Седя на терасата на палатковия лагер след изтощителен поход на камили през пустинята, любувам се на залеза със силуета на мероитските пирамиди на хоризонта и пия леден Heineken.

Лъжа! Първоаприлска. Бирата в Судан и на първи април е само мираж. А горещият вятър духа като сешоар. Следобед е завихрил прахоляк, та и залез няма в най-прекия смисъл да думата. Слънцето се стопява, преди да е стигнало хоризонта. И походът не е бил нито на камили, нито изтощителен. Има шосе! Асфалтово. Съвсем ново. В пътепеси за Судан отпреди има-няма пет години това шосе липсва. А сега е тук и е докарало тирове. Юнеско срамежливо помолило суданските власти да го скрият някак си, че да могат да ги им впишат пирамидите за световно наследство, и приело обещанието им за честна дума. Къде ти. Те по-простичката молба да сложат една табела с думата UNESCO не са си мръднали пръста да удовлетоврят. Противоречивото вписване на

пирамидите Мерое

през 2011 е предмет на статия в списание GEO. Твърди се, че решенията кое да се впише и кое да не се впише са политически и не се вземат под внимание анализите на експертните, които са проучвали кандидатурите на място и преценявали по ужким строги универсални правила. Същите правила, според които задраскаха Дрезден от списъка заради нов шосеен мост насред гледката.

Политиката - настрана, значение имат само Пирамидите

И когато рано сутринта, докато сенките на акациите са все още дълги, прекосвявам (сам, пеша, без камила) последните няколко дюни към тях, успяват да припалят онази пътешественическа душевна наслада на достигането и съприкосновението на нещо колкото легендарно, и във времето и в пространството, толкова и мистично и трудно достъпно. И съхранило духа си напук на асфалта. И далекопровода (и той е тук!).

  Защото това, което липсва на нубийските пирамиди, в сравнение с по-тежките египетските образци, са тълпите туристи. Нашата рехава групичка от петима, трудно би могла да покрие критериите за тълпа. А сме в разгара на сезона край туристическа забележителост номер 1 в държавата. Очаквало се обаче японско цунами от цели 11 души да се отбие след два дни. И да отседне в същия лагер с удобни брезентови палатки. Който е единственият наоколо.

  Издигнат с възможно най-малко въздействие и върху околоната среда, и върху гледката, а по стандарт на удобства се мери с добрите сафари лоджове по резерватите пó на юг из Африка. Твърдолинейните независими пътешественици биха презрели, разбира се, избора ми на този лагер, при положение, че пустинята е безкрайна и ... пуста и можеш да си разпънеш своя собствена палатка, където си искаш, стига да не е по-близко от километър до пирамидите. От друга страна с избора на лоджа подкрепяш добрия начин на развитие на туризма. А туризъм рано или късно ще се покълне и ще се развие и има значение на каква културна база ще стане това. Италианската компания, която държи лагера (и джиповете, с които пътуваме)

си се грижи за пирамидите като свои. Чистят боклуците.

Учат децата на разликата между просене и търгуване със самоделни сувенирчета. Дразнят се от всяко ново графити и се опитват по всякакъв начин да убедят държавния пазач, че точно от това му е работата да ги пази.

  Но също се грижат и за пазача, и за семейството му, и за училището, където ходят децата му и децата на собствения им персонал. Които са всичките роднини и раснат от деца с планове за кариера в лоджа. Тоест - това не е мимолетно бизнес-начинание да изсучем колкото динара повече можем от заблудени западняци (или далекоизточници), а инвестиция в бъдещето и за собственика, и за местните хора. В Банско например не съм съвсем сигурен, че точно така седят нещата. А хората тук са доволни. Братът на иконома на лагера ни покани на чай вкъщи в селото. Не беше режисирано по никакъв начин. Събрали се бяха дузина братовчедчета любопитни към нас и ние към тях. Жените се свеняха да влязат в стаята, в която мъжете пият чай (с едно наум, че "мъжете" чужденци сме всъщност един мъж и пет жени), но ни приеха в кухнята да ни се похвалят и с най-дребните дечица.

   

Битът на народа не е мръднал качествено от златния век на нубийската цивилизация

Но тогава поне са имали дворци и храмове и зелени морави да им се радват. Вярно, сега го има това асфалтово шосе, но то е признак на някаква отминаваща мероитската гара като експресен влак цивилизация, която не забавя хода си, че да остави и своя отпечатък в селото.

 

Пирамидите в Мерое

са наследство от късното кушитско царство от IV в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. Това е няколко века след Златния VIII пр.Хр., когато нубийските владетели добиват с убеждение и сила ("со кротце, со благо и со малце кьотек", А.Ляпчев, 1926) признание като XXV-та династия фараони на цял Египет. Позната в историята като Династията на Черните фараони. Впоследствие обаче се свиват в собствената си земя между I и VI праг на Нил. По ирония на историята, в Нубия може би се е живеело по-добре, отколкото в самия упадащ Египет, брулен от асирийски, македонски, римски и прочие ветрове, и се е съхранила класическа египетска култура и религия по-дълго от в самия Египет. И са останали много повече пирамиди. Макар и по-дребни на ръст. Това, което нубийците не са съхранили обаче, е египетския език и писменост.

Мероитските йероглифи

са разчетени фонетично, но не и смислово. Знаем имената на царете и цариците, но не знаем какво ги е вълнувало и какво им се е случвало. Странната писменост е изиграла неприятна шега на първите европейски пишман археолози иманяри от XIX век като Джузепе Ферлини, които не могли да си шитнат имането в Европа, защото никой не бил чувал за мероитско писмо и си мислели, че е фалшиво египетско. В крайна сметка се навили прусите, което би било повод да се обърне внинмание на музеите в Берлин при следващ удобен случай. Пирамидите обаче пострадали сериозно от иманярството (още преди да е изобретен динамиът!). И се разбрало, че са евтино строителство, неотговарящо на египетските държавни стандарти от Старото царство. Отвън - гладък камък, отвътре - земя и чакъл.

  Гроб в самата пирамида няма, а дълбоко в земята под нея. Но релефни изображения и надписи са се запазили. Стилът е класически египетски, но жените, и фараонките, и богините, са по-пищни като телосложение, а фараонките се а и къдрави. Мама Африка! В Мерое има всъщност два некропола. Единия царски - на възвишение. И един с много повече, но и по-малки, пирамидки, за благородници от по-нисък ранг, в ниското край града и двореца.

