5 април 2019
Парламентарен контрол (стенограма)
ЕМИЛИЯ СТАНЕВА-МИЛКОВА (ГЕРБ): Уважаеми господин Председател, уважаеми господин Министър, уважаеми колеги! Въпросът ми е свързан с изработване на Национална стратегия за развитие на българската култура, която е публикувана вече в рамките на месец.
Уважаеми господин Министър, през годините нееднократно е повдигана темата за изработване на един основен стратегически документ, насочен към начертаване на визията за развитие на българската култура. Важна е необходимостта, осезателна е, видима е, от формулиране на дългосрочна програма и управленски цели, които да водят до конкретни политики, които да донесат резултатите, които всички ние очакваме. В същото време е важно да се определят усилията и ресурсите, които трябва да бъдат разпределени за изпълнението на тези стратегически задачи.
Във връзка с това е и моят въпрос: на какъв етап е Проектът за Национална стратегия за развитие на българската култура.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЯВОР НОТЕВ: Благодаря Ви, госпожо Милкова.
Заповядайте, господин Министър, да вземете отношение по този въпрос – за финализиране на Националната стратегия за развитието на българската култура. Имате думата.
МИНИСТЪР БОИЛ БАНОВ: Благодаря.
Уважаеми господин Председател, уважаеми народни представители! Уважаема госпожо Милкова, изработването на Стратегия за развитие на българската култура е сложен и продължителен процес. Той включва в себе си както анализ на съществуващата среда, така и набелязване на конкретни цели и приоритети за постигане на крайната цел, която е свързана с разработването на дългосрочна политика за подкрепа на културата като национален приоритет.
През годините многократно са правени опити за изготвяне на такъв стратегически документ. В началото на мандата бе обявено, че изработването на Стратегия за развитие на българската култура с хоризонт от десет години занапред, ще бъде един от основните ни приоритети. Бе създадена широка работна група, в която бяха включени повече от 150 представители на различни организации и гилдии в сферата на културата. Със свои предложения се включиха и различни културни дейци и изследователи на културни процеси. Бяха проучени и чужди практики. Проведоха се дискусии и в сформираните по-малки работни групи по отделните области.
В резултат от това, на базата и на изготвен ситуационен анализ, се изработи проект на стратегия, в който са заложени основните приоритети и стратегически цели, по които да се работи в период от следващите 10 години. Този подход предполага изработване впоследствие на конкретни стратегически документи с визия за всеки един сектор поотделно. Посочена е и визията за развитие на културата в периода 2019 – 2029 г.
Приоритетно се поставя виждането за развитие на нови форми и политики. Това е свързано с осъществяването на непрекъснат анализ на културните процеси и актуализация на заложените цели. Постигането на подобно състояние на културата изисква подкрепа на стратегически значими инициативи, като опазване и насърчаване на културното многообразие, творческа мобилност и защита на интелектуалната собственост в областта на културата, както и създаването на условия за развитие на опазването на културното наследство, съвременните форми на културно изразяване, културните и творчески индустрии и качествено образование в областта на изкуството и културата.
Към настоящия момент Проектът за Стратегия за развитие на българската култура е в етап на обществено обсъждане. С цел това обсъждане да бъде максимално ефективно Министерството на културата планира поредица от обществени дискусии по сектори, които целят прецизиране на документа и неговото финализиране. Първата дискусия ще бъде проведена на 17 април, зала 3 на НДК. Благодаря.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЯВОР НОТЕВ: Благодаря Ви, господин Министър.
Госпожо Милкова, заповядайте, имате възможност за реплика.
ЕМИЛИЯ СТАНЕВА-МИЛКОВА (ГЕРБ): Уважаеми господин Председател, уважаеми господин Банов, уважаеми колеги! Искам да изразя моята удовлетвореност от отговора, който дадохте, и смятам, че е изключително важно, че Министерството на културата във Ваше лице успя най-накрая да създаде този стратегически документ, което е изключително важно за развитието на целия културен сектор.
