Стига карантина, стига корона – с Анжело отиваме на Балкан! Той ще ни води днес до Сувчарското пръскало в Стара планина. Приятно четене:

До водопада Сувчарско пръскало

Централен Балкан

Тръгнахме към

Карлово

 да посетим някакво мероприятие, което от началото на седмицата се провеждаше в Градската художествена галерия. Кой да ти знае, че в събота и неделя, дните, в които гостите на града биха я посетили, галерията… е затворена!

Помотахме се из центъра, огледахме руините на построената от Евлоги Георгиев вълнено-текстилна фабрика и подарена на града (групов паметник на културата и архитектурното строителство, явно неприоритетен) и решихме да отскочим до намиращото се на двадесетина км

Христо Даново

Буквално с последните къщи на селото започва Национален парк „Централен Балкан“. В началото на парка се намира

водопадът „Сувчарско пръскало“,

обявен за природна забележителност през 1965 г.

За да стигнете до пръскалото имате две възможности:

1. Паркирате автомобила си в центъра на селото. Оттам трябва да се върнете обратно по пътя, по който сте дошли и да завиете на ляво по първата пресечка след църквата, която остава вдясно от вас.
2. Завивате по третата асфалтирана пресечка вдясно след влизане в селото (първа пресечка вдясно след автобусната спирка).

Ние, предвид изгубеното време, използвахме вариант 2. Улицата продължава все направо през „Цигойнен махaлеси“ (lingva franca!), докато излезе от селото, премине над реката и завие вляво. Тръгва се по асфалтиран път (42.7281379, 24.6076903)

42.7281379, 24.6076903

удивително добре запазен, поне в началото. Наричат това шосе „Военният път“, защото е строен за военни цели, а също и Корфийският път, защото води към т.нар. Корфия (κορφια – пазва, гръд) – пасище, закътано в пазвите на планината и носещо фамилното име на бившите си собственици (вероятно някакво семейство български преселници от Беломорието). През цялото време вляво, в ниското, остава реката Коджа дере (Koca dere – Големия дол, Белята), а от дясно, от високото, от време на време се чува шума на преминаващите по прохода Троян – Кърнаре автомобили.

Когато пътят е строен, вероятно е имало изобилие от безплатна (войнишка) работна ръка и не са изградени подпорни стени. Има огромни скални късове по платното, а на места то достига до тясна пътечка, поради свлачища. Личеше си, че скоро е минавала някаква пътна машина, но разчистването бе като за военна техника, а не за нормален автомобил. Все пак успяхме да стигнем почти километър над селото (42.735022, 24.599287),

откъдето нагоре „разчистеното“ не беше по силите на нашата кола.

Пътят се изкачва постепенно и се вие, разкривайки красиви гледки към с. Христо Даново, планинските върхове и реката долу.

Колкото по-нагоре по Военния път се отива, толкова повече тясното устие на р. Коджа дере затваря изгледът назад. За сметка на това пък, напред се отварят гледки към две дълбоко врязани в планината и подобни на лабиринти долини – на р.Коджа дере и на левия й приток, река Дамар дере (Damar – жила на геологичен пласт), известна и като Корфийско дере, разделени от тънкия рид Орта бурун (Orta burun – Среден нос).

По-нагоре пътят става по-равен, скалите се отдръпват и няма толкова срутили се камъни, а той самият е „покрит“ със зелен свод от ниски клони на дървета.

От импровизирана наблюдателна площадка край пътя се открива спираща дъха панорама на северозапад към склоновете на рида Орта бурун, покрити с множество интересни скали и причудливо разкривени от стихиите ниски борове. Долу разпененото Дамар дере се спуска стръмно и с оглушително бучене по издълбан в скалите дълъг и подобен на писта за бобслей тесен улей.

 Час след от тръгването стигнахме до масивна заключена бариера. Дори да можехме да „прескочим“ срутванията по-долу, с кола щяхме да сме дотук.

Кучето започна усилено да души и да лае в храсталаците край пътя. Оказа се змия с перфектна камуфлажна окраска. Това ни напомни да сме по-внимателни и да си гледаме под краката.

След километър намерихме „виновника“ за разчистването – малък багер за пресечени терени. Беше оставен отключен, с отворена врата. И наистина – на това място няма как да откраднеш и да пренесеш каквото и да е, а и баир-будалите не са такива хора!

Веднага след машината имаше друга, „пешеходна“ бариера, след която пътят завива под прав ъгъл наляво. Скоро преминахме по циментов мост над малка рекичка, пореден ляв приток на Дамар дере. Известна е като

Сувчарска река или Сухчаирско дере

 Всъщност, правилното име би трябвало да бъде Сучаирска (su çayır – водни ливади), като едноименната местност, откъдето води началото си. Съответно и водопадът, който образува реката в средната си част, би трябвало да носи същото име като нея – Сучаирско пръскало.

Пътят продължава към хижа Козята стена, а саморъчно направена табела ни показа, че след моста трябва да продължим надясно по пътека през гората. След десетина минути стигнахме до малък каптаж и първата „официална“ табела. Пътеката на места е доста стръмна, а имаше и кални хлъзгави участъци. Явно подпочвените води са плитки и се просмукват под нападалата шума.

След 300 – 400 м стигнахме до място, където пътеката се разделя – вляво хоризонтално към скална тераса, водеща до скалния венец, откъдето се „изсипва“ 54-метровия водопад, а надолу – към реката в основата му.

В подножието на водопада водата се разбива в малък вир, образувайки красива дъга.

Явно рекичката е изключително пълноводна, особено през месеците в края на пролетта и началото на лятото. Не са един и два пресъхналите водопади, които сме посетили в неподходящия сезон – лятото и есента. Гледайки огромните дървета, „стифирани“ под странни ъгли от водата, разбираме че през валежните сезони водният поток застрашително увеличава обема си.

Докато обикаляхме водопада, се появи униформен охранител, който след това продължи към Козята стена с единственото разумно превозно средство за този терен – ендуро мотоциклет.

На връщане излязохме на асфалт по неофициалната пътека по левия бряг на реката. Тя е доста по-плавна от тази, по която се качихме и излиза преди моста.

Сувчарско пръскало

адрес: BG-4339 Христо Даново

GPS: 42.758893, 24.608110

Христо Даново / Khristo Danovo, Пловдив / Plovdiv, 4339, BG

Целият пешеходен маршрут от водопада към мястото, където оставихме колата, е около 3,5 км, като чистото време за ходене е около 45 мин (надолу). Нагоре, предвид средният наклон от 6° и кондицията ви, ще е необходимо повече време. Статистиката може да бъде видяна по-долу, а трекът може да бъде видян тук, а свален от и тук.

Още снимки:

България: Христо Даново (2018-09-15 Сувчарското пръскало)

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Booking.com

Продължваме заедно с Ирина обиколката на Страната на швабите – Баден Вюртемберг. Започнахме с Баден-Баден и Бюл, и Фрайбург, а днес сме в Хайделберг.

Приятно четене:

Хайделберг

 едно посещение на града винаги е прекрасно преживяване.

част трета на

Германия  – област Баден Вюртемберг и Страсбург

За да отидем до Хайделберг си купихме регионален билет Баден Вюртенбург, закупуването му е лесно- от автоматите за билети и на всяка една гара в тази провинция. Изключително удобно и евтино е с такъв билет, особено ако пътуват двама и повече човека (до четирима).

Регионален дневен билет  Баден-Вюртемберг:

Цена в 2-ра класа: 24 евро плюс 6 евро за допълнителен пътник (макс. 4 души) и за всеки следващ пътник по 6 евро.  Билетът е валиден от 09:00 ч, до 03:00 ч. на следващия ден. Може да се пътува с всички местни и регионални влакове, транспортни асоциации и почти всички автобусни маршрути в Баден-Вюртемберг.

Това са регионите с които може да се пътува с регионална карта.

1.  Баден-Баден

2.  Фрайбург

3.  Хайделберг

4.  Хайлброн

5.  Карлсруе

6.  Манхайм

7.  Форцхайм

8.  Щутгарт

9.  Улм

• 

• 

Пътувахме с влак на DB със смяна в Карлсруе. Продължителност на пътуването 1.45 мин. Билетът ни за двама души беше на стойност 32 евро в двете посоки.  От ж.п. гарата на Хайделберг хванахме трамвай номер 5 до Бисмаркплац и от там с  автобус номер 31 до стария град на спирка Университетсплац.

Хайделберг – красив емблематичен европейски град

Градът е с изключително красив архитектурен облик, старата му част е в бароков стил, имахме време да разгледаме само тази градска част.

Най-голямата забележителност на града естествено е

Замъкът Хайделберг

Той е един от най-посещаваните туристически обекти в югозападна Германия. 1225 г. е началото на писмената му история. В днешния си вид той носи белезите на различни архитектурни епохи, защото е строен на етапи, в различно време от 13-ти до 17-ти век.

• 

• 

• 

• 

Понеже валеше предпочетохме да влезем в кафене близо до моста. Вътре  ухаеше на ароматно кафе и топли кифлички.

Прочутата 

хайделбергска църква „Свети дух“ 

Построена е от червен пясък от река Некар. Залата е готическа, покривът и купола – барокови.

