Просто сезонът е такъв – нито е хептен есен, да си сложиш палтото и да знаеш, че няма да си като сварена скарида в собствен сос следобяд… Нито е лято, да знаеш, че може да ходиш бос и вятърът няма да ти хапе месцата и да ти напомня правилото за буквата “Р”…
Но пък един от тези сезони, когато въздухът става бистър (за разлика от мислите ти), а взорът си избира измежду хилядите нюанси на жълто и зелено, обсипали пътечките вселенски.
А може и да е сезонът, в който обикновено боли. За загубен близък, за изгубен вкус към живота, за погубена надежда, за изгубено търпение, или просто за чувството да си … изгубен.
Добре, че все се намира по някоя добра душа, която да те погали с венчелистче-дума, с цветче-усмивка, с лъч-мисъл насочена единствено и само за теб – нещо, което винаги ти е липсвало, нещо което си изгубил в най-безценния миг. Защото затова са приятелите.
Да ти напомнят, че имаш да посрещаш и следващите пролетни напеви и цветове. Животът е хубав!
Не е да нямам снимки – имам! И още как, и още колко… Но да можех толкова и време да имам, че да ги споделя. Че и както искам… Ще се чака пенсиониране явно. Само че тя пролетта ще се оттече (и в прекия смисъл), докато се накумя. Затова – насипвам малко пъстрина и свежест от една “бирена” серия из Южния парк.
Традиционно си снимам любимите лехи в началото на май, обаче нали всичко бърза та се къса тая пролет – ей, на! Докато се усетя и лалеената феерия за малко да замине.
А имам какво да се види. Има на какво да се възрадва душата, да се усмихне и да поеме всичката тази копринена красота.
… На фона на която, с кеф да издебваш всякакви Майстори на спорта…
… влюбени…
… баби и дядовци на всякаквовъзрастови внуци…
Дори и наперени батковци (заголили бляди зимни бедра) могат да се поспрат, да се порадват на гледката
А отговорни татковци внимават къде капе разтопения сладолед, има ли лавка за царевица, ох – лалета! и… да не сгазят някое четириного…
Има и скептици, въздържали се от първо лятно разхвърляне… Друго си е да си имаш някое горнище!
… други си идват от Малибу и лятото си ходи с тях!
Някои направо си откриха плажния сезон (децата дали вече нагазиха в реката или може още да се поизпънем…).
Много има още, ама ще си ги запазя. Може пък някой ден, Музата ми за приказки и фейски сладкодумия да се събуди, да скокне над всички и да извърчи като новоизлюпен синигер “Я колко цветно и топло, и светло било тук!!”…
Няма угодия! Друга година като се запилее нанякъде, като се замотае и я чакаме чак до юни да ни се яви… Пролетта! А сега ни връхлетя с устрема на рояк гладни пчели, надушили бъчва сладко от вишни. Като се развихри, разви цветчетата, издърпа стръкчетата на тревите, и дори успя да изтегли към слънцето ей, това – близо 60-70 см стъбло!
Че да увеси на него най-страхотно оранжевите камбанки, които може да си представи една зажадняла за снимане душа, която си броди из малката градинка под балкона!
Гледам и не вярвам на очите си! В градинката ни се спотайвала грудка на Нейно Величество Fritilaria imperialis (Императорска ведрица)! Няма да описвам как ревниво дебна някоя хищна “птица” да не и смъкне камбанките, докато си разхожда трътлестия дакел…
А че сега и ей тези бледи, прекрасни лилиоподобни красоти наглеждам.
Раздиплила се е една копринена красота! И не мога да свърша нищо тези два дни, защото ме тегли навън постоянно. Намирам си работа я да простра, я да прибирам пране, дори само да сглобя някоя паянтова щипка и … в следващия момент, вече усещам тежестта на любимия обектив, уютно разположил се върху предлакътя ми
Докато аз клеча в лехата с лалета и гледам да се вардя от гъмжащото семейство на някакви дребни, земни пчелички, които са решили да презимуват в градинката, и сега усърдно се опитват да превърнат всеки сантиметър, свободен от посадъчен материал и горски ягоди, в холандско сирене,… ей, ти я Мая!