Това, че предприемате стъпки за широко обсъждане, е изключително ценно, тъй като колегите от различните гилдии, от целия спектър на културния ни живот, както и представители на обществени, държавни и, разбира се, неправителствения сектор, който участва в създаването на българската култура, ще има възможност още един път да изкаже своето мнение и становище, защото всички сме наясно, че такъв сложен документ не може да се осъществи единствено и само с усилията на една от страните – говорим за разбиране от страна на всички и партньорство между различните представители в културния сектор.
Благодаря още веднъж и с удоволствие ще бъдем на 17 април в зала 3 на НДК, за да участваме в този дебат.
*
Въпросът идва от ГЕРБ, отговорът на министъра е приет с въодушевление, накратко: изглежда, че на този текст ще се даде ход. Въпросът е в това, че никакво обществено обсъждане не може да изправи самия подход, който е възприет – стратегия за министерството, а не стратегия за културата – при това без адекватна финансова рамка.
В София се провежда Радиоасамблея на Европейския съюз за радио и телевизия (EBU). Това е значимо събитие в живота на европейските обществени медии. Домакин е Българското национално радио. В София са първите фигури на организацията на обществените медии в Европа – президентът на Европейския съюз за радио и телевизия и генерален директор на Би Би Си лорд Тони Хол и генералният директор на EBU Ноел Къран.
Двамата са посетили Народното събрание и са били приети от председателката на НС. Според прессъобщението на НС тя е казала следното:
ние като законодатели сме поели ангажимента да ги подкрепяме, за да останат независими – такива, каквито трябва да бъдат.
Това изказване рязко контрастира с вчерашните разговори в парламента за бъдещето на медиите, отразени широко – и разнообразно – в днешните медии. След одобряването на отчета на СЕМ в парламентарната комисия за култура и медии, отчетът е гледан вчера в пленарна зала и там – противно на казаното от председателката на НС – депутатите от управляващото мнозинство са говорили, че медиите осъществяват линч върху политиците и за необходимост от реален контрол.
Специално по повод уверенията на председателката как независимостта на медиите била важна за законодателя – априлската реч на комисаря Тимерманс:
Между основните ценности, които споделяме, е независимостта на медиите и свободната преса. Обикновено когато виждате проблеми с върховенството на правото в държавите-членки, ще видите и проблеми с независимостта на медиите и свободната преса.
Факт.
А днешният ни пътепис за Холандия, ще ни покаже бъдещите самолети на българските ВВС – Янита ще ни води на авиошоу в холандската ВВС база Леуварден. Приятно четене:
Фризланд (или Фрислон, произнесено на местен диалект) е северна провинция в Холандия, която обхваща най- северните континентални земи на страната, плюс Фризийските острови. Единствено тук се говори вторият национален език в кралство Нидерландия – фризийският език. Столица на провинцията е град Леуварден. По традиция, в средата на юни тук в този град се събират авиолюбители от цяла Холандия и от долу-горе половин Европа.
е един от историческите градове в този георграфски регион. На същия местен диалект, името на града се произнася като Льоуверт. И до тук с фризийския език, който е абсолютно непонятен за по- голяма част от холандците, та камо ли за мен. Заселването на заблатените земи в залива Миделзее, води до образуването на града преди 6 века. Всъщност, възникването на Леуварден като град, е едно от доказателствата за удивителната способност на холандците да сътворяват чудеса от нищото, тоест от възможно най- гадното място в Европа да направят рай. Отвоюването на територии от водата и засипването им със земя, а в последствие и превръщането на тези земи в обработваеми, започва от средата на 15 век и така до днес, когато вече близо 35% от територията на страната е образувана само по този начин.
