С Анжело днес отново ще открием скрити от очите ни места от китната ни родина: представяме ви Римския мост край Дъбово!Приятно четене:

Римски мост

Дъбово, край Мъглиж

На север от

с. Дъбово (Яйканлий), общ. Мъглиж,

се намира един от най-важните през древността и Средновековието проходи през Стара планина – Друма, Яйканлийски проход, Боаза, Боазки път, Дъбовски проход, Търновска пътека и дори – Руският път.

Заедно с намиращия се на изток Ветренски (Лаханлийски) проход векове наред е осигурявал комуникациите между южните и северните склонове на Балкана, между областите Тракия и Мизия. В миналото между тези пътища било прокарано трасето и на още едно, по-слабо използвано разклонение, което останало в историята с името Иванкова (Ванковата) пътека, тъй като се смятало, че по него от България към Византия избягал узурпаторът на българския престол Иванко, убиецът на Асеня. Второкласният път към Борущица реално повтаря трасето на стария Друм.

Гара Дъбово

свързва основната ж.п. линия София – Бургас с разклонение, минаващо по долината на Дъбовската (Кръстецка, Борущянска, Поповска) река, пресичащо на север Балкана и водещо до Царева ливада, Велико Търново и Горна Оряховица. То е част от линията Русе – Подкова.

В устието на

Дъбовския проход

вероятно е имало изградена пътна станция за отдих, подмяна на конете и нощувка, която била възлово кръстовище на подбалканския римски път от Сердика (София) – Копсис (Анево, Карловско) – Туида (Сливен) – Маркели (Карнобат) – Анхиалис (Поморие) до Месемврия (Несебър) и на презбалканския от Нове (Свищов) до Адриапонол (Одрин). При управлението на император Траян (98-117 г.) Друмът е част от изградената от римляните пътна мрежа. Те укрепили прокараните още от траките пътища през старопланинските проходи. Осъзнали голямото значение на трайната и сигурна съобщителна мрежа, те я изграждали и усъвършенствали търпеливо целия II и през III век. Римляните ползвали робския труд на местното население от тракийските племена одриси и  кробизи за настилането с калдъръм (ломен камък, запълнен добре с трамбована пръст между фугите) на стария път в прохода – разклонение от пътните артерии, свързващи от север на юг древния Никополис ад Иструм (край сегашното с. Никюл, Великотърновско) и построения в чест на императора римски град Августа Траяна (днешна Стара Загора).

Древният търговски път

е носел важно стратегическо предимство, затова е трябвало да бъде охраняван. На практика, на всички върхове между Дъбовския и Ветренския проходи е имало крепости, пó скоро постове, тракийски, а по-късно – римски и средновековни. Те са пазели преминаващите и са действали като ретранслатори. Нашите предци са ползвали модерни комуникационни технологии, като оптика и безжични съобщения. Тъй като кулите са били разположени с пряка видимост една от друга, предаването на предварително уговорени сигнали най-вероятно е ставало чрез светлинни сигнали.

Най-близките до нас във времето охранителни постове са от османския период – беклемето, кула или укрепена къща, в която е живял гарнизонът, охраняващ пътя, в м. „Беклемята“ (42.643905, 25.643323) и табията (редута), в началото на прохода (42.611468, 25.655908).

Беклемята (горе), Табията (долу)

В средните векове проходът над Дъбово е ставал

честа арена на сблъсъци между ромейски и български войски

По-известна е битката при Кръстец, при която император Исак II Ангел е разбит от Асен I и фактически България става независима от Източноримската империя.

Оттук минава и войската на цар Калоян, отправяйки се за битката с кръстоносците при Адрианопол. По този път, предвождани от султан Баязид, османците се отправят към Търновград. Пет века по-късно в устието на Дъбовския проход руският генерал Гурко разгромил турските табори на 4 юли 1877 г., а по-късно мирното българско население се спасявало с бягство в Боаза от турските пълчища и башибузуците.