 

От двореца е останала банята, видмо вдъхновена от грък-оримските образци. И основите, очертващи стените на храмовете и дворцовите зали и оставящи останалото на въображението на посетителя. Някакви кой знае какви шедьорви-мозайки по пода не са се запазаили, но и колкото има, не са разровени. Но са на една педя под пръстта (прахоляви нилски наноси примесени със сахарски пясък) и, и ако знаеш точно къде да поразровиш с ръце или детска лопатка за плаж, можеш да откриеш нещо интересно. Което водачката Карла извършва потайно от мотаещото се из дворцовия кампус козарче, че да не доведе и съвременни иманяри от селото. Представям си - ей, тъй да седнеш да си ровиш с лопатка за мозайки в Рим на Форума.

  На път за Масават и Нага спираме на

пазар в Шенгди

За домати, краставици и диня. Точно на пазар било забранено да се снима, още по-забранено в Шенгди, защото оттук бил президенът Башир. И какво от това? Решава логиката! Официалното обяснение е, че пазарите били мръсни и неугледни и щели да се изложат пред чужденците. А за реално неофицално обяснение нищо смислено не ни хрумна. Дисциплината се поддържала от цивилни агенти на тайните служби. Цивилен агент, си бях представял, че означава човек с шлифер, вратовръзка и черни очила стил Top Gun. Разбира се, че означавало човек в бяла галабия и черни очила стил Top Gun. Снимки все пак успяваме да си направим на закътано с чайкинята и хлебарите.  

    Карла се опитва с евфемизми да поясни как някои от чайкините били мили към мъжете. Оксана не разбира или се прави на ударена, та думата "проституция" е изпусната в прав текст. Чайкинята, която ужким не разбира английски, изведнъж проговаря и ни обяснява, че е от Дарфур и е дошла край Нил за по-добро образование на децата си.  

 

В Мусават има слонски храм и лъвски храм

Слонският е огромен комплекс, в който се е запазила скулптура на слон. Понеже няма стълбища, а само рампи, археолозите са си извадили заключението, че тук са гледали или дресирали едри диви животни. Каквито в Долен и Горен Египет не се срещат. Храмът-дворец, се предполага, че е съществувал много дълго време, защото релефите и надписите са с различно качество, клонящо към упадъчни драсканици. И има релефни изображения на жива порнография. Тоест - целувка. ГеДеРето е оставило следи около Лъвския храм. Възстановило го е до покрив.  

  Този тип реставрации често се приема с гримаса, защото предполага значителна доза въображение (патриаршеската църква на Царевец примерно), но един малък египетски храм с паралелепипеден обем, няколко колони и класически пилон е трудно да го сбъркаш. А сега вече и филми в него можеш да снимаш. Лъвът е очевидно добре представен в нубийския клон на египетската митология. Имали са си един ендемичен

бог Апедемак, когото са изобразявали с лъвска глава

Почитали са го като бог-воин, закрилник на царете.  

 

В Нага има едно археологическо бижу. Кьоскът пред храма.

С гръцки капители и римски сводове. А сред релефите от вътрешната стена на самия храм се разполага един гостуващ гръкоримски брадат бог, който ... ни гледа в очите. Нечувана дързост според египтеската художествена догма! Апедемак пък е изобразен с повече ръце, отколкото би имал, ако не е бил ходил на екскурзия в Индия. Овните, алегорично изображение на бог Амон, не са ходили в Индия, а смирено се чакали да дойде ислямът и да ги обезобразят. Има един откъм олтарната страна на Храма на Амон. Археолозите са го изправили от прахта и сега се чудят защо гледа на запад. Не било традиционно. Ако вземат да го обърнат на изток, преполагам, че въпросът ще отпадне.

    Фараонката е изобразена във вече познатия ни стил като дебеланка. Прилича на г-жа (Мма) Рамоцве от "Дамска детективска агенция No 1" (в Габороне). Но никак не се държи мило. Държи синджир роби за косите.

    Край храмовете има кладенец, където се разприказваме с местните хора. Тийнейджърът с внимателно отглежданото къдраво перчемче засиява от гордост, че му го одобрявам. Човекът в зелената галабия бил дервиш. А за какво му е на кладенеца дервиш? Обратното било - на дервиша му трябвала кладенчова вода.  

  Сиестообядваме с кюфтенца на шарена сянка под акациите зад лъвските храмове. И си подслаждаме-подхлаждаме с диня. По мой избор. Добър. А после в едно кафене на бензостанция заварваме включен телевизор, настроен на Ал Джазира, да върти документален филм за Нелсън Мандела. Веднага излизат предположения, че е умрял. Питаме един от шофьорите, който освен че гледа, предполагаме, че и разбира каво се говори. - Мубарак, Нелсън Мандела да не е умрял? - Да, да, умрял е. - Кога? Вчера или днес? - Да, да, днес. Всички се натъжааме. Аз обаче за всеки случак пращам есемес до независим източник в Южна Африка да потвърди или отрече новината. Отрича я. Мандела бил в болница, но вървял към подобрение. - Мубарак, виж какво казват хората. Не е умрял, а е в болница! - Да, да, в болница е. Фронтален сблъсък с традиционната афрканската култура да се угажда с положителни отговори на всички зададедни въпроси.

 

Карла разправя как правели симфонични концерти сред пирамидите. И си намирали публика от Европа. А на някакъв белгийски милионер му организирали рожден ден в Нага с 4 рейса (шосейни!) пълни с гости от Белгия. Единият рейс закъсал в пясъците и го изоставили, разпределяйки пътниците по другите. А милионерът мрънкал, че не се навили да му вкарат контрабанда алкохол. Защото си бил поканил Джо Кокър да му пее. Който обаче благоразумно отказал. Също отказала и някаква белгийска бой-група. Защото стари камъни (и стари милионери?) не им се вързвали на имиджа. Фирмата препостроила кенефите и на националния исторически музей в Хартум. Бяхме си направили

пикник край 6-ти праг, на десния бряг

Прага го бяхме взели срещу течението с туристическа лодка за разходка с мотор от една конска сили. На постещ кон! А египтяните такива прагове с бойни кораби не могли да ги минат и това им ограничило зоната на влияние в античните времена. Оправданието им е, че по-долните прагове били по-трудни. За прекосяване с кораб. За за потапяне в язовир са лесни. Задача с която се справят успешно няколко поредни правителства в Судан и Египет в наши времена. Освен самите прагове потапят и всичко древно съхранило се около тях. Световна кампания за съхраняване на наследтсвото като в Абу Симбел при строежа на Насъровия язовир през 60-те е малко вероятна.  

    За десерт на вечеря дават крем-карамел. А аз имам репутация да защитавам на разрушаване на крем-карамели. Тия какво си мислят!

Продължаваме през

пустинята Баюда. Бялата пустиня.

