Из Мароко с велосипед (3): От Волубилис до Ифран и Азру

от Пътуване до...

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес. Днес от Мекнес ще продължим към Азру

Приятно четене:

От Волубилис до Ифран и Азру

част трета на

Из Мароко с велосипед

Предният ден, катерейки стръмният склон, се наслаждавах на прекрасна панорама, но светлината не беше подходяща за снимки. Мислех си да се върна после по същият път и да ги снимам сутринта,

Волубилис е близко

Близко ли? 25 км по километраж, повечето спукане /респективно трябва да го изкачвам/, а табелата долу показваше 14, ха!
Още преди да си легна бях хвърлил едно око на картата и видях, че има друг път за Мекнес, реших че направо него ще хвана.
През нощта се събудих от силен дъжд. Странно, когато си лягах нямаше нито един облак. Обърнах се на другата страна и пак откъртих, надявайки се да спре до сутринта. Събудих се към 8, дъжда беше отслабнал, но не беше спрял. Всъщност нямаше и изгледи да спре…
Е, носех си дъждобран, както и специален панталон /идея си нямам откъде се пръкна този панталон на GoreTex в къщи, ама ми свърши чудесна работа/, така че се облякох, скрих фотоапарата под дъждобрана и юруш към

Волубилис

Преди да тръгна Фатах ме дръпва да ми покаже градинката и сергийката си. Възползвам се, че дъжда спира за 5 мин. да се снимам с него. Къса ми два портокала от дървото в двора и ме пита дали искам да ме придружи до руините. Работил е 48 години там. „Не Фатах, благодаря, сам ще се поразходя, без това искам просто да поразгледам без досадните му там дати и прочие, без това никога не ги помня..“

Входът е 10 дирхама,

веднага притича местен и ми се предлага за екскурзовод. Отказвам му, но той продължава да върви край мен и да ме залива с ненужна информация, докато не схвана, че пари от мен няма да види.

Туристи няма, явно лошото време ги спира. Разхождам се сам и разглеждам.

Честно казано – не ме впечатлява изобщо

Царевец е къде по-внушителен, макар и по-малък.

Малко нещо е оцеляло до наши дни, основно няколко мозайки, но не се прави нищо, за да бъдат защитени от лошото време. Единствено въжетата пречат, за да не се стъпва отгоре, но слънцето, вятъра, дъжда и снега… /всъщност не знам тук дали вали сняг/

Има възстановени само няколко арки и една порта, но възстановяването е доста грубо, с тухли, дори не са се опитали да го направят по старинно.

От време навреме вадя апарата, снимам, трия обектива и пак прибирам. След час разходка решавам, че толкова ми стига и тръгвам към изхода.

Ето тук съм качил и останалите снимки от „фотосесията“:

http://voinyt.snimka.bg/africa/volubilis.805170

Кафенето до входа е отворило,

поръчвам си едно кафе и сядам малко са сушинка, хем да запиша впечатленията от предният ден. Моля да си заредя телефона, няма проблеми. Докато съм обикалял с пристигнали 3 автобуса туристи, но явно си водят собствени екскурзоводи, местните седят вкиснати под навеса, но когато ги поздравявам със „Селям алейкум“ се усмихват и отвръщат.

Тръгвам към палатката, ясно ми е, че днес ще се кара в дъжда. Подминавам някакво заградено дворче, още предната вечер ми направи впечатление табелата „Cous cous Samir“, мислех си, че може да е специално ресторантче за кускус, но не би.

Минавайки покрай него ме заговаря някакъв мъж, оказва се, че говори свободно английски и испански. Не ми досажда излишно, говори ми от разстояние, без да се натрапва, оставя на мен да реша дали да скъся дистанцията. Кани ме да пия чай, не отказвам.

Самир е интересен и интелигентен човек

Живял е не малко из Европа, но Мароко си го влече и се е върнал да живее там. Женен е за испанка, оттам и испанският, но отделно говори свободно френски /много ясно/ и немски. Опитва се да завърти малък бизнес с подаръци, но основната му работа е като частен екскурзовод. Мисълта му хрумнала случайно, преди години. Веднъж видял наблизо паркиран мотор с немска регистрация и шеговито заговорил собственика, а той бил шашнат, че някой говори немски. Предложил му да му плати и да го ползва като водач из Мароко, та от тогава вече над 10 години.

Препоръча ми да сменя маршрута, до момента обмислях от Мекнес да тръгна към Маракеш и после да пресичам планините Атлас, но според него пътя между Мекнес и Маракеш не си струва. А и е много по-лесно да пресека централен Атлас от Оурзазат към Маракеш, отколкото обратното. После съм можел да хвана влак от Маракеш до Мекнес и да хвана за Фес, билета е евтин, около 17 – 18 € за дистанция от 500+км. Маршрутът ми претърпя промяната мигновено, професионалист го препоръчва в крайна сметка.

Видях го, че пие бира и се поинтересувах как стои въпроса с алкохола тук, няма ли проблеми!? Проблеми ли, вика, че в Мароко се пие повече бира отколкото в Испания. Е да, религията забранявала, но в Мароко само 30% от населението било истински набожно и, както той се изрази, практикуващо мюсюлманство. Останалите обичали бира и вино. Същото било и с кучетата, религията е причината да не ги харесват, но все повече местни си взимат куче за домашен любимец, неговото беше на 11 години, легнало в краката ми.

В сладки приказки неусетно се изнизаха над два часа и станах да потеглям. Самир ме покани да остана тази вечер в дворчето, без да плащам, за да не карам в дъжда, но на мен не ми се сееше на едно място, пътя ме влечеше, но благодарности за поканата Самир.

