Щастливци сме, че прилепите ни оставиха да поспим снощи – горе долу. Запретваме ръкави и
отново се събираме в колата –
това упражнение е вече болезнено банално в главите ни. Поне знаем тази сутрин, че няма да ни се налага да го повторим следващите четири вечери. Открихме много бързо, че в близост до силно населените места на Австралия (шестте града на континента) намирането на къмпинг не е толкова лесно. А това означава само едно – квартири (AirBnB), истинско легло и истинска баня!
Но преди да тръгнем за следващата дестинация можем да се разходим още малко в Байрън Бей – последни часове в Нов Южен Уелс. Потапяме се отново в хипстър културата, обикаляме магазини, търсим закуска и намираме дълго търсената хранителна мая (задължителна хранителна група в диетата на всеки веган хахаха!).
Докато сме на закуска, наблюдаваме
интересни събития на тротоара
пред кафенето – един мъж, седнал на столче и „чете“ дланта на жената срещу него. Твърде сме далеч, за да чуем какво е бъдещето ѝ, но лесно се разбира колко уверено той разказва и колко убедена е тя в правотата му. В продължение на сигурно половин час той ръкомаха и обяснява, а тя кима и май в един момент и сълза бърше… Брех, този човек какви дарби има. Започвам да обмислям да отида и аз при него, когато друга жена се нареди след първата. Не ми отне дълго време да разкодирам по жестовете му, че ѝ обяснява абсолютно същите неща, както и преди половин час. Колко лесно хората се припознават в чуждите думи, когато са предразположени …
Достатъчно, Байрън Бей! Давай да пресичаме границата и да
започваме главата за Куинсланд (Queensland) –
земята на Кралицата (Виктория), Слънчевия Щат, територия 15 пъти тази на България с население от 5 милиона! Това е домът на Големият Бариерен Риф, на островите Уитсъндей, Магнетик, Фрейзър и много други. Със столица Бризбън, 200 природни парка, динозавърски триъгълник, дълги плажни ивици и субтропичен климат, Куинсланд има толкова много да предложи! А ние ще му го позволим.
Първата ни спирка под куинсладското слънце е
Голд Коуст – Златния Бряг (Gold Coast)
Нещо като черноморските Златни Пясъци, но с австралийски мащаби. Океан, пясък и развлечение. Въпреки че за мен българското черноморие и топлите ни, приветливи води не могат да се сравнят с някакво си Коралово море. Голд Коуст – домакин на последните игри на Общността на нациите (The Commonwealth of Nations е съюз от 53 независими държави, бивши членки на Британската империя с глава Кралица Елизабет II, а това е техният вариант за Олимпийски игри).
Имаме доста време преди квартирата ни да е готова за настаняване и се запътваме директно към плажа и по-точно – Маями Бийч (Miami Beach).
Плажната ивица на Голд Коуст
е огромна, а от тук се разкрива и типичната „пощенска картичка“ на града-курорт – море, плаж и силуетът на града отзад. Направо не си бил тук, ако нямаш такава снимка.
Намираме една пейка до плажа
и посядаме там за малко. Ник проучва варианти за туризъм и изхранване наоколо, докато аз наваксвам с писането на дневници. На слънцето му е все още доста рано за сезона, но се опитва максимално да ни топли. Не че ние не сме вече в летни премени – къси гащи и тениски по цял ден. Използваме ранния следобед за спокойна разходка в околността и страхотен обяд. И идва време да се придвижим към квартирата – за тази вечер сме решили да останем в стаята и да го раздаваме лежерно, да презаредим батериите за утре.
О, как съжалихме за това решение!
Сигурна съм – с най-добри намерения домакинята ни иска да е толкова полезна и в помощ, че се превръща в изключителна досада. Може да си кажете, че съм прекалено негативна, но мисля никой човек над 6 годишна възраст няма нужда да му бъде обяснено как да пусне водата в тоалетната или как да използва ключалката на вратата. A oще по-малко със снизходителния тон, с който бива произнесена всяка една дума. Благодаря, ама ние глупави не сме!
Обсъждаме кой откъде е и ме изненадва, че тя вече е разбрала, че съм не просто от България, а използва и Добрич в разговора. Хм, това пък откъде го е видяла, че пък и е запомнила името на града – сайта на квартирите от AirBnB явно дава повече информация, отколкото предполагах … Проверяваме какви са правилата на къщата, дали ще получим ключове, но бързо сме уверени, че тя „винаги е тук!“. Опа!
Gold Coast, Куинсленд, Австралия
Все пак
оставаме в квартирата цяла вечер
Късният ни обяд означава, че няма нужда от голяма вечеря и просто се заключваме в квартирата с минимални посещения до тоалетната. Не искам да съм груба към женицата, но това обсебващо отношение е прекалено и абсолютно ненужно. Чувствам се, все едно съм на гости на някоя българска леля, която не те е виждала от години (за което си има причини!) – манталитетът ѝ е абсолютно същият!
Но все пак да кажа, че къщата е прекрасна – голяма, просторна, с много стаи, изключително чиста и много стилна, с градина и басейн, с удобно легло и пухкави завивки и паркомясто. От тази гледна точка не можем да се оплачем и за миг. Поне ни беше приятно да си седим затворени в стаята цяла вечер – релакс на макс!
27 септември
Предвид вчерашните събития
започваме деня с известно нежелание,
най-вече да излезем от стаята. Аз обаче имам спасение – днес е ден за къпане. Ник да му мисли докато прави бърза закуска. Но явно не му се е наложило да му мисли, защото инструкциите как се ползва тостер, коя вилица да вземе и как се мият чинии са били константни. Като се присъединих към него в кухнята я чух да обяснява, колко английско било от негова страна той да е в кухнята, вместо мен. Хм … равенство му викам аз на това!
Тъкмо да прекрачим прага за деня и тя застава пред мен, хваща ръцете ми и започва със: „Скъпа моя…“. Оооох! Усещам идва порицание, че не извършвам съпружеските си задължения по правилния начин! Но, не! Тя ми съобщава неочаквани новини. Въпреки че вчера вече обсъдихме кой откъде е, тя чак сега се решава да сподели, че тя също е българка. В лек шок аз превключвам на български и я питам „Откъде?“, а тя на анлглийски отговаря „from Varna“.
Дърпа ме към една витрина до нашата стая, за да ми покаже сертификат, на който е изписано пълното ѝ име. Очаквала, че толкова пъти съм минала от тук, трябвало е сама да забележа. Продължаваме да си говорим на английски и да обсъждаме – Балчик, Оброчище, Варна и Добрич; Австралия и Голд Коуст; живота ѝ тук и липсата на мъж в него …
С големи усилия запазвам пълно самообладание, мил и приятелски тон, отговарям на въпросите и кимам на обясненията ѝ. И все пак не мога лесно да се пречупя, че говоря на българка изцяло на английски. Знам, че жената не мисли нищо лошо, но поведението ѝ е обсебващо, а липсата ѝ на увереност в собствените ѝ корени – тъжно. Не мога да скрия, че с нетърпение очаквах да ни пусне най-сетне да излезем и да сме туристи в Голд Коуст.
Най-накрая и това се случва и се насочваме към
Саутпорт (Southport)
Времето е слънчево и горещо, а крайбрежните алеи – пълни с деца в междусрочна ваканция. От този край на Голд Коуст останах силно впечатлена заради
социалното оформление на парковете
Първо мигновено забелязвам навсякъде около нас шарени пейки и лежанки в тъмно синьо, оранжево и жълто. Мигновено се настанявам на една от тях с хубав фон зад мен за шарена фотосесия. А фонът си го бива! – марината и силуетът на Голд Коуст, този път от северната му страна, нищо че сме в Саутпорт (б.пр. южно пристанище).
Пътеките са пълни с всякакви безплатни забавления за децата. Като се започне от типичните за Австралия натурални детски площадки, през влакчета до временни маси за научни експерименти, специално организирани заради ваканцията. Да ти се иска и ти да си дете във ваканция в такъв слънчев ден в този парк. А не се съмнявам, каква радост са за родителите тези свободни занимания.
С натуралните площадки
се запознах в най-голям детайл, когато ги обиколихме с четиригодишната Ана-Мария в Пърт. Типичните за Европа шарени, но еднотипни съоръжения, тук почти не се виждат вече . Малко по малко всички площадки се обновяват с уникални катерушки, проектирани от естествени материали, типични за мястото. Това според арх. Коларов е достойно за възхищение към администрациите, защото явно плащат извънредно много инженерен труд за детска площадка. Някои са просто високи колони с висящи въжета за дърпане, други са си цели къщички, пързалки и люлки. Изградени са от всичко намерено сред природата – разкривени дървени пръти и трупи, дебели моряшки въжета, едри и огромни камъни … Децата играят все едно сред природата. Наистина мама и тати се впечатлиха – това детето ти да играе около груби камъни е най-големият ужас в Европа. Тук е търсен ефект!
Продължаваме разходката – парковете не спират, а даже се появяват по-големи. Във водата има даже и
надуваем парк
Ако не беше платен и водата не беше студена, щях да съм първа наредена – банския все пак си го нося в раницата. Проектът за брега на Саутпорт е явно с една единствена цел – забавление и релакс. Магазини и ресторанти около нас няма. Само плаж и весели деца! Как да не се впечатли човек!
Неусетно в шарения парк времето излита, а коремчетата желаят обяд. Добре, време е да видим сърцето на този златен бряг –
Раят на Сърфистите (кой не знае Surfers Paradise, кой не е чувал за него?)
Когото и да попитате, където и да търсите, винаги ще откриете, че това е мястото, което прави Голд Коуст известен. Тук днес е един от най-известните сърф плажове за австралийците (наравно с Бондай, Манли и Байрън Бей). Покрай него е процъфтял и огромен шопинг и развлекателен център, който предлага всичко, което сърцето ти желае.
По улиците, навлизайки в квартала, се налага да отворя шибидаха, за да запълня картинката. Инфраструктурата на града, високите луксозни хотели, широките улици, палмите, океана и плажовете – всичко, което виждаме е като излязло от холивудски филм във Флорида. Ако ме бяха пуснали тук, без първо да ми кажат къде съм, без да се замисля щях да отговоря Маями – същото е. (А един себеуважаващ се гост на Маями не би пътувал в кола с покрив или поне би си отворил шибидаха!)
Паркираме колата с голяма трудност (височината с палатката ще се окаже най-големият ни враг за градско паркиране през цялото пътуване) и излизаме на сърфистките площади под слънцето. От ляво ни е плажът, от дясно – всичко друго. Луксозен морски живот навсякъде.
Първо обаче, да намерим важното място за снимки – талисманът на гореспоменатите игри.
Игрите на Обществото на Нациите
са от изключителна важност за бившата Британска Империя. И до днес всички 53 държави имат силно чувство за принадлежност както към кралицата, така и едни към други. Ето защо всяко общо събитие е прието с въодушевление и игрите през 2018г. не са изключение. А защо е толкова важен талисманът? Компанията, за която работих в Манчестър имаше пръст в устойчивото планиране на игрите и затова са ми близки до сърцето, а синьото животинче ми стоеше в плюшен вариант на бюрото.
Сега … има да се взема много важно решение. Ще направим ли най-сетне първата си океанска баня или ще седнем в някое хубаво кафене да свършим малко работа? Каква мъка е да решим, защото хем ни се ходи на плаж, хем знаем, че ще е студено дори в този перфектен ден; хем ни се иска да сме продуктивни, хем си мислим, че е много скучно от наша страна. О, животоопределящи решения!
С разбити туристически сърца е решено, че трябва поне веднъж да сме отговорни хора, и
тръгваме да търсим кафене с контакти
Отне ни цяла вечност да намерим най-сетне един Старбъкс из уличките, но не се оплаквам много. От толкова обикаляне поне разгледахме оживените, широки алеи на Surfers Paradise. Веднъж заседнали в кафенето неусетно минават цели четири часа – Ник програмира приложението на Хелен, а аз преподреждам и обработвам сватбените снимки (крайно време е, днес стават 2 месеца от събитието). Съседът ни по „бюро“ дори ни заговаря, мислейки че сме пътуващи фотографи с толкова много снимки за обработване. Не сме, просто сме наскоро женени.
Най-сетне ни застига срам, че толкова време сме окупирали масите на Старбъкс и си тръгваме. То пък се оказва, че вече е и тъмно навън. Така че не ни остава нищо друго, освен да обикаляме нощните улици, да намерим вечеря и да поотложим прибирането в квартирата при милата ни варненска домакиня.
Не бих казала, че Голд Коуст е мой тип населено място –
липсата на каквато и да е история и култура (освен сърфистката и комерсиалната) го прави сравнително непривлекателен за моите претенции. Все пак не мога да си изкривя езика – мястото е прекрасно. Океанските гледки са неповторими, а социалните пространства, проектирани с широки алеи, които дори и най-шарените магазини не могат да запълнят. Може да не съм курортен тип турист, но този го препоръчвам. Различен е; богат е; красив е!
След вчерашното ни опознаване на австралийския буш в най-голяма близост, спешните медицински процедури, а и заради вечната умора от пътуването, днес уж трябваше да е лежерен ден без много забележителности. И все пак
Порт Макуири
е доста богат на изкушения!
Тук, например, се намира единствената по рода си болница за коали в света – специализирана само за този вид животинки. В моите представи това означава едно единствено нещо – щом точно тук има болница за коали, значи те живеят в района. Е, аз ще прекарам всяка възможна минута загледана високо в евкалиптите да ги търся. И ето за това няма да се изненадате, че когато не виждаме коали нито покрай улиците, нито дори в дъждовната гора, която посетихме, разочарованието е голямо …
Да се фокусираме върху гората за малко. И вчера посетихме една и лепнахме по някой и друг кърлеж, но и без това неприятно преживяване, пак ще кажа, че днешната –
гората Сий Акърс (Sea Achres)
е по-уредена. Има си платен вход, който ти осигурява пътеки, вдигнати над горския под и успява да намали параноята по заобикалящата ни фауна.
Табелите по пътя те запознават с местната флора (информация, която ще научим наизуст до края на обиколката на Австралия). Виждаме и още една гуана докато се разхождахме, но не можем с много повече да се похвалим.
