Tag Archives: Красен Желязков

Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг

от Пътуване до...

Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен. Започнaхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, после минахме покрай планината Амне Мачин и езерото Чинхай, стигнахме до Чънду, където останахме още малко, за да подготвим следващата обикола из Източен Тибет. После продължихме от Кандин до Гардзъ. Днес ще преминем от Бамей до Рълонг в Източен Тибет, Китай.

Приятно четене:

Из Източен Тибет

част седма

От Бамей до Рълонг в Източен Тибет

Август 23

Тази нощ не беше толкова студена, както на Ниенбо Юрце. На сутринта се събудих рано и пообиколих по северозападния бряг на езерото, до дървения мост, изпод който неговите води се оттичаха в една река.

После се върнах при палатките. Слънцето малко по малко се показваше над върховете. Палатките бяха мокри, а хората вътре в тях започнаха да се „излюпват“ един по един.

Когато слънцето се издигна достатъчно и всички се събудиха, започнахме да разглобяваме палатките и да ги слагаме да се сушат. Междувременно закусвахме кой каквото намери, а после повечето от нас отидоха до дървения мост за снимки. Там видяхме и две-три тибетски семейства заедно, снимахме се и с тях, а после и с група монаси (лами), дошли на екскурзия до езерото.

Всичко това беше вълнуващо, обаче аз скоро осъзнах, че беше грешка – времето напредна, никой не бързаше за никъде, и скоро наближи обяд: почти

беше изключено да остане време да се качим на прохода Чола,

което поне за мен беше един важен момент от цялото пътуване.

И наистина, почти към обяд, когато аз ги питах дали искат да отидем до прохода, който беше само на 30 км от Илхун Ла Цо, Винсънт каза, че е твърде късно и няма време, трябва да поемаме по обратния път.

За мен това беше голямо разочарование, което помрачи настроението ми за целия ден, че и след това. Но нямаше как. Някои от другите също казаха, че е по-добре да тръгнем по обратния път колкото може по-рано, за да имаме повече време за последните няколко дестинации. Аз ги предупредих, че ще съжаляват, че най-красивите и вълнуващи места не са последните дестинации, а точно тук, около планината Чола, но никой не ме чу. Не ми оставаше друго, освен да приема факта, и да тръгнем.

Върнахме се в Маниганго,

където обядвахме, и след това продължихме без да спираме: Гардзъ, Дранго, Даофу- до Бамей.

Винсънт искаше да спрем на някои от манастирите за снимки, но когато минахме край тях, повечето от хората в колите дремеха и решихме да не спираме. Близо до Дранго отново ни спряха за регистрации и проверки. Накрая, по тъмно, стигнахме до

Бамей

Винсънт беше уредил там един приличен хотел.

Август 24

На другия ден сутринта беше мъгливо. Предстоеше да видим отново една снежна планина –

Джара,

която видяхме на отиване край Тагонг. Този път щяхме да минем по друг път северно от планината и да я видим от друго място, както казаха от хотела, гледката била величествена. Но беше мъгливо, и ни оставаше да се надяваме, че докато стигнем до мястото с гледката към Джара, мъглата ще се вдигне и ще можем да я видим.

Така и стана, скоро се показа отново тъмносиньото небе, и от мъглата останаха само „бели парцали“, кацнали тук-там по околните височини. След като прехвърлихме един проход на около 3700 м височина, започнахме спускане надолу. И след няколко километра стигнахме до гледката към Джара.

Е, не беше „чак толкова“ величествена. Тоест, красива беше, но пак Джара беше твърде далеч, за да можем да я видим как се извисява страховито (както се изразиха от хотела). Отново снимки, и после отново в колите.

Шосето продължи да се спуска надолу

и надолу, и скоро навлязохме в тесен пролом със стръмни склонове, обрасли с широколистни гори, тук-там със скали и сипеи. Там аз им казах ясно, че с безкрайните простори на тибетските степи вече се разделихме, няма да ги видим повече. Те чак тогава осъзнаха, че сме избързали да се връщаме назад, но беше твърде късно. Започнаха да съжаляват, казвайки, че тук изобщо вече не прилича на Тибет, а на нашите ниски планини и гори в Южен Китай. Така си и беше.

Скоро слязохме ниско, до около 1850 м височина, до град

Данба (Danba, 丹巴),

така че тук се усещаше отново лятната жега от ниското. Данба е един от градовете, в които живеят

тибетците Нгяронг (Ngyarong)

Те са доста различни от другите тибетци – както на външен вид, така и културно. Дори и езика им е различен. Всъщност другите тибетци не считат Нгяронг за част от тях, считат ги за друг етнос, обаче самите Нгяронг се считат за тибетци. Техните селища имат също така различна и уникална архитектура, по-скоро близка до тази на Чианг край Дзиуджайгоу – квадратни къщи, богато орнаментирани, с плоски покриви и четири “рога” на всеки от четирите ъгъла на покрива. Имат и „diaolou“- сгради-кули, пак плоски отгоре и с рогове, по-скоро наподобяващи комини, израстнали от земята.

Самия град Данба е известен със своя

етнографски комплекс Дзядзю (Jiaju, 甲居）

– едно от селата близо до града. Това село се счита за едно от най-красивите в цял Китай. Разположено е северно от Данба по стръмния склон над долината на река Даду. Този стръмен склон е покрит с широколистна гора и сред дърветата са разположени къщите и кулите на селото- обикновено раздалечени една от друга и разпръснати на различни нива по склона. Дотам се стига по един тесен асфалтиран път, който се изкачва с много серпентини нагоре и криволичи между къщите- до около 2200 м надморска височина.

И така, с колите се

изкачихме до селото,

избрахме една от къщите, където имаше ресторант и там спряхме за обяд. Докато приготвяха обяда, ние се разходиме край околните къщи и градини.

По принцип цялото село е много тихо- дотам автобуси не се изкачват, нито пък идват големи тълпи туристи, а само такива като нас- малки групи с малки автомобили. И наистина, освен нас, наоколо нямаше почти никой. Тишина и спокойствие. Чуваше се само вятъра и шума от листата на дърветата.

После обядвахме там. А Дзюн, която по принцип приличаше на тибетка в лицето, облече местна традиционна носия и така наистина заприлича на местна жителка.

Правихме си снимки, аз се разходих наоколо, и след около два часа тръгнахме отново на изток.

От Данба отново навлязохме в „първата вълна“ на планините от Съчуански Тибет –

веригата Чионг Лай (Qionglai, 邛崃）

Пътя продължаваше все по една долина, малко по малко изкачвайки се нагоре. Беше тясно шосе, на някои места разбито или в ремонт, и по него пътувахме около 4 часа. Накрая, привечер, пристигнахме до входа на долината Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), която се води една от трите основни долини на

планината Четирите сестри (Mt Siguniang, 四姑娘山)

Тази планина беше и последната ни дестинация от това пътуване.

Планината Четирите сестри е най-високата планина от веригата Чионг Лай. Наречена е така заради четири важни върха.

Най-ниският е връх Голямата сестра (Daguniang, 大姑娘峰),

висок 5025 м. Той е често посещаван от туристи. Макар и труден за изкачване, не изисква алпийско катерене.

Втория връх е Втората сестра (Erguniang, 二姑娘峰), висок 5276 м. За изкачването му вече се изисква елементарна алпийска подготовка.

Третия е връх Третата сестра (Sanguniang, 三姑娘峰), 5355 м- още по-труден.

А четвъртия връх- връх Яомей (Yaomei, 幺妹峰) или “Малката сестра” е най-високия – 6250 м. Той е различен от първите три върха, видът му донякъде напомня Матерхорн или Ама Даблам – един наистина красив връх. Досега е изкачван успешно само два пъти. Всичко това, заедно с прекрасните иглолистни гори, дълбоки ледникови долини, езера и пасища, е причина тази планина да бъде наречена „Съчуанските алпи“.

Планината има три основни долини (всъщност откъм северната й страна има и други долини, но те са рядко посещавани) – долините Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟), Changping (长坪沟) и Haizi (海子沟).

Долината Двоен мост (Shuang Qiao, 双桥沟)

е разположена между два от основните ридове на планината, но не и под самите „четири сестри“, така че те не се виждат от нея. Тя е много добре „облагородена“ с шосе и туристически автобуси, както и други удобства, съответно с най-висока входна такса (и съответно решихме да я пропуснем). Втората

долина Чанпинг Changping (长坪沟)

е може би най-красивата, с прекрасни иглолистни гори и невероятни гледки към „четирите сестри“, особено Яомей. А третата

долина Хайдзъ Haizi (海子沟)

е най-дивата- тя е от другата страна на „сестрите“.

И точно в подножието на планината, където и трите долини се събират, на около 3100 м височина, е

градчето Рълонг

– основната отправна точка за посещение на планината. Там се приближихме максимално близо до входовете на долините Чанпинг и Хайдзъ. В крайния квартал до входовете има доста малки хотели, доста от тях в традиционен архитектурен стил. Избрахме един от тях и там се настанихме.

Вечерта аз реших, че така и така сме напуснали истинския Тибет, поне сме стигнали до висока планина, на другия ден няма да следвам другите, а ще се опитам сам да се изкача поне до Голямата сестра. Оказа се, че това явно няма как да стане, понеже от хотела до върха (според местните) има около 8 часа изкачване, а после трябва да има и слизане, все пак. Все пак реших на другия ден да пробвам, пък докъдето стигна. Чан Вън Минг също реши да дойде с мен. Съответно отидохме в близкото магазинче да си купим това-онова за ядене и пиене за из пътя.

На следващия ден всички от групата, без мен и Чан Вън Минг, бяха решили да направят поход по долината Чанпинг. А ние двама – първо по билото, което разделя двете долини Чанпинг и Хайдзъ, и което е главното било, по което са наредени Четирите сестри (като за целта трябваше да влезем през входа на Хайдзъ). И когато стане време за връщане, да слезем към Хайдзъ, и оттам да се приберем вечерта.

Очаквайте продължението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:

Booking.com

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

The post Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг first appeared on Пътуване до....

Източен Тибет (6): От Кандин до Гардзъ

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен. Започнaхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, после минахме покрай планината Амне Мачин и езерото Чинхай, стигнахме до Чънду, където останахме последния път, за да подготвим следващата обикола из Източен Тибет. Днес ще преминем от Кандин до Гардзъ в Източен Тибет, Китай.