Самир

Издебвам дъжда да спре за малко и бързо събирам багажа. Горният слой на палатката го връзвам върху дисагите, няма смисъл да го прибирам и да измокря всичко в ремаркето.

Отново ме чакаше поредица от качване и спускане на хълмове, беше малко изморително, имаше красиви гледки, но бях скрил надлежно фотоапарата. Ако беше слънчево панорамата щеше да е прекрасна. Увил съм километража с найлон, да не се мокри, та не знам с каква скорост се движа, но напредвам. Последните 7 км до Мекнес са непрестанен баир.

Мекнес

Уморен съм. Минал съм едва 35 км мисля. Виждам табела за риад /уж туристическа спалня, един вид/ и питам две момчета къде е. Показват ми го. Уличката е толкова тясна, че дисагите ми опират в стените на къщите от двете ми страни. Канят ме в салона, докато дойде собственика.

Салонът е прекрасен и надушвам, че няма да е по моят джоб. Появява се Саймън, европеец /нямам идея откъде/, женен за мароканка. Споделям му, че като гледам салона ми се струва, че ще е скъпо. Оказвам се прав – 35€. Извинявам му се, че съм му прекъснал работата, а той маха с ръка –знам какво е да се пътува с малко пари, навремето така с жената из Европа… Препоръча ми къде да потърся евтин хотел и половин час по-късно си взимам стая за 80 дирхама (има и по-луксозни/скъпи – бел.Ст.)

Мизерна е, но е сухо и има топли одеяла, повече не ми и трябва. Опъвам горният пласт на палатката да съхне, поразхвърлям наоколо и мокри дрехи и чорапи. Питам за баня, плащало се 5 дирхама, но ми препоръчаха да изчакам вечерта, не разбрах защо.

Преобличам се и тръгвам на разходка и пазар.

Е тоя образ много държеше да го снимам с колелото му. Даже пари не ми иска, което си е странно…

Разхождам се дълго из

старият град,

хотела е точно в покрайнините му. Всъщност евтините хотели почти винаги са в старата част на градовете, другите обикновено са модерни и доста скъпи.

Хотел Париж май е позахлопнал кепенците, ама няма да се изненадам ако отзад има някакъв вход и още бачка..

За под евро си купувам чушки, моркови, яйца, хляб и ориз. Ядене поне за 2 дни, да има. Виждам и купувам, да опитам, нещо което наричат „харшан“. Прилича на питка от царевично брашно /мисля/, продава се на тегло и е много, ама много вкусно току що направено. Малко по-ататък виждам току що изпържени гевреци, покрити с пудра захар, веднага си купувам два.

Преди да се върна в стаята минавам през близкото кафене да пия чай и да ползвам интернета, да пратя някое съобщение, че съм още жив. Изкарах около половин час, обувките ми гвачеха и краката ми бяха направо замръзнали. Прибрах се, сготвих и легнах да почета книга. До душа така и не стигнах..

Събуждам се рано, но не ми се става, под завивките е едно топло, топло…а възглавницата не знам с какво е пълна, но може да се ползва за фитнес уред, толкова много тежи. Ама ми едно хубаво… Ама решавам и ставам.

Излизам от стаята, поглеждам надолу и

колелото го няма…

рецепциониста и него го хванала липсата..Огледах се, свих философски рамене и вместо да започна да блъскам и викам – отидох да пия чай. Така де, и да са го откраднали с половин час повече надали ще има голямо значение.

Валеше, но докато си пиех чая спря, гот. Върнах се в стаята, събрах багажа, палатката беше вече суха, и намерих една чистачка. Тя пък ми показа къде са

прибрали колелото за през нощта,

натоварих и пак на път.

Отне ми над час докато изляза от града. Спрях на едно място да снимам и се приближава местен, ако съм искал да ме снима. Викам добре. Откъде съм, пита. А аз вече знам, като кажа Булгариа ми викат „Аааа Будапеща“…Ъ? А то на арабки си е България. „Добър ден“ вика пича, а аз си глътвам граматиката.

Ей тук ми се развикаха и изгониха, да не съм снимал.

Най- сетне се измъкнах от града, бях решил

да стигна до Азру, заобикаляйки през Ифран

Уж нямало какво да се види там, но няколко пъти бях срещал из интернет името на градчето и помислих, че сигурно има защо. Ще удължи пътя с 20 – 25 км ама какво пък..

Пътят до El Hаjeb

се точи тягостно бавно. Чак ми иде да крещя.

По- късно си мечтаех за това еднообразие и скука…

Ей тоя пич смело нагази в тревата, спря до едно дърво и смъкна гащи клекнал…

Щъркели

Тук се оказа и

царството на щъркелите

Още в Лараш бях видял, но тук беше пълно, на всяка кула или по-висок стълб можеха да се видят гнездата им.

Поемам към Ирфан.

Времето се разваля, става студено, започва здраво изкачване. Около мен – красиви гори…

…чувствам се като в някоя приказка.

Запуква дребна градушка, малко по-късно го обръща на обикновен дъжд.

Студено е, краката ми направо замръзват

Виждам нещо бяло измежду дърветата, оказва се сняг. Термометъра ми показва 3 градуса. Дъждът спира и малко след това стигам билото, но температурата е паднала до 1 градус, а краката ми отново гвачат.

Виждам от едната си страна как пече слънце в ниското, а от другата – сняг и мъгла. Чувствам се изтощен /и замръзнал/, остават ми 5 километра до градчето и определено се нуждая от хотел и горещ душ.