с нещо повече от усърдието на местните хора да го направят значимо и известно. Години наред, градът предизвикваше любопитство само защото тук се е родила шпионката Мата Хари, после случайно беше избран за Европейска столица на културата, колкото само да припомни за себе си. Най- високият пиар коз в ръцете на местните е обаче съвсем друг, това е
Leeuwarden, Friesland, 8919, NLкъдето е разположена и 322- ра авиоескадрила F-16 AM/BM на Кралските военновъздушни сили (De Koninklijke Luchtmacht) в Ниската земя и където веднъж на няколко години се провежда зрелищно авиошоу с военни самолети от цяла Европа. И нали съм родена под щастлива звезда, два пъти до сега имах възможността да присъствам на това шоу. Последният – дори с акредитация.
През 2016 година, авиобазата се модернизира, като изпрати няколко изтребителя F-16 в пенсия, а на тяхно място постъпиха два нови изтребителя F-35А, специално заради които
във военната база, достъпът до която в този случай беше свободен. Такива дни се организират през няколко години, защото са си доста скъпо струващо зрелище, но пък достъпно както за всички холанддци, така и за всички гости или туристи.
Той включваше задължителното представяне на лични документи за самоличност, (колкото повече, толкова по-добре) и заплащане на входна такса (билет), която може да бъде платена само с банкова карта, никакви пари в брой. Това не е задължително обаче при закупуването на сувенири, на храни и напитки от специалните за целта изградени щандове в базата.
пристигнаха и бяха заведени на военна служба доста по-рано, но ги представиха на данъкоплатците едва в средата на юни. В същата 2016 година, пролетта беше доста влажна и заради това ежедневно дъждовно и сиво време, почти се бях отчаяла, че шоу няма да има (или ще го отложат за юли – август, когато обикновено съм в България). Но извадих късмет, (за щастливата звезда вече обясних) и за два поредни дни 10 и 11 юни, останах в Леуварден.
Събитието събра над 250 хиляди души кибици, които се бяха разположили из тревните площи на цялата база, помъкнали всякакви удобства: шезлонги и столове, туристически маси, походни легла, чадъри, камери и фотоапарати, палатки, ядене, пиене… Аз си носех само противошумови защитни слушалки и фотоапарат.
Според разпоредбите, всички други лични вещи, както и автомобилите си, трябваше да зарежем на един огромен охраняем паркинг в покрайнините на града и доста далеч от Военновъздушната база. Извозването ни до мястото на събитието ставаше с автобуси от градския транспорт, които бяха специално наети за авиошоуто и които обслужваха посетителите с превоз за или от базата на всеки 5 минути.
Секторите за достъп на цивилни лица във Военновъздушната база, бяха оградени с високи папапети, а организаторите на събитието ги бяха разделили тематично: музей на открито – бойни самолети (изтребители, транспортни и товарни), хеликоптери, други военни бойни машини (някои от тях можеха да бъдат разгледани и вътре); комуникационен и команден център на открито – тренажори, карти, локация, щабове, средства за комуникация и т.н. където се правеха демонстрации с издаването на заповеди за нападение или отбрана.
Имаше и доста голяма площ с изложение на видовете бойни оръжия и муниции, които се ползват в авиацията, униформи, отличителни знаци, история и т.н., както и възможност за среща и разговори с пилоти от ВВС, които основно се усмихваха, раздаваха автографи, снимаха се за спомен с децата или отговаряха на елементарни въпроси. На територията на авиобазата беше обособен и Музей на авиацията, чиято експозиция представяше съхранената памет за знаменателни събития от историята на военната авиация в Ниската земя. Огромни видеостени излъчваха наживо това, което се случваше в небето над нас, в случай че облаците паднат ниско и охладят страстите ни с обичайния за цялата седмица от юни рехав дъжд.
В авиошоуто участваха пилоти, военни и каскадьори от няколко държави:
aвиотряди от ВВС на Швейцария, Италия… и изобщо от всички държави членки на НАТО.