Приятно четене:

Източен Тибет

част шеста

От Кандин до Гардзъ в Източен Тибет

Август 20

Дойде и утрото. Беше слънчево, хубаво утро, а ние имахме предостатъчно време в Кандин, докато чакаме Винсънт и жена му да дойдат, за да продължим заедно. И затова използвахме времето да се разходим из града и околностите.

Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)

е известен като „най-романтичния град“ в Тибет. Разположен е на около 2460 м надморска височина, по долината на едноименната река, която минава през центъра му и винаги е много буйна, така че шума й се чува почти навсякъде из целия град. Притиснат е от всички страни от огромни планини, издигащи се до 5000 – 6000 м височина – част от “втората Тибетска вълна”, наречана Снежните планини (Xueshan mountains, 雪山)

Градът е на границата между китайската и тибетската цивилизации

Известен е с една любовна фолклорна песен – „Любовната песен на Кандин“ (“Kangding love song”, 康定情歌), станала популярна в цял Китай, и дори и по света. В центъра на града дори има монумент с нотите на песента.

Кандин е пълен с туристи от цял свят, и е оживен до късно през нощта – пълен е с ресторанти, магазини със сувенири, атракции. А бидейки известен и като „романтичния град“, навсякъде е пълно с цветя. Особена атракция обаче представляват двата планински склона над града през нощта – те са покрити с хиляди лампи, които светят като безброй звезди.

И така – не бързахме сутринта. По някое време слязохме от нашия Джълам хостел (който е разположен високо над града, по западния склон) към центъра за закуска. След това се разходихме наоколо – всеки кой накъдето му харесва. Аз, Инг Инг, Ели и Лянг Съ обикаляхме заедно. Наблизо имаше и една християнска църква, където Чун Хуа и Чан Вън Минг влязоха, влязохме и ние също. След това пък само аз и Ели се разходихме по западния склон над града.

През това време Винсънт и жена му напредваха бавно към Кандин. Както и очаквах стана време за обяд, а тях още ги нямаше. Накрая пристигнаха чак към 2 часа следобед, и най-после можехме да продължим нататък.

Започнахме изкачването нагоре. Скоро стигнахме и до

прохода Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口) – на 4298 м.

Панорамната тераса там обаче беше в ремонт и не можахме да спрем за снимки на самия проход, а малко по-нататък.

След снимките дойде и облекчението – най-после напуснахме кошмарния път 318 и тръгнахме вдясно по тесния, но почти празен път към Тагонг, който минаваше покрай едно от най-високо разположените летища в света – летището на Кандин. Дори видяхме и излитането на единствения самолет, който се намираше там в момента.

След това продължихме на северозапад, и пред нас отново се разкри

необятната панорама на безкрайните тибетски степи

Бяхме на над 4000 м надморска височина. Всички понесоха голямата височина сравнително добре. Продължихме още 15-ина километра нататък и спряхме на един крайпътен ресторант, където и миналата година бяхме спрели за обяд. Сега обаче спряхме само за снимки.

После – още нататък през безкрайните степи, докато слязохме до

храма Муя (Muya temple)

северно от градчето

Тагонг (Tagong, 塔公，ལྷ་སྒང་,

на 3750 м височина. Този път нямахме време да влезем и разгледаме Тагонг и неговия манастир. Само правихме снимки край Муя и величествената планина зад него –

Джара (Zhara mountain, 雅拉雪山),

издигаща се над 5800 м. Миналата година тя беше скрита в облаци. Този път обаче имахме чудесната възможност да я видим в блясъка й.

Продължихме нататък. Времето напредваше, а ние искахме да стигнем до нашата дестинация за този ден – град Даофу.

Минахме през Бамей (Bamei, 八美),

чийто главен път миналата година беше в ремонт и целия град беше потънал в прахоляк, сега обаче беше чисто, китно и красиво градче, разположено на около 3560 м височина. След това продължихме още на северозапад. Започна да се стъмва, появиха се облаци и заваля дъжд за кратко. Прехвърлихме един проход на около 4000 м височина и слязохме до Даофу

(Daofu, 道孚，རྟའུ་རྫོང),

малък град на 2950 м височина, където нощувахме в един мизерен хотел.

Август 21

На сутринта тръгнахме рано в полумъгливото утро, все на северозапад. Този път Тан Дзин Минг караше колата, а аз само помагах с навигацията. Причината беше, че само след около час аз трябваше да сляза заедно с дъщеря ми Ели, а всички други да продължат към едно от емблематичните места в това пътуване – Сертар, където временно не се допускат чужденци.

За около час и половина, все покрай красиви и богати тибетски села, преминахме разстоянието до

Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ),

на около 3150 м височина, където аз и Ели слязохме, а другите продължиха към Сертар.

С Ели имахме цял ден на разположение. Беше отново слънчево, с ярко синьо небе и бели облаци. Първото нещо, което трябваше да направим, беше да намерим подходящ хотел за групата довечера, когато щяха да се върнат от Сертар. След около два часа обиколки и снимки на северния красиво оформен площад, избрахме един по-евтин, но хубав хотел.

После обядвахме, и следобяд се разходихме до

близкия манастир Дранго Гомпа (Шоулинг),

разположен по северните склонове над реката, минаваща през града, с червени монашески къщи, разположени стъпаловидно, каквито често се срещат из този район.

От манастира се откриваше прекрасна гледка към града, долината и планините отсреща.

Накрая слязохме, вечеряхме и зачакахме групата да се върне.

През това време те са стигнали до

Сертар (Sertar, 色达，གསེར་ཐར།)

и неговия огромен будистки комплекс Ларунг Гар, забележителен с „морето“ от червени монашески къщи, покрили склоновете на околните планини.

Но всички от групата са останали разочаровани от това, което са видели там. В момента там тече ремонт и преаранжиране на комплекса, което означава прахоляк и шум на машини. При този ремонт някои от монашеските къщи биват премахнати, и всъщност това е причината чужденци да не се допускат там – понеже ситуацията е деликатна и чувствителна, властите се безпокоят, че чужденците, виждайки ремонта, биха тръгнали да тръбят за независимост на Тибет или нещо подобно.

Когато всички от групата се върнаха в Дранго и разказаха какво е положението там, аз не съжалявах, че не можах да отида. Наистина, по-добре ремонта да приключи, така че мястото да бъде по-приятно за посещение.

Август 22

На следващия ден

трябваше да стигнем до нашата най-западна точка от това второ пътуване. За целта аз бях използвал времето в Дранго, докато другите бяха в Сертар, да направя точна програма кога да тръгнем, от колко до колко часа, и т.н. Още от сутринта обаче се оказа, че няма да следваме моя план – всички се бавеха повече от необходимото, и в крайна сметка

отпътувахме от Дранго около час и половина по-късно

На всичко отгоре още в началото ни спряха полицаи за проверка и някаква измислена регистрация, което ни забави с още половин час. Поне пътя беше идеален. Това беше северния път от Чънду към Ласа – шосе номер 317, доста по-приятно за шофиране от трудния южен път 318.

И така, скоро южно от нас започнаха да се сменят невероятно красиви пейзажи на близките снежни алпийски планини. Първата от тях е

Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日),

издигаща се до над 5800 м, считана за „свещена“ от местните тибетци, но не от ранга на Кайлас, Амне Мачин и Кавагабо в Юннан. Шосето започна да се изкачва високо и скоро стигнахме до около 4000 м височина. Там спряхме два пъти за снимки – гледката наистина си заслужаваше.

Отвъд прохода, който преминахме, се показа следващата планина –

назъбената Джуода (Zhuoda, 卓达),

висока над 5600 м. Миналата година успяхме там да се изкачим до около 4930 м, но този път не остана време за това.

След това слязохме в долината на Гардзъ, до около 3400 м височина. Намерихме един крайпътен ресторант и обядвахме там. После продължихме и до самия

град Гардзъ (Garze, 甘孜，དཀར་མཛེས་）

разположен край река Ялонг (Yalong, 亚龙), на около 3350 м височина – един приятен тибетски град, който миналата година беше потънал в прах заради ремонта на повечето му улици, но сега беше чист и приветлив. Там спряхме, за да си накупим разни неща за ядене за вечерта, и за сутринта на другия ден, планирайки да спим на палатки. Това ни забави още повече, и аз вече окончателно зарязах първоначалния план, който бях направил – бяхме назад с около 3 часа.

Продължихме нататък. Пресякохме река Ялонг, отвъд която започва “третата вълна” планини от съчуанската част на Тибет,

наречена Shaluli (沙鲁里山）,

и пътя отново започна да се изкачва, минавайки край спиращи дъха гледки към острите зъбери на Джуода отляво. На едно място пак спряхме за снимки, и накрая достигнахме и до

селището Маниганго (Manigango, 马尼干戈）

отвъд което пред нас се изправи и най-красивата от снежните планини в района –

планината Чола (Chola, 雀儿山),

с най-висок

връх Ронгме Нгатра (Rongme Ngatra) – 6168 м.

mmexport1503463413734.jpg

А малко след това достигнахме и до целта ни за този ден –

езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）,

може би най-красивото място изобщо в цялото ни пътуване. То е ледниково езеро, разположено на 4020 м височина, в подножието на гигантските зъбери и ледници на Чола.

При това района около него е покрит и с разредена иглолистна гора, което придава допълнителна красота на пейзажа. Водата му е с бледо-сив цвят, не е бистра, а естествено мътна поради отлаганията от близките ледници. Свързано е и с една легенда за дъщерята на тибетския владетел Гесар, която толкова се влюбила в това място, че останала там и се сляла с водите на езерото, потъвайки в него.

Тук, както и миналата година, беше мястото ни за къмпинг.

От Кангдинг до Гардзъ в Източен Тибет — езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）

Спряхме колите на паркинга пред входа край шосето, и трябваше с целия багаж да извървим няколко стотин метра по неравния терен северно от езерото. И понеже край входа постоянно имаше тибетци, които продаваха дрънкулки, местни камъни или предлагаха яздене на коне, Винсънт се възползва от случая и им плати да натоварят всичките палатки на два коня, и да ги закарат до брега. Междувременно няколко деца постоянно се навъртаха около нас и просеха бонбони. Не приемаха нищо друго, само бонбони. После видяхме стотици бонбонени обвивки, изхвърлени край брега на езерото. Така и не разбрахме за какво ги използваха, явно за някакъв странен техен ритуал.

И така, закарахме багажа с конете до брега на езерото. Не само го закарахме, а и преди да им върнем конете на тибетците, един по един се снимахме на тях яздейки.

