Някога някъде из далечните морета, там където слънцето обича всяка сутрин да изплаква косите си в лазур, а всяка вечер къносва пръстите си и рисува по облаците,… имало една синя лагуна. Какво ли не пърхало из прозрачните и води!
Хиляди малки рибки блещукали и се стрелкали между водораслите. Величествени скатове се носели като птици. Мускулести кефали, пъргави змиорки, зъбати миноги. И сред всичката тая пъстрота, живеели ято делфини. Весело семейство били те! Посрещали слънцето с цвъркот и изпращали всеки кораб, подскачайки в разпенената следа от витлата. Но двама от това семейство били особено палави – братче и сестриче – Усмивка и Палавко.
Все успявали някак да се забъркат в някоя беля, правейки си шеги с лагунните обитатели. Един ден Палавко решил да разкаже на Усмивка приказката за Пътешествията на една песъчинка. А сестричката се радвала, пляскала във вълните, докато Палавко и разказвал как песъчинката е стигнала до Морето. По едно време Усмивка му казала:
- Братко! Ами ако тя е някъде тук, в нашата лагуна? Същата тази песъчинка?!
- Ооо, мислиш ли, че ще седи на едно място? Я погледни колко пясък има под нас – посочил с муцунка Палавко към набразденото дъно.
- Ами има, но някой може да е виждал една по-особена, по-блестяща песъчинка, която може би дори е станала перла? – Усмивка направи пирует и после се приземи сред блестящи пръски.
- Добре… хайде да питаме някой – речено сторено и двамата палавници се гмурнаха към крайбрежните скали. Решиха първо да питат медузите.
- Ехей, здравейте госпожо Аурелия – помаха с плавник Усмивка – Колко сте красива днес!
Медузата претенциозно присви капела и пипалата и описаха валсова стъпка.
- Здравеееейте! Мдаа, бодливко се опита да среши пипалата ми и се получи… осооообено феерична прическа.
Бодливката пусна няколко нервни струйки въздушни мехурчета и избълбука:
- Ми .. ако не беше си пуснала стреличките, нямаше да си толкоз накъдрена. Още ме сърбят няколко шипа на гръбната перка.
- Не искам да ви прекъсвам, но дали може да ви попитаме нещо – Палавко не беше от търпеливите – Дали сте виждали скоро по дъното някоя особено блестяща песъчинка или мида, която да е отгледала перла скоро?
Краищата на шапката на госпожа Аурелия леко побеляха, което винаги ставаше като се замисли дълбоко:
- Ммм, не помня да съм филтрирала скоро нещо такова. Може да попитате съседите от долния етаж.
- Благодарим много! – Усмивка се гмурна подир брат си – Какво искаше да каже с това дъртата пипалеста вещица?
- Шшшшт – облак мехурчета изригна от дихателния отвор на брат и – Ще вземе да те чуе! Искаше да каже дънните обитатели.
- Мадам Писияма-сан, дали може да ви питаме нещо? – Палавко много внимателно заобиколи наглед едноокото плоско туловище, сливащо се с дънния пейзаж.
- Все се намери някой от светлото да дойде и да те събуди – Писията плесна недоволно с опашка – Е, какво е толкоз важно?
- Мисля, че се сещам какво води децата насам – делфините изненадано се заоглеждаха. Една въз едра черупка помръдна и се приближи на прилично разстояние от писията.
- Ние раците-пустинници ежедневно прекосяваме дъното и под щипките ни са минали милиони песъчинки. А отгоре долетя част от разговора ви с медузата.
- Да, да – радостно запърха Усмивка – Дали сте виждали една перлена, блестяща песъчинка, която разказва историйки?
- Те всички разказват истории, мило бозайниче – ракът разкърши щипки – Когато се приплъзват и трият една с друга, когато вълните ги люлеят, песъчинките разказват. Но тази една, определено е минала от тук, защото другарчетата и разказват за новите и истории. За пътешествия на гърба на големите риби, акулите и скатовете!
Делфините благодариха на рака-пустинник и поеха да търсят скатовете.
- Внимавай, дребен! – Палавко предупреди сестра си – Опасни са тия чичковци, да не вземеш да ги дразниш?
