Американски богове
Нийл Геймън
ик Бард
544 стр.





Аз и тази книга имаме история. Харесахме се от пръв поглед, от втори - никак.
Купих си я, когато се появи преди 5-6 години. Започнах я веднага и помня, че казах на hazel "Ако се окаже, че мацката на главния е умряла в тази катастрофа, фелацирайки шофьора, ще е ебати баналното". Познах.
Първите 50-100 страници създадоха у мен впечаталението, че Геймън не е кой знае какво, когато пише стандартни, не-странни неща. Бивш затворник, мъртва съпруга, щатски магистрали. Проза като проза. И, да, имаше един скандинавски бог, но дори това не ме въодушеви.
Зарязах я в началото, това помнех. Скоро я пробвах пак и ето - вече финиширах успешно.

Оказа се, че първият път съм прочел почти 50% от книгата. Втората половина всъщност е много по-добра. Както и цялата книга.

Какво става с боговете, които заселниците на Америка са донесли със себе си? Ирландски, скандинавски, славянски, африкански, всякакви? Как се приспособяват към новата земя, в новите времена?
Старите богове имат врагове - нови, технологични, съвременни въплащения на хорската вяра, внимание и молитви. Неизбежна ли е еволюцията или хилядолетната памет ще надделее?
В цялата книга няма толкова въпроси, просто аз така представям нещата.

Книгата е дълго пътуване из Щатите, нещо като градски/кънтри фентъзи пътепис. Но не е скучно, историята набира скорост и след това е лесно и приятно.
Няколко нишки се разплитат на финала. Главната по банален начин, съпътстващите - много по-интересно и оригинално.

Да се повторя: книгата си заслужава, а продължението вече е на пазара, то си заслужавало точно 8 пъти повече.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 5/6 - екс жива съпруга

Филип К. Дик








Е, тоя Дик голямата работа, ама са му посредствени първите страници. Нито е написано кой знае колко майсторски, нито идеята те грабва от раз. Както беше и в Играчите от Титан. Виж, в Човекът във високия замък началото си заслужаваше, а според мен - и книгата като цяло.

И така, г-н Дик ни пуска директно във врящата супа, никакви жабешки експерименти с постепенно затопляне. Ако не ви харесва - скачайте навън.
В бъдещето можете да си наемете човек с необичайна дарба, например телепат, съживител или ясновидец. А можете и да си наемете неутрализатор, който да ви пази от подобни. В природата е така - когато някой се научи да лети, друг започва да плете мрежи.
На всичко отгоре тънката линия между живота и смъртта е опозната и трансформирана в оживена магистрала. Нарича се полуживот и означава, че докато тялото ти е мъртво, мисълта ти все пак е на разположение на роднини и приятели.
След това започва играта с реалността.

Умът и сетивата не са на едно мнение, загадките са много, подозренията и теориите също. Колегите на главния герой измират един по един, борейки се с регресиращата реалност, която ги връща назад във времето.
Финалът е приемлив и смислен, но не издига романа в очите ми до кой знае какви висоти. За сметка на това звучи актуално и трудно се усеща, че книгата е писана толкова отдавна (1969 г.)

Препоръчва се на хардкор феновете.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/17 - ако се използва според инструкциите

Трима другари
Ерих Мария Ремарк
изд. Отечествен фронт
413 стр.





Животът трябва да се живее. И няколко гадни удара в лицето или болест, която стопява любовта на живота ти, не променят това.

Книгата изостава само на крачка от Черния обелиск, която с времето се катери все по-неудържимо към върха на вечната ми класация. Може би си въобразявам, но си личи, че тази е писана по-рано. Тук любовта и приятелството са живот. А в Обелиска животът е всичко, въпреки всичко.
Една теория твърди, че предимство измежду двете книги получава тази, която прочетеш първа.

Как се говори за книга, която описва живота на един 30-годишен ветеран от Първата световна война, който се чувства едновременно на 16 и на 50?
Трима истински приятели.
Рожден ден.
Една бърза кола.
Внезапна (както се полага на всяка истинска) любов.
Много ром, много коняк.
Няколко натъртвания, няколко битки, счупен нос.
Оглупяването, ядът, гордостта, унинието, крилете, ревността, жертвоготовността.
Смъртта, болестта.
Музиката, разходките.
Пролетта, зимата.

Трудно се пише за "Трима другари", лесно се препоръчва.
Вижте какво са писали по темата Цонко, apieceofme и библиотеката - има страхотни цитати и много по-умело сглобени изречения.