За нещастие обаче,
Швейцарски изтребител F-5Е, част от групата за за висш пилотаж Patrouille Suisse (J-3086), се разби и избухна, падайки на земята след опасно приближаване до друг военен самолет. Пилотът на изтребителя успя да катапултира и не пострада, нямаше и други пострадали, изобщо голям късмет в ситуация на минута истинска война. Трагичното начало създаде ново добро извинение за аварийно приключване на авиошоуто, но това не се случи, за радост. (Звездата, звездата!!!) Коментиращите шоуто съобщиха, че причините за инцидента във въздуха остават неизвестни, но Patrouille Suisse няма да участват по- нататък в демонстрациите по висш пилотаж.
Близо до зоната за демонстрации бяха издигнати две платформи, несвързани заедно, но на една ръка разстояние една от друга. На едната трибуна се бяхме разположили всички от четвъртата власт: водещи, репортери, фотожурналисти, оператори, фотографи… а на другата трибуна до нас, бяха настанени официалните лица, сред които високопоставени гости и наблюдатели от Европейската военна авиация, представители на държавното ръководство, на политическото и военното ръководство, на Министерството на отбраната, Военният комитет на Европейския съюз, командващите на Военновъздушните сили на няколко европейски държави, представители от международни организации, НАТО и ЕС. (На два метра от мен, трогателно и непринудено, нидерландският крал аплодираше като дете всичко случващо се в небето над нас или в полето пред нас. Той наблюдаваше шоуто необезпокояван, обграден от цял взвод на брой политици и военни.)
Ентусиазмът на публиката беше огромен, когато
в демонстрация на авиационните сили на Koninklijke Luchtmacht van het Nederland. Наред с F-16, Chinooks, Apaches, Hercules и KDC-10 те показаха бойните си умения, както и още нещо: интересно инженерно хрумване за пресичане възможността им за проследяване – двигателите завихряха влагата от въздуха така, че образуваха с нещо като въздушна центрофуга плътна пелена от мъгла около самолета. Коментаторите на авиошоуто бяха в екстаз от видяното и почти десетина минути по радиоуредбата звучаха само нечленоразделни звуци. И сред кибиците- пак същото.
Мисиите и задачите, които се изпълняваха във въздушното акробатично шоу или в демонстрациите от всички участващи машини, бяха тактически прехвати на „самолети – нарушители”, маневрени въздушни боеве, отбранителни и настъпателни въздушни операции, нанасяне на симулирани въздушни удари по земни и (уж) морски обекти. Публиката имаше удоволствието да наблюдава демонстрации, които включваха елементи и фигури от висшия пилотаж: свредели, винтове, виражи, осморки, пикиране, завои, лупинги и свободно падане надолу с изключени двигатели, от което лично на мен ми се сви стомаха.
Два дни от сутрин до вечер- пукот и трясък, дим, оглушаващ шум от бомби и от реактивните двигатели, небесна акробатика, цветни следи от самолетни стъпки в облаците, болки във врата и адреналин- истинско удоволствие за малки и големи. Непременно разгледайте линковете, които споделям, приобщете се към емоцията на помнещите. И ако може, не ми се сърдете много за лошото качество на кадрите.
Авиофотография, Peter Steehouwer:
http://www.airshowaction.com/galleries/2016/leeuwarden-airshow-2016/
http://www.airshowaction.com/galleries/2014/frisian-flag-2014/
Още малко качествени снимки на други ентусиасти:
Кратки видео-фрагменти от представлението:
И едно видео за гледане на около час от авиошоуто:
Автор: Янита НиколоваВъзможности за нощувки в района на Лауварден:
Снимки: авторът или указаното при самата снимка
Други разкази свързани с Холандия или писани от Янита Николова – на картата:
Холандия, както и Янита Николова
Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:
Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“, както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка, чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко, близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля, която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд, на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност в която са живеели или живеят днес.
Какво ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за тях оставя човек?
Този вид екскурзии, които организирам всяка година в
се отличават с това, че винаги сме малки групи (до 20 човека), което ни позволява да посещаваме с джипове 4х4 места, които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси, терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…
Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия, издържайки на високи температури от близо 50 градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните животни.
