Тази нощ не беше толкова студена, както на Ниенбо Юрце. На сутринта се събудих рано и пообиколих по северозападния бряг на езерото, до дървения мост, изпод който неговите води се оттичаха в една река.
После се върнах при палатките. Слънцето малко по малко се показваше над върховете. Палатките бяха мокри, а хората вътре в тях започнаха да се „излюпват“ един по един.
Палатки край езеро Гардзъ, Източен Тибет – Китай
Когато слънцето се издигна достатъчно и всички се събудиха, започнахме да разглобяваме палатките и да ги слагаме да се сушат. Междувременно закусвахме кой каквото намери, а после повечето от нас отидоха до дървения мост за снимки. Там видяхме и две-три тибетски семейства заедно, снимахме се и с тях, а после и с група монаси (лами), дошли на екскурзия до езерото.
Всичко това беше вълнуващо, обаче аз скоро осъзнах, че беше грешка – времето напредна, никой не бързаше за никъде, и скоро наближи обяд: почти
беше изключено да остане време да се качим на прохода Чола,
което поне за мен беше един важен момент от цялото пътуване.
И наистина, почти към обяд, когато аз ги питах дали искат да отидем до прохода, който беше само на 30 км от Илхун Ла Цо, Винсънт каза, че е твърде късно и няма време, трябва да поемаме по обратния път.
За мен това беше голямо разочарование, което помрачи настроението ми за целия ден, че и след това. Но нямаше как. Някои от другите също казаха, че е по-добре да тръгнем по обратния път колкото може по-рано, за да имаме повече време за последните няколко дестинации. Аз ги предупредих, че ще съжаляват, че най-красивите и вълнуващи места не са последните дестинации, а точно тук, около планината Чола, но никой не ме чу. Не ми оставаше друго, освен да приема факта, и да тръгнем.
Върнахме се в Маниганго,
където обядвахме, и след това продължихме без да спираме: Гардзъ, Дранго, Даофу- до Бамей.
Винсънт искаше да спрем на някои от манастирите за снимки, но когато минахме край тях, повечето от хората в колите дремеха и решихме да не спираме. Близо до Дранго отново ни спряха за регистрации и проверки. Накрая, по тъмно, стигнахме до
На другия ден сутринта беше мъгливо. Предстоеше да видим отново една снежна планина –
Джара,
която видяхме на отиване край Тагонг. Този път щяхме да минем по друг път северно от планината и да я видим от друго място, както казаха от хотела, гледката била величествена. Но беше мъгливо, и ни оставаше да се надяваме, че докато стигнем до мястото с гледката към Джара, мъглата ще се вдигне и ще можем да я видим.
Така и стана, скоро се показа отново тъмносиньото небе, и от мъглата останаха само „бели парцали“, кацнали тук-там по околните височини. След като прехвърлихме един проход на около 3700 м височина, започнахме спускане надолу. И след няколко километра стигнахме до гледката към Джара.
Планината Джара
Е, не беше „чак толкова“ величествена. Тоест, красива беше, но пак Джара беше твърде далеч, за да можем да я видим как се извисява страховито (както се изразиха от хотела). Отново снимки, и после отново в колите.
Шосето продължи да се спуска надолу
и надолу, и скоро навлязохме в тесен пролом със стръмни склонове, обрасли с широколистни гори, тук-там със скали и сипеи. Там аз им казах ясно, че с безкрайните простори на тибетските степи вече се разделихме, няма да ги видим повече. Те чак тогава осъзнаха, че сме избързали да се връщаме назад, но беше твърде късно. Започнаха да съжаляват, казвайки, че тук изобщо вече не прилича на Тибет, а на нашите ниски планини и гори в Южен Китай. Така си и беше.
Скоро слязохме ниско, до около 1850 м височина, до град
Данба (Danba, 丹巴),
така че тук се усещаше отново лятната жега от ниското. Данба е един от градовете, в които живеят
тибетците Нгяронг (Ngyarong)
Те са доста различни от другите тибетци – както на външен вид, така и културно. Дори и езика им е различен. Всъщност другите тибетци не считат Нгяронг за част от тях, считат ги за друг етнос, обаче самите Нгяронг се считат за тибетци. Техните селища имат също така различна и уникална архитектура, по-скоро близка до тази на Чианг край Дзиуджайгоу – квадратни къщи, богато орнаментирани, с плоски покриви и четири “рога” на всеки от четирите ъгъла на покрива. Имат и „diaolou“- сгради-кули, пак плоски отгоре и с рогове, по-скоро наподобяващи комини, израстнали от земята.
Самия град Данба е известен със своя
етнографски комплекс Дзядзю (Jiaju, 甲居）
– едно от селата близо до града. Това село се счита за едно от най-красивите в цял Китай. Разположено е северно от Данба по стръмния склон над долината на река Даду. Този стръмен склон е покрит с широколистна гора и сред дърветата са разположени къщите и кулите на селото- обикновено раздалечени една от друга и разпръснати на различни нива по склона. Дотам се стига по един тесен асфалтиран път, който се изкачва с много серпентини нагоре и криволичи между къщите- до около 2200 м надморска височина.
И така, с колите се
изкачихме до селото,
избрахме една от къщите, където имаше ресторант и там спряхме за обяд. Докато приготвяха обяда, ние се разходиме край околните къщи и градини.
етнографски комплекс Дзядзю (Jiaju, 甲居）
По принцип цялото село е много тихо- дотам автобуси не се изкачват, нито пък идват големи тълпи туристи, а само такива като нас- малки групи с малки автомобили. И наистина, освен нас, наоколо нямаше почти никой. Тишина и спокойствие. Чуваше се само вятъра и шума от листата на дърветата.
После обядвахме там. А Дзюн, която по принцип приличаше на тибетка в лицето, облече местна традиционна носия и така наистина заприлича на местна жителка.
Правихме си снимки, аз се разходих наоколо, и след около два часа тръгнахме отново на изток.
От Данба отново навлязохме в „първата вълна“ на планините от Съчуански Тибет –
веригата Чионг Лай (Qionglai, 邛崃）
Пътя продължаваше все по една долина, малко по малко изкачвайки се нагоре. Беше тясно шосе, на някои места разбито или в ремонт, и по него пътувахме около 4 часа. Накрая, привечер, пристигнахме до входа на долината Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), която се води една от трите основни долини на
планината Четирите сестри (Mt Siguniang, 四姑娘山)
Тази планина беше и последната ни дестинация от това пътуване.
Планината Четирите сестри е най-високата планина от веригата Чионг Лай. Наречена е така заради четири важни върха.
Най-ниският е връх Голямата сестра (Daguniang, 大姑娘峰),
висок 5025 м. Той е често посещаван от туристи. Макар и труден за изкачване, не изисква алпийско катерене.
Втория връх е Втората сестра (Erguniang, 二姑娘峰), висок 5276 м. За изкачването му вече се изисква елементарна алпийска подготовка.
Третия е връх Третата сестра (Sanguniang, 三姑娘峰),5355 м- още по-труден.
А четвъртия връх- връх Яомей (Yaomei, 幺妹峰) или “Малката сестра” е най-високия – 6250 м. Той е различен от първите три върха, видът му донякъде напомня Матерхорн или Ама Даблам – един наистина красив връх. Досега е изкачван успешно само два пъти. Всичко това, заедно с прекрасните иглолистни гори, дълбоки ледникови долини, езера и пасища, е причина тази планина да бъде наречена „Съчуанските алпи“.
Siguniang+shan
Планината има три основни долини (всъщност откъм северната й страна има и други долини, но те са рядко посещавани) – долините Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), Changping (长坪沟) и Haizi (海子沟).
Долината Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟)
е разположена между два от основните ридове на планината, но не и под самите „четири сестри“, така че те не се виждат от нея. Тя е много добре „облагородена“ с шосе и туристически автобуси, както и други удобства, съответно с най-висока входна такса (и съответно решихме да я пропуснем). Втората
долина Чанпинг Changping (长坪沟)
е може би най-красивата, с прекрасни иглолистни гори и невероятни гледки към „четирите сестри“, особено Яомей. А третата
долина Хайдзъ Haizi (海子沟)
е най-дивата- тя е от другата страна на „сестрите“.
И точно в подножието на планината, където и трите долини се събират, на около 3100 м височина, е
градчето Рълонг
– основната отправна точка за посещение на планината. Там се приближихме максимално близо до входовете на долините Чанпинг и Хайдзъ. В крайния квартал до входовете има доста малки хотели, доста от тях в традиционен архитектурен стил. Избрахме един от тях и там се настанихме.
Вечерта аз реших, че така и така сме напуснали истинския Тибет, поне сме стигнали до висока планина, на другия ден няма да следвам другите, а ще се опитам сам да се изкача поне до Голямата сестра. Оказа се, че това явно няма как да стане, понеже от хотела до върха (според местните) има около 8 часа изкачване, а после трябва да има и слизане, все пак. Все пак реших на другия ден да пробвам, пък докъдето стигна. Чан Вън Минг също реши да дойде с мен. Съответно отидохме в близкото магазинче да си купим това-онова за ядене и пиене за из пътя.
На следващия ден всички от групата, без мен и Чан Вън Минг, бяха решили да направят поход по долината Чанпинг. А ние двама – първо по билото, което разделя двете долини Чанпинг и Хайдзъ, и което е главното било, по което са наредени Четирите сестри (като за целта трябваше да влезем през входа на Хайдзъ). И когато стане време за връщане, да слезем към Хайдзъ, и оттам да се приберем вечерта.
Дойде и утрото. Беше слънчево, хубаво утро, а ние имахме предостатъчно време в Кандин, докато чакаме Винсънт и жена му да дойдат, за да продължим заедно. И затова използвахме времето да се разходим из града и околностите.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
е известен като „най-романтичния град“ в Тибет. Разположен е на около 2460 м надморска височина, по долината на едноименната река, която минава през центъра му и винаги е много буйна, така че шума й се чува почти навсякъде из целия град. Притиснат е от всички страни от огромни планини, издигащи се до 5000 – 6000 м височина – част от “втората Тибетска вълна”, наречана Снежните планини (Xueshan mountains, 雪山)
Градът е на границата между китайската и тибетската цивилизации
Известен е с една любовна фолклорна песен – „Любовната песен на Кандин“ (“Kangding love song”, 康定情歌), станала популярна в цял Китай, и дори и по света. В центъра на града дори има монумент с нотите на песента.
Кандин е пълен с туристи от цял свят, и е оживен до късно през нощта – пълен е с ресторанти, магазини със сувенири, атракции. А бидейки известен и като „романтичния град“, навсякъде е пълно с цветя. Особена атракция обаче представляват двата планински склона над града през нощта – те са покрити с хиляди лампи, които светят като безброй звезди.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
И така – не бързахме сутринта. По някое време слязохме от нашия Джълам хостел (който е разположен високо над града, по западния склон) към центъра за закуска. След това се разходихме наоколо – всеки кой накъдето му харесва. Аз, Инг Инг, Ели и Лянг Съ обикаляхме заедно. Наблизо имаше и една християнска църква, където Чун Хуа и Чан Вън Минг влязоха, влязохме и ние също. След това пък само аз и Ели се разходихме по западния склон над града.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
През това време Винсънт и жена му напредваха бавно към Кандин. Както и очаквах стана време за обяд, а тях още ги нямаше. Накрая пристигнаха чак към 2 часа следобед, и най-после можехме да продължим нататък.
Започнахме изкачването нагоре. Скоро стигнахме и до
прохода Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口) – на 4298 м.
Панорамната тераса там обаче беше в ремонт и не можахме да спрем за снимки на самия проход, а малко по-нататък.
Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口)
След снимките дойде и облекчението – най-после напуснахме кошмарния път 318 и тръгнахме вдясно по тесния, но почти празен път към Тагонг, който минаваше покрай едно от най-високо разположените летища в света – летището на Кандин. Дори видяхме и излитането на единствения самолет, който се намираше там в момента.
След това продължихме на северозапад, и пред нас отново се разкри
необятната панорама на безкрайните тибетски степи
Бяхме на над 4000 м надморска височина. Всички понесоха голямата височина сравнително добре. Продължихме още 15-ина километра нататък и спряхме на един крайпътен ресторант, където и миналата година бяхме спрели за обяд. Сега обаче спряхме само за снимки.
Тибетски степи
После – още нататък през безкрайните степи, докато слязохме до
храма Муя (Muya temple)
северно от градчето
Тагонг (Tagong, 塔公，ལྷ་སྒང་,
на 3750 м височина. Този път нямахме време да влезем и разгледаме Тагонг и неговия манастир. Само правихме снимки край Муя и величествената планина зад него –
Джара (Zhara mountain, 雅拉雪山),
издигаща се над 5800 м. Миналата година тя беше скрита в облаци. Този път обаче имахме чудесната възможност да я видим в блясъка й.
Продължихме нататък. Времето напредваше, а ние искахме да стигнем до нашата дестинация за този ден – град Даофу.
Минахме през Бамей (Bamei, 八美),
чийто главен път миналата година беше в ремонт и целия град беше потънал в прахоляк, сега обаче беше чисто, китно и красиво градче, разположено на около 3560 м височина. След това продължихме още на северозапад. Започна да се стъмва, появиха се облаци и заваля дъжд за кратко. Прехвърлихме един проход на около 4000 м височина и слязохме до Даофу
(Daofu, 道孚，རྟའུ་རྫོང),
малък град на 2950 м височина, където нощувахме в един мизерен хотел.
