Публикувано е заключението  на генералния адвокат по обединени дела  C-682/18 Frank Peterson v Google LLC, YouTube LLC и C-683/18 Elsevier v Cyando   

Доставчиците на онлайн платформи  катоYouTube и Uploaded  не носят пряка отговорност за незаконното качване на защитени произведения от потребителите на тези платформи. 

Директива 2019 / 790 за авторските права на цифровия единен пазар  не е приложима за разглежданите случаи, обсъжда се отговорността на доставчиците  по време на действие по силата на Директива 2000/31 на електронната търговия, Директива 2001/29 относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество  и Директива 2004/48 относно прилагането на правата на интелектуална собственост.

 Франк Питърсън, музикален продуцент, води  дело срещу  YouTube  и  Google пред  германските съдилища, отнасящи се до звукозаписи в YouTube, върху които  той твърди, че притежава различни права, но са качени в платформата от  потребители  на тази платформа без разрешение (Сара Брайтман  по време на турне).  Във втория случай издателската група Elsevier води дело  отново пред германските съдилища, отнасящи се до качването на   файлове, върху които Елсевиер притежава изключителните права,   от потребителите на платформата  Uploaded (управлявана от Cyando платформа за съхраняване на информация и споделяне на файлове) без разрешение. 

The Bundes gerichtshof (Федерален съд, Германия), който разглежда тези две дела, отправя  шест въпроса относно прилагането на посочените по-горе директиви.

Въпросите:

„1)      Извършва ли акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от [Директива 2001/29] операторът на интернет базирана видеоплатформа, на която потребители предоставят на публично разположение видеоклипове със закриляно от авторското право съдържание без съгласието на притежателите на права, ако

–        с платформата той реализира приходи от реклама,

–        [качването на видеоклип] е автоматично и се извършва без предварителен преглед или контрол от страна на оператора,

–        съгласно условията за ползване операторът получава световна, неизключителна и безвъзмездна лицензия по отношение на видеоклиповете за периода, за който са качени на платформата,

–        в условията за ползване и в рамките на процеса [на качване] операторът указва, че не е позволено качването на платформата на съдържание, което нарушава авторските права,

–        операторът предоставя на разположение помощни средства, чрез които притежателите на права могат да предприемат действия за блокирането на достъпа до видеоклипове, с които се нарушават права,

–        операторът на платформата подготвя резултатите от търсенето под формата на класации и категории съдържание, като на регистрираните потребители се представя обзор на препоръчаните видеоклипове, който се основава на вече гледаните от тях видеоклипове,

доколкото този оператор няма конкретни сведения за наличието на съдържание, което нарушава авторските права, или след като получи такива сведения, незабавно заличава това съдържание или незабавно блокира достъпа до него?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос:

При описаните в първия въпрос обстоятелства попада ли дейността на оператора на интернет базирана видеоплатформа в приложното поле на член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31]?

3)      При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Трябва ли съгласно член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31] сведенията за незаконна[та] дейност или информация и запознаването с фактите или обстоятелствата, от които е видна незаконната дейност или информация, да се отнасят до конкретни незаконни дейности или информация?

4)      Отново в случай на утвърдителен отговор на втория въпрос:

Съвместимо ли е с член 8, параграф 3 от [Директива 2001/29] в полза на притежателя на правото да може да се постанови съдебна забрана срещу доставчик на услуга, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна от получател на услугата, и се използва от потребител за нарушаване на авторското право или на сродните му права само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение?

5)      При отрицателен отговор на първия и втория въпрос:

Трябва ли при описаните в първия въпрос обстоятелства операторът на интернет базирана видеоплатформа да се счита за нарушител по смисъла на член 11, първо изречение и член 13 от [Директива 2004/48]?

