Днес с Анжело ще идем на хладно – той ще ни заведе до Фотинските водопади в Родопите. Приятно четене:
Фотиново е разположено на изток от връх Баташки Снежник, на двата бряга на река Фотинска, на около 24 км от гр. Батак и на 10 км от село Нова махала. Пътят е нов, без дупки след Нова махала. Информация за село Фотен като българско село се открива за пръв път в писмените източници около края на 16-ия век. В селотото има много мостове, минаващи над реката, които датират от Средновековието.
Пътеката за водопадите започва от двора на гатера долу, в ниското, край (41.882772,24.3552897) Фотинска река. Върви се по селския път, който следва реката. Почти веднага след гатера следва първата местна забележителност – т. нар. Римски мост, който прехвърля реката.
След десетина минути ходене се стига до хубави полянки вляво и дървено мостче, водещо до беседка, построена на малко хълмче вдясно. Около пътя са израснали хубави лески. След около 30 мин. се стига до беседка вляво, построена по европроект. Изградена е (по идея) до малко поточе, приток на реката, но то (поточето) не се е съобразило с евродирективите и е подкопало беседката, като я е направило почти неизползваема – поредният пример за “правилно усвоени пари”, вероятно от правилните хора, като резултатът не носи никаква полза на обществото.
Около 45 мин след тръгването се преминава през мост, който не изглежда много стабилно, но това явно не смущава когото трябва.
Реката остава вляво, в дерето, а пътят леко се изкачва. След следващия завой в подножието на скалата вляво има беседка и огнище, както и плоча, информираща ни за лобното място на първия родопски партизанин.
По-нанатък има нова чешмичка с паметна плоча, от която може само да се разчете, че е в памет на Ахмед. След 50 м е беседката и информационната табела за водопадите (41.890980,24.384897).
Много приятно впечатление ни направи монтираната на беседката и заредена (!) аптечка, та дори и очила, за да могат хора с проблеми (евентуално) да разчетат указанията върху опаковките на медикаментите.
Оттук пътеката тръгва стръмно надолу, като се разклонява – за първия водопад – вляво, за втория и третия – вдясно.
Фотиново / Fotinovo, Пазарджик / Pazardzhik, 4571, BGПървият водопад се вижда най-добре от импровизираната наблюдателна площадка срещу него. Особено ни впечатли тъмночервеният цвят на скалата вдясно долу, в коритото на водопада.
Към другите водопади пътеката става малко екстремна, тъй като преминава по тесни и стръмни места, повечето влажни и доста хлъзгави и прекосява Фотинската река през мостче. Тук също има разделяне на пътеката: вляво – към водопадите, и вдясно – към яз. Въча.
Третият водопад, макар и по-нисък от първия, изглежда по-пълноводен.
За да се види добре вторият водопад, трябва се изкачите по пътечката, започваща от мостчето и издигаща се нагоре, вдясно от водопадите, и водеща до върха на надвисналата скала – така можете да го гледате отвисоко. Той е най-висок от трите и най-красив. Оттук могат да се видят и трите Фотински водопади едновременно.
Пътят на обратно е малко по-бавен предвид изкачването.
адрес: BG-4571 Фотиново
GPS: 41.882772,24.3552897 (начало на пътеката)
41.890980,24.384897 (информационна табела)
41.891553,24.384515 (1. водопад)
41.891889,24.385249 (2. и 3. водопади)
Целият маршрут може да бъде видян тук, а трекът да бъде свален оттук.
Автор: Анжело Ангелов Снимки: Сава-Калина
Още снимки:
България: Фотиново (2018-08-31 Фотински водопади)
Booking.com Booking.comДруги разкази свързани с Родопи или писани от Анжело Ангелов – на картата:
Родопи и Анжело Ангелов
Booking.com
С Янита отново ще ходим на замък – този път това ще е закъмът Елц край Виршем в Германия. Приятно четене:
Имало едно време един замък, който се намирал близо до Кобленц, в една от най- красивите германски провинции. През IX век, когато синовете на Лудвиг Първи сключват Вердюнския договор и разделят бащината си Франкска империя помежду си, когато Борис Първи утвърждава християнството като единствена официална религия в средновековна България, някъде в Централна Европа, в долината където река Мозел навлиза в областта Айфел, не особено заможните благородници от фамилията Елц от обикновеното си имение с глинена палисада изграждат един замък. И този замък става един общ дом и едно общо укрепление за всички от рода Елц.
