Продължаваме с пътеписа на Василена за пътуването и до и из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, ходихме до Сините планини и пещерите Дженолан, а днес тръгваме към австралийския буш.

Приятно четене:

Австралия

част четвърта

Из австралийския буш

Ню Касъл – Порт Макуири

19– 22 септември 

19 септември

Днес просто ще се придвижваме от точка А до точка Ню Касъл. Едно от нещата, с които почти ще свикнем до края на пътуването е имената на места в Австралия – вариантите са три: или са взаимствани от местния аборигенски език (Улумулу, Ката Джута, Нитмилук) и все повече европейските имена се „забравят“, отстъпвайки мястото на местните; или са наречени по очевадно прост начин от първите британски капитани и заселници (Зелен Остров, Голям Пясъчен Полуостров, Бялонеделни Острови), за Капитан Кук ще си говорим повече като стигнем Куинсланд; или абсолютно плагиатствани от преселенческото място на заселниците (Ню Касъл, Ливърпул, Дания). Ясно е, че като идваш от Шефилд ще ти е най-лесно да си именоваш новото селище от три къщи по същия начин, ама нека изясним едно нещо – Ливърпул не е квартал на Сидни, а Дания и Албания не са съседки. Ама, айде, от нас да мине. Така ви е дошло – такива имена сте им дали. Няма много да се възмущаваме. 

Снощи спахме в хостел, за да завършим стоплянето и изсъхването след снежната буря. Така можем да се насладим на удобствата на хостелската кухня и да си препечем филийки (лукс голям!) пък и да се позабавим с тръгването. 

Тръгнахме, все пак, но

самото пътуване не дава теми

за разказ.

Първата ни спирка е на около час от Ню Касъл, до езерото, където ще си приготвим салатка за обяд. За да не объркаме случайно пропорциите на нахут към зеленчук, зорко ни наглеждат

ято пеликани. Големички такива

Няма как, ще внимаваш с дозировката при такъв контрол на качеството. Решихме да подкупим журито с малко огризки от ябълки, ама те пък се заинатиха – не щат подкуп. Извинете, ама къде се е чуло и видяло да се оценява веган обяд от злояди рибоядни. Нещо тук ми мирише на саботаж. 

• 

• 

• 

• 

• 

Абе да си гледат работата! Моята салата с нахут е корона в репертоара ми – колкото и да ме гледате косо, не мога да я объркам:

Приключваме с пеликаните и следващата бърза спирка е

близкият плаж,

чието име за съжаление не помним. Разходката стига само до дюните на плажа за бързи снимки на панорамата и бързо се връщаме … с обувки пълни с пясък. Оффф – никога няма да спре да излиза пясък от маратонките ми сега!

• 

• 

• 

• 

Тази вечер се настаняваме в

луксозен парк за каравани на отсрещния бряг – срещу Ню Касъл

Нашият парцел е точно до океана, но за съжаление са ни запречили гледката с храсталак. Дори и от палатката никаква природа не виждам от тези дървета! Ще трябва някак да се задоволим с шума на вълните за приспивна песничка. Но за да ми се извини за недомислянето откъм озеленяване, денят ме изпраща с розово-лилав залез, докато оправям леглата (не, не … няма да си лягаме по залез – не сме пенсионери).

Прекарваме следобеда в четене на книжки и релаксиране. Вечеря приготвяме в оборудваната закрита кухня на къмпинга, но когато се връщаме към палатката, осъзнавам, че може би щеше да е по-хубаво да готвим навън. Тази вечер времето е прекрасно – меко и благо, топло и приветливо. След перипетиите ни, сякаш точно това ми трябваше. Затова оставам малко навън преди да се кача горе. Всъщност, по нашия начин никога не си затворен – палатката си е на открито. Няма тухлени стени или стъклопакети, които да ни делят от стихиите. 

***

20 септември

Сутринта започва, както всяка друга сутрин ще започва през следващите няколко месеца. Но малко да издам – много бързо ще се изхитрим да улесняваме закуската с готови барчета, правенето на кафе и чай силно ще намалее, а сутрешната йога направо ще бъде ликвидирана. Ако не се лъжа, тази сутрин беше предпоследната ми сесия. Само ежедневното прибиране на палатката ще остане константата, от която не можем да избягаме. 

