Йовко ме беше побутнал наскоро по темата. Накратко, става дума за това, че нещо ни се случи с дневниците и вече не са точно “днев”-ници, а някакви прашасали картонени кутии с вехтории, дето се сещаме за тях, само когато трябва да се местим в нов дом или когато ни пречат, за да архивираме нещо друго.
Е, всъщност не е така. Така казват другите за нас и така ние се страхуваме, че става. Че остаряваме и забравяме и нищо не е същото като когато сме били на двайсет, че днешната младеж… опа, ето колко е лесно. Не, не е така. Светът е различен, но място за лични дневници в мрежата има и, вярвам, винаги ще има. Хората са водели дневници и навремето, за някои с достъп до издателства е била налична и възможността тези дневници да са публични. Много от тези публични дневници ги четем, някои сме ги учили в училище даже, сигурно и децата ни ще учат за такива. Интернет е просто различен вид хартия, хората са си все едни и същи, поне в обозрим времеви план.
Видях публикацията на Йовко отдавна и отдавна стои отворена в браузъра ми. За мен е успех, ако успея да намаля разделите в браузъра ми дотолкова, че да не се прелистват с мишката. И още по-голям успех е, ако успея да намаля броя на чакащите в пощата ми писма, че да се събират в една страница в пощенския ми клиент. Има една особеност във всичко това… хем знаеш колко е спокойно и приятно да разчистиш всичко, да свършиш всичката работа и да започнеш начисто, да нямаш нищо изчакващо, хем начинът, по който разчистваш е понякога странен. Например от най-новото писмо ли да започна или да се върна към онова, което чака вече два месеца в началото на кутията? От най-лесното ли да почна днес, или да взема случайно, дори и да знам, че е трудно и ще ми коства поне ден-два да навляза, проуча и реша какво да отговоря, да реша дали да се ангажирам или не… и докато се бавя с всичко това, ами ако въпросното нещо е спешно?
Може би моята грешка с блога (и фотоблога, ако има значение) в последните години е, че го приемам по същия начин, като това с работата, с писмата и страниците. Блогът не трябва да е такъв, тук няма какво да ме чака, нямам срокове и не търся нови постижения. Проблемът е, че навремето имаше един период,в който всички смятаха блоговете точно за това, за работа. Имаше хора, които се надяваха да печелят пари с блогове, появиха се всичките маркетинг и инфлуенсър блогове и т.н. ако блогът е работа, ако по нещо прилича на работата, тогава трябва да го включиш в ежедневното си работене. Ако не – раздели ги. Не го бях осъзнавал, но поне при мен явно това е причината. Аз нямам какво да “постигам”, пиша за себе си. Както и вие ме четете, просто защото искате, а не защото мога да ви осигуря някаква услуга или продукт.
Не мисля, че неща като Google Reader са ни виновни – аз така и не свикнах да ползвам такива услуги. RSS-емисии ползвах много, но през настолна програма. Основно Liferea, но после тя стана претрупана и я зарязах. Feedly е това, което получи доверието ми за онлайн абонаментите ми за RSS. Но пък там какво да чета от огромния брой абонаменти, като почти всичките са или не-лични (фирмени, на медии, на проекти), или ако са лични, хората пишат веднъж на високосна? Не-личните неща се следят по-лесно във Facebook и YouTube. Виж, личните там са каша, особено личните мнения по “големи” въпроси, но с малко постоянство научаваш сайта да ти ги филтрира. Ако търся новини, блоговете така и така не са точното място и може би социалните мрежи са по-добро място за това (разбира се, ако човек знае да филтрира информацията там, иначе ще се удави в ненужни неща и фалшиви новини).
Трудно ми е да предам тази щафета, най-малкото защото не съм съвсем сигурен кой все още блогва – пак по същата причина, все нямах време за блогове напоследък. Хм, нещо, което току-що се промени. :) Може би някои от вас, които пишете до-о-оста по-рядко напоследък, Емо, Надя?
А, и да не забравя – Светко, Оги, вие как смятате – защо блоговете затихват, после пак живват и все така?