Тримата братя, представляващи три различни фамилни разклонения – Кемпених, Рюбенах и Родендорф, заживяват заедно под един покрив, който официално се споменава в историческите документи от 1268 година. Тридесет и три поколения от фамилията Елц се раждат и умират под този покрив и в този замък, наричайки го свой единствен дом. С течение на годините всеки от родовете застроявал отделно своята част от собствеността. През 1472 година е завършен строежа на къщата на Рюбенах. Малко повече от половин век след това, през 1540 година са построени и жилищата на Родендорф и Кемпених.
се намира в сърцето на не особено високи планински склонове, скрит в шепите на няколко хълма, там- в рехавата гора, сред гранитните скали, на около 40 минути пеша от шума на тълпата в Мозелкерн. Има и тесен, но удобен път, който отвежда до задължителен паркинг за автомобили. Нататък до замъка се пътува със специален за целта автобусен транспорт или пеша. Заради хипнотизиращо зелената красота на планината, както и заради панорамните снимки, аз избрах да стигна до Елц пеша.
Преходът е около 15 минути по сравнително широк черен път през гората. Макар на места по- стръмен, заради планинския релеф, пътят е удобен за преминаване на детски или други колички, както и на велосипеди. Носете удобни и ниски обувки, а в дъждовно време, по- добре използвайте автобусите, които се движат в двете посоки на всеки 15 минути. Еднопосочният билет е с цена от 2 евро, а разстоянието до замъка се преодолява за няколко минути.
Müden, Rheinland-Pfalz, 56254, DEВ дъждовно време препоръчвам автобусния транспорт поради една много важна причина: пешеходната пътека става хлъзгава и опасна, тъй като липсва всякаква твърда настилка върху меката пръст, както липсват и всякакви обезопасителни парапети, а урвите около пътеката са стръмни и бездънни.
Покрай високите, озъбени гранитни скали и девствената гора, нагоре по извития гръб на планината, горската пътека отвежда до една панорамна площадка, от която се открива величествена панорама към замъка. Това е любимото място за фотографи и художници. На отсрещния хълм, сякаш
за велики крале и красиви кралици, за принцове, каляски и омагьосани принцеси, средновековният замък се извисява в цялото си великолепие: със заострените си кули и скосените си покриви, със странната си (до бутафорност) архитектура, изобилстваща от различни стилове и цветове в не особено правилни геометрични пропорции, които на фона на величествената природа изглеждат като пясъчни фигури, изваяни с детска несръчност.
Дали защото средновековното чудо – замъкът Елц – никога не е бил обект на вражески нападения, дали защото нищо не е бил разрушаван от хората или природните стихии – не зная, но
По- мое скромно мнение, много по-красиви са Нойшванщайн, Хоеншвангау, Драхенбург, Хоенцолерн, Зацвей, дори намиращият е в непостедствена близост Кохем, но германците са на съвсем друго мнение и до отмяната на марката като немска валута, Елц е единственото изображение на замък, отпечатван някога на банкнота. (На тази със стойност 500 марки.)
Имението, освен че е средновековна легенда, съхранена в автентичен вид и до днес, е и едно интересно доказателство за добрите роднински взаимоотношения и разбирателство между близки родственици. Чудото на мирното и добросъседко съжителство продължава около 900 години, през които заедно в замъка живеят различните поколения и семейства на хора от една фамилия – благородниците от фамилията Елц.
на три отделни комплекса, различни по архитектура и достроявани през годините, в зависимост от жилищните нужди на техните обитатели. В наши дни, отворени за посещение са два етажа от замъка, които принадлежат на семействата Родендорф и Рюбенах, а тази част от семейното имение, която принадлежи на семейство Кемпених не е достъпна за гости, тъй като и до днес се обитава от наследниците на Елц. (На снимката: отворени за посещение са помещенията с прозорците с червени крила в централната сграда.)