По-точно - имаме намерение да продъжим, но ни е нужна нафта. А никъде по-надолу от шестия праг на Нил не можем да намерим. В петролна държава! Да, ама залежите останали в Южен Судан, а добросъседството се изпарило, преди да се възцари. За (Северен) Судан са останали рафинериите, жадни за суровини. Каквито идват от дъжд на вятър от братска Либия. Дъжд в Сахара? В крайна сметка намираме нафта на черно в някакъв гараж в Атбара. Където и срещаме с "експедиционна" туристическа група, пътуваща на палатки от оазис на оазис. По-добре било от хотелчето, защото в пустинята били по-малко комарите. Става дума за Нубийската къща за гости в

Карима,

държано от същата италианска компания.  

  Елена, италианката - пионер на турзима, го е строила от основи, като няколко години била проучвала по археологически източници архитектурата на чорбаджийските нубийски конаци в миналото. И се е получило нещо, което днешните нубийци го знаят като Италианската вила. А комарите го знаят като Пещта, подозирайки, че Елена е намерила архивни планове на древно-нубийски сауни-хамами, нежели на жилищни помещения, и изобщо не смеят да припарят в стаите под страх от завиране във въздух в газообразното състояние. Не ще и дума дизайнът на екстериорите и интериорите с малките каменни куполчета е естетски. И разположението не може да бъде по-добро. На края на градчето Карима, в полите на

Свещената планина (Джебел Баркал),

с пряка видимост към руините на древните храмове, без да им навлиза в личното пространство. Хвалят се, че били спонсорирали дувара срещу гратисчии и ответи найлонови торбчики.

  Гратисчии всъщност няма как да има, защото от местните не се очаква да си купуват билетчета, а и нищо не им пречи да заобиколят през пирамидите, мохамеданскто гробище или футболното игрище, а чужденци са отседнали в къщата за гости. С пряк достъп да се качват на планината и по изгрев, и по залез, и от запад, и от север. И на бегом околовръст. Възползвам се от всички възможности. На платото първия път ме застига Малка. Тя е на 82, калифорнийска канадка с литовски еврейски произход. Психоаналитик. Била сложила чавка на 120+ държави в пътешественическата си кариера. България - 1990-та. Единствената държава, която и отказала виза, била Саудитска Арабия. Предполагаемо, защото си била признала религията във формуляра. Някой после се опитал да я покръсти с белило и мастило на catolic (sic), но не минал номерът. За разлика от мене тя си е поставила по-амбициозни задачи, включващи няколко дни диво лагеруване с джип и палатки сред пясъците и скорпионите на същинска Сахара, далече на запад от реката. Италианката успяла да я привлече за идеята с градската легенда за двете осемдесет и кусур годишни сестри-англичанки, на които им се сторило толкова леко и комфортно преживяването, че обещали следващия сезон да доведат и майка си.  

          Планината е свещена още от Новото египетско царство, когато експедиция начело с Тутмос III го е обявила за дома на бог Амон. Заради Фалическо скално образувание, съхранило се и до днес, наподобяващо кобрата урей от фараонската корона. Обвивали го били в злато, за да блести от през девет оазиса в десети. Точно под него, освен двете къщи-музеи на Амон са издълбали в скалата храм-утроба, посветен на Майчинсвото и съответната богиня. С Ушко и Зъбчо - фейсконтроли.

 

Одобряват ни физиономиите и ни пускат да разгледаме. Храмовете са построени по разпореждане още на Тутмос III, но са били разширени и уголемени по времето на XXV-тата династия на фараоните нубийци, които макар и да са успели да възстановят (за около век) имперския блясък на Египет, са предпочели да си царуват от дома в Карима (тогава - Напата) вместо да се местят в старите столици. Западно от планината стоят някоко фотогенични на слънчева светлина под най-различни ъгли пирамиди, но те са на по-късни владетели, даже такива, които са се върнали в Напата след времнното прехвърляне на столицата в Мерое.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

А Звездите на XXV династия - фараоните Пиянхи и Тахарка - са предпочели да бъдат погребани съответно в Ел Куру, на юг, и в Нури, на изток отвъд реката. От пирамиди в

некропола на Ел Куру

е останало сравнително най-малко над земята, но пък няколко гробници са се съхранили непокътнати (или покътнати само до половината от наводнения) с оргиналните си погребално-митологичнио фрески на 3000+ години! И тук лицето, прическата и короната на фараоните са характерно африкански.

  За разнообразие и неутрализиране на възможния алергичен шок от свръх доза стари камъни, си наемаме лодка за

разходка по Нил около Четвърти праг.

Лодките (по-точно - черупките) в този регион на света, от опит знам, че са много бавни, та си взимам книга за четене. Един от героите в която съумява да каже "Селям алейкум" в пълен синхрон с лодкаря в реалния свят. Да изтръпнеш.

Спираме ужким да разгледаме ярко оцветените селски порти на един от островите, а се озоваваме на гости на две места. Единият домакин ни поднася чай с бисквитки, точно докато Леонардо Дикаприо спасява Кейт Уинслет от самоубийствен скок от кърмата на Титаник по телевизията. У другия споделяме трапезата от хляб и боб със събралите се на ерегенско парти мъже. Учителят, който страшно ми напомня на Алек Гинес в ролята на проф. Годболи от "Пътуване до Индия", видимо съжалява, че живее чак в съседното село и не може да ни покани и той.

 

Дошло е време да потеглим обратно и да прескочим около 1000 години история и археология до християнските руини в

Стара Донгола,

малко по-надолу по течението от Карима. Откъдето се минава в посока Хартум, който се намира по-нагоре по теченето. Шега на географията. Защото Нил се вие като стъблото на трънливата акация в двора на фараонския дворец в Мерое. В Стара Донгола са намерили поле за действие полски археолози и са наредили като за снимка по пясъка около замъка няколко колони и капители.

    Замъкът в пустинята (грубовата двуетажна постройка без кой знае какви забележителни характерни черти) напомня колкото за кръстоносци с брони и мечове на края на света, толкова и за френски легионери с кепета и винтовки, пак там. По интересни като силует са мюсюлманските гробници, наподобяващи хобитски квартири.

Още по-сериозна на вид мюсюлманска гробница има в

Омдурман -

отвъднилския град-сателит на Хартум.