От Кандин до Гардзъ в Източен Тибет — На кон

Беше вече късен следобед

Исках да направим поход до южния бряг на езерото, където гледката към Чола направо спира дъха. Но беше твърде късно, скоро щеше да започне да се стъмва. Затова само опънахме палатките, и аз сам тръгнах донякъде, а после нямах избор освен да се върна.

И като се върнах, им предложих на другия ден ако искат да отидем до прохода Чола, разположен на около 5050 м височина, или да направим преход до южния бряг на езерото. Всички искаха да отидем на прохода, между другото и аз това исках, и оставаше да се надявам да стане на другия ден.

Скоро се стъмни и ние вечеряхме кой каквото докопа от това, което бяхме накупили от Гардзъ. След това влязохме в палатките. По едно време излезе силен вятър, който духа около половин час и спря. Точно по същия начин, както духаше и миналата година, пак половин час, пак горе – долу по това време – около 9 часа вечерта. Явно това е някаква характерна черта на местния климат.

Когато вятъра спря, излязохме от палатките за малко.

Гледката нагоре към космоса беше фантастична,

нямаше и луна, и се виждаха толкова много звезди, заедно с Млечния път, че все едно не бяхме на Земята! Никога не бях виждал космоса на живо в такива детайли!

Очаквайте продължението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:

Booking.com

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

The post Източен Тибет (6): От Кандин до Гардзъ first appeared on Пътуване до....

Източен Тибет (4): От Чинхай до Джаохуа

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен. Започнaхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, после покрай планината Амне Мачин стигнахме езерото Чинхай. Днес от Чинхай ще стигнем до Джаохуа, за следващата обикола из Източен Тибет.

Приятно четене:

Източен Тибет

част четвърта

От Чинхай до Джаохуа

Август 12

Дойде и

последния ден от маршрута в Чинхай –

12 август. На сутринта аз се измъкнах рано и отидох до брега на езерото. Някои други от групата бяха направили същото самостоятелно, но не се засякохме, явно са отишли до друга част от брега. Искахме да видим изгрева. Но не можахме, имаше доста облаци. Въпреки това обаче, пак пейзажyt беше невероятно красив, със съчетанието от вода, и различни видове облаци – някои бели и нежни, други мрачни, със завеса от дъжд, която се изсипваше в далечината.

Дъждовните облаци обаче бързо се увеличиха и приближиха, започна и да пригърмява, затова аз побързах да се прибера в хотела.

Там изчакахме около час – два докато дъжда спре. Скоро дъжда наистина спря, облаците започнаха да се разкъсват, и между тях се появи яркото тъмносиньо небе, и заедно с него и слънцето.

Тогава всички тръгнахме в посока изток, и скоро стигнахме до едно красиво панорамно място на брега, където имаше и една пагода в тибетски стил, както и някои туристически атракции, сложени специално за туристите да се снимат. И ние също не пропуснахме, снимахме се, като отново момичетата (най-вече Чи Чи и Фандзъ) бяха най-активни.

Покрай оформения кей едни тибетци работници носеха камъни и пясък, и ги разпръскваха с лопати, аз и Ма Лонг се включихме също да им помогнем малко.

След като се позабавлявахме и наслаждавахме на просторната необятна красота, си направихме обща снимка и потеглихме нататък – към североизточния бряг на езерото Чинхай, където имаше

една малка пясъчна пустиня, наречена „Залив Златни пясъци“ (金沙湾)

Влязохме в пустинята – тя беше превърната в туристическа атракция, с входна такса, пълна с туристи. И понеже аз изобщо не си падам по „масов организиран туризъм“, решихме да се отдалечим и да навлезем по-навътре в пустинята. И наистина, основната маса туристи се „блъскаха“ само край входа, където бяха и основните атракции – камили, бъгита, пясъчни шейни и други подобни. Но няколко стотин метра по-навътре беше празно, пусто, само дюни, в далечината синьо – зелени планини, в другата посока синевата на езерото Чинхай, а над нас – ярко слънце с тъмносиньо небе и бели облаци. И само тишина и лек вятър – това вече беше истинската част от пустинята.

Дотам отидохме само аз, Фандзъ (която полудя да се снима отново и отново), а след това и Винсънт и Ма Лонг.

След като пообиколихме по дюните и долините между тях, трябваше да се върнем обратно към входа. И оттам – към края на пътуването на първата група – крайна дестинация отново Сининг. Бързо минахме последните километри до Сининг и спускането с около 1000 м височина по-ниско.

Следобед се върнахме в големия град,

в цивилизацията. Преди да се върнехм в същия хотел, в който бяхме на отиване, Ма Лонг ни заведе в неговия хостел, да си направим снимки за последно и там, след което ни закара до хотела

Първото нещо, което трябваше да направим, беше да отворим всички палатки, с които бяхме на къмпинг на Ниенбо Юрце, и които няколко дни стояха мокри, увити в един от външните пластове на една от тях. Разстлахме ги където намерим, из цялата стая, и ги оставихме да съхнат.

Този ден беше последния за първата група,

на следващия ден те щяха да си тръгнат обратно за в къщи. Но на мен и на Винсънт ни предстоеше второто пътуване в Тибет, от Чънду, провинция Съчуан. И следващите няколко дни трябваше да се преместим към Чънду и там да чакаме втората група. Затова отидохме с Винсънт на гарата да си купим билети за влака за следващия ден.

И накрая – вечерта, разбира се, си организирахме отново една празнична вечеря в близкия ресторант – със снимки, впечатления, ядене, пиене и веселба. След което беше време и да започнем да си казваме довиждане.

Август 13

На другия ден още рано сутринта някои вече си бяха тръгнали от Сининг със самолет. Останахме само аз, Винсънт, А Чинг, Чи Чи и Дзиенканг. Нашите влакове бяха следобед, така че имахме време дотогава да пообиколим малко из града.

Самият

Сининг

няма кой знае какви забележителности.

Голяма част от населението му е мюсюлманско,

затова не е чудно, че из града има много джамии. Една от тях – всъщност

най-голямата – джамията Донгуан,

беше не само действаща религиозна институция, а и туристическа дестинация, така че отидохме там като туристи.

Поразгледахме, след това обядвахме вкусни люти местни деликатеси, и продължихме да обикаляме. Из центъра е пълно с магазини за местни хранителни продукти – подправки, чайове, билки, сушено яково месо и други подобни. Така че поради липса на други, чисто туристически забележителности, Винсънт и трите жени се отдадоха на пазаруване, а аз, понеже не си падам особено по такава дейност, просто обикалях наоколо докато се напазаруват.

Като приключихме, прибрахме се до хотела да си вземем багажите. Там също си казахме довиждане, и останахме само аз и Винсънт, с огромни тежки багажи – нашите багажи и осемте палатки, които трябваше да мъкнем с нас. Все пак Винсънт беше уредил една кола на негова роднина, която трябваше да ни чака в един друг град по пътя ни към Чънду, така че нямаше да се наложи да мъкнем всичко това чак до Чънду.

И така, привечер се качихме на влака – този ден трябваше да стигнем до

Ланджоу (兰州) –

столицата на съседната провинция Гансу, понеже нямаше билети за по-нататък. Но пък и не бързахме, имахме няколко дни да стигнем до Чънду така или иначе.

До Ланджоу имаше около 2 часа пътуване, и влака беше претъпкан с народ, придвижващ се между Западен и Източен Китай, с куфари, чанти, чували, бебета реват, мъже играят карти, пият местна ракия, други чоплят семки, изобщо – беше лудница. И ние, с нашите огромни багажи, трябваше да се блъскаме и провираме в тълпата и на качване, и после и на слизане от влака.

Пристигнахме в Ланджоу

вечерта (на около 1 600 м надморска височина). Оттам – с местно такси отидохме към хотела, който обаче се оказа в някаква градина, така че до него не можеше да се стигне с кола, а само пеш. На Винсънт, а и на мен, ни писна да мъкнем тежките багажи, и на място намерихме един друг евтин хотел наблизо, и се настанихме там, почти в полунощ.

Август 14

На сутринта станахме още по тъмно, бързо намерихме такси до новата гара на Ланджоу, и тръгнахме със скоростния влак за

град Тиеншуй (天水),

където трябваше да се срещнем с роднината на Винсънт и да продължим с нейната кола. Този път пътуването беше много по-приятно, скоростния влак беше доста по-празен, и пристигнахме за малко повече от час.

Роднината на Винсънт, заедно с двете си деца и още един братовчед, който караше колата, трябваше да дойдат, да ни дадат колата, а самите те да пътуват с влак за Гуанджоу. Но закъсняха и изпуснаха влака, а ние трябваше да ги чакаме на гарата цели два часа.

[geo_maship_map]

Тяншуй, Гансу, Китай

Накрая все пак дойдоха, Винсънт им помогна да си оправят билетите за друг влак, ние натоварихме целия багаж в колата и първо отидохме да обядваме из един от крайните квартали. Вече бяхме с кола, имахме много време, и можехме да отидем където си поискаме, и когато си поискаме.

Тук вече бяхме в доста по-ниски места, източно от Тибетското плато.

Тиеншуй е на около 1 100 м височина,

и пътя, който ни предстоеше, не се изкачваше до високи планини. Все пак през цялото време преминавахме през планини, но ниски, на височина колкото нашите Родопи, покрити обаче с широколистни гори.

Затова използвахме времето между Сининг и Чънду, между двете пътувания в Тибет, по-скоро за да се „потопим“ в историята и културата на района. И така, по пътя към Чънду

решихме да посетим Ханджонг –

място, свързано с историята на Трите царства в Китай, разиграла се през 3 век.

Излязохме от Тиеншуй и тръгнахме по магистралата на юг – югозапад, после на югоизток и изток. Скоро излязохме от провинция Гансу и навлязохме в провинция Шаанси. Там се отделихме от магистралата и след около 20-ина километра стигнахме до един етно-комплекс със старинни сгради. Това беше

Вухоу – древен град

(сега реставриран и обновен), в който се е родил и живял един мъдър политик от 3 век – Джу Гъ Лянг. По онова време Китай е бил разделен на три съперничещи си империи, и това място – Вухоу, е било на границата (тоест фронта) между северната империя Вей и югозападната Шу Хан. И именно благодарение на Джу Гъ Лянг югозападната империя със столица Чънду, временно успява да отблъсне агресията на северната империя Вей.

Беше горещ следобед (тук бяхме само на около 600 м височина), и ние с Винсънт използвахме времето да се разходим и разгледаме комплекса Вухоу. Винсънт беше любител на култура и история, и обръщаше внимание на всяка сграда, архитектурен елемент и реликва. Покрай него – и аз също.

