Днес откриваме нова територия на нашия сайт – благодарение на Димитър ще стъпим на острова Света Елена, някъде толкова далече, че е било достатъчно, за да бъде изпратен Наполеон в изгнание! Наблюдателните ни читатели си спомнят, че вече бяхме на мястото на първото му изгнание – остров Елба, откъдето императорът успешно бяга. Днес обаче – няма да ни (им – на англичнаите) избяга.
Приятно четене:

Какво се намира на 4000 км на изток от Рио де Жанейро и на 2000 км на запад от aнголския бряг? Кой остров е придобит и експлоатиран от акционерно дружество с цел печалба?

Остров Света Елена

Уилям Бърчел е на възраст 24 години, когато напуска Англия в разгара на Наполеоновите войни, с идеята да припечели малко пари на острова. В рамките на три месеца обаче се скарал със съдружника си, кандидатката му за съпруга се залюбила с капитана на кораба, който трябвало да я доведе до него и той решил

да посвети живота си в класифициране на растения

 Открил толкова ендемични, характерни само за острова, растения, че  имал желание да раздели класификацията на две основни глави:  за растения, растящи на острова и за такива в останалия свят. 

За мен пък съществуват две групи хора:

 такива, които са чували за остров Света Елена и онези другите, които освен че не са чували за него, ме питат защо съм решил да ходя чак до там. 

Нещата стоят малко като с Еверест, самият връх е метър на метър парче лед, стърчащо в разреден кислород, който не става за дишане, но това не спира стотици хора да хвърлят луди пари и да спят в ледени палатки, катерейки седмици наред с 30 килограмови раници за да стигнат до там.

Моето пътуване до Света Елена

беше далеч по-комфортно, след като минахме Намибия на длъж и шир, хванахме самолета на СаутАфрикан от Йоханесбург, където комфортно се настанихме в кожени седалки, сервираха ни храна два пъти и напитки без ограничение.

При добро време в рамките на 6 часа щяхме да сме на острова.

При добро време.

Това с доброто време е толкова болна тема, че трябва да отделя две изречения, въпреки че доста е писано вече. Преди 10 години британското правителство, което поддържа икономиката на острова с преводи от около 48 млн. паунда всяка година, решава

да съживи трафика към острова и започва да строи летище

 Островът е вулкан, изгаснал преди 10 милиона години и теренът е доста стръмен. Избират крайче, което е извън резервати и хабитати и почват да насипват, милиони тонове камъни от континента, пренесени с кораб до пристанището и от там с камиони до площадката. След като заравняват площ, колкото за една писта с минимална дължина, тестват няколко самолета, но се оказва че заради насрещния вятър, какъвто в повечето случаи вятъра там е, пистата не е достатъчно дълга, за да спре един средно голям самолет. В следствие, всички надежди за съживяване на туризма угасват.

През 2016 oбявяват летището за най-безполезното в целия свят

 СаутАфрикан решава да пробва със 70 местни Ембраер, които обаче трябва да кацнат по средата на полета, на брега на Намибия, за да заредят резервоара максимално, така че ако се окаже, че кацането на острова не е възможно, да имат гориво да се върнат обратно. По тази причина на отиване полета е 6 часа, докато на връщане – малко над 3.

Та, бяхме се приготвили за инфарктно кацане, но всичко мина толкова леко, че не разбрахме че сме кацнали.

Посрещнаха ни доста мило, половината остров се беше изсипал на летището

 На имиграционните власти трябваше да покажем билет за връщане, кредитна карта или пари в брой и медицинска застраховка, взеха и 20 паунда такса за обработка на документите, все пак трябва да избиват разходите за пистата.

Излязохме първи в залата за посрещачи. Стив и Деби, нашите хазяи, ни чакаха с табелка в ръка, приятна двойка на средна възраст.

Населението на острова

 е коктейл от потомци на индийски работници, бивши роби от Намибия и Мадагаскар, както и английски войници, изпратени да служат на острова, които след време са се слели с местните в един приятен за окото микс.

В рамките на няколко километра до бунгалото, което бяхме наели, пейзажа се смени няколко пъти – от голи базалтови скали през тучни зелени ливади като в Англия, до тропическа растителност в няколко долини, които лежаха скрити от вятъра.

Настанихме се в студено бунгало с две спални, кухня и хол. На масата лежеше плик с нарязан хляб, а в хладилника маргарин и парченце кашкавал. Изсмях се наум на жеста, но скоро щях да го оценя подобаващо. В магазина до нас имаше доста продукти, дори прах за пране на български, но никакви пресни продукти – само кексове, шоколади, консерви и замразени продукти. Попитах касиерката по принцип ли нямат плодове, зеленчуци или хляб, тя отговори че корабът от Англия е закъснял с два дена и за следващите два дена няма да намерим нищо прясно, в който и да е от магазините.

Купих замразена пица и няколко шоколада с ром и стафиди, но хлябът на Стив и Деби и парчето кашкавал ни спаси от гладна смърт следващите два дена. Привечер стана ясно, че телефоните ни няма да намерят обхват след няколкочасово търсене. Оказа се обаче, че и безжичен интернет няма почти никъде, а там където има наличен, предлагат достъп срещу 3 паунда за 30 минути. 30 минути са доста време, но не и когато един мейл се зарежда минути наред. Така решихме официално да изкараме една аналогова седмица на острова и да не си купуваме достъп до интернет.

За вечеря хазаите ни препоръчаха

Анс Плейс,

приятна тераса в градината на замъка, където сега се помещава администрацията на острова. Стивън ни докара до града и ни остави пред заведението. Ан я нямаше, но ни посрещна вероятно сина й,  пълен младеж между 19 и 30 видима възраст. Менюто беше скромно, предимно риба. На тавана на заведението бяха опънати флагове от цял свят, както национални, така и на футболни клубове или градове. Българския флаг с мъдреше до този на Фолклендските острови, с които, както е известно, ни свързва братска любов.

Тук трябва да спомена, че

офертата от хотели и заведения е скромна

 Хотелите се броят на пръстите на едната ръка и само един от тях е наличен в booking.com. (към днешна дата са 6 – бел.Ст.)

Цената на двойна стая започва от 200 паунда на вечер. Препоръчвам сайта http://sthelenatourism.com/where-to-stay/ където са събрани контактите на всички, желаещи да печелят от туристи. Цените са около 30-50 паунда на вечер за самостоятелно бунгало или стая в къща, но имайте предвид, че интернета е скъп и може да отнеме седмица преди да получите потвърждение от съответните получатели на вашето запитване.

След като хапнахме, излязохме да се разходим.