История, по-ранна от Новото египетско царство и по-късна от християнска Нубия (оцеляла до след падането на Търновското царство!), не бяхме имали намерение да обсъждаме, но изключението се намърдва само в центъра на вниманието: британските колониални кампании в Африка от края на XIX век. И особено битката за колониалната столица Хартум между генерал Гордън (Чарлстън Хестън) и Махди (Лорънс Оливие)*

И последвалия 10 години по-късно реванш на лорд Кичънър срещу махдистката столица Омдурман отвъд реката. Където се е съхранила къщата на "халифите" досами мавзолея на самопровъзгласилия се за махди Мухамад Ахмад. А също и дървеният автомобил на лорд Кичънър. [caption id="" align="aligncenter" width="676"] Колата на лорд Кичънър[/caption]

Според пътеводителите

Хартум

и до ден днешен изглеждал колониално. Хмм. Клише. Без покритие, бих казал. Даже и постколониално не ми изглежда.

[caption id="" align="aligncenter" width="617"] Хартум (къде е Москвичът? ;)[/caption]     Споменът за британците, порядките и нравите им едва тлее и видимо е на път съвсем да угасне. Ако не е угаснал вече. Вярно, повече улични надписи срещаш на английски в сравнение с други държави и региона. Но - дотук. За да се усети промяната на времето и вятъра, е достатъчно да се разходиш в отсечка от около 200 м по крайбрежната улица на Сини Нил. До колониалния хотел, в който се оказах настанен, се мъдри един китайски, като изваден от христоматия за типова провинциална социалистическа архитектура, на който китайските букви над фирмата са значително по-едри и от арабските, и от латинските. А до него - знаменосецът на нашето време -

Бурдж Либия

Архитектурно ехо от Дубай, подарено на братския судански народ, страдалец от несправедливи империалистически санкции, от брат-ръководителя Муамар Кадафи. Впрочем май не е точно подарен, ами си е бизнес инвестиция на либийската държава/джамахирия.

 

В наши дни изразът "да се почувстваш като бял човек" в Африка вече е изгубил актуалност. Ако си пиеш кафето в най-модните заведения, значи се чувстваш като "арабин от петролна държава". Те и суданците се изживяват като араби от петролна държава, само дето цветът на кожата им не отговаря съвсем на стандартите за арабско арийство (оксиморон!), а петролните им запаси са останали повечето в държавата Южен Судан. И сега си играят на нерви с транспортните такси. Виж аналогични случаи с арийско-православни народи от Източна Европа.

Хартум прочее ухае на тамян. Все съм си мислел, че това е православно благовоние. А то си се чувства съвсем на място и в страна с шериатски порядки.

Шериатските порядки

се цитират като една от причините освен бирата да изчезнат и европейците. Останали са църквите им. Броят ги повече от джамиите в централната част на столицата, планирна от лорд Кичънър като сплесната шахматна решетка с диагонали, вдъхновена от британския флаг. Нил не се вижда не само от хотелската ми стая, но и от хотелското кафене-ресторант на крайбрежната улица, носещо гордото име "Нилска тераса". Просто защото са построили ново платно на крайбрежната улица по-високо от първото. Представяш си че Нил е там, където е, докато си пиеш сокчето и ти става приятно.

    И още по приятно, слушайки оркестъра без име да ти свири инструментални кавъри на Бони-М (Рáспутин!) и Боб Марли. По-декадентско западно настроение трудно можеш да си представиш в страна като Судан. Докато в изпълненията не се включва и един чичко певец. С кресливия си глас не само че гони комарите, а и една катастрофица пред хотела му лежи на съвестта. Защото шофьорката, напуснала панически паркинга, без да се огледа, нито беше блондинка, нито беше пила бира. От хотела нагоре по течението на Сини Нил са все правителствени здания, които на теория на чужденец не е разрешено да снима. Това ти е обяснено още с първото "селям алейкум" на летището. Но това са най-личните здания! За снимане остават не чак толкова угледните градски пейзажи в търговския център.  

Ако не броим чистак новия мол, който не се вързва с абсолютно нищо около себе си. И като архитектура, и като стил на търгуване. И като цени, разбира се. Кафето е около 20 пъти по-скъпо в мола от на лорд Кичънъровия тротоар пред мола. Съответно - молът е празен. И като търговска площ, и като публика. Плахо осъзналата се средна класа плахо наднича през витрините на плахо осмелилите се да отворят лъскави магазини търговци. Суданците по чаршията доказват, че са приветливи (или поне не са досадни), но не и когато поискаш разрешение за снимка. Изпиването на чаша чай, силно подсладен и джоджаносан, не е гаранция, че ще стоплиш сърцето на чайджийката и ще ти разреши да я щракнеш на портрет. Решавам, че не си струва да пробвам да стопля суетното сърце на златарите с покупка от тяхната стока.

 

    Залеза посрещнам на

моста на Бели Нил досами сливането на двете велики реки

Ако толкова значимо физикогеографско място се намираше някъде в първия свят, щеше да е култивирано и оползотворено да изтисква доходи и от туристи, и от "живущи" до последния цент. А тук - селяни с рало под моста решат сезонна нивица по праисторически начин. Самият железен мост през Бели Нил, дето го има на пощенски картички (стига да намериш дюкян за пощенски картички), е забранен за снимане стратегически обект, но би могло да го щракнеш от виенското колело в

парка Ал Морган

А дали е стратегически разумно да се качиш на суданско виенско колело (или още по-храбро - на ролеркостер), предвид историческите им рекорди по небезопасност на гражданската авиация? Престрашавам се, но дали бих се престрашил да пусна деца сами, не съм сигурен. Столчетата се люлеят, а облегалките и парапетчетата не стигат по-високо от детско (във възраст за детска градина) коляно.

    Не знам за надеждността на суданската гражданска авиация, но Ethiopean си удръжат на репутацията да излитат час по-рано от обявеното разписание. Което е по-добрият вариант от закъснение с изпускане на връзката. А за десерт, освен жадуваната още от първия абзац на тази сводка биричка, дават и холивудския еквивалент на цялото преживяване: "Перлата на Нил", в който Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър преследват собственото си спасение, а също - съкровище и демокрация - в арабски диктаторски феод в Северна Африка през 80-те. Но вместо в Судан са го снимали в Мароко, та напук на заглавието никакъв Нил не влиза в кадър. А и перлата не е точно бижу, ами суфистки дервиш-миролюбец с очила-ленънки. Което на Дани де Вито, в ролята на измаменото камилче, му става ясно чак към края на филма.

 

Д.'13

Илюстрациите на куп:

Sudan 2013: Ancient Nubia

Sudan 2013: Khartoum & Omdurman

      Разказът и снимките са със запазени права Автор: Димитър Тодоров (Домосед) Снимки: авторът *Друго произведение на фона на тези събития е Стас и Нели от Хенрик Сенкевич - бел.Ст. Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="544"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="544" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]   [geo_mashup_category_name map_cat="544"]

Седя на терасата на палатковия лагер след изтощителен поход на камили през пустинята, любувам се на залеза със силуета на мероитските пирамиди на хоризонта и пия леден Heineken.