Мостът Карл-Теодор-Брюке,

по-известен като Старият мост, свързва двата бряга на река Некар и двете части на града – старата и новата.

Heidelberg, Baden-Württemberg, 69117, DE

Старият мост е построен през 1788 г. по заповед на курфюрста Карл Теодор.  Днес той е една от най-известните забележителности на Хайделберг. В края на моста са белите кули-близнаци на средновековната порта на града,

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

На моста има интересна статуя – месингова маймуна, с която са свързани градски поверия. Маймуната държи огледало и е заобиколена от мишки. Докоснете огледалото – за богатство; протегнатите ѝ пръсти – за да се върнете в Хайделберг; и мишките – за гаранция, че ще имате много деца. Мисля, че докоснах огледалото.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Иванова 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с – на картата:

Другата Германия

 

Booking.com

Продължавме с обиколката на Помпех заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, днес отиваме в древния МакДоналдс
Приятно четене:

Помпей на живо

трета част

Фаст фуд ресторантите термопилиум

Отдъхнах си, след като пищящите гномчета ни отминаха и вече можех да обърна внимание на археологическите чудеса около нас.

Домът на Октавий Квартий

се оказа затворен, но през една решетка успях да щракна атриума му, който е пострадал доста при бомбардировките през втората световна война. Разбира се, преди 2 хилядолетия помещението е било с покрив, от който през един отвор, наречен комплувий се стичала дъждовна вода в имплувия долу (онова, което прилича на корито отсреща). Въобще атриумите били входното помещение на богатите римски домове, а настоящата сграда, казват, била като умалено копие на провинциалните аристократични вили, пръснати из околността.

На следващата инсула, пак от южната страна на улицата, видях нещо, подобно на което щях да срещам из целия Помпей. Това е т. нар.

термополиум – макдоналдсът на древния римски свят,

фаст фууда на Античността.

Да, по онова време

термополиумът е бил нещо като заведение за бързо хранене,

където всеки можел да се отбие, за да хапне топла храна и да пийне вино или пък да си вземе за вкъщи. Повече от заведенията били разположени на оживени улици в приземните етажи на къщите. Някои от тях били малки, подобни на днешните павилиончета за сандвичи, цигари, кафе и дреболии, а други били по-широки, с маси и столове, където човек можел да седне, предлагащи и по-голям асортимент от готвени ястия. Въобще в римския свят тези фаст фууди били доста популярни сред низшата класа, представителите, на която не винаги имали кухня в дома си, където да готвят.

За такъв малък град от около 10 – 20 000 души, бройката от 150 термополиуми си е направо внушителна, като тук естествено не влизат попините, каупоните, таверните и други питейни и хранителни заведения, които доста често са неразличими едни от други днес, особено при липсата на достатъчно исторически извори.

Някои от тях са запазени в доста добро състояние. В кръглите отвори, пълни с гореща вода слагали съдовете с гозбите, за да са винаги топли. От там идва и името термополиум, което може да се преведе от гръцки най-свободно като топлопродавалница. Тук в

термополиума на Vetutius Placidus

се вижда дори наличието на стенопис, внасящ известна доза уют и предполагащ някак лично отношение на собственика или наемателя. Доста смело, предвид думите на Ювенал, който споменава, че в подобни места се събирали основно бандити, измамници, избягали роби, палачи и гробари.

Навярно заради това собствениците на някои по-големи заведения изграждали

масите си от тухли и бетон,

та да оцеляват по време на пиянските свади, а не само защото римляните обичали да строят здрави неща. Това е

таверната на Сотерикс,

където в дясно се вижда бар плотът, а насреща стои една такава неразрушима маса съградена преди две хилядолетия.

В някои подобни заведения още стоят запазени съдове, в които стопаните съхранявали виното и зехтина, както може да се види тук, в

термополиума на Азелина:

Но стига с тия кръчми…

Разхождайки се по улиците на Помпей, няма как да не срещнете подобни

камъни, тук там поставени на най-различни места върху настилката

Те играели роля на мост. Когато по време на проливни дъждове улиците се превръщали в пълноводни реки и единственият начин те да бъдат пресечени е бил, като хората подскачали по тях, за да минат от другата страна, над водата. За това и правели тротоарите високи – така оформяли коритото, по което щяла да тече водата.

Тук съвсем ясно могат да се видят и

коловозите, издълбани в настилката

от преминаващите отгоре коли в продължение на стотици години. Тъй че и тогавашните помпейци са имали проблеми подобни на тия, които имат и днешните българи с дупките по улиците на своите градове, където можеш да пострадаш, докато се разсейваш и не гледаш в краката си.

Затова препоръчвам на бъдещите посетители на разкопките в Помпей, да стъпват внимателно и съсредоточено по улиците, а едва когато се качат на тротоарите, да зяпат археологическите останки.

Подобни съвети явно не е спазвал Марк Твен, когато в средата на 19 в. посещава Помпей и е ужасно възмутен от състоянието на заварените древни улици там: 

„…нима не съм видял със собствените си очи как по големите главни улици (Търговската и Улицата на Фортуна) настилката не е поправяна поне от двеста години и как коловози, дълбоки пет-десет инча, са издълбани в дебелите плочи от колелата на колесниците на поколения измамени данъкоплатци! И нима не познавам аз по тези признаци, че инспекторите по състоянието на улиците в Помпей никога не са си гледали работата и че освен дето никога не са поправяли настилката, но не са я и почиствали? Впрочем нима не е вродено в инспекторите по състоянието на улиците да пренебрегват задълженията си, стига да им се удаде удобен случай? Бих искал да знам името на последния, който е заемал този пост в Помпей, та да го прокълна. Тази тема живо ме интересува, защото кракът ми хлътна в един от коловозите, а тъгата, която ме обзе, когато видях първия жалък скелет с пепел и лава, полепени по него, беше смекчена от мисълта, че може би този индивид е бил инспектор по състоянието на улиците”.

Навярно големия писател нарича Street Commissioners (в българския превод „инспектори по състоянието на улиците“) едилите, които в древната римска държава отговаряли и за поддръжката на улиците. Че работата им в Рим е била мътна, го знаем от историческите извори, но явно и в малко градче като Помпей е било така.

Pompei Scavi, Campania, 80045, IT

Продължихме по via Abbondanza

за да спрем след минути пред

дома на Paquius Proculus,

в който не влязахме, защото и той беше затворен. Въобще, късметът ни следваше навсякъде с тия затворени къщи…

Имотът е кръстен на името, което било написано в един от няколкото прeдизборни графити, които стояли от двете страни на входа. Най-хубавото на къщата е великолепната мозайка в атриума, реставрирана преди няколко години. Домът е малък, но пък за сметка на това има голям перистил, част от който се вижда в дъното на снимката, зад таблинума.

Тук е мястото да споменем, че тази фреска:

понякога е определяна като портрет на Paquius Proculus, но това е просто грешно. Фреската е на пекаря Теренций Нео и неговата жена и е намерена в неговата къща в регион VII. Този портрет ни дава рядката възможност да се докоснем до обикновените хора на Помпей през потока на времето. Показва ни съпрузи от средната градска класа, които стоят малко недодялано пред четката на художника, опитвайки се да се представят като някакви интелектуалци – единият държащ ротулус, а другата – стило и восъчна табличка. Мъжът е в римска тога, което ни говори, че е римски гражданин –нещо от което сигурно много се е гордял. Друга съществена информация, която можем да почерпим от портрета, е че помпейките явно не са си скубали веждите между очите. Поне някои от тях.

Тук някъде свихме по едни стълбички вдясно и те ни изкачиха до едно хълмче на север от улицата, където имаше тоалетна, място за пушене и се откриваше хубава гледка.

• 

• 

Погледнат отгоре античният Помпей е малко тъжен с всичките тия зейнали отвори вместо покриви. И, понеже тълпите долу не се виждат, е дори малко зловещ.

Ние използвахме времето горе, за да изпушим по цигара и да се огледаме наоколо. Валя дори изпи една бира, но ние с Гената героично се въздържахме. В момента в който отново започна да пръска дъжд, аз не издържах и си намъкнах дъждобрана. Така бях спокоен, че ще продължа да обикалям хладнокръвно из руините, дори небесата да се продънят.

След около 20 минути слязохме и

продължихме по via Abbondanza

Аз се спрях прeд

дома на Епидий Руф,

а Гената и Валя продължиха напред.

Къщата е интересна с това, че основата ѝ стои на около метър и нещо над нивото на улицата, а също така е с метър навътре от околните сгради. Построена е още през самнитстския период, около 70 – 80 години преди Помпей да стане римски и навярно заради това е доста различна от повечето домове в града. Големият имплувий е заобиколен от 16 дорийски колони, обособявайки пространство наречено от Виртувий, кой знае защо, „коринтски атриум“. Сякаш стандартният перистил на традиционния древноримски домус е взет от градината в задната част и е поставен отпред.

Трябваше обаче да побързам нататък, за да намеря моите спътници, които бяха се запилели някъде напред. След дълго взиране от терасата пред дома, накрая ги мернах в далечината, подминали ъгъла на via Abbondanza и via Stabiana.