Времето напредна и решихме да продължихме нататък. Оттук вече

пред нас беше Съчуан – една друга голяма културно-историческа област на Китай.

И така, минахме край град Ханджонг и тръгнахме на югозапад, по магистралата за Чънду. Около нас имаше доста живописни села и остри скалисти планини, но с малка надморска височина.

Постепенно се стъмни и ние

стигнахме до целта ни за този ден – град Гуанюан (广元),

разположен на границата на тази нископланинска област, и голямата Съчуанска равнина.

Август 15

На другия ден вече решихме да стигнем и до Чънду. Но не бързахме, искахме преди Чънду, по пътя, да посетим и още някоя забележителност. И избрахме старинния комплекс Джаохуа.

Джаохуа

е най-добре запазения старинен комплекс, представящ Съчуан от епохата на Трите царства (3 век). Векове наред е бил административен център, а също така и център за държавни изпити на ученици, стремящи се към високи политически позиции.

Ние с Винсънт имахме достатъчно време да обиколим комплекса подробно и да се запознаем с неговите забележителности, представящи различни страни от живота в древния Китай.

Накрая следобяд вече беше време да продължим. Този ден вече трябваше да стигнем до

Чънду

Пристигнахме там вечерта, по тъмно, и се настанихме в един хостел в северната част на центъра на града. Направихме си и кратка разходка из района, посетихме и хостела, където нощувахме миналата година, и се прибрахме да спим.

Очаквайте продължението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

Източен Тибет (2): От Сонгпан до Голог

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

С Красен започване едно пътуване из Източен Тибет в Китай. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , а днес продължаваме в посока Голог. Приятно четене:

Източен Тибет

част втора

От Сонгпан до Голог

Август 8

На следващия ден – 8 август, времето най-после беше чудесно, слънчево, с ярко тъмно – синьо небе и малки бели облаци. Тръгнахме сутринта по обратния път, обратно към високите степи. По пътя спряхме в едно курортно

село на племето чианг

(в този район освен тибетци, живеят и жители от етноса чианг). Техните традиционни къщи са с дебели каменни стени, външно приличащи на крепости, в същото време много добре украсени и декорирани.

След кратка фотосесия продължихме нагоре по долината, прехвърлихме един превал и се спуснахме отново до района на

Сонгпан

Там имаше едно оградено поле с много цветя (и с входна такса), където също влязохме за снимки, най-вече жените.

Оттам продължихме по обратния път нагоре, и обядвахме в един крайпътен ресторант и стигнахме до

превала и разклона на 3850 м,

през който минахме предишния ден. Там продължихме този път на запад, вече през безкрайните тибетски степи.

Пътувахме дълго, през ярко – зелените пространства, пълни с якове и тук – там шатри на номади – тибетци. Най-накрая стигнахме и до

Тангор

– едно друго малко тибетско градче, на около 3450 м височина. Централната улица на градчето беше в един безкраен ремонт (даже Ма Лонг се възмущаваше, че това не е от скоро, вече продължава две години), и целия въздух беше наситен с прах. И добре че не Тангор беше целта ни за деня, а една красива местност на около 10 км северно от него – там, където се сливаха Хуанхъ – Жълтата река, и Хейхъ – Черната река. Да, отново щяхме да пресечем китайския символ Хуанхъ, този път доста по-навътре в Тибет.

Отново входна такса, билети, и влязохме в местността.

По пътя видяхме отново едни шатри за спане, и ги резервирахме за през нощта. Продължихме с буса още 2 – 3 км нататък и стигнахме до паркинга.

И това се оказа поредната „комерсиално развита туристическа атракция”. От лявата страна на паркинга и пътя имаше дървена алея над тревата, която слизаше до

Черната река и после до нейното сливане с Жълтата река,

а от дясната страна имаше друга дървена алея със стълби, която се изкачваше до върха на отсрещния хълм, където имаше панорамни тераси със заведения. Всичко това на около 3450 – 3500 м височина. И беше пълно с народ.

Първо слязохме от лявата страна до реката, там се поразходихме, снимахме се, после се качихме на хълма от дясната страна до хълма. В навалицата всички от групата се разпиляха, аз се качих до върха, където видях някои от групата. От върха се разкриваше панорама на необятните тибетски степи и безкрайните меандри на двете сливащи се реки.

Скоро стана студено, задуха вятър, слънцето постепенно се скри в един зрелищен залез над степите – момент, който всички от тълпата чакаха за да снимат с телефоните си. След залеза всички заслизаха надолу. Аз също слязох, започнахме да се търсим един друг, накрая Ма Лонг дойде с буса и ни събра всички заедно. Когато се стъмни, отидохме в един ресторант наблизо за вечеря.

И докато вечеряхме, чухме новината за

силно земетресение,

което се е случило току що, само на около 150 км от нас по права линия. Епицентъра му е бил точно до резервата Дзиуджайгоу, където бяхме до този ден сутринта. По време на земетресението ние точно вечеряхме и никой не усети абсолютно нищо, въпреки, че бяхме толкова близо до него! Скоро съобщиха и за силата на земетресението – първо казаха 6,4, а по-късно определиха силата на 7.0 по Рихтер.

Още през първите 30 минути ни заляха със съобщения от близки и приятели – добре ли сме, да не сме пострадали, в безопасност ли сме и т.н. Винсънт се свърза и с хотела в Дзиуджайгоу, в който бяхме, оттам казаха, че не са пострадали, обаче хотелът им е сериозно повреден и бизнеса им е под въпрос, сега само се радват, че са оцелели. По-късно се появиха и първите снимки от бедствието – повредени и полусрутени сгради, затрупани пътища с паднали камъни, спасителни операции. А ден по-късно се появиха и снимки от резервата – някои от най-красивите езера там вече ги нямаше – Цветното езеро беше останало почти без вода, езерото Панда с кристално прозрачната вода вече приличаше на мътна яма, водопада Нуоръланг го нямаше, земетресението беше отклонило водата му някъде другаде, имаше паднали дървета, свлечени камъни, срутища, разбити дървени алеи и пътища. И беше празно – резервата беше затворен за посещение за неизвестен период.

Нищо друго не можехме да кажем, освен да благодарим на Бог, че избегнахме това бедствие, и дори успяхме да видим красотата на Дзиуджайгоу за последно. Вероятно китайските власти ще възстановят езерата и водопадите, но вече там няма да е същото…

Август 9

На следващия ден – 9 август, ни предстоеше да отидем на по-високи и по-диви места. След студената нощ в шатрите (а аз и Винсънт спахме на палатки вътре в ограденото за шатрите място), на сутринта станахме рано и потеглихме по обратния път – през прашния Тангор, после през степите до един разклон, откъдето се отклонихме на запад. Стигнахме до

малкия град Гаког （红原),

откъдето А Чинг си купи дебел юрган, понеже нямаше спален чувал, а аз си купих тибетска шапка, подобна на каубойска, каквито тибетците номади често носят.

Продължихме на северозапад, минахме през район с иглолистни гори, изключително красиви, насред степите.

След това минахме

през градчето Аба и отново влязохме в провинция Чинхай,

до градчето

Джигдрил (Jigdril, 久治，གཅིག་སྒྲིལ་རྫོང་།）

на около 3650 м, където обядвахме и купихме храна за предстоящия къмпинг довечера.

От Джигдрил продължихме още около 40 км на запад, и скоро над заоблените зелени хълмове се появиха острите зъбери на планината Ниенбо Юрце.

Ниенбо Юрце (Nyenbo Yurtse, 年保玉则，གཉན་བོ་གཡུ་རྩེ།）

е изолирана планина на границата между провинциите Чинхай и Съчуан, със силно изразени алпийски форми и няколко ледникови езера. Най-високия й връх е с надморска височина 5369 м, не много висок, но трудно достъпен заради острия алпийски релеф. Счита се за “свещена планина”, макар и от “по-нисък ранг”. Съответно е обект на “кора” – ритуална обиколка на планината (извършва се за около 5 до 7 дни) по посока на часовниковата стрелка. Ниенбо Юрце също така е дом на много тибетци номади, които живеят в шатри, придвижват се както с коне, така и с модерни джипове, и гледат стада якове.

Ние стигнахме до входа на планината (и тя също беше превърната в парк с входна такса) следобяд, оттам още 4 км до паркинга. Там спряхме, имаше няколко шатри, оборудвани с легла и електричество вътре (само лампи, без контакти на които да можем да си заредим телефоните), а до тях – поляна, на която можехме да разположим палатките. Оказа се, че имаме 8 палатки, но само 6 рогозки, затова аз и Винсънт решихме да спим в шатрите, а другите – на палатки отвън. Искахме да се разположим на самия бряг на голямото ледниково езеро, което е близо до паркинга, но не даваха. Бяхме на около 4030 м височина.

И така, разположихме се, и най-накрая дойде време и

да пообиколим района пеша

От паркинга до брега на езерото – отново дървена алея, а край нея – будистка ступа. Другите от групата се разпръснаха да се разхождат и да снимат където си искат наоколо, а аз, Винсънт и Фандзъ тръгнахме по пътеката, която вървеше по западния бряг на езерото (там дървената алея свършваше и можехме да вървим по нормална планинска пътека).

Беше късно и нямахме много време за дълъг поход, стигнахме докъм 2 км от началото на пътеката, по която от време на време срещахме туристи, правещи дълъг неколкодневен трекинг през планината. Те ни казаха, че по-нататък се върви трудно, и Винсънт и Фандзъ се отказаха и се върнаха. Аз обаче продължих по брега, опитвайки се да стигна до южния край на езерото. Наистина се вървеше все по трудно – беше пълно с вадички, заблатени подгизнали полянки и кал, имаше ниски алпийски храсти, които се сгъстяваха все повече и аз трябваше да се провирам през тях (все пак поне не бяха бодливи като нашия клек). Но времето напредна и слънцето се скри зад високите зъбери над езерото, започна и да захладнява. Нямаше как, тръгнах да се връщам обратно към палатките.

Когато стигнах, беше вече полумрачно, срещнах само няколко тибетски лами, които бяха отишли там на екскурзия. Те ме питаха откъде съм, а втория им въпрос беше в какво вярвам, дали съм будист или друг, аз им казах, че съм християнин, и те се отнесоха с уважение към това (тибетците по принцип гледат с уважение към християните, ако те НЕ СА тибетци, но към техни сънародници, станали християни, гледат като към предатели).