Лъжа! Първоаприлска. Бирата в Судан и на първи април е само мираж. А горещият вятър духа като сешоар. Следобед е завихрил прахоляк, та и залез няма в най-прекия смисъл да думата. Слънцето се стопява, преди да е стигнало хоризонта. И походът не е бил нито на камили, нито изтощителен. Има шосе! Асфалтово. Съвсем ново. В пътепеси за Судан отпреди има-няма пет години това шосе липсва. А сега е тук и е докарало тирове. Юнеско срамежливо помолило суданските власти да го скрият някак си, че да могат да ги им впишат пирамидите за световно наследство, и приело обещанието им за честна дума. Къде ти. Те по-простичката молба да сложат една табела с думата UNESCO не са си мръднали пръста да удовлетоврят. Противоречивото вписване на

пирамидите Мерое

през 2011 е предмет на статия в списание GEO. Твърди се, че решенията кое да се впише и кое да не се впише са политически и не се вземат под внимание анализите на експертните, които са проучвали кандидатурите на място и преценявали по ужким строги универсални правила. Същите правила, според които задраскаха Дрезден от списъка заради нов шосеен мост насред гледката.

Политиката - настрана, значение имат само Пирамидите

И когато рано сутринта, докато сенките на акациите са все още дълги, прекосвявам (сам, пеша, без камила) последните няколко дюни към тях, успяват да припалят онази пътешественическа душевна наслада на достигането и съприкосновението на нещо колкото легендарно, и във времето и в пространството, толкова и мистично и трудно достъпно. И съхранило духа си напук на асфалта. И далекопровода (и той е тук!).

  Защото това, което липсва на нубийските пирамиди, в сравнение с по-тежките египетските образци, са тълпите туристи. Нашата рехава групичка от петима, трудно би могла да покрие критериите за тълпа. А сме в разгара на сезона край туристическа забележителост номер 1 в държавата. Очаквало се обаче японско цунами от цели 11 души да се отбие след два дни. И да отседне в същия лагер с удобни брезентови палатки. Който е единственият наоколо.

  Издигнат с възможно най-малко въздействие и върху околоната среда, и върху гледката, а по стандарт на удобства се мери с добрите сафари лоджове по резерватите пó на юг из Африка. Твърдолинейните независими пътешественици биха презрели, разбира се, избора ми на този лагер, при положение, че пустинята е безкрайна и ... пуста и можеш да си разпънеш своя собствена палатка, където си искаш, стига да не е по-близко от километър до пирамидите. От друга страна с избора на лоджа подкрепяш добрия начин на развитие на туризма. А туризъм рано или късно ще се покълне и ще се развие и има значение на каква културна база ще стане това. Италианската компания, която държи лагера (и джиповете, с които пътуваме)

си се грижи за пирамидите като свои. Чистят боклуците.

Учат децата на разликата между просене и търгуване със самоделни сувенирчета. Дразнят се от всяко ново графити и се опитват по всякакъв начин да убедят държавния пазач, че точно от това му е работата да ги пази.

  Но също се грижат и за пазача, и за семейството му, и за училището, където ходят децата му и децата на собствения им персонал. Които са всичките роднини и раснат от деца с планове за кариера в лоджа. Тоест - това не е мимолетно бизнес-начинание да изсучем колкото динара повече можем от заблудени западняци (или далекоизточници), а инвестиция в бъдещето и за собственика, и за местните хора. В Банско например не съм съвсем сигурен, че точно така седят нещата. А хората тук са доволни. Братът на иконома на лагера ни покани на чай вкъщи в селото. Не беше режисирано по никакъв начин. Събрали се бяха дузина братовчедчета любопитни към нас и ние към тях. Жените се свеняха да влязат в стаята, в която мъжете пият чай (с едно наум, че "мъжете" чужденци сме всъщност един мъж и пет жени), но ни приеха в кухнята да ни се похвалят и с най-дребните дечица.

   

Битът на народа не е мръднал качествено от златния век на нубийската цивилизация

Но тогава поне са имали дворци и храмове и зелени морави да им се радват. Вярно, сега го има това асфалтово шосе, но то е признак на някаква отминаваща мероитската гара като експресен влак цивилизация, която не забавя хода си, че да остави и своя отпечатък в селото.

 

Пирамидите в Мерое

са наследство от късното кушитско царство от IV в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. Това е няколко века след Златния VIII пр.Хр., когато нубийските владетели добиват с убеждение и сила ("со кротце, со благо и со малце кьотек", А.Ляпчев, 1926) признание като XXV-та династия фараони на цял Египет. Позната в историята като Династията на Черните фараони. Впоследствие обаче се свиват в собствената си земя между I и VI праг на Нил. По ирония на историята, в Нубия може би се е живеело по-добре, отколкото в самия упадащ Египет, брулен от асирийски, македонски, римски и прочие ветрове, и се е съхранила класическа египетска култура и религия по-дълго от в самия Египет. И са останали много повече пирамиди. Макар и по-дребни на ръст. Това, което нубийците не са съхранили обаче, е египетския език и писменост.

Мероитските йероглифи

са разчетени фонетично, но не и смислово. Знаем имената на царете и цариците, но не знаем какво ги е вълнувало и какво им се е случвало. Странната писменост е изиграла неприятна шега на първите европейски пишман археолози иманяри от XIX век като Джузепе Ферлини, които не могли да си шитнат имането в Европа, защото никой не бил чувал за мероитско писмо и си мислели, че е фалшиво египетско. В крайна сметка се навили прусите, което би било повод да се обърне внинмание на музеите в Берлин при следващ удобен случай. Пирамидите обаче пострадали сериозно от иманярството (още преди да е изобретен динамиът!). И се разбрало, че са евтино строителство, неотговарящо на египетските държавни стандарти от Старото царство. Отвън - гладък камък, отвътре - земя и чакъл.

  Гроб в самата пирамида няма, а дълбоко в земята под нея. Но релефни изображения и надписи са се запазили. Стилът е класически египетски, но жените, и фараонките, и богините, са по-пищни като телосложение, а фараонките се а и къдрави. Мама Африка! В Мерое има всъщност два некропола. Единия царски - на възвишение. И един с много повече, но и по-малки, пирамидки, за благородници от по-нисък ранг, в ниското край града и двореца.