Трябваше бързо да ги настигна и да им заявя, че маршрутът ни не е натам, надявайки се, че ще ме послушат…

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:

Другата Италия и Юрий Александров

Booking.com

Отново се качваме в Дачията на Драган, за да обиколим с него до Албания. Започваме с пътя до Вльора. Приятно четене:

Албания с Дачия

част първа

Някои от вас знаят, че през последните години избираме по-необичайни дестинации: – Август 2013 година до Норвегия с Lodgy-то (8500км)
– Декември 2013 година до Истанбул с Sandero-то
– Май 2014 година до Армения с Sandero-то (6100км)
– Декември 2014 година до Виетнам и Камбоджа (със самолет)
– Декември 2015 година до Оман и Индия (със самолет)
– Юли 2016 година подготвям пътуване през Молдова, Украйна,
– Беларус, Русия, Финландия, Норвегия, Естония, Латвия, Литва, Полша … с Lodgy-то (9000 км)

За загрявка обаче, решихме да уплътним и майските празници на 2016 година. Турция е дестинацията, която е вече достатъчно утъпкана. Следващата по мистериозност и противоречивост дестинация в балканския ни регион е Албания.

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан,

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан, разбитите пътища, сополивите просещи дечица, враждебно настроени и сърдити чичковци с радикални религиозни разбирания… Поне за мен беше така, защото единствените ми впечатления от Албания бяха от приятели, които са пътували по ужасни неасфалтирани пътища. И от посещението ми на албанския квартал в Скопие, Македония през 2011 година, където регулярно силен напевен глас викаше вярващите на молитва в многобройните джамии. Имах някакво вътрешно чувство, че вероятно греша в преценката си и единственият начин да установя това, беше да видя колкото се може повече от Албания през собствените си очи. От чужди разкази само можеш да се объркаш повече.

Идеята за импровизирана екскурзия с Lodgy-то беше заложена още през юни 2014, когато заедно с моите родители и родителите на Таня (общо 6 човека) отидохме за доста време в Белград и останахме много доволни. Твърдо решихме да продължим тази традиция още след Коледа 2015 и в началото на 2016 се заех да организирам пътуването. 

(Основната ми идея да напиша този пътепис е, да запаля някого от вас да направи същото или да направи подобно пътуване. Когато планирам подобно пътуване, винаги търся информация от подробни пътеписи на други хора, минали по маршрута, но рядко откривам всичката информация, която ми е необходима. Затова се опитвам да покажа как стъпка по стъпка всичко е възможно и дори лесно.) Първо фиксирахме маршрута, който предварително беше изпробван от баба ми с автобусна екскурзия, което се оказа много полезно и информативно. Основното условие беше да не минаваме два пъти по един и същи път, за да можем да разгледаме колкото се може повече от лицата на Албания. Това предполагаше кръгов маршрут. Доколкото бях запознат с географията на Албания, по-големите градове се намират в северната част на страната, а южната част е стръмно-планинска с по-малки градчета, съответно пътищата би следвало да са по-трудни в южната част. Винаги съм предпочитал първо да премина трудните участъци и да си оставя за десерт по-лесните, затова решихме да влезнем от южната страна на Албания, да се движим на север по крайбрежието на Йонийско и Адриатическо морета, след което през Тирана да се насочим обратно през Македония към България. На картата това изглежда така:

A – София; B – Igumenitsa, Гърция C – Sarandë, Албания; D – Vlorë, Албания; E – Durrës, Албания; F – Tiranë, Албания; G – Охрид; H – София

След като уточнихме маршрута, подхванах формалностите.

За пътуване в Албания не е нужен задграрничен паспорт,

границата се преминава само с лична карта. Досега обаче никога не съм си позволявал да замина в чужбина само с лична карта, защото ако се случи нещо и ти откраднат или изгубиш единствения си документ за самоличност- не можеш да се върнеш обратно. Патил съм (и аз, и майка ми) и затова – всички от групата трябваше да имат валидни до 6 месеца след напускането на страната задгранични паспорти. Половината от групата не отговаряха на това условие обаче и се наложи да си извадят нови паспорти. Удоволствието струва 42 лева и отнема един месец. И добре, че го направихме – по-надолу ще разберете защо.

Следващата спънка беше, че Lodgy-то е лизингов автомобил. За да можеш

да управляваш автомобил, който е собственост на лизингова компания,

трябва да имаш издадено от лизинговата компания пълномощно. В стандартното пълномощно пише, че лизингодателят упълномощава лицето Х да управлява Lodgy-то в България: ерго, не ни върши работа. Подава се молба към лизингодателя за издаване на пълномощно за чужбина. В това пълномощно вече пише, че лизингодателят дава право на лицето X да управлява Lodgy-то в страните от Европа с изключение на няколко страни, сред които са Албания, Македония, Косово, Черна Гора, Молдова, Украйна, Беларус, Русия и Турция. Лошо, не можем да пътуваме 6 човека с Sandero-то. След малко разузнаване става ясно, че причината лизингодателят да не дава пълномощно за тези държави е, че

каското не покрива рисковете кражба на цяло МПС

(да откраднат колата без ти да си там) и грабеж на цяло МПС (да те набият и да ти вземат колата) в цитираните по-горе държави. Кратка справка с по-големите застрахователни компании показва, че никоя от тях не застрахова тези рискове за тези държави, защото тези държави не се покриват от презастрахователните договори на застрахователите и туй-то. След месец борба успях някак си (както най-много мразя – с връзки), да стигна до сериозни началници в Алианц (където е застраховано Lodgy-то) и срещу доплащане от 150 лева да получа едно документче, в което пише, че ако Lodgy-то бъде откраднато на територията на някоя от гореспоменатите държави, Алианц ще покрие 50% от сумата, за която е застрахована колата. Процедурата е дори малко по-сложна, защото трябва да мотивираш лизингодателя (собственикът на автомобила) да изиска такова нещо от застрахователя, (който пък отказва  такива нестандартни сделки) и ако не попаднеш на услужливи хора, може да се окаже мисия невъзможна. Е, в моя случай, макар и със скоростта на албански реотан, нещата станаха и в крайна сметка три дена преди да заминем получихме заветното пълномощно, че имаме право да пътуваме с Lodgy-то в Албания и Македония (и Молдова, Беларус, Украйна и Русия, което беше важно за следващото ни пътуване). Смених и регистрационния талон от стария на новия образец (пример), защото в новия се съдържа повече информация – знам ли дали на някоя граница няма да ми поискат да удостоверявам нещо, което липсва в стария малък талон – по-добре повече информация да има.

Следващата стъпка в подготовката беше

да запазим хотелчета или апартаменти,

в които да спим. За 6 човека понякога е доста по-изгодно да се наеме един голям апартамент за една нощувка, отколкото три отделни хотелски стаи. Предимно търся в booking.com по четири критерия: максимално висока оценка от ревюта, пешеходно разположение спрямо забележителностите в града, наличие на паркомясто и минимална цена. Три месеца преди пътуването запазихме по една нощувка в Игуменица (80 лева за двойна стая), Саранда (50 лева за двойна стая), Вльора (50 лева за двойна стая), Дурес (90 лева за двойна стая), Тирана (90 лева за двойна стая) и Охрид (40 лева за двойна стая) – така с фиксирани дати повече се вълнуваш и усещаш, че пътуването наближава. Всички хотелчета бяха с оценки от 8,8 до 10 в booking.com, така че изненади по този параграф не очаквахме да има.

Друга важна стъпка беше да набавя

актуални навигационни карти за Гърция, Албания и Македония

Вторите две държави не са включени в картите, които се предлагат за вградената навигация на Lodgy-то, затова прибегнах отново към старата ми бойна навигация, която ни е съпътствала из цяла Европа и една трета от Азия. Пък и е значително по-евтино, на фона на легалните актуализации за Lodgy-то.

След като бяхме фиксирали датите (от 21 май 2016 до 28 май 2016 – само три дни отпуска), вече можех да се захвана с

детайлното планиране на маршрута и интересните места,

които да посетим.

От София до Игуменица са 600 км предимно по магистрала и няма нещо, което да не сме виждали (водопадите в Едеса, Гърция ги разгледахме на връщане от Сицилия със Sandero-то). Игуменица е град, който предимно обслужва пристанището за остров Корфу и Италия, но има готини плажове.

Следващият ден щеше да бъде пътуване от Игуменица до  туристическия град Саранда (Sarandë), което са около 70 км. Консултирахме се с професора по архитектура на Таня и той ни препоръча да посетим древния, античен, средновековен и венециански град Бутринт (Butrint), който е в списъка за световно културно наследство на UNESCO. Такива места никога не са за изпускане! И това беше отбелязано в навигацията. За този ден си оставихме и още един обект от списъка на UNESCO – Аргирокастро (Гирокастър, Gjirokastër), стар и запазен отомански град с каменни плочи по покривите.

Следващият ден беше запазен за Вльора (Vlorë) друг един по-голям туристически град в Албания, с около 160 км трасе по планински път покрай морето с много красиви гледки. Третият обект под егидата на UNESCO в Албания е стръмният средновековен град Берат, който искахме да посетим на път от Вльора към Дурес (Durrës). Това е най-големият туристически град в Албания.