Вечерта стана доста студено, завихме се с одеала и юргани, които имаше в шатрите, спахме и с якета. Така вече със студа нямахме проблем, беше ни топло. Към 3 часа през нощта едно от говедарските кучета, пазещи близките стада якове, се разлая много упорито, точно до шатрите и палатките, после и другите кучета го последвата, не стана ясно за какво, обаче ни събуди всички. Все пак успяхме горе – долу да се наспим.

Август 10

На следващата сутрин – 10 август, аз и Винсънт излязохме рано сутринта от шатрите, малко да се разтъпчем наоколо. Беше невероятна тишина, студ и аромат на влажна трева. Имаше и лека мъгла над езерото и околностите. Палатките и шатрите отвън бяха замръзнали, а по тревата имаше слана.

Разходихме се до близките стада, заобикаляйки кучетата, които се бяха свили край една скала, слязохме до реката, която изтича от езерото. Край нас минаха на коне няколко тибетци, вероятно номади от близките шатри. След около половин час се прибрахме, и Ма Лонг каза, че ни предстои дълъг път, да се стягаме и да тръгваме. Всички излязоха от палатките, събраха си набързо багажа, ние увихме замръзналите палатки в една обща торба, с намерение по-късно при удобен случай да ги сушим, и тръгнахме.

Пътувахме наистина дълго. По пътя взехме на стоп един местен тибетец, оставихме го до градчето Банма, оттам продължихме през други две

градчета – Дарлаг и Гандъ,

Част от пътя беше в ремонт и там напредвахме бавно, разминавайки се с тирове и циментовози.

Според мой познат от един много полезен сайт за Тибет, откъдето можеше да се вземе ценна информация кои райони в Тибет са затворени за чужденци, кои райони са отворени, но изискват разрешение или организирано от фирма пътуване, и кои райони са напълно свободни, района на Банма, Дарлаг и Гандъ беше ограничен за чужденци. Можело да се мине с разрешително, което се изкарва от главния град на този район – Голог, където отивахме. Ние обаче минахме без никакъв проблем, никъде нямаше нито полиция, нито контролно – пропускателен пункт или нещо такова. След това прочетох в неговия сайт, че чужденци вече може да минават оттам, но без право да нощуват в тези градчета.

След Гандъ прехвърлихме един

планински проход на около 4 300 м височина

Времето беше облачно и от време на време валеше слаб дъжд, но на този проход валеше сняг. Това беше изключително вълнуващо за повечето от групата, които идваха от тропически Гуандонг, и някои от тях никога не бяха виждали снеговалеж. Там видяхме и огромни лешояди, които обикаляха наоколо.

После слязохме на по-ниско и снегът спря.

Гөлөг тойрог, Цинхай, Китай

Следобяд стигнахме и до целта ни за деня –

Голог (Golog, 果洛，མགོ་ལོག་）,

разположен в една долина на 3 750 м височина.

След доста обикаляне намерихме хотел със свободни стаи (този ден имало някакво събитие в града и доста хора от околните селища дошли там на посещение). След кратка почивка дойде време и за вечеря в близкия ресторант. А след вечерята излязохме с Винсънт и Фандзъ на разходка из града. Встрани от главната улица беше тихо, напомняше на отдалечено българско градче или село, с широки равни улици, по които само тук – там пред някоя къща тичаха и играеха деца, а каките и батковците се закачаха на някоя пейка. После се разходихме и до центъра – там имаше паметник на легендарния тибетски владетел Гесар (както и на много други площади в много тибетски градове). Влязохме в няколко от близките магазини, там освен стоки за всекидневна употреба продаваха и чаши, орнаментирани красиво в тибетски традиционен стил, и си купихме няколко (бяха много евтини). Накрая, когато се стъмни, пак отидохме на площада, там младите се бяха събрали и танцуваха тибетски фолк около една голяма тонколона – младежите с дънки, кожени якета и синджири, девойките и те гиздаво облечени, доста от тях тук – там с тибетски народни носии (да, тибетците си държат на народните носии, и често си ги носят в ежедневието, особено жените).

Очаквайте продължението
Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

Източен Тибет (1): От Сининг до Дзюджайгоу

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

С Красен започване едно пътуване из Източен Тибет в Китай. Приятно четене:

Източен Тибет

част първа

От Сининг до Дзюджайгоу

Тибетската планинска земя (Тибетското плато),

най-високата територия на планетата, винаги е привличала със своята необятна девствена красота, с високите си планини и голямата надморска височина, с безкрайната зелена степ, тъмносиньо небе и ярки бели облаци, както и с културата и живота на местните жители. Затова, когато дойде и това лято на 2017 година, ние отново се насочихме натам, една година след първото ни пътуване в Тибет. Този път пътуването беше по-дълго, или по-точно, бяха два маршрута, свързани в едно пътуване. Двата маршрута обхващаха съответно двете основни провинции, включващи Източен Тибет: провинциите Чинхай и Съчуан. Западен Тибет – това е “класическия Тибет” – Тибетския автономен район, неговата столица Ласа, Хималаите и всички останали околности в района. Но това е само 50% от територията на целия Тибет, останалите 50%, Източен Тибет, са разпределени в китайските провинции Чинхай, Гансу, Съчуан и малка част от Юннан. И въпреки, че Източен Тибет не е “класическата” (поне според доста хора) част на Тибет, тази територия в никакъв случай не е “по-малко тибетска”, дори напротив, именно поради това, че не е толкова известна, там туризма все още не е толкова развит, и много места в Източен Тибет са със своята оригинална запазена девственост.

Културно и исторически

Тибет се дели на три основни части:

Ю – Цанг (в Западен Тибет),
Амдо – на североизток, и
Кхам – на югоизток.

Освен тези три региона, към Тибет има и други по-малки региони, като кралство Бутан, Ладакх в Индия и други.

И този път

нашите два маршрута бяха в регионите Амдо и Кхам

Съответно ние бяхме двама гидове, водещи двете групи по двата маршрута – аз и Винсънт (A Bin), аз – българин, той – китаец. Двете пътувания бяха планирани да бъдат self – driving, тоест – сами да наемем автомобили и да возим хората от групите. Двете начални точки на маршрутите бяха определени – на първия маршрут – град Сининг, столицата на провинция Чинхай, и на втория маршрут – град Чънду, столицата на провинция Съчуан. И след дългата предварителна подготовка, най-накрая времето за отпътуване дойде.

Началната дата и място на първия маршрут бяха определени –

4 август вечерта, среща в Сининг

Всеки щеше да дойде дотам по различни начини – някои със самолет, други с влак, трети с друг транспорт, или от други места. Аз тръгнах натам от Шенджен с влак, на 3 август сутринта. Винсънт вече беше пристигнал в Сининг още същия ден, скоро там пристигнаха и други от групата. А аз след като преминах с влака през половината Китай (Шенджен – Гуанджоу – Чанша – Ухан – Джънджоу – Сиан – Ланджоу), вечерта на 4 август пристигнах в Сининг, заедно с още една жена от групата – Дзиенканг (Jiankang).

Винсънт ни посрещна, оставихме си багажа в хотела, и всички се събрахме в ресторант да отбележим началото на пътуването.

гара Сининг

Сининг (Xining, 西宁，на тибетски ཟི་ལིང)

е голям град, с над 2 200 000 жители, разположен на около 2200 м надморска височина. Основното му население се състои от китайци Хан, мюсюлмани Хуей, тибетци и монголци. В града има модерни сгради, небостъргачи (макар и не много високи), молове, нова бляскава железопътна гара, обслужваща и обикновени, и скоростни влакове, има и доста джамии заради мюсюлманското му население. Заради голямата надморска височина лятото е приятно и прохладно, а зимата – често сурова и студена, понякога с температури под – 30 градуса.

Сининг е удобна изходна точка за тибетските земи

на юг, Западен Китай, и монголските територии на север.

Ние се настанихме в хотел близо до новата гара. Хотелът беше само за китайци (много хотели в цял Китай не са регистрирани да приемат чужденци, заради по-ниските такси, и този беше един от тях), затова аз влизах и излизах покрай рецепцията набързо заедно с другите китайци, без да се регистрирам, и без да поглеждам към персонала.

И същата вечер, на 4 август, се събрахме на вечеря цялата група: аз, Винсънт, Дзиенканг (тя е от етноса Тудзя, от средните части на Китай), семейство Донг (майката, бащата и сина им – 12 годишно момче), една възрастна, но много спортна двойка Сян Фан и жена му Сиу Лан, две учителки А Чинг и Чи Чи и едно младо момиче Фандзъ от племето Яо (от северните части на провинция Гуандонг). В последния момент настъпиха промени по наемането на автомобили под наем, затова Винсънт намери един малък бус, заедно с шофьора му, и така щяхме да тръгнем на път, на другия ден.

5 август

На следващия ден, 5 август, дойде и момента на отпътуването към Тибет. Шофьора дойде с буса рано сутринта пред хотела, натоварихме багажа и тръгнахме. Самия шофьор се оказа много добър професионалист по такива пътувания, и беше много приятна и атрактивна компания – казваше се Ма Лонг, монголец. Този ден ни предстоеше дълъг път на юг – югоизток. Напуснахме Сининг, в началото вървяхме по магистрала, която изкачи едно било до около 3000 м височина и слезе до голямата

река Хуанхъ – Жълтата река,

една от емблемите на Китай. Тя извира дълбоко от вътрешността на Тибет, и тук някъде на около 2000 м височина я пресякохме, край един неин малък язовир и прекрасна гледка на дълбокия пролом, през който тя тече.

После продължихме малко извън магистралата, през един тесен каньон, по един обикновен планински път, но на едно място той беше затрупан от паднали камъни, и трябваше да се върнем отново до магистралата. Скоро стигнахме до

Ребконг (на китайски Tongren, 同仁，ཐུང་རིན་རྫོང་།,)

тибетски град, разположен на около 2 800 м височина, известен като родно място на най-бележитите тибетски художници. Поради сравнително малката надморска височина, там има доста обработваеми площи с подобни на пшеница култури, където ние спряхме за почивка и си правихме снимки.

Оттам продължихме все нагоре и накрая стигнахме до едно

село Guashize,

на около 3 400 м височина да обядваме.

Хапнахме малко местни деликатеси от яково месо и други, и продължихме нататък. От това село започваха необятните тучни зелени степи, покриващи обширни територии от Тибет.