Август 21
На сутринта тръгнахме рано в полумъгливото утро, все на северозапад. Този път Тан Дзин Минг караше колата, а аз само помагах с навигацията. Причината беше, че само след около час аз трябваше да сляза заедно с дъщеря ми Ели, а всички други да продължат към едно от емблематичните места в това пътуване – Сертар, където временно не се допускат чужденци.
За около час и половина, все покрай красиви и богати тибетски села, преминахме разстоянието до
Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ),
на около 3150 м височина, където аз и Ели слязохме, а другите продължиха към Сертар.
С Ели имахме цял ден на разположение. Беше отново слънчево, с ярко синьо небе и бели облаци. Първото нещо, което трябваше да направим, беше да намерим подходящ хотел за групата довечера, когато щяха да се върнат от Сертар. След около два часа обиколки и снимки на северния красиво оформен площад, избрахме един по-евтин, но хубав хотел.
После обядвахме, и следобяд се разходихме до
близкия манастир Дранго Гомпа (Шоулинг),
разположен по северните склонове над реката, минаваща през града, с червени монашески къщи, разположени стъпаловидно, каквито често се срещат из този район.
От манастира се откриваше прекрасна гледка към града, долината и планините отсреща.
Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ)
Накрая слязохме, вечеряхме и зачакахме групата да се върне.
През това време те са стигнали до
Сертар (Sertar, 色达，གསེར་ཐར།)
и неговия огромен будистки комплекс Ларунг Гар, забележителен с „морето“ от червени монашески къщи, покрили склоновете на околните планини.
Ларунг Гар
Но всички от групата са останали разочаровани от това, което са видели там. В момента там тече ремонт и преаранжиране на комплекса, което означава прахоляк и шум на машини. При този ремонт някои от монашеските къщи биват премахнати, и всъщност това е причината чужденци да не се допускат там – понеже ситуацията е деликатна и чувствителна, властите се безпокоят, че чужденците, виждайки ремонта, биха тръгнали да тръбят за независимост на Тибет или нещо подобно.
Когато всички от групата се върнаха в Дранго и разказаха какво е положението там, аз не съжалявах, че не можах да отида. Наистина, по-добре ремонта да приключи, така че мястото да бъде по-приятно за посещение.
Август 22
На следващия ден
трябваше да стигнем до нашата най-западна точка от това второ пътуване. За целта аз бях използвал времето в Дранго, докато другите бяха в Сертар, да направя точна програма кога да тръгнем, от колко до колко часа, и т.н. Още от сутринта обаче се оказа, че няма да следваме моя план – всички се бавеха повече от необходимото, и в крайна сметка
отпътувахме от Дранго около час и половина по-късно
На всичко отгоре още в началото ни спряха полицаи за проверка и някаква измислена регистрация, което ни забави с още половин час. Поне пътя беше идеален. Това беше северния път от Чънду към Ласа – шосе номер 317, доста по-приятно за шофиране от трудния южен път 318.
И така, скоро южно от нас започнаха да се сменят невероятно красиви пейзажи на близките снежни алпийски планини. Първата от тях е
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日),
издигаща се до над 5800 м, считана за „свещена“ от местните тибетци, но не от ранга на Кайлас, Амне Мачин и Кавагабо в Юннан. Шосето започна да се изкачва високо и скоро стигнахме до около 4000 м височина. Там спряхме два пъти за снимки – гледката наистина си заслужаваше.
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)
Отвъд прохода, който преминахме, се показа следващата планина –
назъбената Джуода (Zhuoda, 卓达),
висока над 5600 м. Миналата година успяхме там да се изкачим до около 4930 м, но този път не остана време за това.
Джуода (Zhuoda, 卓达)
След това слязохме в долината на Гардзъ, до около 3400 м височина. Намерихме един крайпътен ресторант и обядвахме там. После продължихме и до самия
град Гардзъ (Garze, 甘孜，དཀར་མཛེས་）
разположен край река Ялонг (Yalong, 亚龙), на около 3350 м височина – един приятен тибетски град, който миналата година беше потънал в прах заради ремонта на повечето му улици, но сега беше чист и приветлив. Там спряхме, за да си накупим разни неща за ядене за вечерта, и за сутринта на другия ден, планирайки да спим на палатки. Това ни забави още повече, и аз вече окончателно зарязах първоначалния план, който бях направил – бяхме назад с около 3 часа.
Продължихме нататък. Пресякохме река Ялонг, отвъд която започва “третата вълна” планини от съчуанската част на Тибет,
наречена Shaluli (沙鲁里山）,
и пътя отново започна да се изкачва, минавайки край спиращи дъха гледки към острите зъбери на Джуода отляво. На едно място пак спряхме за снимки, и накрая достигнахме и до
селището Маниганго (Manigango, 马尼干戈）
отвъд което пред нас се изправи и най-красивата от снежните планини в района –
планината Чола (Chola, 雀儿山),
с най-висок
връх Ронгме Нгатра (Rongme Ngatra) – 6168 м.
mmexport1503463413734.jpg
А малко след това достигнахме и до целта ни за този ден –
езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）,
може би най-красивото място изобщо в цялото ни пътуване. То е ледниково езеро, разположено на 4020 м височина, в подножието на гигантските зъбери и ледници на Чола.
При това района около него е покрит и с разредена иглолистна гора, което придава допълнителна красота на пейзажа. Водата му е с бледо-сив цвят, не е бистра, а естествено мътна поради отлаганията от близките ледници. Свързано е и с една легенда за дъщерята на тибетския владетел Гесар, която толкова се влюбила в това място, че останала там и се сляла с водите на езерото, потъвайки в него.
Тук, както и миналата година, беше мястото ни за къмпинг.
езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）
Спряхме колите на паркинга пред входа край шосето, и трябваше с целия багаж да извървим няколко стотин метра по неравния терен северно от езерото. И понеже край входа постоянно имаше тибетци, които продаваха дрънкулки, местни камъни или предлагаха яздене на коне, Винсънт се възползва от случая и им плати да натоварят всичките палатки на два коня, и да ги закарат до брега. Междувременно няколко деца постоянно се навъртаха около нас и просеха бонбони. Не приемаха нищо друго, само бонбони. После видяхме стотици бонбонени обвивки, изхвърлени край брега на езерото. Така и не разбрахме за какво ги използваха, явно за някакъв странен техен ритуал.
И така, закарахме багажа с конете до брега на езерото. Не само го закарахме, а и преди да им върнем конете на тибетците, един по един се снимахме на тях яздейки.
На кон
Беше вече късен следобед
Исках да направим поход до южния бряг на езерото, където гледката към Чола направо спира дъха. Но беше твърде късно, скоро щеше да започне да се стъмва. Затова само опънахме палатките, и аз сам тръгнах донякъде, а после нямах избор освен да се върна.
И като се върнах, им предложих на другия ден ако искат да отидем до прохода Чола, разположен на около 5050 м височина, или да направим преход до южния бряг на езерото. Всички искаха да отидем на прохода, между другото и аз това исках, и оставаше да се надявам да стане на другия ден.
Скоро се стъмни и ние вечеряхме кой каквото докопа от това, което бяхме накупили от Гардзъ. След това влязохме в палатките. По едно време излезе силен вятър, който духа около половин час и спря. Точно по същия начин, както духаше и миналата година, пак половин час, пак горе – долу по това време – около 9 часа вечерта. Явно това е някаква характерна черта на местния климат.
Когато вятъра спря, излязохме от палатките за малко.
Гледката нагоре към космоса беше фантастична,
нямаше и луна, и се виждаха толкова много звезди, заедно с Млечния път, че все едно не бяхме на Земята! Никога не бях виждал космоса на живо в такива детайли!
в очакване на втората група, с която щяхме да пътуваме отново към Тибет. На следващия ден просто обикаляхме из града. Винсънт отиде да посрещне една негова приятелка, а аз реших да посетя някои от забележителностите на Чънду, които бях пропуснал миналата година.
Следобяд се разходих до
Джин Ли (Jin Li, 锦里)
– атрактивна туристическа улица в старинен архитектурен стил, пълна с туристи от цял свят, магазини за сувенири, ресторантчета и всякакви други подобни. В съседство с нея е резиденцията Вухоу- седалището на Джу Гъ Лянг, мъдрия политик от 3 век. Там обаче реших засега да не влизам (има вход от 60 юана), а да изчакам следващия ден жена ми и дъщеря ми, които щяха да дойдат и да се присъединят към втората група за Тибет, да влезем с тях заедно. Затова само обикалях из Джин Ли.
След това – с автобус и пеша, през центъра на Чънду –
до друг старинен атрактивен комплекс –
улиците Куанджай (Kuanzhai alleys, 宽窄巷子),
в превод “Широката и тясната улица”. Там бях миналата година, но през деня, а сега вече беше вечер, и както обикновено всякакви такива старинни комплекси вечерта са особено атрактивни. Куанджай също.
Пообикалях и там, Винсънт и неговата приятелка също дойдоха и там се срещнахме. Накрая се върнахме в хостела.
Август 17
На следващия ден трябваше да дойдат първите участници във втората група за Тибет. Това бяха жена ми Инг Инг, дъщеря ми Ели и жената на Винсънт. Те дойдоха с влак и ние с Винсънт отидохме до гара Изток да ги посрещнем. След това се разделихме- Винсънт и жена му отидоха при техни приятели, а ние с Инг Инг и Ели останахме в същия хостел.
Следобяд излязохме с тях из Чънду отново. Пак отидохме до Джин Ли, но този път влязохме и в съседната
Вухоу резиденция
Инг Инг се беше свързала с един познат на наш приятел, който живее в Чънду, и след Вухоу му отидохме на гости. Беше много приятен и интересен човек, християнин, и любител на изкуството. Апартамента му беше пълен с картини, скулптури и разни странни и чудати неща, представящи абстрактно изкуство. А самия той се наричаше… Слон (Daxiang, 大象), въпреки, че беше слаб човек, постоянно усмихнат и много ведър китаец, с къдрава коса.
Дойде и денят да се съберем цялата втора група за Тибет. Сутринта напуснахме окончателно нашия хостел, срещнахме се с Винсънт и жена му – те бяха наели една 7-местна кола, с която щяхме да пътуваме, а вечерта щяхме да наемем и втората кола. С първата отидохме до летището да посрещнем първите няколко човека от групата – двойката Чун Хуа и Чан Вън Минг, Тан Дзин Минг и неговата колежка А Дзюн, А Би и и дъщеря й, една 14-годишна тинейджърка.
Винсънт беше резервирал един хотел на 5 мин. пеша от летището, където имаше и ресторант, и една пагода, чиито стаи бяха всъщност сепарета за ядене и за игра на мадзянг, или маджонг (китайска национална игра с маса, зарчета и правоъгълни фигури). Събрахме се заедно и там обядвахме.
После Винсънт отиде да посрещне следващата „порция“ – двете сестри Сяо Йен и Сяо Янг. През това време Инг Инг и Ели бяха в центъра на града да се срещнат с една позната.
Следобед част от групата отидоха до някакъв храм в Чънду да обикалят, а ние, заедно с другата част от групата отидохме до най-голямата по площ сграда в света –
Глобалния център Нов век (New Century Global center, 新世纪环球中心)
Той представлява един цял комплекс от молове, ресторанти, басейн с изкуствени вълни и всякакви луна-паркови съоръжения, спортни зали, хотели, офиси, кино и др., събрани в една сграда.
Глобалния център Нов век (New Century Global center, 新世纪环球中心)
Два-три часа обикаляхме там, снимахме се, после дойдоха и всички останали от групата, и с две коли (едната – вече наета от фирма, а другата- местно такси), се прибрахме в хотела. Там вече беше дошла и последната участничка във втората тибетска група – Лянг Съ. Така всички се събрахме заедно, заедно вечеряхме и с това отбелязахме началото на второто пътуване в Тибет.
Планът за това второ пътуване обаче беше претърпял промени. Първоначално възнамерявахме да тръгнем на северозапад, директно към Сертар – мястото, което беше ключово за този маршрут, и след това да се върнем към Чънду откъм запад. Но след земетресението в Дзиуджайгоу на 8 август някои започнаха да се страхуват, че маршрута ни минава прекалено близо до онзи район. Лянг Съ настояваше да променим маршрута. Нямаше как, за спокойствието на другите решихме да тръгнем по-на юг, по-далеч от земетръсния район. Поради това нямахме много време да пре-организираме нещата наново, и просто се надявахме всичко да бъде наред.
Август 19
На другия ден най-после дойде моментът отново да се върнем към високите планини. Още вечерта предишния ден Винсънт беше докарал и втората 7-местна кола под наем, и сутринта напуснахме Чънду, в югоизточна посока. Аз казах едната кола, а Винсънт (и от време на време жена му, която го заместваше) караше другата. Времето беше облачно и от време на време ръмеше, оставаше да се надяваме, че по-нататък ще се оправи.