Преминавайки портата на замъка, пътеката, която отвежда към вътрешността, преминава покрай магазина за сувенири, където се намират и билетните каси, после покрай ресторанта, кафенето и отвежда до вътрешен двор с кръгла форма. Ясно личат входните врати за жилищните площи на всяко едно от трите семейства, обитавали Елц. Всяка една врата е белязана с фамилен герб.
Дворът разполага с голяма панорамна тераса, от която се открива величествена гледка към наблюдателните кули, скалите и горите, а долу в ниското се виждат крепостните стени и отбранителните съоръжения: оръдейна площадка във форма на римска цитадела и никога неизползвани боеприпаси.
се извършват на всеки 30 минути и на няколко езика при събиране на група от минимум 10 души, говорещи съответния език: китайски, английски, френски, италиански, японски, холандски, португалски, руски и испански език. Обиколката става само в група и само с екскурзовод, абсолютно забранено е докосването на предметите в интериора, както и правенето на снимки. Последната група посетители се допуска в 17 часа, а в 18 часа приключва и работното време на всичко, което се намира на територията на замъка: магазинът за сувенири и ресторанта – също.
Туристическата обиколка на замъка започва от дома на Рюбенах, който заема цели осем етажа, но достъпът е само до два от тях. Интересно помещение е всекидневната стая, която прилича на Оръжейна. Стените са окичени с
и всякакви други оръжия, датиращи от XV – XVI век. Особено впечатляващи са турските оръжия, които са донесени в замъка като трофеи след победата над османците при битката край Виена. Оръжия, мебели, текстил и порцелан: това са основните обекти, към които насочват вниманието на посетителите и в определени моменти, когато обаче разговорите се сведат само върху стойността на предметите, туристическата обиколка става скучна.
По тясна вита стълба се стига до Долната зала, интериорът на която е повлиян от аристократичните вкусове от началото на XV век. Стените на залата са украсени с фламандски гоблени и картини от същото време. Обиколката преминава и през Горната зала, в която отново обекти са гоблени и килими с изрисувани сцени на лов, рицарски турнири и семейни гербове.
В жилищното пространство на Родендорф се намира
(най- голямато и най- просторното помещение в замъка), точно заради която замъкът е най- известен в Германия. В тази зала са заседавали Седемте курфюристи, които са имали за задачата да избират поредния немски крал (Императора на Свещната Римска империя – бел.Ст.) Залата в замъка Елц е била специално избрана за този т.нар. „германски парламент“, тъй като двама архиепископи от рода Елц са участвали в кръга на Седемте. Извън заседанията по държавни въпроси, в тази зала са се събирали всички от семейния съвет на Елц, тук са се организирали също и общите семейни празненства.
Едно хрумване на наследниците от Елц с чисто финансова цел е отделянето на
които са две и за които се плаща отделна такса за вход.
Експонатите са разположени на две нива в подземието, тематично подредени и датирани от периода между XII и XVIII век: колекции от оръжия и доспехи, от порцелан; предмети, изработени от благородни метали – бижута, часовници, произведения на изкуството (на едното ниво), а на другото- семейни печати, гербове, дърворезби, монети, средновековни артефакти…
Доста по-интересна е обиколката из тези изложбени пространства, освен това движението е свободно, без екскурзовод и без ограничение във времето за пребиваване. Учудващо, тук снимането е позволено.
Кратка информация:
Платен паркинг за превозни средства: 2 евро, независимо от престоя.
Входна такса за възрастни: 10 евро, за хора в неравностойно положение, студенти и пенсионери: 6,50 евро, семеен билет за двама възрастни + две деца: 28 евро. При групови посещения – входна такса за групи възрастни от 20 души е 9 евро на човек, за ученици от клас 6 евро на човек.
Работно време: (от началото на април до края на октомври) всеки ден от 9.30 ч. до 17.30 ч. През зимните месеци от началото на ноември до края на март, замъкът е затворен запосещения.
Кучета се допускат в замъка, но само в двора и във външната част на ресторантите.