Ирландският медиен регулатор Broadcasting Authority of Ireland (BAI) публикува пътна карта за устойчивост за ирландския сектор за радио и телевизия. Целта е да се насърчат най-добрите практики и да се осигури по-зелено, по-приобщаващо и по-устойчиво бъдеще за всички.
Секторната пътна карта е предназначена да подкрепя и насочва сектора на радиото и телевизията по пътя на устойчивото развитие, заедно с препоръчителни действия и ключови показатели, които помагат за проследяване и измерване на ефекта.
Според регулатора секторната пътна карта ще се изпълнява от целия сектор, обединяващ търговския и обществения сектор в радиото и телевизията.
Правилно е да се пише слято – гореуказан, също и гореуказана, гореуказано, гореуказани. Въведено е ограничение за спиране и паркиране на гореуказаното място в периода от 12:00 до 17:00 ч. на 08.05.2019 г. Всички гореуказани видове радиатори се отнасят към секционния тип (сглобяват се от детайли).э Слято се пишат сложните прилагателни имена, в които […]
Правилно е да се пише колониален, също и колониална, колониално, колониални. Думата е заета от френски – colonial. В средисловието на думи от чужд произход се пише -иа-. Икономическият грабеж е нецивилизована форма на управление, срещан най-често в колониална Африка. В своята дълга история Тайланд не е попадал под колониално владение. Колониалните едноклетъчни организми са […]
Публикуван е доклад на Европейската аудиовизуална обсерватория за пазара на услугите по заявка (VOD) в Европейския съюз преди напускането на Обединеното кралство (EC-28).
Графика за достъпните услуги по държави: България – 16, средно за ЕС – 16.
Графика за топ3 SVOD според броя на абонатите – близо половин милион за България, води Нетфликс
Една компания, ангажирана с изборни технологии, съди Fox News, лицата на телевизията и двама адвокати на президента Тръмп за 2.7 милиарда долара. Вън от големия интерес дори за САЩ, правният спор е важен заради отношението към истината и свободата на изразяване.
Подаден на 4 февруари, искът на Smartmatic за 285 страници описва подробно това, което се знае: без доказателства Лу Добс, Мария Бартиромо и др. насърчават гости като адвокатите на Тръмп Руди Джулиани и Сидни Пауъл да представят конспиративните си теории за изборна измама. Тезата на компанията Smartmatic е, че за тиражирането на лъжи се нови отговорност.
В деня на подаване на иска Fox News отмени шоуто на Лу Добс.
Тезата е, че Първата поправка позволява на новинарските медии да бъдат домакини на адвокатите на Тръмп, независимо какво казват и дори ако тези гости измислят скандално неверни твърдения: според медията е undeniably newsworthy, несъмнено заслужаващ отразяване, въпросът “дали неконвенционалните усилия на тогавашния президент Тръмп да оспори резултатите от изборите ще успеят“.
Защитата, която Fox News са избрали, е т.нар. neutral reportage: когато президентът обвинява Smartmatic, медията отразява: т.е. това е информиране за обстоятелства, които обществото има право да знае, защото са от обществен интерес.
Освен това Fox News твърдят, че Smartmatic има статус на публична фигура и поради това – нисък праг на защита срещу критика. Нещата изглеждат малко обърнати, точно както когато Цветан Цветанов като вицепремиер твърдеше – и пловдивският съд /съдия Роглекова прие – че съдия Мирослава Тодорова е публична фигура, а вицепремиерът я критикува като гражданин. Жалко, че Цветан Цветанов по-нататък се възползва от имунитета си, спорът щеше да е интересен.
Дойде и утрото. Беше слънчево, хубаво утро, а ние имахме предостатъчно време в Кандин, докато чакаме Винсънт и жена му да дойдат, за да продължим заедно. И затова използвахме времето да се разходим из града и околностите.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
е известен като „най-романтичния град“ в Тибет. Разположен е на около 2460 м надморска височина, по долината на едноименната река, която минава през центъра му и винаги е много буйна, така че шума й се чува почти навсякъде из целия град. Притиснат е от всички страни от огромни планини, издигащи се до 5000 – 6000 м височина – част от “втората Тибетска вълна”, наречана Снежните планини (Xueshan mountains, 雪山)
Градът е на границата между китайската и тибетската цивилизации
Известен е с една любовна фолклорна песен – „Любовната песен на Кандин“ (“Kangding love song”, 康定情歌), станала популярна в цял Китай, и дори и по света. В центъра на града дори има монумент с нотите на песента.