И така, след около два часа безпроблемно шофиране по магистралата стигнахме до
Яан (Ya’an, 雅安),
на около 680 м височина. Яан също си има своите туристически забележителности, но нямахме време да ги посещаваме, пътя за днес беше дълъг, и направо продължихме нататък.
Яан се намира в югоизточния край на Съчуанската равнина
Оттук пред нас започват отново най-високите планини на Земята- Тибетската планинска земя. В района на Съчуан се намира източната част на Тибет, и тук релефа на Тибетското плато е оформен в няколко основни била, оформящи няколко „вълни“, разположени успоредно по меридиана от север на юг- от северния основен вододел между Жълтата река и Яндзъ (двете най-големи реки на Китай), на юг до Яндзъ. Те са част от успоредните била, наречени Хъндуан (Hengduan).
Тук, край Яан, напуснахме магистралата, и поехме по прочутия път No. 318 – южния път от Чънду до Ласа в Тибет. Както обаче се опасявах, и както беше и миналата година, пътя беше отново много труден за шофиране- по принцип тесен, страшно натоварен, и с много камиони и тирове, които се изкачваха бавно и тромаво и създаваха зад себе си огромни опашки от опитващи се да ги изпреварят коли (нещо подобно на нашето шосе от Асеновград за Смолян, обаче с още по-труден трафик). Не обичах този път, с нетърпение очаквах следващия ден, когато щяхме да го напуснем и да тръгнем по безкрайните празни пътища из необятните Тибетски степи…
Шосето нагоре минава през много села, крайпътни ресторанти, вилни зони и всякакви други сгради с най-различно предназначение. Към обяд спряхме в един от тези ресторанти да обядваме. После продължихме все нагоре и нагоре, бавно, с постоянно провиране между огромните тромави камиони и отсрещното, също интензивно движение. По-нагоре дъждът се засилваше повече и повече.
И когато стигнахме някъде към 1450 м височина, изведнъж Винсънт спря и отвори капака на двигателя. Неговата кола под наем се оказа с проблем- някъде в охладителната система имаше пробойна и водата изтичаше, съответно двигателя загряваше. Около час се опитвахме да оправим проблема както можем- без успех.
Тогава решихме аз да извозвам хората напред, а Винсънт да се придвижи до най-близкото място за паркинг и там да чака от фирмата да дойдат, да извозят колата до най-близкото населено място и да му докарат друга кола.
Първоначално аз извозих нагоре едната половина от групата – до тунела Ърланг, където има паркинг, ресторанти и сергии с дреболии и местни дрънкулки – на около 2120 м височина. После се върнах надолу до другата група, и докато първата група горе си правеха снимки и хапваха разни неща които продаваха там, аз докарах и втората група.
Същата процедура повторихме и по-нататък.
Отвъд тунела Ърланг
времето беше коренно различно – слънчево или поне променливо. Аз закарах първата група до една от панорамните тераси, на която бяхме спряли и миналата година, докато втората група си правеха снимки пред тунела Ърланг. После пак се върнах да взема и втората група, докато първата пък се снимаха на панорамната тераса. Така окончателно прехвърлихме и билото на “първата Тибетска вълна”.
После – следващото повторение на процедурата- от панорамната тераса надолу до
град Лудинг (Luding, 泸定),
на 1350 м, където течеше река Даду, разделяща “първата” от “втората” вълна, над която беше
прочутия старинен мост Лудинг (Luding bridge, 泸定桥)
– историческа атракция, свързана с битка между комунистите, гоминданг и местни разбойнически тартори. И така- отново- първо еднага група, после обратно до панорамната тераса- другата група, и пак надолу до Лудинг.
Времето обаче доста напредна. За този ден трябваше да стигнем до Кангдинг, където бях резервирал нощувка в известния за чуждестранните туристи Джълам хостел (Zhilam hostel), където бяхме миналата година. И понеже закъснявахме, започна и да се стъмва, първата група, която бях закарал до Лудинг, сами успяха да си намерят транспорт за последните оставащи 48 км до Кангдинг. Което беше облекчение за мен, понеже тежко натоварения път 318 вече беше започнал да ме уморява, цял ден по него нагоре и надолу.
Докарах и втората група до Лудинг и ги оставих за около 20 мин да се порадват и наснимат на моста, аз и без това нямаше къде да паркирам, и докато те бяха там, аз пообиколих с колата наоколо и после дойдох да ги взема. И накрая, вече по тъмно, тръгнахме и ние към Кангдинг, напускайки след около 20 км река Даду и тръгвайки отново нагоре, този път със сериозна денивелация, към “гребена на втората Тибетска вълна”.
През това време Винсънт и жена му останаха в един малък град близо до Яан. Бяха им докарали нова кола, но вече беше твърде късно да тръгват и решиха да останат там, и да дойдат при нас на следващия ден сутринта (разбира се, аз изобщо не се и съмнявах, че те няма как да дойдат до Кангдинг по-рано от обяд, но нямаше как).
Стигнахме до
Кангдинг
доста късно. Намерихме един ресторант там, хапнахме набързо, защото от Джълам хостел започнаха да протестират, че закъсняваме, а те трябва да приключват с работното си време вече. Накрая се качихме до хостела, настанихме се и заспахме. Поне аз бях доволен, че въпреки сложната ситуация, успяхме да се справим, и на следващия ден ще можем да продължим.
Днешният пътепис на Цветан ще бъде своебразно продължение на пътуване му до Датун в Китай – сега ще посетим пещерите Юнган край Датун. Приятно четене:
Пещерите Юнган край Датун (Китай)
След посещението на уникалния Висящ манастир Хенгшан, следобяд поехме пътя обратно към Юнган (YUNGAN), който се намира на 16 км от Датонг (Datong, Shanxi) или Датун в североизточен Китай.
Пещерите Юнган на Буда
пък се намират югозападно от града в района на мините. До там има 3 градски автобуси с цена на билета по 1 юан. Лошото е, че автобусите не са директни, а с такси разстояието се изминава за половин час за цена от 50 юана. Ето защо ние се спазарихме за 30 юана и таксито да ни чакаше на паркинга след 2 часа.
Порталът на музейния комплекс Юнган
Сувенирният магазин пред касите
Билетът за пещерите е 130 юана. На входа един другар ни поиска паспортите и след като видя, че сме на възраст над 60 години, ни покани да влезем безплатно като пенсионери. В КНР хората се пенсионират по- рано, както някога беше в НРБ.
На отсрещния бряг са скалите, където са древните пещери
А това е нов будистки храм
Олтарът
Монахът ни издаде квитанция за пожертваните юани. Китайският НАП бди! Черната купа е пълна с вода и е някакъв вид тибетска музикална купа
Стенописите са в класически стил
Пагода
Новият комплекс от храмове е остров на колони в рекат
Сакралният път е с ,,индийска‘‘ колонада на слонски пиедестали
Дървото на просветлението на Буда
Пътят на будизма започва от Индия
И през Тибет достига до Китай
Монахът Таняо е строител на този пещерен комплекс
Пещерите Юнган (Yungang Grottoes)
сa издълбани в пясъчната скалиста клисура и се простират на 1 км, като обхващат 45 на брой големи пещери. Главните пещери № 5 и № 6 могат да се разгледат за 1 – 2 часа минимум. Да се видят обаче всичките 11 000 ниши с 51 000 статуи, където най-голямата е 17 метра, а най- малката 2 см, за нас не беше постижима цел.
Пещерите Юнган са включени през 2001 година в Световното културно наследство като класически шедьовър на Китайското будистко изкуство от 5 и 6 век.
Величественият пещерен комплекс е изпълнен с грамадни и деликатни резби и стенописи. Всички статуи са прецизни и живи, и представляват връх в развитие на будисткото изкуство и архитектура от преди 15 000 години.
Първите 5 храма са с огромни статуи на Буда, издълбани в скалите от монаха Таняо през 460 година в памет на хан Тоба Цзюнь, който въвел будизма като официална религия в царството Северний Вей. Лицата на статуите носят характерните черти на хановете. Това стротелство на храмове продължило до 494 година, докато новият хан решил да премести близката столица Пинчен на ново по-далечно място по пътя на коприната.
След това пещерните храмове били подложени на ерозията от ветровете и дъждовете, като малка част от тях били защитени от изградените дървени пагоди пред тях. През вековете се редували пожари, грабежи, разрушения и реставрации. До 1986 година работели мините, които запрашвали и повреждали храмовете.
Кметът на Датун се заел с размах с партийното си поръчение да облагороди мрачния пейзаж, да го почисти от боклука и рекултивира. Красивите градинки и храмове внасят патриотична гордост в сърцата на всеки китаец, дори и атеист, а не само за будистите. Този нов луксозен религиозен комплекс е готов да привлече още тълпи от местни, но и чуждестрани туристи.
Молитва за нас и за вас!
Буда е 17 м висок
Обядваме на гарата специалитет от мариновани свински кожички и снежна бира
За сбогом е парадът на полицейската академия в Датун
Спално купе с три грации в влака Датонг–Ксиан. 1000 км за 16 часа
Пристигаме в 9 часа сутринта в Ксиан
Неочаквано за нас, да разгледаме висящият манастир заедно с пещерите на Буда в един ден, стана една от реализираните ни мечти.
Маршрутът от Датун, Шанси до Висящия манастир и до района на мините с Пещерите на Буда
Днешният пътепис е изпълнението на един план за околосветско пътешествие, който Диана публикува на нашия сайт преди известно време Тя остществи плана си, а след завръщането си издаде книгата „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ – избрани части от която ще публикуваме и тук Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а днес започваме с първите четири страни по пътя: Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа. Приятно четене:
Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
кратки откъси от книгата – част 1
Полша – Китай – Тайланд – Камбоджа
Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. А как се раждат мечтите? Когато бях на 11 г., моите баба и дядо ми подариха енциклопедия със заглавието „Чудесата на света“, съдържаща снимки и информация за десетки интересни забележителности по нашата Земя. Не знам дали умишлено са търсели книга от този тип или случайно са я видели и са решили, че е подходяща за рождения ми ден, но тази книга до голяма степен предопредели бъдещето ми.
Още при първото й разлистване
започнах да мечтая
Много се впечатлих от мащабите на Великата китайска стена и от най-големия камък в света – Ейърс Рок. Заплени ме мистиката на Великденските острови, Мачу Пикчу и най-вече на египетските пирамиди. Мислено стоях пред най-високия водопад в света, чиято вода се спуска от височина хиляда метра. Имах на бюрото си един глобус и редовно се опитвах да си представя какво ли е усещането да пътуваш от една точка до друга, да прелиташ над континенти и океани.
Времето си минаваше, аз
пораснах, намерих си хубава работа,
появиха се нискобюджетните авиолинии и започнах лека-полека да карам по списъка с мечтаните дестинации от детската енциклопедия. Докато дойде краят на 2016 г., когато ми съобщиха,
че ме съкращават от работа
Шокът беше голям, но се съвзех бързо, защото видях в това възможност да се концентрирам да сбъдна колкото се може повече свои мечти. А как най-лесно да го направя? Като завъртя една пълна обиколка на земното кълбо!
Интересът към темата се оказа доста голям. Поради тази причина още тогава си казах, че рано или късно ще трябва да пубикувам нещо от самата обиколка. И моментът дойде. Но понеже не мога да напиша съкратен вариант на 53-дневна обиколка около Земята, реших да споделя тук по един ден от всяка посетена държава. Ще има времеви „дупки“, затова няма да виждате връзка между тях. Приемете ги просто като отделни разказчета за отделните държави.
Преди да започна обаче, ще разкажа
накратко организационна част
за тези, на които не им се чете подробната версия от линка по-горе:
Първо принтирах една празна карта на света и на нея отбелязах с червени точки мечтаните места, които все още не бях посетила. После пуснах една от многото търсачки за самолетни билети с чиято помощ начертах няколко маршрута, които минаваха през част от тези точки. Нямаше как да включа всики, защото цената на билетите щеше да е много висока. Спрях се на вариант, при който
общата цена на билетите излизаше 2000 евро
Купих общо 14 самолетни билета,
които правеха пълна обиколка около земното къмбо по следния маршрут:
България –> Полша –> Китай –> Тайланд –> Камбоджа –> Малайзия –> Индонезия –> Австралия –> САЩ –> Мексико –> Боливия –> Перу –> Испания –> България
Втората задължителна стъпка беше да си извадя визи за държавите, които ги изискват. Тук беше лесно, нямах никакви проблеми.
Очакваха ме 53 дни, а трябваше да побера всичко в една раница, която винаги да е с мен в самолета. Оказа се предизвикателна задача, но и с нея е се справих.
И така, всичко беше готово, платено, резервирано, проучено, закупено…
И тогава дойде най-трудната част – изпълнението!
А аз буквално се паникьосах. Никога до този момент не бях пътувала сама, никога не бях ходила до толкова далечни дестинации, а на всичкото отгоре имам паник атаки, които се появяват най-често по летища и самолети. Обвинявах се, че правя пълни глупости и че това е несериозно. Бях убедена, че няма да се кача на самолета и че ще се откажа. Бях прежалила парите.
Континент 1
Европа
Държава 1
Полша
Варшава
Ден 1 – 07.01.2017 г.
