на палатката. Обаче през нощта всичко беше подгизнало от роса. Каза, че се събудил още към 3 – 4 подгизнал от вода, но вече било късно, та се облякъл дебело и продължил да спи. Наложи се за изливаме вода от палатката, а спалният чувал и дрехи се проснаха по дърветата да съхнат.

   И така 2 часа по- късно стигнахме Маракеш.    Ама за това следващият път.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Нощувки около Тадарт:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Още изгодни нощувки и цяло Мароко:


Booking.com

Пътеписът днес ще ни отведе до Синай и манастира Света Екатерина. Наш водач ще бъде Цветан, Господ здраве да му дава!
Приятно четене:

Синайският манастир ,,Св. Екатерина“

полуостров Синай, Египет

Светият Синайски манастир на Св.Екатерина

(The Monastery of St.Catherine at God-xTrodden Mount, SINAI) е източно православен (гръцки) монашески център в Египет с непрекъснат духовен живот от 17 века.

Горе вдясно – тялото на Св.Екатерина се носи от ангелите, горе вляво- Мойсей получава скрижалите с 10-те божи заповеди, долу вдясно-монасите тържествено посрещат своя владика.

Картината на Ел Греко от 1570 г изобразява трите върха с манастира Св. Екатерина в полите на планината Хореб са заедно с няколко метоха.

Манастирът Св.Катерина е в планината Синай (Зъб) под Светия върх на Моисей (Джебел Муса) висок 2 240 м.

Нашият връх Мусала/Муса-Аллах/носи също името на пророка Моисей/Муса/ и Господа/Аллах. Румънският курорт и манастир Синая носят името на свещената планина Синай, както и руският Раифски манастир край Казан носи името на Раифския манастир в Синай

Икона на Св. Екатерина.

Светицата е родена в Александрия в 294 г. в богато аристократично семейство под името Доротея. Тя е била високо образована в областта на философията, риториката, поезията, математиката, астрономията и медицината. Нейната красота, произход и образование я правели желана годеница, но тя се оженила за Бог и станала монахиня. Тя била кръстена Екатерина, което означава Стефания (корона). Молете се  да ви защити от вируса Корона 19!

Участвала в много публични диспути, тя обърнала в правата вяра много учени и дори жената на император Максиминус. Ядосан заради това, той я подложил на мъчения на колело с ножове и накрая обезглавил тази 18 годишна девица. Ангелите отнесли тялото и на най-високия Синайски връх 2646 м – Св. Екатерина.

Три века по-късно монасите получили видение и свалили мощите й долу в новоизградения манастир наречен на нея.

Император Юстиниан през 521 г. изградил около манастира мощни крепостни стени от гранит, дебели 2 – 3 м и високи от 8 до 25 м.

Императорът изпратил войници от района Черно море (Понт) за охрана на манастира. Днешните бедуини са потомци на тези понтийски гърци.

От надвисналите дървени къщички над стените, спускали кош или мрежа за товари или за хората, които имали достъп. При опасност малката врата в стената бързо се залоства и зазидва.

На северозапад от манастира е градината, до която се стига през подземен вход.

Манастирската градина е оазис с маслини, нар, кайсии, черници, вишни, бадеми, дюли и лозя. Рай в пустинята!

Естествено е за един православен, когато си в Египет

да поискаш да посетиш и Синайския манастир „Св.Екатерина“

През 2012 година нашата египетска екскурзия завършваше

с разглеждането на Висящата църква на Дева Мария в коптския Кайро, а вечерта имаше трансфер обратно до Хургада и полет до София в следобедно време на другия ден.

Висящата църква

е наречена така, защото тя виси над пътя върху една арка, до която се стига по 29 стъпала.

Пред олтара  от ливански кедър и слонова кост се помолихме на Богородица да ни даде възможност да посетим православния манастир Св.Екатерина в Синай.

Новият план беше да  хванем самолета за София от Шарм-ел-Шейх,

където имаше междинно кацане. Този план ние реализирахме с известната туристическа компания Кук.

Криптата на църквата Абу Серга, Кайро или пещерата, където е намерило убежище Свeтото семейство на Йосиф.

Коптският музей беше в ремонт,

затова не видях новооткритото апокрифно евангелие на Юда. Аз имах надежда, че ще видя най- старото евангелие, съхранявано в манастира „Св. Екатерина“

Да свалим оковите на Св. Георги Победоносец и

да се сбогуваме с  Кайро

с ориенталски песни и танци.

В 21 часа след банкета с нилски костур на скара имаше шеметни танци на дервиши.

• 

• 

                       

На кея пред плаващия ресторант ни чакаше бус

В него бяха Джони – нашия гид с три възглавници и двама шофьори. Те бяха много доволни, че успели да видят,

как Мохамед Салах отбелязал гол за Ел Мокаулун

Той беше изгряваща звезда, за която чух тогава за пръв път, който днес играе за Ливърпул. 

Ние прегърнахме възглавниците и дремуцахме по

дългия 313 км път до Синайския манастир

Само веднъж  войници ни разбудиха за проверка преди тунела под Суецкия канал, за да се уверят, че не превозваме експлозиви.

След 6 часа бясно каране  спряхме рязко.

„Лет гоо то сумит!“– „Да вървим към Върха!“ – ни разбуди Джони.

Върхът е Джебел Муса (библейският Синай)

Там Мойсей е получил от Господа 10-те божи заповеди. Това е свещено място за евреи, християни и мюсюлмани.

– Върхът го остави на Моисей. Ние искаме да се наспим, а не да посрещаме изгрева!

– ОК! – и Джони ни стовари пред Арходарика (хотелът, който е извън стените на манастира.) Там можете да си вземете двойна стая, която можете да запазите на тел. 20 69 3470 353, а не като нас, да спите в буса

Booking.com

Сутринта в 6 часа закусих овче сирене с домати, а жената пи турско кафе в тихата ориенталска обстановка.

Закуската и вечерята влизат в цената на стаята, затова Джони пропусна да плати закуската.

• 

• 

• 

.

Входът на манастира бе отворен в 9 часа сутринта, та чак до 23:45 часа Джони каза, че сме извадили късмет, защото днес е събота –манастирът е затворен в петък и неделя за туристи.

На входа на музея отец Дамянос, игуменът, късаше билетчета по 6 евро:

– Откъде сте? От България? За православните братя – безплатно!

Ех, ако знаехме по-рано, отче! А можехме да бъдем още на утринната литургия.

Джони беше опитен гид, подготвен за нощното изкачване на върха. Изкачването ставаше с камили по 50 долара, включително топлите одеяла. Джони знаеше работното време на манастира за туристи, но уви не знаеше, че той е винаги отворен за православните поклонници.

• 

• 

Първоначално Синайския манастир се наричал Преображенски както църквата (KATHOLIKON)

• 

• 

Църквата е гранитна трикорабна базилика с дървен покрив, подпрян от 12 колони и мраморен инкрустиран под от времето на император Юстиниан.

Подобна византийска мраморна натилка (но закрита от  турски килим) има в катедралите на Св.София в Константинопол и Трапезунд/Истанбул и Трабзон/.

Събиране на елей (зехтин) от кандилото пред иконата св.Екатерина. Позлатеният дървен иконостас е изработен от монасите в 1612 година  в „критски“ стил.

Зад иконостаса са скрити двете съкровища – ковчегът и мозайката. По стените са окачени на пирони безценни древни икони.

Сребърният ковчег за мощите на Св.Екатерина е подарен от руския император Александър II – Цар Освободител в 1860 година. Вечна му памет!

Уви за мое съжаление, мощите се отварят в събота чак в 22:30 часа за поклонение. Ръката на светицата е обсипана с пръстени и гривни. Нейната глава е положена в диамантено огърлие. От нейните свети мощи се излъчва сладко ухание. 

Всеки поклонник получава за спомен сребърен пръстен с монограм АК или Света Катерина.

Прочутата мозайка в абсидата „Преображение“ е от 6 век. Само в Истанбул в „Света София“ или в Равена в „Сан Витале“ могат да видят такива прекрасни византийски мозайки.

Когато реставрираната от американците мозайка е огрята от слънчевите лъчи през източния прозорец, тогава се вижда, че „Неговото лице засиява като слънце и Неговото облекло е бяло като светлина“

Някои заблудени уфолози виждат в мандорлата с изходящите лъчи, която обгражда възнасящия Христос, стартиращ космически кораб.

По краищата на мозайката има наниз от медальони на 12-те апостоли и 12-те пророци и кторите игумена Лонгиний и дякона Йоан.

По време на утринната литургия, която е от  5:00 до 7:00 часа всяка сутрин, това може да се види. Почукай и ще ти се отвори, ако си православен.

Събувaме се преди да пристъпим в източната част на базиликата, където е вграден 

параклисът на неопалимата къпина

или горящия храст (burning bush).