Адрес: 56294 Wierschem, Германия
Автор: Янита Николова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Янита Николова – на картата:
Янита Николова и Другата Германия
Booking.com
Започваме едно пътуване из Древността – Юрий ще ни води до Помпей. Приятно четене:
първа част
След поредица от отлагания и дългогодишни назлъндисвания, в един късен следобед се озовах на летището в Неапол, заедно с…
Трудно ми е. Пиша тези редове и се чудя, как да започна този пътепис, защото напоследък не усещам онова опияняващо чувство от срещите си с Античния свят, или поне не го изживявам до степен на ентусиазма, с който го правех преди 10 или 20 години. Не знам, как се случи това? Дали е от възрастта или пък от вече завършения, криещ се в мен циник, който ме кара, да гледам на околния свят с известна доза отегчение. Отегчение, което е поизбутало настрани наивното ми възхищение от света.
да напиша нещо, дори с риск текстът да се получи сух и отегчителен. Няма да съм аз, ако не го направя! А и съм чувал, че вдъхновението понякога идвало с писането 
И така… Да видим…
В късния следобед на един слънчев майски ден аз, Гената, Пешо Гаргата и Валя се озовахме пред изхода на
На около стотина метра напред ни чакаше спирката на „Alibus“ –автобусите с този надпис сноват директно между летището и Централната жп гара – нашата временна цел, откъдето трябваше да вземем влак за Помпей. Качихме се на рейса, но докато дойде времето за тръгване, вътре настана страшна вавилонска гъчканица от потни тела, ръбати куфари и увиснали по гърбовете раници -съвсем неоправдана за цената от 5 евро на човек, която платихме. В този момент не знаех, че това е само една от поредица от случки, които щяха да предизвикват старата ми непоносимост към тълпите. Особено туристическите тълпи.
След около 15-на минути слязохме на площад „Гарибалди“ и изведнъж се потопихме в
Шарения в буквалния и преносен смисъл. Шарени хора, шарени (от боклуците) тротоари, шарени лющещи се сгради, какофония от автомобилни клаксони, подвикващи си неаполитанци, африканци, европейци, американци, азиатци… Навярно
около нея можеш да видиш хора от различни раси и националности – местни, имигранти, туристи… Последните можеш да различиш лесно – нарамили сакове или влачещи куфари, въртящи главите си във всички посоки и снимащи нещо си от време на време.
Такива бяхме и ние, докато се озъртахме наоколо, преди да вляза в китайския магазин до спирката и да купя от там по една бира. Италианска, не китайска. После, вече спокойни, се упътихме към входа на гарата, където аз и Гаргата седнахме на едни бордюри да си изпием бирата, а Валя и Генчо се пръснаха наоколо. Чудех се, дали не изглеждаме подозрително на минаващите покрай нас полицаи –такива едни брадясали и пиещи алкохол на обществено място, но Пешо ме успокои сочейки към тъмните африкански субекти щъкащи наоколо. Да, ние си изглеждахме направо прилично. Накрая, след като успяхме да се съберем и четиримата на едно място, слязохме в подземното ниво, откъдето трябваше да потеглим към Помпей.
Докато чакахме, перонът се напълни с народ – туристи, като нас или просто местни, прибиращи се от работа. Влакът се състоеше от някакви стари, раздрънкани и покрити с графити вагони, които и отвътре не бяха по-добри, но на какво ли не е готов човек, за да спести от пари за такси. По късно разбрах, че това мое първоначално впечатление за състоянието на неаполския транспорт не е съвсем вярно, защото по-късно по същата линия се возихме в новички и удобни мотриси. Накрая, след около 50 мин. блъскане, 28 километра разстояние и 21 спирки, се изсипахме на
Това последното го уточнявам, защото по-късно в градчето видях още 2 гари, които обслужват други маршрути.
Стигнахме за петнайсетина минути до хотелчетата, където щяхме да отседнем, отстоящи на около стотина метра едно от друго. По пътя, си изкривих врата от гледане наляво, към Археологическия парк, насилвайки се безуспешно да премахна усмивката от лицето си. Сигурно съм изглеждал доста глупаво.
Преди това пък Гаргата не пропусна да се изпикае на метри от входа на парка. Въобще Пешо Гаргата опика целия Помпей в последствие, но, слава богу, в настоящият пътепис повече няма да става дума за това.
След като се настанихме, се поразходихме по улиците на градчето, които не бяха особено натоварени, но когато след 10 мин наближихме Центъра, видяхме, че това не е точно така.