На този ден трябваше да стартира моята обиколка на Земята с полет от София за Варшава (Полша). Бях страшно притеснена, с огромни съмнения дали ще успея да се кача на самолета. Сутринта, след като се облякох и закусих, отворих фейсбук. И тогава се случи нещо невероятно, сякаш получих знак, че искам, не искам, това пътешествие трябва да се осъществи: фейсбук ми показа спомен как преди осем години на тази дата – 7 януари, съм създала албум със снимки, който съм озаглавила „Around the world“ (Около света).
Аз много добре си спомням, че направих този албум с идеята да си качвам по една снимка от всяко кътче на Земята, което посещавам през отпуските, докато работех. Но как пък го бях създала точно на датата 7 януари? Денят, в който аз наистина потеглях за Around the world! След като видях този спомен, сякаш ми олекна на душата. Казах си, че това явно е било планирано от „нещо“ или „някой“ и аз просто следвам предначертания път.
На летище София
Полет първи: София – Варшава – 17:55 ч. – 18:50 ч.
Полетът закъсня, защото заради студа или непочистените писти служителите на летището носеха регистрираните багажи на ръка до самолета. Така започна пътешествието – със закъснение, и така продължи до края. От всички 22 полета, които имах, само два излетяха навреме.
И ето че вечерта на 7 януари 2017 г. аз кацнах в държава номер 1 от обиколката – Полша. Това беше държава – бонус. Нарекох я така, защото не беше планирана. Билетът, който си купих, всъщност беше София – Пекин, но включваше прекачване и 17 часов престой във Варшава, от който се възползвах.
Варшава
Континент 2
Азия
Държава 2
Китай
Великата китайска стена
Ден 4 – 10.01.2017 г.
Дойде така дълго очакваният от мен ден! В 9:30 ч.
автобусът паркира на входа на Великата китайска стена!
А аз бях най-щастливият човек на земята в този момент, а чувството, което изпитах, беше неописуемо! Не можех да повярвам, че това е истина, че най-накрая сбъднах една от най-големите си детски мечти. Когато бях на 11 г., гледах снимките в енциклопедията и се опитвах да си представя какво ли е усещането да си там, как се възприема величието на тази архитектура? А сега повече нямаше нужда да се питам, защото можех сама да го почувствам.
В интернет бях виждала снимки на Стената, претъпкана от туристи – не се вижда земята дори, само глави на хора. През този ден обаче нямаше почти никого, предполагам заради студа. Посещението на Стената извън сезона си има и своята негативна страна – тогава дърветата са без листа и пейзажът е сиво-кафяв, съответно не може да се види контраста й на фона на зелените планини. Но от друга страна, като няма листа, които да я скриват, се вижда абсолютно всичко.
Накъдето и да погледнеш, се вижда Стената –
на десетки километри, може би дори стотици, се простираха нейни разклонения в най-различни посоки. Стоиш, гледаш и се чудиш как е строено това чудо, как са ги карали тези камъняци по тези планини, толкова високо, какви и чии усилия е струвало това? Великата китайска стена надмина очакванията ми! Грандиозно! Не случайно са я нарекли „Велика“.
Великата китайска стена
Времето поне беше прекрасно. Въпреки отрицателните температури имах изцяло ясно, синьо небе и слънце, и съответно видимостта беше отлична. Мислех си
какъв късмет извадих с тази моя мечта –
първо ми подариха екскурзията, закараха ме с автобус, не се наложи да губя време по градския транспорт, да сменям автобуси и влакове, нямаше никакви туристи, които да пречат на изживяването и на скоростта ми на придвижване и успях да покрия цялата стена, за която ми важеше билета. А ако валеше, щеше да е мокро и опасно и нямаше да мога да се придвижвам със същата скорост. Също така щеше да има риск да падна и да си прецакам останалата част от пътешествието. Изобщо бях много благодарна, че така се стекоха обстоятелствата.
След посещението на Стената имах няколко часа време да се разгледам още малко от
Пекин
Върнах се на големия площад от предната вечер, но този път го видях по светло, минути преди да започнат да го заграждат, както правят преди залез всеки ден. Докато вървях натам, минах през някакви еднопосочни тротоари.
В Пекин не можеш да ходиш, където си искаш
На места дори минах през скенер на багажа, както е на летищата. Първия път пред мен имаше майка с количка, която беше по-бавна, и аз, като една възпитана европейка, се наредих зад нея да я изчакам. Китайците обаче имат друго разбиране за тези ситуации. Всички видяха бавната жена и
използваха момента да се набутат пред нея,
колкото могат, за да я изпреварят. Докато можеха, все прииждаха, и още, и още. А аз, будалата, кретам след нея едва, едва. Трябваше да изчакам целия китайски народ да пререди майката, за да мога да мина и аз след това. Друго, което ми направи впечатление, беше, че шофьорите карат като луди и никой не спира на пешеходни пътеки. А пък пешеходците не чакат да им светне зелено и си пресичат който както си иска. Сигурно затова онези големи булеварди бяха толкова много оградени, за да не хукнат китайците да пресичат 12-лентовия път.
Пекин
Привечер си харесах един друг
мол за вечеря
и този път се престраших да хапна нещо по-интересно и стабилно. Изборът ми беше много сполучлив и си тръгнах с хубаво впечатление от храната в Пекин.
Държава 3
Тайланд
Патая
Ден 7 – 13.01.2017 г.
Сутринта станахме и събирайки багажа, междувременно потърсихме хотел в Патая за вечерта. Цените бяха доста ниски. След това отидохме на автогарата. Докато чакахме на спирката, за първи път забелязах
мъже, изглеждащи като жени, или по-точно – трансполови жени
Това са хора, които са се родили мъже, но променят телата си, за да изглеждат като противоположния пол. Знаех, че това е много популярно в Тайланд, и че често тези хора са много по-красиви от самите жени. Както и че е
много трудно да ги различиш
Но досега не бях виждала такива. Тези две бяха много слаби и с доста тъжни лица. Разказвали са ми, че в Тайланд, ако се роди момче в семейството, родителите имат седем години да решат той дали ще остане „той“ или ще го правят на „нея“, за да може да изхранва семейството чрез проституция – може би най-печелившият бизнес в Тайланд. За съжаление, голяма част от населението е изключително бедно и често хората предпочитат втория вариант. На седемгодишна възраст започват да дават на детето всякакви необходими хапчета и химия, да му пускат дълга коса, да го обличат като момиченце и да го възпитават като такова. На много от тях правят и операция за смяна на пола. За съжаление, всичко това оказва пагубно влияние върху тези хора и средната продължителност на живота им е едва 30 години.
Те нямат никакъв избор в живота си
Всичко е предопределено от родителите, които съзнателно осакатяват сина си, който трябва да им носи храна около 10-15 години, практикувайки този вариант на най-древната професия и накрая умира, преди да е започнал живота си. Наблюдавах дискретно тези трансполови жени и ми стана много мъчно – колко ли години живот им оставаше? Между другото, не съм съвсем сигурна дали е правилно да ги наричам „трансполови“. Това са хора, които се самоопределят с друг пол и сами желаят промяната. Докато тези в Тайланд не са имали избор – или им е било наложено от родителите, или сами са го избрали, но с цел изкарване на пари, а не защото наистина се чустват като жени.
Автобусът също не беше кой знае какво – не беше модерен, но не беше и много зле. В България все още имаме такива. Разстоянието до Патая беше около два часа път, но
автобусът ни спря за 10-минутна почивка точно 5 км преди града
Много интересна практика, логиката на която така и не разбрахме. И все пак
стигнахме Патая
В началото градчето не изглеждаше нищо особено, само кабелите над улиците ни се сториха малко множко – типична гледка за бедна страна. Но-о-о, колкото повече се приближавахме до нашия хотел, толкова повече започвахме да се чудим къде точно сме попаднали. Появиха се някакви странни светещи табели, реклами на голи жени и вулгарни надписи, които се редуваха на все по-малки интервали.
Патая
Започна да се надига сериозно притеснение в нас. Докато навигацията ни заведе в улица, на която табелите преливаха. А хотелът ни беше точно по средата на тази улица. Оказа се, че сме дошли в града с най-много проститутки в цял свят! Близо 30 000, голяма част от които са трансполови жени. Почти всички туристи в този град идваха за един по-различен вид туризъм.
Жената на рецепцията беше много мила и едра тайландка, приличаше ми на „маман“ от някой филм. Сто процента беше такава. Даде ни огромен апартамент с огромна тераса. Имахме и безплатна минерална вода.
Всъщност, всеки ден в Тайланд получавахме вода в хотелите. А ние спяхме по много евтини места. Това явно си беше някакъв стандарт за хотелите в страната. Не знам обаче какво да кажа за чаршафите. Вярно, че бяха изпрани, но кой знае какви истории можеха да разкажат…
След като се поокопитихме и осъзнахме къде сме попаднали,
излязохме, за да видим все пак за какво става дума
Вече се стъмваше и на улицата всичко се беше превърнало в барове със силна музика и оскъдно облечени жени, седящи отпред и гледащи предизвикателно туристите. Атмосферата откъм барове, силна музика и туристи много ми напомни за Ибиса.
Последва разходка до
най-впечатляващото място в Патая – The Walking Street
Няма как да я опиша, но ще направя смешен опит. Началото на улицата представлява нещо като порта или арка, под която минаваш, на която пише с големи букви Walking Street. Минавайки под арката,
Улицата се състои изцяло само от барове и дискотеки, всяка надула собствената си музика, а пред тях десетки полуголи момичета танцуват, развявайки рекламни предмети и махайки на туристите да дойдат при тях.
The Walking street, Патая
Над главите на тези туристи висят безброй светещи реклами на въпросните заведения, нагледно показващи какво може да видите и получите в тях. Тълпи от туристи, повечето мъже.
Пробивайки си път сред тълпите, някаква ръка се протегна пред нас,
държейки необичаен ценоразпис
Лист А4, с картинки и фигури на женски тела в най-различни пози и цени до тях. Ами да, защо да затрудняват туристите с четене, като всичко може да се покаже нагледно за бързо ориентиране в предлаганите услуги. Вървях с отворена уста и не можех да осъзная и проумея какво е това място.
The Walking street
Извън пешеходната зона, вървейки по крайбрежната улица пък,
човек можеше да си хареса директно някоя труженичка
В продължение поне на 2 – 3 км те бяха наредени буквално една до друга като манекени в магазин за дрехи. А по земята се въргаляха просещи жени с дрогирани бебета и малки деца. Дрогирани, хем за да спят и да не плачат, хем за да изглеждат още по-жално с висящите си главички от ръцете на уж техните майки. Продължавах да се питам какво правя тук…
Прибрахме се в хотела, но нямаше как да заспим
Музиката беше толкова силна, че прозорците дрънчаха, а леглото вибрираше. Музиката или шумът никога не са ми пречели на съня, все пак съм живяла в Студентски град, където всяка нощ имаше купони по стаите. Но този път ми дойде в повече. В някакъв момент мисля, че все пак съм заспала – към 03:00 ч. – 04:00ч.
Държава 4
Камбоджа
Сием Реап
Ден 10 – 16.01.2017 г.
И ето ме в държава номер 4 от обиколката на Земята – Камбоджа.
След като приключихме с паспортните дейности, излязохме на улицата и тръгнахме пеша по тротоара да търсим откъде
да си хванем автобус за Сием Реап
Веднага ни се лепна един човек, който ни предлагаше такси до същия град. Искаше ни 40 долара, за да ни закара до самия хотел. Стори ни се много скъпо, но решихме да не губим време, защото вече ставаше късно, а искахме да стигнем по-навреме. А и нали бяхме трима, щяхме да си разделим парите. Украинецът вече се беше навил и потвърдихме на човека.
Siem Reap, Камбоджа
Пътят ни до Сием Реап отне два часа и нещо
Преди да потегля на това околосветско пътешествие, мой приятел ми каза, че в Камбоджа пътищата са много зле – нямало асфалт, и ме предупреди да се подготвя психически за много друсане по черни пътища и много прахоляк. Той беше идвал тук преди една година. Сега, обаче, година по-късно, ние се возихме по
чисто нов асфалтиран път
Явно на камбоджанците не им трябват 30 години, за да направят отсечка от 150 км.
Когато стигнахме в Сием Реап предложихме на украинеца да дойде в нашия хотел, но той ни отказа. Каза ни „гуд бай“, обърна се и тръгна, според мен в неизвестна за него посока, и потъна в тъмнината.
Бяхме много гладни. Затова бързо се настанихме в хотела и веднага излязохме да търсим нещо за вечеря. Около нас обаче
имаше само странни ресторанти –
всички бяха на открито и простиращи се на голяма площ. На входа стояха по няколко човека, основно жени, а вътре беше тъмно и с цветни лампи, като в дискотека. И във всички имаше жива музика. Нямахме много избор и просто влязохме в един.
Ресторант в Сием Реап, Камбоджа
Посрещна ни жена със слушалка и микрофон. Тя, заедно с още четири жени и един мъж, ни изпроводиха до масата. Връчиха ни менюто и застанаха около нас, за да ни чакат да поръчаме.