Ифран

Стигайки виждам едно доста модерно селце. В последствие разбирам, че го наричат

малката Швейцария

Много е красиво, чисто, със широки улици, но където и да питам за хотел ми повдигат рамене.

Стигам кръстовище и се каня да завия надясно. На 50-ина метра пред мен млади момчета (18 – 20 г) си играят, едното бута на майтап другото, то губи равновесие и изскача на пътя на минаващата кола. Като в забавен каданс виждам как се сгъва на две, политайки на над 2 метра във въздуха и пада зад колата. Навдига глава, поне е жив. Продължавам надясно, не искам да знам. Не мога да помогна с нищо, а не искам да съм поредният лешояд в тълпата, не обичам чуждата болка, приемам прекалено навътре. Емпатия.. Гадно ми е, надявам се да се оправи.

Спирам в кафене и питам за хотел. Намират клиент, който разбира малко английски и ми казват, че няма смисъл да търся тук, да се спусна към Азру, 17 км по-нататък. Лошо. Уморен съм, премръзнал, а наближава залез. Въпреки това си поръчвам и изпивам набързо един чай. Заведенията, въпреки студа, масово не се отопляват, клиентите са навлечени кой с каквото може. Отскачам до тоалетната да сменя поне чорапите със сухи такива.

Хубавото е, че Ифран е на високото,

за Азру трябва да се спускам

Симфония. Едва се насилвам да спра за 2 – 3 снимки.

Пътят е мокър, вие се в поредица от завои, движа се с 50 – 60 км/ч. Гумите са страхотни, трябва да благодаря на Хави, когато се върна в Торремолинос, не поднасят нито веднъж, чувствам се стабилен.

Краката ми мръзнат, ушите и те, вятъра вади сълзи от очите ми. Летя. Чувствам се жив.

Виждам къмпинг и спирам да питам за цени. За палатка 25 дирхама, но на мен днес ми е нужна стая- 150 дирхама… прекалено много, продължавам. Въпреки, че съм се спуснал доста термометъра ми показва само 2 градуса над нулата, а през нощта ще падне навярно още.

Азру

е на 4 км и ги минавам бързо.

Азру, Мароко

Първият хотел, който виждам ми предлагат стая за сто и.. ъъ съжалявам, търся нещо по-евтино… Ами има за 80… мълча обмисляйки и той продължава…не, за 70 дирхама. Става.

Стаята е проста – легло, мивка, няма прозорец /един мъничък към коридора само/, интернета не стига до тук, няма нито един контакт. И въпреки това е по-хубава от тази в Мекнес. Чиста е. Хотелът има и душ. Безплатен. А водата е гореща! Сигурно стоя около час под струите, какво невероятно удоволствие. Обличам топли дрехи и отивам до рецепцията да позаредя телефона и да ползвам интернета. А и батерията на фотоапарата си заминава. По-късно се прибирам да си сготвя и да спя.

Да си запиша – следващият път да си нося разклонител без кабел, дори когато има контакти, то е само един, за телефон и фотоапарат – недостатъчно.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето и другите изгодни варианти за нощувка в Азру:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

А можете да намерите и други хотели и хостели из цяло Мароко:

Booking.com

Швейцария: данъкът за обществени медии остава

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

No Billag отхвърлен с 71.6% от гласовете на участниците в референдума за отпадане на данъка, с който се финансират обществените медии в Швейцария (по-точно обществените медии се финансират от обществено и търговско финансиране в отношение 3/4 към 1/4, предлагаше се в бъдеще общественото финансиране да отпадне).

Как се пише: предвидлив или придвидлив?

от Павлина Върбанова

лиценз CC BY-NC-ND

Правилно е да се пише предвидлив, също и предвидлива, предвидливо, предвидливи. Думата има представка пред-. Тази предвидлива и съобразителна жена…

От кой род е съществителното име квас?

от Павлина Върбанова

лиценз CC BY-NC-ND

Съществителното име квас е от мъжки род; членувани форми: квасът, кваса. В България квасът е бил традиционната естествена мая, ползвана…

До Париж с влак

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

И така – започваме един двоен пътепис до Париж: двоен, защото е с двама автори, които пишат отделните части. Започваме с пътуването с влак до френката столица. Приятно четене:

До Париж с влак

част първа на

Париж през октомври

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно

приключение, наречено пътуване до Париж с влак

(или по-скоро с много влакове, най-различни).

Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.

Сънно тракат…

Влакът има много преимущества

за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.

Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1 – 2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.

Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване –

не пътуване, ами цяло пътешествие…

но и дотам ще стигна.

Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имат предвид няколко неща.

Първото и най-важно е, че, за разлика от в България,

на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт

За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.

Гара Будапеща – До Париж с влак от София

Гара Келети, Будапеща

Второто е, че

пряк влак София – Париж няма

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.

Как се организира такова нещо?

Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.

За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.

Маршрутът на отиване:

унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен)
Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен,
немски влак Мюнхен – Щутгарт,

шест минути по-късно – немски влак стрелаЩутгарт – Париж. Влак стрела, да!

На връщане:

швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града,
спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща,
а оттам – руски спален влак до София.

Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин.

Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.