Кандин е пълен с туристи от цял свят, и е оживен до късно през нощта – пълен е с ресторанти, магазини със сувенири, атракции. А бидейки известен и като „романтичния град“, навсякъде е пълно с цветя. Особена атракция обаче представляват двата планински склона над града през нощта – те са покрити с хиляди лампи, които светят като безброй звезди.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
И така – не бързахме сутринта. По някое време слязохме от нашия Джълам хостел (който е разположен високо над града, по западния склон) към центъра за закуска. След това се разходихме наоколо – всеки кой накъдето му харесва. Аз, Инг Инг, Ели и Лянг Съ обикаляхме заедно. Наблизо имаше и една християнска църква, където Чун Хуа и Чан Вън Минг влязоха, влязохме и ние също. След това пък само аз и Ели се разходихме по западния склон над града.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
През това време Винсънт и жена му напредваха бавно към Кандин. Както и очаквах стана време за обяд, а тях още ги нямаше. Накрая пристигнаха чак към 2 часа следобед, и най-после можехме да продължим нататък.
Започнахме изкачването нагоре. Скоро стигнахме и до
прохода Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口) – на 4298 м.
Панорамната тераса там обаче беше в ремонт и не можахме да спрем за снимки на самия проход, а малко по-нататък.
Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口)
След снимките дойде и облекчението – най-после напуснахме кошмарния път 318 и тръгнахме вдясно по тесния, но почти празен път към Тагонг, който минаваше покрай едно от най-високо разположените летища в света – летището на Кандин. Дори видяхме и излитането на единствения самолет, който се намираше там в момента.
След това продължихме на северозапад, и пред нас отново се разкри
необятната панорама на безкрайните тибетски степи
Бяхме на над 4000 м надморска височина. Всички понесоха голямата височина сравнително добре. Продължихме още 15-ина километра нататък и спряхме на един крайпътен ресторант, където и миналата година бяхме спрели за обяд. Сега обаче спряхме само за снимки.
Тибетски степи
После – още нататък през безкрайните степи, докато слязохме до
храма Муя (Muya temple)
северно от градчето
Тагонг (Tagong, 塔公，ལྷ་སྒང་,
на 3750 м височина. Този път нямахме време да влезем и разгледаме Тагонг и неговия манастир. Само правихме снимки край Муя и величествената планина зад него –
Джара (Zhara mountain, 雅拉雪山),
издигаща се над 5800 м. Миналата година тя беше скрита в облаци. Този път обаче имахме чудесната възможност да я видим в блясъка й.
Продължихме нататък. Времето напредваше, а ние искахме да стигнем до нашата дестинация за този ден – град Даофу.
Минахме през Бамей (Bamei, 八美),
чийто главен път миналата година беше в ремонт и целия град беше потънал в прахоляк, сега обаче беше чисто, китно и красиво градче, разположено на около 3560 м височина. След това продължихме още на северозапад. Започна да се стъмва, появиха се облаци и заваля дъжд за кратко. Прехвърлихме един проход на около 4000 м височина и слязохме до Даофу
(Daofu, 道孚，རྟའུ་རྫོང),
малък град на 2950 м височина, където нощувахме в един мизерен хотел.
Август 21
На сутринта тръгнахме рано в полумъгливото утро, все на северозапад. Този път Тан Дзин Минг караше колата, а аз само помагах с навигацията. Причината беше, че само след около час аз трябваше да сляза заедно с дъщеря ми Ели, а всички други да продължат към едно от емблематичните места в това пътуване – Сертар, където временно не се допускат чужденци.
За около час и половина, все покрай красиви и богати тибетски села, преминахме разстоянието до
Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ),
на около 3150 м височина, където аз и Ели слязохме, а другите продължиха към Сертар.