Менюто обаче беше доста шантаво
Очевидно го бяха превеждали на английски с компютърна програма или някакъв друг подобен метод, защото наименованията на ястията нямаха никакъв смисъл. Като например „пържено свинско мед любов“, „плюс боб с боб“, „бременна крава пържено брашно“, „миксирани ъглови крака“, „тайландски пържени съставки“, „плюс мравки с телешко“ и т.н.
Меню в ресторант в Камбоджа
Мравките и бременната крава
се повтаряха във всякакви варианти и комбинации и затова реших, че най-вероятно това ще да е някаква грешка при превода. Бях сигурна, че мравките са всъщност някаква подправка. Но понеже петте жени и мъжът продължаваха да ни стоят на главите, на мен ми стана много неудобно и нямаше време да тълкувам кое какво би могло да бъде, че пък после и да избирам какво да поръчам. Затова
просто посочих една от бременните крави и едно телешко с пържени мравки,
колкото да освободя хората да си вършат работата. Е, почти ги освободих. Мъжът остана да стои прав зад масата ни през цялото време, в случай че някой от нас има нужда от нещо.
Бяхме страшно гладни и нямахме търпение да донесат храната. И ето че тя дойде най-накрая. Както казах вече,
в ресторанта беше много тъмно и не се виждаше какво има в чиниите
Но в едната подозрително тъмнееха някакви черни дребни неща. Светнах с фенерчето на телефона и какво, мислите, видях в чинията си – пържени мравки!
Това наистина бяха пържени мравки!
Колкото и да не вярвах, това си бяха истински мравки.
Пърцени мравки
Кой знае откъде ги взимаха, дали си ги отглеждаха някъде и как изобщо ги бяха събрали в шепа, че да ги изпържат.
Една по една ли са ги събирали?!?
Въпреки глада веднага взех решение, че ще ям само от бременната крава, надявайки се, че поне тя не е наистина бременна. А и не изглеждаше да е такава. Макар че не съм сигурна как точно би трябвало да изглежда една бременна крава в ястие. Опитах и беше ужасно. Най-вероятно беше шкембе, защото на света има три неща които не ям, и шкембето е едно от тях. Нямаше как, трябваше
или да остана гладна, или да се престраша да опитам мравките
А аз на глад не издържам, така че първата опция отпадна.
Първата хапка беше едно от най-трудните неща, които съм правила в живота си. А после преглъщането още повече!
За щастие и изненада ястието беше страшно вкусно, а мравките не се усещаха. Не че знам какъв вкус имат, но не усещах нещо специфично и много ми хареса. И така реших, че ще ги ям.
Следващите две-три хапки също бяха изключително трудни, но с всяка следваща се опитвах да се абстрахирам от това, че ям мравки. А и в ресторанта, както казах вече, беше тъмно и не се виждаше какво загребвам от чинията. Та така все пак успях да се нахраня.
По-късно в хотела Стефан се шегуваше с мен да броя колко крачета на мравки ще изчистя от между зъбите си, докато ги мия…
Очаквайте продължението
Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.
Завършваме посещението в Хенгшанския висящ манастир, близо до чудния китайски град Датун. Предишния път пристигнахме в манастира, а днес ще получим малко източна мъдрост в наливен вид.
Приятно четене:
Висящият манастир в Хенгшан
част втора
На изпит по дзен будизъм и
конфуцианство в Хенгшанският висящ манастир
Важна особеност на Висящия манастир е „майсторството“. То се проявява главно в съобразяването с местните условия. Естествената обстановка е използвана напълно при построяването на отделните части на храма. Невероятно изкусно е разположението на помещенията. Например за една от двете най-големи постройки на храма — „Залата на тримата мъдреции“, е използван принципът на „празното място в скалата“. Предната част на залата е изградена от дърво, а задната продължава в изкуствено издълбана пещера. Останалите зали са изработени също невероятно майсторски, с неголяма дълбочина и със сравнително по-малки статуи на светиите. Разпределението на помещенията също е много добре обмислено — следва се естествената повърхност на скалата, което придава усещане за промяна и кара посетителите да се чувстват като в лабиринт, в който всеки момент могат да се загубят.
Но –
напред, науката е слънце!
От изпитната комисия в състав от тримата мъдреци (Буда, Конфуций, Лао Дзъ) в тясната стаичка строи светлината на изтока, но така също и строги указания и въпроси:
Пътнико, остави ли дар за Буда? Цвете или юанче?
Ти написа ли си домашното?
Я да чуем какво си запомнил!
Не зяпай навън през прозореца и се съсредоточи!
Пазете тишина!
Не подсказвайте на калпазаните долу!
Силните (ученици) преодоляват прегради (изпити), мъдрите – покоряват целия път. И взимат диплома
Конфуций също ни съветва: „Уважавайте себе си и другите ще ви уважават“
Конфуций казва: „Няма значение, колко бавно се движите, стига да не спирате да се учите и ще успеете“
Конфуций казва: „Не правете на другите това, което не искате да сторят на вас“
Конфуций казва, че „Най-големият ни триумф не е в това никога да не падаме, а в способността да се изправяме след това“ Има и поправителен!
Пътят на науката, понякога е тесен и хлъзгав
Конфуций казва: „Истинското знание е да държите на това, което знаете, но и да признаете, когато не знаете нещо“
Манастирът е като кацнала птица на скалата, разперила крила и готова да полети!
Манастирът е като гнездо в скалите.
Манастирът е като висше училище за медитация над равнината. В дъното на отсрещния скат, тежкотоварни камиони вече пухтят в баира.
Едно пиленце си подава човката гладно от гнездото
Тълпата туристи застрашително се увеличава, но висящият манастир се огъва и държи яко!
Сбогом на окачения манастир от един не откачен и влюбен в теб поклоник
Пътят
нагоре към манастира вече е блокиран от камионите. Слава Богу, че вече сме вън
от хаоса на
задръстването.
Можеш да чуеш и да забравиш за висящия манастир….
…но ако го видиш, ще го запомниш за цял живот.
Този
пътепис е за него, защото се опитвам да
го разбера.
С Цветан отново ще отидем на манастир – този път манстирът ще е будистки, а страната – Китай. Приятно четене:
От Пекин до Хенгшанския висящият манастир край Датун
част първа на
Висящият манастир в Хенгшан
Първият автобус 1429 от Пекин или Бейджинг (Beijing) до Датонг (Datong) или както се чете Датун тръгва в 07:10 от Aвтогарата Liuliqiao Long Distance Bus Station.
Автогарата Liuliqiao Long Distance Bus Station
Най-трудното беше да открием тази мега автогара, но с помоща на този запис на китайски това беше лесно: 六里桥客运主枢纽（lìu lǐ qiáo kè yùn zhǔ shū nǐu）:).
Необходимите китайските билети
Необходимите китайските билети:
· горе за Хенгшан манастира с намаление за пенсионери за 50 юана,
· долу вляво за автобуса Пекин – Датун за 145 юана,
· долу вдясно за спално купе във влака Датун – Ксиан за 348, 5 юана.
Купуването на 2 билета стана с показване на два пръста и номера на автобуса 1429 и двата йероглифа за Датун или 大同и подаването на двата международни паспорта и кеш.
Така пред нас остават 400 км за 145 юана (или 38 лева).
Автогарата Liuliqiao Long Distance Bus Station
Качихме сме от изход № 6, отбелязан с квадратче и 6. Все пак в Китай ползват същите цифри, така че няма проблем да намериш гейта, който е отпечатан на билета заедно с началния час. Модерният автобус е с удобни кресла с европейско разстояние за краката, кафе и снакс и 20 мин. пиш пауза по средата на пътя.
Великата китайска стена
Автострадата ни води на запад през Великата китайска стена. Оттук е минал Чингиз хан за да покори „западната столица“ – Датун.
Нашата цел беше това антично архитектурно бижу –
манастир висящ горе в планината Хенг
Знаем, че храмовете обикновено се строят на равна основа, но в северната китайска провинция Шанси има един храм, който е залепен за скалите и виси във въздуха. Това е известният Висящ храм в Шанси.
е построен по времето на Северната династия Вей (386–534).
Лесно е да го откриеш, може би като китайският другар у нас, който искал да открие родно място на вожда на Коминтерна у нас и вижда, че на картата има два града Димитровград!? Наляво към Сърбия или надясно в България? Така се почуствах и аз като видях на картата, че
има ДВА града Датун!
Дали сме взели билети за правилния? Наоколо само китайци, които разбират само китайски!!!
„Неправилният“ Датун
Слава Богу, автобусът отмина мрачния Датун, който бе обвит в сив смог от пушеците на тецове и въглищни мини.
Хоризонтът се разведрява и показва чисто еко езеро с много риба и вятърни мелници. Обръщам се към комшията и го моля да позвъни на моя couchsurfing приятел от неговия телефон, което е в пъти по-евтино, ако звъня от моята българска карта
От разговора, разбирам, че нашият couchsurfing приятел е забравил, кога ще пристигнем и е на състезание по риболов с голи ръце, но обеща да изпрати жена си да ни посрещне на автогарата. Ех, пожелавам му на слука! Също и на нас Дай рибу, рибу, дай!
Пристигаме на обяд в автогарата в
Датун, провинция Шанси
или в правилния град! Там ни посреща жената на рибаря, която не говори бъкел английски и иска да ни откара у тях. Рибарят ще лови риба още два дена, а ние имаме поръчани билети за влака за Ксиан утре следобяд. Следователно срещата ни пропада и молим жена му да ни откара до хотела край гарата, който предварително сме букнали. Като преводач ползваме нейния съпруг – дистанционно по нейния телефон
С разпечатката на хотела от Booking. com на китайски, неговата любезна съпруга бързо се оправя и потегляме към гарата. Май ни пожела добре дошли в Датун?!
Булевардът в Датун с блоковете за новодомците
Старият град на Датун
Минаваме покрай стените на Стария град, който е заграден и затворен със синя ограда. Защо ли? Кой да ти каже?
Истината по късно открих в нета.
Най-полезната карта на Датун
Най-полезната карта на Датун, която открих в нета:
Старият град е заграден долу вдясно,
Горе е гарата, хотелът и банката.
Датун е известен със своя бивш кмет Ген Яньбо (耿彦波 – Gěng Yànbō),
начело на града от 2008 до 2013 год. Кметът Ген решава напълно да възстанови градската стена на „Стария град“, да събори почти всичко в границите на стените и на съседните места извън стените. И след това да построи нов „стар град“ в традиционен китайски стил. Той искал да върне предишното величие на града, като столица на три династии и да даде нов тласък за развитие и да го привлекателен за туристите и жителите му.
„Разрушителят“ Ген в действие. Многоетажните сгради са взривени.
В околностите на града, той наредил изграждането на нова концертна зала, музей, библиотека, център за изкуствата, плувен спортен център с 50 000 места, надявайки се 3 милионият Датун да заличи лошата си репутация на западащ град на въгледобивната промишленост. Но през 2013 Ген беше пренасочен за кмет на Тайюан, провинциална столица на Шанси. Неговият наследник, наследява един градски бюджет от повече от 30 милиарда юана ($ 6 милиарда) на червено и предприема съвсем по-строг режим на харчене. Амбициозните проекти са спрени или забавени, а жителите на Датун оплакват бившия си кмет.
„Старият“Датун
Старите едноетажки (хутунги) са сринати с булдозери за да се направи място за новият „стар град“.
Разрез на недовършената 12 метрова стена на „стария“ град от ХIV век на династия Минг.
Трябва да командироваме кмета на Перник на обмяна на опит в Датун, да види как се реставрира крепостта на Кракра!
Хотелът
„Taijia Hotel Datong Railway Station Branch” е нашият скромен (98 юана или 26 лева) чист хотел до гарата с огромна баня, твърди легла и телевизор с канал №5 по който можем да следим Европейското по футбол от Франция
Докато си оставим багажа, жената на рибаря беше изчезнала. Здраве Бог да ѝ дава!
Гарата на Датун
Наблизо е ж.п. гарата на 3 милионния град Датун в провиция Шанси. Първо посещаваме гарата за да получим ж.п. билетите си, поръчани още в България.
Къде е гишето за чужденци?
Къде е чакалнята и перона на влака за Ксиан?
Къде е стаята за проверка на багажа?
Гарата на Датун
С получените писмени указания на английски и китайски от Китайските железници лесно се оправихме и си взехме билетите.
Остана само още
да обменим валута,
тъй като юаните, които купихме в България намаляха. Кредитните карти ги държахме като резерв, защото не искахме да плащаме високи банкови такси.
Стискайки в ръката две бакноти китайска и американска, питахме срещнатите китайци Банк?… Банк? Зер банкнотите са китайско изобретение и все някой ще ни покаже къде да ги обменим! Обмяна на черно няма в Китай, няма и обменни бюра, но пък има услужливи младежи, които след като чекнат в смартфоните ни упътват с ръце.
Гишето на „Bank of China”, това е единственото място, където може да обменят долари в Китай!
След 1 час бюрократична изнервяща процедура успяхме. Ползвахме модерна комуникация – компютърен превод от китайски на български от смартфона на шефката. Накрая разбрахме, че момичето на гишето се мъчи да вкара имената ни в компютъра както са паспортите ни: на английски, но и на кирилица! Е, винаги има първи път и май ние бяхме сефтето, докато обясним, че нашите имена са еднакви и на английски и на български!