Там, където са били лозята на дъбовци, тече

малко поточе, наречено „Кървеника“ („Кървенишка вада“)

Тук ордите на Сюлейман паша са изклали до крак децата и жените от селото, решили да се скрият в Балкана. Кръвта била толкова много, че поточето потекло кърваво надолу. Народната памет не е забравила невинните убити и оттогава поточето и местността носят името „Кървеник“ („Кръвеник“, „Кървеница“).

 Старият римски друм през Дъбовския проход минавал по билото на източния му вододел, като се спускал до Римския мост и минавайки през „Сечената скала“, излизал от прохода при пътната станция в Розовата долина. Този

сводест античен мост

е обявен за народна старина с Държавен вестник (брой 221 от 28.12.1927 г.), а след 1944 г. – и за защитен природен обект. Въпреки, че е на близо 2000 г., той устоява на стихиите (и дори на хората). На стари снимки се вижда, че в началото на миналия век той е бил в доста по-добро състояние от сега.

Римският мост помни и строителството на Презбалканската ж.п. линия (1906-1912 г.) с многобройните тунели, изградени с дялан камък от италиански майстори. Възможно е и част от камъните да са от самото съоръжение, както често се е случвало в историята ни.

До моста се стига по пътя от ж.п. гара Дъбово

към Радунци – Борущица, като на около 3 км от гарата вдясно има паркинг за 5 – 6 коли. В южния му край е подходът към реката и моста.

Според Мрежата, около моста трябва да има беседка. Дори да я е имало, в момента няма следи от нея. Някаква компания (си) е направила една от модерните напоследък „еко“ градински маси и пейки от палети, както и импровизирано стрелбище.

Не личи държавата, дори в измислените рамки на широко рекламираните стратегии за развитие на културния, исторически, селски и изобщо разни видове туризъм, да е направила нещо за обекта.

Информационна табела и кошче за боклук биха били добро начало. А изконната българска традиция „дето яда, там и с*ра“ не прави чест на никого, нали?

Римски мост

адрес: 6158 Дъбово

GPS: 42,6377887, 25,6451154

Още снимки:

България: Дъбово (2019-07-28 Римски мост)

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно, минахме през Шираз и Персеполис, за да разгледаме днес Исфахан.

Приятно четене:

Исфахан

част осма на

Из Иран

Исфахан – Азна, 300 km

Когато се събудих на сутринта, мистър Мехди още спеше, така че аз се възползвах от възможността да си направя записки за всичко, което бях преживял тези дни. Всъщност така и не ви казах защо го наричам така. Отговорът е много прост – когато се запознавахме, аз се представих като Бо, за по-лесно, а той започна да се обръща към мен с „мистър Бо”. Как само звучи, а?

Та, малко след това се събуди и мистър Мехди. Беше много щастлив, защото предишната вечер беше намерил преводач на телефона си. Вече щяхме да общуваме много по-спокойно, или поне така си мислехме.

Здравей, машинен превод! Само ти можеш да споменеш думата „капитализъм“, когато иде реч за закуска

Докато се усетя, домакинът ми вече се бе развихрил в кухнята – 5 минути по-късно хапвахме чуден омлет с подправки и айрян. Който там наричат „дуук”. Това, което ме учуди, бе цветът на черупките на яйцата – снежно бели. Да бе, на иранците яйцата са по-бели от нашите!?

Тъкмо хапнахме, когато при нас дойдоха сестра му и малката му дъщеричка:

След като си направихме няколко снимки, аз и мистър Мехди тръгнахме към паркинга. Предишната вечер се бяхме разбрали, че днес ще ми покаже забележителностите на града.

Когато стигнахме там, видях, че моторът беше завит с някакъв чаршаф. Оказа се, че той бил помолил брат си да направи това предишната вечер, минавайки оттук на път за вкъщи. Нямаше как да не оценя жеста!

И така, първата забележителност, която ни беше по път, беше

мостът Алаверди Хан, познат повече като Си-о-се-пол

Той е най-дългият от единадесетте моста в Исфахан и има цели 33 арки.

Г-н Мехди имаше набито око за детайлите и интересните ракурси, а когато искаше да ме снима някъде, казваше: „Stop… Shutter!”.