 

От двореца е останала банята, видмо вдъхновена от грък-оримските образци. И основите, очертващи стените на храмовете и дворцовите зали и оставящи останалото на въображението на посетителя. Някакви кой знае какви шедьорви-мозайки по пода не са се запазаили, но и колкото има, не са разровени. Но са на една педя под пръстта (прахоляви нилски наноси примесени със сахарски пясък) и, и ако знаеш точно къде да поразровиш с ръце или детска лопатка за плаж, можеш да откриеш нещо интересно. Което водачката Карла извършва потайно от мотаещото се из дворцовия кампус козарче, че да не доведе и съвременни иманяри от селото. Представям си - ей, тъй да седнеш да си ровиш с лопатка за мозайки в Рим на Форума.

  На път за Масават и Нага спираме на

пазар в Шенгди

За домати, краставици и диня. Точно на пазар било забранено да се снима, още по-забранено в Шенгди, защото оттук бил президенът Башир. И какво от това? Решава логиката! Официалното обяснение е, че пазарите били мръсни и неугледни и щели да се изложат пред чужденците. А за реално неофицално обяснение нищо смислено не ни хрумна. Дисциплината се поддържала от цивилни агенти на тайните служби. Цивилен агент, си бях представял, че означава човек с шлифер, вратовръзка и черни очила стил Top Gun. Разбира се, че означавало човек в бяла галабия и черни очила стил Top Gun. Снимки все пак успяваме да си направим на закътано с чайкинята и хлебарите.  

    Карла се опитва с евфемизми да поясни как някои от чайкините били мили към мъжете. Оксана не разбира или се прави на ударена, та думата "проституция" е изпусната в прав текст. Чайкинята, която ужким не разбира английски, изведнъж проговаря и ни обяснява, че е от Дарфур и е дошла край Нил за по-добро образование на децата си.  

 

В Мусават има слонски храм и лъвски храм

Слонският е огромен комплекс, в който се е запазила скулптура на слон. Понеже няма стълбища, а само рампи, археолозите са си извадили заключението, че тук са гледали или дресирали едри диви животни. Каквито в Долен и Горен Египет не се срещат. Храмът-дворец, се предполага, че е съществувал много дълго време, защото релефите и надписите са с различно качество, клонящо към упадъчни драсканици. И има релефни изображения на жива порнография. Тоест - целувка. ГеДеРето е оставило следи около Лъвския храм. Възстановило го е до покрив.  

  Този тип реставрации често се приема с гримаса, защото предполага значителна доза въображение (патриаршеската църква на Царевец примерно), но един малък египетски храм с паралелепипеден обем, няколко колони и класически пилон е трудно да го сбъркаш. А сега вече и филми в него можеш да снимаш. Лъвът е очевидно добре представен в нубийския клон на египетската митология. Имали са си един ендемичен

бог Апедемак, когото са изобразявали с лъвска глава

Почитали са го като бог-воин, закрилник на царете.  

 

В Нага има едно археологическо бижу. Кьоскът пред храма.

С гръцки капители и римски сводове. А сред релефите от вътрешната стена на самия храм се разполага един гостуващ гръкоримски брадат бог, който ... ни гледа в очите. Нечувана дързост според египтеската художествена догма! Апедемак пък е изобразен с повече ръце, отколкото би имал, ако не е бил ходил на екскурзия в Индия. Овните, алегорично изображение на бог Амон, не са ходили в Индия, а смирено се чакали да дойде ислямът и да ги обезобразят. Има един откъм олтарната страна на Храма на Амон. Археолозите са го изправили от прахта и сега се чудят защо гледа на запад. Не било традиционно. Ако вземат да го обърнат на изток, преполагам, че въпросът ще отпадне.

    Фараонката е изобразена във вече познатия ни стил като дебеланка. Прилича на г-жа (Мма) Рамоцве от "Дамска детективска агенция No 1" (в Габороне). Но никак не се държи мило. Държи синджир роби за косите.

    Край храмовете има кладенец, където се разприказваме с местните хора. Тийнейджърът с внимателно отглежданото къдраво перчемче засиява от гордост, че му го одобрявам. Човекът в зелената галабия бил дервиш. А за какво му е на кладенеца дервиш? Обратното било - на дервиша му трябвала кладенчова вода.  

  Сиестообядваме с кюфтенца на шарена сянка под акациите зад лъвските храмове. И си подслаждаме-подхлаждаме с диня. По мой избор. Добър. А после в едно кафене на бензостанция заварваме включен телевизор, настроен на Ал Джазира, да върти документален филм за Нелсън Мандела. Веднага излизат предположения, че е умрял. Питаме един от шофьорите, който освен че гледа, предполагаме, че и разбира каво се говори. - Мубарак, Нелсън Мандела да не е умрял? - Да, да, умрял е. - Кога? Вчера или днес? - Да, да, днес. Всички се натъжааме. Аз обаче за всеки случак пращам есемес до независим източник в Южна Африка да потвърди или отрече новината. Отрича я. Мандела бил в болница, но вървял към подобрение. - Мубарак, виж какво казват хората. Не е умрял, а е в болница! - Да, да, в болница е. Фронтален сблъсък с традиционната афрканската култура да се угажда с положителни отговори на всички зададедни въпроси.

 

Карла разправя как правели симфонични концерти сред пирамидите. И си намирали публика от Европа. А на някакъв белгийски милионер му организирали рожден ден в Нага с 4 рейса (шосейни!) пълни с гости от Белгия. Единият рейс закъсал в пясъците и го изоставили, разпределяйки пътниците по другите. А милионерът мрънкал, че не се навили да му вкарат контрабанда алкохол. Защото си бил поканил Джо Кокър да му пее. Който обаче благоразумно отказал. Също отказала и някаква белгийска бой-група. Защото стари камъни (и стари милионери?) не им се вързвали на имиджа. Фирмата препостроила кенефите и на националния исторически музей в Хартум. Бяхме си направили

пикник край 6-ти праг, на десния бряг

Прага го бяхме взели срещу течението с туристическа лодка за разходка с мотор от една конска сили. На постещ кон! А египтяните такива прагове с бойни кораби не могли да ги минат и това им ограничило зоната на влияние в античните времена. Оправданието им е, че по-долните прагове били по-трудни. За прекосяване с кораб. За за потапяне в язовир са лесни. Задача с която се справят успешно няколко поредни правителства в Судан и Египет в наши времена. Освен самите прагове потапят и всичко древно съхранило се около тях. Световна кампания за съхраняване на наследтсвото като в Абу Симбел при строежа на Насъровия язовир през 60-те е малко вероятна.  

    За десерт на вечеря дават крем-карамел. А аз имам репутация да защитавам на разрушаване на крем-карамели. Тия какво си мислят!

Продължаваме през

пустинята Баюда. Бялата пустиня.