Времето лети, а ние трябва да намерим такси, което да ни откара до Висящия манастир! Къде е стоянката им?
Срещу гарата, виждаме рекламната им табела и а орлякът таксиджии чака туристите – балъци на гюме!
Доволният щофьор на такси пред рекламната табела за екскурсии до висящия манастир за 200 юана на човек
След като се спазарихме за двама пенсионери по 80 юана утре в 7:00 сутринта с показване на часовника му. Той обеща да потърси още двама пътника и сутринта да ни вземе от хотела след показаването на хотелската разпечатка на китайски. Yes! Yes! Yes!
Да, да – ама не! Висящия манастирът е отворен от 8:00 до 17:00 и е на 85 км от Датун!
Маршрутът от Датонг, Шанси до Висящия храм
За разлика от нашата следваща цел – Юнганг пещерите на Буда, които са до града и за които се надяваме да остане време утре. Неочаквано за нас, това е реализираната мечта на кмета!
Успокоени, че успяхме да се оправим без да ползваме преводач или ескурзовод, тръгнахме сами да се почерпим.
Пресни сладки пъпеши още нямаше у нас, затова се спряхме за купим един за десерт от пазара
Сутринта сме долу на рецепцията
Един преводач ни предлага екскурзия до Висящия манастир по 200 юана на човек или за двама 400. Отказваме, казваме че сме договорили с друг за по 80 юана. Но къде е той? Единствено на което можем да се съгласим е на същата цена, но сме само двама! Хотелското такси кандисва и ни качва двамата, като по пътя спира и взима още двама като прави малко отклонение до съседния Датун.
Минаваме покрай черупчестия покрив на недовършения плувен спортен център на кмета.
След 2 часа пристигаме в клисурата, където на една скала над реката виси манастир с 40 килии. Срещаме и договореното такси с две французойки, което не са пуснали да допари в двора на нашия хотел. Уви, борба за хляб!
Хенгшанският висящ манастир
Ето гооо, окачения на 75 м над реката преди 14 века манастир в планината Хенг, провиция Шанси, Китай. Дзеннн!
„Преди човек да започне да изучава Дзен, планините са си планини, а реките – реки. След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки. След просветлението планините отново са планини и реките – реки“
Входът за нас пенсионерите е само 50 юана, вместо 150 юана!
Е, как да не влезеш и, както казва Буда:
„Можеш да направиш две грешки по пътя към истината: да не го извървиш целия и въобще да не тръгнеш по него. “
Като пионерче не бях ходил на неделно училище и затова въпросът на мама ме завари неподготвен: – Хората, които вярват в Христос, се наричат християни. А как, според теб, се наричат хората, вярващи в Буда? – Будали! – обади се дядо ми
Затова днес баир-будалата още срича тези 25 дзен будистки мъдрости. Ако успеете да прочетете първата, тя със сигурност ще успокои душата ви. Това ще ви позволи да погледнете на живота от малко по-различен ъгъл и да се изкушите да потърсите останалите
#1. Изкушението да се откажем е най-голямо точно преди победата.
Висящият манастир е над каньона, който е преграден от язовирна стена. Днес речната вода е укротена и изтича от тунела на съвременната ВЕЦ.
#2. Пътуване от хиляда мили започва с първата крачка.
Висящият манастир в Хенгшан
Ширината на манастира се определя от стандартната дължина на стърчащите набити греди, т. е. 2,5 м. От които 0,5 м за тесен балконски проход и още 2 метра за стаята(килията).
#3. Не говорете, освен ако нямате да предложите нещо по-добро от тишината.
Манастирът е разположен в малък речен пролом. Конструкцията е окачена по средата на скалата под един величествен връх на планината, като под наклонена стряха, която защитава постройката от ерозията на слънцето и дъждовете.
#4. Колкото и силно да духа вятърът, планината няма да се преклони пред него.
Синият вход
Синият вход на висящия манастир е построен след пробиване на дупки във вертикалната скала в които са набити хоризонтално греди, които носят цялата конструкция на храма. Или както казва науката съпромат имаме хоризонтална „конзолно ляво запъната греда“
#5. Не се бой да се поколебаеш, страхувай се да не се откажеш.
„Скелето“
Ясно се вижда луфта между свободния край на конзолата и вертикалната греда захванати заедно със скоби вдясно. Това показва ясно, че вертикалните греди са поставени допълнително като застраховка на носещите конзолни запънати греди след последния ремонт.
Ха – ха, някой е забравил да свали скелето!
#6. За глупака и щастието е глупост.
През вековете манастира е оцелял от ерозията на скалите, от достигането на наводненията, от снежните лавини и горски пожари.
#7. Ако се препънеш и паднеш, това още не означава, че си на грешния път.
Пътят води нагоре по стъпалата към синята порта.
Рогоносец
Една от скулпторите в колибата е на Рогоносец
#8. По-добре да живееш в колиба, в която кънти смях, отколкото в богат дворец, където цари отегчение.
Манастирът има над 40 зали, килии и павилиони в 152,5 м2 площ, свързани помежду си с коридори, тунели, мостове и чардаци..
#9. Винаги гледай на нещата от светлата страна, ако няма такава – изчакай на тъмно, докато не изгрее слънце.
Усмихнатият Буда
Усмихнатят Буда приема всякакви пожертвания, дори и стотинки!
#10. Какво и да се случва, се случва до време.
#11. Тези, които посочват грешките ви, не винаги са ви врагове; и ако някой признава вашите заслуги, не е непременно ваш приятел.
Магазинчето има сувенири с китайските зодии
Пощенска марка с Висящия манастир
Аз си купих само една пощенска марка с планината Heng Shan с древната Xuankong Pagoda и една мини жълта кратунка, като тази на Лао Дзъ, който говори на щуреца:
Лао Дзъ
„Можеш от двора си да не излизаш,
а света да опознаеш.
Може от прозореца да не поглеждаш
а да видиш истинското Дао.
Колкото по далече отиваш,
толкова по малко знаеш.
Мъдрият не странства, а всичко знае.
Не вижда, а всичко разбира.
Бездейства, а всичко постига. “
Съгласно легендата,
строежът на първия окачен храм
е започнат от един самотен монах Лиао Ран в края на Северната династия Веи.
Окаченият над прохода манастир става важна духовна транзитна спирка през планината на пътувашите монаси: будисти, конфуцианци, даоисти. Всеки от тях изгражда свои храм в този манастирски комплекс.
Няма начин оттук да не са преминали и първите монаси християни поканени от толерантния към религиите Чингиз хан. Но следите от християнските монаси са заличени след неговата смърт.
Не видяхме модерни монаси, но видяхме модерна сателитна чиния
#12. Не се бойте, че не знаете – притеснявайте се, ако спрете да учите.
#13. Учителите просто отворят вратата, а вие сами трябва да влезете.
И изкачите по стълбата.
Манастирът постоянно е разширяван през вековете, като последно е бил реставриран през 1900 година от династията Кинг (Qing).
#14. Смисълът на живота е да умреш млад, но възможно най-късно.
Вляво тясната пътечка е издълбана в скалата за да се осигури еднопосочно кръгово движение на туристите. Тъй като каменния парапет е само половин метър е малко страшничко над урвата.
#15. Живейте, запазвайки вътрешния си мир. Изисква се време цветята да разцъфнат.
Поглед назад: високият парапет от вертикални греди малко успокоява, че манастира няма рухне над главите ни под тежеста на тълпата от туристи. Ех, преминахме от там нормално!
#16. Един приятел никога не е без недостатък; ако търсиш недостатък – ще останеш без приятелство.
Язовирната стена само психологически защитава манастира
#17. Нещастието влиза през врата, която сами сме му отворили.
В манастира има над 80 будистки скулптури от бронз, желязо, камък и кал.
#18. Никой не се връща от пътуванията си какъвто е бил преди това.
#19. Тези, които са в състояние да се изчервяват,не могат да бъдат с черно сърце.
#20. По-добре един ден да си истински човек,отколкото хиляда дни да бъдеш нечия сянка.
Залата на традиционната китайската медицина (San Jiao Hall)
Залата на традиционната китайскамедицина (San Jiao Hall) e пълна с билки и човешки модели за акупунктурните точки.
#21. Вашият дом е мястото, където вашите мисли намират спокойствие.
#22. Човекът, който е в състояние да премести планина, е започнал с пренасянето на малки камъни от едно място на друго.
По заповед на ефрейтора в двора на казармата?
#23. Ако направите грешка – смейте се над нея.
Е, аз сбърках и тръгнах нагоре вдясно Вратата бе заключена и аз се върнах, но пробвах поне!
Какво пише на полянката?
Пред скалата на Висящия храм са изписани четири йероглифа „Гун Шу“ и „Небесен дар“ като възхвала на високото майсторство на строителя му. Гун Шубан е известен майстор, живял преди 2000 години, който се смята за родоначалник на занаятчиите. Смисълът на надписа е, че всичко в този храм е сякаш творение на божествения майстор Гун Шубан.
#24. Най-доброто време да засадиш дърво е преди 20 години. Следващият най-добър момент е днес.
А какво е посланието на Буда?… „Идеята на съществуването е да нямаме страх. Никога не бива да се страхуваме от това, какво ще стане с нас, ако останем сами. В момента в който се научим да сме сами, тогава идва истинската свобода“
Страхът е нещото, което спира по-голямата част от хората да преследват сами мечтите си. Когато освободим ума си от страха, че не можем да говорим китайски, животът и пътят ще се отвори за нас
Малкият Буда казва:. „Да победиш себе си е много по-велик подвиг, от това да победиш някого другиго“
Много по-трудно е да разберем какво искаме от живота и как си представяме себе си, отколкото да помогнем на друг да го направи. Да открием себе си е един от най-трудните пътища, по които трябва да поемем, защото е много сложно, но стигнем ли до края му, ще разкрием най-добрата версия на себе си.
12 август. На сутринта аз се измъкнах рано и отидох до брега на езерото. Някои други от групата бяха направили същото самостоятелно, но не се засякохме, явно са отишли до друга част от брега. Искахме да видим изгрева. Но не можахме, имаше доста облаци. Въпреки това обаче, пак пейзажyt беше невероятно красив, със съчетанието от вода, и различни видове облаци – някои бели и нежни, други мрачни, със завеса от дъжд, която се изсипваше в далечината.
Дъждовните облаци обаче бързо се увеличиха и приближиха, започна и да пригърмява, затова аз побързах да се прибера в хотела.
Там изчакахме около час – два докато дъжда спре. Скоро дъжда наистина спря, облаците започнаха да се разкъсват, и между тях се появи яркото тъмносиньо небе, и заедно с него и слънцето.
Тогава всички тръгнахме в посока изток, и скоро стигнахме до едно красиво панорамно място на брега, където имаше и една пагода в тибетски стил, както и някои туристически атракции, сложени специално за туристите да се снимат. И ние също не пропуснахме, снимахме се, като отново момичетата (най-вече Чи Чи и Фандзъ) бяха най-активни.
Покрай оформения кей едни тибетци работници носеха камъни и пясък, и ги разпръскваха с лопати, аз и Ма Лонг се включихме също да им помогнем малко.
След като се позабавлявахме и наслаждавахме на просторната необятна красота, си направихме обща снимка и потеглихме нататък – към североизточния бряг на езерото Чинхай, където имаше
една малка пясъчна пустиня, наречена „Залив Златни пясъци“ (金沙湾)
Влязохме в пустинята – тя беше превърната в туристическа атракция, с входна такса, пълна с туристи. И понеже аз изобщо не си падам по „масов организиран туризъм“, решихме да се отдалечим и да навлезем по-навътре в пустинята. И наистина, основната маса туристи се „блъскаха“ само край входа, където бяха и основните атракции – камили, бъгита, пясъчни шейни и други подобни. Но няколко стотин метра по-навътре беше празно, пусто, само дюни, в далечината синьо – зелени планини, в другата посока синевата на езерото Чинхай, а над нас – ярко слънце с тъмносиньо небе и бели облаци. И само тишина и лек вятър – това вече беше истинската част от пустинята.
Дотам отидохме само аз, Фандзъ (която полудя да се снима отново и отново), а след това и Винсънт и Ма Лонг.
След като пообиколихме по дюните и долините между тях, трябваше да се върнем обратно към входа. И оттам – към края на пътуването на първата група – крайна дестинация отново Сининг. Бързо минахме последните километри до Сининг и спускането с около 1000 м височина по-ниско.
Следобед се върнахме в големия град,
в цивилизацията. Преди да се върнехм в същия хотел, в който бяхме на отиване, Ма Лонг ни заведе в неговия хостел, да си направим снимки за последно и там, след което ни закара до хотела
Първото нещо, което трябваше да направим, беше да отворим всички палатки, с които бяхме на къмпинг на Ниенбо Юрце, и които няколко дни стояха мокри, увити в един от външните пластове на една от тях. Разстлахме ги където намерим, из цялата стая, и ги оставихме да съхнат.
Този ден беше последния за първата група,
на следващия ден те щяха да си тръгнат обратно за в къщи. Но на мен и на Винсънт ни предстоеше второто пътуване в Тибет, от Чънду, провинция Съчуан. И следващите няколко дни трябваше да се преместим към Чънду и там да чакаме втората група. Затова отидохме с Винсънт на гарата да си купим билети за влака за следващия ден.
