Днес с Боряна ще отидем на круиз с кораб по езерото Байкал. Приятно четене:

Байкал – една сребърна приказка

Не особено популярно в Европа, Байкал всъщност е една супердестинация. Сега е обект на Юнеско.

Всъщност,

пътуването ми започна от Улан Уде,

защото да отидеш до Байкал и да не видиш Улан Уде, е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. И това сравнение е съвсем буквално. Улан Уде е столица на будизма в Русия, тук е най- голямата статуя на Буда в Русия и, което е наистина уникално, само на 40 км от града, в Иволгинския дацан се намира една жива мумия – тази на Хамбо Лама Итигелов, тук пействам Уикипедията, за да не преписвам:

Лама Итигелов – живият труп 

Лама Итигелов Итигелов става Хамбо лама (глава на будистката църква в Русия) през 1911 г. и остава на този пост до момента на смъртта си през 1927 г. Той поддържа дружески отношения с царското семейство. На 19.03.1917 г. Николай II го награждава с ордена „Св. Станислав“. По време на Първата световна война Итигелов помага на армията с пари, дрехи и лекарства и построява няколко военни болници. През 1926 г. предупреждава руските будисти за настъпващия „червен терор“ и ги съветва да бягат в Тибет. 

Той сам избира момента на кончината си. Преди да се пресели в отвъдното, изпълнява специален ритуал: събира част от най-добрите си ученици, сяда в йогиската поза „лотос“ и ги призовава да четат молитвата „Благопожелание за покойника“, докато медитира, преди да умре. Учениците се стъписват: как ще произнасяме слова, предназначени за мъртвец?! Тогава Итигелов сам казва молитвата и след половин час вече е на оня свят. Предния ден обаче оставя на младите си последователи собственоръчно написан документ, в който съобщава, че ще пребивава в отвъдното едно хилядолетие и желае да го ексхумират след 75 години, за да се убедят, че все още е жив. Мнозина учени смятат, че целта му е да демонстрира, че хомо сапиенс не изчезва след смъртта си. Лама Итигелов навярно предполага, че 1000 години са напълно достатъчни за изясняване на механизмите, с чиято помощ може да се постигне това.

На 18.09.2002 г. саркофагът с тленните останки на Итигелов е отворен в присъствието на представители на руското будистко духовенство, лекари, двама експерти по съдебна медицина, фотограф и нотариус. Всеобщо удивление предизвиква фактът, че тялото в него е непокътнато въпреки необратимостта на времето, въпреки биологичните, физичните и химичните закони. Итигелов все още е в позата „лотос“. Учените установяват, че кожата, косата и ноктите му по нищо не се различават от тези на живите хора, ставите са подвижни, не се забелязва гниене на тъканите очните ябълки са на местата си. Спектралният анализ показва, че тъканите на организма му са досущ като на човеците, обитаващи грешния свят.

„Когато отвориха саркофага на ламата, от него се разнесе много приятна миризма, един колега се престраши да докосне лявата ръка на мъртвеца и каза, че тя е топла“, обяснява проф. д-р Галина Ершова, преподавателка в Руския държавен хуманитарен университет. В продължение на пет години специалисти от всички кътчета на Земята посещават будисткия манастир Иволгин, където се намира „покойникът“ Итигелов. Важна подробност: стаята, където той все още седи в позата „лотос“, е съвсем обикновена, в нея липсва каквато и да било херметизация, температурата е 18 градуса. Всички експерти, изследвали ламата, са единодушни: той се различава от нас само по два параметъра – кръвта му не е течна, а желеобразна, и мозъчната дейност е замряла.

Проф. Борис Болшаков, д-р на техническите науки и завеждащ катедра в университета „Дубна“, също изследва „трупа“ на Итигелов. „Изобретих уред, подобен на махало, ако той се върти по посока на часовниковата стрелка, става дума за жив организъм, ако се движи в обратната посока, имаме работа с покойник, а ако се люшка ту в едната, ту в другата посока, организмът е в преходно състояние, т.е. намира се на границата между живота и смъртта“, пояснява той и допълва, че когато поднесъл уреда към главата на ламата, той започнал да се мята насам-натам. Акад. Сергей Курсакин от Института по физика на живите организми и неговият екип също обследват феномена Итигелов.