Единственият град на острова – Джеймстаун

е построен в урвата, която е издълбала една река по пътя си към океана и по тази причина има само една дълга улица, която тръгва от пристанището и пълзи леко нагоре успоредно на реката, разделяйки се на две главни улици на около километър нагоре, по една на двата бряга. Тротоарите бяха пълни с хора които пиеха, пушеха и се поздравяваха, изглеждаше много приятно.

Както Стив ни обясни по-рано имаше два начина да се върнем обратно до бунгалото –  или с кола по пътя, който беше толкова тесен, че беше забранен за пешеходци, или пеша по

стълбите наречени Джейкъбс Ледър

 Това е въжен лифт за превоз на стоки от пристанището, задвижван от магарета до преди 50 години, сега е останала само спомагателната стълба с 699 стъпала. Тъй като нямахме кола, избора не беше труден – щяхме да катерим стълбата. Броя на стъпалата не ме уплаши, но височината на отделните стъпала беше до 30 см.

Бързо разбрах, че катеренето не може да се прибързва и че няма да бием рекорда за катеренето им , който е само 9 минути. Вместо това, сядахме няколко пъти и се любувахме на светлините и хората долу. Накрая, плувнали в пот, успяхме да се изкачим за 19 минути. Улицата горе беше абсолютно тъмна и колите, които ни подминаваха караха доста бързо, та пътя ни по-натам до бунгалото качи адреналина ни още повече.

На острова реално няма много опции за развлечения

 След сравняване на всички оферти, нещата за правене могат да бъдат класирани по следния начин:

• Разходка с кола – пътищата по правило за толкова тесни, че тези слизащи надолу трябва да направят път на качващите се. Единствено пътят от пристанището до летището е широк за две коли. Има турове с гайд, които траят около два часа и струват 30 паунда на човек.
• Разходка с лодка – в зависимост от вятър, дъжд и вълни, разходка започваща около 10 сутринта може да ви срещне с делфини, китова акула и птици гнездящи по скалите. Платихме 40 паунда на човек за разходка траеща 2 часа.
• Разходка на собствен ход – има доста добре маркирани пътеки, но някои от тях са изключително стръмни и необезопасени, така че не са подходящи за хора с фобии или в недобра физическа форма.
• Посещение на резиденцията и гроба на Наполеон – входна такса 10 паунда на човек.
• Плаж/къпане – има само един безопасен плаж с пясък, но в заливът е и товарното пристанище, където корабите разтоварват освен всичко друго и петрол и не изглежда особено привлекателно. Друг залив, в който може се плува, е Лемон Бей, но пътя до там е около 40 мин пеша или с лодка. Лотс Уайфс Пондс е третата алтернатива, представлява скални корита които се пълнят с вода при прилив. Пътя до тях обаче е 2 часа пеша в една посока, а пътеката е тясна и изключително стръмна.
• Ядене/пиене навън – дните, в които всичко е отворено, са петък и събота. Тогава има и хора по улиците до късно вечер. Понеделник до петък вечеря навън трябва да се поръча един ден предварително, с изключение на При Роузи, която за момента работи всеки ден. Основно ястие е 9 паунда, салата – 5, пица – 7, чаша вино – 4, а кафе 2.

И тъй, след среднощната разходка с риск за живота,

решихме че ни трябва кола

 Стивън веднага се нави да ни даде форда на жена си, дизел, малко поизгнил, но втората му скорост се оказа супер мощна, което беше от голяма помощ за изкачване на стръмните улици.

Първо посетихме

резиденцията на британския губернатор

 Посреща ни истерична лелка, като изтупана от някой британски сериал. Извини се, че губернаторът е на посещение до съседния остров Асеншън и поради това чистят, и няма да може да ни покажат навсякъде, както и да ни сервират чай със сладки (и да ни вземат 10 паунда). Отговорихме че е съвсем ок. В кратце, къщата е добре обзаведена двуетажна вила и има мебели от времето на Наполеон,  та и отпреди това. Снимки на кралското семейство са подредени по ранг и по поколения в приемната и към гостните. Кралското семейство обаче не е било особено заинтересовано да си посещава острова, последно принц Андрю, най-малкия син на Елизабет Втора, наминал за ден през 1984, но спал на яхтата си.

Окосеният двор пред резиденцията пък е дом на

Джонатан, гигантска костенурка,

 която не го е напускала през последните 183 години. Господинът изглеждаше в завидно добро здраве, похапваше трева, зяпайки ни безразлично. Може би беше късоглед.

Снимахме се и се разделихме с лелката, като й обещахме да пуснем мълвата за Св. Елена като за топ туристическа дестинация (с днешния пътепис обещанието е изпълнено – бел.Ст.)

След резиденцията, решихме да се разходим до

скала, която се казва Турския фес

 Паркирахме на края на една уличка и от там вървяхме няколко километра, докато стигнахме равна площадка, от която се виждаше трапецовидната форма на скалата.

В обратно посока пък се виждаше

началото на летищната писта

Решихме да се върнем по друг път и след поредица от грешни завои, излязохме на път, който го нямаше на картата ни от 1986 година, но пък от който се виждаше склона под летището, фантастично оцветен като дъга, всеки конус в различен цвят.

Вечерта решихме да пробваме

ресторанта на Роузи,

 но слязохме с колата, за да не се излагаме отново на риска да бъдем прегазени по пътя за обратно, когато щеше да е тъмно.

„При Роузи“ беше триетажна къща, отворила врати през 2017 година, едно от най-новите заведения.  На третия етаж имаше караокебар с трима клиенти, който се деряха на Марая Кери, а в ресторанта долу нямаше никого, та се наложи се да се покашлям, за да събудя Роузи, която беше заспала на един стол.

Роузи беше определено с индийски произход, някъде между 34 и 52 годишна и прибавяше „скъпи“ в края на всяко изречение. Поръчах си гръцка салата и пържени картофи, но инак имаха местна риба от по-интересните предложения и пици от по-малко интересните. Спонтанно реших, че джин с тоник би трябвало да се връзва на един английски остров и си поръчах един. Роузи дойде с една ниска водна чашка, ни лед, ни лимон, но пък пропорциите явно бяха точни, защото вкуса беше доста приятен.

На следващия ден посетихме

резиденцията, в която Наполеон е прекарал последните си години

 Противно на всеобщата представа, че човек в изгнание е самотен, с Наполеон тръгват за Света Елена не по-малко от 16 човека. Богатството му, което се измерва в милиарди евро днешни пари, очевидно е имало особено притегателна сила. Говори се, че в крайна сметка някой от обкръжението не го е дочакал да умре от естествена смърт, а е прибавил арсеник към вечерята му, нещо което се потвърждава от факта че трупа е напълно запазен, когато го изравят 30 години след смъртта му, за да го преместят в Париж.