Излизаме от гората. Хайде вече към
болницата за коали!
Не остава неогледан нито един евкалипт по пътя, но … нито една коала! А болницата за наша изненада не е платена атракция – просто пристигаш и се разхождаш. В началото има малък музей с информация за коалите като животни и за проблемите, които най-често довеждат до човешка медицинска намеса.
Въпреки честите сравнения пухкавите сиви животни не са мечета.
Коалите
са торбести бозайници (както кенгурутата и уомбатите) и могат да се открият само по източното и част от югоизточното крайбрежие на Австралия. Обикновено живеят в евкалиптови гори, защото се изхранват само с евкалиптови листа. Но тук има уловка – евкалиптът всъщност е токсичен за коалите, заради което те са лениви животни и спят 20 часа от денонощието. Защо природата ги е създала с желание за константна интоксикация – не знам.
А по другата тема –
основните причини за хоспитализация
са две: изгаряния от диви пожари (нормално явление в австралийския буш) или генетичната им предразположеност към хламидия, заради което често животните ослепяват.
Но на едно нещо се обръща строго внимание на всяка крачка в болницата – колкото и сладки, пухкави и добродушни да са,
коалите са диви животни
Докосването им от човешка ръка, камо ли гушкането (което е често срещана атракция на континента) са абсолютно неправилни. Дори в болницата човешкият допир е ограничен до спешна помощ.
С базисно познание за ендемичните бозайници тръгваме да разглеждаме. В самата болница не може да се влезе, но прикачени към корпуса ѝ са заграждения за коали, които поради уврежданията си трябва да останат под човешка грижа, защото не биха могли да оцелеят сами в дивото. Тук навън, на показ за туристи и ученически групи, са само тези животни, които са били в болницата достатъчно дълго време, за да се чувстват добре в такава постоянна близост с човеци. И те са тези, които ние можем да видим –
първите ни коали в Австралия,
дори и зад мрежи
Всяко заграждение е подробно означено със снимки на обитателя, име, конкретната причина за нуждата им от доживотна човешка помощ, както и характера им. На повечето пише, че са много дружелюбни и спокойни животни. И както вече споменах, основно виждаме обяснения за обгорели лапи, ослепяване, а една от женските си беше счупила ноктите при падане, което спира възможността ѝ да се катери на високо за храна и безопасност.
Много ученически групи обикалят с нас, ръководени от доброволци към болницата. Разказват им за живота на коалите, както в болницата, така и в дивото. Очевидно е колко силно целят да покажат на децата, как ние хората трябва да се отнасяме към дивите животни. И как личните ни подбуди да направим нещо, просто защото можем (като да гушкаме коали), може силно да навредят на едно диво животно.
Заинтересовани от професионалното им мнение питаме едно от момичетата, какво мисли за други убежища за коали в Австралия. Имаме планове да посетим едно от тях след Бризбън и искаме да знаем, дали те го подкрепят като добър начин за отглеждане на животните. За съжаление тя е подготвена да не изразява мнение по чуждите болници. Ще трябва сами да формираме мнение тогава. (Може би нежеланието ѝ да сподели трябваше да е достатъчен отговор, но по тази тема ще говорим след Бризбън.)
С добро чувство за правилното гледане на сивите пухкавелковци се насочваме към
държавната служба на Нов Южен Уелс
Онази, с която не можахме да се справим преди 10 дена в Сидни, опитвайки се да минем всички процедури по
прехвърляне на колата
на наше име, защото се изискваха повече документи, от тези, които бяхме подготвили. Сега вече сме въоръжени с всичко нужно и отиваме най-сетне да регистрираме Бърти (нашият дом/кола). Вече наближаваме не само края на срока от две седмици след купуването му, а и сме почти на границата с Куинсланд, а пресечем ли я, повече няма да имаме достъп до службите на Нов Южен Уелс. Федералната държава е една, но всеки щат е на практика независима държава със собствени закони и служби. Сега или никога.
Този път процедурите минават много по-лесно
Жената дружелюбно ни обяснява всяка стъпка – явно ни личи отдалеч, че не сме тукашни и не знаем, точно как работят нещата. Праща ни да се сдобием с последните важни бумаги и ето, че олекваме с няколко стотин долара за застраховка, такса пререгистриране и удължаване на пътната такса за още шест месеца. Така и така сме тук, давай да го свършваме всичко наведнъж. След 45 минути
излизаме собственици на Бърти. Е, аз де!
Ник нали уж за мен я е купувал. Не мога да не кажа, че е хубаво първата кола на твое име да е 4х4 зверче, което ще ни прекара през 24 000 километра около Австралия.
След бърз и вкусен обяд
приключва програмата ни в Порт Макуири
и тръгваме пак по пътищата.
Основният ни водач през континента е
мобилното приложение Space Ships
Не знам как щяхме да се справим без него! Разработено е от една от многото компании за наем на оборудвани ванове, с които да кръстосваш Австралия.
В него има всичко!
Платени къмпинги, безплатни къмпинги, бензиностанции, места за питейна вода и най-вече интересни места, които можеш да посетиш по пътя. Почти всяко място е придружено от снимки, подробно описание, цени и коментари на други пътуващи, по които можеш да се ориентираш за последните промени. Ние обиколихме страната без напечатан пътеводител, но това приложение беше нашето надеждно ръководство. Всичко, което видяхме и посетихме, първо намерихме тук. Е, добре де – Ник ги намираше, а аз го следвах като предано кученце.
Воден от Space Ships, Ник е набелязал да спрем в
Намбука Хедс (Nambucca Heads)
През годините мястото се е превърнало в невероятна атракция – местни и туристи рисуват върху вълноломите на брега и оставят своите съобщения, истории и вдъхновения.
След като в детайл разглеждаме творчеството на предшествениците си, намираме един камък, боядисан в бяло, който напълно отговаря на изискванията ни. За всякакъв тип изкуство сме подготвени само с два черни маркера. Заедно оставяме отпечатък от ръцете си, запълваме ги с разни мотиви и, разбира се, ги подписваме отдолу. Ставаме част от история.
Дори и без шарените рисунки около нас това място предлага невероятна гледка със заобикалящия ни океан. Жалко, че не оставаме да ѝ се насладим по-дълго време. Вместо това забързано се прибираме в колата, сякаш това беше просто задача от списъка, която сме свършили и сега можем да я забравим. Заради тази мисъл в главата ми, както и поради факта, че
къмпингът тази вечер е просто празно футболно игрище,
се налага да спрем за малко по пътя. Изведнъж чувствам, че препускаме толкова бързо през всичко, което виждаме, че сякаш няма смисъл. Не обръщаме достатъчно внимание на дреболиите, не ги усещаме пълноценно, не се забавляваме. Бързаме, без да знаем защо …
Океанът
Попадаме на едно малко паркче с гледка към океана и просто сядаме на една пейка. За да се нагледаме. За да обсъдим плановете. За да обърнем внимание на детайлите. Това пътуване не е списък от задачи, а сбор от малките неща в живота. И се радвам, че се почувствах така, че спряхме – за да направим промени докато има време.
***
24септември
Днес продължаваме изследването на австралийския буш – като сме започнали, няма как да спрем. Днешната пътека е
национален парк Дориго (Dorrigo)
и се вие надолу по баира до Ред Седар Фолс или по български –
водопада Червен Кедър (Red Cedar Falls)
За съжаление явно снощи съм спала накриво и още от сутринта започвам да усещам, че днес типичните ми главоболия ще са силни. Но нали съм свикнала, ще трябва да избутаме деня някак си.
Пътеката ни първо криволичи на равното, а на една от информационните табели виждам нещо, което досега съм виждала само на случайни клипчета онлайн – белези от дърводобив по останалите дънери. Заради височината на кедрите и евкалиптите, техниката на дървосечене е била да се изсекат първо дупки в ствола, където да бъдат затъкнати дъски за стъпала. Предполагам, че по този начин рискът 70 метрово дърво да падне на нечия глава е по-малък. А маймуната, с която пътувам, веднага използва процепите, за да се покатери нависоко и да застане в победна поза – това успях да го заснема!
И ето че тръгваме по серпентината надолу. Гледаме да не обръщаме внимание колко много слизаме, защото е ясно, че после всичкото това ще трябва да се качва. Преминаваме през усукани лиани, ниски дървета, паднали дънери – типично за всяка горска разходка, особено в дъждовна австралийска гора. Нетипичното обаче е, че сме под постоянен стрес – какъв отровен паяк ще залепне отгоре ни или каква змия ще пресече пътя ни. Знам, че сигурно ви е омръзнало да слушате за нашата параноя, ама аз няма да ви я спестя – получавате чувствата ни така както и ние ги усещахме.
Водопад Червен Кедър
най-сетне слизаме успешно до водопада и едно ще кажа – заслужава си! Уютно, зелено кътче и висок, пълноводен водопад. Красота голяма, почти може да се сравнява с Калоферското пръскало в Стара Планина. Катерим, снимаме, гледаме, радваме се.
НО! Проблемът е голям! В такава ситуация по европейските разходки ще си полегна да се напека на слънце; ще се отпусна да си изям сандвича; ако си я нося, даже и книжката ще извадя. Е как по-точно да стане тук? Ей сега ще ме налази нещо и … На крака съм окей, ама седна ли, направо ме побиват тръпки. Не, тръгваме си. Снимки нали имаме достатъчно вече! Започваме да качваме безкрайната серпентина. С цел мотивация преброяваме на картата петнайсетте завоя, които трябва да минем, за да стигнем до равната пътека. 1, 2, 3, …. , брех тоз деветия край няма, 10, 11, 12 …
ААААААААААА! – Скочих! Изпищях! Цялата гора ме чу!
И най-вече
змията
насреща ми, настанила се на тринайстия завой. Така хубаво ме чу, че и тя даже подскочи встрани от пътеката! Ама не достатъчно – със сигурност няма да понеча да мина покрай нея. И сега какво? Вземам аз една клечка и я мятам отгоре ѝ с идеята, че ще се отмести. Ник, като мой защитник: „Абе не хвърляй пръчки! Поне вземи една голяма, че да можеш да се отбраняваш!“ Намира той една сопа и с побутване успява да измести змията достатъчно надалеч, за да минем по-спокойно и да оставим дистанция зад себе си. Нали му вярвам и аз: „Виж я каква е малка и безобидна, нищо няма да ни направи!“
Източна кафява змия (Eastern Brown Snake)
Това да е за урок на всички!!!!
НЯМА ЖИВОТНО В АВСТРАЛИЯ, КОЕТО ДА НЕ МОЖЕ ДА ТЕ УБИЕ, АКО ПОЖЕЛАЕ!
Всичките до едно имат такава способност, а повечето и желанието. При първи досег до интернет търся в Гугъл “сива змия източна Австралия” и първата статия, разбира се, е „10те най-отровни змии в Австралия!“ Познах я – източна кафява змия (Eastern Brown Snake). И до сега съм благодарна на Вселената, че нищо не ни се случи. по-късно разбираме, че и най-много смъртни случаи от змии в Австралия са на самоуверени мъже с пръчки! Абе май много на косъм бяхме!
Ама така и така сме на темата, да ви кажа
правилата при ухапване от змия в Австралия
– Първото (за паяците важи същото) е да запомниш или даже да снимаш вредителя, защото всяка змия изисква своята противоотрова и трябва да можеш подробно да опишеш в спешното каква те е нападнала … ако въобще стигнеш до там.
Което ни води до точка две:
– при ухапване трябва моментално да легнеш неподвижно. В повечето места по света, отровата на змията се просмуква във вените ни, заради което ние знаем, че изсмукването на отровата и слагането на турникет са най-успешните действия при първа помощ. Тук змийската отрова се предава по лимфната система, заради което неподвижността е изключително важна. Просто трябва да се молиш да има кой да те дърпа до колата и тя да не е много далеч от болница. (Ама в нашата ситуация, май нито едното, нито другото!) Да си знаете!
С вечни благодарности излизаме пак на основната пътека
Сега вече мигрената ми е почти в пълен разгар. А след бързо кафе в близкия информационен център, решаваме да продължим по на север отколкото планирахме, което предполага още 4 часа шофиране.
Но аз не съм в състояние да седна зад волана дори и за половин час. Страхотно – 4 часа в колата, 2 от тях по планински завои, а на мен ще ми се пръсне главата! Добре, че Ник все не е уморен и все обича да кара и няма никакъв проблем да поеме отговорността. А аз ще си стоя до него в агония с шишенце масло от евкалипт, да си го душа.
След няколко спирки и малко сън пристигаме в къмпинга … след края на работния ден. Дори и за миг не можем да се притесним, заради невероятното отношение и вечната дружелюбност и желание на австралийците да помогнат. Звъним на номера, написан на вратата, жената веднага пристига и не само ни урежда набързо, но и ни дава 10% отстъпка. В момента тече междусрочната ваканция в Куинсланд, заради което цените в къмпинга са повишени. Ама ние очевидно не сме тук заради ваканцията и получаваме отстъпка. Това дали се случва другаде?
В момента не искам нищо друго освен да си легна моментално, но първо трябва да разпънем палатката и да сготвим вечеря.
Къмпингът е огромен и супер луксозен
– може би най-оборудваният, на който сме спали. С огромна кухня и много хладилници, мини голф, няколко басейна, видео игри на закрито и т.н. и т.н. Понякога ми се иска да имаме повече време на тези места, така и така им плащаме нощувката. Но обикновено не сме тръгнали за мини голф, а за някоя местна забележителност. А и за днес толкова ни е достатъчно. Време е за сън.
***
25 септември
Събуждаме се в
Балина (Ballina)
с ударение на първото а и аз отново чувствам мигрената. До сега никога не ми се е случвало да бъдат два дни подред. Не знам какво се опитва да ми каже тялото ми, но го вика много силно. А аз, дори и след почти 25 години, не съм се научила да го говоря този език гладко. Със или без главоболие не е като да мога да се спра. Твърде много има да се види, а времето е кът.