По-точно - имаме намерение да продъжим, но ни е нужна нафта. А никъде по-надолу от шестия праг на Нил не можем да намерим. В петролна държава! Да, ама залежите останали в Южен Судан, а добросъседството се изпарило, преди да се възцари. За (Северен) Судан са останали рафинериите, жадни за суровини. Каквито идват от дъжд на вятър от братска Либия. Дъжд в Сахара? В крайна сметка намираме нафта на черно в някакъв гараж в Атбара. Където и срещаме с "експедиционна" туристическа група, пътуваща на палатки от оазис на оазис. По-добре било от хотелчето, защото в пустинята били по-малко комарите. Става дума за Нубийската къща за гости в

Карима,

държано от същата италианска компания.  

  Елена, италианката - пионер на турзима, го е строила от основи, като няколко години била проучвала по археологически източници архитектурата на чорбаджийските нубийски конаци в миналото. И се е получило нещо, което днешните нубийци го знаят като Италианската вила. А комарите го знаят като Пещта, подозирайки, че Елена е намерила архивни планове на древно-нубийски сауни-хамами, нежели на жилищни помещения, и изобщо не смеят да припарят в стаите под страх от завиране във въздух в газообразното състояние. Не ще и дума дизайнът на екстериорите и интериорите с малките каменни куполчета е естетски. И разположението не може да бъде по-добро. На края на градчето Карима, в полите на

Свещената планина (Джебел Баркал),

с пряка видимост към руините на древните храмове, без да им навлиза в личното пространство. Хвалят се, че били спонсорирали дувара срещу гратисчии и ответи найлонови торбчики.

  Гратисчии всъщност няма как да има, защото от местните не се очаква да си купуват билетчета, а и нищо не им пречи да заобиколят през пирамидите, мохамеданскто гробище или футболното игрище, а чужденци са отседнали в къщата за гости. С пряк достъп да се качват на планината и по изгрев, и по залез, и от запад, и от север. И на бегом околовръст. Възползвам се от всички възможности. На платото първия път ме застига Малка. Тя е на 82, калифорнийска канадка с литовски еврейски произход. Психоаналитик. Била сложила чавка на 120+ държави в пътешественическата си кариера. България - 1990-та. Единствената държава, която и отказала виза, била Саудитска Арабия. Предполагаемо, защото си била признала религията във формуляра. Някой после се опитал да я покръсти с белило и мастило на catolic (sic), но не минал номерът. За разлика от мене тя си е поставила по-амбициозни задачи, включващи няколко дни диво лагеруване с джип и палатки сред пясъците и скорпионите на същинска Сахара, далече на запад от реката. Италианката успяла да я привлече за идеята с градската легенда за двете осемдесет и кусур годишни сестри-англичанки, на които им се сторило толкова леко и комфортно преживяването, че обещали следващия сезон да доведат и майка си.  

          Планината е свещена още от Новото египетско царство, когато експедиция начело с Тутмос III го е обявила за дома на бог Амон. Заради Фалическо скално образувание, съхранило се и до днес, наподобяващо кобрата урей от фараонската корона. Обвивали го били в злато, за да блести от през девет оазиса в десети. Точно под него, освен двете къщи-музеи на Амон са издълбали в скалата храм-утроба, посветен на Майчинсвото и съответната богиня. С Ушко и Зъбчо - фейсконтроли.

 

Одобряват ни физиономиите и ни пускат да разгледаме. Храмовете са построени по разпореждане още на Тутмос III, но са били разширени и уголемени по времето на XXV-тата династия на фараоните нубийци, които макар и да са успели да възстановят (за около век) имперския блясък на Египет, са предпочели да си царуват от дома в Карима (тогава - Напата) вместо да се местят в старите столици. Западно от планината стоят някоко фотогенични на слънчева светлина под най-различни ъгли пирамиди, но те са на по-късни владетели, даже такива, които са се върнали в Напата след времнното прехвърляне на столицата в Мерое.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

А Звездите на XXV династия - фараоните Пиянхи и Тахарка - са предпочели да бъдат погребани съответно в Ел Куру, на юг, и в Нури, на изток отвъд реката. От пирамиди в

некропола на Ел Куру

е останало сравнително най-малко над земята, но пък няколко гробници са се съхранили непокътнати (или покътнати само до половината от наводнения) с оргиналните си погребално-митологичнио фрески на 3000+ години! И тук лицето, прическата и короната на фараоните са характерно африкански.

  За разнообразие и неутрализиране на възможния алергичен шок от свръх доза стари камъни, си наемаме лодка за

разходка по Нил около Четвърти праг.

Лодките (по-точно - черупките) в този регион на света, от опит знам, че са много бавни, та си взимам книга за четене. Един от героите в която съумява да каже "Селям алейкум" в пълен синхрон с лодкаря в реалния свят. Да изтръпнеш.

Спираме ужким да разгледаме ярко оцветените селски порти на един от островите, а се озоваваме на гости на две места. Единият домакин ни поднася чай с бисквитки, точно докато Леонардо Дикаприо спасява Кейт Уинслет от самоубийствен скок от кърмата на Титаник по телевизията. У другия споделяме трапезата от хляб и боб със събралите се на ерегенско парти мъже. Учителят, който страшно ми напомня на Алек Гинес в ролята на проф. Годболи от "Пътуване до Индия", видимо съжалява, че живее чак в съседното село и не може да ни покани и той.

 

Дошло е време да потеглим обратно и да прескочим около 1000 години история и археология до християнските руини в

Стара Донгола,

малко по-надолу по течението от Карима. Откъдето се минава в посока Хартум, който се намира по-нагоре по теченето. Шега на географията. Защото Нил се вие като стъблото на трънливата акация в двора на фараонския дворец в Мерое. В Стара Донгола са намерили поле за действие полски археолози и са наредили като за снимка по пясъка около замъка няколко колони и капители.

    Замъкът в пустинята (грубовата двуетажна постройка без кой знае какви забележителни характерни черти) напомня колкото за кръстоносци с брони и мечове на края на света, толкова и за френски легионери с кепета и винтовки, пак там. По интересни като силует са мюсюлманските гробници, наподобяващи хобитски квартири.

Още по-сериозна на вид мюсюлманска гробница има в

Омдурман -

отвъднилския град-сателит на Хартум.