Английският губернатор, който посреща групичката на острова, е бил пословично враждебен към императора и правил сцени при всяко едно оплакване от страна на французите, намалявайки бюджета им със всяка изминала година, така че Наполеон трябвало накрая да плаща на готвачи и градинари от собствения си джоб. Докато резиденцията се строяла, Наполеон и компания обитавали малка прокиснала от влага къща, в която плъховете се прескачали един друг без страх от обитателите.

Това, което видяхме, е резиденцията, в която той обитава последните си години.

Резиденцията и градината на собственост на Франция,

 та след евенутален брекзит, не е ясно как ще е с достъпа. В една от стаите срещнах и музейна уредничка, която се оплака от китайските туристи и от цените на зеленчука, нарастнали значително след замяната на кораба със самолет и то не с пенсове, а с паунди!

Кулминацията на престоя би трябвало да бъде разходката до

Лотс Уайфс Пондс

 Както споменах, това са скални корита, които се пълнят с вода при прилив и са дълбоки до два-три метра, така че човек може да се гмурка и да наблюдава риби, раци и друг морски добитък.

Предварително ни предупредиха да не слизаме до морския бряг с колата тъй като пътя е толкова стръмен и тесен, че няма да можем да вземем завоите. Така паркирахме при една църква и извървяхме около километър и половина надолу до морския бряг. Тук имаше каменен плаж и каменни огнища, вероятно за пикник. От морския бряг щяхме да вървим по пътека нагоре и надолу около час и половина, преди да стигнем езерцата на жената на Лот. Пътеката започна добре със зиг-заг и изкачване около 250 м над морето, след което слязохме в урва и започнахме изкачването към следващ по-висок връх. Тук от върха се разкри спираща дъха

гледка към Жената на Лот

Това е огромна скала, вероятно изхвърлена от вулкана преди милиони години и застинала във формата на човешки торс и глава. Почувствах се като Билбо Бегинс на път да хвърли пръстена в горящия вулкан.

Този път пътеката следваше изивките на урвата хоризонтално и точно, преди да излезе на следващата площадка, пътеката се беше сринала от дъжд или разместване на масите така, че човек трябваше да прескочи около половин метър и да се приземи на пространство не по-широко от 25 см , с отвесна ронеща се скала отдясно и нагоре, и със свлачище под почти прав ъгъл отляво и около 300 метра надолу. Аз скочих преди да съм регистрирал опасността на всичко това, което описах, но моя приятел Даг страда отвреме на време от пристъпи на страх от високо и не можа да се насили да скочи. Седна на пътеката с крака провесени над свлачището, отвори някаква книга и ми каза, че ще чака да се върна. Аз продължих, без много да мисля и с по-бърз от дотогава ход, надолу и надолу по пътеката.

Пейзажът изведнъж се смени към пясък и пустиня, обувките ми затъваха в пясъка, а бях все още на 200 метра над морското ниво, много нереално. От другия край се разкри и последния зиг заг до езерата. Направих снимки от високо.

Изведнъж се сепнах, че Даг може да е получил по-сериозен пристъп отколкото иска да покаже или пък да се е опитал да прескочи и да е паднал в урвата. Веднага си проверих телефона, но мрежа нямаше вече четири дена.  Което означава, че не мога да звъннна и на спешна помощ. Сърцето ми се разблъска, веднага изплуваха картини, как обяснявам на техните на погребението му, че съм го оставил сам да седи на урва с пристъп, а аз съм отишъл да си се къпя.

Пътят наобратно изведнъж се оказа по-стръмен и по-дълъг отколкото го помнех, плувнах целия в пот, какви ли не мисли вече тичаха из главата ми, а отгоре жената на Лот като огромен съдия ме наблюдаваше от всеки ъгъл. Стигнах камъка зад който беше свлачището и от задъхване даже не можах да извикам името му, викам ей сега ще получа някой топлинен удар и той няма да може да извика помощ и аз ще умра всред камъните.

В тая форма се появавам иззад скалата, а той седи и си чете и даже не вдига очи и чак като сядам на пътеката и камъни се посипват в урвата, той вдига поглед и си викам: „Ебаси щастието, че на никого нищо му няма!“

Показвам му снимки от локвите и веднага се съгласяваме, че нищо не е изпуснал. След това моментално тръгваме обратно към залива с камъните и барбекютата, където се мятаме във водата, само да установим, че влачи навътре със силата на цунами-вълна, почти се давим, но успяваме да се издърпаме един-друг обратно на брега и седим без никой нищо да каже доста дълго, трябва ни време да обмислим това два-пъти-близо-до-смъртта изживяване.

Тръгваме бавно нагоре, склона е ужасно стръмен, а аз се чувствам смачкан и изведнъж от нищото изниква един син лендроувър и приятен младеж ни пита, искаме ли да ни качи догоре. Оказва се, че това е Арън, на около 25 години, с жена си, които гледат зеленчуци долу до плажа, тъй като се събира дъждовна вода и е влажно. Арън кара и туристи с лендроувъра, гледам как умело върти волана, на по-стръмните се налага да спре напълно и да прави по 2-3 зиг-зага напред и назад, за да вземе завоя. Отговарям му, че сме паркирали колата току до ей оная църква и благодарим много за превоза, при което на излизане успявам да закача със задния си джоб пластмасовото покритие на езика за колана и го откъртвам нацяло, те чуват шума и се обръщат, но пластмасата я няма никъде и те не успяват да реагират, какво не е наред и ми се усмихват. И аз се хиля и искам да потъна вдън земя, а те стоят и нещо си говорят вътре и сочат седалката, докато аз бавно вадя ключовете на форда на Деби и се намъквам вътре. И си мисля, така е то, както баба обичаше да казва – няма ненаказано добро.

В остатъка от периода, повтаряме вече изброените забележителности, караме надолу и нагоре с форда на Деби, усъвършенствам тръгването от ръчна спирачка на стръмни наклони, ядем и пием при Роузи, успявам да купя две книги от библиотеката и да ги изчета, нещо което не се беше случвало от навлизането на интернет в живота ми.

Мисля често за приоритетите ми в живота и към края на престоя решавам твърдо, че оттук насетне приключвам с пътуванията на дълги разтояния, пътувания в които целите ми са Места и Неща и ги заменям с такива, в които ще срещам Хора.