Преди да приберем палатката се разхождаме по
плажа на Балина,
където често могат да се наблюдават китове. Вървейки по буната, навътре в океана, виждаме разни неща да подскачат. За съжаление не са китове, но пък са цяло стадо делфини. Влезли са в залива, за да се забавляват, сърфирайки по вълните. Понякога и аз не мога да повярвам колко интелигентни, чувствителни и близки до нас хората са делфините. Колко желанието им за щастие, игра и близост ръководи живота им. Отнема ни дълго време преди да можем да се отделим от това зрелище. Опитваме се отново и отново да направим перфектната снимка на делфин в скок (дори и не перфектни, мисля, че опитите ни не са неуспешни). Но човешкият живот ни дебне, а часът за напускане на къмпинг почти е настанал – палатката е още разпъната на покрива. Сгъваме катуна и отиваме в центъра на Балина да търсим обяд.
Не беше замислено, но свършваме
още една, по-важна задача,
която трябваше да бъде приключена преди месеци. Най-сетне правим таблица, за да предвидим на коя дата къде трябва да бъдем, колко време ще ни отнеме пътуването и къде можем да спрем да разгледаме. Като започваме да попълваме датите, осъзнаваме, че най-вероятно вече сме закъснели много с графика и ще трябва да пропуснем няколко места, за да стигнем до други на време. Оффф! Не е хубаво това, ама щом трябва!
И с тази идея, днес пътят до следващата дестинация е много сериозен! Цели … 30 минути! Мдам… не е много далеч, но е от бележитите места, за които всеки говори и трябва да се видят. Днес сме в прословутия
Байрън Бей (Byron Bay) – рай за сърфисти и хипстъри
Още с влизането сме заобиколени от сърф шопове на най-големите марки, магазини за плажна мода – за спортни или фукащи се индивиди, барове за сокове и сандвичи, бирарии с крафт пиво, хип ресторанти …
Разхождат се толкова много млади хора – с полу облечени (или съблечени) неопрени и сърфове под мишница; с дълги рошави мокри коси, със или без расти; къси гащи и ризки вързани над пъпа … Абе, тук не е като на други места. Не знам дали е позволено на такива несърфиращи индивиди като нас да са на територията … Ама нали поне живеем в колата си, май сме достатъчно хипари, дори и без расти до дупето. Мдам … стереотипи до безкрай!
След леко лутане и липса на място за нас тук и там, се настаняваме в малък къмпинг, който е от най-евтините опции в околността, но по някаква причина е празен. На нас това никак не ни пречи. Първата задача е моментално да си облечем банските и да се насочим към плажа. Надявам се днес да успеем да се изкъпем в австралийския океан.
Е, нямаме този късмет.
Или по-точно – нямаме този кураж
Облачно е, ветровито е, а водата е неописуемо студена. Не знам от какво са направени сърфистите във водата. Ние ще си постоим на пясъка. Напълно облечени сме, защото си ни е много студено, но нали сме на плажа. И ето я наградата – китове в далечината. (Това като го казвам не си представяйте нещо много специално – просто ей там на хоризонта има едни черни точки, които влизат и излизат от океана и някой от местните казва, че са китове. Ние, разбира се, им вярваме.)
На връщане от плажните изживявания
минаваме през няколко магазина
Така и така сме заобиколени от безкраен комерсиализъм, направо да се потопим. Не че си купуваме нещо, ама не ни пречи да зяпаме. Минаваме през супермаркета, за да измислим вечеря – щанда със суши върши страхотна работа. Спираме се и в голям къмпинг магазин. Не сме си признали още, че къмпинг масата ни е напълно неизползваема вече (12 дни след първата употреба). Картоненият ѝ плот е супер размекнат и се разпада. Май грешката беше да я оставим в проливния дъжд навън и да я навали сняг в онази вечер в Оберон. Май … не сме сигурни. Ама не си харесваме нищо, което да е достатъчно компактно пък и евтино. Ще търсим още.
В къмпинга
всеки е по своите задачи – Ник разглобява част от палатката, за да смени винтовете, които онзи безхаберен човечец ни пробута и които сега оставят следи върху покрива на Бърти. Аз през това време подреждам гардероба, кухнята, килера и хладилника (разбирайте – задната седалка), обработвам малко снимки и правя вечеря – варена царевица на кочан и готово суши. Какво друго му трябва на човек?
Малко след залез сме зашеметени от нови представители на австралийската фауна –
прилепи
Ама не е то прилеп като нашите, дето ти се събират в шепичката. Това е сивоглава летяща лисица с размах на крилата един метър. Прилеп ли е това или орел? Огромни същества. И не са едно две – десетки са. А на фона на розовото небе даже са малко страшнички. Тип Дракула по залез …
Сивоглава летяща лисица (Pteropus poliocephalus)
Докато готвя пропускам и още една
нова птичка
Както Ник оправя палатката и се захласва по прилепите със съседките ни по място изведнъж нещо каца на вратата на отворения багажник. И не е прилеп, а е малка совичка – много симпатичничка. Е, разбира се, Гугъл казва, че само незапознати неавстралийски туристи биха я помислили за сова.
Димен жабоуст козодой (Podargus strigoides)
Птицата ни най-малко не е сова, а е димен жабоуст козодой. Аха, да, и вие така си мислехте, нали? Толкова да сме невежи двамата с Ник!
Ако не друго, мисля, че днес не можем да се оплачем откъм представителите, добавени към списъка с „Нови Животни“ – започва да става доволно дълъг.
Днес просто ще се придвижваме от точка А до точка Ню Касъл. Едно от нещата, с които почти ще свикнем до края на пътуването е имената на места в Австралия – вариантите са три: или са взаимствани от местния аборигенски език (Улумулу, Ката Джута, Нитмилук) и все повече европейските имена се „забравят“, отстъпвайки мястото на местните; или са наречени по очевадно прост начин от първите британски капитани и заселници (Зелен Остров, Голям Пясъчен Полуостров, Бялонеделни Острови), за Капитан Кук ще си говорим повече като стигнем Куинсланд; или абсолютно плагиатствани от преселенческото място на заселниците (Ню Касъл, Ливърпул, Дания). Ясно е, че като идваш от Шефилд ще ти е най-лесно да си именоваш новото селище от три къщи по същия начин, ама нека изясним едно нещо – Ливърпул не е квартал на Сидни, а Дания и Албания не са съседки. Ама, айде, от нас да мине. Така ви е дошло – такива имена сте им дали. Няма много да се възмущаваме.
Снощи спахме в хостел, за да завършим стоплянето и изсъхването след снежната буря. Така можем да се насладим на удобствата на хостелската кухня и да си препечем филийки (лукс голям!) пък и да се позабавим с тръгването.
Тръгнахме, все пак, но
самото пътуване не дава теми
за разказ.
Първата ни спирка е на около час от Ню Касъл, до езерото, където ще си приготвим салатка за обяд. За да не объркаме случайно пропорциите на нахут към зеленчук, зорко ни наглеждат
ято пеликани. Големички такива
Няма как, ще внимаваш с дозировката при такъв контрол на качеството. Решихме да подкупим журито с малко огризки от ябълки, ама те пък се заинатиха – не щат подкуп. Извинете, ама къде се е чуло и видяло да се оценява веган обяд от злояди рибоядни. Нещо тук ми мирише на саботаж.
Абе да си гледат работата! Моята салата с нахут е корона в репертоара ми – колкото и да ме гледате косо, не мога да я объркам:
Салата от Нахут
Задължителни съставки – нахут от консерва или буркан (ако сте ящни като нас – по една на човек).
Незадължителни съставки – домат, краставица, лук, червена пиперка, зелена салата, спанак, царевица, печен пипер, маслини, авокадо, ябълка, кисели краставички, бадеми … Схващате идеята Дресинг – зехтин, лимон, балсамов оцет, сол, зелена подправка (магданоз, мащерка, риган, босилек, мента …) Метод – разбъркайте в една купа всичко, което сте намерили и яжте с лъжица директно. Ако сте двама, препоръчително е пак да ядете от една купа, за да има мъжа ви по-малко да мие след това. Ако сте на хубава гледка, задължително си снимайте купичката с този фон. И най-важното! Да се помни! … Никога не оставайте с по-малко от две консерви нахут! Ако вземе, че се случи това непростимо събитие, ще ви простим да заместите едната консерва с червен боб, бял боб, царевица или друго любимо ви от семейство бобови.
Салата с нахут и пеликани
Приключваме с пеликаните и следващата бърза спирка е
близкият плаж,
чието име за съжаление не помним. Разходката стига само до дюните на плажа за бързи снимки на панорамата и бързо се връщаме … с обувки пълни с пясък. Оффф – никога няма да спре да излиза пясък от маратонките ми сега!
Тази вечер се настаняваме в
луксозен парк за каравани на отсрещния бряг – срещу Ню Касъл
Нашият парцел е точно до океана, но за съжаление са ни запречили гледката с храсталак. Дори и от палатката никаква природа не виждам от тези дървета! Ще трябва някак да се задоволим с шума на вълните за приспивна песничка. Но за да ми се извини за недомислянето откъм озеленяване, денят ме изпраща с розово-лилав залез, докато оправям леглата (не, не … няма да си лягаме по залез – не сме пенсионери).
Прекарваме следобеда в четене на книжки и релаксиране. Вечеря приготвяме в оборудваната закрита кухня на къмпинга, но когато се връщаме към палатката, осъзнавам, че може би щеше да е по-хубаво да готвим навън. Тази вечер времето е прекрасно – меко и благо, топло и приветливо. След перипетиите ни, сякаш точно това ми трябваше. Затова оставам малко навън преди да се кача горе. Всъщност, по нашия начин никога не си затворен – палатката си е на открито. Няма тухлени стени или стъклопакети, които да ни делят от стихиите.
***
20 септември
Сутринта започва, както всяка друга сутрин ще започва през следващите няколко месеца. Но малко да издам – много бързо ще се изхитрим да улесняваме закуската с готови барчета, правенето на кафе и чай силно ще намалее, а сутрешната йога направо ще бъде ликвидирана. Ако не се лъжа, тази сутрин беше предпоследната ми сесия. Само ежедневното прибиране на палатката ще остане константата, от която не можем да избягаме.
Вече събрали катуна, преместваме колата до малкото пристанище и се качваме на ферибота, за да стигнем
Ню Касъл
След около половин час разходка можем да установим, че градът не е от много интересните – сори, Ню Касъл, ама си е така. Да, хубава е хрумката с влакчето и пейките на мястото на старата гара. И да, тук и там се вижда по някоя хубава къща. Но освен плажовете ти, с нищо не можеш да ме впечатлиш истински. Пък и нека бъдем честни – кой плаж не е хубав? Не е като да е чак толкова трудно да си градче с хубав плаж на австралийския бряг.
А човешката ти глъчка къде е? Днес е 20 септември –
ден за Глобални Климатични Стачки
основно за ученици, но след предишните организации, все повече хора се включват, за да бъде чута каузата. И въпреки това улиците тук за празни. Не се виждат нито ученици, нито стачкуващи възрастни или дори петъчно-работещи такива. Разхождат си се някакви хорица тук и там, но далеч по-малко от очакваното за един град от такива размери (322 хиляди население). Изненадваме се на спокойствието, което цари тук, сякаш никой не живее … (което пак се оказва типично за Австралия). И все пак продължаваме туристическата обиколка – все нещо интересно ще има.
След Катедралата стигаме Гражданския Парк (Civic Park)
и най-сетне се вижда истински живот! Хората са започнали да се събират за протеста. Бебета, деца, тийнейджъри, възрастни, по-възрастни и най-възрастни. Всеки със своята табела или тениска. Всеки със своите притеснения и тревоги. Всеки със своето желание и устременост. Всички – заедно. За да бъдат чути! За да има промяна! За по-добро бъдеще!
***
Това събитие, както всички знаем предизвика силни отзиви в целия свят по адрес на политици, протестиращи и, разбира се, Грета Тунберг. Аз лично силно вярвам в идеите, които протеста разпространяваше, но разбира се, чувствата ми стигат доста по-задълбочени нива от това. Не е тук мястото да обсъждам тези си възгледи, но бих се радвала, да ги споделя, ако някой има интерес …
***
Тръгваме си рано от протеста, докато много деца от различни училища още изнасят своите речи. Следващата ни спирка е на една крачка –
точно над парка, където се намира местната библиотека
Там си намираме удобно диванче и засядаме с лаптопи в скута за няколко часа. Ник усилено програмира, а аз вече сериозно се фокусирам върху разказването на нашите истории. Ще минат още няколко седмици преди да са публикувани за четене, ама все някъде трябва да се започне. Аз започвам в обществена библиотека – безплатно и посрещната като че да съм част от местното общество.
Приключваме визитата със (почти) залез на кея на ферибота, с много снимки и добро чувство след продуктивния ни ден. Взимаме си колата, връщаме се в къмпинга за нещата, които сме си забравили в хладилника и продължаваме към локацията за днешната нощувка. А за да стигнем до там се налага и да тестваме колата по черни пътища по тъмно, което, сигурна съм, можете да си представите, е абсолютно мъчение за мен и не мога да спра да си представям как ще спукаме гума в тази тъмница или пък ще ни изскочи някое диво животно. Ник, за разлика от мен, се забавлява като малко дете. Той обожава такива предизвикателства и не успява да види опасностите, които дебнат (явно само мен) иззад ъгъла.
Пристигаме съвсем по тъмно.
Къмпингът е от безплатните и е много див
– точно до реката, въпреки че в момента не можем да я видим. Около нас, обаче, има много хора и дори и аз не се притеснявам. Единствено не съм сигурна, дали някой крокодил няма да ми хареса краката докато готвя и затова го правя бързо. Едно от най-големите предимства на палатката там горе е, че
крокодилите няма да ни дойдат на гости
Съседите ни са явно организирана група и до късно ни държат будни с песни и танци … Да бях станала и аз да се присъединя, поне да има смисъл от будуването.
***
21 септември
Заради наклона, на който паркирахме, се наложи снощи да спим наобратно и сега големият ни прозорец е насреща ми. Розовата светлина се отразява в реката, минава през дърветата и пристига точно до мен. Събуждам се с изгрева. Е, отварям очи, колкото да му се насладя и да го поснимам и после пак се гушвам в топлите завивки.