История, по-ранна от Новото египетско царство и по-късна от християнска Нубия (оцеляла до след падането на Търновското царство!), не бяхме имали намерение да обсъждаме, но изключението се намърдва само в центъра на вниманието: британските колониални кампании в Африка от края на XIX век. И особено битката за колониалната столица Хартум между генерал Гордън (Чарлстън Хестън) и Махди (Лорънс Оливие)*

И последвалия 10 години по-късно реванш на лорд Кичънър срещу махдистката столица Омдурман отвъд реката. Където се е съхранила къщата на "халифите" досами мавзолея на самопровъзгласилия се за махди Мухамад Ахмад. А също и дървеният автомобил на лорд Кичънър. [caption id="" align="aligncenter" width="676"] Колата на лорд Кичънър[/caption]

Според пътеводителите

Хартум

и до ден днешен изглеждал колониално. Хмм. Клише. Без покритие, бих казал. Даже и постколониално не ми изглежда.

[caption id="" align="aligncenter" width="617"] Хартум (къде е Москвичът? ;)[/caption]     Споменът за британците, порядките и нравите им едва тлее и видимо е на път съвсем да угасне. Ако не е угаснал вече. Вярно, повече улични надписи срещаш на английски в сравнение с други държави и региона. Но - дотук. За да се усети промяната на времето и вятъра, е достатъчно да се разходиш в отсечка от около 200 м по крайбрежната улица на Сини Нил. До колониалния хотел, в който се оказах настанен, се мъдри един китайски, като изваден от христоматия за типова провинциална социалистическа архитектура, на който китайските букви над фирмата са значително по-едри и от арабските, и от латинските. А до него - знаменосецът на нашето време -

Бурдж Либия

Архитектурно ехо от Дубай, подарено на братския судански народ, страдалец от несправедливи империалистически санкции, от брат-ръководителя Муамар Кадафи. Впрочем май не е точно подарен, ами си е бизнес инвестиция на либийската държава/джамахирия.

 

В наши дни изразът "да се почувстваш като бял човек" в Африка вече е изгубил актуалност. Ако си пиеш кафето в най-модните заведения, значи се чувстваш като "арабин от петролна държава". Те и суданците се изживяват като араби от петролна държава, само дето цветът на кожата им не отговаря съвсем на стандартите за арабско арийство (оксиморон!), а петролните им запаси са останали повечето в държавата Южен Судан. И сега си играят на нерви с транспортните такси. Виж аналогични случаи с арийско-православни народи от Източна Европа.

Хартум прочее ухае на тамян. Все съм си мислел, че това е православно благовоние. А то си се чувства съвсем на място и в страна с шериатски порядки.

Шериатските порядки

се цитират като една от причините освен бирата да изчезнат и европейците. Останали са църквите им. Броят ги повече от джамиите в централната част на столицата, планирна от лорд Кичънър като сплесната шахматна решетка с диагонали, вдъхновена от британския флаг. Нил не се вижда не само от хотелската ми стая, но и от хотелското кафене-ресторант на крайбрежната улица, носещо гордото име "Нилска тераса". Просто защото са построили ново платно на крайбрежната улица по-високо от първото. Представяш си че Нил е там, където е, докато си пиеш сокчето и ти става приятно.

    И още по приятно, слушайки оркестъра без име да ти свири инструментални кавъри на Бони-М (Рáспутин!) и Боб Марли. По-декадентско западно настроение трудно можеш да си представиш в страна като Судан. Докато в изпълненията не се включва и един чичко певец. С кресливия си глас не само че гони комарите, а и една катастрофица пред хотела му лежи на съвестта. Защото шофьорката, напуснала панически паркинга, без да се огледа, нито беше блондинка, нито беше пила бира. От хотела нагоре по течението на Сини Нил са все правителствени здания, които на теория на чужденец не е разрешено да снима. Това ти е обяснено още с първото "селям алейкум" на летището. Но това са най-личните здания! За снимане остават не чак толкова угледните градски пейзажи в търговския център.  

Ако не броим чистак новия мол, който не се вързва с абсолютно нищо около себе си. И като архитектура, и като стил на търгуване. И като цени, разбира се. Кафето е около 20 пъти по-скъпо в мола от на лорд Кичънъровия тротоар пред мола. Съответно - молът е празен. И като търговска площ, и като публика. Плахо осъзналата се средна класа плахо наднича през витрините на плахо осмелилите се да отворят лъскави магазини търговци. Суданците по чаршията доказват, че са приветливи (или поне не са досадни), но не и когато поискаш разрешение за снимка. Изпиването на чаша чай, силно подсладен и джоджаносан, не е гаранция, че ще стоплиш сърцето на чайджийката и ще ти разреши да я щракнеш на портрет. Решавам, че не си струва да пробвам да стопля суетното сърце на златарите с покупка от тяхната стока.

 

    Залеза посрещнам на

моста на Бели Нил досами сливането на двете велики реки

Ако толкова значимо физикогеографско място се намираше някъде в първия свят, щеше да е култивирано и оползотворено да изтисква доходи и от туристи, и от "живущи" до последния цент. А тук - селяни с рало под моста решат сезонна нивица по праисторически начин. Самият железен мост през Бели Нил, дето го има на пощенски картички (стига да намериш дюкян за пощенски картички), е забранен за снимане стратегически обект, но би могло да го щракнеш от виенското колело в

парка Ал Морган

А дали е стратегически разумно да се качиш на суданско виенско колело (или още по-храбро - на ролеркостер), предвид историческите им рекорди по небезопасност на гражданската авиация? Престрашавам се, но дали бих се престрашил да пусна деца сами, не съм сигурен. Столчетата се люлеят, а облегалките и парапетчетата не стигат по-високо от детско (във възраст за детска градина) коляно.

    Не знам за надеждността на суданската гражданска авиация, но Ethiopean си удръжат на репутацията да излитат час по-рано от обявеното разписание. Което е по-добрият вариант от закъснение с изпускане на връзката. А за десерт, освен жадуваната още от първия абзац на тази сводка биричка, дават и холивудския еквивалент на цялото преживяване: "Перлата на Нил", в който Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър преследват собственото си спасение, а също - съкровище и демокрация - в арабски диктаторски феод в Северна Африка през 80-те. Но вместо в Судан са го снимали в Мароко, та напук на заглавието никакъв Нил не влиза в кадър. А и перлата не е точно бижу, ами суфистки дервиш-миролюбец с очила-ленънки. Което на Дани де Вито, в ролята на измаменото камилче, му става ясно чак към края на филма.

 

Д.'13

Илюстрациите на куп:

Sudan 2013: Ancient Nubia

Sudan 2013: Khartoum & Omdurman

      Разказът и снимките са със запазени права Автор: Димитър Тодоров (Домосед) Снимки: авторът *Друго произведение на фона на тези събития е Стас и Нели от Хенрик Сенкевич - бел.Ст. Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="544"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="544" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]   [geo_mashup_category_name map_cat="544"]