Видна квартална хубавица, Мая е на отглеждане на всички, но най-вече на една от съседките ни, която има 3 кучета. Като тръгне с цялата кавалкада от една немска овчарка, и две по-мънички, Мая подтичва заедно с тях и оглежда терена… Да няма изненади! Работа трябва да се върши!
И сега сякаш ме пита защо клеча … като ягодите не са узрели все още! А останалите тревки не стават за ядене.
Сутрин, сладураната обикновено посреща всеки, излизащ за работа от входа, с невинно мяукане изпод най-близката кола на паркинга. А често познатия звук идва някъде отвисоко… От клоните на джанката
Сега е сита и доволна, само леко любопитна. Подушва въздуха, потрепват мустачките, пошавва леко с ушета и продължава покрай пътечката между липите…
И тях не ги подминава лудетината Пролет! Раздипля с невидими пръстчета тънките листенца. И със закачлива усмивка предвкусва мига, когато всеки ще слиза от автобуса и замаяно ще се спре … зашеметен от дъха на липи.
Ееее, обичам да е Пролет! Дива, луда, бърза, ненаситна, разпиляна, жужаща, цвърчаща и зелена! Е, и да съм с бирата из тревите – в свобода и безвремие…
Да побързам да пусна още от Зимата, преди да е избухнала зелената бомба! Да да, не се подсмихвайте – ще си избухне независимо дали сте се сетили поне веднъж да посетите зимните пейки в Шарколес.
Или сте имали оная смелост, еее… отпреди десетина (или 15?) години, когато преследвахме заскрежените клони и листа. И на минус 15 се гушеха минолтите зад ципа на якетата и се вадеха, колкото да щракнеш два-три кадъра, и пак се прибираха. Преди да ти замръзнат и чорапите в ботушите.
Сегашните са някакви остри зими, сухи… Няма ги тези накити, които Щерката на Зимата разхвърля след всеки нощен бал.
.. Нито пък Малък Сечко си забравя виличката за чийзкейк по первазите на балконите…
Да не говорим, че клюнести ледени пеликани хептен влязоха в Синята книга (Книга на изчезналите и застрашените от изчезване създания от Леденото царство, издателство “GlobalWarming”)…
Тази зима само веднъж чух песента на капчуците – веднага след последния сняг. Подкупващо усмихващата мелодия, в която усещаш скокливите стъпки на косовете и дъха на кокичета, изпод снега.
Обичам го това време… Когато чакам чудото на следващия ден. Когато радост е всяко събуждане и усмивка – всяко късче синьо небе. И когато трябва да се разделя с отминалото време и предния сезон с целувка.
Или лятна есен,… както и да го наречем важното е, че този топъл вятър, който ни накара да хвърлим якетата, който плисна усмивки по улиците, който завихри палитри по тротоари и улици и пребоядиса настроенията…
… е нетипичен! Неочаквана някаква такава ваканция. Всяко утро си казваш “Е, хайде още малко, още ден, два… А може и седмица да се задържи така!” Има още пътеки необходени, още рокли неразмятани, още коси нецелунати от слънце. И още сладоледи… неопитани!
И с удивление си намираш цветовете, които цяло лято някак си пропуснал. И детайлите, които после изплуват заедно с усмивка и спомен за мелодия…
А пък е жега! Истинска лятна жега та чак гюрука да свалиш. Да се изфукаш… Докато не ти декорират предното стъкло…
Вървиш и попиваш с всички сетива – това вибриращо и бълбукащо разнообразие от образи, звуци, форми и цветове.
Време за чудо и приказ! Време да се забавиш след работа, да пиеш по бира или кафе, … да пориташ след училище…
Под стъпките ми хруска есента
Пред взора ми – отстъпва зимата
По-леко от вятъра
По-свежо от кокиче в леда
По-меко от косите на мъха
Е моето докосване…
Скорците дойдоха!
Честита да е!
Така ми се иска да не занича в задния двор на мислите ми. Да си остане бляскава, пълна с очаквания и искрометна! Никога да не разбира, че тази година прагът между двете ми беше трудно да го прескоча, защото ми лъха хлад напред.
Затова, нека някой друг пожелае да надникне в мислите му. И да е светла!
Весела Коледа!
Да сте здрави и всички любими хора – да са с вас!
Да няма мрак, да няма тъга и никога, никога самота…
Светло да ви е – в душите, в очите и в мислите.
И да се обичате! ❤