Заминаване

София – Будапеща

Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост)

(тук трябва да се включа и аз, т.к.в последно време редовно пътувам с влака София – Истанбул: практически съм единственията българин във влака – повечето пътници са семейства за туризъм с София или Банско, както и уикенд туристи, когато в Турция има някой дълъг уикенд, както и мнозина чужденци от далечни страни оти типа на Хонконг, Венецуела. Всъщност един-единствен път съм пътувал с българин във влака – при това мисионер, който разпртостранява християнството сред мюсюлманите. Той придружаваш майка си, която беше възрастна и едно пътуване с авотбус, просто би я съсипало. Българи, влаковете са по-хубав транспорт от автобуса, ползвайте ги! – бел.Ст.)

Влак София – Будапеща

Всичко прекрасно,

напуснахме Видин

с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща.

Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе,

най-красиви в Румъния бяха горите,

както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.

Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до

границата с Унгария, където нещо запецнахме

Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на

гара Будапеща – Келети

(една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2 – 3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.

Вътре за първи път

попаднах в модерен европейски влак

и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството…

Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни.

Влак Будапеща – Мюнхен

Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в

Мюнхен

се събудих отпочинала.

Оттук нататък закъснения нямаше

Дори подранихме с пет минути. (ох, пази Боже там да има закъснения!!! – бел.Ст.)

Мюнхен най-малко разгледахме

от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.

Гара Мюнхен

Най-новият маршрут на немските железници – ICE Мюнхен – Берлин

За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си.

Вътре – фантастично!

И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.

А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца

По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.

Та, Германия…

Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни.

Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.

Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме време да се почудим колко дълъг е и този влак…

влакът стрела за Париж!

Влак Щутгарт – Париж

Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна 318 км/ч

Четири (?) часа на изумление,

през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.

75010 Париж, Франция

Прекосихме Франция

за отрицателно време и пристигнахме на

гара Париж Изток (Paris Est)

точно навреме…

гара Изток, Париж

Очаквайте продължението

Автор: Селин Сегундус

Снимки: авторът

Ако все пак изпуснете влака в Будапеща, и тява да пренощувате, ето изгодни варианти недалеч от Келети:

Booking.com

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж

А ето и вариант, ако в Мюнхен, пази Боже, влакът не ви изчака:

Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (7): Ереван, Армения

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Последния път помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а днес вече сме в Ереван.

Приятно четене:

Ереван

Армения

част седма на

Армения и Грузия с Дачия

Сряда (07 май) – пак се събудихме рано. Не можем да си позволим да спим до късно на толкова интересно място. Прегледах си набързо служебните email-и, защото и това си е важно. Закуската малко закъсня, защото късно през нощта бяха пристигнали другите гости на Мариета, който пътуваха със счупеното и оправено BMW 318i. Тъкмо имах време да подредя багажа в колата, да измия пак стъклата и да наглася навигацията – до Ереван имахме да минем 240 км, като надморската височина достигаше почти 2400 метра. Ето го тракът за деня.

И този път закусихме стабилно с палачинки с боб и от онези жълтите яйца, но ядохме в нашия хол, защото новите гости бяха настанени в апартамента на Мариета, за да не ни събудят през нощта, когато са пристигнали. На мен ми стана неудобно, и измих чиниите след закуската, а Мариета немедленно ми се скара – мъжете тук не правели така

Последва сърцераздирателно сбогуване с Мариета. Спонтанно и подарихме една шапка за спомен и газ към Ереван.

Газ, ама … аз съм на нафта. Само десетина километра след Горис

направо изтръпнах

Sandero-то го имам от чисто ново и досега никога не ми е правило номера, съответно тръгвайки на толкова далече от България и то точно в тази посока, много се надявах да не реши да проявява дизеловият си нрав баш на 3000км от дома. От София до момента, бях зареждал нафта няколко пъти, но винаги гледах да зареждам по малко гориво (не повече от 20 литра), за да може евентуално лошото гориво да се размеси с вече провереното добро гориво в резервоара. За статистиката, бях заредил 50 литра в София, 23 литра в Капитан Андреево, 50 литра в Турция, още 40 литра в Турция и още 10 литра в Турция преди да влезнем в Грузия. Последно бях набутал още 15 литра в Ереван и от тогава бях минал над 500 км, тоест би трябвало да това гориво да е ОК. Е да, ама никога няма да забравя

чувството на ужас, което изпитах,

когато на един баир след като излезнахме от Горис, се наложи да върна на четвърта предавка и за около 20 секунди от ауспуха излизаше чисто бял, плътен и зловещ бял пушек. Доста неща ми минаха през главата за тези 20 секунди (турбо, дюзи, гарнитура…), но колкото рязко се появи този проблем, толкова и рязко изчезна и то без никакви последици (вече 50 000 км по-късно все още не е правила втори път такъв номер колата). Спрях, огледах, ослушах – нищо. Екстра – продължаваме.

Комбинацията от красиви гледки и големи дупки

е много предизвикателна за шофьора, особено като добавим тировете с иранска регистрация и чисто новите ирански Peugeot 405, произведени тази година (да, наистина ги произвеждат все още!)

Искахме да стигнем възможно най-рано в Ереван, а и вече бяхме карали по този път в обратната посока, затова ограничихме спиранията до минимум. Понеже в пътеводителите, една от цитираните забележителности в Армения бил

винарския район около град Арени,

решихме все пак да изгубим половин час в някоя от винарните покрай пътя. Сега, сигурно сред вас има почитатели на напитката на боговете, но за мен това си беше чиста загуба на време. Имаше някакви лозници, някакъв туристически фолклор и ние като едни пишман туристи решихме да подкрепим арменската туристическа индустрия с 50 лева за 3 бутилки вино. Да има за подарък от прочутото арменско вино – дрън-дрън та пляс. Поне имаше WiFi. Продължаваме по пътя и продължавам в мой стил с разказа…

Моята кола има едно устройство за автоматично включване на фаровете в режим „дневни светлини“, монтирах го след като си отнесох две глоби от забравяне да включа на къси в София. В Армения обаче явно не е прието да се кара през деня с включени фарове и насрещните коли упорито ми присветкваха, за да ме подсетят да си изгася фаровете – а аз същевременно не мога, защото те се задействат автоматично. Та карам си аз по арменските пътища и в далечината гледам една кола кара на фарове. Подхилкваме се ние, че това само трябва да са българи и като се разминаваме – какво да видя. Български дипломатически (червен) регистрационен номер, започващ със „С 91..“ – това са номерата на арменското посолство в България. Какво прави такава кола тук в южните части на Армения, така и не ни стана ясно.