Вече събрали катуна, преместваме колата до малкото пристанище и се качваме на ферибота, за да стигнем

Ню Касъл

След около половин час разходка можем да установим, че градът не е от много интересните – сори, Ню Касъл, ама си е така. Да, хубава е хрумката с влакчето и пейките на мястото на старата гара. И да, тук и там се вижда по някоя хубава къща. Но освен плажовете ти, с нищо не можеш да ме впечатлиш истински. Пък и нека бъдем честни – кой плаж не е хубав? Не е като да е чак толкова трудно да си градче с хубав плаж на австралийския бряг. 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

А човешката ти глъчка къде е? Днес е 20 септември –

ден за Глобални Климатични Стачки

основно за ученици, но след предишните организации, все повече хора се включват, за да бъде чута каузата. И въпреки това улиците тук за празни. Не се виждат нито ученици, нито стачкуващи възрастни или дори петъчно-работещи такива. Разхождат си се някакви хорица тук и там, но далеч по-малко от очакваното за един град от такива размери (322 хиляди население). Изненадваме се на спокойствието, което цари тук, сякаш никой не живее … (което пак се оказва типично за Австралия). И все пак продължаваме туристическата обиколка – все нещо интересно ще има. 

След Катедралата стигаме Гражданския Парк (Civic Park)

и най-сетне се вижда истински живот! Хората са започнали да се събират за протеста. Бебета, деца, тийнейджъри, възрастни, по-възрастни и най-възрастни. Всеки със своята табела или тениска. Всеки със своите притеснения и тревоги. Всеки със своето желание и устременост. Всички – заедно. За да бъдат чути! За да има промяна! За по-добро бъдеще! 

• 

• 

• 

• 

• 

*** 

Това събитие, както всички знаем предизвика силни отзиви в целия свят по адрес на политици, протестиращи и, разбира се, Грета Тунберг. Аз лично силно вярвам в идеите, които протеста разпространяваше, но разбира се, чувствата ми стигат доста по-задълбочени нива от това. Не е тук мястото да обсъждам тези си възгледи, но бих се радвала, да ги споделя, ако някой има интерес … 

*** 

Тръгваме си рано от протеста, докато много деца от различни училища още изнасят своите речи. Следващата ни спирка е на една крачка –

точно над парка, където се намира местната библиотека

Там си намираме удобно диванче и засядаме с лаптопи в скута за няколко часа. Ник усилено програмира, а аз вече сериозно се фокусирам върху разказването на нашите истории. Ще минат още няколко седмици преди да са публикувани за четене, ама все някъде трябва да се започне. Аз започвам в обществена библиотека – безплатно и посрещната като че да съм част от местното общество.

Приключваме визитата със (почти) залез на кея на ферибота, с много снимки и добро чувство след продуктивния ни ден. Взимаме си колата, връщаме се в къмпинга за нещата, които сме си забравили в хладилника и продължаваме към локацията за днешната нощувка. А за да стигнем до там се налага и да тестваме колата по черни пътища по тъмно, което, сигурна съм, можете да си представите, е абсолютно мъчение за мен и не мога да спра да си представям как ще спукаме гума в тази тъмница или пък ще ни изскочи някое диво животно. Ник, за разлика от мен, се забавлява като малко дете. Той обожава такива предизвикателства и не успява да види опасностите, които дебнат (явно само мен) иззад ъгъла. 

Пристигаме съвсем по тъмно.

Къмпингът е от безплатните и е много див

– точно до реката, въпреки че в момента не можем да я видим. Около нас, обаче, има много хора и дори и аз не се притеснявам. Единствено не съм сигурна, дали някой крокодил няма да ми хареса краката докато готвя и затова го правя бързо. Едно от най-големите предимства на палатката там горе е, че

крокодилите няма да ни дойдат на гости

Съседите ни са явно организирана група и до късно ни държат будни с песни и танци … Да бях станала и аз да се присъединя, поне да има смисъл от будуването. 

*** 

21 септември

Заради наклона, на който паркирахме, се наложи снощи да спим наобратно и сега големият ни прозорец е насреща ми. Розовата светлина се отразява в реката, минава през дърветата и пристига точно до мен. Събуждам се с изгрева. Е, отварям очи,  колкото да му се насладя и да го поснимам и после пак се гушвам в топлите завивки. 

Паркирали сме се точно до реката, под дърветата. Когато най-сетне ставаме, първата ми работа е да потопя краката си във водата и да посрещна деня с малко йога (докато съседските деца хвърлят камъни точно до мен и един се разминава с главата ми на сантиметри). 