- Не съм много по-дребна от теб! – възрази Усмивка и в тоя миг видя срещу тях да се носят цяла хайка от тези чичковци. Плавно, грациозно, като потънали листа от тополите около лагуната.
- Извинете, уважаеми – започна отдалеч Палавко, прибутвайки с опашен плавник Усмивка зад него – Дали сте виждали по време на вашите патрулирания над морското дъно, една … песъчинка?
- Хее хе, това бозайниците били върха на интелекта, бе! – единия скат завибрира от кикот. Другите ги заобиколиха и също трепкаха с гъвкавите си тела – Една, значи, казваш? Със сигурност съм виждал една, нали, Флети? – нов кикот наоколо.
- Ама тя е особена такава – Усмивка се измъкна от пазача си – Тя блести повече от другите, сякаш носи слънчевите лъчи тук долу… И разказва истории!
Скатовете известно време ритмично мърдаха с хриле и накрая един от тях се приближи до Усмивка:
- Истории казваш? Мдаа, спомням си за една такава песъчинка. Разказваше за треви, за скали, и за пътешествия.
- А да – друг скат се обади – и искаше да плува надалеч с нас. Но я пратихме да пътешества с косатките.
- Ииистина е! – делфините чак сега видяха, че същински събор се е струпал около тях и една пъстра морска костенурка енергично кимаше с глава – Спомням си я, возила се е и на моята коруба и от тогава е гладка и блестяща, досадните водорасли не ме закачат. Питайте косатките, въртят се около старото пристанище.
Речено-сторено! Усмивка и Палавко щурмуваха останките от пристанището.
Преди още да влязат зад кея и ей го насреща, Орциний Биколор де Орка, сеньорът и господар на пристанището:
- Оооуу карамммба, само месо дома дошло!
- Уффф защо все трябва да е така смразяващо ухилен – прошепна Усмивка, опитвайки се да изглежда като хилава мръвка за такава огромна паст.
- Простете, сеньор, пор фавор… Ние искаме да ви питаме нещо, ако е удобно и не сте зает – Палавко се опита да не размътва много водата, че да му е открит пътя за бягство.
- Claro, claro – озъби се Орциний – Освен красив съм и учтив и готов да помогна.
- Дали случайно сте виждали един особен екземпляр песъчинка – издалече започна Палавко – Тя е особена, много блестяща, много любопитна и сладкодумна. Дали случайно не е минавала през пристанището?
- Мдаа, имаше сякаш нещо такова – Орциний присви очи – Беше много блестяща и прелюбопитна, бих казал досадна… Но пък успя да ме помири с вечните ми врагове. Спорехме със Скуалитос и Гладиус кой е най-бърз.
Делфините почувстваха как водата около тях се сгъсти сякаш, защото… изведнъж се намериха заобиколени и от другите пирати на Орциний, акулата Скуалитос и рибата-меч Гладиус.
- Охх, да не си чуят имената пък тези – промърмори Усмивка
- Значи, ние така си спорихме и за малко Гладиус да ни направи на шашлик – ухили се акулата – Ама ей на, тая златиста песъчинка ни организира състезание и … показа, че всеки е победител.
- Карамба, така беше – потвърди Орциний – аз съм победител в открито море, Гладиус в лагуната, а Скуалитос – в плитчиниииите. За награда… я заведохме при Оракула.
- При Оракула??! – изцвърча Усмивка
- Даа, pequena – мило се ухили Гладиус и побутна Усмивка с острия си нос – Оракула Октопус. Тя искаше много да се свърже с него и аз лично я заведох. Това е в подмола между скалите “Тризъбеца на Посейдон”.
- Знам я къде е! – възторжено извика Палавко – Благодарим ви, сеньори! Мучас грациас и да не свършва благодатта в мирния свят на пиратското ви пристанище!
Делфините си плюха на плавниците преди зъбатите усмивки на трите хищника да са придобили зловещ вид.
Скоро скалите на Тризъбеца се очертаха през прозрачните води. Делфините се гмурнаха под тях и заоглеждаха внимателно камъните, водораслите и останките от древни сгради, които някога са се извисявали на мястото. Така и не можаха да го видят, докато Оракула сам не примигна.