6)      При утвърдителен отговор на петия въпрос:

Трябва ли задължението на такъв нарушител да заплати обезщетение съгласно член 13, параграф 1 от [Директива 2004/48] да бъде поставено в зависимост от условието нарушителят да е действал умишлено както по отношение на собственото си нарушение, така и по отношение на нарушението на третите лица и да е знаел или според обстоятелствата да е трябвало да знае, че потребители използват платформата за извършване на конкретни нарушения?“

Заключението:

45.      Макар такива платформи като YouTube и Uploaded да дават възможност за различни видове законна употреба, те се използват и по незаконен начин. Видеоклиповете, споделени в YouTube, могат да съдържат защитени произведения и да нарушават правата на техните автори. С оглед на капацитета си да съхранява и прехвърля обемни файлове Sharehoster като Uploaded пък е удобен инструмент за незаконен обмен на копия на произведения, по-специално кинематографски или музикални.

46.      Притежателите на права като г-н Peterson и Elsevier, подкрепяни в случая от френското правителство, очертават лош образ на въпросните платформи и на техните оператори. Като допускали, в рамките на тези платформи, децентрализирано и неконтролирано предоставяне на съдържание от всеки интернет потребител, операторите създавали съществена опасност от засягане на авторското право. Тази опасност се увеличавала многократно предвид масовия характер на публикуваното в тези платформи съдържание, което може да бъде разгледано незабавно от неопределен брой интернет потребители навсякъде по света.  Притежателите на права се позовават и на трудностите, с които се сблъскват при предявяването на искове срещу потребителите, извършващи такива нарушения чрез посочените платформи, по причини, свързани с тяхна неплатежоспособност, анонимност или местоположение.

65. Въпросът дали оператори като YouTube и Cyando са отговорни за нарушенията на авторското право, извършени от потребителите на платформите им, например поради това че тези оператори са били запознати с тях и съзнателно са пропуснали да предприемат действия, че са насърчили тези потребители да извършат подобни нарушения или че са проявили небрежност в това отношение, според мен не попада в обхвата на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Както ще обясня в раздел 2, макар да изглежда, че в решения GS Media(35), Stichting Brein I („Filmspeler“)(36) и Stichting Brein II („The Pirate Bay“)(37) Съдът тълкува тази разпоредба, в смисъл че тя може да обхване отговорността за действия на трети лица (наречена „акцесорна“, „субсидиарна“, „вторична“ или „непряка“), считам, от своя страна, че тази отговорност всъщност не е хармонизирана в правото на Съюза. Следователно тя се урежда от нормите, предвидени от държавите членки в областта на гражданската отговорност.

Аргументацията е доста пространнна, към заключението:

256. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) преюдициални въпроси по съединени дела С-682/18 и С- 683/18 следния начин:

1)      Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО  трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове не извършват акт на „публично разгласяване“ по смисъла на тази разпоредба, когато потребител на платформите им качва на тях защитено произведение.

2)      Член 14, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО  (Директива за електронната търговия) трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове по принцип могат да се ползват от предвиденото в тази разпоредба освобождаване за всяка отговорност, която може да произтече от файловете, които съхраняват по молба на потребителите на платформите си.

3)      Член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува, в смисъл че хипотезите, посочени в тази разпоредба, а именно тази, при която доставчик на услуги има „сведения за незаконна[та] дейност или информация“, и тази, при която такъв доставчик „е запознат с факти или обстоятелства, от които да е видна незаконната дейност или информация“, по принцип се отнасят до конкретна незаконна информация.

4)      Член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува, в смисъл че не допуска притежателите на права да могат да искат налагането на съдебна забрана срещу доставчик, чиято услуга, състояща се в съхраняване на предоставена от потребител информация, се използва от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродните му права, само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение.

Коментар на ipkitten

На 15 юли 2020 стана известно решението на Съда на ЕС  по дело C-311/18 Data Protection Commissioner/Maximillian Schrems et Facebook Ireland (Schrems II).То засяга експорта на лични данни от ЕС към САЩ.

Г-н Maximillian Schrems (Австрия)   е потребител на Facebook от 2008 г. Личните данни на г-н Schrems изцяло или частично се предават от Facebook Ireland към разположени на територията на Съединените щати сървъри на Facebook Inc., където се обработват. Г-н Schrems подава жалба до ирландския надзорен орган, с която по същество иска забрана на експорта. Той твърди, че правото и практиките на Съединените щати не предлагат достатъчна защита срещу достъпа от публичните органи до данните, предавани на тази държава.Тази жалба е отхвърлена, по-специално тъй като в Решение 2000/5205   Комисията е констатирала, че Съединените щати гарантират достатъчна степен на защита.