Паркирали сме се точно до реката, под дърветата. Когато най-сетне ставаме, първата ми работа е да потопя краката си във водата и да посрещна деня с малко йога (докато съседските деца хвърлят камъни точно до мен и един се разминава с главата ми на сантиметри).
Край реката
Не знаем какво да правим – никак не ни се тръгва от тук. Толкова е диво и спокойно; красиво и природно. Но имаме голям проблем – водата ни почти е свършила, а тук питейна няма. Ясно е, че ще трябва да си тръгнем, но все пак не искаме! Ще го отложим максимално. Качвам се обратно в палатката – ще си чета до прозореца с хубавата гледка. А Ник основава дърворезбарската си работилница в Австралия. Ако сте били с нас на планина, знаете, че обича да си дялка. Първата година си направи комплект зарчета за “Генерал”. Втората, с чисто новия си нож, подарък от дядо, направи и локомотивче. Ще видим, какво ще се роди от това червено австралийско дърво.
Когато вече уж ще си ходим откриваме леко наводнение в колата (ние го открихме снощи, но вземането на мерки чак сега, означава, че по-дълго ще останем тук). Тубата с вода е протекла в багажника и, за съжаление, единственият начин да се справим, е, като извадим всичко навън. И от този момент до края на престоя ни заобикаляме “разпасания” катун, докато от постелката на багажника яко тече – явно бая вода сме изгубили.
Варан
Варан
През това време срещаме и индивид за списъка ни с „Нови Животни“ – голям гущер. Ник бързо нарамва фотоапарата и отива да се запознае с него. Тъкмо да го доближи и пристигна джип, при което животно моментално се изстреля на най-близкото дърво. Но дори и там продължи интензивната изследователска дейност на Зоолог Николас. Гугъл сподели с нас, че животното е вид варан – дървесна гуана (Lace Monitor). А първото в описанието на характера им е, че при уплаха се катерят по дървета. Е, да – правилното животно е това, не сме го объркали.
Но … вече е време да приключим с разточителните занимания. Ясно е, че не ни се тръгва, но преди да стигнем следващия къмпинг, трябва да изперем двете торби с дрехи и да напазаруваме, което отнема минимум час и половина. Чао, хубав, див къмпинг! Може да не го знаем още, но ти ще си останеш най-хубавото място на което ще спим в Австралия.
Пак по тъмно се добираме до
следващия ни бивак. И този е безплатен,
но има питейна вода. Намираме се на публично голф игрище, точно до магистралата. Не е най-страхотното място, но с ограничените ни ресурси, няма как да сме взискателни. Кофти къмпинги за сметка на платени изживявания (катерене по мостове, билети за национални паркове и …).
22 септември
Може снощи да не спахме на най-приятното място, но започваме деня с гледката от
наблюдателната точка Ута Ута в Национален Парк Уалингат към езеро Уолис
Мястото е наистина прекрасно, заобиколени сме с работливи пчелички и започва да ръми. Аз не се отказвам (все още) от опитите за йога на красиви места. Покатервам се на пикник масата, за да не преча на заетите работнички и набързо разтягам спящите в палатка мускули.
От няколко дни все искаме да направим поход и все не се натъкваме на добра пътека. Но днес Ник ни е намерил една примка около Зелеви Палми (да, от зеле е името на палмите – Cabbage Palm). Разходка в „Буш-ът“.
Австралийският буш
е много важен аспект от живота тук. В буквален превод на български Буш (Bush) е просто „храст“. Затова ми отне известно време да разбера, аджеба, що е то Разходка в Храстите, Човек от Храстите, Живот в Храстите и други уникално-австралийски храсталащини. Наложи ми се и до Гугъл да се допитам, за да го разбера.
Тук думата Буш има далеч по-дълбоко значение от това, което е заложил английският език (или българският му превод) в думата. Все още не съм сигурна, че който и да е, може да даде еднозначно и пълно обяснение, но нека все пак се опитам да го предам. Освен наименование за гористите местности, за да се различава от Аутбак (пустинята) или населените места, Буш е начин на живот – нещо като да си в едно с природата. Да живееш живота си съобразно с нея, заобиколен от нея. Да я познаваш, като дланта на ръката си. Да, това означава да си Бушмен.
Но, както и очаквахме, ние Бушмени не сме. Толкова сме наплашени от истории за срещи със змии, паяци и всички други местни обитатели (защото всичко в Австралия може да те убие), че няма никакъв начин да мога да се отпусна и да се насладя. Гората е уникално красива, ама всяка мърдаща клечка повишава сърцетупа ми. Няма как – разглезени европейци сме. Не сме деца на Буша.
Мокри се прибираме в колата и се успокояваме – тук змиите няма да ни стигнат. Преминаваме набързо през близкия град. Днес е неделя и освен да намерим хубаво кафе (това в Австралия поне не е трудно – те боготворят кафето) и обяд, няма друго да се прави. Не че нямаме желание, просто цялото селище (и всички други такива в Австралия) е съставено от затворени магазини и кафенета (често – леко евтинджоски). Но това, не ни пречи да си вземем пицата (от едно от малкото отворени прехранващи учреждения) и да се наместим с гледка до реката. То е ясно, че не идваш в Австралия за култура и градчета – идваш заради природата! Ще се възползваме.
Следващата спирка е
Порт Макуири (Port Macquire),
което моментално хвърля Ник в шотландско настроение и „новият“ акцент не отстъпва на нищо. Той изведнъж се е превърнал в далечен роднина на Капитана Макуири и шотландските им “корени” ме хвърлят в неконтролируем смях. Ник много други акценти може и да не владее, ама шотландският така му се отдава.
Както и да е … За да стигнем до там, тестваме колата по поредните черни пътища и Бърти пак се справя! Маршрутът ни отново минава през евкалиптови гори и аз усилено се опитвам да намеря коали измежду клоните на дърветата. Уви, няма ги. По пътя срещаме наколко кенгурута (ама тях вече сме ги виждали) и късо-муцунеста ехидна (като таралеж, ама австралийски).
Ехидна
Пристигаме в къмпинга и разпъваме катуна. Този път увеличаваме броя на действията, като разтягаме и тентата, която досега не сме изпробвали. Изненадана съм, колко добре е измислена и как добре си седи самичка. Ама не се задържаме много под нея, защото тази вечер сме се уговорили да се чуем с родителите на Ник. Трябва ни време преди това да се изкъпем и … да се накиснем в басейна.
Да, тук има басейн! Е, силно казано. По-скоро е дълбока локвичка със стенички. Ама не сме се къпали от няколко дни и имам огромна нужда да се понакисна. Водата е много студена, но терапията си заслужава. А душът след това – дълъг и горещ. Но, разбира се, нямаше как идилията да продължи дълго. Излизайки от душа, гледам някакъв боклук на крака си и го бутвам да падне. Той не само, че не пада, ами ме и боли! Гаден кърлеж се е закачил за мен и се държи здраво.
Port Macquarie, New South Wales, 2444, AU
Дишам дълбоко и се придвижвам скорострелно до колата, за да търся помощ – без паника, докато, разбира се, се паникьосвам! Кърлежи съм виждала много – кучета и котки сме имали достатъчно. Дори и като дете ми се беше лепнал един. Но техники и бабини методи има какви ли не и всеки казва, че другите са грешни. Гугъл съветва просто внимателно да го издърпаме, виждала съм да се мажат с олио и да се въртят, някъде дори казват, че е задължително да отидеш в спешното. Ама катунът е разпънат и нямам търпение да ходя в болница за един кърлеж. Отиваме в офиса на къмпинга, може би те имат повече опит, или поне правилните пинсети – нямат нито едното, нито другото. Затова се доверявам на моите козметични пособия и на Ник, който бавно и внимателно изтегля гадината. Тя, от своя страна се дърпа и ми причинява още повече болка.
Но Ник се справя! Излиза цялото нещо, заедно с главичката и всичките си крака, и вече няма място за притеснение. Ясно е, че се е наместило там от скоро – или тази сутрин в Буша, или дори докато си събувах клина преди басейна. Смачкваме го здраво и отиваме да търсим Кармолиса – с шейсет и двата си процента алкохол в него ми е основният илач и антибактериален препарат от много години насам (аз не пия ракия, и затова се налага да прибягвам до истински лекарства).
Паниката е сведена до минимум! Време е за разговор с Англия – да им покажем палатката. За съжаление вече е много тъмно (часовата разлика е девет часа) и трябва да си служим с фенерчета, за да обясним елементите на катуна, но се получават нещата. Подпираме телефона тук, фенера там или ето там. Въртим камерите и се облягаме наляво и надясно, но всичко е обяснено!
С радост приключвам този изпълнен с емоции ден. Хубав беше, но и много уморяващ. А за утре плановете пак са големи и трябва да се наспим!
След мъчително, но успешно инсталиране на палатка и тента върху новия ни дом на колела, успяваме да си тръгнем от Сидни и да започнем дългоочакваното безкрайно пътешествие. Първата ни спирка е
Катумба в Сините Планини (Blue Mountains),
едно от най-известните планински образувания на континента (сигурно защото е до Сидни, а не забутано някъде в дълбините).
Пътят до там е “интересен”, особено когато навлезеш в планините, защото гледките нямат и помен от планинска местност. Така че всъщност никак не е интересен. Просто една магистрала, която, както вече установихме, е от най-скучните инфраструктури в една държава; и от време на време градче – ама все едни такива никакви градчета (което през следващите месеци ще се окаже типично за всички градчета и селца на Австралия).
Ясно е, че днес нищо няма да можем да видим от Планините, защото много окъсняхме със сутрешните занимания в града. Затова обръщаме внимание на подредбата на колата и започваме да установяваме процедури на нагласяне, готвене, палатко-разпъване, гардеробо-нареждане и други типични за ежедневието ни функции, които сега трябва да изпълняваме в това малко пространство и … на открито. Също така е важно бързо да свикнем с разтягането и прибирането на катуна, защото от тук нататък ще го правим всеки ден.
След скучното подреждане е дошло време да готвим. Вадим котлона, нареждаме масата и готвим нещо, за което помня само, че беше невероятно безвкусно. О, живот по къмпинги! Докато приключим с яденето и измиването на чиниите, вече се е стъмнило, а е станало и много студено. Довършвайки бирите, се чудим какво да правим сега. Толкова е тъмно, че сякаш е време за лягане, а и (потрепервайки) не държим да стоим навън.
Все пак, нека да погледнем колко е часът – 18:30!!! Е, това не го очаквах. Толкова перипетии минахме до този момент, че умът ми не може да побере, как все още ни най-малко не е време да си лягаме. Ами какво ще правим тогава на този студ и мрак толкова време? (Абе, закъде сме тръгнали, като още от първия ден не знаем какво да правим?!?)
Решаваме да пренаредим колата и да си направим хралупичка върху задните седалки. Там пак ни е студено, но поне можем да се занимаваме с тихи дейности, а даже и да включим компютъра за един епизод – от тази страна плоскостта на „кухнята“ служи и за бюро. Добре, че в къмпинга има горещи душове, че да се стопля преди да се наместим в палатката. Сигурно щяха да ми се изпотрошат зъбите от тракане иначе.
***
15 септември
Снощи ни измръзнаха дупетата в тази палатка! Чувствах се като на хижа Тевно езеро – спане в палатки, три БТС одеяла и всички катове дрехи, които са ти се събрали в раницата. Тук пак бяхме навлечени, но без трите одеяла – само една олекотена завивка. Като слезем днес в града, първата ни работа е да купим второ одеяло и по още една възглавница. Иначе палатката е много удобна, широка и просторна, с вграден матрак и прозорци околовръст (които, разбира се, бяха затворени, за да намалят досега ни с външната температура).
На сутринта с нетърпение ставаме от сън. Беше ужасно некачествен и жадуваме да го заменим с мечтаните кафе, чай и, най-вече – закуска. Събираме катуна и се разхождаме по местните улички, за да стигнем до Панорамен Свят (Scenic World) – туристическа атракция около перлата в короната на Сините Планини –
Трите Сестри (Three Sisters)
Билетът те допуска до три различни въжени транспорта – влакче и две кабини, които водят до различни точки в парка, винаги с поглед към камените Сестри.
Първо се качваме на
Небесния Път (Skyway)
и преминаваме на отсрещната скала с перфектна гледка, както към трите отвесни образувания, така и към водопада Катумба, който никога в документираната си история не е пресъхвал. Посочват ни най-близките наблюдателни платформи и ни пращат да се разхождаме. Кабината се движи редовно между двете спирки, така че няма да ни забравят тук.
Водопад Катумба
Гледките вече са доста по-планински. Това, което виждам, ми напомня повече на каньон, отколкото на планини. Вместо катове хълмове и върхове, които виждаш по (например) българските Балкани, тук гледката е от гори ниско долу и плоски, единични хълмове в далечината. Лесно можеш да „видиш“ как е текла и дълбала дълбоката река.
Сини планини
Стигаме до първата платформа и решаваме набързо да прескочим до следващата. И после до следващата … И така докато се оказва, че сме минали разстоянието между двете спирки и направо можем да си се върнем пеш. Абе знаем си ние, че сме яки туристи и ловци на гледки, ама не очаквах да пропуснем да прелетим отново между двете станции …
След бърза спирка за втора закуска се качваме на
влакчето (Railway),
което е основната атракция на парка, тъй като е съществувало, още от 1872 година. Това влакче е част от миньорска инфраструктура за въглища и керосин на първите заселници. Но след Втората Световна Война компанията се разпаднала и на нейно място започва да се развива туристическа дейност, използваща съществуващия влак. Единствената разлика е, че влакчето се е развило с технологиите. Оставило е без работа конете, които са го теглили, изоставило е и парния двигател и сега се движи напълно автоматизирано. Подредени в редички се качваме и ни съобщават, че това е най-стръмния въжен влак в света (Рекорд на Гинес от 1997 година). Е, хубаво де, колко може да е стръмен?
Трите сестри
Влакчето
Стръмен е (52 градуса наклон!)! Ако не беше бавната скорост, с която се движехме, това щеше да е най-екстремното влакче на ужасите, на което съм се качвала през живота си – много стръмно и още по-забавно! Със слизането в долния край, знаем, че ще се спуснем поне още веднъж, преди да си тръгнем.