Скоро прехвърлихме един проход на 3 600 м височина, където спряхме за снимки, след това постепенно слязохме отново докъм 2 800 м височина – до градчето Лабранг (Labrang, 夏河）и спряхме до неговия известен

манастир Лабранг (拉卜楞寺，བླ་བྲང་བཀྲ་ཤིས་འཁྱིལ་)

Не влязохме в самия манастир, понеже времето ни беше ограничено, а и тепърва ни предстояха доста други манастир по пътя. Вместо това се качихме на една поляна над шосето, откъдето се откриваше чудна панорама към манастира и планините зад него – отново за снимки.

Времето не беше особено благоприятно, през по-голямата част от деня беше облачно, скоро започна и да вали. Затова бързо слязохме от поляната и продължихме по пътя, през долини, била, проходи, покрити изцяло с тучни зелени степи. Следобяд бяхме принудени да спрем край едно друго село поради сериозно задръстване – някакъв тир се беше развалил и беше запушил и без това тясното шосе по което пътувахме. Имаше доста автомобили, както на местните тибетци, така и на многото ваканционно пътуващи китайци. В това задръстване се забавихме повече от два часа, докато се стъмни. Накрая, вече доста късно вечерта, пристигнахме и до нашата дестинация за този ден –

Тактсанг Ламо (Taktsang Lhamo, 郎木寺，སྟག་ཚང་ལྷ་མོ་),

на около 3380 м височина.

Тактсанг Ламо е малко тибетско градче, разположено така, че точно през центъра му се пресичат границите на провинциите Съчуан и Гансу, а наблизо минава и границата на провинция Чинхай. Известно е с двата си манастира: Кирти в Съчуанската част, и съседния Сертри в Гансу. И двата манастира се намират в южните покрайнини на градчето. Сертри е по-големия, с повече сгради, а Кирти е по-малък, но забележителен със съседните пещери Ламо, превърнати в будистки храмове. Всичко това е превърнало градчето в туристическа дестинация, и го е оформило като старинен град с много хотели, барове, ресторанти и магазини за сувенири. Ние пристигнахме там по тъмно, и след като се настанихме в хотела, отидохме в близкия ресторант на богата вечеря.

6 Август

На другия ден – 6 август, дъждът беше спрял и ние се надявахме на по-благоприятно време. Поради голямата надморска височина времето беше приятно и прохладно, около 15 – 16 градуса. След закуска отидохме първо до

манастира Сертри,

на около 10 мин път от центъра на градчето. Там обикаляхме между храмовите сгради, тибетските ступи и молитвени колела, после слязохме пак в центъра и отидохме до другия манастир Кирти, но директно към

пещерите Ламо

Те са разположени в югоизточния край на градчето – оттам започваше една планинска долина, покрита с вековна иглолистна гора, подобна на нашите смърчови гори в Родопите.

Към обяд

напуснахме Тактсанг Ламо и продължихме

нататък към следващата дестинация – степите на Дзойге

Времето отново започна да се влошава и скоро пак заваля дъжд. За този ден пътя ни не беше дълъг, само около 150 км. След около час придвижване по шосето стигнахме до обширно открито степно пространство –

степите Дзойге (Zoige, 若尔盖，མཛོད་དགེ་རྫོང༌།),

разположени на около 3 450 м височина. Те са съвсем равни и плоски, за разлика от степите по околните планини. Прорязани са от много извиващи се реки и потоци, както и някои малки езера, най-известното от които е

Цветното езеро (Flower lake, 花湖)

А край шосето има много разположени номадски шатри, предлагани за нощувка, с коне за яздене като атракция, малки ресторантчета и сергии със сувенири.

Ние спряхме край един от малките лагери с шатри, наехме два коня за около час и започнахме да се снимаме с тях и да ги яздим, всеки по реда си, най-вече жените.

Скоро обаче времето се влоши сериозно, беше почти спряло да вали, но сега заваля отново, при това стана доста мрачно, с далечни мълнии насред откритата степ. Затова оставихме конете, влязохме в буса и продължихме нататък по пътя всред проливния студен съжд.

Накрая стигнахме и до едноименното градче Дзойге и се настанихме в хотела там. Чак вечерта дъжда спря и дори за малко се показа залязващото слънце със синьо небе. Излязохме на кратка разходка по степта извън градчето и се снимахме със стадо якове.

Беше доста хладно, направо студено, с остър пронизващ вятър. След това се прибрахме за вечеря в близкия ресторант.

7 август

На следващия ден, 7 август, ни предстоеше да слезем до по-ниско разположени места, и по-специално до

резервата Дзиуджайгоу (Jiuzhaigou, 九寨沟),

една от най-главните туристически атракции в цял Китай. Още от сутринта времето продължаваше да бъде лошо, почти през цялото време валя дъжд. Ние тръгнахме, спряхме за малко до един паметник на комунистите от така наречения „Дълъг марш“ (на български е прието Дълъг поход или Дългия поход на Мао – бел.Ст.), които са минали през тези степи през 30-те години на 20 век, и много от тях измрели от глад насред суровата пустош. След това продължихме, постепенно достигнахме 3 850 м височина, където насред един превал имаше разклон и много шатри и сергии, разположени край него.

Оттам започна дълго и постепенно спускане все по-ниско към долините на няколко реки в района, все сред дъжд, макар и слаб. Минахме край тибетското селище Сонгпан, но не спряхме там, а продължихме нататък. Скоро навлязохме в планините Мин, ограждащи Тибетското плато откъм изток – североизток, прорязани от дълбоки проломи, с върхове, издигащи се на места над 5 000 м височина. Степите постепенно се замениха от иглолистни гори, пейзажа заприлича на нашите Рила или Пирин. След като прехвърлихме последния проход, започнахме дълго спускане надолу, в дълбока долина с много стръмни склонове. Иглолистната гора постепенно се смеси с широколистна. Скоро най-долу стигнахме до едно курортно селище с много хотели, ресторанти и всякакви атракции – това беше

курорта Дзиуджайгоу,

на около 1 980 м височина. Оттам започваше и едноименната долина – резерват, като странично разклонение на пролома, по който слязохме. Дъждът спря, долу в ниското беше топло и дори махнахме якетата и останахме по фанелки с къси ръкави. Винсънт и шофьора Ма Лонг отидоха да търсят подходящ хотел, а ние, всички останали, влязохме в резервата през централния вход, плащайки входната такса.

От вътрешната страна на входа тръгват автобусни линии по шосетата, които следват долината, първо по нейната основна отсечка, наречена

Шуджън (Shuzheng valley, 树正沟)

Ние първо се качихме до горния й край, където две други долини отгоре надолу се събират заедно, там сменихме автобуса за източната долина, наречена

Дзъчава (Zechawa valley, 则查洼沟）

и с втория автобус се изкачихме до най-високата точка –

Дългото езеро,

разположено на 3 100 м височина.

През цялото време всичко беше претъпкано с народ – както автобусите, така и по специално направените дървени алеи, извън които не беше позволено да вървим. И всичко това съпроводено със все по-силен дъжд, колкото по-нагоре се изкачвахме. Когато пристигнахме на Дългото езеро, дъжда за малко почти спря, аз си бях забравил дъждобрана и мислех, че наистина нямаше да има нужда от него. Но малко по-късно отново заваля, този път почти порой, и то студен. Добре, че сред тълпата от туристи с чадъри и дъждобрани имаше един, който продаваше дъждобрани, и успях да си купя един. Още в началото всички от групата се разпиляха в различни посоки и се смесиха с навалицата, ние останахме само аз, Дзиенканг и Фандзъ.

Слязохме до

Цветното езеро

То наистина беше много красиво, с различни цветни оттенъци по дъното му, с кристално чиста вода, а в дъжда и мъглата, обвили склона и мрачната иглолистна гора, наистина изглеждаше почти мистично (ако се абстрахираме от туристическата блъсканица)

После с автобуса отново слязохме до разклона на двете долини и оттам – малко по-надолу по основната долина Шуджън, до

водопада Нуоръланг (Nuorilang waterfall, 诺日朗瀑布)

– един наистина красив водопад, не много висок, но с много разклонения, падащи между дърветата и скалите наоколо.

Отново се върнахме на центъра, където долините се разклоняват, и тръгнахме този път с друг автобус по

югозападната долина, наречена Ръдзъ (Rize valley, 日则沟)

Искахме да стигнем до най-високата точка и на тази долина, където според картата има „Първична девствена гора“. Но автобуса стигна само до средата на долината и там пътя беше затворен нагоре заради дъжда.

Цзючжайгоу, Jiuzhaigou Xian, Aba Zangzuqiangzuzizhizhou, Sichuan Sheng, Китай, 623400

Все пак обаче имахме възможност да видим няколкото невероятно красиви езера, разположени по долината –

езерото Бамбукова стрела,

езерото Панда

и Петцветното езеро

– с толкова кристално чиста и прозрачна вода, че цялото дъно, осеяно с отдавна паднали дървета, се виждаше ясно, все едно няма вода. Само капките от дъжда и лекия синкав нюанс издаваха присъствието на водата в езерото.

Малко по-надолу по долината имаше и още един водопад –

Перления водопад,

отново с много разклонения, а водата над него течеше направо през самата гора, чиито дървета растяха направо от водата.

В този момент и представа си нямахме, че сме едни от последните посетители, видели всички тези красоти…

Времето напредна и ние хванахме последния автобус надолу обратно до входа на резервата.

Скоро дойдоха Винсънт и Ма Лонг, и всички заедно отидохме до хотела, който те бяха избрали. Хотела се оказа на едно доста оживено място, пълно с ресторанти, барове и атрактивни заведения за тибетски фолклорни изпълнения. Дъжда най-накрая също спря и дори се показа синьото небе, малко преди слънцето да залезе.

Дойде и вечерта. Част от групата решихме да отидем на едно такова

тибетско фолклорно изпълнение,

включващо и вечеря. Когато отидохме, там традиционно ни посрещнаха, дадоха ни една хада (тибетски шал, свързан с гостоприемство и благословение), снимаха ни до една ступа и влязохме вътре в къщата. Сервираха ни тибетски ястия – млечен чай, тсампа (сладки меки топчета, направени от местен вид брашно), а след това – ястия с яково месо.

Две тибетки и брата на едната от тях започнаха да ни забавляват, да ни учат на техни изрази като „Ташиделек” (поздрав – благословение), “Яласо” (тибетски възглас при песни и танци) и др., а след това поканиха мен и още няколко посетители да танцуваме тибетски танц, който като повечето техни танци включва много махане с ръце. Накрая излязохме на двора и завъртяхме в кръг едно весело тибетско хоро (за разлика от нашите хороводи, където ние се хващаме за ръце в една дълга верига, при това тяхно хоро те се хващат най-често за рамената и се движат като „влакче“ във въртяща се колона). Накрая се прибрахме в хотела.