Параклисът на Св.Елена или Светия горящ храст е облицован с порцеланови плочки с флорални мотиви в синьо. Около храста е построен първия параклис в 330 г.

Олтарът е разположен над корените на свещената неопалимата къпина. Прекланяме се и се прекръстваме. Амин.

Обуваме се и излизаме навън включвайки се в тълпата туристи от върха, която сега обикаля църквата.

• 

• 

• 

Манастирът е мъжки, но може да бъде посещаван от жени. В новите килии живеят 27 монаси.

Една бутилка мавруд дар от България за монасите да споменават нашите починали близки в молитвите си към Бога.

„Помени, Господи, като благ Твоите раби и каквото съгрешиха в живота, прости, защото никой не е безгрешен, освен Ти, Който и на починалите можеш да дадеш покой“

• 

• 

А ние си носим бутилка с вода, което е задължително в тоя пек!

.

Най-богатата библиотеката в света има над 3300 древни ръкописа. Тогава тя беше в ремонт. Днес в модерната библиотека, ако се помолите на библиотекаря – тексаският монах Юстиниан (Джъстин) – може да ви покаже и два средновековни български псалтира.

Пред  музея

има голяма опашка, заради безценните артефакти.

Зад бронираната витрина е

най-старата ръкописна Библия

от 4 век „CODEX SINAITICUS“. Тя е открита от германския учен Константин Тичендорф в 1844 година, който взел уж на заем голяма част от ръкописа за превод от гръцки и публикация в Русия. През 1933 година Сталин  го продава на Британския музей за 100 000 лири. Така днес ръкописа е поделен между Лайпциг, Санкт Петербург, Лондон и Синай. В библиотеката има и ръкописна сирийска библия от 4 век.

Христос Пантократор (Вседържител)

е енкаустична икона от 6 век изпълнена с бои смесени с горещ восък. „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния!“

Саккос (архиерейското наметало на Кирил Критски) от 18 век със сърмена бродерия. Дървото на Христос е с апостолите като негови плодове.

В ръкописа „Лествицата“

на игумена на Синайския манастир Св. Йоан има 30 стъпала или 30 добродетели по които трябва да се изкачим, за да стигнем до небесното царство.

Арабският ръкопис е със стълбата към рая, където също ангелите помагат на душите да се изкачат, а демоните ги бутат да паднат от нея.

• 

• 

Според Новия завет, Иисус Христос се изкачва на планината Тавор заедно с апостолите Петър, Йоан и Яков (долу) и там Иисус се преобразява пред очите им. „Лицето Му светна като слънце, и дрехите Му станаха бели като светлина“ От двете Му страни се появили старозаветните пророци Илия (вляво) и Моисей (вдясно).

• 

• 

Ферманът (обязателството) е подписан с ръката на Мохамед и дава защита на християните, както и привилегии. Султан Селим III взел оригинала в двореца Топкапъ, Истанбул и оставил копие за тези които могат четат:

„Нито един камък от църква да не се използва за строеж на джамия или храм, и всеки мюсюлманин, престъпил тази заповед, да се смята за отстъпил от Бога и Неговия Пророк.

Епископите и монасите не подлежат на облагане с данъци ако живеят в горите или по реките на запад или изток, на север или юг.

В това аз давам честната си дума.От сега те живеят под защита на моето завещание и завет, и ползват от всякаква защита от всички притеснения. В поправката на църквите им ще бъде предложена всякаква помощ. С това те се освобождават от всякаква военна служба. От сега те живеят под закрилата на мюсюлманите.

Никой да не престъпва указанията на този документ отсега, та до Съдния ден. Мохамед, Вестител на Аллаха“

За мюсюлманите монасите пък издигнали джамия вътре в манастира. Въпреки това

терористите от „Мюсюлмански братя“

нерядко се опитват да обстрелват манастира, който се охранява зорко от бедуините. За това пътя към манастира е обсипан с чек-пойнтове (КПП- та) на египетската войска.

Между бедуините и монасите цари взаимно уважение и хармония. Бедуините получават безплатно хляб и лекарства от манастира. Те първи се притичат на помощ при пожара в манастира през 1971 година.

И явил се пред него ангел Господен като пламъкът на огъня в средата на бодливия храст. И видял той, че бодливият храст гори, но не изгаря. И Моше казал, ще отида да видя това велико явление (чудо), поради което бодливия храст не изгаря. И видял Господ, че той се приближава да огледа храста и го повикал Господ от средата на храста: „Моше! Моше!“ И той казал: „Ето ме!“ И Бог му казал: ‚Не се приближавай, събуй си обувките (сандалите) от краката си, защото земята на която си стъпил е свята

– според първоизточника Тора.

Пред свещената  неопалима къпина има винаги тълпа от туристи, които искат да откъснат листенце за спомен.

По-високите като мен имат предимство да достигнат до храста. Уникалният храст понякога освобождава леки етерични масла, които може да се запалят, но не изгарят храста.

Сбогом на това благословено от Бога свещено място!

10:15 часа. Време е, остават още 202 км до летището в Шарм-ел-Шейх, където след 3 часа ни чакаше нашия самолет. Слава Богу!

На митницата в Шарм-ел–Шейх ни спряха:

– Какви са тези кристали! 40 евро мито!

– Тогава Ви ги оставяме. Дадохме 1 долар за тях на едно бедуинче

– Халал да си Ви! Взимайте с вас тези камъни и иконката за спомен от Синай! Шукран!

Боже пази Египет и България! Амин!

Писа грешният хаджи Цветан Димитров,

Петровден, 2020 година.

Първите дигитални снимки са на инж.Цветан Димитров.

Литература:

1.Библия.

2.Коран.

3.Тора.

Автор: Цветан Димитров 
Снимки: авторът 

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Другият Египет  – на картата:

Другият Египет 

Booking.com

Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, а днес тръгваме към австралийския буш.

Приятно четене:

Австралия

част четвърта

Из австралийския буш

Ню Касъл – Порт Макуири

19– 22 септември 

19 септември

Днес просто ще се придвижваме от точка А до точка Ню Касъл. Едно от нещата, с които почти ще свикнем до края на пътуването е имената на места в Австралия – вариантите са три: или са взаимствани от местния аборигенски език (Улумулу, Ката Джута, Нитмилук) и все повече европейските имена се „забравят“, отстъпвайки мястото на местните; или са наречени по очевадно прост начин от първите британски капитани и заселници (Зелен Остров, Голям Пясъчен Полуостров, Бялонеделни Острови), за Капитан Кук ще си говорим повече като стигнем Куинсланд; или абсолютно плагиатствани от преселенческото място на заселниците (Ню Касъл, Ливърпул, Дания). Ясно е, че като идваш от Шефилд ще ти е най-лесно да си именоваш новото селище от три къщи по същия начин, ама нека изясним едно нещо – Ливърпул не е квартал на Сидни, а Дания и Албания не са съседки. Ама, айде, от нас да мине. Така ви е дошло – такива имена сте им дали. Няма много да се възмущаваме. 

Снощи спахме в хостел, за да завършим стоплянето и изсъхването след снежната буря. Така можем да се насладим на удобствата на хостелската кухня и да си препечем филийки (лукс голям!) пък и да се позабавим с тръгването. 

Тръгнахме, все пак, но

самото пътуване не дава теми

за разказ.

Първата ни спирка е на около час от Ню Касъл, до езерото, където ще си приготвим салатка за обяд. За да не объркаме случайно пропорциите на нахут към зеленчук, зорко ни наглеждат

ято пеликани. Големички такива

Няма как, ще внимаваш с дозировката при такъв контрол на качеството. Решихме да подкупим журито с малко огризки от ябълки, ама те пък се заинатиха – не щат подкуп. Извинете, ама къде се е чуло и видяло да се оценява веган обяд от злояди рибоядни. Нещо тук ми мирише на саботаж. 

• 

• 

• 

• 

• 

Абе да си гледат работата! Моята салата с нахут е корона в репертоара ми – колкото и да ме гледате косо, не мога да я объркам:

Приключваме с пеликаните и следващата бърза спирка е

близкият плаж,

чието име за съжаление не помним. Разходката стига само до дюните на плажа за бързи снимки на панорамата и бързо се връщаме … с обувки пълни с пясък. Оффф – никога няма да спре да излиза пясък от маратонките ми сега!

• 

• 

• 

• 

Тази вечер се настаняваме в

луксозен парк за каравани на отсрещния бряг – срещу Ню Касъл

Нашият парцел е точно до океана, но за съжаление са ни запречили гледката с храсталак. Дори и от палатката никаква природа не виждам от тези дървета! Ще трябва някак да се задоволим с шума на вълните за приспивна песничка. Но за да ми се извини за недомислянето откъм озеленяване, денят ме изпраща с розово-лилав залез, докато оправям леглата (не, не … няма да си лягаме по залез – не сме пенсионери).