Следващо забавление –
Кабелният Път (Cableway),
който ще ни върне пак горе на основната платформа. За да стигнем до него, първо обикаляме Пешеходния Път (Walkway) , който минава през дъждовната гора на планините. Тя, разбира се, е пълна с невъобразимо разнообразие от видове, но преобладават евкалиптовите дървета (аромата, на които аз не мога да намеря въпреки късането, триенето и чупенето на листа). Всъщност името на планините идва точно от евкалипта – при нагряването на листата, маслата, отделени във въздуха, пречупват светлината и създават син филтър върху планинските гледки.
Трите сестри
След нов снимачен ъгъл от Кабелния Път (тези сестри големи кипри излязоха) се връщаме на платформата и бързаме пак за влакчето. Този път искаме да сме най-най-отпред, но когато пристигаме се оказва, разбира се, че не сме само ние с такива идеи. Има опашка за предната седалка за следващите 3 – 4 превозвания. Е, толкова въодушевени не сме, че да чакаме цял час за този лукс. Качваме се в средата и отново се наслаждаваме като малки деца. Всъщност децата във влакчето се скъсват да реват от страх. Ъгълът на „падане“ е ужасяващ!
На слизане осъзнаваме, че май сме спечелили от лотарията, защото, за да се върнем пак горе, трябва да слезем от влакчето и да минем от другата му страна. А тук долу опашки за предния ред няма. И познайте колко бързо се курдисахме на първа линия, въоръжени за снимане на видео, което най-вероятно не може да покаже истинския адреналин на изживяването. Много е готино да те е страх най-отпред – по-хубаво е от средата!
С детска радост в душите се връщаме в къмпинга за бърз обяд и тръгваме към следващата спирка. Нали помните, че ни трябва допълнително одеяло? Естествено спираме първо да си го купим, заедно с възглавници и други нужни и ненужни аксесоари, с които решихме да се сдобием.
Центърът на Катумба
е дълъг и пълен с интересни магазини. Спираме за смутита и успяваме да впечатлим човека с нашите чаши. Явно и тук устойчивите практики все още не са навлезли съвсем.
Тази вечер ще спим в безплатен къмпинг
Това са места, които държавата е отделила като местност за почивка и освен една еко тоалетна няма нищо друго осигурено. Дори и питейна вода няма. И тук е така, но ние сме оборудвани и нямаме нужда от такива луксове – 25л туба с вода, електроники и лампи на батерии и (за всеки случай) конвертор за дванайсет волтовите контакти в колата.
Намираме се в евклиптова гора и само малка част е разчистена за няколко коли и палатки. Паленето на огън е позволено в момента и съседите ни вече се топлят и са захванали китарите. Ние нямаме амбиции за огън и затова след вечеря се прибираме пак в хралупката си, която става все по-уютна, особено с новото ни мекичко, розово одеялце. (Това място беше в гората, но обикновено тези „удобства“ са за шофьори на камиони и се намират до пътя – отиде всичката романтика май.)
***
16 септември
След кратка спирка в местното селище (което и този път не впечатлява с нищо особено, но позволява да се сдобием с още важни придобивки) спираме на
Говетс Лийп (Govett’s Leap),
от където се открива уникална гледка. Подобна е на тази около Трите Сестри, но още по-гориста и хълмиста. Заради което се и замислих, че може би не планираме да прекараме достатъчно време в планините. Жената в информационния център го потвърждава, като ни предлага различни места за разходки. Бързо решаваме, че ще се върнем след гостуването ни утре вечер в Ориндж (Orange) при приятеля на Ник – Хенри.
Но за днес е планирано посещение в
пещерите Дженолан (Jenolan Caves),
които ни посрещат парадно!
Внимание, кенгуру!
Империал
Първо (и най-важно) – по пътя започваме да виждаме табели да внимаваме за кенгурута. Е добре, ама колко пък да внимаваме – не вярвам да видим някое. То и в Европа навсякъде има табели за елени, ама кажете ми честно виждали ли сте някога? … Ама видяхме, бе! Е, първото беше мъртво до пътя. И второто – също така. Както и следващите пет кенгурута и четири уомбата (друг вид местно торбесто животно), ама кой ги брои… И изведнъж, виждам в далечината
огромно стадо с над 50 кенгурута,
излежаващи се под няколко дървета. Ник не може да насмогне да бие спирачки – следи оставихме на пътя! Те, разбира се, избягаха, когато излязохме да ги снимаме, ама ги видяхме тези подскочковци.
Второ – пътят ни до там най-сетне преминава в криволичещ, тесен път, такъв, на какъвто сме свикнали в България (къде се е чуло и видяло прави пътища в планината?!?). Спецификите на пътя са толкова нетипични за държавата, че 12 километра преди началото му започват безброй предупреждения и опити да те върнат обратно. Е няма пък – ние сме пекани планински шофьори.
Трето – комплексът се състои от 6 – 7 пещери. Ние се движим към първата, защото основната й зала е пригодена за коли. От нея започват всички турове. А те са с различно ниво на трудност и ние някакси сме избрали най-лесния –
пещера Империал
(защо така се подценихме – не мога да кажа).
Не искам да звуча грубо и неуважително, ама
това беше най-невпечатляващата пещера, в която съм била
Нали сте били в Ягодинската в Родопите? Силно бих се изненадала, ако не са ви водили от училище. Тя е една от най-лесните и „детски“ пещери в България. Е тази е по-„детска“ и от нея. Ама аз съм много глезена с пещерните си изживявания и трудно можеш да ме впечатлиш с няколко сталагтита и сталагмита (Я да видим, знаете ли кое кое е …?).
Все по-често забелязвам, когато пътувам във или извън Европа, как невероятни туристически потоци се стичат към всякакви природни и неприродни “феномени”, а те (по мои лични пристрастия) не могат и да се доближат до вълнуващите забележителности на България. Е, поне неуправляемите световни туристи няма да ни ги развалят с липсата си на респект. (За това ще си говорим по-подробно, като стигнем Улуру.)
Тръгваме си след тази лежерна разходка на целогодишни 17oC, защото бързо се стъмнява, а ние искаме по светло да пристигнем на къмпинга.
Тази вечер сме на поляната до хиподрума на Оберон
Около нас няма никого, но за щастие местният клуб по пилатес пристигат и успяваме да се възползваме от душовете им, дори и студени. Е, не и преди да се разходим до местния парк, в частност детската площадка, където аз се наранявам, падайки от въжената линия, а на Ник му се повдига от въртене на въртележка. Нормално 24-годишно, женено поведение – не се съмнявайте …
***
Перипетиите през нощта са големи
Още докато си гледаме традиционния епизод в хралупичката, навън започва да вали (кой е тръгнал да се притеснява?). Когато му идва времето, се качваме горе и си лягаме в сухата палатка. Ама то може ли да спи човек с непрестанното плющене на външния слой при силния вятър, както и с мяткането на преддверието, което започна да пропуска и вода. Добре че си имам смел мъж, който излиза в студения дъжд да стегне рейките и слага анекса на палатката (той прави затворено помещение при входа ѝ). Връща се мокър и премръзнал, но успяваме да поспим за малко.
И … пристига още повече вятър! Мъчим се да спим но се намесва и параноята – колко силен ще стане вятъра? Колко ще издържи палатката? Колко по-студено може да ни стане на нас? Колко ще е трудно да приберем палатката сутринта в още по-силен вятър (според прогнозата)? И тук вътрешното ни легло идва на помощ. Решаваме се да надуем долу дюшека, да прехвърлим завивките и в студения дъжд да сгънем палатката в 2:00 посред нощ. Толкова е студено, че премръзналите ни пръсти едва дърпат рейките, за да я затворим. Толкова мокро, че когато най-сетне се шмугваме в колата, трябва да си съблечем подгизналите пижами, без възможност да извадим сухи дрехи, защото са под нас. Е, поне в колата няма особено проветрение и ще се стоплим.
***
17 септември
Не се стоплихме! Цяла вечер се чудих накъде да се завъртя, как да се гушна повече в Ник, че да се понаспя. И по никакъв начин не можех да си обясня, защо не става топло и задушно в колата от нашето дишане. Аз си мислех, че ще се потим вътре, а не че ще сме постоянно настръхнали.
Идва време да станем и да разберем защо и как. Погледнахме навън и видяхме … Поляните на хиподрума са покрити със
сняг!!! Да, сняг –
а ние идваме в слънчева Австралия!!! По-късно днес ни казват, че Оберон е най-студеното място в околността. Браво бе, точно на него се натресохме тази вечер. Представяте ли си как щяхме да се събудим на шушулки, ако бяхме останали горе или пък как щяхме да събираме покрита със сняг палатка? Не, благодаря!
Не му мислихме много – върнахме колата в подредба за шофиране и скорострелно се изнесохме. Първа спирка – кафене с горещ чай и закуска. (И Кармолиса извадих, да се дозащитим от измръзването.) А в кафенето случайно чуваме разговора на един клиент с бариста колко са щастливи, че най-сетне е валяло – заради сушата. Е, ужасът за един е щастие за друг.
Добре, че тази вечер ще сме на гости при Хенри и ще можем да изсъхнем и да се стоплим преди пак да хванем пътя утре. След бързо посещение на
геоложкия музей в Батхърст (Bathurst),
който се оказа много по-интересен и цветен от очакваното (е, все пак сме уморени и ни е студено – не сме супер оптимистично настроени в момента),
пристигаме и в Ориндж
Хенри е отседнал при леля си, което означава, че тази вечер ще спим в истинско топличко легло (даже и електрически одеялца ни сложиха).
Посрещат ни сърдечно, като вкъщи, а ние бързо се разпростираме, за да сушим всичко, що се намокри през нощта. Джейн предлага да направи вечеря за всички и предупреждението за веганството ни не я притеснява ни най малко.
Излизаме с Хенри в мрачния студен ден, да разгледаме Ориндж, който всъщност не предлага много за гледане. Но има винарна, така че там ще ходим да се топлим. Дегустираме шест вина и си тръгваме с бутилка „Идиотът“ и още една „Диригентът“ – все червени. В този студ белите не ни се усладиха.
Приключваме деня с много горещ чай, веган лазаня, малко Нетфликс и много разговори. Спим топло и непробудно цяла нощ – точно това, от което имахме нужда след снощната безнадежност.
***
18 септември
Неохотно събираме всичко, което простряхме вчера и се товарим пак на колата. Този път имаме и допълнителен товар – лазаня от снощи и Хенри, за да го оставим на влака за Сидни. А ние сме тръгнали
пак за пещерите Дженолин
Не мога аз така – да знам, че има уникални турове по пещерите, пък да си остана само с „детската“. Освен това, нали казахме, че ще се върнем в планината, а времето не ни позволява други разходки.
По пътя преживяваме и най-невероятния ни сблъсък с дивата Австралия. Както се вием пак по пътищата, изведнъж до завоя – едно кенгуру, точно до нас. От другата страна още две – три и то на уширение. Спираме моментално, за да ги снимаме от колата, а те дружелюбно се приближават. Е, няма как … изскачам навън и вадя една филия хляб. Храня ги! И успявам дори леко да ги погаля. Групичката е от шест кенгурута – пет женски, всичките с бебенца в торбичките и един мъжки да ги пази.
Внимание! Не правете като нас
– човешките храни не са подходящи за дивите животни, най-вече защото и за хората не са Кенгурутата много обичат сурови моркови и краставици, например. Е, имахме само две филии за всичките животинчета, та едва ли сме им навредили много, нали! А вълнението си струваше.
На ръба съм да се разплача от щастие!
Никога няма да съм по-близо до диво кенгуру, защото то по-близо от това е само да се гушкаме (а до там май няма да се стигне). На Ник очите му също светят с чиста радост. Как е възможно това да се случва!?
Щом нахранихме майките, смело се приближи и защитникът … Бяхме шампиони по бърз скок в колата – от него си ни е страх. Може да изглежда дружелюбен, ама като гледам какъв мускул е опашката му, не държа да проверявам личните му нагласи към нас.
Стигнахме пещерите. Този път избираме една за по-напреднали –
Пещерата Лукас (Lucas)
Пещерата е голяма и всяка зала е по-просторна от предишната.
Jenolan Caves, New South Wales, 2790, AU
Обиколката ѝ е най-дългогодишният туристически обект в цяла Австралия, опериращ над 150 години. В началото екскурзията е била 6 часа и са вървели със свещи при логичната липса на електричество. Можели да си го позволят само богатите туристи, но на тях пък тоалетите им били пищни и откровено неудобни за такива начинания. Особено когато в едната ръка носиш свещ, а в другата – кошница за пикник. А в една част от тура трябвало и да се наместят върху чували от картофи и да се пързалят надолу, защото нямало по-безопасен начин за преминаване (хм… примерите не звучаха безопасно).
Залите са осветени уникално,
като светлините се включват една по една, за да подчертаят различните детайли около нас. В „Катедралата“ дори пуснаха музика, за да обърнат внимание на акустиката (а как ми се иска и аз да запея). В друга зала пък, напълно изключиха светлините, за да видим, колко тъмно е всъщност в пещерата. И да ни уверят, че ръцете, които размахваме пред лицата си (защото така ни инструктираха), в действителност не ги виждаме. Мътните очертания са само халюцинация на мозъка.
В района за спускане по картофени чували (където за мое щастие сега си има стъпала) питат за доброволец да тества акустиката. Е сега е моят момент – вдигам ръка и пея „Алелуя“ с цяло, треперещо гърло. Ако ще я тестваме тази акустика, да е подобаващо! … После, всички се наредиха на опашка да ми благодарят. Дето викат сърбите – трудно е да си скромен, като си съвършен.
За разлика от пещерата Империал,
мога да препоръчам Лукас с две ръце
Може да не е най-уникалната откъм геоложки дадености или най-екстремната, но начинът по който е представена е наистина страхотен и неповторим. Определено се запомня (и после се разказва на всеки).