Вече бяхме гърмяни зайци, и веднага се светнахме, че щом виждаме вече планината Арарат, значи сме наближили и столицата Ереван.

С наближаване на Ереван пътищата станаха по-широки (един вид магистрала, разбираши), но не и с по-добра настилка – просто навремето СССР е строил с по-голям размах тук:

Разбрахме и за още

някои особености на шофирането в Армения

от първо лице. Например, колкото и да се доближава до понятията ни за магистрала пътят, това не значи, че по средата на зелената ивица не могат да пасат крави. Или пък – карам си аз по „магистралата“ с 60 – 70 км/ч (заради дупките) и покрай мен профучава една Фиеста с над 100 км/ч. В насрещната посока се движеше една бяла Toyota Corolla със сериозна камера на челното стъкло, която като видя бързака, преджапа през тревата и отпраши да гони Фиестата. Пусна едни сини лампи и сирени, догони нарушителя, спря го и … предполагам, че заработи за тутовката довечера. Тази схема я наблюдавах на няколко пъти, тъй че явно тук така се контролира ЗДвП –

цивилни коли с видеокамери патрулират, набелязват те

и после те догонват. Тъй като всичките бяха бели Toyota Corolla, не беше толкова трудно да привикнеш да караш с повишено внимание при наличието на такъв автомобил в полезрението ти – както сме си свикнали ние с белите Астри в България. Не спираха да ме впечатляват и все по-новите модели ирански Peugeot 405. Този модел всъщност се казва Peugeot Pars.

На влизане в

Ереван

пак си припомнихме колко спретнато беше влизането в Степанакерт, особено на този фон. Навътре вече става по-помпозно и излъскано. След преживяванията ни в Нагорни Карабах, вече по-добре разбирахме некомерсиалните билборди.

Отново се настанихме в апартамента при нашите приятели в Ереван, които пък се бяха увеличили числено по семейному по случай Гергьовден. Набързо отпочинахме и

излезнахме на разходка

по улиците. На мен още ми държеше влага сутрешната случка с белия пушек през ауспуха на Sandero-то, затова исках да открия някъде някаква смислена бензиностанция. Ясно, че бензиностанцията, на която бяхме заредили предишния път в Ереван (при трогателния старозагорски реставратор) не е вариант.

Направо се оказа мисия невъзможна тая работа с дизела

В повечето бензиностанции се продава само бензин. Надписи Euro5Diesel се намират тук-таме, но разбира се на тези бензиностанции точно в момента няма нафта. Още от предишния ни престой в Ереван бяхме набелязали една малко по-далечно, но по-така луксозна бензиностанция, и се отправихме към нея. Пак беше от веригата RAN Oil, но и тук беше малко греда. Дизелът се продаваше на отделна малка колонка, която не е под козирката на бензиностанцията и е малко така в тъча. Самата колонка и тя една такава изстрадала, с дебитната карта не можеше да се плаща. Ама какво да направя, вече бях паднал под половината резервоар, а утре трябваше да се добера до столицата на Грузия, град Тбилиси, което са още 300 км. Сипах половината поливалентна отвара, която ми беше приготвил Joro 01, размесих с 20 литра арменска нафта, прекръстих се и си пожелах нафтата е добра поне колкото настроението на бензинджията, който разбира се беше ходил в България като малък и имаше супер позитивни впечатления от там. Пита ни как живеем сега в България, отговорих му, че е същото като тук – много се бях спекъл за тази нафта, да му се не знае… Поне цената беше 1,59 лева/литъра, при 2,50 лв/л в България по това време.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Бензиностанция

Когато си в Ереван и вдигнеш погледа си нагоре, няма начин да не забележиш две неща – планината Арарат, разбира се, и статуята на майка Армения, която е разположена в парка на Победата (сетете се от първия път за коя Сталинская победа става дума) над града. Още от входаси личеше, че паркът е доста неподдържан, но с изключение на главната променада (не повече от 300 метра), остатъка от парка изглеждаше всякаш наистина самият Сталин за последно е подрязвал храстите покрай алеите.

Самата статуя на майка Армения

е заменила предишната статуя на Йосиф Виссарионович Сталин още през 1962 година (около 10 години след смъртта му) и използва нейния 30 метров пиедестал-музей. Стърчащата още толкова нагоре фигура на жена държи този път не шмайзер, а меч, който трябва да символизира, предполагам, мир чрез насилие – гениално и изключително прогресивно.

Майка Армения

Около статуята са наредени други пацифистки артефакти, като танкове, бронетранспортьори и далекобойни ракети за масово изтребление на хора. Майка им гледа над града, вперила строг поглед в посока Турция, но държи меча си от страната на Русия.

След това минахме през

някакъв квартал с уж богаташки къщи

– абсолютен кич и бутафория с елементи на пародия. До болка позната и за съжаление родна картинка.