Автор: Димитър Драганов
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Атлантически океан или писани от Димитър Драганов – на картата:

Атлантически океан, както и Димитър Драганов

Започваме едно пътуване до и из Австралия. Само че няма да стигнем веднага до там, защото ни чакат две предварителни стъпки. Първата стъпка в пътуването – Холандия – ни представя днес Василена. Приятно четене:

Мечтата става реалност

Епилог от юни 2019

Нека първо ви кажа, кои сме ние – Ник и Вася – англичанин, програмист и българка, организатор на събития. Вселената първо ни запозна в Англия преди 7 години, когато от Добрич заминах за Шефилд, за да следвам, а той беше в моето общежитие. От тогава сме като дупе и гащи, както се казва. А ако сте от хората, които ни познават, знаете, че тази мечта си е едно от най-ненормално нормалните неща, на които можем да се решим.

И така де … От няколко месеца пазим една тайна. Тайната е известна на много хора, по различни причини, но беше и тайна за други.  Да не мога да споделям тази огромна, вдъхновяваща и живото-променяща новина, с хората около мен е една от най-трудните емоции, които трябваше да преживея през тези месеци. И възможността, най-сетне да мога да си кажа всичко, ме прави почти толкова щастлива, колкото и самата новина!

Преди да обясня в повече подробности точно какво ще се случва, първо прочетете писмото, с което кандидатсвах пред Австралийското посолство за туристическа виза (след като веднъж вече ми я отказаха)

„Здравейте,

Благодаря, че отделяте времето да прочетете моето есе, в което описвам причината да желая да пътувам до Австралия и защо това изживяване е толкова важно за мен.

Пътуването ми до Австралия е обозначено от може би най-голямото събитие в 24-годишният ми живот – сватбата ми. На 27.10.2019 ще се омъжа за най-страхотният човек в животът ми, моят най-добър приятел и любовта на живота ми. Ето защо дългото ни пътуване из Австралия ще е и меденият ни месец. Не се замислихме и за секунда, когато обсъждахме дестинацията на месения месец – от години бленуваме за Австралия. Плажовете, планините, животните, храната и културата – искаме да преживеем всичко!

Толкова силно го искаме, че избрахме изживяванията по време на медения ни месец (преживяванията в Австралия), да бъдат сватбените ни подаръци от семейство и приятели, вместо материални вещи. Нямаме търпение да изживеем всеки момент – гмуркането в Големия Бариерен Риф, гушкането с коали, слънцето над Улуру, сърфирането по вълните на Пърт, красотата на 12-те Апостола, простора на залите на Операта в Сидни и откриването на толкова много неща, които дори не сме си представяли.

Има още няколко събития в този период, които ще направят това пътешествие особено специално:
– Моят рожден ден
– Рожденият ден на дъщерята на моята кръстница
– Рожденият ден на моята кръстница
– Шестата годишнина от началото на нашата връзка
– Коледа и Нова Година
– Рожденият ден на бъдещия ми съпруг

Надяваме се да отпразнуваме възможно най-много от тях с кръстницата ми в Пърт.

Искаме и да създадем напълно различен живот, когато се върнем в Европа. Вдъхновен от свободата, която търсим, но и стабилен до корените ни и начинът,  по който сме отгледани. И тъй като това го живеем вече 24 години имамe нужда да изследваме свободата, която може да предложи  само място като Австралия. Чела съм, слушала съм и съм гледала толкова много за Австралия, че достигам определено ниво на благородна завист, гледайки приключенията на роднини, приятели и други в социалните мрежи.

Въпреки това, ние знаем, че този дългосрочен пътешественически живот също не е за нас; просто няма да се справим повече от 4 – 5 месеца.

Планът е кратък и ясен:
Да кацнем в Сидни, да прекараме 2 – 3 седмици там докато си стъпим на краката, в разглеждане на забележителности, планиране и пазаруване за пътуването. След това ще пътуваме по северното крайбрежие докато стигнем Пърт, където ще прекараме празниците със семейство и приятели. След това се надяваме да се върнем в Сидни по южното крайбрежие, като посетим още приятели по пътя. Малко след Нова Година ще се прехвърлим в Югоизточна Азия, където ще обогатим познанията си за Света, преди да се приберем в Европа и да се установим в живот на пораснали хора, близко до семействата ни в България и Англия. Все пак, и двамата сме отгледани в много задружни семейства и не можем да си представим живот далеч от тях.

Нямам търпение да позволим на Австралия да промени живота ни и се надявам, че и Вие го виждате.

С благодарности,
Василена Коларова”

Имате ли около 20 хиляди въпроса в главата си? Нека да ви дам много дати, от които да ви се завие свят:

На 28ми май си подадох молбата за напускане на 25ти юни.

На 29ти юни летя за България, където усилено ще завърша подготовката за сватбата. На 27ми юли с Ник ще се оженим. След това сме на екскурзионно в България. После ще се върнем в Англия за второто ни сватбено парти на 17ти август. На 22 август летим за Кьолн, където ще прекараме 2 седмици, за да се запозная с новородения си кръщелник и да помагам на неговата мама. И на 6ти септември летим за Сидни! Там ще си купим ван и ще обиколим Австралия за 4 – 5 месеца, докато живеем във вана. След Нова година ни очакват – Бали, Филипините, Сингапур, Малайзия, Тайланд, Лаос, Виетнам, Камбоджа, Китай и България. Пък после… знае ли се?!?

Още 20 хиляди въпроса?

Идеята е да се сблъскаме с нови изживявания, които да ни позволят в крайна сметка да създадем живот по средата на двете крайности; такъв, който нито ще е подчинен на нечии други идеологии и цели в живота, нито ще е несигурен в дългосрочен план, т.е. устойчив (каква изненада!). И тъй като откровено не знаем как изглежда такъв живот и къде по Европа да го търсим, се надяваме да намерим идеята накъде между Австралия и Североизточна Азия.

Едно от нещата, които очакваме, когато се върнем в Европа е да се спрем на място различно от Английския остров, но разбира се не знаем къде. За това планът е от сега е дарим 70-80% от вещите си, за да останем само с най-важното и лесно преносимото. Но това е разговор за друг блог.

Това ще е едно от най-големите приключения в живота ми и се надявам наистина да ни промени за добро… все пак несъмнено промени ще има. Имам намерение да замина с конкретни цели и да се върна с три пъти повече!

Толкова холандско

Делфт, Амстердам, Хага и Ротердам

26 – 29 август

26 август

В

Делфт

сме от три часа, но само три минути са достатъчни да се влюбиш в това място.

Пътят ни до тук ни сблъска със (не)съществени проблеми и сложни дилеми – да гледаме гледки по пътя или да стигнем по-бързо. Магистралите, струва ми се, са най-интересно безинтересната структура в една държава. Пътуваш по тях, всичките еднакви, а все пристигаш на различно място. С неуморен туристически дух, ние се решаваме на дълъг и скучен път. Тръгнали сме за там, където ще стигнем, а не за пътя, по който ще пътуваме. 