Прекарваме следобеда в четене на книжки и релаксиране. Вечеря приготвяме в оборудваната закрита кухня на къмпинга, но когато се връщаме към палатката, осъзнавам, че може би щеше да е по-хубаво да готвим навън. Тази вечер времето е прекрасно – меко и благо, топло и приветливо. След перипетиите ни, сякаш точно това ми трябваше. Затова оставам малко навън преди да се кача горе. Всъщност, по нашия начин никога не си затворен – палатката си е на открито. Няма тухлени стени или стъклопакети, които да ни делят от стихиите. 

***

20 септември

Сутринта започва, както всяка друга сутрин ще започва през следващите няколко месеца. Но малко да издам – много бързо ще се изхитрим да улесняваме закуската с готови барчета, правенето на кафе и чай силно ще намалее, а сутрешната йога направо ще бъде ликвидирана. Ако не се лъжа, тази сутрин беше предпоследната ми сесия. Само ежедневното прибиране на палатката ще остане константата, от която не можем да избягаме. 

Вече събрали катуна, преместваме колата до малкото пристанище и се качваме на ферибота, за да стигнем

Ню Касъл

След около половин час разходка можем да установим, че градът не е от много интересните – сори, Ню Касъл, ама си е така. Да, хубава е хрумката с влакчето и пейките на мястото на старата гара. И да, тук и там се вижда по някоя хубава къща. Но освен плажовете ти, с нищо не можеш да ме впечатлиш истински. Пък и нека бъдем честни – кой плаж не е хубав? Не е като да е чак толкова трудно да си градче с хубав плаж на австралийския бряг. 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

А човешката ти глъчка къде е? Днес е 20 септември –

ден за Глобални Климатични Стачки

основно за ученици, но след предишните организации, все повече хора се включват, за да бъде чута каузата. И въпреки това улиците тук за празни. Не се виждат нито ученици, нито стачкуващи възрастни или дори петъчно-работещи такива. Разхождат си се някакви хорица тук и там, но далеч по-малко от очакваното за един град от такива размери (322 хиляди население). Изненадваме се на спокойствието, което цари тук, сякаш никой не живее … (което пак се оказва типично за Австралия). И все пак продължаваме туристическата обиколка – все нещо интересно ще има. 

След Катедралата стигаме Гражданския Парк (Civic Park)

и най-сетне се вижда истински живот! Хората са започнали да се събират за протеста. Бебета, деца, тийнейджъри, възрастни, по-възрастни и най-възрастни. Всеки със своята табела или тениска. Всеки със своите притеснения и тревоги. Всеки със своето желание и устременост. Всички – заедно. За да бъдат чути! За да има промяна! За по-добро бъдеще! 

• 

• 

• 

• 

• 

*** 

Това събитие, както всички знаем предизвика силни отзиви в целия свят по адрес на политици, протестиращи и, разбира се, Грета Тунберг. Аз лично силно вярвам в идеите, които протеста разпространяваше, но разбира се, чувствата ми стигат доста по-задълбочени нива от това. Не е тук мястото да обсъждам тези си възгледи, но бих се радвала, да ги споделя, ако някой има интерес … 

*** 

Тръгваме си рано от протеста, докато много деца от различни училища още изнасят своите речи. Следващата ни спирка е на една крачка –

точно над парка, където се намира местната библиотека

Там си намираме удобно диванче и засядаме с лаптопи в скута за няколко часа. Ник усилено програмира, а аз вече сериозно се фокусирам върху разказването на нашите истории. Ще минат още няколко седмици преди да са публикувани за четене, ама все някъде трябва да се започне. Аз започвам в обществена библиотека – безплатно и посрещната като че да съм част от местното общество.

Приключваме визитата със (почти) залез на кея на ферибота, с много снимки и добро чувство след продуктивния ни ден. Взимаме си колата, връщаме се в къмпинга за нещата, които сме си забравили в хладилника и продължаваме към локацията за днешната нощувка. А за да стигнем до там се налага и да тестваме колата по черни пътища по тъмно, което, сигурна съм, можете да си представите, е абсолютно мъчение за мен и не мога да спра да си представям как ще спукаме гума в тази тъмница или пък ще ни изскочи някое диво животно. Ник, за разлика от мен, се забавлява като малко дете. Той обожава такива предизвикателства и не успява да види опасностите, които дебнат (явно само мен) иззад ъгъла. 

Пристигаме съвсем по тъмно.

Къмпингът е от безплатните и е много див

– точно до реката, въпреки че в момента не можем да я видим. Около нас, обаче, има много хора и дори и аз не се притеснявам. Единствено не съм сигурна, дали някой крокодил няма да ми хареса краката докато готвя и затова го правя бързо. Едно от най-големите предимства на палатката там горе е, че

крокодилите няма да ни дойдат на гости

Съседите ни са явно организирана група и до късно ни държат будни с песни и танци … Да бях станала и аз да се присъединя, поне да има смисъл от будуването. 

*** 

21 септември

Заради наклона, на който паркирахме, се наложи снощи да спим наобратно и сега големият ни прозорец е насреща ми. Розовата светлина се отразява в реката, минава през дърветата и пристига точно до мен. Събуждам се с изгрева. Е, отварям очи,  колкото да му се насладя и да го поснимам и после пак се гушвам в топлите завивки. 

Паркирали сме се точно до реката, под дърветата. Когато най-сетне ставаме, първата ми работа е да потопя краката си във водата и да посрещна деня с малко йога (докато съседските деца хвърлят камъни точно до мен и един се разминава с главата ми на сантиметри). 

Не знаем какво да правим – никак не ни се тръгва от тук. Толкова е диво и спокойно; красиво и природно. Но имаме голям проблем – водата ни почти е свършила, а тук питейна няма. Ясно е, че ще трябва да си тръгнем, но все пак не искаме! Ще го отложим максимално. Качвам се обратно в палатката – ще си чета до прозореца с хубавата гледка. А Ник основава дърворезбарската си работилница в Австралия. Ако сте били с нас на планина, знаете, че обича да си дялка. Първата година си направи комплект зарчета за “Генерал”. Втората, с чисто новия си нож, подарък от дядо, направи и локомотивче. Ще видим, какво ще се роди от това червено австралийско дърво.

Когато вече уж ще си ходим откриваме леко наводнение в колата (ние го открихме снощи, но вземането на мерки чак сега, означава, че по-дълго ще останем тук). Тубата с вода е протекла в багажника и, за съжаление, единственият начин да се справим, е, като извадим всичко навън. И от този момент до края на престоя ни заобикаляме “разпасания” катун, докато от постелката на багажника яко тече – явно бая вода сме изгубили. 

• 

• 

През това време срещаме и индивид за списъка ни с „Нови Животни“ – голям гущер. Ник бързо нарамва фотоапарата и отива да се запознае с него. Тъкмо да го доближи и пристигна джип, при което животно моментално се изстреля на най-близкото дърво. Но дори и там продължи интензивната изследователска дейност на Зоолог Николас. Гугъл сподели с нас, че животното е вид варан – дървесна гуана (Lace Monitor). А първото в описанието на характера им е, че при уплаха се катерят по дървета. Е, да – правилното животно е това, не сме го объркали. 

Но … вече е време да приключим с разточителните занимания. Ясно е, че не ни се тръгва, но преди да стигнем следващия къмпинг, трябва да изперем двете торби с дрехи и да напазаруваме, което отнема минимум час и половина. Чао, хубав, див къмпинг! Може да не го знаем още, но ти ще си останеш най-хубавото място на което ще спим в Австралия. 

• 

• 

• 

• 

Пак по тъмно се добираме до

следващия ни бивак. И този е безплатен,

но има питейна вода. Намираме се на публично голф игрище, точно до магистралата. Не е най-страхотното място, но с ограничените ни ресурси, няма как да сме взискателни. Кофти къмпинги за сметка на платени изживявания (катерене по мостове, билети за национални паркове и …).

22 септември

Може снощи да не спахме на най-приятното място, но започваме деня с гледката от

наблюдателната точка Ута Ута в Национален Парк Уалингат към езеро Уолис

Мястото е наистина прекрасно, заобиколени сме с работливи пчелички и започва да ръми. Аз не се отказвам (все още) от опитите за йога на красиви места. Покатервам се на пикник масата, за да не преча на заетите работнички и набързо разтягам спящите в палатка мускули. 

От няколко дни все искаме да направим поход и все не се натъкваме на добра пътека. Но днес Ник ни е намерил една примка около Зелеви Палми (да, от зеле е името на палмите – Cabbage Palm). Разходка в „Буш-ът“. 

Австралийският буш

е много важен аспект от живота тук. В буквален превод на български Буш (Bush) е просто „храст“. Затова ми отне известно време да разбера, аджеба, що е то Разходка в Храстите, Човек от Храстите, Живот в Храстите и други уникално-австралийски храсталащини. Наложи ми се и до Гугъл да се допитам, за да го разбера. 