На излизане ни казват, че долу в езерцето живеят птицечовки, които излизат по това време на деня. Е, няма как, отиваме да ги търсим. Ние сме на четиримесечен фото – лов на нови, диви индивиди, с които не се познаваме. (Щото сме от Европа.) И … ги намираме. За снимки не стана, но малкото, тъмничко, лъскавичко животинче ни се показа и се изфука колко бързо може да плува и колко лесно може да се скрие от досадни човеци с шумни фотоапарати. А докато му баем на птицечовчето, минават покрай нас Кенга и Ру.
А нашето време в Сините Планини беше едно истинско пречупване между живот с удобства и живот по диви пътища. Може да е по-трудно от очакваното, но нали за това сме тук – за да пречупим досегашните си разбирания за живота и да го погледнем по нов начин. Днес беше през евкалиптов филтър.
и единствената държава-континент. Разположила се е на 7 692 024 км2. Ако се поровите в интернет лесно можете да намерите картинки на различни държави, наложени върху картата на Австралия. Европа например се побира напълно спокойно и даже остава място да сложиш още веднъж половината ѝ. Голяма част от европейските туристи пристигат на континента без реална представа за размерите му и редовно има истории за преуморени шофьори и недоволни пътешетвеници.
Ние обаче знаехме колко е голяма
Знаехме също, че въпреки гъсто населените крайбрежия на изток и на югозапад, по-голямата част е пустош – слабо населена пустиня или савана. По тази причина повечето шофиращи туристи се придържат към източното крайбрежие и летят до Улуру или Пърт. Ние нямаме такива намерения. Като ще сме тук, ще видим всичко! И за това събираме коментари на изненада и удивление, когато представяме плановете си на местните (по всяко време от пътуването).
Планиране
Естествено тези амбициозни планове изискват и амбициозно МПС, което да ни прекара през дивия континент – МПС със собствените си специфики, за които трябва да се вземе решение предварително.
Първо, след първоначалните ни проучвания бързо решаваме, че това моторно средство ще бъде купено, а не взето под наем. По този начин ще имаме собственически контрол върху колата и няма да ни дебнат скрити клаузи в договора. Също така цената за наем е подобна на тази при покупка, а при продажбата след това можем да си върнем инвестицията – все пак парите не растат по дърветата. Пък и да растяха, саваната и пустинята не са много плодородни.
Второ, ще трябва да е SUV. Освен факта, че живот в SUV е залял социалните мрежи с романтичната си визия, тази опция ще ни спести много пари и много кахъри. Ще можем да си ходим с къщата, да си имаме удобна кухничка и легло. А и комбинацията между платени (с всички луксове) и безплатни (само с тоалетна до пътя) къмпинги, която SUV-ът би ни предложил, е далеч по-изгодна от хостели и квартири.
Трето, силно усложняващо условие е да има възможност за 3+1 седалки. Мама и тати ще се присъединят към нас за последните две седмици от пътуването и е важно да можем да споделим пътуването, вместо да се главоболим за още една кола под наем. Пък и друго ще е да сме си заедно и да обсъждаме гледките по пътя и плановете за деня. (А трябва и да имаме достатъчно възможности да се скараме. За къде сме тръгнали иначе?!?)
Формулирайки тези важни изисквания и сещайки се за един куп по-маловажни, решавам, че трябва да заложим на Закона на Привличането, за да получим от Вселената точно това, което търсим. Затова, докато бяхме в Германия написахме списък с желания, който си препрочитахме редовно, за да не пропусне Вселената нещо, когато дойде моментът да ни връчва колата.
С възможност за пренареждане за спане и за дневно ползване
4 седалки за пътници
Мобилна кухненска станция
Странични прозорци
Достатъчна височина, за да може да сме изправени вътре
Достатъчно място за складиране на вещи
Странична тента
Оборудване за къмпинг – маса, палатка, столове, котлони, кухненски принадлежности, хладилна чанта, охладител за вода.
Търсене и намиране
9 септември
Днес е много важен и възторжен ден, ценен за цялото ни австралийско пътешествие. В още по-студена сутрин от вчера тръгнахме към
Редферн –
кварталът, в който се помещава Too Easy Travel (Твърде Лесно Пътуване). Компанията съществува с основната цел да направи пътуването на такива като нас из Австралия … твърде лесно. Заради това много внимателно избират и купуват коли, в които после инвестират – подменят старите им части, но винаги в повече от задължителното според щата. Освен кола, на която можеш да се довериш, получаваш и оборудването, с което общо взето можеш да се качиш в колата и да тръгнеш на път. Това включва и конструкция, служеща за кухня или, в разгънато състояние – за легло. И на всичкото отгоре помагат с бюрокрацията, включват една година Пътна Помощ и са на разположение, ако имаш нужда от съдействие от другата страна на Австралия. Дали не става твърде лесно? …
Абе, хората си знаят работата и при такава убедителност няма как да не им повярваме. Заради знанията им за австралийските пътища дори успяват, без много да се мъчат, да ни сменят концепцията. Според тях не само ще ни е много трудно да намерим SUV с 4 седалки, а и не би могъл да се справи с разстоянията, които ние планираме да изминем или пък с условията по пътищата, които все пак често изискват 4х4 шофиране.
И ето, че сме на паркинга на техните механици (наградени с “Най-Добри механици” за последните 5 години) и внимателно оглеждаме вече продаден, но напълно оборудван Нисан 4х4, за да видим, можем ли и ние, аджеба, да живеем в такова нещо 4 месеца. На нас ни предлагат
избор между Ford Escape и Mazda Tribute
Задаваме милион въпроси, караме Ford-a, задаваме още милион въпроси … Има вариант и да сложат
палатка на покрива на колата,
която да минимизира постоянното разместване долу, да осигурява проветривост в горещините, но също така ние виждаме в тази опция и възможност да спим всичките четирима в колата, когато пристигнат мама и тати.
Тръгваме си с достатъчно информация, за да вземем решение до края на деня. Търсенето тези дни е толкова голямо, че двете налични коли няма да ни чакат дълго. Пък и ние няма да стоим в Сидни цяла вечност (колкото и да ни се иска). Пращаме съобщения на родителските тела и се придвижваме към центъра, в очакване да дойде време европейците да се събудят,
за да обсъдим възможностите с по-знаещи от нас
До края на деня, след обмен на коментари между Австралия, България и Англия,
получаваме силни препоръки за Mazda-та,
въпреки, че ние клоняхме към Ford-a. Решаваме, че ще трябва и японската кола да се пробва и звъним да ни очакват утре сутрин пак.
***
10 септември
Излизаме от хостела с банан в ръка и пак сменяме няколко влака, за да стигнем до Too Easy Travel. Карат ни до механиците и започваме да оглеждаме Mazda-та по списъка, който ни прати бащата на Ник … сякаш знаем какво гледаме. За да обърка съвсем решенията ни, колата не пали и трябва да и подадат ток – май не е много добър знак това. Но те пък казват, че акумулаторът е в списъка с части за подмяна и няма място за притеснения.
Джипчето се кара по същия начин както и Ford-a и не изглежда като да можем да вземем решение на тази база. Има, обаче, много странна функция, която не ни харесва –
свири, когато вратите са отворени
Първо е много досаден звук и второ – със сигурност има ефект върху акумулатора – все пак ние доста ще ги държим отворени.
Стоим в средата на паркинга и не можем да решим какво да правим, а механиците са твърде заети, за да погледнат функциите, по които имаме въпроси. И си оставаме така незнаещи доста време, докато накрая решаваме да действаме. Ще платим депозита, но ще решим коя от двете коли ще купим по-късно днес, когато получим отговор на въпросите си. И така се разделяме с 500 AUD.
Докато си седим в остъклената бирария и вършим административни дейности ни се обаждат от Too Easy Travel с някои отговори и
ние се решаваме на Mazda-та
Колата ще е готова в след три дни, а ние нямаме търпение! (От друга страна, сега ще можем по-пълноценно и целодневно да разглеждаме Сидни още три дни.)
***
13 септември
Взехме колата!!!
Прибираме се от сутрешната разходка и пак тръгваме по многото влакове, за да отидем да си вземем колата. Тя ни чака пред офиса – чиста и излъскана и след двайсетина минути попълване на документи, олекнали с още 5500 AUD сме отвън да се снимаме за спомен. С детайлни инструкции къде и как да приключим административно прехвърлянето, ние тръгваме. Надявахме се днес да можем да сложим и палатката, но няма да успеем навреме.
Влизаме в държавната служба на Нов Южен Уелс с дебела папка документи,
взимаме си номерче и търпеливо изчакваме да дойде нашият ред. Когато обаче сме на гишето и искат на Ник паспорта, за да го регистрират, се оказва, разбира се, че той не си го носи – останал е в квартирата. Събирам аз багажа, за да си ходим, но се оказва, че може да прехвърлят колата на мое име, защото аз имам паспорт у себе си. Ура!
Но сега искат втора форма за индентификация. Шофьорска книжка? Не, не я приемат … Хм … Но банкова карта ще свърши работа. Това го имам! Но … на нея пише V Kolarova, а не пълното ми име и не важи. Отивам на компютрите да принтирам извлечение от банката си, но, разбира се … и там не пише цялото ми име (АААААА!!!). След 5 минути тюхкане се сещам, че нося и българската си дебитна карта. Вадя я … там е написано цялото ми име! УРААААА! Да, ама НЕ! Картата ми е изтекла преди 2 месеца, а в извлечението от българската банка името ми е написано на кирилица. Всичко останало е на английски, в паспорта името ми е написано на двата езика , но не могат да го приемат. Това е някакъв истински “петък тринайсети” кошмар!
Тръгваме си! Имаме две седмици да намерим правилните документи и да прехвърлим колата. Другия път всичко ще си имаме! Пазаруваме най-важните неща като дъска за рязане и лампички за „кухнята“ и се връщаме в квартирата, за да измислим как ще организираме утрешния ден, като тепърва ще трябва да перем, да пазаруваме храна, да слагаме палатка и тента на колата и да пристигнем на първата ни спирка с достатъчно време за туризъм.
***
14 септември
Днес беше много по-труден ден от нужното. Първоначалният план беше да сме
в къмпинга на Катумба
около 12:00 часа на обяд. Знаейки, че плановете за палатката трябва да се прехвърлят за днес, изместихме пристигането за 14:00 часа, което ще ни позволи да видим местните забележителности.
Katoomba, New South Wales, 2780, AU
Пристигнахме в 16:00 часа – ядосани, уморени и гладни. Защо така? Ще ви разкажа …
Ставаме рано сутринта, събираме багажа и отиваме до местната обществена пералня (за първи път в живота ми). В рамките на един час, докато дрехите се перат и сушат, успяваме да подредим всичките вещи в колата и да подготвим завивките за довечера. Свършваме точно навреме, за да сгънем топлото пране и да тръгнем.
Вече сме огладнели, затова Гугъл ни води на брънч (пак). Първо си мислех, че е грешка да седнем в ресторанта, вместо да си вземем сандвичите за по пътя, но след двата часа, които преживяме след това, знам че решението да си починем в заведението беше благословия.
Най-сетне пристигаме на мястото с палатките,
което се оказва просто един гараж, пълен с каяци. Човекът, който ни посреща, май е този, който ни пратиха да търсим, но той изглежда без какъвто и да е авторитет тук. Явно и бърза за някъде, защото не ни оставя добре да огледаме изложената тента, а бързо я сгъва и тръгва да я слага на покрива. Защо ние получаваме изложената, а не нова – не мога да отговоря, а и нямам време да се интересувам.
Пита ни дали можем сами да си я сложим или той да го направи, което ще му отнеме поне половин час. Ние явно показваме липсата си на опит в такива начинания и се разбираме да го направим заедно, като ние ще му платим малка сума върху цената на палатката и на тентата.
О, боже! Как си представяше, че ще се справи само за 30 минути, не знам, когато отнема на трима ни поне час и половина и той ни най-малко не изглежда по опитен от нас – някъде между страхотните умения на Ник и моята липса на всякакви. Това е най-пипкавата, досадна, мръсна и потна работа и все още не мога да разбера, защо тази услуга не ни беше включена към колата, както уж е в процедурата. В края на мъките съм толкова ядосана на ситуацията, (особено предвид несполучливите събития от снощи) че ако имаше запис на разговора ни, щях да звуча като R2D2 от Междузвездни войни – силно цензурирана.
Човекът даже не ни обяснява как се ползват тентата и палатката и докато ние се мъчим да ги съберем, след като ги отваряме на паркинга, той си седи в колата и просто ни гледа, докато същевременно ни притиска да бързаме, защото трябвало да затваря.
Успяваме все пак да приберем всичко и да се закараме до магазина, където пазаруваме, зареждаме колата, и се измиваме след фиаското с палатката.
Тръгваме за
Национален парк Сините Планини (Blue Mountains)
Паркираме се в къмпинга по светло и започваме първото си нагласяване.
Отваряме палатката и се удивляваме на ветрилната ѝ конструкция. Пък и доста готини изглеждаме с нея върху колата, сякаш знаем за къде сме тръгнали. Същевременно аз отлагам подреждането на багажника, защото онова свирене на колата, така и не го измислихме. А така не искам да ми пробива мозъка, докато подреждам. И както си намирам оправдания да не започна, Ник намира РЕШЕНИЕТО! Когато ръчно завъртиш ключалката към заключено състояние, колата си мисли, че вратите са затворени и спира да пищи. Алилуя! Сега вече мога да подреждам.
***
Същата вечер се допитвам до Инстаграм как да наречем новата ни Mazda Tribute 2002 и пристигат много интересни предложения. С микс от три бихме искали вече официално да ви представим нашия
Бърти the Cangоroof
(втората част е игра на думи по идея на малкото ми братче, която за съжаление не мога преведа).
Не отговаря на всички точки по първоначалния списък, но има най-важните. Затова си пожелаваме Бърти да е силен, успешно и безинцидентно да ни бъде дом за следващите четири месеца и да ни заведе в дълбините на Австралия.
Както и очаквах презокеанско-междуконтиненталното пътуване не е шега. Не вярвате… ?
Великото преселение
С полусъбран багаж правим едно последно гостуване на Нана и Амиас. Малко ми е тъжно, че няма да го видя как расте. При следващата ни среща ще тича и говори; ще прави почти всичко, което и ние възрастните можем. След целувки на раздяла и последна разходка с велосипедите приключваме със събирането на багаж. Той пък следва основното правило на багажите и не се събира в раницата, в която беше само преди две седмици. Сякаш дебелее, само като си седи. Дори и кантарът на летището доказа, че тайно се е угощавал моят багаж в Кьолн.