Повечето къщи бяха облицовани с мрамор само от страната към улицата, а от задната страна бяха оставени на тухли. Напомня ми на боядисаните само от видимата страна цилиндрови блокове на двигателите на Dacia. Много добре си спомням, как си говорихме с Таня, че трябва да се обръща много повече внимание на избора на управниците на една държава. Ясно е, че диктатурата не е дългосрочно решение, но и произволът на демократичните избори също не може да гарантира качествени хора на управленските постове. Трябва някакъв друг подход, някакво експертно управление, до което да могат да достигат само хора, които са преминали през безкрайно много обучения и тестове. Както са примерно в „Ръководство на въздушното движение“ – доколкото знам, там има безмилостен подбор и не се допускат лекета и бездарници, а само специалисти с талант, ентусиазъм и с много високо заплащане. Не знам кой е правилният подход, но виждам два от неправилните, поне за тази държава.

Решихме да разгледаме как са

моловете в Армения

В Ереван има няколко, все пак всички се кефят на лъскавко и си строят кумири. Молът обаче е в типична сграда, построена от така разпространения тук розов туф. Вътре е като навсякъде, изобилието е налице. Само пари ти трябват, и си цар. Но си е малко смешно, как всичко кръщават Арарат. Всичко. Ние не си падаме много по сувенирите, затова от супермаркета си напазарувахме малки арменски коянчета за приятелите от онова сирене на конци за нас. Не са много дълготраен спомен, но аз нямам проблеми със спомените – нещата, които са ми интересни, винаги ги помня и без да полагам много усилия. Направо не е истина колко дълъг стана разказа за Армения, особено като се има предвид, че го пиша 3 години след като сме се върнали вече…

Продължихме вече пешеходната си разходка в града

Всъщност доста кръстосвахме този ден – ето го тракът. Попаднахме на автентична, съвременна работилница за хачкари. Автентична, защото действително не се чуваха никакви машини, са всичко се правеше само с ръчни инструменти.

На тукашните Sandero под написа „Sandero“ не пише „by Renault“, защото те просто са си Renault.

Отново минахме през

площада на Републиката и пеещите фонтани:

Джиткахме си безцелно по уличките, наслаждавахме се на хитроумните и тъпоумните решения по сградния фонд. Търсихме пак бит пазара Вермисаж, но логично той работи само събота и неделя. Нагледахме се на всякакви лъскави коли, ниски жени с големи носове, задници и токчета, както и пишман улични майстори.

Впечатли ни метрото

Първо ни впечатли фактът, че въобще има метро, но после се сетихме, че преди е имало кой да им го построи. После пък ни впечатли как може нещо толкова запуснато да продължава да функционира:

Метрото в Ереван

За инфраструктура не се отделят много пари, но трябва да им се признае, че са

много набожни

и на всеки ъгъл се строи нова църква, и всички църкви са издържани в един стил.

Както си бяхме обещали, отидохме пак до

каскадата на Ереван

На светло може би не е толкова романтична, но пък се виждат повече детайли:

Каскадата на Ереван

Скулптурния парк пред каскадата включва освен схема на града-слънце, някои много забавни статуи, образци на съвременното изкуство. Общо взето като цяло сигурно само Скопие може да се мери с Ереван по брой статуи на глава от популацията.

10 Tamanyan St, Yerevan 0009, Армения

Ще се повторя, но наистина

много ми хареса тази каскада,

както с оригиналната си форма, така и с отделните си компоненти. Под лявото стълбище на каскадатае разположен музеен център за съвременни изкуства, като по цялата и дължина има ескалатори. Входът е свободен, а експозицията според мен беше интересна.

Имаше дори снимки от градежа на самата каскада:

Самите арменци също се кефят на съоръжението и го ползват по предназначение. По ескалаторите лесно се стига най-горе и гледката е супер.

Спуснахме се по дясното стълбище на каскадата, под което има зали, до които достъпът е ограничен. В една от залите имаше фолклорен концерт и щеше да е интересно да влезнем, но просто нямахме време за всичко.

Когато стигнахме обратно долу, запалиха осветлението и имахме възможност да се пожелаем лека нощ на освежения от летния дъжд нощен Ереван.

Последната ни вечер в Ереван завърши с онова сладко агънце, което си избрахме от кошарата преди няколко дена в имено на Жоро (зетят в приемното ни семейство).

За следващата нощ в Тбилиси нямахме запазено спане, но някакси предчувствах, че много лесно ще се оправим. Въведох си адресите на три хостелчета, които си харесах по booking.com, в навигацията и заспах със смесени чувства – тръгвахме си от Армения, но пък заминавахме за Грузия. Само тая арменска нафта да не ни издъни някъде по път…

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ако нямате познати, при които да пренощувате в Ереван, тук има специални оферти за нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Армения – на картата:

Армения

Нощувки из цяла Армения, можете да запазите тук

Booking.com

Пътуване до Схевенинген (Хага, Холандия)

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Днес Янита ще ни води до селцето, което холандците ползват като тест, дали можеш да говориш нидерландски – Схевенинген. Аз, все пак си мисля, че Копривщица и Панагюрище са по-сериозен тест за владеене на български, отколкото Схевенинген – за нидерландски, но – да не се помайваме повече

Приятно четене:

Пътуване до Схевенинген

Хага, Холандия

Схевенинген

се намира на около 5 километра от Хага и изглежда като квартал на холандската административна столица. Пътят ни към пристанището в Схевенинген започва от Vredespaleis, където се намира седалището на Международния съд, покрай района, в който се намира българското посолство и покрай един „замък“, който в последствие се оказа сградата на хагския затвор.