Очаквайте продължението
Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

В района на Цзючжайгоу може да се спи и по специални оферти:

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай (2): Слизане

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

С Красен вече изкачихме планината Чуанди Динг в южен Китай. Днес на ред е слижането от тази китайска планина.

Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част втора

Слизането

На другия ден станахме отново в 6:00 сутринта.

Набързо се облякохме, и излязохме, заедно с другите групи,

да посрещаме слънцето,

на едно от крайните източни хълмчета на върха. Там се снимахме, и разсънвахме едновременно с това. После само аз пообиколих наоколо и снимах пейзажите, които се откриваха в различни посоки. Около 7:00 закусвахме – отново топла супа, и джоу (ориз с вода, и разни подправки и парченца бамбук), после си събрахме палатките и багажа, и към 8:00 всички се събрахме за обща снимка на най-високата точка, след това тръгнахме надолу.

Пътеката се спусна стръмно, до една седловинка, а самото било стана тясно като ръб (не чак като нашето Конче в Пирин), но пак доста тясно. От двете страни зееха пропасти, дълбоки почти километър. Изкачихме едно връхче, после отново стръмно надолу за малко, после отново нагоре към още едно връхче – този път с катерене по скала, с помощно въже, и след това – окончателно надолу. Скоро, към 8:30 часа, от около 1 500 м, се отклонихме по една пътечка вдясно, стръмно надолу. Тя навлезе в един улей, запълнен с каменни сипеи, по които слизахме внимателно.

Слязохме до около 1 400 м, пътеката се отклони от сипея, подсече склона отстрани, и излезе на друг улей с каменен сипей. Този път вече се спускахме по него дълго време. Срещахме и други групи. Около 10:00 най-накрая слязохме до едно място в улея, на около 1120 м, където имаше извор – това беше

извора на река Луокън (Luokeng – 罗坑)

– водата беше кристално чиста и хубава, съответно всички си напълнихме кой каквото имаше. Започна да става и горещо.

Вече камъните станаха по-големи, започнаха да се появяват и повече дървета, а каменния сипей постепенно се превърна в стръмно каменисто дере. Поточето скачаше между камъните и по-големите скали, на доста места имаше и водопади, като имаше и трудни за слизане места, на едно място с помощно въже.

Luokengzhen, Qujiang, Shaoguan, Guangdong, Китай

Така най-накрая слязохме до 810 м височина, около 12:00, и там спряхме да починем и да похапнем. Някои и поспаха, други си запалиха единия котлон и си правиха чай. Имаше приятно вирче, където някои влязоха боси, но водата си беше доста студена.

Към 13:00 продължихме надолу. Улея вече се беше превърнал в тясна и стръмна планинска долина. Слязохме до 750 м, където имаше водохващане. От него тръгнахме по левия склон, по водоравен изкуствено направен канал (подобен на този, който върви над река Чепеларска, над Асеновград, но по-малък).

Така вървяхме до около 14:30 часа, канала следваше гънките на стръмния склон, а долу поточето Луокън, което вече си беше река, потъваше все по-дълбоко под нас. Над един стръмен улей, който се спускаше до реката, пътеката минаваше по дървен мост.

Накрая стигнахме до една колиба, където явно местните се изкачваха понякога. Оттам тръгваше стръмно надолу коларски път, който с много серпентини слезе пак долу до същата река Луокън – до около 450 м. Слязохме по него до реката около 15:30 часа. Направихме кратка почивка, поразхладихме се. Гората отново си беше тропическа широколистна.

Към 15:45 отново тръгнахме. Пътя се прехвърли по десния склон, и постепенно се изкачи до около 550 м. Там имаше друго водохващане, откъдето тръгна друг път, вече водоравен. След около километър стигнахме до малкото селце Пинкън, около 16:45, където спряхме да си починем, и купихме топло пепси, а едно от момичетата – и топла бира (там просто нямаше друго, нямаше и хладилник).

После пак поехме напред, вече по камионен път, който беше почти водоравен. Отново най-отпред бяхме аз, Шън Ли и А Ви. Пътя се виеше високо над долината, и някъде около 18:00 прехвърли едно малко издадено било, и започна да се спуска надолу, от другата му страна. Започна да притъмнява. Скоро долу в ниското се откри една котловина, и сред нея – нашата крайна цел –

село Луокън (Luokeng – 罗坑)

Продължихме по камионния път все надолу, и към 18:45 слязохме на равното, на около 280 м височина. Повървяхме още малко, вече по тъмно, капнали от всякъде, и към 19:15 стигнахме до първата крайна къща, където беше спряла и нашата кола, и ни чакаше. Скоро и другите дойдоха и се събрахме там.

Шофьорът ни закара до центъра на селото. То беше доста по-голямо от Синдонг (всъщност се водеше zhen – 镇 – нещо като село от градски тип), имаше си център, с магазини, и с ресторант, в който влязохме да вечеряме заедно. След вкусното хапване (ориз, бамбуци, нещо като тиква но не точно, нарича се донгуа, люти чушки със свинско, риба в соев сос, и ледена бира), накрая си направихме и последната обща снимка. И към 20:00

тръгнахме обратно за Ингдъ

Пристигнахме в Ингдъ

около 22:00, уморени и доволни, разделихме се с обичайните намерения пак да се съберем и пак да ходим, и всеки се прибра в дома си. Оттук нататък следваше изкъпване, спане, следващите няколко дни размени на снимки, спомени, и възстановяване от мазоли, мускулни трески, и всякакъв вид умора.

От този преход минаха няколко години, до момента, в който се изпълни и мечтата ми да стигна и до Тибет – най-високите планини на Земята, предимно в западната част на Китай. И когато става въпрос за планини, Чуанди Динг беше едно добро начало.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай (1)

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Отново с Красен тръгваме да катерим китайски планини – този път е Чуанди Динг в южен Китай. Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част първа

Изкачването

Пребивавам в Китай, провинция Гуандонг, северната част.
От доста време ми се искаше

да направя сериозен преход на някоя китайска планина,

но все се случваше така, че попадах на масово разпространените в Китай „планини – паркове”, където се влиза с вход, купува се билет, и тогава те пускат вътре. И като влезеш, започват алеи, пейки, кошчета за боклук, наскоро построени, уж „древни” пагоди и други традиционни сгради, тук – там сергии с разни дреболии за ядене и пиене, на някои по-високи и стръмни планини – и с лифтове, яздене на коне, и всякакви други такива екстри и атракции. И разбира се, особено през почивните дни, там винаги е пълно с народ.

Но аз

исках истинска, дива планина,

като нашите планини в България. Най-добре в западната половина на Китай, където са най-високите планини на света, но и в по-ниските източни планини също е интересно. Обаче трудно се намираха местни ентусиасти –

повечето китайци се страхуват от диви планини,

да не се спънат и да паднат, да не се уморят прекалено много, и т.н.

Някои пък се страхуват от гробища

Местните имат такъв обичай – да погребват близките си в гробове някъде навътре в някоя близка гора, на някой близък хълм или склон на планина.

А да тръгна сам, чужденец, не е като в България, тук отдалеч се различавам, и „бия на очи”, а има някои, особено по селата, които мислят, че чужденците са ходещи „трезори с пари”, при това глупави и наивни.
Запознах се обаче с един китаец, който се оказа наистина

професионалист планинар и пътешественик – Шън Ли

Той беше ходил на много планини из Китай, знаеше къде и как да събере групи, беше отлично екипиран, и с голям опит като планински водач. Беше ходил и с колело от Ласа (Тибет) до Кунмин за един месец, както и на други, по-кратки пътувания. И сега, когато има поне 2 – 3 свободни дни, събира група, и ходят на тежки и трудни преходи. Той ме и предупреди, че ако искам да се присъединя към негова група, трябва сериозно да си поддържам формата, защото има опасност да не мога да издържа. Е, после се оказа, че прехода не беше чак толкова труден, а ми беше точно „по мярка“, в мой стил, но малко тренировка все пак не беше излишна.
Дойде и китайския национален празник – 1 октомври – един от големите празници в Китай (деня на началото на Китайската народна република). На този празник китайците почиват цяла седмица, и използват отпуските масово да пътуват – поне седмица преди празника вече няма никакви билети нито за влакове, нито за самолети.

Шън Ли ми се обади няколко дни преди празника, и ме пита дали искам да дойда с него и с групата, която сформира,

на планината Чуанди Динг, в „нашата” провинция Гуандонг

Беше ми споменал преди за тази планина, и това, което ми беше разказал, ме привлече.

Чуанди Динг (Chuandi Ding – 船底顶),

е най-високия връх там (1586 м) – не е много висок, спрямо нашите планини, още по-малко пък в сравнение с високите планини на запад, но пак си заслужава изкачването – цялата планина около него (на площ колкото половината на нашата Рила), носи неговото име. В превод името означава „корабно дъно” или „обърнатия кораб”, поради вида на върха, погледнат отстрани.

Веднага приех с радост поканата, и започнахме с жена ми приготовления – накупихме всичките нужни принадлежности, които ми липсваха, от популярния китайски сайт taobao. Запознах се и с групата, с която щяхме да бъдем – по китайския чат QQ, където всеки се представи (някои се познаваха от предишни преходи, а други като мен бяха нови), обсъдихме кой какво ще носи, и всякакви такива подробности. Шън Ли прати до всички подробен файл с описание на маршрута, и всички изисквания, свързани с прехода, включително и изискването всеки да си направи застраховка (нещо, за което в България масово нямаме навик).
Накрая дойде и деня на началото на прехода. За целта трябваше да дойда до града, от който щяхме да тръгнем –

град Ингдъ (Yingde – 英德),

откъдето са и всички участници в групата, и където са и роднините на жена ми.

Уговорката беше за 20:00 вечерта. Дойдохме с жена ми на мястото на срещата, но там нямаше още никой, само едно момиче дойде с една малка раница – Мариса. Попитахме я дали е част от групата, и тя наистина беше с нас, при което си казах, че явно прехода няма да е чак толкова тежък, колкото Шън Ли ми го представи (все пак Мариса беше с малка раница, без някаква специална екипировка). Скоро дойдоха и останалите, заедно с малката болонка Попо (която накрая се оказа най-издръжлива от всички). Дойде и колата (малък микробус), натоварихме раниците, и се натъпкахме вътре – 11 човека, плюс шофьора – 5 момчета и 6 момичета.
Тръгнахме от Ингдъ към изходната точка на маршрута –

село Синдонг (Xindong – 新洞)

След 2 часа пътуване – първо през широко ново шосе, после през тесни циментови междуселски пътища (каквито са разпространени из Китай), където едвам се разминавахме с рядко преминаващите насрещни коли, накрая стигнахме и в Синдонг.
Селото е на около 360 м н.в., в една котловина, представлява няколко двуетажни къщи, и по средата нещо, което беше хем училище, хем кметство в същото време.