Между Дурес и  албанската столица Тирана (Tiranë) има само 30 км, затова се отбихме до друг стръмен старинен град Круя (Krujë). След Тирана бяхме планирали една нощувка в Охрид, Македония на охридското Езеро и за последния ден си бяхме запазили 400 км път с една спирка в Скопие (столицата на Македония).

Грубо сметнах, че разходите ще са по около 500 лева на човек за цялото 8 дневно пътешествие, което ми се стори приемливо. Оказа се, че три месеца преди заминаването съм се ориентирал доста добре, защото точно толкова и ни излезна всичко – 3000 лева за 6 човека.

(Ако не ви се четат повече подробности, можете просто да разгледате албумчето в Google Photos, къде има и географски карти на местата, които сме посетили.)

Планът беше железен или поне така си мислихме,

и с цел да избегнем прекалено дълги опашки на най-апетитната за туристите гръцко-българска граница „Кулата“, бяхме свежи и наредени до Lodgy-то рано-рано в 6 часа.

Пътят до Кулата

вече е почти 50% магистрала (от София до Благоевград) и се минава за около два часа. Тъй като следваха няколко почивни дни, границата беше натоварена. Уплътних чакането с монтиране на новите чистачки, които бях купил предния ден. В скоби тук ще сложа една препоръка за шофьорите на Lodgy. Оригиналните чистачки са 55 см (шофьорската) и 40 см (пасажерската), което води до една отвратителна стечка точно пред очите на шофьора. Замених чистачките със съответно 65 см и 40 см, което значително подобри (намали) стечката. Много съм доволен и горещо препоръчвам.

От общо час и половина, престой на границата, около час валя проливен дъжд и имахме много време да се радваме на навременния подарък на Lodgy-то. Всеки път като влизаме в Гърция се сещам за твърдението, че изисквали да представиш големия регистрационен талон на автомобила – ами сигурно 20 пъти съм минавал границата с автомобил и никога не са ми го искали. Този път също не беше изключение.

Към 9.30 часа

успяхме да преминем в Гърция,

а дъждът стана неудържим и през следващите 5 часа така и не спря да ни вали. Успяхме и за последен път да минем по магистралата до Солун без да плащаме, защото все още не бяха пуснали будките за плащане. От границата до Солун над 75% от пътя са по магистрала и се пътува още един час. Честно казано, добре че си имаме навигация (даже две – вградената и протативната), защото на табелите по околовръстното на Солун, не пише коя е отбивката за Игуменица, а пише някакви по-близки до Солун гръцки градове, които са ми напълно непознати – Верия, Козани…

Магистралата от Солун до Игуменица е много живописна, с много завои, тунели и мостове (да са живи и здрави европейските фондове), а в нашия случай и обилна на вода:

Магистралата може да е построена с чужди инвестиции, но пък на четири места спирахме на бариери за да плащаме 2х1,40 и 2х2,40 евро или общо 7,60 евро до Игуменица. Много е интересно как магистралата забива директно в морето или по точно директно в портата на пристанището за Италия и остров Корфу.

С това приключи първия ни преход – общо 606 км за 7 часа и 15 минути средна скорост около 85 км/ч (с включено чакане час и половина на границата) – ето и трак.

Хотелчето ни беше малко старомодно, но имаше ограден паркинг за колата и византийците ни посрещнаха с welcome drink. Продължаваше да вали, но се въоръжихме с чадъри, фотоапарат и съвсем прегладнели

тръгнахме да дирим таверна из Игуменица

Дъждът и огромните тенти изглеждаха като някакъв оксиморон. Предвид размерите на Игуменица и концентрацията на таверни търсенето не отне много време. Макар и на ръба на Албания, все пак все още бяхме в Гърция и нямаше как да не се тестват гръцката салата, рибките Гаврос и … узото:

Гърците го умеят това с ресторантчетата

Може и да слагат хартиени покривки и да са малко мърляви, но аз лошо в Гърция досега не съм ял. Игуменица не е красив или привлекателен град, а просто обслужва пристанището с многобройните фериботи предимно за Италия и Корфу, който се вижда отсреща:

От северната страна на Игуменица има приятен плаж с къмпинг за каравани, до който се стига през тесен преход между морето отляво и сладководно езеро отдясно

Географската ширина и високите температури през лятото изместват активността на гърците към вечерните часове, когато градът оживява и става по-привлекателен:

Тъй като не сме за пръв път

в Игуменица, си имаме и любими местенца,

затова отидохме на вечеря в таверната, или по-правилно казано „ψαροταβέρνα“ (чете се псаротаверна – рибен ресторант) на един много симпатичен дядка, на име Тимос. Тук се набляга на морската храна, на която аз не съм много голям фен, но действително ми се услади:

На следващия ден имахме запланувани само 65 километра от Игуменица, Гърция до Саранда, Албания.

Напълнихме Lodgy-то догоре (от София до Игуменица беше изхарчило 41 литра за 666 км с багаж и 6 човека по магистрала, среден разход 6,2 л/100 км. Дизелът в Гърция обаче е доста по-скъп от този в България, с около 30 ст/л, и струва почти 2,20 лв/л. Както и да е, в Гърция би трябвало нафтата да е по-добра отколкото в Албания, а по-важно от това да не счупим колата някъде по път няма, така че преглъщаме тези колосални 10 лева разлика спрямо България (разделена на 6 човека – готино си е с Lodgy). 

По-лошо и по-непредвидимо, се оказа да си в Гърция по време на стачките. Стигаме ние в 9 часа в неделя на

световно безизвестната сгушена в планините до Йонийско море граница Qafë Botë

и какво се оказва?

Не ни прецакаха лошите албанци, а прехвалените гърци

Гледам аз – подозрително спуснатата някак си бариера, но все пак отивам до гишето и подавам боязливо 6 броя български паспорти. Къдравият грък си сваля краката от масата, поглежда ме пренебрежително и ми казва „Today strike, no cars, just on foot“ Или

„Днес стачкуваме, не може да минете с колата, можем да ви пуснем само пеша!“

Облещвам аз очи и не мога да повярвам. През главата ми минават всички резервации за хотели, които съм направил и как трябва да размествам сега. Утре щели да работят от 6.30 часа сутринта. Видях, че няма какво да направя, плеснах се почелото и посърнал се върнах при останалите в колата.

Това е второто ни идване в Игуменица и за втори път попадаме на стачка, която размества още от самото начало плановете ни за цялото предстоящо пътуване. През 2012 година пристигнахме в Игуменица с единствената цел да хванем ферибот за Бари, Италия и да продължим към Сицилия (пътеписът е тук), но отново заради стачка се наложи да останем една нощ в Игуменица. Та … трябваше да се справим с това византийско déjà vu.

Спуснахме се обратно на брега на морето, като склоновете около нас бяха осеяни със скални … крави.

Първоначално не им обръщахме внимание, защото на такъв стръмен склон освен коза или птица, друго не може да си представиш да има, обаче като наближихме … брех, тия крави!

Решихме да не се връщаме чак до Игуменица, а да потърсим подслон в първото гръцко селце преди границата

Спряхме на рибарското пристанище и се настанихме в таверната – няма да ревем я, ще ядем. Захапах телефона и почнах да пиша e-mail-и до хотелите в Албания и да обяснявам, че ще пристигнем във всеки един хотел с един ден закъснение. Албанчетата се оказаха всичките online и веднага ми потвърдиха, че няма проблеми и ни очакват когато успеем да дойдем. Добре, че не пътуваме в силния туристически сезон, че тогава може би нямаше да имат възможност да са толкова услужливи.

За едни брадва, за други сватба – нашето оставане в Гърция един допълнителен ден беше добре дошло за това селце. Питахме кръчмаря дали има къде да отседнем в

селцето Sagiada,

той се обади на негов приятел, който дойде и ни показа чисто новите си туристически къщички.

Цената беше по 40 евро на къщичка (апартаментче по-скоро), но действително беше много хубаво и удобно.

Още от миналия ден ни глождеше, какво ли има от южната страна на Игуменица и решихме да използваме случая, за да задоволим любопитството си. Нарочно заложих в навигацията алтернативен маршрут по малки тесни пътчета и се оказа, че се озовахме в средата на едни безкрайни портокалови овощни градини.

На едно много тясно пътче изчаках да се разминем с един трактор, който мъкнеше 50 щайги с портокали. Тези 50 щайги бяха натоварени едни византийци в тир с около 1000 такива щайги с портокали. Когато се изравнихме с тира, момчетата ни направиха знак да свалим прозореца и буквално ни заринаха Lodgy-то с портокали (сигурно към 20 портокала)

Бяха доста неугледни, но страхотно ароматни – цялата кола замириса свежо. По пътя дори направихме един игуменски плаж, който за разлика от характерните каменисти гръцки плажове, си беше с доста ситен пясък. Оказа се, че

от южната страна на Игуменица, зад хълма, е яхтеното пристанище,

което изглеждаше доста по-тузарско от скучния пристанищен град. Е, не е чак Monte Carlo.

Принудителният гръцки ден завърши с поредната таверна на пристанището в пограничното селце – да ни ожали човек.