„Тялото на ламата изпуска топлина, установихме дължината на вълната и честотата на електромагнитното му излъчване, констатирахме, че липсват сърдечни тонове, но хипоталамусът, отговарящ за дейността на сърцето, функционира нормално, а кръвното налягане е 80 на 30.“, споделя ученият. Проф. Николай Давидович от московския Институт по биофизика разказва, че в продължение на шест месеца негови сътрудници измервали телесното тегло на Итигелов веднъж на три денонощия. „Те установиха, че то е между 39 и 41 кг“, уточнява той. Доказано е, че от време на време „мъртвецът“ излъчва мощни електромагнитни импулси. Будистът, който стои неотлъчно до него, твърди, че „…някаква сила ме удря в гърдите, все едно съм поразен от токов удар.“ Той съобщава на френски физици, изследващи Итигелов, че по време на сън или медитация непосредствено след „токовия удар“ често имал видения, чието съдържание обаче не желае да коментира. Според мнозина учени ексхумираният лама е в анабиоза – състояние на организма, характеризиращо се с почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнените функции. Обаче има едно „но“: Защо тялото му, което съдържа определено количество вода, се е съхранило толкова добре в продължение на 79 години?!

Според законите на биологията и физиката, пребивавайки близо осем десетилетия в саркофаг, то би трябвало да се превърне в мумия, водата в него би трябвало да се е изпарила! Но такова нещо не се наблюдава. Коя е причината за невероятната кондиция на Итигелов? Кое химично съединение би могло да поддържа ламата в това състояние? Това химично съединение е глицеринът – твърдят мнозина специалисти. На науката отдавна е известно, че по време на зимния сън, в който изпадат някои животни, например мечките, и който не е нищо друго, освен своеобразна анабиоза, водата в кръвта е заместена именно от глицерина, който се синтезира в организма при окисляването на мастните киселини. Това вещество не изсъхва, не замръзва при охлаждане, не се разширява и не се свива при понижение на температурата. Отдавна е установено, че в кръвта на вид бръмбари, обитаващи руската тайга и изпадащи в зимен сън, има глицерин, а не вода, докато са в състояние на летаргия. По всяка вероятност същата (или подобна) трансформация става и в кръвта на Итигелов. Учените са на мнение, че ламата дълго е обмислял своята анабиоза и много внимателно се е подготвял за нея. Саркофагът му е направен от кедър, обработен със специална смола, за да е съвсем сух.

Биолози и лекари от санктпетербургския Институт по нестандартни проблеми на биологията и медицината са убедени, че преди окончателното „потапяне“ в анабиозата, ламата е репетирал това състояние поне два-три пъти, ползвайки многовековния опит на тибетските си колеги, индийските йоги, китайските и японските монаси и др. Има писмени доказателства, според които тези хора „умират“ пред свидетели, сърцето им спира, дишането им прекъсва, мозъчната им дейност затихва, телесната им температура рязко спада.

Проф. Евгений Нефедов от Института по радиотехника и електроника (към Руската академия на науките) е на мнение, че енергията, която поддържа организма на Итигелов в това състояние, се генерира от високочестотно електромагнитно поле. Според него именно тя е причината жизнените функции на ламата да не се прекратяват. Но откъде се взема тази енергия? Кой е нейният източник? Засега науката не може да отговори на този въпрос. Изследванията на феномена Итигелов продължават.

От свое име ще кажа, че от времето , когато се занимавах с йога, знам, че има едно имагинерно състояние между живота и смъртта, което будистите наричат Бардо. При определена медитация може да се изпадне в него и будистите определено предпочитат това да не им се случи. Когато правят тази медитация те молят някой брат да им бъде наблюдател и да се намеси, ако нещата излезнат от контрол.

И бях много изненадана, когато на място разбрах, че храмът с ламата може да бъде посетен срещу 250 рубли. Вътре, естествено, не е разрешено да се снима, а ламата е зад една стъклена витрина. Всъщност можах да го разгледам много добре. Ръцете бяха като на мумия, а очите – закрити с нещо, но в храма определено се усещаше ПРИСЪСТВИЕ. От ръката на ламата извън витрината се проточваше един конец и когато попитах един монах, той ми каза, че така се осъществява връзка с ламата. За момента не обърнах внимание, но на връщане, в маршрутката, ръката ми, с която бах подръпнала връвта, определено се затопли.