• 

• 

• 

• 

• 

Тук думата Буш има далеч по-дълбоко значение от това, което е заложил английският език (или българският му превод) в думата. Все още не съм сигурна, че който и да е, може да даде еднозначно и пълно обяснение, но нека все пак се опитам да го предам. Освен наименование за гористите местности, за да се различава от Аутбак (пустинята) или населените места, Буш е начин на живот – нещо като да си в едно с природата. Да живееш живота си съобразно с нея, заобиколен от нея. Да я познаваш, като дланта на ръката си. Да, това означава да си Бушмен. 

Но, както и очаквахме, ние Бушмени не сме. Толкова сме наплашени от истории за срещи със змии, паяци и всички други местни обитатели (защото всичко в Австралия може да те убие), че няма никакъв начин да мога да се отпусна и да се насладя. Гората е уникално красива, ама всяка мърдаща клечка повишава сърцетупа ми. Няма как – разглезени европейци сме. Не сме деца на Буша. 

Мокри се прибираме в колата и се успокояваме – тук змиите няма да ни стигнат. Преминаваме набързо през близкия град. Днес е неделя и освен да намерим хубаво кафе (това в Австралия поне не е трудно – те боготворят кафето) и обяд, няма друго да се прави. Не че нямаме желание, просто цялото селище (и всички други такива в Австралия) е съставено от затворени магазини и кафенета (често – леко евтинджоски).  Но това, не ни пречи да си вземем пицата (от едно от малкото отворени прехранващи учреждения) и да се наместим с гледка до реката. То е ясно, че не идваш в Австралия за култура и градчета – идваш заради природата! Ще се възползваме.

Следващата спирка е

Порт Макуири (Port Macquire),

което моментално хвърля Ник в шотландско настроение и „новият“ акцент не отстъпва на нищо. Той изведнъж се е превърнал в далечен роднина на Капитана Макуири и шотландските им “корени” ме хвърлят в неконтролируем смях. Ник много други акценти може и да не владее, ама шотландският така му се отдава.

Както и да е … За да стигнем до там, тестваме колата по поредните черни пътища и Бърти пак се справя! Маршрутът ни отново минава през евкалиптови гори и аз усилено се опитвам да намеря коали измежду клоните на дърветата. Уви, няма ги. По пътя срещаме наколко кенгурута (ама тях вече сме ги виждали) и късо-муцунеста ехидна (като таралеж, ама австралийски). 

Пристигаме в къмпинга и разпъваме катуна. Този път увеличаваме броя на действията, като разтягаме и тентата, която досега не сме изпробвали. Изненадана съм, колко добре е измислена и как добре си седи самичка. Ама не се задържаме много под нея, защото тази вечер сме се уговорили да се чуем с родителите на Ник. Трябва ни време преди това да се изкъпем и … да се накиснем в басейна.

Да, тук има басейн! Е, силно казано. По-скоро е дълбока локвичка със стенички. Ама не сме се къпали от няколко дни и имам огромна нужда да се понакисна. Водата е много студена, но терапията си заслужава. А душът след това – дълъг и горещ. Но, разбира се, нямаше как идилията да продължи дълго. Излизайки от душа, гледам някакъв боклук на крака си и го бутвам да падне. Той не само, че не пада, ами ме и боли! Гаден кърлеж се е закачил за мен и се държи здраво. 

Port Macquarie, New South Wales, 2444, AU

Дишам дълбоко и се придвижвам скорострелно до колата, за да търся помощ – без паника, докато, разбира се, се паникьосвам! Кърлежи съм виждала много – кучета и котки сме имали достатъчно. Дори и като дете ми се беше лепнал един. Но техники и бабини методи има какви ли не и всеки казва, че другите са грешни. Гугъл съветва просто внимателно да го издърпаме, виждала съм да се мажат с олио и да се въртят, някъде дори казват, че е задължително да отидеш в спешното. Ама катунът е разпънат и нямам търпение да ходя в болница за един кърлеж. Отиваме в офиса на къмпинга, може би те имат повече опит, или поне правилните пинсети – нямат нито едното, нито другото. Затова се доверявам на моите козметични пособия и на Ник, който бавно и внимателно изтегля гадината. Тя, от своя страна се дърпа и ми причинява още повече болка. 

Но Ник се справя! Излиза цялото нещо, заедно с главичката и всичките си крака, и вече няма място за притеснение. Ясно е, че се е наместило там от скоро – или тази сутрин в Буша, или дори докато си събувах клина преди басейна. Смачкваме го здраво и отиваме да търсим Кармолиса – с шейсет и двата си процента алкохол в него ми е основният илач и антибактериален препарат от много години насам (аз не пия ракия, и затова се налага да прибягвам до истински лекарства). 

Паниката е сведена до минимум! Време е за разговор с Англия – да им покажем палатката. За съжаление вече е много тъмно (часовата разлика е девет часа) и трябва да си служим с фенерчета, за да обясним елементите на катуна, но се получават нещата. Подпираме телефона тук, фенера там или ето там. Въртим камерите и се облягаме наляво и надясно, но всичко е обяснено! 

С радост приключвам този изпълнен с емоции ден. Хубав беше, но и много уморяващ. А за утре плановете пак са големи и трябва да се наспим! 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Елена ще ви заведе до Истанбул, а снимките ще са от личната колекция на редкацията, докато още се намираше близо до Босфора
Приятно четене:

От алъш-вериша до Златния рог на Босфора

или един по-различен Истанбул

 Сгънах всички работни дни на изминалата седмица до мига на заминаването. Непознатите пътници и нощният преход до Истанбул си е едно предизвикателство, на което трудно може да се устои.

Пътуването нощем с автобус не е от най-приятните изживявания

 – докато съзнанието спи, очите са вперени в черния ръкав на пътя и отмерват часовете.

 Призори съм в сънения град, с потънали в есенна мъгла минарета, а пъплещите возила от всякакъв вид и всякаква марка разкършват снагата му и прибавят дневен привкус . В подножието на хълма в квартал Еюп търпеливо чакам турския екскурзовод да пусне групата през цедката на лифта, за да погледнем града с птичи поглед.

Любимото кафене на френския писател Пиер Люти

 е далеч от представите ми за подобни кафенета – с дървените очукани столове от времето на баба ми и и с измачкани и поизносени покривки на каренца. А за турските кафета, които ги носят накуп , можеш да се замислиш дали ги правят на жарава, или на обикновен котлон.

 На самия бряг на Златния рог се поклоних пред иконите на

Желязната църква „Свети Стефан”

– една уникална сграда, която няма аналог в света. От това не можеш да не се възгордееш, а и поводите затова все повече изтъняват. И пак православна църква – тази на „златните” и „сребърни” ключета,която привлича върволица от вярващи християни – и как ли не – на всяко първо число в месеца всеки иска да отключи някакво свое желание. А защо не и да отключи сърцето си за повече добрини.

• 

• 

 От площад Таксим,

 където редом съжителстват паметникът на Републиката на новостроящата се джамия на Ердоган, скочих в бързоходните обувки, за да извървя двукилoметровия булевард „Истиклял”.

Бутикови стоки, магазини за баклава и халва, старинната сграда на операта и католическият храм – очите бродят по фасадите на сградите, краката не могат да спрат, защото потокът от хора те засмуква като фуния напред. В миг те стряска звънът на червен трамвай –о –хоо, такъв съм виждала по филмите за стара София.

След кратко отклонение съм в началото на

Френската улица,

непосредствено зад лицея Галата сарай. Изтънчените французи след края на Кримската война са предпочели културното пред политическото господство. Според Френската академия на науките в лицея са се учили и една значителна част от българската интелигенция. Френският архитект и инженер Мариус Мишел е запечатал завинаги в душата си тази улица, посещавана днес от стотици хиляди туристи. Жалко, че не я посетих вечер, за да се насладя на романтикатат от стогодишните газови фенери, на осветлението и озвучаването. А и много заведения денем не работят, та как иначе Париж винаги е привличал с нощния си живот. И отново по един стръмен „сокак” надолу, надолу – докато се изгубиш. Разтегнатата като ластик група обрамчваше улиците, докато най-после той се скъса и 5 – 6 дущи се озовахме сами под

моста на квартал Галата

 Чувството, че си се изгубил в трафика на мегаполиса, е краткотрайно. Като покажеш картичката на хотела, където си отседнал, таксито тръгва по съответния мост. Четирите реда возила само в едната посока са на разстояние една боя, да не говорим, че мотористите криволичат между колите и докато изчакват дори надничат през стъклото на таксито. И така до…. близо до хотела, защото колите могат да се прескочат само с поглед, иначе продължаваш пешком.

 Друго си е

да преминеш Босфора три пъти

– веднъж по моста, втори път – по море и трети път с подземната железница през

Тунела Мармарай

с максимална дълбочина 60 метра. Само след две спирки си прескочил в Азия и гледаш Европа от отсрешния бряг. Вилите и модерните къщи се продават на космични цени. Милионите за тези сгради те издигат толкова високо нагоре, че оттам пъплещите носачи с огромните денкове са като мравки в многомилионния мравуняк, наречен Истанбул. На много малко места по света можеш да наблюдаваш Европа и Азия едновременно.