В момента, в който слязохме от холандската магистрала, вече бяхме в Делфт. Разбираме по тоталния монопол от редови къщи, малки мостчета, зелени канали, велосипеди и мотори. Градчето е толкова живо, че се влюбваш мигновено. Има култура, история, архитектура, бира … и жужи от хора. Характерът му е по-голям от квадратните му километри. 

Посрещат ни с преливаща холандъчност. Разговорът със съседа на Матю и Питър протича горе-долу така:

Той: Добре дошли в Делфт! Предупреждавам, че е доста горещо в момента.

Ние: О, няма проблем…

Той: Не, не, не. Не знаете, какво имам предвид. Както казах, добре дошли в Делфт!

… отключвайки вратата

Ние: ОООООО!

Той: Отново, добре дошли в Делфт!

В момента, в който влезеш, си изправен пред практически вертикално стълбище. Трябва да започнеш изкачване на четири крака с влизането. Както бързо разбрахме – типично делфтско. Било е една къща, сега са две. И тази с повечето етажи получава и невероятното стълбище. 

Първият етаж, е перфектно въплъщение на Матю и Питър. С отворен план, мебели от средата на миналия век, с впечатляващи картини и цветове на стените, просто знаеш, че е тяхното място. 

И след това – етажа на спалните. Не мисля, че ще го запомним с добро. След още едно невъобразимо изкачване на вертикални стъпала, те удря гореща вълна (Добре дошли в Делфт, както казаха!).

Не мисля, че в холандските къщи е предвидено да има летни температури

Слязохме от там възможно най-бързо, с притеснение какво още ще предложи това пространство. Споменаха ни, че няма тоалетна там горе. А от това, което видяхме, банята представлява коридора между двете спални. Мивка и душ просто сложени по средата – холандците явно са точно толкова разкрепостени, колкото знаем.

Избягахме отново в центъра да търсим вечеря и хубави гледки, завършвайки вечерта с питиета до канала. Щастливи и удовлетворени. 

***

27 август

14:00 часа

Днес празнуваме първия ни месец от сватбата. В

Амстердам

За жалост, с постоянното присъствие на неканен гост – горещината. Заради този наш неприятел е напълно невъзможно да бъдеш турист, а още по-малко и да се наслаждаваш. Нуждата ни от постоянен достъп до студена вода е погребана от липсата на студена вода в холандските (и немските) чешми. 

О, и горещината снощи!!! Интересно, как така, уж няма глобално затопляне, а тези слънценевиждащи местности успяват ТАКА да се стоплят. Горките холандци – не са ги предупредили, че архитектурата им – годна когато е студено, някой ден ще е негодна, защото ще бъде горещо.  

Но, както и да е – обратно в Амстердам. 

С Амстердам нещо още не се разбираме

Вече обяд стана, а аз още нищо интересно не съм видяла. Да, бяхме в музея Стеделик и се насладихме на глътка модерно изкуство (и студен въздух), но даже и Ван Гог се наложи да пропуснем. Неподготвени бяхме, за опашките пред неговия музей. 

18:10 часа

И обяд мина, а Амстердам още се дърпа и ми причинява душевна недостатъчност. Аз ли нещо съм в грешка или просто всички тези обожателни коментари, които съм чувала, са били просто под въздействието на легалните тук вещества. 

Лутахме се безцелно и даже ми се наложи цял час да стоя в парк Вондел и да чакам една чапла да литне. Да, правилно прочетохте. Инатият ми мъж заядливо седя на земята с фотоапарат, насочен към една чапла на един клон, за да ѝ направи снимка в полет. А аз наблюдавах, как хората буквално се звереха в нас заради упоритостта на Ник.

Излетя де – чаплата. Взе и един час от живота ми със себе си.

Най-сетне, след цялата драма, се запътихме към района на

Червените Фенери

Къде другаде? И ето, че Амстердам започна да ми говори. И това даже преди да стигнем каките под фенерите. Най-сетне чар – редови къщи, за които си заслужава да извадиш фотоапарата – архитектура, вода, цветя и разбира се повявания на трева навсякъде (Навсякъде!). Колелета завзели улиците, пешеходците – незначителен брой и в опасност. 

***

28 август

Днес се събудихме на напълно различен климат. Явно наистина съм се объркала за глобалните затопляния (хм…). Внимавай какво си пожелаваш, както казват!

Сутринта бяхме посрещнати от облаци и опити за дъжд, но все пак обухме късите гащи за

Хага

Е, градът на правосъдието реши да ни поправи. Започнахме с преобуване с дълги панталони, после – вървене през лек дъждец в търсене на гледки и се озоваваме в кафене под пороен дъжд! Явно наистина ще е друго днес времето.

След една овесена каша време осъзнаваме, че вече сме минали през историческия площад. За това се връщаме да снимаме (ако няма снимки, били ли сме там въобще) и решаваме да тръгнем към много препоръчания плаж на Хага –

Схевенинген

Разбира се на плажа е мрачен ден, нищо че сме запасени с бански и хавлии. Примиряваме се с моето традиционно докосване на водата и боса разходка до кея.

Плажът може да е типично северно-европейски, но кеят не е. За максимално оползотворяване на пространството, с цел консуматорство, кеят е двуетажен. Остъклен с ресторанти и магазини от долу, а горе – ветровит с малки барчета, място за събития, площадка за бънджи скокове и виенско колело (за чиято гледка от върха не съм много сигурна – колко повече вода може да се види, когато си заобиколен от вода?!?).

Но едно нещо ще запечатам завинаги от тази голяма холандска променада и то е

арт парка

Голяма, интерактивна, терасирана площадка с бронзови човечета с големини от чаша за чай до 13-метрови гиганти, повечето в странни ситуации, гмуркащи се в земята или обковани като Гъливер. Ако на мен толкова много ми харесаха, можете да си представите екстаза на децата около нас. Четейки по-късно се оказа, че моето шесто чувство, както винаги е правилно. Всички странни човечета са извадени от приказки, свързани с морето и една от тях наистина е Гъливер. 

След странния ни обяд на плажа, решихме да се придвижим към парка с вятърни мелници на Ротердам, доказвайки липса на съпружеска комуникация. Двамата сме си представяли различни места, ама само единият има достъп до навигацията.

Вместо при паметника на ЮНЕСКО се оказахме в Схидам

Следователно вместо функциониращите мелници на Киндердайк видяхме тези на това село. Познайте кой, кое място си е представял… Но, мелниците са си мелници, снимахме се и продължихме. 