Улан Уде

Когато кацнах на летището в 8.00 ч. сутринта на 13 май в столицата на Бурятия, навън беше 4 градуса, а тъй като Улан Уде е в степта, беше и доста ветровито. Докато разглеждах града, ми направи впечатление, че някои от жилищните блокове не бяха нито санирани, нито дори измазани, само една декоративна боя направо върху тухлите. Боже, как оцеляват тия хора в Сибир през 21 век, чудех се аз, докато не се прибрах в хотела и разбрах, че стените са 1 метър дебели и външната температура не се усеща изобщо. 

Самият град Улан Уде ми хареса, строен на широко, с хубава пешеходна зона и тези типично руски  дървени къщи (в по-крайните квартали), с резбовани прозорци, които създават чувство на уют. Докато се разхождах из центъра, си купих и предплатена сим карта, за да имам интернет на Байкал, не че там имаше мрежа.

А какви смарфони имаше! Каквито и на картинка не сме виждали в България. И на много достъпни цени. Междувременно, след два дни моето Сони се счупи за пореден път и реших да си купя един ХОНЪР в Иркутск ако ми останат пари. Но докато бах на круиза, се разрази драмата с Хуауей и спешно преосмислих това решение. Така снимах с двата мегапиксела на таблета, а после и тези снимки не можах да сваля.

В Улан Уде мирно съжителстват будизма и православието, но будиските храмове определено са по-добре посетени. Над града е

другият Дацан – Римпоче багша,

от който се открива прекрасна гледка към Улан Уде и цялата долина. Тук е и най-голямата статуя на Буда в Русия. По този повод ще спомена маршрутките – преди да замина четох, как в Улан Уде протестирали срещу нередовния транспорт. Нищо подобно, маршрутките са една след друга, друг е въпросът, че на много от спирките няма имена и като тръгнах за този дацан, първо взех маршрутката в обратната посока, така че си направих и една панорамна обиколка на града.

 През града тече  река Селенга, която идва от Монголия и хвърля в ужас руснаците с мътните си води. 

В България

системата на споделеното пътуване

 беше заклана от таксиметровите шофьори още в зародиш, но в Русия нещата са други.

И така, още от София потърсих

кола по маршрута Улан Уде – Слюдянка

за 14 май. Имаше две оферти –  за 10 и за 15 часа. Така се свързах с Алексей. И на другата сутрин получавам съобщение, че отказва да ме вози?!? Що за грубо отношение? После видях, че ми е изпратил преди това наколко съобщения, на които аз не съм отговорила. Извиних се и му обясних, че между нашите две страни  има пет часови пояса, и когато ми е писал в 11 часа сутринта у нас е 6 часа и хората още спят. Така  възстановихме връзката и в 10 часа се качих на неговата Хонда заедно с още една пътничка.

По пътя времето съвсем се смръчка, а и заради часовата разлика заспах, а когато се събудих, навън имаше една педя сняг и продължаваше да вали. Добре, че Алексей беше добър шофьор.

Храната

Оказа се, че от Грузия до Бурятия храната е много подобна, само че Хинкали-то в Грузия става Бууза в Бурятия. Узбекската сумса си остава сумса. Само че в Бурятия повечето закуски са пържени, а в Иркутск – печени. А на пазарите, за мое удивление масово се продаваше разсад за домати. За удивление, защото първо, какви ли домати стават в това кратко лято и второ, защото не видях нито една къща с градинка.

На кораба храната беше чудесна – предимно риба и салата, която аз обичам и обикновено ядях само ордьоврите , иначе трябваше да си сменя номера на дрехите.

Слюдянка

 Тук за първи път се сблъсках с

руския туристически минимализъм

Разположена на брега на езерото, с прекрасна гредка и дълга няколко километра крайбрежна алея, в Слюдянка почти няма хотели. И причината не е в това, че няма желаещи са почиват или да строят. Причината е в начина на мислене. Руснаците искат да запазят езерото Байкал колкото може по девствено и по-чисто.

А от юг напират китайските капитали. Китайците наричат

Байкал – Северното море

и го считат едва ли не за тяхно

Преди руснаците да се усетят са построили няколко фабрики за бутилиране на вода, но когато започнали да строят и хотели се надигнал вой и нещата останали както са били.