С Ели имахме цял ден на разположение. Беше отново слънчево, с ярко синьо небе и бели облаци. Първото нещо, което трябваше да направим, беше да намерим подходящ хотел за групата довечера, когато щяха да се върнат от Сертар. След около два часа обиколки и снимки на северния красиво оформен площад, избрахме един по-евтин, но хубав хотел.
После обядвахме, и следобяд се разходихме до
близкия манастир Дранго Гомпа (Шоулинг),
разположен по северните склонове над реката, минаваща през града, с червени монашески къщи, разположени стъпаловидно, каквито често се срещат из този район.
От манастира се откриваше прекрасна гледка към града, долината и планините отсреща.
Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ)
Накрая слязохме, вечеряхме и зачакахме групата да се върне.
През това време те са стигнали до
Сертар (Sertar, 色达，གསེར་ཐར།)
и неговия огромен будистки комплекс Ларунг Гар, забележителен с „морето“ от червени монашески къщи, покрили склоновете на околните планини.
Ларунг Гар
Но всички от групата са останали разочаровани от това, което са видели там. В момента там тече ремонт и преаранжиране на комплекса, което означава прахоляк и шум на машини. При този ремонт някои от монашеските къщи биват премахнати, и всъщност това е причината чужденци да не се допускат там – понеже ситуацията е деликатна и чувствителна, властите се безпокоят, че чужденците, виждайки ремонта, биха тръгнали да тръбят за независимост на Тибет или нещо подобно.
Когато всички от групата се върнаха в Дранго и разказаха какво е положението там, аз не съжалявах, че не можах да отида. Наистина, по-добре ремонта да приключи, така че мястото да бъде по-приятно за посещение.
Август 22
На следващия ден
трябваше да стигнем до нашата най-западна точка от това второ пътуване. За целта аз бях използвал времето в Дранго, докато другите бяха в Сертар, да направя точна програма кога да тръгнем, от колко до колко часа, и т.н. Още от сутринта обаче се оказа, че няма да следваме моя план – всички се бавеха повече от необходимото, и в крайна сметка
отпътувахме от Дранго около час и половина по-късно
На всичко отгоре още в началото ни спряха полицаи за проверка и някаква измислена регистрация, което ни забави с още половин час. Поне пътя беше идеален. Това беше северния път от Чънду към Ласа – шосе номер 317, доста по-приятно за шофиране от трудния южен път 318.
И така, скоро южно от нас започнаха да се сменят невероятно красиви пейзажи на близките снежни алпийски планини. Първата от тях е
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日),
издигаща се до над 5800 м, считана за „свещена“ от местните тибетци, но не от ранга на Кайлас, Амне Мачин и Кавагабо в Юннан. Шосето започна да се изкачва високо и скоро стигнахме до около 4000 м височина. Там спряхме два пъти за снимки – гледката наистина си заслужаваше.
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)
Отвъд прохода, който преминахме, се показа следващата планина –
назъбената Джуода (Zhuoda, 卓达),
висока над 5600 м. Миналата година успяхме там да се изкачим до около 4930 м, но този път не остана време за това.
Джуода (Zhuoda, 卓达)
След това слязохме в долината на Гардзъ, до около 3400 м височина. Намерихме един крайпътен ресторант и обядвахме там. После продължихме и до самия
град Гардзъ (Garze, 甘孜，དཀར་མཛེས་）
разположен край река Ялонг (Yalong, 亚龙), на около 3350 м височина – един приятен тибетски град, който миналата година беше потънал в прах заради ремонта на повечето му улици, но сега беше чист и приветлив. Там спряхме, за да си накупим разни неща за ядене за вечерта, и за сутринта на другия ден, планирайки да спим на палатки. Това ни забави още повече, и аз вече окончателно зарязах първоначалния план, който бях направил – бяхме назад с около 3 часа.