Супер дисциплинирано в 6.30 часа на следващият ден натоварихме багажа обратно в Lodgy-то и потеглихме за втори път към албанската граница. Разбира се, имаше около 15 автомобила пред нас на опашката, но туристи практически не видяхме. Направи ни впечатление безпорядъка на опашката и направо

смешното и безочливо предреждане на колите,

както с гръцки, така и с албански регистрационни номера. Ако се забавиш с 3 секунди да потеглиш на опашката, от някъде изреве двигател и изведнъж се оказваш с едно място назад. 

След като ме предредиха, както в нашата посока, така и от насрещната (да, опашките в двете посоки някакси се преплитаха на бариерата), някакъв гръцки граничар дойде при нас, взе ни паспортите и попита дали колата е лизингова. Потвърдих и веднага ми поиска пълномощното (добре че направихме, че не знам иначе какво щяхме да правим). Интересното е обаче, че само погледна дали пише някъде Албания в пълномощното и така и не ми поиска регистрационния талон на колата. Паспортите също малко проформа само ги занесе за не повече от 10 секунди в една будка и веднага ни ги върна. Помислихме си – Щом на гръцката граница е така, какво ли ще бъде на албанската граница и в цяла

Албания

Интернет колко може да ти помогне, толкова може и да те заблуди. Бях се начел на какви ли не апокалиптични писания, че при преминаване на албанска граница се заплащало по 20 евро на човек, пък на влизане в страната ти давали някакъв стикер, който трябва да пазиш до напускане и после по този стикер се плащало по още 5 евро на ден в качеството на пътна такса, как полицаите щели да те спират по няколко пъти на ден за проверки и щели да те рекетират за подкупи… глупости.

На границата

(това е някаква третостепенна граница) си спряхме до будката, албанският полицай взе паспортите, огледа ни небрежно, поиска регистрационния талон на колата, сканира един по един документите и ни пожела приятен път (отне минута и половина). Митничарят ни попита дали имаме да декларираме нещо, махнах отрицателно и той ни се усмихне положително.

Първото впечатление беше изключително добро

Почувствахме се, все едно влизаме примерно в Хърватска, само дето граничарите бяха доста по-учтиви. Пътят си беше чудесно асфалтиран, с мантинела отстрани. Полицаите бяха застанали по средата на една дълга права и се виждаха от 1 километър – дори не ни погледнаха, камо ли да ни спират и да ни рекетират. Всъщност за около 800 изминати километра в Албания, нито един път не ни е спряла полиция (аз съм си изряден шофьор, де).

Първото, което ми направи впечатление, поне на мен, беше, че броят на автомобилите Mercedes-Benz (производство предимно между 1990 и 2000 година) превъзхожда всички други марки автомобили в пъти. Били сме в Грузия, там също ми направи впечатление, че има много Mercedes-Benz (пак от тези години), но в Албания е направо куриозно – сигурно поне 30% от всички регистрирани автомобили са Mercedes-Benz.

Първата ни туристическа дестинация за деня беше древния град Бутринт. Въпреки, че от границата до Бутринт имаше 19 километра, навигацията упорито искаше да ме закара първо до Саранда и после да ме върне до Бутринт – общо 70км. Принципно знам, че с навигация не се спори и щом е изчислила някой по-дълъг маршрут, значи има предвид нещо. Тъй като ние вече сме гърмени зайци и сме карали около 60 км на втора предавка по няма-толкова-разбит-път в Армения, реших че ако ще и коларски път през гората да са тези 19 км, поне ще пробвам да ги мина, пък ако трябва ще се върнем по пътя, предложен ни от навигацията.

Е, пътят беше лош точно 2 км и то не напълно непоносимо:

Друго нещо обаче ни впечатли. Ние очаквахме Албания да е мюсюлманска държава. Да не ме разбере някой погрешно, не слагам никакъв оттенък на това изказване – нито отрицателен, нито положителен. Просто, като тръгнеш за Турция или както ние ходихме наскоро в Оман, последното нещо, което очакваш да видиш в градовете е огромен кръст и по няколко покрива на църкви.

Отдадохме го на близостта до гръцката граница, но отдалечавайки се от Гърция, нещата не се промениха чак толкова много. Никъде в Албания няма толкова много джамии, колкото има в християнската Македония, например. Никога не съм ги разбирал тия религиозни надпревари, а и според мен малко се преекспонира от медиите – затова предпочитам да си създавам собствени впечатления за живота в по-непознатите страни – за да са си мои.

Точно преди да стигнем Бутринт, минахме през нещо уникално, което мен лично много ме зарадва. Заради много силно врязания в сушата залив, пътят е прекъснат от широк около 60 метра пролив.

Вместо мост, там „оперира“ един дървен сал,

който се дърпа от въжета на двата бряга. Невероятно албанско съоръжение.

Адреналинът

да се возиш на рехав албански сал, теглен от ръждиви въжета,

в компанията на един-два албански Mercedes-Benz е много висок. Цената на билетчето е 400 леки (5 лева) – ние си носихме леки от София (те не тежат много.) 

Понеже в Албания времето е един час назад спрямо Гърция, се оказа че сме пристигнали преди работното време на комплекса

Бутринт

Имахме време да се насладим на прекрасната гледка към триъгълната крепост от другата страна на пролива (от където хванахме сала).

Въпреки, че става дума за световно културно наследство, разбира се има следи от албанската намеса, като например оградата на комплекса, за чиято направа по безумен начин е нарушен древен зид. 

Самият

древен град Бутринт

е изключително запазен, особено амфитеатърът и баптистерията и мозайките:

• 

• 

• 

Друго, което много ми хареса беше, че имаше рисунки как е изглеждал града през различните периоди – за хора със слабо въображение като моето, това е много полезно:

Тук имахме един малък инцидент -> баща ми си загуби портмонето (изпадна през забравения отворен цип на чантата) и съответно за минаха няколко стотин евро и личните документи. Слаба Богу паспортите ни бяха на друго място, та поне можехме да напуснем Албания в пълен състав. Всички албанци от персонала бяха много кооперативни, оставихме им телефон за връзка, но така и не се намери това портмоне. Само да не остане някой с впечатление, че в Албания са ни откраднали портмоне – това си беше инцидент поради невнимание.

Продължихме по пътя към Саранда и се отбихме в

Ксамил

Самият град беше гадничък – с кичозни къщи и разкопани улици. Всъщност тези две неща се оказаха доста характерни за градовете в южна Албания. Повечето къщи освен грозни като форма, са решени в невероятно крещящи цветове, като преобладава лилавото, розовото и други производни. По нашите мерки за естетика, това си се равнява или на кич или на безвкусица.

Kerkyra, , 491 00, GR

Междуградските пътища почти навсякъде бяха ОК

като настилка (може би една идея по-зле от в България), дори в по-голямата си част имаха и мантинели по завоите.

В градовете обаче явно прокарваха нови тръби или кабели, защото във всеки един град, през който минавахме, беше страхотно разкопано и трябваше да се внимава да не опре отдолу някъде по бабуните колата. И това във всеки един град – сигурно след някоя друга година нещата ще са далеч по-добре, но ние уцелихме явно някаква градоустройствена офанзива.

Попаднахме и на първия от почти 200 000 бункера в Албания. Повечето

бункери,

които видяхме, бяха разположени непосредствено покрай пътищата, вероятно със стратегическа цел. Техният комунистически авторитарен лидер Енвер Ходжа е бил доста параноичен и за държава от 2 000 000 души, е построил почти 200 000 бункера – доста болен мозък. Пропагандата е била, че в страната се изгражда уникално добър строй и всеки момент лошите капиталистически държави ще ги нападнат. Затова всички са строили противоатомни бункери и са ги зареждали с провизии за прекарване на около месец в тях. Повечето бункерчета, които видяхме, бяха едно- или двуместни и приличаха на гъби:

• 

• 

• 

След като се настанихме в хотела в

Саранда

разбрахме, че кичозните отвън къщи са още по-кичозни отвътре:

Всичко в тази страна е в строеж.

Супер презастроено е около крайморските градове и всичките сгради са или строящи се (примерно 75% от сградите са в строеж все още) или са на не по-вече от 10 години. Поредното нещо, което не очаквах да видя в Албания…

Самият град

Саранда е доста прашен,

със стръмни улици, но променадата покрай морето е типично туристическа, с много ресторантчета и барове, гащи, надуваеми играчки … Слънчев бряг:

Седнахме в една кръчмичка и установихме, че вместо с 100 евро, с колкото се наяждахме в Гърция, хапнахме много вкусно с 35 евро за 6 човека. За любителите на бира – местната бира се казва Tirana. Където и да питахме за бира, се предлагаше бира само с това име. Интересното е, че винаги беше в различни опаковки, но името и вкуса винаги бяха едни и същи.

Тъй като стачкуващите византийци скъсиха програмата ни с един ден, решихме да посетим вторият от три албански града, включени в списъка на световно културно наследство на UNSECO, в същия ден. Аргирокастро е на около 50км от Саранда, като знаехме, че пътят няма да е елементарен, защото трябваше да се прекосят доста високи и стръмни планини.

Малко след Саранда минахме покрай единственият цигански катун, който видяхме в Албания. Не изглеждаше чак толкова, зле – някои от постройките/палатките дори имаха ток, други разчитаха на запален огън.