На другия ден по обяд се качих на маршрутката за Аршан и точно тук си изтървах Сонито.

Аршан

Езерото Байкал се намира в рифтова долина, която на юг продължава като Тункинката долина и завършва с Аршан. От северозапад се простират планинските вериги източни и западни Саяни, достигащи височина 3400 метра, а Аршан е в подножието на западните Саяни с местоположение много подобно на Долна Баня.

По целия този разлом изобилстват минерални извори, като се пътува от Аршан и Жемчуг до Севернобайкалск. Водата е подобна на Боржоми – гадост. А където няма минерални извори, има руски бани, които са си всъщност сауни. С очите си видях, как спътниците ми от кораба тичат от сауната и се бухват в езерото (4 градуса). Нещо като контрастен душ, само че още по-контрастен.

Но да се върнем в Аршан. Освен минералните извори градчето се слави и с монголския пазар, който изобилства от сибирски билки, (аз разпознах само шипки и мащерка), както и много кашмирени изделия – пуловери, шалове, жилетки, но не са никак евтини. А нагоре от пазара, започва стръмна планинска пътека, която води до поредица от водопади, но аз тръгнах късно следобед и стигнах само до първия.

А на другата сутрин валеше нещо средно между сняг и суграшица, така, че направих една баня в близкия санаториум и се разходих до дацана Бодхидхарма, който е на около 2 км. от курорта, но в това лошо време беше заключен. 

Иркутск

В Иркутск пристигнах към 18,30 часа и веднага ми направи вечатление гарата– красива барокова постройка. Наричат Иркутск Сибирския Петербург. И наистина е красив – щироки прави улици, (познайте как са назовани?),  красиви сгради, чисто. Не по малко известни са потъващите дървени къщи на Иркутск– някои са потънали до прозореца, други се чудят накъде да се наклонят. Казват, че потъвали, защото са правени без фундамент, но аз си мисля, че навремето почвата тук сигурно е била блатиста. Защото на същите тези къщи в Улан Уде нищо им нямаше.

Голямата забележителност на града е неговия символ – Бабр. Когато през далечната 1686 година Иркутск получил статут на град, поръчали и склуптура на Бабр– така местните наричат сибирския тигър. В Петербург обаче не знаели това местно име и се чудели как да изпълнят поръчката- голяма котка, държаща в зъби собол, и едновременно с това– бобър?  

Така се появило митичното същество (тигър с лапи и опашка на бобър), което днес краси входа в 130 квартал– възстановената историческа част на града. А край протичащата през града река Ангара е оформено красиво парково пространство.

До 2017 г. два пъти седмично през лятото от Иркутск до Северобайкалск е пътувала комета– 12 часа за тези 636 км. Защо източносибирското речно параходство се е отказало от тази дестинация, не знам. (На времето между Бургас и Варна също имаше комети, те също изчезнаха.) Това оставя северната част на езерото без приток на туристи и това беше причината да се включа в този круиз, защото Байкал не може да бъде видян по друг начин– само отвътре.

На следващия ден се

качихме на корабчето и започнахме круиза

За съжаление, не можахме да изпълним всичко по програмата, защото из Байкал все още плаваха парчета лед – последица от хладната пролет.  Целия април със страх гледах онлайн камерите на Байкал – ледът не помръдваше. После, точно по Великден, се случи пролетното тайнство и ледът изчезна за една нощ. Но не напълно.

Байкал

За Байкал много може да се пише: най-голямото сладководно езеро, най-дълбокото, най-чистата вода и т.н. Но има и много още по-уникални неща.

Лятото на Байкал е кратко:

 горе-долу между края на юли и началото на август. Средната годишна температура е отрицателна величина. И въпреки това, езерото НИКОГА не замръзва изцяло. Байкал събира вода от много притоци, но над езерото почти винаги е слънчево, заради циркулацията на топъл въздух, който се издига нагоре и топи облаците. Езерната вода се излива през Ангара и точно на това място, водата остава открита, дава дом на хиляди водоплаващи птици.  Първоначално си мислех , че тук живеят и

нерпите –

ендемичен за Байкал вид сладководни тюлени

Оказа се, че са доста по на север – при Ушканските острови и си правят специални тунели за да излизат на въздух. Ловът им е разрешен за евенките – най-старите обитатели на това място

Природата около езерото е планински релеф и селцата по брега са достъпни само по вода и най-вече по лед.