В амплоато си на бременни камили, с Ник тръгваме отново на дългото ни мулти-транспортно пътешествие. И като казвам дълго, имам предвид три неща:
Първо – пропътуваните километри. Според Гугъл разстоянието по права линия между Кьолн и Сидни е 16 575,22 km.
Второ – дългият списък от превозни средства и трансфери (невключвайки пешеходстването между спирки, платформи, изходи, входове, гишета, секюрити проверки и гейтове):
Трамвай от Дюрер Щрасе то Фенльор Щрасе (10 мин.)
Влак от станция Еренфелд до Летище Кьолн (30 мин.)
Изчакване на Летище Кьолн (1 час)
Автобус от Летище Кьолн до Летище Франкфурт (2 часа)
Изчакване на Летище Франкфурт (1,5 часа)
Полет от Летище Франкфурт до Летище Коала Лумпур (13 часа)
Изчакване на Летище Куала Лумпур (7 часа)
Полет от Летище Куала Лумпур до Летище Сидни (8 часа)
Автобус от Летище Сидни до Хостел Балмейн (40 мин.)
Трето – времетраенето на пътуването. Станахме от сън на 5 септември в 08:00 ч в Кьолн и си легнахме на 7 септември в 18:00 ч в Сидни. За да ви спестя сложните сметки поради часовата разлика, това са 50 часа будуване, в които успяхме да съберем около 6 часа сън с прекъсвания по самолетите. Следователно, не би трябвало много да ви изненада, че едва издържахме до 18:00 ч. И спахме 16 часа непробудно. Сигурно и на повече бяхме способни, но Сидни не чака – трябва да се обикаля.
Но да се върнем малко назад. Аз никога не съм била на презокеански полет през живота си. Притеснено ми е как ще се справя и за това съм силно екипирана – облечена с най-пижаместите непижамени дрехи (клин, спортен сутиен и тънъ), запасена с храна от всякакъв вид (от ябълки до шоколади) и подготвена със забавления за всяко настроение (книги – аудио и класическо-четливи, музика, карти и много други). За мое щастие немската авиолиния Кондор ме успокоява още с влизането в самолета. Качваме се на борда на нов и модерен самолет – възглавничка и одеало на всяка седалка, touch screen екрани, порт за зарядни. Сега знам, че тези неща са нормални на полети като този, но незнаещата ми душа е така щастлива в този сублимен момент! Самолетът е на редове 2 – 3 – 2, заради което с Ник сме сами и до прозореца! Добре започват нещата!
Самолет Франкфурт – Куала Лумпур
Докато се настаним и капитанът ни приветства на борда, цялата кабина е осветена в цветовете на дъгата. Всеки ред с различен цвят, премигващ надолу и горе по тавана. Как да не те накара да се усмихнеш, дори и с перспективите на предстоящи 13 часа в затворена кутийка.
Докато чакаме на летището намерихме фалафел сандвичи, защото не очаквахме да ни сервират храна толкова късно на самолета (21:00 ч). Затова нахранени и уморени се нагласяме да спим. Но бързо сме събудени с голям поднос вечеря – веган. Нас ни хранят първи на самолета, защото сме различни с хранителните си специфики. Горките ние, налага ни се да вечеряме втори път с разкошно кокосово къри и плодова салата (и още много екстри на подноса). Де да имаме и достъп до филмите на борда безплатно, съвсем ще сме випари.
Този полет не е толкова тежък, колкото очаквах. След доброто угощение, успяваме да заспим и с крайнико-изтръпващи позиции спим около 4 часа. Достатъчно, за да дойде време за закуска от веган кроасан, мюсли, плодове и други. Ех, че добре ни гледат Кондор.
Преди кацане решавам, че е крайно време да се разходя до тоалетната. До този момент не съм ставала от мястото си вече около 11 – 12 часа. Тялото ми хич не е готово за такава промяна. Горкото как го карам от претцел да премине в солета; от фузили – в лингуини; абе да се разгъне с една дума. Ама се даврандиса.
Благополучно
пристигаме в Куала Лумпур
и бързо намираме Старбъкс за кафе. Тук ще сме 7 часа (вместо 5), така че има достатъчно време да се поразходим. То не че летището е много голямо. Няколко пъти обикаляме магазините и стигаме до външната част с дъждовна гора и водопад. Да вдишаш истински въздух, когато си затворен и дишаш изкуствен си е направо благословия, но идва и с основния недостатък на тропическия климат – огромна влажност и високи температури. Не се трае много, дори и да не ти достига чист въздух. Добре, че паркчето е малко, че да не се налага да сме навън за дълго. След тази разходка намираме телевизионния център на летището и засядаме там. Нищо интересно не се случва, но има диванче да се омекотят уморените ни дупета.
Куала Лумпур
Към края на престоя ни, при липса на сън и относителна липса на храна, започваме да ставаме раздразнителни – аз де! Все малки неща, ама доста се насъбират и чашата започва да прокапва от ръба. Не помага, че има проверки за сигурност на всеки изход, следователно не можем да напълним бутилките си с вода (и в последствие силно се дехидратираме); не помага и че се качваме на старичък самолет (дори и с пълен каталог филми); или че храната е кофти и малко; или че през целия полет не изключват осветлението и е трудно да спим; или че искат да ни нахранят с наденички, въпреки, че изрично сме поръчали веган. Аз лично не успявам да спя повече от два часа. Ник успя мако повече. НО!, виждаме Улуру от самолета.
Сидни, Австралия
След всичкото това едва ли ще ви изненадам, като кажа, че се разплаквам докато кацаме, при вида на Операта кордисала се на пристанището. Умората или сбъднатата ни мечта – не знам кое от двете доминира, но мидената черупка напълно ме довършва при толкова емоции, бушуващи в мен! Невероятна гледка след толкова дълго време (вие решете дали е време на пътуване или мечтаене)!
Операта в Сидни от самолета
Забравяйки за часовата разлика (7 часа с България), звъня на мама и тати след като не получавам отговор на съобщенията си за благополучно пристигане. Опа! Милите, сигурно ги притесних да им звъня в 2 часа сутринта. Ама ще свикна! Ще трябва да засиля математиката.
Часова разлика между Австралия и България
Бързо и лесно се справяме с паспортната и митническата проверка
Нито визите искат да видят, нито ни преравят багажа. Намираме си и шатъл, който да ни закара по-близо до хостела, казват, че е по-евтино от влака. Миниван пълен с туристи, разтоварващ всеки от тях пред вратата на хотела им.
Ние не сме късметлии с локацията на евтиния ни хостел, защото тази услуга не стига до нашия квартал. Или… може би сме големи късметлии с дружелюбен шофьор, който все пак ни закарва до вратата. Но това е тайно – шефовете няма да одобрят!
Хостелът е дупка, особено предвид липсата на важни части от прозореца ни. Добре, че няма да вали скоро. Имаме огромно желание моментално да се шмугнем под завивките, но всички са ни предупредили да не спим посред бял ден, а да се съобразим с местното време и да си легнем, като дойде време да се спи. Затова набързо се изкъпваме и отиваме да
изследваме квартала Розел
Разсеяно и уморено се шматкаме по ветровитите улици и с твърде големи усилия, взимаме решения за вечеря. Прибираме се с кутийка суши и заспиваме минути преди края на първия епизод на „Момчетата от Медисън Авеню”, недочаквайки времето за спане. Планът беше да приключим деня поне след 20:00 часа – заспиваме в 18:00 и спим 16 часа.
В Австралия сме!!! Ехааа!!!
Сидни,
7 – 13 септември
Епицентъра на Там Долу
Чували ли сте английския израз „Там Долу“ („Down Under“)? Отнася се за едно много специфично място на нашата планета; това, за което всички имаме скрити и нескрити блянове; това, за което сме чували толкова истории за зли змии и страшни паяци; но също и онова, на което ги няма нито змиите, нито паяците. Терминът „Даун Ъндър“ се използва, гальовно да обобщи Океания – земите на Нова Зеландия и Австралия. Те всъщност ни най-малко не си приличат нито по климат, нито по флора и фауна, но защото са си така близко една до друга, вървят като две сестрички.
И двете – там долу, в южното полукълбо. Толкова далеч, че могат да съществуват само като вечната мечта на пътуващия по душа. Толкова далеч, че като дойдеш, оставаш за дълго. Толкова далеч, че са страшни думи за майки на европейски деца – отидат ли, връщане може и да няма.
Но пък не е чак толкова далеч, че да ни спре да дойдем. А щом ще сме тук, ще сме пълноценно тук! До Нова Зеландия няма да стигнем в тези разкази. Тя ще е земя за следващи пътешествия. Но съм сигурна, че вече знаете – Австралия ще я изръшкаме до дупка!
Австралия!
Нека си признаем, че ние севернополукълбовците не знаем толкова много за тези южни земи. Дали заради кратката им модерна история (заселени едва в края на XVIII век) или заради така далечното им местонахождение от нашите географски ширини, Австралия е земя на малко общи познания. И затова си мисля, че мога да позная какво ви минава през главата, когато чуете за нея: кенгурута и плажове най-вече, ама и още нещо. Нещо толкова голямо, че може би е единствената истинска неприродна забележителност, която ни дърпа към този далечен континент – Операта в Сидни! Нали познах!?
Сидни със своята Опера
е може би най-познатият ни град Там Долу. Чували сме за Мелбърн, Канбера и Бризбън, ама можем ли реално да си ги представим? Да им припишем някоя страхотна сграда или невероятно природно явление? (Е, ако сте обсебени от Австралия и сте я посещавали – сигурна съм, че вие можете. Аз на другите говоря, защото и аз бях като тях преди по-малко от три месеца.) Сидни служи като една неофициална столица на Австралия, както Ню Йорк на САЩ – знаем, че не са столици, но те са културните центрове, които ни теглят натам. Там, където всичко се случва – в Епицентъра.
***
7 септември
Не сме спали вече над 40 часа, но няма и да спим още. Ако искаме бързо да преминем на австралийско време, трябва да спим като местните. И ще чакаме. Ама за да чакаме, ще се наложи да излезем навън, защото познайте какво ще се случи, ако останем вътре. Намираме се в квартал Розел. Улиците са ветровити, но дори и през уморените ни очи започваме да откриваме, „че вече не сме в Канзас“. В Оз явно не се ходи само с летящи къщи – и самолетите вършат работа.
Птици, дървета, цветя, къщи, океан – толкова много неща, които не сме виждали до сега. Архитектурата ми напомня на Ню Орлиънс (не че съм била, ама по филмите така изглежда) със своите балкони и най-вече орнаментиката на парапети, колони и огради. В Европа почти съм добила имунитет към къщи и малки улички. Тук искам да снимам на всяка крачка, защото е така ново!
Но същевременно сме и твърде уморени да поемем града. За момента той само преминава покрай нас, пресвятква, колкото да ни държи будни. Утре ще го гледаме, истински, свежи и готови за Сидни.
***
8 септември
10 часа сутринта е, което означава, че сме спали 16 часа. В началото реших да го скрия от проверяващите ни от Европа, ама те пък никак не се изненадаха – дори и тези, които сън не спят, когато са на ново място. Явно е социално прието да изтървеш повече от половин денонощие, когато преди това си прекосил континенти и океани. Ние сигурно и още можеше да спим, но приключенският дух вече беше отворил широко очи в очакване, а и коремчетата ни се бяха поизпразнили. Тръгваме!
На десетина минути от нас е спирката на трамвая и заради хълмистата натура на нашия квартал вървим с гледка към ситито. Сканираме си Опал картите и се приготвяме да бъдем пренесени в един нов свят; да минем през дрешника или перон 9¾. Може да си мислите, че магията на Нарния и Хари Потър няма как да е приложима на нашата планета Земя, но аз мисля, че по-подходящa няма. Защото я виждам. Сидни наистина е един нов свят на моята Земя. Място като никое друго, на което съм била. Мегаполис без равен в Европа.
Минаваме през централната улица и покрай всеки голям, по-голям и най-голям небостъргач. Със сигурност не сме в Уорингтън вече. Но днес е неделя и както бързо ще разберем,
в Австралия неделята е ден на затворените врати –
поне на магазините и ресторантите. А ние и мобилен интернет още нямаме, че да помолим чичко Гугъл за помощ в намирането на закуско-обяд. И все пак се натъкваме на едно от най-хип местата за неделен брънч в Сидни – горе на покрива с гледка към марината и Mорския музей.
Заситили коремите, е време да прехвърлим вниманието към нуждите на фотоапарата и душата и тръгваме по алеята с цел –
Операта
Първо си оставяме очите по жилищните сгради до марината и очевидния различен подход на тукашните архитекти, сравнен с делата на европейските им колеги. После ахкаме и на променадата и споменаваме ландшафтните ѝ специалисти. Няма как да не се наснимаме тук, а още повече, когато и
Харбър Бридж (Пристанищния Мост)
влезе в кадър.
Мостът на пристанището в Сидни
Невероятно е да си помисля, че съм тук, където мечтаех да бъда. И както си го мисля в подножието на моста, изведнъж поглеждам на дясно … „Ник, погледни надясно!“ Ето я! Бижуто в короната на Сидни. Бяла и в цялата си прелест. Тегли ни да вървим към нея.
Операта!
А пътят до там ни зашеметява с всяка следваща стъпка и с всеки нов ъгъл, гледащ към тази прелест. Ник дори намира една точка, от която панорамната снимка включва историята, архитектурата и бирата на Сидни – доковете, моста, Операта, и остъклената пивоварна на James Squire.
The Rocks, New South Wales, 2000, AU
Продължаваме да се приближаваме и да откриваме. Натрупват се толкова подробности, които сега виждам, а не съм знаела! Снимките, които гледаме в Европа не показват тези “дреболии”. Като за начало – парадното стълбище води към три отделни сгради, в които за съжаление не може да се влезе (освен може би в кафенето). След това забелязваме, че конструкцията е бетонна, а бялото покритие са всъщност безброй плочки, които даже не са всичките бели. Групирани са в отделни пана, рамкирани в бежово. Сега вече, щом видя мидените форми, ще си представям този детайл. А ако търсите перфектната снимка, качете се на стълбите насреща, които водят към парка. В „златния час“ е златна гледка. Но имайте предвид – снимките не могат ни най-малко да се доближат до чувството да бъдеш точно тук!