Близостта до морето започва да се усеща осезателно: става

ветровито, влажно и хладно

Малко хора и много лодки, които се белеят и се полюшват равномерно и приспивно от поривите на вятъра, привързани здраво към дървеното скеле на пристана.

The marina of The Hague, Netherlands

Снимка: Sjoerd van der Hucht / 360cities.net

Северно море, в сравнение с нашето, е коварно, непредвидимо и плитко

море, опитомено май единствено от викингите и то за кратко.

Отблъскващо и студено море,

на което липсва синева и онази огледална равнинност на водите, в която слънчевите лъчи по обяд се отразяват така, че притваряш очи от бляскавите като от огледало отражения. Липсва му дълбокия хоризонт, изравняващ синьото в морето и в небето; липсва му лазур, крилата на белите платноходи или мекото пясъчно дъно, което прозира в плитчините.

Северно море е огромно самотно море,

чиято дрямка разкъсват само крясъците на чайките или виковете на хората, осмелили се да се отпуснат в прегръдката му и да поплуват за малко в мътните му води, по време на зачестилите напоследък необичайни летни жеги. Глинестото дъно е причина за зеленикаво- кафявия цвят на морската вода; цвят, който изтънява до прозирно тюркоазено зелено само по брега, където се разливат в стройна, геометрична поредица широки и пенливи вълни.

2017-06-01 The Pier at Scheveningen

Снимка: Henk Keijzer / 360cities.net

Всъщност, смелчаци за цамбуркане в гадната вода се намират и в зимно време, но това е заради местна традиция, която се провежда ежегодно на връх Нова година.

Идеята на новогодишното гмуркане (Nieuwjaarsduik)

наподобява малко нашите фолклорни традиции на Йордановден, но само малко, колкото да се цопнеш в ледените води без хореография, без ритъм или песен, но пък и с женска компания, ако някоя се навие. По това време, докато ние по български вдигаме наздравици, недоволстваме от новогодишната програма и търсим кусури в речта на президента си, тук на този бряг пристигат няколко хиляди души, все закалени и издръжливи спортни натури, които рано сутринта в първия ден от новата година, като моржове плуват в по- плитките морски води. Заради силните и студени подводни течения, в по-дълбоките е и опасно, и забранено. Изключение има само за любителите на морски спортове като ветроходство, уиндсърфинг и кайт сърфинг.

Холандските брегове съвсем не са с типичните за скандинавското крайбрежие пресечни или врязани терени от отвесни скали и каменисти заливи. Тук фиорди няма. Брегът в Ниската земя е много широк и винаги влажен. Растителността наоколо е оскъдна, ако изобщо я има, а пясъкът е лепкав и мръсен, заради примесите от глина и кал. Плажът съвсем не е това, което съществува в нашите представи като плаж. По всяко време на годината по морските брегове е много ветровито, вятърът сменя силата и посоката си, но никога не утихва. Плажът се ползва като терен за пускане на хвърчила, а в случай, че на някого му се иска да поседне на влажната земя, то за целта се огражда със специални приспособления за завет, наподобяващи ниска палатка. Няма време за романтика, защото заниманието, което отнема най- много от времето на плажа, е здраво копане: окопаване или откопаване.

Scheveningen Kurhaus Oct 2013

Снимка: Willy Kaemena / 360cities.net

През лятото

обаче, тук всичко изглежда различно и въпреки суровия нрав на северната природа- плажът е пренаселен и оживен, играе се волейбол или футбол на специално изградени спортни площадки; строят се пясъчни фигури, практикува се катерене или скачане с бънджи от високата кула в края на кея.

Плажът е пренаселен

и често няма свободно място, нито пък в капаните по плажната ивица, които имат изградени високи плексигласови стени, за да спират вятъра и да предпазват от пясъчни навявания. През лятото пясъкът не е толкова влажен и въпреки това е препоръчително наемането на сгъваем стол, шезлонг или походно легло.

Кеят (De Pier)

гордостта на Схевенинген, от няколко години снабден и с виенско колело по подобие на лондонското Око. С входен билет с цена от 9 евро за човек, виенското колело предлага няколко панорамни обиколки в луксозни кабини с климатик. Някои от кабините са по-скъпи за достъп, тъй като са VIP кабини, в тях престоят е по-продължителен и по-интимен, защото кабините са с тъмни стъкла. Обиколките с обикновени кабини са напълно достатъчни първо, за да спрат дъха, после и да влюбят в гледката към Схевенинген или към необятното с поглед Северно море, а накрая – и да си направите хубави снимки.

Крайбрежният булевард започва от кея (De Pier),

това е емблемата на Схевенинген: в закрита площ- търговски и развлекателен комплекс, който отвежда навътре в морето към кулата за бънджи скокове или към виенското колело. Кулата е с височина 45 метра и при ясно време, ако някога се случи да има и такова по тези географски ширини, видимостта достига до 17 километра. Кеят е зона само за пешеходци, съществуват и открити части по огромната тераса, обезопасени с високи парапети, но с навлизането навътре в морето, вятърът става непоносим.