Следващата спирка беше

Ротердам

с уникалните си паркинг такси. Никога през живота си не съм виждала паркинг да таксува на всеки 15 минути сума, подходяща за нормалните паркинги за един час – 1€ / 15 мин. А пък аз си мислих, че хората доброволно карат велосипеди. С тази застрашаваща сума си наложихме лимит от два часа в центъра на Ротердам. 

Както винаги, пристигаме не особено осведомени за околностите и тръгваме на където ни сочи носът. Знаем само за пазара и кубичните къщи. Те пък взели и ги построили точно едно до друго. На снимки

пазарът

изглежда като магически стенно-прожекционен феномен. Не е. Но е не по-малко впечатляващ. Не мисля, че имам думите в речника си, за да опиша това място. Огромен, цветен и странен. Пазар за храна с жилищни апартаменти във формата на нещо като купол. Отново – твърде странен за думи, твърде голям за хубави снимки.  

С връзка грозде в ръка преминаваме през пазара и се запътваме към кубичните къщи. Дори без да се замислиш, виждаш, че Ротердам обича да е център на странната архитектура. Пазара, кубичните къщи, сградата с огромни жълти тръби, високата сграда пред кубичните къщи, класическата сграда до тях. На една от стените в комплекса на кубичните къщи има цитат от архитекта им Пийт Блом: „Какво е това? Палат или цирк?”. Не мисля, че има по-добри думи да опишат този квартал на Ротердам. 

Та стигаме до

Кубовете,

след като сме поразени от тази откровена странност, и аз просто не мога да схвана защо, как, какво и къде, що се отнася до Кубовете. Добре че една от къщите е направена като музей, че да могат да ми се наредят мозъчните вълни. Всъщност не е толкова умопобъркващо, когато си вътре. С радост ще остана там като на квартира тип AirBnB, която е супер технологично оборудвана. Но, никога не бих се посветила да живея и притежавам архитектурен паметник от 80те, в който най-вероятно нищо не мога да променя заради статута му. Един от големите кубове е хостел – това изглежда като страхотна идея. Иначе – не, благодаря!

След развързването на невроните в главите ни се връщаме обратно. Беше добър момент, защото точно тогава краката ми решиха да ме намразят и да решат да не продължат напред. Връщането в колата беше посрещнато с радост. 

Вечерта прекарахме с Матю и Питър. Какви са шансовете в седмицата, която по случайност решаваме да тръгнем за Холандия, те да пристигат в Делфт. След страхотна вечеря, достатъчно вино и хубав разговор, най-сетне се запътваме към този път хладно легло.  

29 август

Тази сутрин очите ми се отвориха около един час след тръгването ни. Краката ми силно ме ругаеха и отказваха да пресекат канала до колата. Магистралата беше отново в своя стандартно скучен образ. След това спонтанно посещение, Холандия може да ни очаква отново. 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com

Други разкази свързани с Холандия или писани от Василена Коларова – на картата:

Холандия, както и Василена Коларова

Booking.com

С Елена днес ще отскочим до Габрово. Приятно четене:

Габрово: До  Балкана  и  обратно

          Какво слънце се е изперило на хоризонта, напук на прогнозите, че всеки ден ще вали. Черният ръкав на пътя те засмуква от скоростта, а отстрани зелените глави на дърветата ти се покланят – „Хей, на добър път!” А лехите-войници са изпънали снага и на пръсти чакат да пораснат.

    В равното Загоре съм вече, градът е като шахматна дъска с прави улици  и с дъх на стар чайник от липите в него. Другият автобус е различен – балкански, с други на вид хора и с други нрави. Няма много време за суетене – категоричното  „тръгвам” постави всеки на мястото му и автобусът  се запревива по завоите, покрай еловата гора. А майската мъгла дойде изневиделица. Мрак, белота, стръмнини, фарове – имаш чувството че си в паралелен свят.

     В ниското долу вече се пилеят първите  сгради на Габровo

 А на автогарата  с домакините от

Боженци

 си говорим от двата й края. Ех, какво ли не прави техниката! Но затова пък бързо се разпознахме и … към Боженци. Кметковци, Съботковци още на –овци ,докато стигнем до някогашното колибарско селище, сега  Архитектурно-исторически резерват „Боженци”.

    Всички разказват легендата за Божана, която бяга от турците и се крие в шепите на планината. Сега в селището има два музея, килийно училище, работилница за пречистване на восък, църквата на пророк Илия и множество изгърбени  калдъръмени улички, които те водят до романтичните възрожденски къщи с покриви от дялан камък.

Габрово

       „Добре дошли и отишли” тези думи на великия сатирик Радой Ралин  посрещат и изпращат гостите в

Дома на хумора и сатирата в Габрово

 А котката с отрязаната опашка е на пиедестал, да се знае, че тук всички са най-напред габровци, после българи. Вицовете и анекдотите за тях  са безброй ,събрани на едно място. И естествено и габровските Адам и Ева   нямат равни по света – така де габровецът ще претегли ябълката наЕва, а на клона ще сложи бебето, та да му свири, докато спи. А на изпроводяк  Дон Кихоти Санчо Панса напомнят за себе си, заедно с Чарли Чаплин и Хитър Петър.

      Една дама на достопочтена възраст  влезе в

храма „Успение Богородично”

  ведно с двете си внучета, щъкащи като щиглеци край нея. Но… се укротиха щом чуха камбанния звън отвътре и  видяха  светнатия  полилей тъкмо под купола на църквата. Не случайно е толкова огромен – подарен е от Княгиня Клементина – майката на Фердинанд.  А камбаната бие още от средата на 19 век, когато известен габровец я купува и крие в Соколовския манастир. Някога турците не са разрешавали камбани, затова са се чували само черковните клепала. А тази камбана е извисила глас  при  възкачването на султан Азис на престола. Оттогава – та чак до днес ….

      Ако поискате да видите градския тип къща с бита на Габрово от края на XIX до 40-те години на XX век, елате в

Дечковата къща – сиреч регионалния исторически музей

 Тази  сграда е известна още като  „къщата на спомените”, защото каква ли не е била    – от сграда на Българския червен кръст до кметство. В нея има всичко, което може да побере един богат  дом. Известни габровски фамилии  Стомонякови, Ямантиеви, Хаджиберови, Гунчеви и други и … други са откъсвали от семейните реликви, за да вдъхнат   живот на тази възрожденска сграда.  Музикалната кутия тихо припява спомени редом със стария тръбен грамофон. А пианото напомня за някоя девойка , облечена с дрехите от съседната  стая и нагиздена с крисивите и изящни бижута. И вестник „Икономична домакиня „се мъдри”  редом с фотографиите на дами по бански костюми, които от днешна гледна точка си е цяло облекло – е те- банските   не са така оскъдни като сегашните . А какво е една къща без кухнята – като се каже „в къщи” българинът най-напред си представя кухнята, оттам започва упойната миризма на тогавашния дом.  

