Махнах лампичките. И Дядо Коледа замина в едно кисе да дреме. Какво си пожелавам?… Да мога да ги окача пак.
Тези първите седмици са винаги много тегави. Като началото на нанагорнище. Крачиш и си викаш “Нищо и никакво, ей сега ще го гътна!”, а подметките ти сякаш са метални… И си глътнал цял средиземноморски циклон с ветровете…
… Да видя Ариана пълна, и с патици с нова реколта патенца.
И дали украсата на Орлов мост ще надмине тазгодишната. Не е непостижимо, като гледам. Желанието за жива елха следващия път се изпари. Ей затова, заради тази гледка обикновено…
Празни улици, празни кръчми, празни места,… обичам и толкова искам и аз да изпразня изцяло кошера в главата ми…
И все не успявам! Всяка година си го пожелавам и после пак се оказвам като стара къща – пълна със спомени, затънала в бурени…
Та си мечтая за една пожарна… Да вземе да пусне маркуча и да ми промие всички черни камъчета в кофата.
Да ми остави само въображението – рещо се свободно, като клоните на вятъра… Чисто, синеоко и ледено като локвите през януари!
Поне винаги знам, че природата е в съзвучие с мен. Има ли буря вътре, има я или ще се появи и над мен.
Пък после си казвам “Дано не става ей такава, зареяна! Нищо не виждаща, не усещаща”. Всяка радост е чудо, всяка болка – и тя!
Та нали това е да усетиш самия живот – захапката му здрава!
Всяка роза е с бодли, всеки цвят вехне… друг да се роди.
Зад всяка руина има стрък нова кръв. Коя съм аз, че да отменям природните закони?!
… просто брънка, бодил, пчела, пейка или скала. Всеки ден различна, и себе си.