The Pier, The Hague Beach

Снимка: Sjoerd van der Hucht / 360cities.net

Strandweg 150-154, 2586JW Den Haag, Нидерландия

Старият кей

е изграден в началото на ХХ век от кралица Вилхелмина, тъй като там се е намирала една от кралските вили. През годините до днес, кеят е преобразяван, доизграждан и модернизиран, въпреки че не всички проекти за неговото преобразяване са били успешни. И най- важното: отворен е за посещения през цялата година, всеки ден от 10 часа сутринта до 22 часа вечерта. (През 2010 година, по време на строителни дейности за укрепване основите на кея, е открит бункер, който е бил нацистко укритие от времето на Втората световна война)

(Снимки 019, 020, 021, 022)

Плажът

е обознaчен с редица от стълбове, които указват зоната, позволена за достъп. Преминаването отвъд тези стълбове в бурно или при много ветровито време не е желателно, тъй като непредвидимия характер на морето може да предизвика по-високи вълни и следователно да залее по-голяма част от брега. В по-тихо време, обути с гумени ботуши и нахлюпили шапки до очите, хората приближават водата, колкото да си направят снимки или да погалят смръщеното море.

Клишето, че

„времето е динамично“, тук се изпълва със смисъл

За около два часа по крайбрежния булевард, времето се смени няколко пъти: небето притъмняваше и увисваше застрашително над главите ни, а слънцето прорязваше дебелия слой облаци от време на време, колкото да припомни, че все още е август.

Неблагоприятен климат: силен вятър, хоризонтален дъжд и сърдити облаци, а после изненадващо слънце и пак всичко отново, и отново – цял ден. И тъй като в такова време да отидеш на плажа си е чиста проба лудост, разходихме се само по крайбрежния булевард.

Схевенинген съществува като курорт

още от преди да се родя и до днес: по крайбрежната алея – от луксозни хотели, ресторанти и места за забавление до съвсем обичайните павилиони за хапване на крак. Чайките са навсякъде и дебнат, някой да си купи риба, за да закръжат над главата му с тревожни крясъци и да откраднат каквото могат.

Схевенинген не е само курорт

обаче, има си и жилищни сгради. Тези, които се намират на първа линия, имат страхотна панорама към морето, но със сигурност, собствениците им не смеят да отворят прозорците на жилищата си, нито пък да използват кокетните балкончета по предназначение.

Внушителната сграда, която прилича на дворец, не е нито дворец, нито замък, нито пък сградата на Парламента. Това е пет звезден хотел

с чудно хубавото име Курхаус

Booking.com

Сградата е на 130 години, в началото една част е била предназначена за хотел, а другата – се е ползвала за концертна зала, в по- късни времена са изградени модерните ресторанти и барове.

Хотелът е бил любимо място за жените – глас Мария Калас и Едит Пиаф, а също и за неустоимата красавица Марлене Дитрих, за звездата на джаза Дюк Елингтън…

От този хотел в северна посока, крайбрежната алея отвежда чак до стария фар, докъдето е само пешеходна зона, от двете страни на която има само павилиони или атракционни съоръжения, заведения за хранене, игрални зали, кино и какво ли още не. Интересен за посещения е и

Аквариумът или Sea Life,

който работи също през цялата година и заради когото, в Схевенинген по време на ваканциите, пристигат дечурлига от цяла Холандия.

Фарът (Vuurtoren van Scheveningen)

е построен през 1875 година и в определени дни е отворен за посещения, но не се позволява изкачването на общо осемте етажа във вътрешността му (159 стъпала). В приземното помещение има малък музей, посветен на моряците и морето. Червената кула е с височина около петдесет метра, а светлинните сигнали от фара се виждат на около 55 километра навътре в морето. Фарът в Схевенинген е един от 30-те действащи морски фара на територията на Холандия.

Точно под фара на крайбрежната алея се намира един музей на открито, т.нар.

Музей на скулптурите край морето (Beelden aan Zee)

Бронзовите скулптури са все герои от приказки и легенди. Големите фигури, които се виждат и от към морето, са три. Една от тях е дванадесетметрова, това е гигантът от „Пътешествията на Гъливер“ – „The Herring Eater“, който предвид това, че яде херинга, може да бъде един събирателен образ за холандците. (Един от националните специалитети в Холандия, ако това изобщо е специалитет, е хапването на сурова филирана херинга, потопена само в ситно нарязан на кубчета лук.) Малките бронзови фигури в този музей под открито небе са пръснати наоколо по алеята и са доста повече.

В съседство един паметник отбелязва мястото, където

първият крал на Нидерландия Вилем Първи е стъпил за пръв път на холандския бряг,

пристигайки от Англия. (Събитието е отбелязано с паметна плоча, а със златни букви на паметника са добавени и надписите: „God redde Nederland“ и „Het dankbare volk“.) От тогава до днес кралската фамилия живее в града на брега на Северно море – Хага повече от 200 години.

Петдесетина метра встрани от паметника се сивее каменната грамада на един вълнолом, който е крайната точка на застроеното крайбрежие. Отвъд вълнолома е пустош.

Разходката в Схевенинген няма да отнеме особено много време,

за удобство до тук отвеждат и някои от линиите на градския транспорт в Хага, например трамвай номер 9.

Общественият транспорт

е достъпен и бърз, от центъра на Хага до Схевенинген едва ли би отнело повече от 15 минути време. До крайбрежието придвижването е възможно още с автомобил или с велосипед. За целта са изградени 6 денонощни паркинга, а също може да се паркира по улиците на обозначение места, като се заплати при уличните паркинг-автомати. Максималната продължителност на паркирането по улиците е 120 минути. Паркингите и гаражите са маркирани със сини знаци по пътищата чак до крайбрежната зона, но използването им не е евтино и тарифата в повечето от тях е 2,60 евро за час. Безплатен паркинг е възможно да се ползпва само в зимния период на годината от 1 ноември до 1 март и то само в някои от най-големите закрити паркинги.