Книгата не е тежка или тегава, написана е с немалко чувство за хумор. С много действие, диалози, запомнящи се сцени.
И винаги се появява стар познат, който казва най-подходящата за момента мъдрост. А после "наздраве".

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 - "Човек никога не е твърде млад. Винаги е само твърде стар."

Тери Пратчет







За мен Пратчет има добри и много добри книги. Тази спокойно я слагам сред вторите.
Отново нова книга е на разположение на всички ни благодарение на аматьорски превод и алтруизъм. Официалният издател (Вуzzzев) нека се офлянква в омаята на договорите си с агентите на Пратчет, нека пуска нескопосани преводи и обещава темпо.

Книгата е самостоятелно приключение, но директно продължение на Дребнио волен народ. Доколкото схващам от официалните схеми, поредицата за Тифани е с етикет "детска", не зная защо.
Може би защото главната героиня е малко момиче.
Може би защото сюжетната линия е само една, без многоточков старт с разнообразен вкус.
Може би защото главознанието е още по-достъпно, а поученията - внимателни и топли.
А може би защото пластовете за разбирането й са по-малко на брой и едно дете няма да се обърка, докато дъвче многослойната лукова глава.
Но това е без значение - книгата е 100% Пратчет, при това (както казах) от по-добрите. Умна и смешна, уютна и мъдра.

Тифани напуска родното Варовитище и местния фийгълски клан, за да учи вещерския занаят. Който се оказва не толкова атрактивна смесица от битовизми - доене и чистене, помагане на стари хора, тук-там малко акушерство.
Но вече втърде много очи са се втренчили в Тифани - както тези на самата Баба Вихронрав, така и на едно безплътно същество (без очи, разбира се), което търси поредното си тяло. Кой може да победи ефирна мъгла?

Книга за корените, израстването и природата на всеки от нас.
Плюс първокласен шопски превод на ирландски диалект.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/1 - бабаягуване

P.S. корицата горе е от изданието на английски, както добре се вижда

Машината спира
Едуард М. Форстър
изд. е-Книги






Обемът не е достатъчен дори за "повест", така че спокойно можем да наречем "Машината спира" разказ. Фантастичен и толкова стар, че звучи още по-фантастично. Писан е в самото начало на 20-и век и сигурно разкрива много за света, такъв какъвто е бил преди повече от 100 години. Машините се превръщат в ежеднение, удобството и напредъкът са налице, но... винаги има едно "но".

Бъдещето.
Хората живеят под земята, комуникират помежду си само с видео и аудио връзки (браво на автора за видеоразговорите), отчуждението е добродетел, която стимулира творческия и съзидателен процес. Машината е Бог, среда, законотворец, спасител, защитник, бъдеще и единствена алтернатива. На повърхността изхвърлят само ренегатите, които са прегрешли срещу Машината. Там няма въздух, няма дом, няма живот.
Един любопитен мъж, една шахта, истината.

Лесно ли е да замениш/загубиш всичко човешко за сметка на автоматизирана безметежност?
Разказът може би е предупреждение, въпрос и мрачно опасение. А може би обсебващата технология няма нищо общо и си говорим само за микросвета на всеки от нас.
И всичко това в едно от най-старите sci-fi неща, които съм чел.

Намира се безплатно в електронен формат в e-knigi.net и въпреки че има нужда от лека коректорска намеса, си заслужава времето.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/18 - музикално вдъхновение

Фани Мае
Франк Хърбърт







Всъщност се бях засилил към "Експериментът Досейди", но разбрах, че преди това главният герой се появява в друга книга.
И ето я "Whipping Star" в творчески български превод на заглавието. Не намирам смисъл да прекръстиш цяла книга на един от главните герои, освен ако не ти е адски трудно да преведеш оригинала.

Йори Маккай е извънреден саботьор на БюСаб - организацията, която слага пръти в твърде забързаното колело на цивилизацията, за да не катастрофират всички. Организация с големи правомощия, чиято структура е побрала най-различни същества.
Във Вселена с няколко разумни вида, които се опитват да живеят заедно, всеки трябва да прави компромиси и да внимава с лактите.

Кейлбаните - едни от най-непознатите и странни разумни видове, които навигират пространствените скокове - изчезват един по един, а хората около тях полудяват. Последният кейлбан засяда в сферичното си обиталище на един морски бряг и допуска Маккай при себе си.
Как се общува със същество, което няма физическо присъствие, което вижда четириизмерно и е готово да изпълни докрай договор, който ще унищожи него и всички останали? Няма "тук", няма "умирам", няма "болка".
По този повод - един неслучаен цитат:
Всеки език е своеобразен код, зависим от жизнените ритми на биологическият вид, който го е създал. Ако тези ритми не се усвоят, кодът остава неразбираем.