и понякога по тротоарите придвижването става трудно. Поседнахме на пейките пред забележителния храм „Св. Богородица на броеницата“, който си е направо чудо на архитектурата, особено за такова малко градче като Помпей. Изградена е в края на 19 век на мястото на стар параклис, когато общината е била доста по-бедна и ненаселена от днешната. И както често става в християнството, парите за строежа осигурил един покаял се грешник, бивш сатанист.
След като се наситихме на гледката, скокнахме до Карфур, за да си напазаруваме ядене и пиене. После пийнахме по едно накрак и накрая се разделихме. Все пак денят ни беше наситен с много нови впечатления и като че ли бяхме малко уморени.
На сутринта с Гената забелязахме, че нашата стая наистина е с
както бяха обещали хазяите в Booking, но… само към горната му част, подаваща се едвам над стоящата на 3 метра от маломерното ни балконче сграда. Това не можа да ни развали настроението, защото все пак щяхме само да спим тук.
Към осем и половина, всички се явихме пред входа на Разкопките, откъм Амфитеатъра, учудващо доста свежи, предвид изпитото по едно питие предишната вечер Този вход отстои на около 100-на метра от хотелчетата ни и за това предпочетохме него, пък и предлагаше по-малка наситеност от туристи, в сравнение с западните два входа. Въпреки това пред касата му вече се бяха наредили 20-на ентусиасти, чакащи
да отвори, което щеше да стане в 9. Тук някъде Пешо се отказа да влиза и пое нанякъде, а останалите трима след 15 минутно чакане успяхме да си купим билети.
В началото човек не разбира, че е влязъл в археологически парк. Едва, когато погледне напред между дърветата и зърне помпейския амфитеатър осъзнава, че се намира на историческо място.
Честно да си призная, амфитеатърът не ми направи някакво чудно впечатление, но причината се крие явно в мен, понеже през цялото време неволно го сравнявах с Амфитеатъра на Флавиите в Рим. А това състезание, помпейската сграда няма как де не загуби. Все пак, за времето си, той е бил едно архитектурно достижение, а в момента е най-стария запазен амфитеатър в Италия, изграден около 160 години преди Колизеума, малко след като градът става римска колония.
Дистанцията в годините между строителите на Колизеума и помпейския амфитеатър личи и при чисто архитектурните решения. Стълбищата, служещи за вход на зрителите, не са вградени в самата сграда, а са построени отвън, а входовете за гладиаторите излизат направо на улицата. Съоръжението побирало около 20 000 зрители, което го прави доста голямо за град като Помпей, който по различни оценки, във времето, когато вулканът изригва, е имал между 10 и 20 000 жители. Но фактът, че е ползвано и от жителите на околните градчета, все пак оправдава големината му.
Наличието на хора от различни места обаче явно водело до проблеми по трибуните, така както става често и днес. Според Тацит, през 59 г., по време на гладиаторските игри, агитката на Помпей се сбива с тази от Нуцерия и гостите го отнасят жестоко. Заради случката, Римският Сенат забранява провеждането на гладиаторски игри в града за 10 години. По онова време това си е било твърде жестоко наказание, предвид това, че за основната маса от хората Игрите са били основен източник на забавления няколко пъти в годината. Забраната обаче е отменена още през 62 г. заради една друга трагедия, знанието, за която би ни дало една по-разширена гледна точка за онези трагични дни през 79 г., когато вулканът Везувий изригнал и затрил от лицето на земята няколко римски селища.
Следва.
В следващата част ще продължим с разходката си из Археологическия парк в Помпей. Ще влезем в частни домове, храмове, кръчми, бордеи, некрополи, базилики и обществени бани…
Очаквайте продължението
Автор: Юрий Александров
Снимки: авторът
Booking.com Booking.comДруги разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:
Другата Италия и Юрий Александров
Booking.com
Продължаваме пътешествие на Валентин из Албания. Започнахме със северна Албания, а днес сме в южната част на страната.