Пристигнахме там около 22:00 вечерта, и разположихме палатките направо на циментовия „плац” пред „училище – кметството”. Момичетата веднага извадиха три малки газови бутилки „Made in Israel”, и започнаха да готвят супи и бульони с китайско зеле, бамбуци и други дреболии, извадиха и рибки, и любимите на китайците пилешки крака. Хапнахме, поговорихме си, и към 23:30 легнахме да спим, като аз бях в една палатка с Шън Ли.

Сутринта, на 2 октомври, станахме в 6:00. След сутрешния тоалет на опашка в една дворна чешма, и в една разбита селска тоалетна, хапнахме набързо китайско фиде с подправки, събрахме палатките и багажите, направихме си обща снимка пред „училище – кметството”, и

тръгнахме на път

Очертаваше се сериозен преход с денивелация повече от 1200 м,

при това не с постоянно изкачване, а с изкачвания и спускания, затова аз за всеки случай тръгнах с тези, които бяха най-отпред.
Тръгнахме в 7:00. В началото вървяхме половин час по циментов път нагоре, после (на около 450 м) се отклонихме по коларски път, който леко се спусна надолу, мина покрай един водопад, и тръгна по-стръмно нагоре. Към 8:00 се изкачихме до около 550 м, след което пътя тръгна почти водоравно известно време. Минахме през

малкото селце Шансие (Shangxie – 上斜) ,

където коларския път се разпиля на много различни пътеки в различни посоки, избрахме вярната пътека, и заслизахме надолу към една река.

Стигнахме до реката около 9:00 часа, в ниското, на около 430 м. Там спряхме за 15 мин. почивка, при което едно от момичетата – Ян Гуо, я ужили горска пчела. Нямаше проблеми, и след като хапнахме дреболийки, тръгнахме по реката. Тя беше почти безводна, само с камъни, понеже малко по-нагоре водата й беше отклонена.

Около 200 метра по-нататък по реката стигнахме и до мястото на отклоняването, където имаше водна централа, и трябваше да пресечен един по-пълноводен приток.

Малко – по малко всички успяхме да го пресечем, прескачайки по речните камъни, почти без никой да се намокри, като Шън Ли взе в ръце и болонката Попо, която не смееше да преплува реката. Още около 500 метра по-нататък пътеката се очерта по-ясно, и тръгна стръмно нагоре. Изкачвахме се с много серпентини, на две места с много голям наклон, при което всички доста се изпотихме (вече беше почти 10:00 сутринта, и слънцето грееше все по-силно)

Спряхме на още една малка почивка – на около 650 м височина, и продължихме нататък, все по-високо над реката. Склоновете бяха все така буйно обрасли с широколистна гора, смесена с много тропически видове, сред които фикуси, тук – там бананови дървета, и бамбук. Самата долина, както и повечето долини в тази планина, е много стръмна, тип пролом, напомня на нашите проломи на Искър, Чепинска, Въча и Чепеларска река, но разликата е, че при нашите реки стръмното обикновено е само в долните няколко стотин метра над реката, а по-нагоре наклоните намаляват, докато тук стръмното е чак до билото, което от своя страна също е силно насечено.

Скоро обаче излязохме на съвсем различен пейзаж. След като прехвърлихме едно било на около 740 м, излязохме на доста по-равни поляни, обрасли с висока трева, и сред тях – малък язовир – това бяха

поляните Сядонг (Xiadong – 下洞)

Само над поляните стърчеше високо първия от поредицата върхове на планината –

връх Гаоджан (Gaozhang –高嶂),

който и предстоеше да изкачим. Тук пътеката се раздели на няколко пътеки, които често се губеха сред високата трева. И понеже групата ни доста се разтегли, аз, Шън Ли, и три от момичетата, които бяхме най-отпред – Мариса, Ча Нонг и А Ви, тръгнахме по една от пътеките, а останалите – по друга пътека.

Около 11:30 спряхме да починем малко край един от потоците, после продължихме още около половин час. Пътеката скоро навлезе в бамбукова гора и започна бавно да се изкачва. Тук срещнахме една друга голяма група китайци, които слизаха по обратния път, и бяха спрели да обядват. Малко след тях и ние спряхме, около 12:00 часа, и хапнахме, всеки кой каквото сам си беше взел – аз лично си носех бисквити, пакетирани черни яйца в соев сос, нещо като кренвирши, и други подобни. Имаше и плодове, приличащи на сливи, но с вкус на нещо средно между круша и ябълка. Бяхме на около 780 м н.в., и

голямото изкачване тепърва предстоеше

Срещахме и други, слизащи от горе, някои с доста измъчен вид и омекнали от спускането колена. Тръгнахме отново около 13:00, и започнахме, отначало с по-малък наклон, после все по-стръмно, да се изкачваме. Скоро се събрахме и с останалите от групата. Аз отново бях най-отпред, заедно с Шън Ли, А Ви, малко зад нас бяха и двете нови момичета Мариса и Ча Нонг, и най-възрастния (около 42 – годишен) участник Цинфън Лънюе (не му знам истинското име, това му е прякор, означаващ „свеж вятър, студена луна”)

Пътеката се виеше стръмно нагоре по тревист склон, при което около нас се очертаваше все по-обширна панорама. Накрая, към 14:30, излязохме

на връх Гаоджан – на около 1280 м н.в.

Оттам се откри нова

панорама към връх Луоръ (Luori – 落日) зад него главния връх Чуанди Динг,

и към другите върхове наоколо. Това, което се очерта обаче, не изглеждаше никак леко – трябваше да вървим по било, което на места се спускаше доста ниско, после отново се издигаше стръмно нагоре, а Чуанди Динг беше най-отзад, доста далеч. Спуснахме се малко, после отново тръгнахме нагоре – само аз, Шън Ли и А Ви. При поредното изкачване се наложи малко да си почина поне 5 минути, след което тръгнах сам по пътеката. Останалите бяха доста назад. Пътеката вървеше по голо тревисто било, подобно на старопланинското, и доста неравно – с много хълмове и падинки между тях, а от двете му страни – много стръмни склонове, които се губеха някъде много дълбоко долу, обрасли с тропическа широколистна гора.

Така вървях около час и нещо, с постепенно спускане до около 1150 м. Шън Ли се отдели и остана да изчака другите, а най-отпред останахме само аз и А Ви. Около 15:45 стигнахме до една седловина (на около 1150 м), от която започна ново стръмно изкачване – към връх Луоръ

Около 16:45 аз и А Ви изкачихме

Луоръ (около 1480 м),

а другите ги виждахме далеч долу под нас. Оттам пред нас се откри връх Чуанди Динг, гледката беше красива, но доста „уморяваща” – предстоеше ново спускане, и после ново, поредно (и за щастие последно) стръмно изкачване. На всичкото отгоре вече нямахме и вода.

След кратка почивка се спуснахме плавно по пътеката, която навлезе в гъста нискостъблена гора, примесена с някакъв вид нисък бамбук. Пътеката се отклони от главното било, което правеше голям завой, и слезе до една малка долинка, в която най-после имаше малко поточе. Напълнихме вода от него, тя не беше особено хубава, беше жълтеникава, но бяхме твърде жадни, за да я пропуснем, а и друга вода, както разбрахме, нямаше и да има до върха. Продължихме по пътеката, на една от многото седловинки, на която имаше и полянка, имаше друга група, която вече се беше установила там и бяха разпънали палатките си.

Chuandi Ding, Qujiang, Шаогуан, Китай

Беше 17:45, и бързахме, по възможност, да се качим на върха преди залеза, защото А Ви, която се беше качвала там и преди, каза, че залеза бил много красив. Бяхме доста капнали вече, и положихме доста усилия да преодолеем и последното стръмно изкачване – от около 1 300 м до 1 586 м.

Пътеката се извиваше стръмно през нискостъблената гора, накрая и тя свърши, и остана само трева и нисък бамбук тук – там. Най-накрая стръмния склон намаля, и се изкачихме на „дъното на обърнатия кораб” – една широка (около 200х200 м) площ, обрасла с трева и нисък бамбук, с хълмчета и падинки между тях, на най-високия от които имаше купчина камъни, маркиращи най-високата точка на планината.

Беше вече 18:30 часа. Успяхме аз и А Ви

да видим залеза на слънцето

Беше пълно и с много палатки, накацали сред падинките и хълмчетата, и много млади хора, които се суетяха около тях и се подготвяха за „вечерен купон”.

Бързо започна да се стъмва, а от останалите от групата нямаше и следа. Все пак, групите тук си бяха добре организирани, имаха радиостанции, включително и нашата група, и успяхме да се свържем с нашите, разбрахме, че все пак ще успеят да изкачат върха, макар и по тъмно. Преди това обаче с А Ви опънахме палатката, която аз носех, да си е приготвена.

Духаше доста вятър, а като се стъмни, стана и доста студено, така че си облякохме якетата. После с А Ви си оставихме раниците в опънатата палатка и слязохме малко надолу да чакаме другите. Те се появиха около 19:15, скоро всички се събрахме, потърсихме и други подходящи и свободни места за другите палатки, и първата работа беше тази – да опънем палатките и да се установим. След това започна обичайната процедура – запалихме трите газови котлона, и момичетата започнаха да готвят.

Първо – гореща сладка супа (с леко лют привкус), доста добре загряваща. После и друга супа, пак рибки, пилешко в соев сос, китайско зеле, свински крачета в соев сос и подправки, обикновено свинско, и т.н. Не липсваше и малко вино (сладко), и сладка китайска ракия. Яденето и готвенето продължи до късно.

Момичетата се опитаха да сготвят и ориза, но нещо не се получи, и го оставихме за следващия ден. Не запалихме огън, но нямаше и нужда – газовите котлони, и челниците бяха достатъчни за светло и за ядене. Болонката Попо (така се казваше), не изглеждаше изобщо уморена, но все пак се държеше прилично, и не ходеше по храната. След хапването, „наздраве” – то, и веселите приказки, малко по малко започнахме да се прибираме по палатките, и към 23:00 всичко постепенно утихна, и легнахме да спим.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com