Истанбул като огромна шатра се е разпилял на двата бряга на Мраморно море и само по небостъргачите-пилони разбираш, че си в 21. Век, а не два три века назад. Минаретата и джамиите се взират в небето, а сараите и летните резиденции се оглеждат във водата. Вилите на хипермилиадерите в Азиатската част трудно прикриват мизерията и нищетата, която пъпли по брега и само разстоянието ти пречи да я почувстваш.

Бях и до Момината кула, за която се разказват легенди. В една от тях дъщерята на един от султаните била заточена там, за да избяга от съдбата, предречена от орисниците. Но злата участ я настига отново и тя била ухапана от змия.

Пих и синджирилия кафе някъде по средата между Черно и Мраморно море на една шхуна, която равномерно се полюшваше с оскъдния брой пътници. Какво пък на долната палуба си беше страшничко, а вълните и огромните медузи действаха хипнотично.

Balat, İstanbul, 34087, TR

 Навих на емоционалната си пружина минутите, необходими, за да излезеш от милионния град, и пак не можах да обхвана с мисълта си тези 170 км дължина на мегеполиса. Сградите се изнизваха от погледа ми като зърната на разпиляна броеница.

Всичко в този град и има, и няма значение. Тук животът е с друг вкус – по ориенталски подправен – с джинджифил, канела, печени кестени…

Каквото и да напишеш за Истанбул, все няма да е достатъчно, защото история, религия и политика извайват атмосферата на една разнолика общност, която диша в сърцето на Босфора.

 Елена БОЯДЖИЕВА

 Пловдив

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Истанбул или писани от Елена Бояджиева – на картата:

Истанбул

Booking.com

Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ –  Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия и Хаваите, продължаваме към Лас Вегас, Мексико и Боливия, където ще караме по един от най-смъртносните пътища на планетата.  

Приятно четене:

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

кратки откъси от книгата – част 3

Лас Вегас – Мексико – Боливия

Континент 4

Северна Америка

Държава 8

Хаваи – Лас Вегас

Ден 30 – 04.02.2017 г. 

Сутринта на плаж на Хаваите, вечерта на парти в Лас Вегас

Тази сутрин се събудих от лудия спринт на едната котка, която гонеше врабче, влязло в лодката. Врабчето успя да се спаси и навреме намери изхода. 

Ева отиде на работа, а аз си направих една последна

разходка по плажа, откъдето се сбогувах с Хаваите

Това така бленувано от толкова много хора по Земята място се оказа нещо доста по-различно от представите ми. И въпреки това ми хареса, както престоят ми, така и хората, които срещнах. Наистина, за малко щях да го пропусна заради Тръмп, но накрая всичко се подреди.

Взех си раницата, заключих лодката и тръгнах към летището, откъдето трябваше да хвана полет за Лас Вегас. От марината до летището обикновено има шатъл, който струва 25 долара, но аз предпочетох да си хвана градския автобус за 2,50 долара. 

***

И така, ето ме в

самолета от Хаваите за Лас Вегас

Откакто тръгнах да обикалям света преди 30 дни, сега

за първи път започнах да се приближавам към къщи,

но откъм другата страна на земното кълбо. Досега се отдалечавах от дома и на 26-тия ден, точно по средата на пътешествието, стигнах средата на маршрута, възможно най-далечната точка, във възможно най-далечната от България часова зона. 

***

Лас Вегас

е един от най-известните градове в света. Хиляди филми съдържат сцени, снимани в него, стотици компании правят изложения там, най-добрите артисти минават през този град, за да правят концерти и представления. Затова си бях изградила някаква представа за града и винаги ми е било любопитно да го посетя. С излизането от самолета видях стотици машинки за залагане, пръснати из цялото летище. А над тях светещ надпис

„Добре дошли в Лас Вегас“

При планирането на пътешествието, след като резервирах хотела, се сетих, че моят любим DJ Tiesto често гостува в Лас Вегас. Щях да остана в града два дни и три нощи. Вероятността Тиесто да е там по същото време не беше никак голяма, но все пак трябваше да проверя. Отворих сайта му и едва не онемях! В програмата му с партита фигурираше датата 4-ти февруари с локация Лас Вегас. Това беше точно същата вечер, през която кацах там.

А клубът се намираше точно срещу моя хотел. От цял Лас Вегас съвсем случайно си бях резервирала хотел на възможно най-близкото място до партито, за което мечтаех от няколко години.

Облякох си

роклята, която специално бях мъкнала дотук

Не че е специална, взех възможно най-тъничката, която имах, за да не заема място и да не тежи. За да отида до клуба, трябваше само да пресека две улици, защото моят хотел и „Хаказан“ се гледаха едни друг диагонално през кръстовището.

Booking.com

Булевардите имаха по 6 ленти в посока,

съответно 12 ленти общо за пресичане. Но тук всичко беше измислено в името на удобството на клиента. Хотелите бяха свързани с надлези и така аз преминах от „Екскалибур“ в „Ню Йорк“ и после от „Ню Йорк“ в „Хаказан“, без да слизам  на булеварда. 

Клубът не беше нищо особено, дори ми се стори много малък, доста по-малък от това, което очаквах, и много претъпкан. Аз успях да се настаня на едно място, от което имах прекрасна видимост към центъра на клуба, там, където беше дансингът, и срещу него – пултът на DJ-я. 

Много се изненадах от облеклото на посетителите. Тази вечер

имах усещането, че съм на типичен български абитуриентски бал!

Първо, всички мъже бяха с костюми, ризи  и вратовръзки. Второ, жените бяха полуголи. Роклите им бяха изключително оскъдни и до кръв впити в тялото. Токчетата – естествено тънки и много високи. А бижутата – огромни и покриващи повече плът, отколкото роклите. Трето,

цяла вечер се хвърляха салфетки (!!!)

или някакъв вид хартии, които постигаха същия ефект! Четвърто, когато някой си поръчваше бутилка/бутилки алкохол, се появяваше парад от момичета с каски от Star Wars на главите. Всяка носеше високо във въздуха определена буква, така че подредени една след друга, те изписваха името на човека, който си бе поръчал алкохола. Самите бутилки имаха завързани на върха свещи тип фойерверки, от които хвърчаха искри на един метър разстояние. Когато поръчката биваше за повече бутилки, те винаги пристигаха в каса, имитираща кола, торта или нещо друго интересно. Женските Дарт Вейдъри винаги бяха съпроводени от мини-оркестър с тъпани и барабани като онези, които са много популярни по българските чалготеки. Тук те биеха в продължение на около пет минути, като изобщо не бяха в такт с музиката, която звучеше в момента. 

Не можех да повярвам на очите си! Всичко беше едно към едно. Стоят там три момчета и бият по тия барабанчета … и това по никакъв начин не се връзваше с представата ми за изискан клуб в Лас Вегас, в какъвто смятах, че се намирам. А с присъствието на Тиесто пък съвсем не се връзваше. Както споменах, човек съвсем спокойно можеше да помисли, че е на абитуриентски бал в България.

Иначе музиката си беше супер, както можеше да се очаква. 

С напредването на вечерта много хора си тръгнаха и от заведението започнаха да затварят страничните зони, за да стеснят периметъра и да концентрират хората все по-централно навътре към дансинга. Аз обаче не исках да се смесвам с тълпата, за да мога да си скачам на спокойствие, без да се удрям в никого. От мястото, което заех, пак имаше хубава гледка. Видях, например, как към 04:00 ч. се появи нов клиент, на когото донесоха поне 30 бутилки шампанско и две огромни кофи, по-скоро легени, с лед. След това сервитьорките, които му ги донесоха, започнаха да ги отварят и да ги изливат в кофите върху леда. Клиентът изглеждаше адски щастлив, тръгна да раздава бутилки на хората от охраната, които го заобиколиха от всички страни. Но те, естествено, отказаха. Тогава човекът продължи да черпи хората на дансинга – те много се радваха и се снимаха с него. Предполагам, че беше спечелил огромна сума и сега празнуваше.

Държава 9

Мексико

Ден 35 – 09.02.2017 г.                                                

Кацнах в Мексико рано сутринта

За града бях чела, че е много опасно място, че има измами, отвличания, убийства. Бях много наплашена, но въпреки това го включих в пътешествието заради пирамидите в Теотиуакан.

Тук имах отново само два дни. Бях направила план да хвана такси от летището до хотела и да остана там през целия ден, без да си подавам носа навън с цел опазване на живота си. На другия ден щях да отида с туристическа екскурзия до пирамидите и толкоз.