.
Чувал съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират по 3 месеца оставяйки семействата си сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна отблизо с този начин на живот.
Пътувайки из
по места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.
В едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията). Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с „шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас, посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.
ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.
А онази жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.
Но ето че идва и момента да разкажа за
което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.
Първото нещо, с което се сблъсквам е
Домовете в цялото селище (като повечето такива в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.
Когато влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление, че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал съм случаи при които
Това е прекрасно, защото го приемам, като задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.
Те изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по света…
Бих искал да поясня какво означава
От многобройните разговори с местните и проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа следното:
който чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора), подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те, подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите, поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който е бил освободен черен роб.
Вече се подразбира, че
Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби, които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през периодите между X и XIII век. Също така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в Северна Африка от района на града Джене в Мали и че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на цвят – ЧЕРНИ ХОРА.
Най- интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел, различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.
Друга хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау, което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население, който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.
След като
търсейки благоприятни условия за своите животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.
и имат пряка връзка с пустинята. Техните прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа, който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай, ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се музика в порядъка на 3 дни и нощи без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде „БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните. Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“
Очаквам с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще си взема от моята доза – МАРОКО!!!
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мароко, Сахара или писани от Мишо Иванов – на картата:
Мароко и Сахара, както и Мишо Иванов
Booking.com
С Боряна ще заминем за Мексико – малко на плаж, малко на културен туризъм, малко на туризъм сред природата 
Приятно четене:
или по-скоро
февруари 2019
Въпреки многото изгледани Н.П. филми и прочетени ръкописи, Мексико тотално се размина с моите очаквания и представи. Няма да преписвам страници от Уикипедията, това са само мои впечатления.
Като се има предвид с кого граничи на север, очаквах да попадна в една по-развита страна. И така:
– разглеждахме го в неделя, и добре, че стана така, нямаше трафик.
със сигурност беше виждал и по-добри времена. В този ден на площада беше безлюдно. Направо на земята , се бяха разположили индианци , продаващи, според мен, някакви шамански изделия. Сградите наоколо бяха силно потъмнели от времето. Ситито, застроено с високите сгради на предимно американски корпорации също пустееше.
А когато тръгнахме към Сочимилко и навлезнахме в предградията, изведнъж попаднахме в едноетажна Америка, и така беше до края на пътуването ни. Мексиканците предпочитат да живеят в къщи, по-точно къщички от етаж, етаж и половина, с неизбежната малка цистерна за вода на покрива. Няма двор, няма градина. Фотосоларни батерии също няма. В тази слънчева страна държавата не стимулира този вид електрическа енергия, даже я облага с данък.
По улицата пред колата изкачаха разни хора и ни упътваха как да минем.
– Откъде знаят къде отиваме – питам нашия гид.
– Ами ние тук сме бели хора, къде може да отиваме – отговаря Ю., нашия шофьор и водач за следващите две седмици.
Това ме накара да се загледам в лицата около нас, защото си мислех, че ние сме в БЯЛА държава. Около нас щъкаха средни на ръст, набити , мургави хора, често с 10 и повече килограми отгоре, с почти никакви вратове, по причина на някаква генетична аномалия /единия от прешлените е атрофирал/. А в лицата им можеха да се разпознаят ацтеки, миштеки, толтеки, маи и дори олмеки, с тяхната силно мургава кожа и негроидни черти. Много ми се искаше да ги снимам, но ми беше неудобно. Съвременно Мексико се състои именно от наследниците на тези славни племена. Прегърнали католицизма, неособено работливи /и не ги обвинявам, в тая жега…/ …. и напълно забравили индианските си корени.