Така и не разбрах откъде знаеше втората дума. Ако въобще знаеше значението ѝ в сферата на фотографията.

Преди да продължим разходката си, трябваше да пробваме следното питие:

Беше нещо като подсладена вода на вкус, с всички тези черни семчици, изглеждащи като мухлясали. Приятно и освежаващо, без да е нещо особено.

Следващата ни спирка бе край

моста Хаджу,

който вече ви бях показал.

Тук имаше доста ученици, които се занимаваха с какво ли не.

Мостът, между другото, разполага и с покрити площи, които помещават кафенета, книжарница и т.н.

Мехди силно настояваше да ме снима до това или онова, а аз нямах нищо против. Все пак в противен случай надали щях да имам снимка с този величествен лъв:

Оттук нататък продължихме към

„Наш-е-Джахан“,

известен също така като

Имамския площад

За целта отново се лепнах зад стоповете на Мехди, докато не стигнахме до един платен паркинг на гърба на сграда в централната част на града. Там оставихме возилата и взехме по един велосипед под наем. Колкото и недобра да ми се виждаше идеята да поверя паспорта си в ръцете на човека зад гишето.

Първата ни спирка беше в

базара до площада

След това разгледахме отвътре двореца Али Капу, откъдето нямам снимки. За сметка на това пък ще ви покажа как изглежда южната част на площада, погледната от терасата на двореца.

Това е един от най-големите и внушителни площади в света. Той е построен през 16-ти век, а размерите му са 560 метра в посока север-юг и 165 – в посока изток-запад. В дъното на снимката е входът към шахската джамия, който можете да разгледате по-подробно на следващите снимки.

Вратичката отляво води към тази търговска уличка:

Но да се върнем към входа на джамията.

Най-после застанах пред всички тези сини плочки, които бях гледал само в далечен план на снимките на един куп мото пътешественици, минавали оттук. Замислих се само колко труд е погълнало изграждането на всичко това.

Чувството за мен бе наистина спиращо дъха. Не само заради изяществото на архитектурата пред мен, а и защото бях сбъднал една своя мечта.

Продължихме със сините си велосипеди към много уютно вътрешно пространство.

В единия му ъгъл стояха 5-6 жени с хиджаби. Много ми се прииска да ги снимам, но не се престраших да насоча обектива си към тях, а и трябваше да се приближа прекалено близо, което би привлякло вниманието им, и дори да нямаха нищо против да ги снимам, нямаше да получа кадъра, който си представях. Явно след като си набавих широкоъглен обектив, без който нямаше да бъде възможен горният кадър, трябва да продължа и с някакво дългофокусно стъкло именно за такива случаи.

Продължихме разходката си отново към търговските площи, откъдето се сдобих подаръчета за близките си. Тук магнити почти нямаше – не и такива, каквито бихте си представили, след като вече видяхте горните снимки.

След като свършихме и тази работа, отидохме в нещо като

заведение за бързо хранене

С риск да прозвуча грубо, там хигиената не беше издигната в култ, но все пак се доверих на избора на своя домакин, а и имаше доста други посетители. Менюто ни бе питки хляб, върху които мажехме някакъв, сякаш яйчен, сос с много странна консистенция. Така или иначе, не мога да си изкривя душата – беше вкусно.

Така неусетно

дойде време да се разделим с моя домакин

– мистър Мехди искаше да гледа речта на президента, която предстоеше да бъде изнесена по-късно на имамския площад, а аз от своя страна трябваше да продължавам по пътя си. Затова върнахме велосипедите и отидохме отново до паркинга.

След като приключи най-приятната обиколка на Исфахан, за която можех да мечтая, дойде време да отпътувам от града. Разглеждането на двореца Чехел Сутун, гранд базара и джамията Джаме останаха за следващия път.

Предвид че 16 ч. минаваше, беше ясно, че отсега нататък няма да измина кой знае какво разстояние, но все пак трябваше да продължа напред.