Не знаем какво да правим – никак не ни се тръгва от тук. Толкова е диво и спокойно; красиво и природно. Но имаме голям проблем – водата ни почти е свършила, а тук питейна няма. Ясно е, че ще трябва да си тръгнем, но все пак не искаме! Ще го отложим максимално. Качвам се обратно в палатката – ще си чета до прозореца с хубавата гледка. А Ник основава дърворезбарската си работилница в Австралия. Ако сте били с нас на планина, знаете, че обича да си дялка. Първата година си направи комплект зарчета за “Генерал”. Втората, с чисто новия си нож, подарък от дядо, направи и локомотивче. Ще видим, какво ще се роди от това червено австралийско дърво.

Когато вече уж ще си ходим откриваме леко наводнение в колата (ние го открихме снощи, но вземането на мерки чак сега, означава, че по-дълго ще останем тук). Тубата с вода е протекла в багажника и, за съжаление, единственият начин да се справим, е, като извадим всичко навън. И от този момент до края на престоя ни заобикаляме “разпасания” катун, докато от постелката на багажника яко тече – явно бая вода сме изгубили. 

• 

• 

През това време срещаме и индивид за списъка ни с „Нови Животни“ – голям гущер. Ник бързо нарамва фотоапарата и отива да се запознае с него. Тъкмо да го доближи и пристигна джип, при което животно моментално се изстреля на най-близкото дърво. Но дори и там продължи интензивната изследователска дейност на Зоолог Николас. Гугъл сподели с нас, че животното е вид варан – дървесна гуана (Lace Monitor). А първото в описанието на характера им е, че при уплаха се катерят по дървета. Е, да – правилното животно е това, не сме го объркали. 

Но … вече е време да приключим с разточителните занимания. Ясно е, че не ни се тръгва, но преди да стигнем следващия къмпинг, трябва да изперем двете торби с дрехи и да напазаруваме, което отнема минимум час и половина. Чао, хубав, див къмпинг! Може да не го знаем още, но ти ще си останеш най-хубавото място на което ще спим в Австралия. 

• 

• 

• 

• 

Пак по тъмно се добираме до

следващия ни бивак. И този е безплатен,

но има питейна вода. Намираме се на публично голф игрище, точно до магистралата. Не е най-страхотното място, но с ограничените ни ресурси, няма как да сме взискателни. Кофти къмпинги за сметка на платени изживявания (катерене по мостове, билети за национални паркове и …).

22 септември

Може снощи да не спахме на най-приятното място, но започваме деня с гледката от

наблюдателната точка Ута Ута в Национален Парк Уалингат към езеро Уолис

Мястото е наистина прекрасно, заобиколени сме с работливи пчелички и започва да ръми. Аз не се отказвам (все още) от опитите за йога на красиви места. Покатервам се на пикник масата, за да не преча на заетите работнички и набързо разтягам спящите в палатка мускули. 

От няколко дни все искаме да направим поход и все не се натъкваме на добра пътека. Но днес Ник ни е намерил една примка около Зелеви Палми (да, от зеле е името на палмите – Cabbage Palm). Разходка в „Буш-ът“. 

Австралийският буш

е много важен аспект от живота тук. В буквален превод на български Буш (Bush) е просто „храст“. Затова ми отне известно време да разбера, аджеба, що е то Разходка в Храстите, Човек от Храстите, Живот в Храстите и други уникално-австралийски храсталащини. Наложи ми се и до Гугъл да се допитам, за да го разбера. 

• 

• 

• 

• 

• 

Тук думата Буш има далеч по-дълбоко значение от това, което е заложил английският език (или българският му превод) в думата. Все още не съм сигурна, че който и да е, може да даде еднозначно и пълно обяснение, но нека все пак се опитам да го предам. Освен наименование за гористите местности, за да се различава от Аутбак (пустинята) или населените места, Буш е начин на живот – нещо като да си в едно с природата. Да живееш живота си съобразно с нея, заобиколен от нея. Да я познаваш, като дланта на ръката си. Да, това означава да си Бушмен. 

Но, както и очаквахме, ние Бушмени не сме. Толкова сме наплашени от истории за срещи със змии, паяци и всички други местни обитатели (защото всичко в Австралия може да те убие), че няма никакъв начин да мога да се отпусна и да се насладя. Гората е уникално красива, ама всяка мърдаща клечка повишава сърцетупа ми. Няма как – разглезени европейци сме. Не сме деца на Буша. 