След това силно усещане решихме, че заслужаваме нещо специално. И затова намерихме най-префърцунения бар в Сидни във Виктория Билдинг, където платихме безбожни пари за два коктейла. (Ако и вие търсите нещо да последва удоволствието от гледката на Операта, може би, останете на баровете на пристанището. Струва ми се, че ще е по-специално преживяване.) Но тук намираме и интернет, който за пръв път ни позволява да си говорим с Европа в реално време, да споделим вълненията от дългото пътуване, както и от първия ни ден в Епицентъра на Там Долу.
На история в Инстаграм споделих три снимки, на които написах „Ние“ „Обичаме“ и „Сидни“, защото е истина. Започвам да разбирам защо толкова много хора не ни повярваха, като казвахме, че няма да останем в Австралия. Може би няма да е чак толкова лошо ;).
***
9 септември
Днес е денят, в който започнахме търсенето на нашия бъдещ “дом” за пътищата на южния континент. Но тази история си е приключение сама по себе си и затова ще отделя разказите за следващата седмица. Ако си мислите, че дните ни от тук нататък са много къси и непълноценни, то е само защото пропускам часовете в търсене на перфектната кола. Не сме си губили ценното време, обещавам!
Понеделник е и е време да свършим административните задачи, като да се сдобием с мобилен интернет, че представяте ли си двама 24-годишни да преживеят 4 месеца без достъп до Фейсбук и Инстаграм. Е, и да не се губят в отдалечените местности, които ги очакват. Процесът е по-болезнен от очакваното поради блокирани телефони, забавяне на активиране и сложни банкови транзакции. Но момичето в магазина е търпеливо и най-сетне си тръгваме с по 60GB мобилни данни на човек, което е далеч повече от необходимото, но е и най-изгодната оферта. Ще има да си киснем във Фейсбук …
За днес имаме билети да посетим
Tower Eye (Кула Око) –
най-високата сграда на Сидни, пригодена да разкрие тайните на града с 360-градусова панорама. При купуване на билетите трябва да избереш времето, в което ще посетиш кулата – предиобед, следобед или надвечер. Ние се решаваме на последния вариант, като идеята е да се качим преди залез и да видим Сидни в дневна, залезна и вечерна премяна. Ще има да чакаме доста, а на нас ни е студено. Все още е ранен септември (представете си 9 март в България) и температурите не надвишават 18оС. Иска ни се да се приберем някъде на топло, но хем не ни се седи в някое кафене да си губим ценното време, хем няма как да успеем да се шмугнем в някой от музеите. За това се моткаме по улиците, пазарим някои неща, за които отдавна сме си мечтали и продължаваме папарашки да снимаме небостъргачите изпод полите им.
Tower Eye (Кула Око)
Идва време да се качим и след като няколко пъти се губим из мола, който е основа на кулата, най-сетне намираме входа. Минаваме през 4D филмче за Сидни, а после и през зелен екран да се снимаме – атракции за туристи. Но се качваме в малкото асансьорче и навреме пристигаме на платформата.
Днес слънце не изгря и там горе небостъргачите – великани на Сидни не са окъпани в светлината, на която се надявах. Притеснявам се, че и залезът няма да ни се покаже изпод сивите облаци, но за мое огромно фотографско щастие сивеещите сгради, започват да се оцветяват в оранжево и розово. Надеждите ми за уникален залез не са убити и слънцето пробива, изливайки всичките си цветове под сивотата, за да ни изпрати и да отстъпи място на дълбокото, тъмно, синьо небе. Снимките са спасени!
Светът обикновено се приготвя за сън със залеза, за края на един ден преди началото на следващия. Но Сидни сякаш няма никакво намерение да поспре. Докато ти висиш във въздуха, затворен между стъклата, той си живее – офисите светят, хората работят, улиците са пълни, Операта пее в светлина. Аз снимам без да предполагам, че следващият кадър ще засенчи сегашния, а после идва и следващ на следващия и още един и …
Но идва време и да слезем и да стъпим здраво на земята и … нещо се е променило. Ако като мен не сте били в метрополис като Сидни, той може да ви се стори
едновременно поразително вълнуващ и доста скучен
Колкото и да ти се иска, не можеш да прекараш цялото си време по централните улици вперил поглед към висотите на града, а гледките на нивото на окото са магазини, както навсякъде другаде. Но сега виждаме града по различен начин. Вече официално сме се запознали и сега свързваме двете му половини натурално. Разпознаваме структурите, които изследвахме от там, от горе. Може да сме се възхищавали на архитектурата преди, но тя беше все пак далеч от нас. Сега е близо, защото и ние бяхме там горе – в небето, където се подвизават тези гиганти.
Част сме от Сидни.
***
10 Септември
Туристическият ни ден днес започва късно – доста след обяда, но пък правилно – с посещение в
Музея на Сидни.
Докато купуваме билетите, ни предлагат да се включим в безплатна беседа, което се оказа доста добро решение при не така пълноценната експозиция на музея. Разказът на екскурзовода ни преведе през живота на първите заселници на Сидни (кръстен на Лорд Сидни през 1788 г.) и техните взаимоотношения с местните Аборигени – тема, хвърляща тъмен облак върху кратката история на Австралия, която и без това е силно свързана с изселване на затворници (но за тях ще си говорим на друг етап). Младежът с диплома по италиански Ренесанс успешно ни предаде същината на кратката история на нас, разглезените от старини европейски туристи и ни показа, че и 250 години пак е история.
И така, една идея по-знаещи за Сидни, решаваме да се придвижим към нова цел –
остъклената пивоварна
Време е да наваксаме с малко административна работа – пътеписи, планове за колата и график за следващите дни. Но този път няма да се излъжем и отиваме на гледка!
Сядаме до прозорците, защото от тук насреща ни се кипри Раковината на Сидни и с австралийска бира в ръка не можем да й се наситим. Оставаме тук възможно най-дълго преди да прегладнеем и с неохота се разделяме отново с Операта. Но пак ще дойдем!
***
11 Септември
Типично за нас, тази сутрин проспиваме алармата и се събуждаме час по-късно от планираното, заради което идеята да поседнем в някое кафене и да работим час-два напълно излита през прозореца (той нали е счупен – лесно излита). Събираме набързо багажа, изнасяме се от хостела и се качваме на няколко автобуса, за да стигнем до другия край на града, където ще сме на квартира. Колата ще е готова след три дни и ние решихме, че не желаем да продължим да се самонаказваме в хостела. Отиваме не къде да е, а към
Бондай Бийч
(един от най-известните плажове в цяла Австралия).
След спирка за брънч се запътваме надолу по баира (не забравяйте, че пак сме бременни камили) и ни се разкрива невероятна гледка към плажа. Сякаш нас чака да му се нарадваме. Разбира се, за да ни е трудно, влизаме в грешния вход и качваме и слизаме стълбите два пъти.
Но още с първата крачка в апартаментчето съм на седмото небе. С някои малки промени си личи, че собственичката има вкус за дизайн като моя. А дори и без гледка към океана, не можем да се нарадваме на джунглестия квартал.
Преобличаме се по като за
плажна разходка
и излизаме. Тази част от брега е пълна с малки плажове и специално конструирана морска пътека свързва Куджи Бийч на юг с Бондай Бийч на север. А между тях са плажовете Кловли, Бронте и Тамарама, както и безброй платформи с неповторими гледки.
Преминавайки през зелен парк, стигаме до пясъка на Бронте Бийч с не много плажуващи хора на брега, но пък доста сърфиращи във водата. Отнема ми време да пренасоча обектива в ръцете на Ник от сърфистите, към мен и гледките, които служат за прекрасен фон. Голямо зяпане им зяпа и бая го засърбяха ръцете да се качи и той на сърф.
Пътеките между плажовете разкриват невероятни гледки, сякаш океанът се опитва сам да се надцаква и да ти показва колко по-красив може да бъде с всяка секунда. Дори на връщане, слънцето се включва да помага като влиза в златния си час и тогава душата започва да прелива, след като до сега така обилно се е пълнила. Някой ме попита днес, дали Австралия е наистина толкова красива – Да, наистина е! Природата тук си знае работата и далеч надминава уменията на човека. Мислех си, че Операта ще е кулминацията на Сидни, но всъщност не може и да стъпи на малкото пръстче на Макензи Пойнт и погледа към Тамарама Бийч.
Стигаме и до Бондай
и моментално виждаме защо всички го знаят (Кой не знае Бондай Бийч? Кой не е чувал за него?) – може да не е най-природно красивият, но със сигурност е най-големият и явно обича да е дом на сърфисти с всякакви умения. А на австралийското крайбрежие, по-важно място от плаж за сърфисти няма. Познайте дали Ник не го изтървах пак да се вълнува от триковете на умелите озита (галено наименование за австралийците).
Вървейки боси по плажа, изпробваме шокиращо студеният океан. Като черноморско дете не знам дали някога ще разбера позива на океанското плажуване (или моржуване), но тукашните гледки може и да са достатъчни да ме доведат през горещ летен ден. А иначе, явно ще трябва да се науча да карам сърф…
***
12 Септември
Започваме деня по-бавно от обикновено – по график ще ходим в „Луна Парк“. И тъкмо да си обуя обувките и Гугъл взе да ни обяснява, че паркът е затворен днес. Е, браво бе! И айде пак сядаме да мислим какво ще се прави цял ден.
Измисляме разходка на север до
Фар Хорнби на Уотсън Бей
Прехвърляме се по няколко автобуса, купуваме си веган сладолед и тръгваме да се катерим към платформите с гледки и бавничко стигаме и до фара. Тук е територията на местните, туристите са малобройни (и малко развалят пейзажа). Гледките от тук на запад са към ситито и разходката се превръща в неочакван символ за баланса между спокойствието до океана и безспирността на града. Как да не се почувстваш специален с такъв философски фон, докато преоткриваш размерите и красотата на Сидни.
Фар Хорнби на Уотсън Бей
След тази нетуристическа разходка се решаваме на една доста по-туристическа дейност –
качваме се на ферибот
Знаем, че качвайки се тук ще стигнем до централното пристанище с перфектната гледка към Операта и моста. Може да е просто друг вид градски транспорт, но можете ли да сравните гледките от някакъв си автобус с тези от лодка в центъра на залива. Дори и облаците се пренареждат, за да направят снимките ни драматично-впечатляващи.
След обяд се насочихме към Ботаническата градина, която е във всеки списък с туристически забележителности на Сидни. Имах аз едно вътрешно чувство, че не ми се ходи там и предполагам точно то ни водеше по тази пътека. Малко преди входа на градините минахме покрай
художествената галерия на Нов Южен Уелс
(областта, чийто център е Сидни) и нещо ме кара да се загледам в трансперантите между колоните на фасадата. Снимката е на Кристо при опаковането на австралийския бряг, а входът е свободен. Уморена съм и не ми се гледа цялата галерия, но не мога да не вляза, за да видя присъствието на Кристо в този край на света.
И ето, че централната галерия, тази, която те води към всички други зали, предлага постоянна изложба за Кристо. Табелките са надписани с „България/САЩ“ и малка част от световните му проекти са на показ. За човек, който специално е проучвал творчеството на художника за училищен проект, нямаше нищо ново. Но все пак не можем да отречем колко впечатляващо е да видиш българина като фокусна точка тук. Дори и той да не е така горд да бъде част от нас.
Галерия на Нов Южен Уелс
Разглеждаме набързо останалите зали, но така и не стигаме до Ботаническата градина, както и предполагах. Е, ще трябва да оставим нещо за гледане като се върнем след четири месеца с мама и тати.
***
13 Септември
Днес е последният ни пълен ден в Сидни и колата ще е готова за вземане следобед. Хич да не е – много се вълнуваме! Но дори с перспективата за приключения в този град, който вече така харесваме, решаваме да се поспрем. Обикаляме нон стоп вече 5 дена подред, след изтощителни два дни в самолети и по летища. Днес нямаме сили пак да тръгнем по улиците, които вече осезаемо се стоплят за лятото. Същевременно снощи получихме сватбените снимки (800 кадъра) и е време да започнем да ги подготвяме за благодарствени писма и споделяне с гостите ни. Пък и дневникът пак е доста изостанал. За това сядаме в едно кафене и с кафе и сандвичи наваксвам отново административно докато Ник работи.
Когато батериите на лаптопите свършват, а на телата ни са се позаредили, тръгваме обратно към квартирата по дългия път. Натъкваме се на
Кловли Бийч,
може би най-малкият между Куджи и Бондай, но също така май ще ми остане любим. Заради формата на дълбокия залив вълните се разбиват на около 50 метра от брега и (по моята логика) позволяват на частта за къпане да се стопли много по-качествено. Не че влязохме, но не пречи да си мечтая. Връщаме се обратно към Бронте Бийч по панорамната пътека, под гробищата. Гледките и тук са безмълвни, но май не чак толкова, колкото Макензи Пойнт.
Връщането ни в квартирата е точно навреме, за да се натоварим на автобуса и да отидем да си вземем колата и с това туристическата програма в Сидни приключва … за сега. Времето, което ни остава ще бъде прекарано по магазини, държавни служби и далечни гаражи, за които ще разберете скоро. Но това не намалява любовта ни към метрополиса.
***
Дори и сега – 17 000 км по-късно, все още не сме намерили град, който да ни срази повече от Сидни. Всички ни питат кое до тук ни е впечатлило най-много и Сидни е винаги пръв в списъка. Дори и преди националните паркове, които също така пълнят душата. Може би Пърт би могъл да се конкурира за първото място, но в момента, в който пиша тези думи, Сидни е все още епицентърът не само на Там Долу, но и на нашето пътуване.
Кенгурутата много обичат сурови моркови и краставици, например. Е, имахме само две филии за всичките животинчета, та едва ли сме им навредили много, нали! А вълнението си струваше. 