И накрая – вечерта, разбира се, си организирахме отново една празнична вечеря в близкия ресторант – със снимки, впечатления, ядене, пиене и веселба. След което беше време и да започнем да си казваме довиждане.
Август 13
На другия ден още рано сутринта някои вече си бяха тръгнали от Сининг със самолет. Останахме само аз, Винсънт, А Чинг, Чи Чи и Дзиенканг. Нашите влакове бяха следобед, така че имахме време дотогава да пообиколим малко из града.
Самият
Сининг
няма кой знае какви забележителности.
Голяма част от населението му е мюсюлманско,
затова не е чудно, че из града има много джамии. Една от тях – всъщност
най-голямата – джамията Донгуан,
беше не само действаща религиозна институция, а и туристическа дестинация, така че отидохме там като туристи.
Поразгледахме, след това обядвахме вкусни люти местни деликатеси, и продължихме да обикаляме. Из центъра е пълно с магазини за местни хранителни продукти – подправки, чайове, билки, сушено яково месо и други подобни. Така че поради липса на други, чисто туристически забележителности, Винсънт и трите жени се отдадоха на пазаруване, а аз, понеже не си падам особено по такава дейност, просто обикалях наоколо докато се напазаруват.
Като приключихме, прибрахме се до хотела да си вземем багажите. Там също си казахме довиждане, и останахме само аз и Винсънт, с огромни тежки багажи – нашите багажи и осемте палатки, които трябваше да мъкнем с нас. Все пак Винсънт беше уредил една кола на негова роднина, която трябваше да ни чака в един друг град по пътя ни към Чънду, така че нямаше да се наложи да мъкнем всичко това чак до Чънду.
И така, привечер се качихме на влака – този ден трябваше да стигнем до
Ланджоу (兰州) –
столицата на съседната провинция Гансу, понеже нямаше билети за по-нататък. Но пък и не бързахме, имахме няколко дни да стигнем до Чънду така или иначе.
До Ланджоу имаше около 2 часа пътуване, и влака беше претъпкан с народ, придвижващ се между Западен и Източен Китай, с куфари, чанти, чували, бебета реват, мъже играят карти, пият местна ракия, други чоплят семки, изобщо – беше лудница. И ние, с нашите огромни багажи, трябваше да се блъскаме и провираме в тълпата и на качване, и после и на слизане от влака.
Пристигнахме в Ланджоу
вечерта (на около 1 600 м надморска височина). Оттам – с местно такси отидохме към хотела, който обаче се оказа в някаква градина, така че до него не можеше да се стигне с кола, а само пеш. На Винсънт, а и на мен, ни писна да мъкнем тежките багажи, и на място намерихме един друг евтин хотел наблизо, и се настанихме там, почти в полунощ.
Август 14
На сутринта станахме още по тъмно, бързо намерихме такси до новата гара на Ланджоу, и тръгнахме със скоростния влак за
град Тиеншуй (天水),
където трябваше да се срещнем с роднината на Винсънт и да продължим с нейната кола. Този път пътуването беше много по-приятно, скоростния влак беше доста по-празен, и пристигнахме за малко повече от час.
Роднината на Винсънт, заедно с двете си деца и още един братовчед, който караше колата, трябваше да дойдат, да ни дадат колата, а самите те да пътуват с влак за Гуанджоу. Но закъсняха и изпуснаха влака, а ние трябваше да ги чакаме на гарата цели два часа.
[geo_maship_map]
Тяншуй, Гансу, Китай
Накрая все пак дойдоха, Винсънт им помогна да си оправят билетите за друг влак, ние натоварихме целия багаж в колата и първо отидохме да обядваме из един от крайните квартали. Вече бяхме с кола, имахме много време, и можехме да отидем където си поискаме, и когато си поискаме.
Тук вече бяхме в доста по-ниски места, източно от Тибетското плато.
Тиеншуй е на около 1 100 м височина,
и пътя, който ни предстоеше, не се изкачваше до високи планини. Все пак през цялото време преминавахме през планини, но ниски, на височина колкото нашите Родопи, покрити обаче с широколистни гори.
Затова използвахме времето между Сининг и Чънду, между двете пътувания в Тибет, по-скоро за да се „потопим“ в историята и културата на района. И така, по пътя към Чънду
решихме да посетим Ханджонг –
място, свързано с историята на Трите царства в Китай, разиграла се през 3 век.
Излязохме от Тиеншуй и тръгнахме по магистралата на юг – югозапад, после на югоизток и изток. Скоро излязохме от провинция Гансу и навлязохме в провинция Шаанси. Там се отделихме от магистралата и след около 20-ина километра стигнахме до един етно-комплекс със старинни сгради. Това беше
Вухоу – древен град
(сега реставриран и обновен), в който се е родил и живял един мъдър политик от 3 век – Джу Гъ Лянг. По онова време Китай е бил разделен на три съперничещи си империи, и това място – Вухоу, е било на границата (тоест фронта) между северната империя Вей и югозападната Шу Хан. И именно благодарение на Джу Гъ Лянг югозападната империя със столица Чънду, временно успява да отблъсне агресията на северната империя Вей.
Беше горещ следобед (тук бяхме само на около 600 м височина), и ние с Винсънт използвахме времето да се разходим и разгледаме комплекса Вухоу. Винсънт беше любител на култура и история, и обръщаше внимание на всяка сграда, архитектурен елемент и реликва. Покрай него – и аз също.
Времето напредна и решихме да продължихме нататък. Оттук вече
пред нас беше Съчуан – една друга голяма културно-историческа област на Китай.
И така, минахме край град Ханджонг и тръгнахме на югозапад, по магистралата за Чънду. Около нас имаше доста живописни села и остри скалисти планини, но с малка надморска височина.
Постепенно се стъмни и ние
стигнахме до целта ни за този ден – град Гуанюан (广元),
разположен на границата на тази нископланинска област, и голямата Съчуанска равнина.
Август 15
На другия ден вече решихме да стигнем и до Чънду. Но не бързахме, искахме преди Чънду, по пътя, да посетим и още някоя забележителност. И избрахме старинния комплекс Джаохуа.
Джаохуа
е най-добре запазения старинен комплекс, представящ Съчуан от епохата на Трите царства (3 век). Векове наред е бил административен център, а също така и център за държавни изпити на ученици, стремящи се към високи политически позиции.
Ние с Винсънт имахме достатъчно време да обиколим комплекса подробно и да се запознаем с неговите забележителности, представящи различни страни от живота в древния Китай.
Накрая следобяд вече беше време да продължим. Този ден вече трябваше да стигнем до
Чънду
Пристигнахме там вечерта, по тъмно, и се настанихме в един хостел в северната част на центъра на града. Направихме си и кратка разходка из района, посетихме и хостела, където нощувахме миналата година, и се прибрахме да спим.
Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен,. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, а днес ще минем край планината Амне Мачин, за да стигнем езерото Чинхай.
Приятно четене:
Източен Тибет
част трета
От планината Амне Мачин до езерото Чинхай
Август 11
Август 11
Дойде и следващия ден – 11 август. Днес трябваше да слезем до най-голямото езеро в Китай – езерото Чинхай. Но преди това трябваше да минем край една от най-красивите планини в Чинхайски Тибет – Амне Мачин. Ма Лонг не искаше да минава оттам, понеже преди като е минавал, пътя е бил ужасно лош. Аз обаче помнех положението с пътищата от миналата година, когато бяхме там, знаех, че има нова магистрала, която още тогава беше почти готова. Питахме и в хотела на рецепцията, и там също казаха, че новата магистрала вече е готова,с изключение на две места, където се напуска за малко и се върви по стария черен път край нея.
Успяхме да убедим Ма Лонг да минем по новата магистрала, от северната страна на Амне Мачин, и тръгнахме натам. Излязохме от Голок и се качихме на магистралата – чисто нова, празна и все още без пункт за магистрална такса.
Времето не беше хубаво, беше облачно, скоро започна и да вали слабо. По-високите върхове на околните планини бяха скрити в облаци и мъгли, и това не беше добре, опасявах се, че въпреки всичко май този път няма да можем да видим Амне Мачин, но все пак се надявах, че все нещо ще се покаже като стигнем там.
В един момент стигнахме до тунел и до преграда – тунела беше затворен и ние трябваше да напуснем магистралата и временно да се движим по стария черен път край нея. Това всъщност беше добре, защото така минахме през каменната порта, сложена там като вход към Амне Мачин – идеално място за снимки.
Продължихме още малко и отново излязохме на магистралата от другата страна на тунела. Дъждът се засилваше и вече почти нищо не се виждаше наоколо, само мъгла и стръмни тревисто – каменисти склонове.
Но изведнъж след един завой на магистралата мъглата се отдръпна и пред нас се показа една величествена огромна снежна грамада – това беше основния масив на Амне Мачин. Все пак щяхме да видим планината в блясъка й.
Амне Мачин (阿尼玛卿，ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།）
е една от трите “най-свещени” планини за тибетците. Представлява крайно източно разклонение на веригата Кунлуншан, която огражда от север Тибетското плато.
Най-високия й връх е Мачин Кангри, 6 282 м.
Бидейки “свещена”, планината е обект на “кора” – религиозна обиколка по посока на часовниковата стрелка. Тибетците обикалят планината за около 7 до 10 дни, някои с последователно лягане на земята, пак ставане, пак лягане, с ръце прострени напред, и така дни наред (разбира се, с почивки). Планината не е с остри алпийски форми, но е с много ледници и покрита с вечен сняг.
И така, спряхме пред величествената гледка на планината. Винсънт и Ма Лонг бяха във възторг. Всички други също. Винсънт откровено каза, че никога не е виждал такава снежна планина. А Ма Лонг беше със сбъдната мечта – да види отблизо Амне Мачин – нещо, което отдавна си беше мечтал, но все е минавал отдалеч, по други пътища край нея.
Снимахме се и стигнахме до втория тунел. И там се отклонихме, отново на най-подходящото място по стария черен път. По него се изкачихме и до нашата най-висока точка от цялото пътуване –
прохода Дракде Ла, на 4 610 м височина.
Този път, за разлика от миналата година, там нямаше работници, тежки камиони и разхвърляни строителни отпадъци. Имаше една нова дървена панорамна тераса с разклонения, която обаче беше покрита с огромна плетеница въжета с молитвени знамена.
Спряхме там и излязохме от буса. Навън валеше сняг и беше доста студено и ветровито. Отсреща се виждаше ледника Дамсунг, а над него гигантските снежни склонове на Амне Мачин, губещи се в облаците и мъглите над нас. Тръгнахме по дървената тераса, провирайки се през заплетените въжета с молитвени флагове, и зад нея излязохме на камениста височина, над долния край на ледника. Снимахме се, а Фандзъ дори се разсъблече в студа за по-ефектни снимки. След това някои от нас слязохме и до ледника, катерехме се между неговите пукнатини и улеи, и след около половин час се върнахме обратно към буса.
Продължихме надолу, пак се качихме на магистралата след втория тунел, и след още около 50 км излязохме на шосето от Ласа, през Юшу за Сининг. То си беше пак същото като миналата година – една идеална (но явно не навсякъде довършена) магистрала и край нея първокласно шосе в много добро състояние – общо три идеални платна. При това отново почти празни, само тук – там можеше да се срещне някоя кола, някой тир или джип.
Спряхме в
село Вънчуан (温泉),
на 3 850 м височина. Там нощувахме миналата година, и както тогава, така и сега, то беше спирка за преминаващите тирове, с ремонт на централния път, разхвърляно и потънало в прахоляк. Обядвахме набързо и продължихме на север. След последния по-висок проход (около 4 500 м), започнахме едно дълго и стъпаловидно спускане до
град Гонгхъ (Gonghe, 共和),
на около 2 950 м. Така напуснахме високата част на Тибетското плато и слязохме до неговите по-ниски периферии, където се намираше и
езерото Чинхай – нашата цел за деня.
езеро Кингхай, Китай
От Гонгхъ се отклонихме по един пряк път, който прехвърли едни планини на около 3 600 м височина, покрити с тучни зелени пасища, пълни с шатри и стада якове, овце и коне. Времето отново се влоши и заваля дъжд, който постепенно се засили. Така в дъжда слязохме по северния склон на тези планини до брега на езерото Чинхай.
Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖，མཚོ་སྔོན་པོ་）
е най-голямото езеро в Китай, разположено в североизточната периферия на Тибетското плато, на 3 205 м височина. То е солено и безотточно, тоест без връзка със световния океан. В превод името му означава „Синьо-зелено море“, и наистина в ясни слънчеви дни цвета му е подобен. То също се счита за „свещено“, и около него също се извършва поклонническа обиколка „кора“. То е и любима дестинация за велосипедистите, които го обикалят за около 3 – 4 дни. И разбира се, то е и любима дестинация за масовия туризъм в Китай – тук особено през лятото е пълно с народ.
И сега в дъжда се придвижихме до нашия хотел, чийто интериор беше в тибетски традиционен стил, и по-скоро приличаше на приключенски хостел.