Мокри се прибираме в колата и се успокояваме – тук змиите няма да ни стигнат. Преминаваме набързо през близкия град. Днес е неделя и освен да намерим хубаво кафе (това в Австралия поне не е трудно – те боготворят кафето) и обяд, няма друго да се прави. Не че нямаме желание, просто цялото селище (и всички други такива в Австралия) е съставено от затворени магазини и кафенета (често – леко евтинджоски).  Но това, не ни пречи да си вземем пицата (от едно от малкото отворени прехранващи учреждения) и да се наместим с гледка до реката. То е ясно, че не идваш в Австралия за култура и градчета – идваш заради природата! Ще се възползваме.

Следващата спирка е

Порт Макуири (Port Macquire),

което моментално хвърля Ник в шотландско настроение и „новият“ акцент не отстъпва на нищо. Той изведнъж се е превърнал в далечен роднина на Капитана Макуири и шотландските им “корени” ме хвърлят в неконтролируем смях. Ник много други акценти може и да не владее, ама шотландският така му се отдава.

Както и да е … За да стигнем до там, тестваме колата по поредните черни пътища и Бърти пак се справя! Маршрутът ни отново минава през евкалиптови гори и аз усилено се опитвам да намеря коали измежду клоните на дърветата. Уви, няма ги. По пътя срещаме наколко кенгурута (ама тях вече сме ги виждали) и късо-муцунеста ехидна (като таралеж, ама австралийски). 

Пристигаме в къмпинга и разпъваме катуна. Този път увеличаваме броя на действията, като разтягаме и тентата, която досега не сме изпробвали. Изненадана съм, колко добре е измислена и как добре си седи самичка. Ама не се задържаме много под нея, защото тази вечер сме се уговорили да се чуем с родителите на Ник. Трябва ни време преди това да се изкъпем и … да се накиснем в басейна.

Да, тук има басейн! Е, силно казано. По-скоро е дълбока локвичка със стенички. Ама не сме се къпали от няколко дни и имам огромна нужда да се понакисна. Водата е много студена, но терапията си заслужава. А душът след това – дълъг и горещ. Но, разбира се, нямаше как идилията да продължи дълго. Излизайки от душа, гледам някакъв боклук на крака си и го бутвам да падне. Той не само, че не пада, ами ме и боли! Гаден кърлеж се е закачил за мен и се държи здраво. 

Port Macquarie, New South Wales, 2444, AU

Дишам дълбоко и се придвижвам скорострелно до колата, за да търся помощ – без паника, докато, разбира се, се паникьосвам! Кърлежи съм виждала много – кучета и котки сме имали достатъчно. Дори и като дете ми се беше лепнал един. Но техники и бабини методи има какви ли не и всеки казва, че другите са грешни. Гугъл съветва просто внимателно да го издърпаме, виждала съм да се мажат с олио и да се въртят, някъде дори казват, че е задължително да отидеш в спешното. Ама катунът е разпънат и нямам търпение да ходя в болница за един кърлеж. Отиваме в офиса на къмпинга, може би те имат повече опит, или поне правилните пинсети – нямат нито едното, нито другото. Затова се доверявам на моите козметични пособия и на Ник, който бавно и внимателно изтегля гадината. Тя, от своя страна се дърпа и ми причинява още повече болка. 

Но Ник се справя! Излиза цялото нещо, заедно с главичката и всичките си крака, и вече няма място за притеснение. Ясно е, че се е наместило там от скоро – или тази сутрин в Буша, или дори докато си събувах клина преди басейна. Смачкваме го здраво и отиваме да търсим Кармолиса – с шейсет и двата си процента алкохол в него ми е основният илач и антибактериален препарат от много години насам (аз не пия ракия, и затова се налага да прибягвам до истински лекарства). 

Паниката е сведена до минимум! Време е за разговор с Англия – да им покажем палатката. За съжаление вече е много тъмно (часовата разлика е девет часа) и трябва да си служим с фенерчета, за да обясним елементите на катуна, но се получават нещата. Подпираме телефона тук, фенера там или ето там. Въртим камерите и се облягаме наляво и надясно, но всичко е обяснено! 

С радост приключвам този изпълнен с емоции ден. Хубав беше, но и много уморяващ. А за утре плановете пак са големи и трябва да се наспим! 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com