С решение, постановено на 6 октомври 2015 г., Съдът, сезиран с преюдициално запитване от High Court (Висш съд, Ирландия), обявява това решение за невалидно (наричано по-нататък „решението Schrems I“)

Максимилиян Шремс   поддържа, че Съединените щати не предлагат достатъчна защита на експортираните към САЩ данни и  иска да се спре или да се забрани за в бъдеще предаването на личните му данни от ЕС към Съединените щати, което Facebook Ireland извършва понастоящем въз основа на стандартните договорни клаузи, съдържащи се в приложението към Решение 2010/877. Тъй като счита, че разглеждането на жалбата на г-н Schrems зависи по-специално от валидността на Решение2010/87, ирландският надзорен орган инициира производство пред High Court (Висш съд) с цел последният да отправи преюдициално запитване до Съда.

След започването на това производство Комисията приема Решение 2016/1250 относно адекватността на защитата, осигурявана от Щита за личните данни в отношенията между ЕС и САЩ (т.нар. решение„Щит за личните данни“). С преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция отправя до Съда въпроси за приложимостта на GDPR  спрямо предаването на лични данни, основано на стандартните клаузи за защита, съдържащи се в Решение 2010/87, за изискваното от този регламент ниво на защита в рамките на такова предаване и за задълженията на надзорните органи в този контекст.

Освен това High Court поставя въпросаза валидността както на Решение 2010/87, така и на Решение 2016/1250 (новия механизъм).

Обстойното заключение на Генералния адвокат от декември 2019,  според което новият механизъм и прилагането на така наречените стандартни договорни клаузи (SCCs), се приемат за юридически валидни.

Но с решението си от 15 юли 2020 Съдът  на ЕС  обявява Решение 2016/1250 за невалидно.

Съдът приема, че правото на Съюза, и по-специално GDPR, се прилага за предаване на лични данни за търговски цели от икономически оператор, установен в държава членка, към друг икономически оператор, установен в трета държава.

Съдът приема, че освен ако съществува надлежно прието от Комисията решение относно адекватното ниво на защита,   органите за защита на данните   са задължени да спрат или да забранят предаването на лични данни на трета държава, когато преценят с оглед на  Решение на Комисията от   2010 година относно стандартните договорни клаузи при предаването на лични данни към лицата, които ги обработват, установени в трети страни, съгласно Директива 95/46/ЕО, изменено с Решение   на Комисията от   2016 г., че стандартните клаузи за защита на данните не са или не могат да бъдат спазени в тази трета държава и че защитата на предаваните данни, изисквана от правото на Съюза, не може да бъде осигурена с други средства.

Съдът проверява валидността на Решение2016/1250 с оглед на изискванията, произтичащи от GDPR, разглеждан във връзка с разпоредбите на Хартата, гарантиращи зачитането на личния и семейния живот, защитата на личните даннии правото на ефективна съдебна защита.

Според Съда ограниченията на защитата на личните данни, които произтичат от вътрешноправната уредба на Съединените щати относно достъпа и използването от американските публични органина такива данни, предадени от Съюза на тази трета държава, и които Комисията е оценила в Решение 2016/1250, не са определени по начин, който да отговаря на изисквания, които по същество са равностойни на предвидените в правото на Съюза съгласно принципа на пропорционалност, тъй като програмите за наблюдение, основани на тази правна уредба, не са ограничени до строго необходимото.

Що се отнася до изискването за съдебна защита, Съдът постановява, че противно на приетото от Комисията в Решение2016/1250, посоченият в това решение механизъм  не предоставя   способ за защита по стандартите на правото на ЕС.

Поради всички тези причини Съдът обявява Решение 2016/1250 за невалидно.

Пет години по-късно и  „Щитът за поверителност“ последва съдбата на  „Безопасното пристанище“.