останали от времето на доколумбовия град на ацтеките, който си представях, че е парково пространство, на практика се оказа канали между подобни едноетажни къщички, повечето от които предлагаха на возещите се в лодките едно или друго. В самите лодки цареше голяма веселба: музика от транзистори, мариачи, и какво ли не още. На връщане от разходката веселбата беше в разгара си, всички пиеха и танцуваха, никой не гребеше / по-точно, трябваше да се оттласкваме с един прът от дъното/. Задръстването беше тотално и нашият лодкар, след като се мъчи да пробие стълпотворението половин час, накрая беше грубо изтласкан и се принуди да ни върне по други канали, Иначе сигурно щяхме да осъмнем там.
Следващия ден отделихме за Теотиуакан и Тула, от които Тула ми беше по-интересна. Там са намерени прочутите статуи, които носят със себе си неидентифициран и до днес уред, както и с емблематичните за това място колони.
Доколко една страна е туристическа дестинация аз определям по информационните материали за туристите и туристическите информационни центрове. Даже бяхме помолили Ю да ни намери по една пътна карта. Е, не ни намери. Повечето обекти са с вход 75 песо /или 7,50 лева. Поддръжка – почти никаква, в Ла Вента дори нямаше алеи, по които да стигнем до главите на олмеките. Паленке и Яшчитлан бяха тотално обрасли с тропическа растителност. Монте Албан /до Оаксака/ не беше нищо особено с изключение на местоположението – високо над града на един хълм с прекрасни гледки. Интересна беше и пирамидата в Чалула – сателитно градче на Пуебла. Тя изобщо не е разкрита, само едно ъгълче е експонирано , за да се види , че става дума именно за пирамида, а не за обикновен хълм. Затова път може да се влезне вътре. Една от загадките не пирамидите е, че всеки 52 години, когато завърши един общ цикъл на слънчевата и лунната година, върху старата пирамида се надграждала следваща – като матрьошки. / Само Чичен ица и Тулум са добре поддържани –с по 30 долара вход/. За това причината е недалечния Канкун и богатите туристи в него.
Почти веднага открих, че разните такоси, буритоси, енчилади и други храни на основата на царевични питки не ми допадат особено. Нито пък начинът , по който се ядат – свиваш ги подобно на дюнер и накланяш глава, за да не се покапеш със съдържанието, няма вилици, няма ножове. Но ми хареса , как ядат плодовете – поръсени с лют пипер от чили чушки, сол и изцеден лимон. Това ги прави изключително пикантни. А прочутата лютива кухня всъщност не е толкова люта /нашата е по-люта/. Чилито може за момента да ти пари в устата , но после не дразни стомаха, нито пък червата. Или поне в по- северните части е така. А халапеньото /люти зелени чушки/ пък колко е вкусно!
са подобни, правят се от сърцевината на растението агаве. Текилата – само то синьото агаве. Питиетата са подобни на ракия и неочаквано ароматични. Текилата ми допадна повече. След Оаксака посетихме една фабрика за текила. Всъщност долината на Оаксака е основното място , където се произвежда тази напитка. И производството изобщо не е лесна работа. Не е като „боднеш пръчка, пиеш вино“. Агавето расте 8 години и когато започне да дава признаци, че ще цъфти е готово. Но дотогава го пресаждат няколко пъти. Във фабриката , която посетихме си имаха собствени полета от агаве , като имаше растения на всякаква възраст. Младите са съвсем нагъсто, при всяко пресаждане се разреждат. После следва ферментация, печене, дестилация. На основата на текилата се правят и разните Колади – известните от детството ми Пиня колада, Банана колада и какви ли не други. Много са вкусни.
Но на юг от Оаксака времето стана ужасно горещо – 37 градуса и изобщо не ми беше до концентрати. Така открих
На основата на бира /за мен слабо алкохолна, благодаря/ с доматен сок и много лед. Но най-хубавото е, че ръбът на чашата е топнат в пипер от чили и сол. Даже си купих, за да си правя у нас, въпреки, че не съм по бирата.