Нещата не се развиха точно така

Освен първата част от плана. На летището имаше будки, от които хората можеха да си платят за уж легално такси с предварително определени фиксирани цени. Знаех това и бях спокойна, че всичко ще е наред. Намерих мястото и ми поискаха 375 мексикански долара до хотела. Два дни по-късно, на връщане към летището, ми взеха 200 мексикански долара за същото разстояние. И това без пазарене, което означава, че реалната цена е още по-ниска. 

Първите ми впечатления от град Мексико бяха, че

въздухът е адски замърсен

Следващите, че градът е много колоритен – всички къщи са боядисани с ярки и различни цветове, улиците и тротоарите са много чисти, а не виждах кофи за боклук. Пътищата бяха много широки, но имаше и големи задръствания. Това все пак е един от най-големите градове в света. 

Стигнахме хотела ми в 09:00 ч. сутринта. Беше прекалено рано и отказаха да ме настанят преди 13:00 ч. Бях страшно изморена и ако седнех да чакам във фоайето, щях да заспя на секундата. Нямах кой знае какъв избор, така че

реших да се престраша и все пак да си покажа носа извън хотела

Като за начало погледнах през прозореца да видя дали обикалят хора с оръжие, дали има преследващи се мъже. После излязох отвън и се заслушах дали не се чуват от някъде изстрели и пищящи жени. Сигурно си личи, че съм гледала много филми. Така стъпка по стъпка, със засилено внимание от моя страна, започнах леко да се придвижвам по улицата. 

Мексико се оказа много приятен град

В центъра почти всички сгради бяха стари и приличаха на тези от старите европейски градове. Беше пълно с катедрали и църкви. А площадът им е един от най-големите в света. 

По улиците и магазините имаше много полиция, със сериозна екипировка, щитове и големи автомати. Всички бижутерски магазини, както и другите по-скъпи магазини, имаха въоръжена охрана с бронежилетки, по улиците имаше и много патрулки. Определено се грижеха сериозно за безопасността на туристите и гражданите.

Booking.com

Последната ми спирка за деня беше една висока сграда в центъра на града. Бях разбрала, че мога да се кача до 43-тия й етаж и да видя град Мексико на 360 градуса. Нямаше как да пропусна това. Вече имах подобни качвания в Банкок, Мелбърн, Хавай, Лас Вегас.

Много обичам да гледам отвисоко.

Когато стигнах горе, все още беше ден, но умишлено изчаках залеза, за да видя града и по тъмно, и, естествено, не съжалих. Пейзажът винаги е коренно различен и винаги е зашеметяващ. 

Прибрах се в хотела и започнах да се оправям за лягане. По едно време обаче

започна някаква разправия в коридора пред моята стая

Първоначално не обърнах внимание, все пак се намирах в Мексико и според представите ми за тази държава се случваше нещо съвсем нормално. Да, обаче в един момент ми се стори, че чух български език. Приближих се до вратата и подозренията ми се оказаха верни. Стана ми много смешно и веднага отворих вратата. Бяха четирима – две жени и двама мъже. Трябва да съм дръпнала вратата много рязко, защото всички замлъкнаха на секундата и ме погледнаха стреснато. Сигурно си мислеха, че съм излязла да им се карам за шума, който вдигаха.

– Извинявайте, колко ви е часът? – попитах. Отново предизвиках смут, хората ме гледаха като препарирани около две секунди, след което всички избухнаха в бурен смях  

Континент 5

Южна Америка

Държава 10

Боливия

С колело по „Пътя на смъртта“

Ден 40 – 14.02.2017 г.

Хайде, пак ранно ставане! За днес имахме организирано спускане с колелета по

най-опасния път в света, така наречения „Път на смъртта“

Получил е това име, защото има най-много жертви по него. Издълбан е в планината, изцяло черен път с безброй завои без никаква видимост. Въпреки че е бил отворен за движение в двете посоки, той е изключително тесен, достатъчен само за една кола. В същото време по този път доскоро ежедневно са минавали камиони и пътнически автобуси и дори са се разминавали. Бях гледала в интернет преди време видеоматериали от това място и настръхвах. Не можех да си представя как е възможно да съществува такъв път и да е активно използван въпреки непрекъснатите фатални инциденти. Още тогава у мен се зароди желание да посетя това място, макар че се страхувах за живота си. Едновременно много исках и изобщо не исках. Но ето че и противоречиви желания като това също се сбъдват.

Зоя не знаеше за тази моя мечта, но беше чула за този път и беше разбрала, че отскоро е затворен за коли. В момента се използваше като туристическа атракция за спускане с колелета. И веднага го беше включила в програмата.

Закараха ни някъде извън града, като през цялото време карахме по хубав асфалтов път.

Изкачихме се до над 5000 м надморска височина,

където спряхме, за да ни екипират и инструктират. Там тия височини за нищо ги нямат…

Дадоха ни гащеризони, предпазители за лактите, коленете, ръкавици, каски – абсолютно всичко необходимо. Пуснаха ни да покараме малко там около микробуса, за да свикнем с велосипедите и спирачките. Основна част от инструктажа бяха правилата за движение по пътя. Но най-вече това, че

най-бавните се движат от външната страна,

т.е. откъм пропастта.

Бях умряла от страх, понеже не се чувствах сигурна в уменията си да карам колело. Но вселената се беше погрижила всичко да се подреди по перфектния начин и аз вече бях получила доста тренировки в Камбоджа и Хаваите. Ако не бяха те, аз със сигурност нямаше да оцеля през този ден.

Маршрутът започва

първо с чисто новия асфалтов участък, след което се излиза от него и се продължава по стария черен път. Щяхме да караме 64 километра и да слезем до 1500 м надморска височина. Там щяха да ни качат обратно в микробуса и да ни върнат в хотела по новия път. 

Вече бяхме готови и нашето приключение започна от едно място с феноменална панорамна гледка към първата част от пътя и едни много странни и много внушителни черни планини отстрани.

Спускането започна в участък, по който минаваха и коли, и това също го правеше до известна степен опасен. Карахме трите една зад друга, а водачът ни сменяше позиции, за да може да ни наблюдава и държи под контрол, но също и да ни прави видеозапис и снимки, което влизаше в цената. 

Микробусът ни следваше през цялото време. Шофьорът имаше готовност да спре всеки един момент, ако на някой му стане лошо, получи контузия или се уплаши и не може да продължи. В такава ситуация човекът се качва в микробуса и продължава до долу, возейки се. Също така имаше и едно резервно колело, в случай че някое от другите се повреди или спука гума. Всичко беше измислено до най-малкия детайл. 

Още в началото на спускането минахме през

пункт за проверка за наркотици,

което ни се стори странно. После към 10:00 ч. спряхме на едно място, където имаше няколко ниски ламаринени постройки. Сервираха ни закуска пред една от тях. Тя включваше сандвич с яйце от корморан, хляб, маргарин, топла вода за чай, какао или кафе, банани и десертчета.

След това се качихме обратно на колелетата и много скоро стигнахме до едно място, на което се отклонихме от асфалта и започна само черен или, буквално казано, кален път. Имаше и една голяма табела с описание на пътя и, естествено, с неговото име Death Road.

Този прочут път на смъртта изглеждаше точно както си го бях представяла

За щастие точно в началото, когато потеглихме, имаше мъгла и не се виждаха пропастите надолу. Съответно имахме време да свикнем с настилката, без да се стресираме от страшните височини под нас.

След като свикнахме, мъглата изчезна и повече не се появи, а пред нас се откриха зашеметяващи гледки. Хем искаш да гледаш планините, хем те е страх да отклониш поглед от пътя, защото всяка една малка грешка може да бъде смъртоносна.            

Движехме се не на метри, а на сантиметри от ръба на пътя, след който често следваше прав отвес от около 200 – 300 метра надолу. А аз, като най-голямото шубе и възможно най-бавния турист, трябваше да карам най-близо до ръба, защото такива бяха правилата – бавните се движат от външната страна.

Страхът ми се поддържаше и подсилваше непрекъснато не само от височините, но и от неравностите по пътя – всякакви бабунки, вдлъбнатини и камъни, както и от падащата като водопад вода от планината, изливаща се буквално на пътя.

Бях толкова бавна, че Зоя и Диана не можеха да ме чакат и заминаха много надалече пред мен. А отстрани често прелитаха всякакви „състезатели“. За капак на всичко през няколко метра имаше табели, показващи местата, на които са починали разни хора, почти винаги по няколко заедно. 

Колкото повече се спускахме, толкова по-топло ставаше. Вече към края на пътя се съблякохме по къс ръкав. Нещо, което последно бях направила в Мексико за малко и нямаше да ми се случи отново през следващите дни. Нищо, че бяхме от тази страна на земното полукълбо, където през това време на годината беше лято. 

На едно място спряхме да видим свободно растящи банани и кока. Банани бях виждала, но за първи път видях

кока в дива среда

Не че до преди два дни не бях видяла и изсушения вариант, който сега срещахме непрекъснато. 