Най-големият остров Олхон

 се обслужва през лятото от напълно безплатен ферибот, за който лятото се вият дълги опашки от коли и маршрутки. На острова няма асфалтирани пътища, (както между другото е и в повечето населени места) направо си е 40 км. офроуд от пристана до

главния град Хужир

 Тук господстващата религия е шаманизма, чиито корени се губят дълбоко в езическото минало на Байкал. На острова, 75 км дълъг, има всичко: и степи, и планини, и гори, и езера.

Корабчето ни спря до отсрещния малък остров Огой, където пък се кипри будиска ступа. И докато ние се разходим натам, капитанът и още един екскурзиант наловиха над 10 кг риба. Такъв риболов през живота си не съм виждала, при всяко хвърляне по четири– пет рибки на въдицата

Най-прочутата риба на Байкал е Омул.  И въпреки че официално е забранена за риболов, не беше никакъв проблем да се намери в магазина или на пазара

Най-големият кошмар на Байкал

са кърлежите. Преди всяко слизане на брега се пръскахме със спрей срещу кърлежи и по мен нямаше нито един, но не всички бяха такива късметлии. Опасното тук е, че освен че разнасят лаймска болест, кърлежите са преносители и на енцефалит, който е смъртоносен. И понеже се заинтересувах от темата, открих, че в Австралия над 10000 говеда умират всяка година от ухапване от кърлеж, а и в Алпите е по-добре да се излиза след като си напръскан със спрей.

Така наречената

Байкалска ривиера

 се състои от поредица от малки заливчета със ситен пясък и по десетина дървени къщички.

Това е Русия. Не им пука за приходите от туризъм. Те си имат собствена ценностна система, и ако някой си мисли че наложените икономически санкции много ги стряскат, няма такова нещо. Те даже не могат да разберат, за какво им е всичко това. Защото, докато ние в Европа се стараем на забравим кой какъв е бил по време на Втората Световна Война, те се стремят да помнят. И наличието на външен враг само ги консолидира. (Факт – ние, еворпейците, искаме да живеем заедно и в мир – би било адски неучтиво да си завираме един на друг собствените си национални митове един на друг в очите – бел.Ст.)

Ангарск

Последният град, който посетих, беше Ангарск. Разположен на около 40 км. по течението на Ангара, градът всъщност не е на самата река. Строен е 50-те години, чист, подреден, има си всичко и също много ми хареса.

И накрая малко снимки от зимния Байкал, които не са мои:

Край
Автор: Боряна Йовкова 
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Русия или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Русия и Боряна Йовкова

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, а за последно тръгнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
Днес,заедно с Любо, ще открием нова страна за нашия сайт – Ирак.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част пета

Ирак – Сюлеймания и Арбил

Ден 12

Границата с Ирак ни зовеше

Това всъщност беше т.н. Иракски Кюрдистан, в който можеш да влезеш без виза за разлика от арабски Ирак, където не се води толкова мирно, а и не е лесно да отидеш. Потеглихме, но спирахме да снимаме планините наоколо, окъпани в утринното слънце.

Преди границата спряхме в Мариван,

за да изхарчим всички риали, защото ако ги върнем в България и ги обменим, курсът е близо 4 пъти по-нисък от курс продава.

И така

ето ни на границата Иран – Ирак

Бях чел разни неща за тук, но като цяло информацията беше оскъдна, така че предстоеше да видим

как ще мине процедурата

А тя не мина бързо. Ще се опитам в малко телеграфен стил да опиша нещата, защото иначе ще ми трябват няколко страници само за това. И така….
Вход на границата. Проверка на документи. ОК. Първа бариера премината.

Митница. Карнет оправен за около 30 минути. До тук добре. Паспортен контрол. Настояваме за изходни печати на визите, а иранците казват, че няма нужда и настояват да тръгваме. Следва още една проверка. Втора бариера премината.

Следва трета бариера. Премината.

Проверка на военните. Искат изходни печати. Връщаме се. Взимаме ги. Военната проверка минава гладко, но искат някаква бяла бележка, викат „контрол гориво“ и сочат назад. Тръгваме обратно, а това са няколко бариери и половин километър назад. Те казват само един с колата се връща.