      Назад, назад по увития като змия път надолу към равна Тракия.  От автобус –  на автобус, от спирка –  на спирка , докато се покажат хълмовете  на Пловдив. Далеч в Балкана  останаха новите познанства, новите приятелства, които цедката на времето  неизменно ще сортира и подреди. Ще останат спомените, по които  ще се връща всеки един, който не е казал сбогом, а до нови срещи. 

                  Елена Бояджиева, Пловдив

Автор: Елена Бояджиева

Снимки: patepis.com и Владимир Георгиев

Други разкази свързани с Стара планина или писани от Елена Бояджиева – на картата:

Стара планина и Елена Бояджиева

С Цветелина продължаваме из Андалусия. Започнахме с Кордоба и Гранада, Естепона и Гибралтар, а днес ще продължим с Ронда, Марбея, Михас, Севиля и Мадрид за финал.

Приятно четене:

       Андалусия – слънчевата приказка  на Испания

част втора

Ронда, Марбея, Михас, Севиля и Мадрид за десерт

На следващия ден по предварителен план тръгваме за

Ронда

Ронда е на около 70 км от Естепона и пътят се вие високо в планината. След около 1,5 ч.  пристигаме и дълго търсим място за паркиране. Паркираме пред малка църква и тръгваме по централната улица. 

Тя ще ни отведе до главната забележителност –

мостът над каньона Тахо

Първо стигаме до панорамна площадка,  от която се откриват величествени гледки към каньона. Мостът свързва старата и новата част на Ронда . Висок е 98 м.  и е строен 40 години. За това пък е грандиозен. Извисен над каньона,  страховит и в същото време красив.

От моста се отправихме към арената за бикоборство. Тук е родното място на тореадорството.

В близост до моста и арената се намира кметството – сградата е много красива.

Сядаме за кратка почивка на главната улица,  за да хапнем

едно от кулинарните изкушения на Андалусия – чурериа,

нещо като нашето тесто за мекици, изпържено и сладко. Отправяме се отново към морето. По пътя надолу има прекрасни мирадори (гледки).  Спираме на едно такова място, за да зърнем от високо голф игрищата.

Слизаме до морето и влизаме в

Марбея

  Марбея е известен курорт в Испания. Частта,  която се намира покрай морето,  много прилича на нашия Слънчев бряг – хотели, хотели, заведения. Особено впечатляващо е пристанището – Порто Буенос. В Малта бяхме виждали големи яхтени пристанища,  но с такива луксозни яхти – не.

Тук е пълно с арабски ресторанти и, разбира се – с  араби. Не липсват и руснаци.

Отново поемаме към Естепона,  за да се потопим в спокойствието и тишината.

На следващия ден отново тръгваме към следващата дестинация –

Михас,

малко бяло село Пуебло – от испански – бяло село – приказно красиво,  сгушено в подножието на Сиера де Михас. Стръмен,  но много хубав път ни отвежда към селцето. За нашите представи обаче това не е селце,  а градче.

Влизаме  в Михас

и,  както си е редно,  дълго търсим място къде да паркираме. Паркингите са пълни,  по улиците няма места и след като вече няколко пъти сме обиколили уличките и се отчайваме,  полицай ни помага да паркираме.

Първото нещо,  което виждаме,  са прословутите

магарета. Това е емблемата на селото, 

 защото в миналото са носили вода с тях, а и са били единствен транспорт в планината. В центъра се намира магарешки паркинг.

Магарешката пиаца

е атракция,  която може би е единствена в света. Всяко магаре си има номер,  плетен намордник и още други плетени украси по главата,  красиви тъкани одеяла са наметнати на гърбовете им,  медени звънчета звънтят на шиите им.

Предлагат се и двуколки,  с които може да направите

обиколка на селцето

  Обиколката е още по приятна пеша. Малки, криволичещи, калдъръмени улички, осеяни с магазинчета за сувенири, керамика и кожени изделия примамват хиляди туристи. Попадаме и на

арената за бикоборство

тя е с нетрадиционната елипсовидна форма. Множеството кафенета и ресторантчета са пълни с местни и туристи. Улични музиканти разведряват всички, а сергии, на които се карамелизират различни ядки, разнасят невероятен аромат. В южната част на Михас, с поглед към Средиземно море , попадаме в малка

ботаническа градина

Тук виреят екзотични растения,  пред всяко от има надпис.  Но не толкова тези растения,  колкото гледката ,  която се разкрива от градина ,  привлича туристите. Широка ясна гледка към долината и морето приковава погледа ни. Толкова е красиво,  че ни се иска дълго да стоим,  а и ако може да останем тук.

Връщаме се в Естепона,  за да прекараме последната си вечер тук.  Сутринта с тъга пием последно кафе  и тръгваме към следващата се цел –

Севиля

Севиля е столицата на Андалусия и е разположен на река Гуадалкивир,  която е плавателна за круизни корабчета около града. Пристигаме в хотела по обяд. Настаняваме се и пак нетърпеливи тръгваме по забележителностите на града. Хотелът ни е на толкова добро място, че всички забележителности са на пешеходно разстояние.  Първо се отправяме към

Катедралата на Севиля

Тя е трета по големина в света. След дълго чакане на опашка, влизаме в катедралата  и отново сме възхитени от красотата и величието,  от архитектурата и позлатата.

Гробът на Христофор Колумб

е най-привлекателното за туристи място тук. Макар да са погребани само 200 г от неговите мощи (останалите са в Доминикана), трудно може човек да си пробие място, за да види величествената гробница. Композицията приковава погледа на всички туристи.

На  

Кулата Хиралда

  се намира камбанарията на катедралата.  Изкачваме се на нея ,  за да видим отвисоко Севиля. Прекрасно е!

За разлика от други кули (като например кулата на Свети Петър във Ватикана), тази не е трудна за изкачване, защото не е със стъпала. До върха се стига по полегата виеща се каменна пътека, на която има 34 площадки. Изкачването си заслужава, въпреки че горе има много туристи и снимки се правят трудно. За това пък може да видиш цяла Севиля от четири посоки. В подножието на кулата във вътрешен двор има портокалова градина.

От Катедралата поемаме към

двореца Алказар

Тук разбираме грешката си – не сме си купили предварително билети. Огромна опашка на два–три реда се вие около двореца. Решаваме да се върнем на другия ден рано,  преди да са отворили вратите на двореца.