Скоро дъжда постепенно спря и ние излязохме да се разходим към брега на езерото. Брега обаче беше окупиран от местния туристически бизнес и можехме да слезем само като платим входна такса. Не беше скъпо, но решихме все пак да оставим това за другия ден.
Наблизо имаше ресторант, който беше разположен в монголски шатри – във всяка шатра – маса.
Поръчахме печено агне, и докато го готвеха, продължихме да се разхождаме наоколо. Накрая, когато беше готово, всички се събрахме в една шатра на по-специална вечеря.
С Красен започване едно пътуване из Източен Тибет в Китай. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , а днес продължаваме в посока Голог. Приятно четене:
Източен Тибет
част втора
От Сонгпан до Голог
Август 8
На следващия ден – 8 август, времето най-после беше чудесно, слънчево, с ярко тъмно – синьо небе и малки бели облаци. Тръгнахме сутринта по обратния път, обратно към високите степи. По пътя спряхме в едно курортно
село на племето чианг
(в този район освен тибетци, живеят и жители от етноса чианг). Техните традиционни къщи са с дебели каменни стени, външно приличащи на крепости, в същото време много добре украсени и декорирани.
След кратка фотосесия продължихме нагоре по долината, прехвърлихме един превал и се спуснахме отново до района на
Сонгпан
Там имаше едно оградено поле с много цветя (и с входна такса), където също влязохме за снимки, най-вече жените.
Оттам продължихме по обратния път нагоре, и обядвахме в един крайпътен ресторант и стигнахме до
превала и разклона на 3850 м,
през който минахме предишния ден. Там продължихме този път на запад, вече през безкрайните тибетски степи.
Пътувахме дълго, през ярко – зелените пространства, пълни с якове и тук – там шатри на номади – тибетци. Най-накрая стигнахме и до
Тангор
– едно друго малко тибетско градче, на около 3450 м височина. Централната улица на градчето беше в един безкраен ремонт (даже Ма Лонг се възмущаваше, че това не е от скоро, вече продължава две години), и целия въздух беше наситен с прах. И добре че не Тангор беше целта ни за деня, а една красива местност на около 10 км северно от него – там, където се сливаха Хуанхъ – Жълтата река, и Хейхъ – Черната река. Да, отново щяхме да пресечем китайския символ Хуанхъ, този път доста по-навътре в Тибет.
Отново входна такса, билети, и влязохме в местността.
По пътя видяхме отново едни шатри за спане, и ги резервирахме за през нощта. Продължихме с буса още 2 – 3 км нататък и стигнахме до паркинга.
И това се оказа поредната „комерсиално развита туристическа атракция”. От лявата страна на паркинга и пътя имаше дървена алея над тревата, която слизаше до
Черната река и после до нейното сливане с Жълтата река,
а от дясната страна имаше друга дървена алея със стълби, която се изкачваше до върха на отсрещния хълм, където имаше панорамни тераси със заведения. Всичко това на около 3450 – 3500 м височина. И беше пълно с народ.
Първо слязохме от лявата страна до реката, там се поразходихме, снимахме се, после се качихме на хълма от дясната страна до хълма. В навалицата всички от групата се разпиляха, аз се качих до върха, където видях някои от групата. От върха се разкриваше панорама на необятните тибетски степи и безкрайните меандри на двете сливащи се реки.
Скоро стана студено, задуха вятър, слънцето постепенно се скри в един зрелищен залез над степите – момент, който всички от тълпата чакаха за да снимат с телефоните си. След залеза всички заслизаха надолу. Аз също слязох, започнахме да се търсим един друг, накрая Ма Лонг дойде с буса и ни събра всички заедно. Когато се стъмни, отидохме в един ресторант наблизо за вечеря.
И докато вечеряхме, чухме новината за
силно земетресение,
което се е случило току що, само на около 150 км от нас по права линия. Епицентъра му е бил точно до резервата Дзиуджайгоу, където бяхме до този ден сутринта. По време на земетресението ние точно вечеряхме и никой не усети абсолютно нищо, въпреки, че бяхме толкова близо до него! Скоро съобщиха и за силата на земетресението – първо казаха 6,4, а по-късно определиха силата на 7.0 по Рихтер.
Още през първите 30 минути ни заляха със съобщения от близки и приятели – добре ли сме, да не сме пострадали, в безопасност ли сме и т.н. Винсънт се свърза и с хотела в Дзиуджайгоу, в който бяхме, оттам казаха, че не са пострадали, обаче хотелът им е сериозно повреден и бизнеса им е под въпрос, сега само се радват, че са оцелели. По-късно се появиха и първите снимки от бедствието – повредени и полусрутени сгради, затрупани пътища с паднали камъни, спасителни операции. А ден по-късно се появиха и снимки от резервата – някои от най-красивите езера там вече ги нямаше – Цветното езеро беше останало почти без вода, езерото Панда с кристално прозрачната вода вече приличаше на мътна яма, водопада Нуоръланг го нямаше, земетресението беше отклонило водата му някъде другаде, имаше паднали дървета, свлечени камъни, срутища, разбити дървени алеи и пътища. И беше празно – резервата беше затворен за посещение за неизвестен период.
Нищо друго не можехме да кажем, освен да благодарим на Бог, че избегнахме това бедствие, и дори успяхме да видим красотата на Дзиуджайгоу за последно. Вероятно китайските власти ще възстановят езерата и водопадите, но вече там няма да е същото…
Август 9
На следващия ден – 9 август, ни предстоеше да отидем на по-високи и по-диви места. След студената нощ в шатрите (а аз и Винсънт спахме на палатки вътре в ограденото за шатрите място), на сутринта станахме рано и потеглихме по обратния път – през прашния Тангор, после през степите до един разклон, откъдето се отклонихме на запад. Стигнахме до
малкия град Гаког （红原),
откъдето А Чинг си купи дебел юрган, понеже нямаше спален чувал, а аз си купих тибетска шапка, подобна на каубойска, каквито тибетците номади често носят.
Продължихме на северозапад, минахме през район с иглолистни гори, изключително красиви, насред степите.
След това минахме
през градчето Аба и отново влязохме в провинция Чинхай,
до градчето
Джигдрил (Jigdril, 久治，གཅིག་སྒྲིལ་རྫོང་།）
на около 3650 м, където обядвахме и купихме храна за предстоящия къмпинг довечера.
От Джигдрил продължихме още около 40 км на запад, и скоро над заоблените зелени хълмове се появиха острите зъбери на планината Ниенбо Юрце.
Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则，གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།）
е изолирана планина на границата между провинциите Чинхай и Съчуан, със силно изразени алпийски форми и няколко ледникови езера. Най-високия й връх е с надморска височина 5369 м, не много висок, но трудно достъпен заради острия алпийски релеф. Счита се за “свещена планина”, макар и от “по-нисък ранг”. Съответно е обект на “кора” – ритуална обиколка на планината (извършва се за около 5 до 7 дни) по посока на часовниковата стрелка. Ниенбо Юрце също така е дом на много тибетци номади, които живеят в шатри, придвижват се както с коне, така и с модерни джипове, и гледат стада якове.
Ние стигнахме до входа на планината (и тя също беше превърната в парк с входна такса) следобяд, оттам още 4 км до паркинга. Там спряхме, имаше няколко шатри, оборудвани с легла и електричество вътре (само лампи, без контакти на които да можем да си заредим телефоните), а до тях – поляна, на която можехме да разположим палатките. Оказа се, че имаме 8 палатки, но само 6 рогозки, затова аз и Винсънт решихме да спим в шатрите, а другите – на палатки отвън. Искахме да се разположим на самия бряг на голямото ледниково езеро, което е близо до паркинга, но не даваха. Бяхме на около 4030 м височина.
И така, разположихме се, и най-накрая дойде време и
да пообиколим района пеша
От паркинга до брега на езерото – отново дървена алея, а край нея – будистка ступа. Другите от групата се разпръснаха да се разхождат и да снимат където си искат наоколо, а аз, Винсънт и Фандзъ тръгнахме по пътеката, която вървеше по западния бряг на езерото (там дървената алея свършваше и можехме да вървим по нормална планинска пътека).
Беше късно и нямахме много време за дълъг поход, стигнахме докъм 2 км от началото на пътеката, по която от време на време срещахме туристи, правещи дълъг неколкодневен трекинг през планината. Те ни казаха, че по-нататък се върви трудно, и Винсънт и Фандзъ се отказаха и се върнаха. Аз обаче продължих по брега, опитвайки се да стигна до южния край на езерото. Наистина се вървеше все по трудно – беше пълно с вадички, заблатени подгизнали полянки и кал, имаше ниски алпийски храсти, които се сгъстяваха все повече и аз трябваше да се провирам през тях (все пак поне не бяха бодливи като нашия клек). Но времето напредна и слънцето се скри зад високите зъбери над езерото, започна и да захладнява. Нямаше как, тръгнах да се връщам обратно към палатките.
Когато стигнах, беше вече полумрачно, срещнах само няколко тибетски лами, които бяха отишли там на екскурзия. Те ме питаха откъде съм, а втория им въпрос беше в какво вярвам, дали съм будист или друг, аз им казах, че съм християнин, и те се отнесоха с уважение към това (тибетците по принцип гледат с уважение към християните, ако те НЕ СА тибетци, но към техни сънародници, станали християни, гледат като към предатели).
Вечерта стана доста студено, завихме се с одеала и юргани, които имаше в шатрите, спахме и с якета. Така вече със студа нямахме проблем, беше ни топло. Към 3 часа през нощта едно от говедарските кучета, пазещи близките стада якове, се разлая много упорито, точно до шатрите и палатките, после и другите кучета го последвата, не стана ясно за какво, обаче ни събуди всички. Все пак успяхме горе – долу да се наспим.
Август 10
На следващата сутрин – 10 август, аз и Винсънт излязохме рано сутринта от шатрите, малко да се разтъпчем наоколо. Беше невероятна тишина, студ и аромат на влажна трева. Имаше и лека мъгла над езерото и околностите. Палатките и шатрите отвън бяха замръзнали, а по тревата имаше слана.
Разходихме се до близките стада, заобикаляйки кучетата, които се бяха свили край една скала, слязохме до реката, която изтича от езерото. Край нас минаха на коне няколко тибетци, вероятно номади от близките шатри. След около половин час се прибрахме, и Ма Лонг каза, че ни предстои дълъг път, да се стягаме и да тръгваме. Всички излязоха от палатките, събраха си набързо багажа, ние увихме замръзналите палатки в една обща торба, с намерение по-късно при удобен случай да ги сушим, и тръгнахме.
Пътувахме наистина дълго. По пътя взехме на стоп един местен тибетец, оставихме го до градчето Банма, оттам продължихме през други две
градчета – Дарлаг и Гандъ,
Част от пътя беше в ремонт и там напредвахме бавно, разминавайки се с тирове и циментовози.
Според мой познат от един много полезен сайт за Тибет, откъдето можеше да се вземе ценна информация кои райони в Тибет са затворени за чужденци, кои райони са отворени, но изискват разрешение или организирано от фирма пътуване, и кои райони са напълно свободни, района на Банма, Дарлаг и Гандъ беше ограничен за чужденци. Можело да се мине с разрешително, което се изкарва от главния град на този район – Голог, където отивахме. Ние обаче минахме без никакъв проблем, никъде нямаше нито полиция, нито контролно – пропускателен пункт или нещо такова. След това прочетох в неговия сайт, че чужденци вече може да минават оттам, но без право да нощуват в тези градчета.
След Гандъ прехвърлихме един
планински проход на около 4 300 м височина
Времето беше облачно и от време на време валеше слаб дъжд, но на този проход валеше сняг. Това беше изключително вълнуващо за повечето от групата, които идваха от тропически Гуандонг, и някои от тях никога не бяха виждали снеговалеж. Там видяхме и огромни лешояди, които обикаляха наоколо.
После слязохме на по-ниско и снегът спря.
Гөлөг тойрог, Цинхай, Китай
Следобяд стигнахме и до целта ни за деня –
Голог (Golog, 果洛，མགོ་ལོག་）,
разположен в една долина на 3 750 м височина.
След доста обикаляне намерихме хотел със свободни стаи (този ден имало някакво събитие в града и доста хора от околните селища дошли там на посещение). След кратка почивка дойде време и за вечеря в близкия ресторант. А след вечерята излязохме с Винсънт и Фандзъ на разходка из града. Встрани от главната улица беше тихо, напомняше на отдалечено българско градче или село, с широки равни улици, по които само тук – там пред някоя къща тичаха и играеха деца, а каките и батковците се закачаха на някоя пейка. После се разходихме и до центъра – там имаше паметник на легендарния тибетски владетел Гесар (както и на много други площади в много тибетски градове). Влязохме в няколко от близките магазини, там освен стоки за всекидневна употреба продаваха и чаши, орнаментирани красиво в тибетски традиционен стил, и си купихме няколко (бяха много евтини). Накрая, когато се стъмни, пак отидохме на площада, там младите се бяха събрали и танцуваха тибетски фолк около една голяма тонколона – младежите с дънки, кожени якета и синджири, девойките и те гиздаво облечени, доста от тях тук – там с тибетски народни носии (да, тибетците си държат на народните носии, и често си ги носят в ежедневието, особено жените).