Бях решил, че ще пропусна разглеждането на комплекса Чога Занбил и един от най-древните градове в света – Суза, затова

се насочих към Бисотун

Това щеше да ми спести близо 460 km. Знам колко глупаво звучи това само по себе си, но ако някога сте пътували сами за по-дълго време, навярно сте усетили какво е чувството да ви залипсва домът. Пък и се бях преситил вече с разглеждането на забележителности, трябваше да остане нещо и за следващия път.

Още щом

напуснах пределите на града,

пътят започна плавно да се изкачва нагоре. Така на здрачаване вече бях на повече от 2000 м.н.в., за което отново се оказах неподготвен.

Пътят продължаваше да се вие плавно, а аз вече се чудех къде ли ще нощувам този път. Това, което ме изумяваше, бе упорството на шофьорите. Въпреки че мракът вече ни бе приклещил в хладната си прегръдка, никой не включваше проклетите си фарове. Ще речеш, че не иранци, а чистокръвни габровци шофираха тук, пестящи я от ток, я от ресурс на лампите!?

На изхода на едно градче реших да спра за един бърз чай, който да ме тонизира. Докато си налея чая, вече бях обграден от местни апапи. Това, случващо се в мрака, разцепен само от лампите на уличното осветление, не ме караше да се чувствам особено спокоен, дори напротив. Единият от тях говореше бегъл английски и ми обясни, че хората искат да ме подслонят, но идеята не ми се виждаше никак добра, затова приключих чая си по-бързо от планираното и продължих нататък. Искаха да изцедя предавките на тръгване, но това естествено нямаше как да се случи, най-малкото защото не бях в настроение за това.

По традиция се лепнах зад един автобус, чието темпо можех спокойно да поддържам. В миг обаче забелязах, че оставащото ми разстояние до следващата точка на навигацията се промени от 260 на 320 km. Ясен признак, че по мнението на Navitel съм объркал пътя. Бях в околността на

градчето Азна,

така че се върнах до изхода му, където пътят бе добре осветен от уличните лампи. Изгасих двигателя и започнах да гледам ту хартиената разпечатка на маршрута си, ту дисплея на „навигацията“.

Тъкмо бях решил какво да правя, когато при мен

на велосипед се появи Али

Познанията му по английски бяха ограничени, но това не му попречи да ме покани у дома си. Съгласих се, запалих отново двигателя и тръгнах след него. Три минути по-късно вече бях в двора на къща, намираща се много близо до този път. Там се бяха събрали негови роднини и приятели.

Докато паркирах мотора и свалих екипировката си, ми бе връчен голям резен диня

Едно от момичетата там знаеше английски, което бе огромно облекчение за мен. Най-после щях да общувам с някого като нормален човек – без да жестикулирам като разярен италианец след футболен двубой. Тя ми разказа, че е от Техеран и е тук на гости. След като отговори на повечето ми тъпи въпроси (включително и за иранските яйца – каза, че имат и нормални, с кремав цвят), сподели и

колко трудно за иранците е получаването на виза за напускане на страната,

дори временно. Обърнато ми бе специално внимание и за това, че хората по тези земи са Лури. Разпределението на населението по етнически признак можете да видите на следната карта:

След като хапнахме, по традиция върху черга, постелена на бетонната плоча пред къщата, дойде време да тръгваме. Все още нямах никаква идея какъв точно е планът. Всъщност отидохме в един закрит басейн на 5 минути от къщата, където домакинът ми и още куп негови приятели играха водна топка. Поканиха и мен да се включа, но не изгарях от желание, а и вече бях доста изморен, все пак минаваше 11, а аз по това време вече трябваше да съм заспал.

След като приключи физзарядката, се отправихме към дома на Али, където дойдоха също така и 3-ма от приятелите му. Всички се занимаваха активно със спортове – кой с плуване, кой с катерене, кой с колоездене.

Никой от тях не харесваше президента на страната

и го наричаха „хосаш мен“, каквото и да означава това. Докато хапвахме охладен ананас, обсъдихме маршрута ми оттук нататък, дадоха ми и разни допълнителни идеи, но те останаха по-скоро за някое бъдещо мое пътуване, понеже вече следвах стриктно маршрута си към дома.

Минаваше 1 ч., когато се отправих към леглото си в другата стая, а те останаха да си говорят.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com