Докато навлезем в планините пътят беше много приятен и съвсем рядко се срещаше по някоя дупка:

• 

• 

Пътят беше труден

Не че имаше много коли или че беше в много лошо състояние, но просто имаше страшно много и страшно остри завои. Принципно не попаднах на агресивни или изключително лоши шофьори в Албания, но прекалено често виждахме доста тежки катастрофи, с кървища и гадости, което малко ни напрегна. Минахме и покрай по-големи образци на прословутите бункери:

Въпросният

Аргирокастро

е някаква смесица между Търново и Мелник. Къщите са с каменни покриви, а улиците са невъобразимо стръмни:

• 

• 

Над града има голяма крепост, която е строена само с отбранителна цел, в нея няма стаи за хора, а само помещения за военна техника:

• 

• 

Типично в албански стил в музея към крепостта е изложен и единствения в историята американски самолет, който е бил свален през 1957 година от Албанските военни сили – невероятен успех, с който няма как да не похвалят, независимо колко в разрез със старинния град е това:

Входовете за музеи в Албания са доста евтини – по 2-3 лева на човек, не че ние сме много по музеите де.

Вечеряхме обратно в Саранда,

където ми направи впечатление, че абсолютни никакъв проблем не им представляваше, че платихме половината от сметката в албански леки, а другата половина в евро – много удобно. Касовите бележки в Албания практически не съществуват. Иначе нощният живот в града е доста активен и приятен:

На следващата сутрин допълнихме резервоара на Lodgy-то на най-скъпата бензиностанция в Саранда, която намерихме. В Албания се предлагат два вида дизелово гориво: Евро 5 (с по-малко от 10ppm сяра) и някакво друго (с по-малко от 350ppm сяра). Разликата в цената не е много голяма, но като цяло

горивата са доста по-скъпи от в България

Ние заредихме на 2,25 лева/литъра, при положение, че цената на литър дизел в България по това време беше 1,86 лв/л. Както и да е, при пълен резервоар това прави 15 лева разлика, което не е болка за умиране. Докато съм на път в по-съмнителни държави, винаги гледам да зареждам на бензиностанции, в които виждам, че зареждат нови и скъпи коли, и гледам никога да на пълня повече от половин резервоар, за да се омеша новото гориво с наличното в резервоара. За Молдова, Украйна, Беларус и Русия със сигурност ще си нося добавка за повишаване на цетановото число.

Пътят от Саранда до Вльора 

е около 110 км и минава по ръба на морето:

В южната част на Албания не рядка ситуация на пътя е

да се озовеш в средата на море от овце,

което прави пътуването малко по-бавно, но много по-забавно:

В този район се намират и

най-красивите плажове в Албания

Обикновено, за да се стигне до самия плаж от главния път трябва да се спускат няколко километра серпентини, но определено си заслужава:

• 

• 

• 

Водата и брега по нищо не отстъпват на гръцките (реално това място се намира на 40 км от остров Корфу, колко пък да се различава релефът и водата), но пък преядохме с октоподи и калмари за по 15 лева на човек. Въобще, този район като чели най-много ни хареса като природни дадености. Имаше много симпатични бунгалца в този къмпинг, но разбира се не липсваха и характерните албански цветови изцепки.

След като изплажувахме,

продължихме пътя си към Вльора

Трябваше да прескочим поредната планина и за по-малко от 10 км набрахме надморска височина от над 1000 м. Не съм сигурен дали съм карал друг път по толкова стръмен и дълъг път. Качеството на настилката и мантинелите беше безупречно, гледките също:

• 

• 

• 

• 

• 

• 

От другата страна на планината (спускането) не беше толкова добър пътят и изискваше повече концентрация. Пристигнахме във

Вльора

за около 3 часа, тоест средната ни скорост на движение беше малко над 30км/ч, а максималната не повече от 85 км/ч – искам да кажа, че заради безкрайно многото завои, пътуването в Албания отнема повече време и човек трябва да си предвиди повечко време, дори за нищожни преходи от по стотина километра. 

Първоначално малко се стреснахме, като видяхме разбития път (100 метра) до нашето хотелче във Вльора, но след това имахме много приятна изненада, защото се оказа, че собственичката Герта на хотелчето знае български език. Тя е с български произход (каквото и да значи това) и е учила в София в УНСС, после е работила в САЩ, но се е върнала във Вльора и заедно с мъжа си Бени са направили това семейно хотелче. Много беше ценно това, че тази жена знаеше български и английски, защото това (дори и второто) в Албания е рядкост и реално няма с кой местен да си поговориш. В Армения и Грузия нямахме този проблем, защото всички знаеха руски език, но тук … освен „фалиминдери“, което значи „благодаря“, нищо друго не знаехме. 
Мога да препоръчам хотелчето с 10 пръста – click, тел. +355697851822. Въпреки, че има рибен ресторант в хотела (мъжът и готви), видя че искаме да опитаме нещо традиционно и ни прати в много готин битов ресторант на брега на морето, никаква меркантилност. Поговорих си с мъжа и (той разбира се кара Mercedes-Benz W211) на логичния въпрос „Защо в Албания има толкова много Мерцедеси?“ той ми отговори, че избрал Мерцедес, защото е здрав и е автоматик. Албанецът знае, че пътищата им са лоши и търси здрава кола, този конкретен индивид вече беше на друго ниво и търсеше комфорт по тези пътища – вероятно наистина Mercedes-Benz не е най-лошия избор, макар и да не е единствения. За сметка на това обаче жена му веднага го законтри, че има и по-важни неща от колата, особено когато имаш три деца – много сме различни, ама сме си и доста еднакви… 

Въпреки дъжда, който ни заваля, решихме да разгледаме Вльора поне с колата. Както и повечето градове, които посетихме, Вльора все още се строеше:

• 

• 

Сигурен съм, че след като приключат ремонтите, крайбрежната част на града ще стане много приятна с широкия булевард с палми и многото заведения (малко в стил чалга), но ние попаднахме по средата на една строителна площадка и то по време на дъжд.

Усетихме се, че явно, за разлика от повечето крайморски градове, центърът на Вльора не е край брега, затова решихме да разгледаме някой жилищен квартал. Там улиците са доста доста разбити и сградите са не само стари, но и доста нефункционални – примерно, стълбищата са един вид външни, без прозорци. Така бяха в по-малките градове и в Армения. Топлата вода и мазилката тук не са приоритет…

• 

• 

• 

Оставихме градския център за следващата сутрин и се устремихме към дългоочакваната традиционна вечеря. Традиционните ресторанти са на юг от Вльора, а покрай пътя те приканват мъже, облечени в национални носии. Ние търсихме конкретен

ресторант Laberia

(така се казва местността наоколо), който ни беше препоръчан от българската албанка от хотела ни. Посрещна ни младеж с бял калпак:

• 

• 

В тези ресторанти се набляга на овче, телешко и козе месо. Лично мен, като привърженик на прасето, това особено не може да ме впечатли, но действително всичко беше много вкусно и много. Платихме 85 лева (с включен тлъст бакшиш) за 6 човека, което според мен е доста малко за такъв ресторант.

По-важното е, че успяхме някакси криво-ляво да си поговорим с младежа с калпака. Каза, че през август има най-много туристи, най-вече от Косово, Черна гора, Босна… Както и на нас, и на тях за несгодите им са виновни политиците, данъците, той много работил, но малко му плащали, ама да хване да научи някой език не се е сетил – с ръце и крака си комуникирахме. Още преди половин век е казано: „Всеки народ заслужава съдбата си“.

За сметка на това десертът беше много интересен, като нишесте-реване … по-скоро интересен, отколкото вкусен. 

 Има една

особеност с десертите в Албания

Когато сте на ресторант, не повдигайте темата за десертите, защото келнерите се объркват (поне ние до този извод стигнахме). Тъй като явно десертът винаги е комплимент от заведението и го поднасят заедно със сметката, независимо дали си го поръчал или не, ако предварително попиташ за десерт, изпадаш в една конфузна ситуация, защото те нямат два вида десерт и така или иначе ще ти го донесат. И в менютата няма десерти. Абе, конфузни стават ситуациите, защото никой нищо не може да ти обясни на някакъв смислен език – цялата комуникация прилича на ръкопашен бой. Ама нали затова си избираме такива дестинации, за да е по-интересно! 

Очаквайте продължението:

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com

Днес с Боряна ще отидем на круиз с кораб по езерото Байкал. Приятно четене:

Байкал – една сребърна приказка

Не особено популярно в Европа, Байкал всъщност е една супердестинация. Сега е обект на Юнеско.

Всъщност,

пътуването ми започна от Улан Уде,

защото да отидеш до Байкал и да не видиш Улан Уде, е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. И това сравнение е съвсем буквално. Улан Уде е столица на будизма в Русия, тук е най- голямата статуя на Буда в Русия и, което е наистина уникално, само на 40 км от града, в Иволгинския дацан се намира една жива мумия – тази на Хамбо Лама Итигелов, тук пействам Уикипедията, за да не преписвам:

Лама Итигелов – живият труп 

• 

• 

Лама Итигелов Итигелов става Хамбо лама (глава на будистката църква в Русия) през 1911 г. и остава на този пост до момента на смъртта си през 1927 г. Той поддържа дружески отношения с царското семейство. На 19.03.1917 г. Николай II го награждава с ордена „Св. Станислав“. По време на Първата световна война Итигелов помага на армията с пари, дрехи и лекарства и построява няколко военни болници. През 1926 г. предупреждава руските будисти за настъпващия „червен терор“ и ги съветва да бягат в Тибет. 