Една бариера назад минавам.

На втората бариера се сърдят, че вече съм с изходен печат, а се връщам. Вдигам рамена и си мисля, че те са идиотите. Да бяха поискали тази тъпотия по-рано.

Някак намирам сградата. Там един мазник ми вика всички документи на колата снимани. Къде това питам аз, а той вика „ей там“. Ама това е доста относително. Тръгвам. Не е там където ми казва. Питам някакъв човек. Не говори английски, но някак се разбираме. Води ме. Затворено е. Страхотно.

След малко човека идва, снима и се връщам при мазника. Той иска 20 долара. Давам му ги. Той пуска някаква гнусна иранска чалга, започва да се кълчи, да си търка банкнотата по лицето и да вика „Money, money“.

Аз си мисля, че е пълен кретен, но само се усмихвам злобно и му казвам да дава документа вече. Той не е съгласен. Доларите трябва да се обърнат в риали. Звъни по телефона. Чакаме. После чакаме още. Появяват се двама гнусни ирански чейнчаджии облечени като пълни палячовци и започват да ме гледат сякаш току що са видели извънземен. Само ако можех да ги снимам щяхте да разберете какво имам предвид.

После констатират, че доларите ми са фалшиви и все така ме гледат. Казвам им, че не са и това е всичко, което имам. Звънят около 10 пъти по телефона на някой. Чакаме, а на мен вече ми се приисква да коля и беся наред. В един момент казват, че ще ги вземат. Не били фалшиви, а просто стари. Искат такса за обръщане. Някакви там риали. Нямам. А, сещам се, че бях запазил една банкнота от 100 000 за спомен. Давам им я и казвам, че това е всичко. Пак чакаме. Пиша смс на моите другари да не се чудят защо се бавя.

Накрая ми дават една тъпа бележка, на която пише буквално, че

в името на Алах мога да напусна Иран

Тегля им една майна. Отново минавам двете бариери. Обратно при военните. Давам им бележката, а те

сега се сещат, че искат да гледат багажа

Започваме да вадим през задните седалки, защото след удара в Техеран багажника е смачкан и неотваряем. Пускат ни.

Междувременно моите другари ми разправят, че докато ме е нямало са се нагледали на такива циркове по границата. Някакъв човек е носел дузина кокошки, които са му били конфискувани. Друг са хванали да изнася скрито гориво и са му го взели. Какви ли не субекти не са преминали оттук.

До тук с иранската част. Предстои иракската.

Приближаваме. Гледат ни странно, но ни казват къде да отидем. Влизаме в сграда с коридор пълен с хора като пред лекарски кабинет през грипна епидемия. Излиза някакъв униформен и ние размахваме паспортите с надежда. Вижда, че сме бледолики и казва да отиваме навън в един фургон. Там пак опашка. Срещаме двама чужденци говорещи английски. Казаха, че са иранци, въпреки че момичето беше с чисти азиатски черти. Отиваха на стоп да скитат из Ирак. Те ни казват, че не трябва да чакаме тук, а на друго място. Местим се. Даваме паспортите и плащаме някаква такса от 9000 иракски динара. Става бързо. Връщаме се при униформения в първата сграда. Подпечатват ни паспортите и ни приветстват с добре дошли.

Получаваме право на 30 дневен престой в страната

Отиваме на първата бариера. Там едно услужливо момче в цивилни дрехи ни води в друга сграда, а после и в трета. Говори английски и не иска никакви пари, а само ми стиска ръката и ни приветства. Оценявам го и му благодаря сърдечно.

Редя се на едно гише, а те ме канят вътре при тях. Оправяме документи за временен внос на колата и ми издават нещо като иракски регистрационен талон. Хората се държат съвсем подобаващо и за миг не се дразня. Плащам 25 000 иракски динара, прибирам документа, а те ме предупреждават да го пазя, защото е много важен и за престоя и за изход от страната. Благодаря им, а те ме черпят студена вода и ми пожелават приятен престой в страната им.

Ирак

Готови сме да тръгваме след около 4:30 часа в зловеща жега. Беше си изпитание на нервната система, но тук е така. Мога да кажа само, че

отношението, което получихме от иракските гранични власти беше много добро

Макар и доста неорганизирано иракската страна ни отне около 40-50 минути, което си е постижение.