Горе-долу така приключи нашето спускане по най-опасния път в света. Долу, на 1500 м, беше истинско лято и ни чакаше сервиран обяд в едно заведение с басейн, душове и тоалетни. 

Прибрахме се в хотела в 18:30 ч. и преди вечеря минахме през

пазара за вещици

Това място ни втрещи. В магазините и по сергиите продаваха какви ли не странни неща. Първо имаше

шишета с цветни течности,

всяка помагаща при различни проблеми. Колкото цветове съществуват на този свят, толкова цветове течности продаваха и тези хора. Така, както имаше такива, предназначени да донесат здраве, така имаше и за любов и пари. Всяко шише си имаше етикет, изобразяващ предназначението на вълшебната отвара. 

Второ, имаше

комплекти за правене на магии

Комплектът включваше пера, нокти, яйца, изсушени морски звезди, вино, изобщо всякакви щуротии, както и дървени съчки и подпалки, за да можеш да си направиш и огъня. Продаваха и само снопчета от съчки или дърва, ако нямаш нужда от цял комплект. 

Трето, и за мен най-ужасяващо от всичко бяха

изсушени бебета лама и алпака

Някои от които извадени още като зародиши от коремите на майките им. Висяха от тавана, завързани през главичките. Не помня дали питах за какви магии се ползват, но и да съм питала, вече съм забравила.

След вечеря направо се прибрахме в любимия хотел за последната ни нощувка в Боливия. На следващия ден ме чакаше последната държава от обиколката ми на света – Перу.

(Следва продължение)

Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.

Booking.com Booking.com Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата: Околосветско пътешествие Booking.com

С Анжело днес отново ще открием скрити от очите ни места от китната ни родина: представяме ви Римския мост край Дъбово!Приятно четене:

Римски мост

Дъбово, край Мъглиж

На север от

с. Дъбово (Яйканлий), общ. Мъглиж,

се намира един от най-важните през древността и Средновековието проходи през Стара планина – Друма, Яйканлийски проход, Боаза, Боазки път, Дъбовски проход, Търновска пътека и дори – Руският път.

Заедно с намиращия се на изток Ветренски (Лаханлийски) проход векове наред е осигурявал комуникациите между южните и северните склонове на Балкана, между областите Тракия и Мизия. В миналото между тези пътища било прокарано трасето и на още едно, по-слабо използвано разклонение, което останало в историята с името Иванкова (Ванковата) пътека, тъй като се смятало, че по него от България към Византия избягал узурпаторът на българския престол Иванко, убиецът на Асеня. Второкласният път към Борущица реално повтаря трасето на стария Друм.

Гара Дъбово

свързва основната ж.п. линия София – Бургас с разклонение, минаващо по долината на Дъбовската (Кръстецка, Борущянска, Поповска) река, пресичащо на север Балкана и водещо до Царева ливада, Велико Търново и Горна Оряховица. То е част от линията Русе – Подкова.

В устието на

Дъбовския проход

вероятно е имало изградена пътна станция за отдих, подмяна на конете и нощувка, която била възлово кръстовище на подбалканския римски път от Сердика (София) – Копсис (Анево, Карловско) – Туида (Сливен) – Маркели (Карнобат) – Анхиалис (Поморие) до Месемврия (Несебър) и на презбалканския от Нове (Свищов) до Адриапонол (Одрин). При управлението на император Траян (98-117 г.) Друмът е част от изградената от римляните пътна мрежа. Те укрепили прокараните още от траките пътища през старопланинските проходи. Осъзнали голямото значение на трайната и сигурна съобщителна мрежа, те я изграждали и усъвършенствали търпеливо целия II и през III век. Римляните ползвали робския труд на местното население от тракийските племена одриси и  кробизи за настилането с калдъръм (ломен камък, запълнен добре с трамбована пръст между фугите) на стария път в прохода – разклонение от пътните артерии, свързващи от север на юг древния Никополис ад Иструм (край сегашното с. Никюл, Великотърновско) и построения в чест на императора римски град Августа Траяна (днешна Стара Загора).

Древният търговски път

е носел важно стратегическо предимство, затова е трябвало да бъде охраняван. На практика, на всички върхове между Дъбовския и Ветренския проходи е имало крепости, пó скоро постове, тракийски, а по-късно – римски и средновековни. Те са пазели преминаващите и са действали като ретранслатори. Нашите предци са ползвали модерни комуникационни технологии, като оптика и безжични съобщения. Тъй като кулите са били разположени с пряка видимост една от друга, предаването на предварително уговорени сигнали най-вероятно е ставало чрез светлинни сигнали.

Най-близките до нас във времето охранителни постове са от османския период – беклемето, кула или укрепена къща, в която е живял гарнизонът, охраняващ пътя, в м. „Беклемята“ (42.643905, 25.643323) и табията (редута), в началото на прохода (42.611468, 25.655908).

Беклемята (горе), Табията (долу)

В средните векове проходът над Дъбово е ставал

честа арена на сблъсъци между ромейски и български войски

По-известна е битката при Кръстец, при която император Исак II Ангел е разбит от Асен I и фактически България става независима от Източноримската империя.

Оттук минава и войската на цар Калоян, отправяйки се за битката с кръстоносците при Адрианопол. По този път, предвождани от султан Баязид, османците се отправят към Търновград. Пет века по-късно в устието на Дъбовския проход руският генерал Гурко разгромил турските табори на 4 юли 1877 г., а по-късно мирното българско население се спасявало с бягство в Боаза от турските пълчища и башибузуците.

Там, където са били лозята на дъбовци, тече

малко поточе, наречено „Кървеника“ („Кървенишка вада“)

Тук ордите на Сюлейман паша са изклали до крак децата и жените от селото, решили да се скрият в Балкана. Кръвта била толкова много, че поточето потекло кърваво надолу. Народната памет не е забравила невинните убити и оттогава поточето и местността носят името „Кървеник“ („Кръвеник“, „Кървеница“).

 Старият римски друм през Дъбовския проход минавал по билото на източния му вододел, като се спускал до Римския мост и минавайки през „Сечената скала“, излизал от прохода при пътната станция в Розовата долина. Този

сводест античен мост

е обявен за народна старина с Държавен вестник (брой 221 от 28.12.1927 г.), а след 1944 г. – и за защитен природен обект. Въпреки, че е на близо 2000 г., той устоява на стихиите (и дори на хората). На стари снимки се вижда, че в началото на миналия век той е бил в доста по-добро състояние от сега.

Римският мост помни и строителството на Презбалканската ж.п. линия (1906-1912 г.) с многобройните тунели, изградени с дялан камък от италиански майстори. Възможно е и част от камъните да са от самото съоръжение, както често се е случвало в историята ни.

До моста се стига по пътя от ж.п. гара Дъбово

към Радунци – Борущица, като на около 3 км от гарата вдясно има паркинг за 5 – 6 коли. В южния му край е подходът към реката и моста.

Според Мрежата, около моста трябва да има беседка. Дори да я е имало, в момента няма следи от нея. Някаква компания (си) е направила една от модерните напоследък „еко“ градински маси и пейки от палети, както и импровизирано стрелбище.

Не личи държавата, дори в измислените рамки на широко рекламираните стратегии за развитие на културния, исторически, селски и изобщо разни видове туризъм, да е направила нещо за обекта.

Дъбово / Dubovo, Стара Загора / Stara Zagora, 6178, BG

Информационна табела и кошче за боклук биха били добро начало. А изконната българска традиция „дето яда, там и с*ра“ не прави чест на никого, нали?

Римски мост

адрес: 6158 Дъбово

GPS: 42,6377887, 25,6451154

Още снимки:

България: Дъбово (2019-07-28 Римски мост)

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Booking.com

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно, минахме през Шираз и Персеполис, за да разгледаме днес Исфахан.

Приятно четене:

Исфахан

част осма на

Из Иран

Исфахан – Азна, 300 km

Когато се събудих на сутринта, мистър Мехди още спеше, така че аз се възползвах от възможността да си направя записки за всичко, което бях преживял тези дни. Всъщност така и не ви казах защо го наричам така. Отговорът е много прост – когато се запознавахме, аз се представих като Бо, за по-лесно, а той започна да се обръща към мен с „мистър Бо”. Как само звучи, а?

Та, малко след това се събуди и мистър Мехди. Беше много щастлив, защото предишната вечер беше намерил преводач на телефона си. Вече щяхме да общуваме много по-спокойно, или поне така си мислехме.

Здравей, машинен превод! Само ти можеш да споменеш думата „капитализъм“, когато иде реч за закуска

Докато се усетя, домакинът ми вече се бе развихрил в кухнята – 5 минути по-късно хапвахме чуден омлет с подправки и айрян. Който там наричат „дуук”. Това, което ме учуди, бе цветът на черупките на яйцата – снежно бели. Да бе, на иранците яйцата са по-бели от нашите!?