Продължихме нататък. Пресякохме река Ялонг, отвъд която започва “третата вълна” планини от съчуанската част на Тибет,
наречена Shaluli (沙鲁里山）,
и пътя отново започна да се изкачва, минавайки край спиращи дъха гледки към острите зъбери на Джуода отляво. На едно място пак спряхме за снимки, и накрая достигнахме и до
селището Маниганго (Manigango, 马尼干戈）
отвъд което пред нас се изправи и най-красивата от снежните планини в района –
планината Чола (Chola, 雀儿山),
с най-висок
връх Ронгме Нгатра (Rongme Ngatra) – 6168 м.
mmexport1503463413734.jpg
А малко след това достигнахме и до целта ни за този ден –
езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）,
може би най-красивото място изобщо в цялото ни пътуване. То е ледниково езеро, разположено на 4020 м височина, в подножието на гигантските зъбери и ледници на Чола.
При това района около него е покрит и с разредена иглолистна гора, което придава допълнителна красота на пейзажа. Водата му е с бледо-сив цвят, не е бистра, а естествено мътна поради отлаганията от близките ледници. Свързано е и с една легенда за дъщерята на тибетския владетел Гесар, която толкова се влюбила в това място, че останала там и се сляла с водите на езерото, потъвайки в него.
Тук, както и миналата година, беше мястото ни за къмпинг.
езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）
Спряхме колите на паркинга пред входа край шосето, и трябваше с целия багаж да извървим няколко стотин метра по неравния терен северно от езерото. И понеже край входа постоянно имаше тибетци, които продаваха дрънкулки, местни камъни или предлагаха яздене на коне, Винсънт се възползва от случая и им плати да натоварят всичките палатки на два коня, и да ги закарат до брега. Междувременно няколко деца постоянно се навъртаха около нас и просеха бонбони. Не приемаха нищо друго, само бонбони. После видяхме стотици бонбонени обвивки, изхвърлени край брега на езерото. Така и не разбрахме за какво ги използваха, явно за някакъв странен техен ритуал.
И така, закарахме багажа с конете до брега на езерото. Не само го закарахме, а и преди да им върнем конете на тибетците, един по един се снимахме на тях яздейки.
На кон
Беше вече късен следобед
Исках да направим поход до южния бряг на езерото, където гледката към Чола направо спира дъха. Но беше твърде късно, скоро щеше да започне да се стъмва. Затова само опънахме палатките, и аз сам тръгнах донякъде, а после нямах избор освен да се върна.
И като се върнах, им предложих на другия ден ако искат да отидем до прохода Чола, разположен на около 5050 м височина, или да направим преход до южния бряг на езерото. Всички искаха да отидем на прохода, между другото и аз това исках, и оставаше да се надявам да стане на другия ден.
Скоро се стъмни и ние вечеряхме кой каквото докопа от това, което бяхме накупили от Гардзъ. След това влязохме в палатките. По едно време излезе силен вятър, който духа около половин час и спря. Точно по същия начин, както духаше и миналата година, пак половин час, пак горе – долу по това време – около 9 часа вечерта. Явно това е някаква характерна черта на местния климат.
Когато вятъра спря, излязохме от палатките за малко.
Гледката нагоре към космоса беше фантастична,
нямаше и луна, и се виждаха толкова много звезди, заедно с Млечния път, че все едно не бяхме на Земята! Никога не бях виждал космоса на живо в такива детайли!
За пореден път стоя със слушалки на главата, за да… ми топлят ушите. Опитвам да слушам музика, докато работя или изобщо върша нещо, но просто не става. На компютър няма никакъв шанс и след пет минути спирам музиката и оставам “по слушалки”.
Вчера опитах и докато съм навън – с мобилен в джоба опитвах да следя едни лекции и донякъде ми се получаваше – явно ако не е музика, може и да мога. Макар че често се обърквах какво правя, за къде съм тръгнал и докъде съм стигнал.
С някакво говорене в слушалките мога да върша прости неща, например да изляза за нещо, да обикалям из къщи, да върша нещо почти механично. Но с музика в слушалките единствено мога или да стоя/седя на едно място, или да пътувам/ходя някъде, като на автопилот.