- Кой смущава взора и покоя ми!? – просвистя гласът му, изпод цяла камара опасно извиващи се пипала.
- О, велики Оракуле Октопус – Палавко се опита да направи нещо като реверанс на заден плавник и се заплете във водораслите – Тримата сеньори в пристанището,..
- Ама моля ви се, тия пирати! Отрепки някакви – Октопус блъвна мастило и се премести на друга туфа водорасли, докато делфините се опитваха да изгазят през тъмата.
- Ами…, те казаха, че са изпратили при вас една блестяща песъчинка – кротко опита Усмивка.
Оракулът сви на кълбо пипалата си, после плавно ги отпусна и сякаш дори водата стана по-светла и по-топла около него:
- Дааа, доведоха я и цялата ми бърлога светна, сякаш слънцето беше слязло тук долу.
- Да, да, точно тя е! – изцвърчаха делфините в един глас – Можете ли да кажете къде е сега? Толкова искаме да я видим, да си поговорим, да ни разкаже още от приключенията си.
Октопус въздъхна дълбоко:
- Искаше да види отново слънцето и небето. И нямаше какво друго да направя, освен да и помогна – оракулът ги погледна с огромните си тъжни очи – Повиках тюлените, те излизат на сушата и можеха да я заведат отново там. Можете да ги намерите по крайбрежието – октоподът порозовя леко – Безделници! По цял ден се препичат и се надвикват. Вървете! И ако я намерите, кажете и пак да се гмурне при нас. Толкова е мъничка, а толкова светлина носи!…
Палавко и Усмивка се сбогуваха с оракула и заплуваха към брега.
- Ама че работа – смутено измънка Палавко – Е кои сега са тюлените, извадили песъчинката.
Пред очите им беше пълно с излегнали се тюлени надлъж и нашир. В тоя миг някой ги плесна по лъскавите челца:
- Привет, блейки! – една ухилена мустаката муцуна изплува с капеща по мустаците вода – Ко търсите на базара?
- На базара!?
- Еми да! Морски тигри, леопардова принцеса, гуано, пера от скуа, от розово фламинго, яйце на императорски пингвин?… Евтинджос!
Делфините се спогледаха, категорично решили, че пак се забъркват в каша.
- Слушай, мустакатко, ние само търсим една песъчинка – една такава, много златиста, блестяща, прекрасна и любопитна. И ни казаха…
- Да бе да бе, оня дъртия смукалник!
Преди да успеят да изригнат фонтани от възмущение, тюленът се изкикоти:
- Знам знам за нея. Дядо Октопи ни я повери, да я пренесем до тук. Че искаше да бъде отново на брега.
- Чудесно! – изписука Усмивка – А къде е сега?
Тюленът се гмурна и отново изплува още по-ухилен:
- Ми ей там! – посочи с перка.
Делфините удивено гледаха кацналия на скалите фар.
- Тя поиска да я оставим тук, на скалите – обясни тюлена – Ама толкова силно светеше, че рибарите видяха светлинката и дойдоха през нощта да видят какво свети така. Тогава я взеха и са я сложили във фара – да осветява и показва пътя на всички в Морето.
Усмивка и Палавко се спогледаха. Значи пак .. оказа се, че пак са били толкова морски мили по следите на една песъчинка, описвайки нейното пътешествие! Зацвърчаха от радост и забълбукаха! Разпени се водата около тях, станала цялата златна от залязващото слънце…
- Леле, дребен, да се прибираме, че ще има хокане и тупалки! – Палавко се гмурна светкавично.
- Не-ме-на-ри-чай Дребен! – Усмивка се опита да го догони…
С последната целувка на Слънцето фарът заблестя.
Скъпи читателю!
Приказката е плод на вдъхновението от великолепния стенопис “Морско дъно”, нарисуван от Цвети Асенова, на пристанището на Приморско.
А поводът, естествено е (хем графити, хем риби!…) имения ден на Ники!
Честито да ти е името, Древний!
Да си жив и здрав! И нови, и свежи цветове да ти обагрят лентите! :*