Тъкмо хапнахме, когато при нас дойдоха сестра му и малката му дъщеричка:

След като си направихме няколко снимки, аз и мистър Мехди тръгнахме към паркинга. Предишната вечер се бяхме разбрали, че днес ще ми покаже забележителностите на града.

Когато стигнахме там, видях, че моторът беше завит с някакъв чаршаф. Оказа се, че той бил помолил брат си да направи това предишната вечер, минавайки оттук на път за вкъщи. Нямаше как да не оценя жеста!

И така, първата забележителност, която ни беше по път, беше

мостът Алаверди Хан, познат повече като Си-о-се-пол

Той е най-дългият от единадесетте моста в Исфахан и има цели 33 арки.

Г-н Мехди имаше набито око за детайлите и интересните ракурси, а когато искаше да ме снима някъде, казваше: „Stop… Shutter!”.

Така и не разбрах откъде знаеше втората дума. Ако въобще знаеше значението ѝ в сферата на фотографията.

Преди да продължим разходката си, трябваше да пробваме следното питие:

Беше нещо като подсладена вода на вкус, с всички тези черни семчици, изглеждащи като мухлясали. Приятно и освежаващо, без да е нещо особено.

Следващата ни спирка бе край

моста Хаджу,

който вече ви бях показал.

Тук имаше доста ученици, които се занимаваха с какво ли не.

Мостът, между другото, разполага и с покрити площи, които помещават кафенета, книжарница и т.н.

Мехди силно настояваше да ме снима до това или онова, а аз нямах нищо против. Все пак в противен случай надали щях да имам снимка с този величествен лъв:

Оттук нататък продължихме към

„Наш-е-Джахан“,

известен също така като

Имамския площад

За целта отново се лепнах зад стоповете на Мехди, докато не стигнахме до един платен паркинг на гърба на сграда в централната част на града. Там оставихме возилата и взехме по един велосипед под наем. Колкото и недобра да ми се виждаше идеята да поверя паспорта си в ръцете на човека зад гишето.

Първата ни спирка беше в

базара до площада

След това разгледахме отвътре двореца Али Капу, откъдето нямам снимки. За сметка на това пък ще ви покажа как изглежда южната част на площада, погледната от терасата на двореца.

Това е един от най-големите и внушителни площади в света. Той е построен през 16-ти век, а размерите му са 560 метра в посока север-юг и 165 – в посока изток-запад. В дъното на снимката е входът към шахската джамия, който можете да разгледате по-подробно на следващите снимки.

Вратичката отляво води към тази търговска уличка:

Но да се върнем към входа на джамията.

Най-после застанах пред всички тези сини плочки, които бях гледал само в далечен план на снимките на един куп мото пътешественици, минавали оттук. Замислих се само колко труд е погълнало изграждането на всичко това.

Чувството за мен бе наистина спиращо дъха. Не само заради изяществото на архитектурата пред мен, а и защото бях сбъднал една своя мечта.

Продължихме със сините си велосипеди към много уютно вътрешно пространство.

В единия му ъгъл стояха 5-6 жени с хиджаби. Много ми се прииска да ги снимам, но не се престраших да насоча обектива си към тях, а и трябваше да се приближа прекалено близо, което би привлякло вниманието им, и дори да нямаха нищо против да ги снимам, нямаше да получа кадъра, който си представях. Явно след като си набавих широкоъглен обектив, без който нямаше да бъде възможен горният кадър, трябва да продължа и с някакво дългофокусно стъкло именно за такива случаи.

Продължихме разходката си отново към търговските площи, откъдето се сдобих подаръчета за близките си. Тук магнити почти нямаше – не и такива, каквито бихте си представили, след като вече видяхте горните снимки.

След като свършихме и тази работа, отидохме в нещо като

заведение за бързо хранене

С риск да прозвуча грубо, там хигиената не беше издигната в култ, но все пак се доверих на избора на своя домакин, а и имаше доста други посетители. Менюто ни бе питки хляб, върху които мажехме някакъв, сякаш яйчен, сос с много странна консистенция. Така или иначе, не мога да си изкривя душата – беше вкусно.

Така неусетно

дойде време да се разделим с моя домакин

– мистър Мехди искаше да гледа речта на президента, която предстоеше да бъде изнесена по-късно на имамския площад, а аз от своя страна трябваше да продължавам по пътя си. Затова върнахме велосипедите и отидохме отново до паркинга.

След като приключи най-приятната обиколка на Исфахан, за която можех да мечтая, дойде време да отпътувам от града. Разглеждането на двореца Чехел Сутун, гранд базара и джамията Джаме останаха за следващия път.

Предвид че 16 ч. минаваше, беше ясно, че отсега нататък няма да измина кой знае какво разстояние, но все пак трябваше да продължа напред.

Бях решил, че ще пропусна разглеждането на комплекса Чога Занбил и един от най-древните градове в света – Суза, затова

се насочих към Бисотун

Това щеше да ми спести близо 460 km. Знам колко глупаво звучи това само по себе си, но ако някога сте пътували сами за по-дълго време, навярно сте усетили какво е чувството да ви залипсва домът. Пък и се бях преситил вече с разглеждането на забележителности, трябваше да остане нещо и за следващия път.

Още щом

напуснах пределите на града,

пътят започна плавно да се изкачва нагоре. Така на здрачаване вече бях на повече от 2000 м.н.в., за което отново се оказах неподготвен.

Пътят продължаваше да се вие плавно, а аз вече се чудех къде ли ще нощувам този път. Това, което ме изумяваше, бе упорството на шофьорите. Въпреки че мракът вече ни бе приклещил в хладната си прегръдка, никой не включваше проклетите си фарове. Ще речеш, че не иранци, а чистокръвни габровци шофираха тук, пестящи я от ток, я от ресурс на лампите!?

На изхода на едно градче реших да спра за един бърз чай, който да ме тонизира. Докато си налея чая, вече бях обграден от местни апапи. Това, случващо се в мрака, разцепен само от лампите на уличното осветление, не ме караше да се чувствам особено спокоен, дори напротив. Единият от тях говореше бегъл английски и ми обясни, че хората искат да ме подслонят, но идеята не ми се виждаше никак добра, затова приключих чая си по-бързо от планираното и продължих нататък. Искаха да изцедя предавките на тръгване, но това естествено нямаше как да се случи, най-малкото защото не бях в настроение за това.

По традиция се лепнах зад един автобус, чието темпо можех спокойно да поддържам. В миг обаче забелязах, че оставащото ми разстояние до следващата точка на навигацията се промени от 260 на 320 km. Ясен признак, че по мнението на Navitel съм объркал пътя. Бях в околността на

градчето Азна,

така че се върнах до изхода му, където пътят бе добре осветен от уличните лампи. Изгасих двигателя и започнах да гледам ту хартиената разпечатка на маршрута си, ту дисплея на „навигацията“.

Тъкмо бях решил какво да правя, когато при мен

на велосипед се появи Али

Познанията му по английски бяха ограничени, но това не му попречи да ме покани у дома си. Съгласих се, запалих отново двигателя и тръгнах след него. Три минути по-късно вече бях в двора на къща, намираща се много близо до този път. Там се бяха събрали негови роднини и приятели.

Докато паркирах мотора и свалих екипировката си, ми бе връчен голям резен диня

Едно от момичетата там знаеше английски, което бе огромно облекчение за мен. Най-после щях да общувам с някого като нормален човек – без да жестикулирам като разярен италианец след футболен двубой. Тя ми разказа, че е от Техеран и е тук на гости. След като отговори на повечето ми тъпи въпроси (включително и за иранските яйца – каза, че имат и нормални, с кремав цвят), сподели и

колко трудно за иранците е получаването на виза за напускане на страната,

дори временно. Обърнато ми бе специално внимание и за това, че хората по тези земи са Лури. Разпределението на населението по етнически признак можете да видите на следната карта:

След като хапнахме, по традиция върху черга, постелена на бетонната плоча пред къщата, дойде време да тръгваме. Все още нямах никаква идея какъв точно е планът. Всъщност отидохме в един закрит басейн на 5 минути от къщата, където домакинът ми и още куп негови приятели играха водна топка. Поканиха и мен да се включа, но не изгарях от желание, а и вече бях доста изморен, все пак минаваше 11, а аз по това време вече трябваше да съм заспал.

След като приключи физзарядката, се отправихме към дома на Али, където дойдоха също така и 3-ма от приятелите му. Всички се занимаваха активно със спортове – кой с плуване, кой с катерене, кой с колоездене.

Никой от тях не харесваше президента на страната

и го наричаха „хосаш мен“, каквото и да означава това. Докато хапвахме охладен ананас, обсъдихме маршрута ми оттук нататък, дадоха ми и разни допълнителни идеи, но те останаха по-скоро за някое бъдещо мое пътуване, понеже вече следвах стриктно маршрута си към дома.

Минаваше 1 ч., когато се отправих към леглото си в другата стая, а те останаха да си говорят.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com