са другото, което ми хареса в Мексико. Без нито една дупка! Затова пък голяма част от тях са платени. А между Чичен ица и Канкун има две шосета, едното платено , другото – не. Максималната разрешена скорост е 110 км. И почти няма пътни знаци. Няма и нужда. Там никой не бърза, не изпреварва, за всичкото време не видях нито една катастрофа.
Първият беше един
Прекрасно масто. Нямаше жива душа, освен пеликаните и чайките, с които си поделихме плажа. На пясъка бяха направени навеси. Въпреки , че не беше сезон местните ни предложиха да ни направят обяд. Червена тихоокеанска риба в станиол, която не запомних как се казваше, изключително вкусна! Докато чакахме да стане ни опънаха по един хамак, който иска на слънце, който иска – под навеса. Това беше и най- хубавия плаж, на който бяхме.
Следващият беше в
Много приятно място, хотелът беше на брега. Отидох да направя едно плуване, а когато излезнах от водата , плажната ми чанта с джапанките, хавлията и всичко останало я нямаше на брега.
Следващия беше
недалеч от Мерида, много симпатично. Мексиканците предпочитат да ходят там, защото е по-евтино. И тук имаше навеси по плажа и хапнахме прекрасна риба. А водата беше плитка към километър – два навътре и до пристана се стигаше по един дъъъълъг мост. По целия мексикански залив не видяхме нито едно водорасло.
Следващият беше
И тук за пръв път се срещнахме с големия проблем на Карибско море – водораслите. Не знам откъде ги взимат тези прекрасни снимки с палми и тюркоазено море. В Мексико такова нещо няма! Самите курорти по Ривиера мая са създадени след 1959 г., когато американците губят Куба. Дотогава брегът е бил завладян от мангрови гори. Сега повечето хотели са тип резорт, потънали в тропически насаждения, обикновено се вижда само входа и изобщо нямат излаз на плажа.
На
където се установихме плажът представляваше натрупани чували с пясък в различен етап на изсипване на пясъка от тях. Между тях и морето – планини и могили от водорасли, но не като нашите, а твърди и бодливи. И продължаваха навътре в морето, направо не можеше да се влезне във водата. Изключение правеха плажовете пред хотелите Хилтън и Хаят, пред които всеки ден един трактор влизаше в неравна и предварително обречена битка с водораслите. Но поне се виждаше, какво би могло да бъде, ако се чисти. Иначе дъното беше каменно, неравно и много неприятно. Духаше непрекъснат източен бриз и морето никога не беше тихо. Температурите от 29 градуса се усещаха като 37, заради голямата влажност. По-лошото беше, че нощем не спадаха под 24, човек просто не може да се почувства комфортно без климатик. Освен това от време на време се разнасяше силен мирис на сяра, и като се има предвид, че в цяло Мексико няма минерални извори, не можех да се сетя за нищо друго, освен за пречиствателни станции. Водата далеч не беше бистра , по-скоро, като тази на Слънчев бряг. Моята оценка е 1 ½ и то само заради топлата вода.
Ако искаш да си легнеш на тези лежанки, под чадърите – 70 лева, моля…
Иначе курорта беше пълен с американци, включително и по-средна ръка, които си носеха шезлонгите и чадърите на плажа. И всички викаха, ау, колко е готино, на Вас не Ви ли харесва? Ами като не знаят друго! Ние бяхме на Пето авеню и купонът се чуваше до зори.
След Пуебла – красив колониален град, всъщност единствения, който ми хареса, окончателно преминахме в „Едноетажна Америка“. Единственото, по което тези населени места приличаха на град, бяха правите и перпендикулярни улици.
гъмжеше от чужденци и наистина имаше донякъде бохемска атмосфера.
не се отличаваше с нищо особено.
Танци в ресторанта в Тустла Гутиерес
посетихме го по предложение на Ю. градът е построен върху 7 безстопанствени пирамиди от които бяха останали 5. Върху най-голямата от тях е изгладен голям францискански манастир, смята се, че е най-големия в новия свят. През 1993 г Папа Йоан Павел Втори го посещава и в негова чест целия град е боядисан в жълто. Днес този цвят е емблематичен за Изамал.