Приятно четене и да не забравите заключението
април-май 2019
част втора
Албанският град
се е разпрострял по крайбрежието на Адриатическо море, а разстоянието до столицата Тирана е по-малко от 40 км. Със своите 250 хиляди жители той е втория по големина град в страната. Основан е през 7-ми век преди новата ера и има богато историческо минало, за което свидетелстват експонатите в Археологическия музей, останките от амфитеатъра и от градските укрепления. През 14-ти век Дурес е бил столица на малкото по територия княжество Албания.
Пренощувахме в хотел на крайбрежната алея срещу главния кей, а на сутринта отделихме достатъчно време на
за да разгледаме множеството артефакти от времето на илирите, елините и римляните.
През средновековието в продължение на десетилетия Дурес е в състава на България и тогава се нарича Драч. През този период значителна част от територията на днешна Албания е част от Българската държава. И днес в някои източни албански села живеят българи.
е основана като град в началото на 17-ти век. Тя е столица на Албания от 20-те години на миналия век. През последното столетие тук се развива бързо индустрията и населението нараства от 10 хиляди до 700 хиляди души.
Тирана е център на политическия живот, на науката и културата в Албания. Сред основните забележителности в града бих посочил централния площад Скендербег с паметника на този национален герой, националния исторически музей, джамията на Етем бей, часовниковата кула, катедрала, черква, университета, археологическия музей и чудесния парк. Доста стари жилищни блокове от времето на социализма са боядисани в различни цветове, което ги прави приятни на външен вид. Автомобилният трафик е натоварен и шофирането през централната част на Тирана не е от най-лесните.
Пропуснахме останките от античната Аполония и старинния град Берат поради две причини. Първата е, че времето не ни стигаше за да разгледаме всичко, а втората причина е, че тези две места бях опознал добре при пътуването ми из Албания през 2008 година.
Ретро-спомен от
2008 година.
Градът е основан от гръцки преселници през 6-ти век преди новата ера и носи името на бог Аполон. Развива се бързо като икономически център, забогатява от търговията с роби и започва да сече собствени монети. След завладяването й от римляните през 229 година преди н.е. Аполония става културен център със собствена философска школа. За съжаление останките от античността не са много и не можаха да ме впечатлят. Разположеният на територията на археологическия комплекс византийски манастир има по-внушителен вид.
Ретро-спомен от
2008 година.
Градът е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Характерен е с разположените по хълмовете белоснежни къщи с покриви от турски керемиди и калдъръмените си улици. Този си вид Берат добива през 18-ти и 19-ти век, когато става занаятчийски център. Майсторите дърворезбари от града са едни от най-добрите на територията на Османската империя.
Пътувайки през 2008 година от Аполония към Берат на едно кръстовище нямаше табели за посоките и спрях да питам човек, който стоеше до нещо като автобусна спирка. Показах му на картата града, а той ми посочи кой път да хвана. После на същата карта ми показа градче, малко преди Берат. Пътувал за там и ме попита може ли да го закарам. Качих го и се запознахме, казваше се Сами. Като стигнахме неговото място спряхме пред едно кафе и той ми предложи да ме почерпи. Обясних му, че се стъмва, пътят е с много дупки и бързам да стигна Берат. Човекът ме попита къде ще спя там. Притесних се да му обясня, че нощувам в автомобила, взех туристическия си пътеводител и му посочих най-евтиния хотел. Сами погледна написаното, каза че познава собственика Томи и ще ме заведе до там. Добре, продължихме и вече по тъмно спряхме пред хотела в историческата част на града. Избрах си стая за 15 евро, настаних се и слязох долу, където Сами и Томи си приказваха. Предложих да ги почерпя, но Сами каза, че трябва да си върви и стана. Попитах го автобус ли ще вземе, а той отговори че няма такъв, до града му са „само“ 13 километра и ще се прибере пеша. Не му предложих да го закарам защото пътят беше ужасно разбит, с много дупки и в тъмнината рискувах да си счупя автомобила. Разделихме се като приятели и Сами тръгна в тъмното. Той знаеше само десетина думи на английски и още толкова на руски, но се разбирахме през цялото време. Останах дълбоко впечатлен от този човек, който дойде с мен да ми покаже търсенето място и после си тръгна пеша за в къщи в тъмнината.