Той сам избира момента на кончината си. Преди да се пресели в отвъдното, изпълнява специален ритуал: събира част от най-добрите си ученици, сяда в йогиската поза „лотос“ и ги призовава да четат молитвата „Благопожелание за покойника“, докато медитира, преди да умре. Учениците се стъписват: как ще произнасяме слова, предназначени за мъртвец?! Тогава Итигелов сам казва молитвата и след половин час вече е на оня свят. Предния ден обаче оставя на младите си последователи собственоръчно написан документ, в който съобщава, че ще пребивава в отвъдното едно хилядолетие и желае да го ексхумират след 75 години, за да се убедят, че все още е жив. Мнозина учени смятат, че целта му е да демонстрира, че хомо сапиенс не изчезва след смъртта си. Лама Итигелов навярно предполага, че 1000 години са напълно достатъчни за изясняване на механизмите, с чиято помощ може да се постигне това.

На 18.09.2002 г. саркофагът с тленните останки на Итигелов е отворен в присъствието на представители на руското будистко духовенство, лекари, двама експерти по съдебна медицина, фотограф и нотариус. Всеобщо удивление предизвиква фактът, че тялото в него е непокътнато въпреки необратимостта на времето, въпреки биологичните, физичните и химичните закони. Итигелов все още е в позата „лотос“. Учените установяват, че кожата, косата и ноктите му по нищо не се различават от тези на живите хора, ставите са подвижни, не се забелязва гниене на тъканите очните ябълки са на местата си. Спектралният анализ показва, че тъканите на организма му са досущ като на човеците, обитаващи грешния свят.

„Когато отвориха саркофага на ламата, от него се разнесе много приятна миризма, един колега се престраши да докосне лявата ръка на мъртвеца и каза, че тя е топла“, обяснява проф. д-р Галина Ершова, преподавателка в Руския държавен хуманитарен университет. В продължение на пет години специалисти от всички кътчета на Земята посещават будисткия манастир Иволгин, където се намира „покойникът“ Итигелов. Важна подробност: стаята, където той все още седи в позата „лотос“, е съвсем обикновена, в нея липсва каквато и да било херметизация, температурата е 18 градуса. Всички експерти, изследвали ламата, са единодушни: той се различава от нас само по два параметъра – кръвта му не е течна, а желеобразна, и мозъчната дейност е замряла.

Проф. Борис Болшаков, д-р на техническите науки и завеждащ катедра в университета „Дубна“, също изследва „трупа“ на Итигелов. „Изобретих уред, подобен на махало, ако той се върти по посока на часовниковата стрелка, става дума за жив организъм, ако се движи в обратната посока, имаме работа с покойник, а ако се люшка ту в едната, ту в другата посока, организмът е в преходно състояние, т.е. намира се на границата между живота и смъртта“, пояснява той и допълва, че когато поднесъл уреда към главата на ламата, той започнал да се мята насам-натам. Акад. Сергей Курсакин от Института по физика на живите организми и неговият екип също обследват феномена Итигелов.

„Тялото на ламата изпуска топлина, установихме дължината на вълната и честотата на електромагнитното му излъчване, констатирахме, че липсват сърдечни тонове, но хипоталамусът, отговарящ за дейността на сърцето, функционира нормално, а кръвното налягане е 80 на 30.“, споделя ученият. Проф. Николай Давидович от московския Институт по биофизика разказва, че в продължение на шест месеца негови сътрудници измервали телесното тегло на Итигелов веднъж на три денонощия. „Те установиха, че то е между 39 и 41 кг“, уточнява той. Доказано е, че от време на време „мъртвецът“ излъчва мощни електромагнитни импулси. Будистът, който стои неотлъчно до него, твърди, че „…някаква сила ме удря в гърдите, все едно съм поразен от токов удар.“ Той съобщава на френски физици, изследващи Итигелов, че по време на сън или медитация непосредствено след „токовия удар“ често имал видения, чието съдържание обаче не желае да коментира. Според мнозина учени ексхумираният лама е в анабиоза – състояние на организма, характеризиращо се с почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнените функции. Обаче има едно „но“: Защо тялото му, което съдържа определено количество вода, се е съхранило толкова добре в продължение на 79 години?!

Според законите на биологията и физиката, пребивавайки близо осем десетилетия в саркофаг, то би трябвало да се превърне в мумия, водата в него би трябвало да се е изпарила! Но такова нещо не се наблюдава. Коя е причината за невероятната кондиция на Итигелов? Кое химично съединение би могло да поддържа ламата в това състояние? Това химично съединение е глицеринът – твърдят мнозина специалисти. На науката отдавна е известно, че по време на зимния сън, в който изпадат някои животни, например мечките, и който не е нищо друго, освен своеобразна анабиоза, водата в кръвта е заместена именно от глицерина, който се синтезира в организма при окисляването на мастните киселини. Това вещество не изсъхва, не замръзва при охлаждане, не се разширява и не се свива при понижение на температурата. Отдавна е установено, че в кръвта на вид бръмбари, обитаващи руската тайга и изпадащи в зимен сън, има глицерин, а не вода, докато са в състояние на летаргия. По всяка вероятност същата (или подобна) трансформация става и в кръвта на Итигелов. Учените са на мнение, че ламата дълго е обмислял своята анабиоза и много внимателно се е подготвял за нея. Саркофагът му е направен от кедър, обработен със специална смола, за да е съвсем сух.

Биолози и лекари от санктпетербургския Институт по нестандартни проблеми на биологията и медицината са убедени, че преди окончателното „потапяне“ в анабиозата, ламата е репетирал това състояние поне два-три пъти, ползвайки многовековния опит на тибетските си колеги, индийските йоги, китайските и японските монаси и др. Има писмени доказателства, според които тези хора „умират“ пред свидетели, сърцето им спира, дишането им прекъсва, мозъчната им дейност затихва, телесната им температура рязко спада.

Проф. Евгений Нефедов от Института по радиотехника и електроника (към Руската академия на науките) е на мнение, че енергията, която поддържа организма на Итигелов в това състояние, се генерира от високочестотно електромагнитно поле. Според него именно тя е причината жизнените функции на ламата да не се прекратяват. Но откъде се взема тази енергия? Кой е нейният източник? Засега науката не може да отговори на този въпрос. Изследванията на феномена Итигелов продължават.

От свое име ще кажа, че от времето , когато се занимавах с йога, знам, че има едно имагинерно състояние между живота и смъртта, което будистите наричат Бардо. При определена медитация може да се изпадне в него и будистите определено предпочитат това да не им се случи. Когато правят тази медитация те молят някой брат да им бъде наблюдател и да се намеси, ако нещата излезнат от контрол.

И бях много изненадана, когато на място разбрах, че храмът с ламата може да бъде посетен срещу 250 рубли. Вътре, естествено, не е разрешено да се снима, а ламата е зад една стъклена витрина. Всъщност можах да го разгледам много добре. Ръцете бяха като на мумия, а очите – закрити с нещо, но в храма определено се усещаше ПРИСЪСТВИЕ. От ръката на ламата извън витрината се проточваше един конец и когато попитах един монах, той ми каза, че така се осъществява връзка с ламата. За момента не обърнах внимание, но на връщане, в маршрутката, ръката ми, с която бах подръпнала връвта, определено се затопли.

Улан Уде

Когато кацнах на летището в 8.00 ч. сутринта на 13 май в столицата на Бурятия, навън беше 4 градуса, а тъй като Улан Уде е в степта, беше и доста ветровито. Докато разглеждах града, ми направи впечатление, че някои от жилищните блокове не бяха нито санирани, нито дори измазани, само една декоративна боя направо върху тухлите. Боже, как оцеляват тия хора в Сибир през 21 век, чудех се аз, докато не се прибрах в хотела и разбрах, че стените са 1 метър дебели и външната температура не се усеща изобщо. 

Самият град Улан Уде ми хареса, строен на широко, с хубава пешеходна зона и тези типично руски  дървени къщи (в по-крайните квартали), с резбовани прозорци, които създават чувство на уют. Докато се разхождах из центъра, си купих и предплатена сим карта, за да имам интернет на Байкал, не че там имаше мрежа.

А какви смарфони имаше! Каквито и на картинка не сме виждали в България. И на много достъпни цени. Междувременно, след два дни моето Сони се счупи за пореден път и реших да си купя един ХОНЪР в Иркутск ако ми останат пари. Но докато бах на круиза, се разрази драмата с Хуауей и спешно преосмислих това решение. Така снимах с двата мегапиксела на таблета, а после и тези снимки не можах да сваля.

В Улан Уде мирно съжителстват будизма и православието, но будиските храмове определено са по-добре посетени. Над града е

другият Дацан – Римпоче багша,

от който се открива прекрасна гледка към Улан Уде и цялата долина. Тук е и най-голямата статуя на Буда в Русия. По този повод ще спомена маршрутките – преди да замина четох, как в Улан Уде протестирали срещу нередовния транспорт. Нищо подобно, маршрутките са една след друга, друг е въпросът, че на много от спирките няма имена и като тръгнах за този дацан, първо взех маршрутката в обратната посока, така че си направих и една панорамна обиколка на града.