Логично селата бяха по-зле. Имаше цели области между Паленке и границата с Гватемала, които се опънали на правителството, когато се опитало да ги изсели. Сега се самоиздържат, имат си училища , здравни служби, магазинчета и общо взето представителите на държавната власт не са добре дошли. А за да се опаричат от време на време се занимават с бандитизъм. Особено между градовете Тустла Гутиерес и Сан Кристобал.
Плодовете и зеленчуците, изобщо храната беше много скъпа, примерно лимоните, на които са производители бяха 8 лева, Бананите – 2,80, сякаш ги внасяха от България! . А заплатите са на 1/3 от нашите. Текстилът беше на ниво ръчни станове. Имат много кожени изделия, но обработката на кожата също не беше на ниво.
Попаднах на него заради делфинариума. Иначе цената – 35 лева в двете посоки си беше направо американска. Самият остров е една плоска каменна палачинка, без плаж. Аз се вмъкнах в един дайвинг център / нали съм „бял човек“, никой не ме спря. Иначе, навсякъде , където отидеш, на входа ти слагат една хартиена гривна, знак , че си допуснат през входа. Тук във водата, която беше наистина чиста, се слизаше по стълбички. И добре, че прилежащата част от морето беше оградена. Имаше толкова силно течение, че както си плувах, видях как ме изпреварва последната шамандура, т.е. аз плувах на изток, а течението ме влечеше на запад и то по-бързо, отколкото аз плувах и ако не се бях хванала за въжето нямаше да мога да се върна в центъра.
Иначе градчето Косумел беше много приятно, ако не знаеш къде си, можеш да решиш, че си на някой гръцки остров.
Сеноте са дълбоки карстови дупки, някои дълбоки 100м, характерни за полуостров Юкатан и всъщност единственото място, където можеш да се охладиш. Голям кеф е да се плува в тях.
Знаех, че северните части на Мексико се характеризират с полупустинен климат, но за южните части очаквах тропическа зеленина. Кой да ти каже, че в тропиците широколистните дървета също свалят шумата през зимата. Така, че докато прекосявахме страната в посока север-юг гледката изобщо не беше живописна, а по масивите на Сиера Мадре се зеленееха единствено иглите на кактусите, набодени като на игленик по склоновете. В провинция Юкатан пък преобладаваше проскубана и непроходима храстовидна растителност. Ю каза, че тук почвата е много бедна, по-скоро камънак, затова никой не си дава труда да я разчиства за обработка
Каквито и животни да имаше, не ни се показаха. Само орли, толкова орли не бях виждала през живота си, и пеликани и чайки по крайбрежието.
Езерото Селестун се намира сред мангрова гора и е дълбоко до кръста. Влиза се със специални плоскодънни лодки.
– намира се на изхода на Тустла Гутиерес, дълъг е 22 км и наистина впечатлява с високите си вертикални стени.
Освен него в тази част на Юкатан има още няколко подобни, но местните жители предпочитат да не ги популяризират.
Този водопад, общо взето световно неизвестен, формиран в продължение на хиляди години от калциевия карбонат на горещи извори, се намира в долината на Митла. Повечето местни жители наричат този замразен водопад „Врящата вода“. Плюсът на вкаменения водопад е, че можете да се насладите и на естествени водни басейни на върха на планината, от където извира – една истинска баня на ръба на една пропаст.
Тук срещнахме и единствените българи за всичките 20 дни. Оказаха се от турски произход, от години живеят в Охайо и казаха, че са дошли в Мексико, за да избягат от ужасната зима. /всички видяхме снимки от замръзнало Чикаго/
КрайBooking.com Booking.com
Автор: Боряна Йовкова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мексико или писани от Боряна Йовкова – на картата:
Мексико и Боряна Йовкова
Booking.com