Музиката ме изключва и оставам само на поддържаща функционалност или най-много на нещо, което може да ми служи като ритъм – краченето е много добър пример. Даже мога да крача и да си измислям цели рок-опери в главата.
Не знам дали е някакъв мой проблем или всичко си е наред. Често чувам, че хората така работят, с музика за фон. Имал съм и такива колеги и искрено съм се учудвал. Така де, ако става, ако има начин… това е много яко, така може да се спести толкова много време… А пък ако може в същото време и да чета книги, ще е върхът вече.
Тим Бърнърс-Лий, създателят на WWW, има нова инициатива – план за спасяване на мрежата: Data as commons.
Днес WWW се използва от милиарди потребители безплатно, защото Бърнърс-Лий е заявил от самото начало: това е за всички.
Всички – това са и антидемократичните правителства, и най-богатите и мощни компании на света, на които ние, милиардите, плащаме в различна форма, преди всичко с данните си.
В опит да върне интернет към златната епоха, която е съществувала преди фазата Web 2.0, характеризираща се с инвазивно събиране на данни от правителства и корпорации, Бърнърс-Лий предлага план за спасяване на изобретението си: данните да са обществено достояние.
Бърнърс-Лий напомня, че истинско развитие мрежата получава, след като Netscape предоставя софтуер за сърфиране в мрежата и Red Hat въвежда Linux, операционната система с отворен код. Докато сега е налице тенденция на монополизиране на мрежата и извличането на данни се доминира от така наречените GAFAM – Google, Apple, Facebook, Amazon и Microsoft – в САЩ и така наречените ВАТ – Baidu, Alibaba и Tencent – в Китай.В допълнение и правителствата имат и монополна власт върху данните на своите граждани.
Data as commons разглежда данните като притежавани не от физически лица или от компании, а като актив, собственост на обществото. Data as commons е нова идея, която може да отключи стойността на данните като обществено благо.
Бърнърс-Лий не само има идеи, той развива и технологията за реализацията им. Наскоро е създал компания – Inrupt – която ще работи по проект, наречен Solid.
Стана известно от медиите, че г-жа Херо Мустафа, посланик на САЩ, е поздравила г-н Вежди Рашидов, председател на парламентарната комисия за култура и медии, за внесените изменения в Закона за филмовата индустрия. Г-жа Мустафа е цитирана да казва:
Запозната съм с Вашата ключова роля и големите усилия, които полагате този закон да бъде приет. Поздравявам Ви за амбицията България да има закон за киното, който ще осигури нови възможности за българското филмопроизводство и за киноиндустрията.
Приемането на този закон е исторически момент.
Оценката на г-жа Мустафа е институционална. Това поздравление трябва да означава, по мое мнение, че измененията на Закона за филмовата индустрия се оценяват положително по най-високите демократични стандарти на свободния свят.
Така ли е? Създадени ли са измененията по един прозрачен и недискриминационен начин, отчитат ли те не само различните интереси на аудиторията и индустриите, но дори нещо най-базово: разпоредбите на Правилника за организация и дейност на Народното събрание?
Според Правилника за организация и дейност на Народното събрание
Чл. 84. (1) Народното събрание обсъжда и гласува законопроектите на второ гласуване глава по глава, раздел по раздел или текст по текст. Когато няма направени писмени предложения или възражения, текстовете не се четат в пленарната зала. В този случай текстовете се прилагат към стенографския протокол като част от него.
(2) При второто гласуване се обсъждат само предложения на народни представители, постъпили по реда на чл. 83, както и предложения на водещата комисия, включени в доклада и. Допустими са и редакционни поправки. Предложенията, които противоречат на принципите и обхвата на приетия на първо гласуване законопроект, не се обсъждат и гласуват.
Българското общество полага усилия за формиране на истинска демокрация, на истинска правова държава. Всеки жест в подкрепа на демокрацията, правата на човека, свободните медии, борбата с корупцията е високо ценен и има цялото ни уважение.
Но лобистки закони в историята на законодателния процес имаме много. Исторически момент ще бъде не приемането на още един такъв закон, а онзи момент, в който парламентът изпрати тази своя практика в историята.