Голяма част от действието е статично - разговри в стая, кабинет или вътрешността на кейлбана. Въпреки това емоциите са предадени добре и текстът не звучи сухо.
Препоръчва се на сци-фи почитателите.

p.s. корицата няма нищо общо с футбола

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/16 - "Точно, защото ми говориш, затова и не ти вярвам."

Димитър Димов








Кой ли не е чел "Тютюн" в училище?
Аз.
И въпреки това дори сега ми е трудно да пиша за книга от "задължителния списък". Чувствам се като преди 15 години, когато отказвах да бъда оценяван според официалния аршин на мастити критици от учебника. Авторът бил искал да каже, че... а дали?
Е, точно пък за тази книга навярно са слъгвали какво е имал предвид Димов, защото десетилетия се е изучавал преправения, преработен вариант.

Книгата има много интересна история.
Оригиналнатат версия е издадена през 1951г. и веднага разбунва духовете. Активисти, идеолози, вестници, творци, критици и организации дискутират "правилността" на творбата. Сбита информация по случая - в Читанка. От там можете и да изтеглите и автентичния текст.
Димов е принуден да пренапише романа, добавяйки повече идеологически размисли и нови партизански сюжетни нишки. Около 250 страница баластра за кефа на партията.
Кому е било необходимо това - не знам. И така текстът си е достатъчно червен по приятен и зарибяващ начин. Да, наистина.
Наскоро излезе книга за историята на романа - Блажев е писал много интересни неща за нея в Книголандия.

Най-ценното в "Тютюн" за мен - разкрит е духът на времето в България преди Втората световна война. Не историята (тя е с много пипала), драмите на героите или стила, а картината на миналото. Това са нравите и животът, които новата власт се опитва да изтрие, потисне и промени в продължение на десетилетия след войната.
Ще се изненадате колко близки са тези хора до днешната действителност. Далавери, подкупи, сребролюбие, секс за пари и удобства, несгоди и сиромашия, безскрупулната власт. Плюс спомени и опасения за войната, която обезценява човешкия живот още повече.
Тогава е сега.
Ако тези дни отидете в Софийска художествена галерия, ще видите, че на някои картини освен манастири се виждат и свидетели на времето, в което са рисувани. На платно от 1941г. наконтени жени крачат покрай приближаващ лъскав трамвай, а костюмирани господа се оглеждат около будка за вестници. Европа. Толкова истинско и съвременно. Няма нищо общо с унифицирания калъп на комунизма. Това са хора, които обичат френските вина и шоколада, които се женят по сметка и развеждат заради балерини, които търсят гешефта и се страхуват от глада.

Героите на "Тютюн":
Ирина - умно и красиво момиче от провинциален град, което учи медицина в София. В началото честолюбива, а впоследствие - метреса и държанка на богаташи, която спи с всеки красив мъж, който се изпречи пред очите й. Изберете си по-точна дума за нея, ако искате, на мен ми е трудно, защото в едни случаи го прави за пари и удобства, а в другите - за кеф. Всичко това я превръща в куха, лишена от желание за живот жена, която не намира смисъл в живота си, но вече не може да се лиши от него. И не че това е грешно и/или лошо, просто контрастът с образа й в началото на книгата нагарча.
Борис Морев - беден младеж, който презира сиромашкото си семейство и ламти за милиони. Готов е да ги преследва с цената на безброй стъпкани глави. Жени се за дъщерята на тютюнев магнат и след смъртта му се превръща в чудовищна машина за пари и власт - хладнокръвен, без емоции, без притеснения и угризения пред кръвта и сълзите. Най-лошото е, че не забогатява, за да угажда на свои слабости и интереси, а за да става все по-могъщ и да има все повече. Пари прим.
Разбирам защо новата власт е захапала такива главни герои. Но нямам желание да чета "правилния" препис на романа, който се появява след това.

Димов пише хубаво и не е многословен, ала множеството герои и случки изискват обем. Най-силен според мен е в описанията на характера и чувствата на хората - нещо, което само авторът може да ти разкаже, бръквайаки надълбоко в измисления от него образ.
От книгата става чудна телевизонна сага, обаче последните серии ще са много тегави. Думата "разруха" се среща на всяка страница.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - два тома, много текст