 През града тече  река Селенга, която идва от Монголия и хвърля в ужас руснаците с мътните си води. 

В България

системата на споделеното пътуване

 беше заклана от таксиметровите шофьори още в зародиш, но в Русия нещата са други.

И така, още от София потърсих

кола по маршрута Улан Уде – Слюдянка

за 14 май. Имаше две оферти –  за 10 и за 15 часа. Така се свързах с Алексей. И на другата сутрин получавам съобщение, че отказва да ме вози?!? Що за грубо отношение? После видях, че ми е изпратил преди това наколко съобщения, на които аз не съм отговорила. Извиних се и му обясних, че между нашите две страни  има пет часови пояса, и когато ми е писал в 11 часа сутринта у нас е 6 часа и хората още спят. Така  възстановихме връзката и в 10 часа се качих на неговата Хонда заедно с още една пътничка.

По пътя времето съвсем се смръчка, а и заради часовата разлика заспах, а когато се събудих, навън имаше една педя сняг и продължаваше да вали. Добре, че Алексей беше добър шофьор.

Храната

Оказа се, че от Грузия до Бурятия храната е много подобна, само че Хинкали-то в Грузия става Бууза в Бурятия. Узбекската сумса си остава сумса. Само че в Бурятия повечето закуски са пържени, а в Иркутск – печени. А на пазарите, за мое удивление масово се продаваше разсад за домати. За удивление, защото първо, какви ли домати стават в това кратко лято и второ, защото не видях нито една къща с градинка.

На кораба храната беше чудесна – предимно риба и салата, която аз обичам и обикновено ядях само ордьоврите , иначе трябваше да си сменя номера на дрехите.

Слюдянка

 Тук за първи път се сблъсках с

руския туристически минимализъм

Разположена на брега на езерото, с прекрасна гредка и дълга няколко километра крайбрежна алея, в Слюдянка почти няма хотели. И причината не е в това, че няма желаещи са почиват или да строят. Причината е в начина на мислене. Руснаците искат да запазят езерото Байкал колкото може по девствено и по-чисто.

А от юг напират китайските капитали. Китайците наричат

Байкал – Северното море

и го считат едва ли не за тяхно

На другия ден по обяд се качих на маршрутката за Аршан и точно тук си изтървах Сонито.

Аршан

Езерото Байкал се намира в рифтова долина, която на юг продължава като Тункинката долина и завършва с Аршан. От северозапад се простират планинските вериги източни и западни Саяни, достигащи височина 3400 метра, а Аршан е в подножието на западните Саяни с местоположение много подобно на Долна Баня.

По целия този разлом изобилстват минерални извори, като се пътува от Аршан и Жемчуг до Севернобайкалск. Водата е подобна на Боржоми – гадост. А където няма минерални извори, има руски бани, които са си всъщност сауни. С очите си видях, как спътниците ми от кораба тичат от сауната и се бухват в езерото (4 градуса). Нещо като контрастен душ, само че още по-контрастен.

Но да се върнем в Аршан. Освен минералните извори градчето се слави и с монголския пазар, който изобилства от сибирски билки, (аз разпознах само шипки и мащерка), както и много кашмирени изделия – пуловери, шалове, жилетки, но не са никак евтини. А нагоре от пазара, започва стръмна планинска пътека, която води до поредица от водопади, но аз тръгнах късно следобед и стигнах само до първия.

А на другата сутрин валеше нещо средно между сняг и суграшица, така, че направих една баня в близкия санаториум и се разходих до дацана Бодхидхарма, който е на около 2 км. от курорта, но в това лошо време беше заключен. 

Иркутск

В Иркутск пристигнах към 18,30 часа и веднага ми направи вечатление гарата– красива барокова постройка. Наричат Иркутск Сибирския Петербург. И наистина е красив – щироки прави улици, (познайте как са назовани?),  красиви сгради, чисто. Не по малко известни са потъващите дървени къщи на Иркутск– някои са потънали до прозореца, други се чудят накъде да се наклонят. Казват, че потъвали, защото са правени без фундамент, но аз си мисля, че навремето почвата тук сигурно е била блатиста. Защото на същите тези къщи в Улан Уде нищо им нямаше.

Голямата забележителност на града е неговия символ – Бабр. Когато през далечната 1686 година Иркутск получил статут на град, поръчали и склуптура на Бабр– така местните наричат сибирския тигър. В Петербург обаче не знаели това местно име и се чудели как да изпълнят поръчката- голяма котка, държаща в зъби собол, и едновременно с това– бобър?  

Така се появило митичното същество (тигър с лапи и опашка на бобър), което днес краси входа в 130 квартал– възстановената историческа част на града. А край протичащата през града река Ангара е оформено красиво парково пространство.

До 2017 г. два пъти седмично през лятото от Иркутск до Северобайкалск е пътувала комета– 12 часа за тези 636 км. Защо източносибирското речно параходство се е отказало от тази дестинация, не знам. (На времето между Бургас и Варна също имаше комети, те също изчезнаха.) Това оставя северната част на езерото без приток на туристи и това беше причината да се включа в този круиз, защото Байкал не може да бъде видян по друг начин– само отвътре.

На следващия ден се

качихме на корабчето и започнахме круиза

За съжаление, не можахме да изпълним всичко по програмата, защото из Байкал все още плаваха парчета лед – последица от хладната пролет.  Целия април със страх гледах онлайн камерите на Байкал – ледът не помръдваше. После, точно по Великден, се случи пролетното тайнство и ледът изчезна за една нощ. Но не напълно.

Байкал

За Байкал много може да се пише: най-голямото сладководно езеро, най-дълбокото, най-чистата вода и т.н. Но има и много още по-уникални неща.

Лятото на Байкал е кратко:

 горе-долу между края на юли и началото на август. Средната годишна температура е отрицателна величина. И въпреки това, езерото НИКОГА не замръзва изцяло. Байкал събира вода от много притоци, но над езерото почти винаги е слънчево, заради циркулацията на топъл въздух, който се издига нагоре и топи облаците. Езерната вода се излива през Ангара и точно на това място, водата остава открита, дава дом на хиляди водоплаващи птици.  Първоначално си мислех , че тук живеят и

нерпите –

ендемичен за Байкал вид сладководни тюлени

Оказа се, че са доста по на север – при Ушканските острови и си правят специални тунели за да излизат на въздух. Ловът им е разрешен за евенките – най-старите обитатели на това място

Природата около езерото е планински релеф и селцата по брега са достъпни само по вода и най-вече по лед.

Най-големият остров Олхон

 се обслужва през лятото от напълно безплатен ферибот, за който лятото се вият дълги опашки от коли и маршрутки. На острова няма асфалтирани пътища, (както между другото е и в повечето населени места) направо си е 40 км. офроуд от пристана до

главния град Хужир

 Тук господстващата религия е шаманизма, чиито корени се губят дълбоко в езическото минало на Байкал. На острова, 75 км дълъг, има всичко: и степи, и планини, и гори, и езера.

Корабчето ни спря до отсрещния малък остров Огой, където пък се кипри будиска ступа. И докато ние се разходим натам, капитанът и още един екскурзиант наловиха над 10 кг риба. Такъв риболов през живота си не съм виждала, при всяко хвърляне по четири– пет рибки на въдицата

Най-прочутата риба на Байкал е Омул.  И въпреки че официално е забранена за риболов, не беше никакъв проблем да се намери в магазина или на пазара

• 

• 

• 

Най-големият кошмар на Байкал

са кърлежите. Преди всяко слизане на брега се пръскахме със спрей срещу кърлежи и по мен нямаше нито един, но не всички бяха такива късметлии. Опасното тук е, че освен че разнасят лаймска болест, кърлежите са преносители и на енцефалит, който е смъртоносен. И понеже се заинтересувах от темата, открих, че в Австралия над 10000 говеда умират всяка година от ухапване от кърлеж, а и в Алпите е по-добре да се излиза след като си напръскан със спрей.

Така наречената

Байкалска ривиера

 се състои от поредица от малки заливчета със ситен пясък и по десетина дървени къщички.

Това е Русия. Не им пука за приходите от туризъм. Те си имат собствена ценностна система, и ако някой си мисли че наложените икономически санкции много ги стряскат, няма такова нещо. Те даже не могат да разберат, за какво им е всичко това. Защото, докато ние в Европа се стараем на забравим кой какъв е бил по време на Втората Световна Война, те се стремят да помнят. И наличието на външен враг само ги консолидира. (Факт – ние, еворпейците, искаме да живеем заедно и в мир – би било адски неучтиво да си завираме един на друг собствените си национални митове един на друг в очите – бел.Ст.)

Ангарск

• 

• 

Последният град, който посетих, беше Ангарск. Разположен на около 40 км. по течението на Ангара, градът всъщност не е на самата река. Строен е 50-те години, чист, подреден, има си всичко и също много ми хареса.

И накрая малко снимки от зимния Байкал, които не са мои:

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Край
Автор: Боряна Йовкова 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Русия или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Русия и Боряна Йовкова

Booking.com