Поемаме към площад Испания

Минаваме покрай много красиви стари сгради – Университета на Севиля,  Парламента,  красив парк, и… невероятна красота, човек трябва да го види, не може да си го представи. В полукръг е разположена невероятна сграда на пет етажа,  пред която има езеро. Малки красиви мостчета преминават над него и отвеждат към сградата.

 В подножието на сградата са изработени гербовете на всяка провинция на Испания, заедно с карта на местоположението й.

Сградата е направена за изложение през 1929 г,  но е подновена през 2011 г. Тук са разположени представителство на различни министерства,  информационни туристически центрове, магазини да сувенири,  изложбени зали. Сядаме на едни от стъпалата,  за да погледаме фламенко,  изпълнявано от младежи. На други стъпала заедно с местни жители слушаме стари испански песни. Може би най-красивото място в Севиля. И пак не ни се тръгва,  но малкото време,  с което разполагаме,  не ни дава да се отпуснем и поемаме към

кулата дел Ора/златната кула/,

която се намира на брега на реката. В миналото е имала отбранителна цел, а днес е туристическа атракция.

Главният търговски квартал на Севиля

се намираше в непосредствена близост до хотела. Затова не пропуснахме и дълга разходка из него. Три – четири дълги улици,  пълни с магазини на известни и неизвестни марки,  сувенири и заведения. Типично испански търговски улици. Пълни с хора – местни и повече туристи. Вечерта се отправяме на нощна разходка.  Много искахме да видим нощна Севиля.  За наша изненада градът не е от най-красивите нощем.  Единствено

площад Испания

грееше в ярка светлина под пълната луна.

На връщане към хотела установихме ,  че доста от магазините работят,  а беше около 1 часа след полунощ. Не пропуснахме да пазаруваме от такъв магазин.

Андалусия е известна с

марката магазини Коркчо

Тук се продават изделия от корк – чанти,  портмонета,  шапки, химикали,  тефтери…Толкова са красиви, че не знаеш какво да си избереш. А и не е нещо,  което се вижда често. След нощното пазаруване се прибираме приятно грохнали в хотела и след кратък сън отново потегляме – този път към последната ни цел –

Мадрид

Разстоянието Севиля –  Мадрид е доста голямо, над 500 км. Някъде след Севиля навлизаме в друга испанска провинция – Естрамадура. Това е бедна провинция, която разчита предимно на отглеждане на прасета и производството на хамон.

Чудехме се къде да се отбием ,  за да разгледаме още нещо и да починем,  но така и по-голям град или забележителност не намерихме. Влязохме в малко градче, за да търсим бензиностанция, тъй като по магистралите няма такива. Намерихме не само бензиностанция,  но и фирмен магазин за хамон. За наше учудване хамонът тук беше доста евтин и, разбира се, веднага купихме. Пътят продължава около множество ферми за прасета,  които се отглеждат свободно в огромни заградени пространства,  в които растат дъбове. Именно от хранените с тези жълъди прасета се прави най-хубавия хамон в Испания.

Около 18 часа

пристигаме в Мадрид,

предаваме колата,  без никаква драскотина, благодарение на добрия ни шофьор, и се отправяме да починем.

На другия ден ни предстои да разгледаме столицата на Испания,  и то само за един ден! Полетът ни е късно вечерта и затова си правим план какво и как да разгледаме за един ден.  Предварителните ни проучвания сочат,  че това е напълно възможно. И тъй като сме отседнали при приятели,  които живеят в Мадрид, те ни дават ценни указания.

В 9 часа сутринта се озоваваме на спирка на влакче –renfe – което за 40 минути ни отвежда до спирка Аточа. Това е възлова спирка,  която е отправна точка на нашето пътешествие из Мадрид. Поемаме пеша на север,  за да видим красивата сграда на националната библиотека.

И на кметството

Както и фонтанът, пред който празнува победите си Реал Мадрид

И статуята на Колумб на плаза Коломбо

Оттам тръгваме към

Гран Вия – главната търговска улица

Тя не е особено впечатлителна с магазини,  но за това пък сградите,  които се намират там са уникални. За разлика от много красиви стари сгради в България, в Испания те се поддържат в отличен вид.

От Гран Вия стигаме до

площад Испания,

който за съжаление е в ремонт и не можем да видим голяма част от него,  като например статуята на Сервантес. Малко разочаровани

тръгваме към площада с двореца

Отново огромна опашка ни спира да влезем вътре, затова се задоволяваме да го разгледаме отвън,  заедно с градините му.

Непосредствено до двореца се намира

„странна“ катедрала

Тя е построена в съвремието – последно през 1993 г е имало довършителни работи. Затова е напълно различна от катедралите, които видяхме в Гранада, Кордоба и др. градове на Испания. Катедралата е доста различна и отвътре – не е така красива и богато украсена като другите.

Продължаваме  към

плаза Сан Доминго

Този площад е особено привлекателен с две неща – закритият пазар и множеството заведения.  Закритият пазар е в долната част на площада и е доста голям. Има няколко входа,  а вътре е гъмжило от хора. Трудно си проправяме път през множеството,  за да разгледаме интересните сергии.

Тук може да се намери всичко – месо, риба,  зеленчуци,  маслини,  сладкиши, тестени изделия. Много е интересно,  но и много задушно и шумно. Излизаме и сядаме в малко заведение , за да хапнем тортиля със студена бира. Отпочинали,  поемаме към

плаза Майор

Спираме пред паметника на Филип Трети. Самият площад е много красив,  сградите образуват затворен четириъгълник,  площадът е в средата,  на първите етажи на сградите има множество магазинчета и заведения.  И тръгваме към последната ни цел –

Плаза Пуерта дел Сол / вратата на слънцето/

Това е централен площад,  абсолютен център на Мадрид. Тук среща си дават метро, влакче,  автобуси. Няколко са забележителностите – статуята на Карлос Трети,  часовниковата кула, нулевият километър – географският център на Испания и символът на Мадрид – мечето с ягодовото дърво.

Качваме се отново на влакчето и се прибираме,  за да се вземем багажа и да отлетим за България. Летището е огромно,  повече от 15 минути вървим,  за да стигнем до нашия изход. Казваме”довиждане „ на Испания и се качваме на самолета.

Осем дни, които ни се сториха като осем часа,  осем дни в приказна слънчева Андалусия,  с която не искахме да се разделим,  и на която обещахме , че отново ще се върнем.

Автор: Цветелина Грозданова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Испания, Мадрид или писани от Цветелина Грозданова – на картата:

Другата Испания и Мадрид, както и Цветелина Грозданова