На територията на днешен Берат е съществувало антично селище, над което гърците издигат крепост през 3-ти век преди н. е. По-късно византийците я разширяват, укрепват и заедно с това изграждат много черкви в града. През средновековието в продължение на десетилетия Берат е в състава на Българската държава. Счита се, че градът съхранява част от средновековното българско културно наследство. В средата на 14-ти век Сърбия завладява Берат и го преименува на Белиград. Един век по-късно градът е вече в състава на Османската империя, а от началото на 18-ти век се развива бързо като занаятчийски център.
Сред основните забележителности в Берат мога да посоча: Музея на майстора-иконописец от 16-ти век Онуфри; Етнографския музей; множество средновековни черкви; няколко джамии от османския период; сводестия каменен мост над реката.
е втория по големина пристанищен град в Албания, след Дурес. През средновековието се е наричал Авлона и Валона, каквото е и името му на италиански. През ноември 1912 година тук е обявена независимостта на Албания от Османската империя. След Втората световна война близо до Вльора се е намирала военноморска база на Съветския съюз, която е закрита през 1961 година, а намиращите се там 4 съветски подводници са задържани от албанското правителство.
В последните години Вльора се е оформил като голям курортен център с множество хотели и заведения за хранене край плажната ивица. В един от тези хотели на морския бряг пренощувахме и ние. Сред основните забележителности тук мога да посоча музея на националната независимост, историческия и етнографския музеи, паметникът на независимостта и старата джамия Мурадие в центъра на града.
Пътят от град Вльора на юг преминава през планинския Национален парк Логара и няколко градчета с приятни плажове на Йонийско море.
е на височина 1025 м. над морското равнище. Наоколо се виждат борови гори и хвойнови дървата. Изгледът към спускащите се към морето планински склонове е впечатляващ.
Отклонения от главния път водят към няколко
Разходихме се край плажа на Дерми, докато самото градче е високо в планината.
Не пропуснахме разположеното високо над морето градче с каменни къщи Вуно, чиято крайморска част с два плажа се нарича Яла.
е крайморско градче в Южна Албания с пет хиляди жители. Старата историческа част се намира на хълм над морето. Каменните сгради са полуразрушени, но разходката по тесните калдъръмени улички е романтична и запомняща се. Една от средновековните черкви е сравнително добре запазена, включително стенописите вътре. Няколко от старинните каменни къщи са реставрирани и в тях живеят хора. Красиви са панорамните гледки към морето и към съседната дълбока долина.
Централната туристическа част на Химара е застроена с хотели. Пешеходната крайбрежна алея е приятна за разходка. Там си пихме спокойно кафето до малък кей. И трите плажа на града са покрити с едър пясък. В Химара живеят много гърци.
не е така впечатляваща както планините на север. Преобладава скалисто крайбрежие с малки плажове на Йонийско море. На няколко места видяхме и по-дълги плажни ивици. Често се отбивахме от главния път за да разглеждаме самите плажове, някои от които оставаха почти незастроени.
Лежащият край Йонийско море град
е може би най-романтичния морски курорт в Албания. Неговата централна част се извива под формата на подкова около дълбок залив и като разположение може да се направи далечна аналогия с френския град Кан. Новите хотели са десетки и са накацали по хълмовете над залива.
Пристигайки в града привечер първата ни задача беше да си намерим хотел като избрахме стая с изглед към пристанището и залива. Вечеряхме в таверна и хапнахме морска храна приготвена по гръцки.
На следващия ден започна силна буря и от хотелската стая наблюдавахме големите вълни в морето. Пристигащ кораб с туристи дълго време не можа да бъде привързан към кея поради силното вълнение. Едва след като вятърът поутихна успях с бърз ход под дъжда да обиколя централната част на Саранда. Между града и близкия гръцки остров Корфу пътуват туристически кораби, както и ферибот.