Първи километри в Иракски Кюрдистан

Асфалта изчезва на места и преминава в трошено-каменна настилка. Камионите вдигат голям прахоляк, а слънцето все така силно пече.
Спираме на една сянка малко да се поокопитим и да обядваме, а след това поемаме към

град Сюлеймания

Имаше военни на вход и изход от всеки град. Гледаха ни подозрително, проверяваха ни и сваляхме багажа неколкократно през седалките. Трудно им беше да повярват, че сме туристи.

Приближаваме центъра на Сюлеймания, където е хотела, който бях набелязал, а там ври и кипи от народ. Спирам и смятам, че ще ми трябват сигурно 2 часа, за да се придвижа с колата в потока от хора, за да мина 1 км. Тръгваме пеша. Намираме хотела, но се отказваме. Това е като да влезеш на „Капалъ чарши“ в Турция с кола сред хората. Тръгваме да търсим друг хотел и го намираме съвсем скоро, а и на сносна цена.

В Ирак е осезаемо по-скъпо отколкото в Иран

Настаняваме се и излизаме на вечерна разходка по една препоръчана от хотелиера ни улица, а тя

кипи от живот

Хора играят домино, табла, пият чай. В барабани от пералня с монтирана по средата горелка се пекат слънчогледови семки като се въртят постоянно. Какъв колорит само. Сливаме се с тълпата и сядаме да пием чай, а по късна доба се връщаме в хотела. Какъв ден само!

Някои неща, които ми направиха впечатление при влизането от Иран в северен Ирак.

1. Колоните от камиони изчезнаха. В Ирак влизат хиляди камиони с всякакви стоки от Турция всеки ден, а излизат празни. Тук не се произвежда нищо (това ми го каза един спедитор преди 7 години и съм го запомнил).
2. Хората започнаха да карат видимо по-културно и отстъпчиво. Появиха се пътни знаци за регулация на движението.
3. Появиха се изключително луксозни автомобили.
4. Появиха се магазини за алкохол с цели колекции от шотландски уискита, както и шоколадови изделия от висок клас.

Ден 13

След ставане се наложи да сменим някои тампони на гърнетата, които се бяха изпокъсали след полетите през гърбиците в Иран. Потеглихме към

Арбил – столицата на Иракски Кюрдистан

Жегата беше изключителна, а

играта на проверки и сваляне на багаж с военните продължаваше

Само на 1 – 2 места просто ни стиснаха ръцете и казаха гордо – „You are very welcome in our country“. Де да бяха всички такива.

По пътя спряхме да купим вода от един магазин и до мен дойде един човек, който каза, че живее в Германия и всяка година пътува до тук и обратно. Видял българската регистрация и му станало интересно. Нали минава през нашата родина на път за Германия. Беше приятен човек.

Арбил

В Арбил пристигнахме когато гумите вече почти залепваха по асфалта. Такива температури не са присъщи дори за тук + 44 градуса.

Градът ни посрещна с широки булеварди и уредена инфраструктура. Настанихме се в хотел на 30 минути пеша от центъра. Паркирах колата плътно до входа под камерата за видеонаблюдение.

Реанимирахме в хотела, като тока постоянно спираше.

Излязох за половин час да разгледам квартала и беше доста интересно за мен макар да беше обикновен иракски жилищен квартал.

По-късно към 17:00 ч всички се отправихме към

централния площад с фонтаните и цитаделата, а там кипеше от живот

Разгледахме цитаделата и слязохме да изпием по един чай на площада. След това направихме едно кръгче по централните улички и вечеряхме в някакво заведение за бързо хранене. Вече беше тъмно и можехме да усетим от

атмосферата на нощен Арбил

Всичко живо ядеше по уличните заведения. На прибиране към хотела отново видяхме хора, които играеха домино по кафетата. Явно много се харесваше това забавление в тези части на Ирак. Щом слънцето се скрие всичко се оживява. Така е по тези ширини. Беше голям колорит просто да усетиш атмосферата на града, който е бая голям и изглежда уреден поне в централните части.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Ирак или писани от Любомир Петров – на картата:

Ирак , както и Любомир Петров