е най-добре запазения античен и средновековен град на територията на Албания. Разположените на полуостров останки са включени в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство през 1992 година. Няколко века преди новата ера тук е създаден гръцки град, който се е оформил като икономически и културен център. През този период е изграден и внушителен амфитеатър. След превземането му от римляните Бутринт е доукрепен с обграждащи го стени и продължава да се развива. Изградени са нови храмове, термални бани, фонтани, канализация, форум (градски площад и център на обществения живот), частни вили. Амфитеатърът е преустроен в римски стил и е побирал 2500 зрители. През византийския период градът става епископско селище. Построени са голямата базилика, баптистерия (място за покръстване) и нови сгради. За развитието на този град е способствал фактът, че полуостровът е добре защитен. Девет десети от него са обградени от водите на морето, от езерото Бутринт и от река Павла. Здравите крепостни стени са го предпазвали от завоеватели. На най-високата част, където някога е бил гръцкия акропол, сега има по-нов замък, в чиито подземия се съхраняват музейни артефакти.
е приятен курортен град в най-южната част на Албания. Десетки хотели, ресторанти и кафета са разпръснати около няколко заливчета на Йонийско море. Десетина на брой са малките плажове покрити с фин бял пясък. Близо до брега има три острова, до които може да се стигне с лодка или с плуване. Ксамил е мястото, където с удоволствие бих прекарал 3-4 дни за да се пека на плажа и да плувам в топлата морска вода.
е едно от най-впечатляващите творения на природата в южната част на Албания. Водата извира от земните недра и поставя началото на река Бистрица. Проучен е до дълбочина 50 метра и не е известно колко надолу под земната повърхност е началото. Най-вероятно това е подземна река, която на това място излиза вертикално нагоре. Мястото, където достига повърхността има тюркоазено син цвят и наподобява човешко око със зеница. Оттук идва и името – „Синьото око“. Цветовете му преливат от светло синьо до тъмно синьо.
Над извора е направена дървена наблюдателна площадка за туристите, а над него са надвесени клоните на многолетен дъб. До „Синьото око“ се стига по двукилометрово отклонение от пътя между Саранда и Аргирокастро.
е старинен град в Южна Албания, характерен със своите каменни къщи в традиционен стил. Включен е в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Името се превежда от гръцки като „Сребърна крепост“. Счита се, че първи гърците са заселили това място пет столетия преди новата ера. Византийците изграждат крепост, която е оформена в днешния й вид от османските турци. Приятна е разходката по калдъръмените улици и край каменните къщи с покриви от плоски камъни.
Пристигнахме в Аргирокастро на свечеряване, избрахме си малък хотел, а след това се разходихме из историческата част и хапнахме в традиционно албанско ресторантче.
На следващия ден разгледахме старинната къща Зекате, етнографския музей и крепостта с музея.
Триетажната къща Зекате е на два века и в нея може да се види какъв е бил бита на богатите семейства. Най-красива е стаята за гости, но там снимането беше забранено.
Етнографският музей съдържа множество експонати, отразяващи живота на местното население в миналото.
В крепостта е струпано голямо количество оръжия, предимно от Втората световна война. В музея има доста артефакти от времето на социализма, там могат да се видят и множество затворнически килии. В двора на крепостта като експонат стои американски шпионски самолет, който през 1957 година е прехванат от албански изтребители и приземен.
Най-известната личност родом от Аргирокастро е световно известният албанският писател Исмаил Кадере. Тук е роден и политика Енвер Ходжа, който през Втората световна война е сред ръководителите на антинацистката съпротива, а после стои начело на държавното и партийно управление в Албания до 1985 година.
В три часа след обяд приключихме с обиколката на Аргирокастро и потеглихме към България през Гърция. На сутринта трябваше да се тръгва за работа.
Дванадесетдневното пътуване из Албания струва на двамата с приятелката ми общо 1 740 лева, или 870 лева на човек.
Разпределени по видове разходите ни имат следния вид:
Когато през 2008 година посетих Музея на националната независимост в град Вльора, в края на обиколката екскурзоводката разказа за предсмъртното завещание на техния първи министър председател. Малко преди да умре той събира синовете си и им казва: „Аз работих цял живот, но не можах да натрупам пари и имоти. Поради това нямам какво да ви оставя в наследство. Но пък ви оставям Албания и моето завещание към вас е да работите всеотдайно за нея така, както работих и аз!“.
Край
Април – Май 2019 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)
Снимки: авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Booking.com Booking.comДруги разкази свързани с Албания или писани от Валентин Дрехарски – на картата:
Албания и Валентин Дрехарски
Booking.com