Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:
Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“, както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка, чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко, близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля, която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд, на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност в която са живеели или живеят днес.
Какво ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за тях оставя човек?
Този вид екскурзии, които организирам всяка година в
се отличават с това, че винаги сме малки групи (до 20 човека), което ни позволява да посещаваме с джипове 4х4 места, които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси, терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…
Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия, издържайки на високи температури от близо 50 градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните животни.
.
Чувал съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират по 3 месеца оставяйки семействата си сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна отблизо с този начин на живот.
Пътувайки из
по места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.
В едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията). Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с „шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас, посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.
ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.
А онази жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.
Но ето че идва и момента да разкажа за
което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.
Първото нещо, с което се сблъсквам е
Домовете в цялото селище (като повечето такива в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.
Когато влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление, че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал съм случаи при които
Това е прекрасно, защото го приемам, като задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.
Те изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по света…
Бих искал да поясня какво означава
От многобройните разговори с местните и проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа следното:
който чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора), подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те, подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите, поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който е бил освободен черен роб.
Вече се подразбира, че
Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби, които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през периодите между X и XIII век. Също така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в Северна Африка от района на града Джене в Мали и че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на цвят – ЧЕРНИ ХОРА.
Най- интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел, различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.
Друга хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау, което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население, който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.
След като
търсейки благоприятни условия за своите животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.
и имат пряка връзка с пустинята. Техните прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа, който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай, ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се музика в порядъка на 3 дни и нощи без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде „БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните. Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“
Очаквам с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще си взема от моята доза – МАРОКО!!!
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мароко, Сахара или писани от Мишо Иванов – на картата:
Мароко и Сахара, както и Мишо Иванов
Booking.com
С Боряна ще заминем за Мексико – малко на плаж, малко на културен туризъм, малко на туризъм сред природата 
Приятно четене:
или по-скоро
февруари 2019
Въпреки многото изгледани Н.П. филми и прочетени ръкописи, Мексико тотално се размина с моите очаквания и представи. Няма да преписвам страници от Уикипедията, това са само мои впечатления.
Като се има предвид с кого граничи на север, очаквах да попадна в една по-развита страна. И така:
– разглеждахме го в неделя, и добре, че стана така, нямаше трафик.
със сигурност беше виждал и по-добри времена. В този ден на площада беше безлюдно. Направо на земята , се бяха разположили индианци , продаващи, според мен, някакви шамански изделия. Сградите наоколо бяха силно потъмнели от времето. Ситито, застроено с високите сгради на предимно американски корпорации също пустееше.
А когато тръгнахме към Сочимилко и навлезнахме в предградията, изведнъж попаднахме в едноетажна Америка, и така беше до края на пътуването ни. Мексиканците предпочитат да живеят в къщи, по-точно къщички от етаж, етаж и половина, с неизбежната малка цистерна за вода на покрива. Няма двор, няма градина. Фотосоларни батерии също няма. В тази слънчева страна държавата не стимулира този вид електрическа енергия, даже я облага с данък.
По улицата пред колата изкачаха разни хора и ни упътваха как да минем.
– Откъде знаят къде отиваме – питам нашия гид.
– Ами ние тук сме бели хора, къде може да отиваме – отговаря Ю., нашия шофьор и водач за следващите две седмици.
Това ме накара да се загледам в лицата около нас, защото си мислех, че ние сме в БЯЛА държава. Около нас щъкаха средни на ръст, набити , мургави хора, често с 10 и повече килограми отгоре, с почти никакви вратове, по причина на някаква генетична аномалия /единия от прешлените е атрофирал/. А в лицата им можеха да се разпознаят ацтеки, миштеки, толтеки, маи и дори олмеки, с тяхната силно мургава кожа и негроидни черти. Много ми се искаше да ги снимам, но ми беше неудобно. Съвременно Мексико се състои именно от наследниците на тези славни племена. Прегърнали католицизма, неособено работливи /и не ги обвинявам, в тая жега…/ …. и напълно забравили индианските си корени.
останали от времето на доколумбовия град на ацтеките, който си представях, че е парково пространство, на практика се оказа канали между подобни едноетажни къщички, повечето от които предлагаха на возещите се в лодките едно или друго. В самите лодки цареше голяма веселба: музика от транзистори, мариачи, и какво ли не още. На връщане от разходката веселбата беше в разгара си, всички пиеха и танцуваха, никой не гребеше / по-точно, трябваше да се оттласкваме с един прът от дъното/. Задръстването беше тотално и нашият лодкар, след като се мъчи да пробие стълпотворението половин час, накрая беше грубо изтласкан и се принуди да ни върне по други канали, Иначе сигурно щяхме да осъмнем там.
Следващия ден отделихме за Теотиуакан и Тула, от които Тула ми беше по-интересна. Там са намерени прочутите статуи, които носят със себе си неидентифициран и до днес уред, както и с емблематичните за това място колони.
Доколко една страна е туристическа дестинация аз определям по информационните материали за туристите и туристическите информационни центрове. Даже бяхме помолили Ю да ни намери по една пътна карта. Е, не ни намери. Повечето обекти са с вход 75 песо /или 7,50 лева. Поддръжка – почти никаква, в Ла Вента дори нямаше алеи, по които да стигнем до главите на олмеките. Паленке и Яшчитлан бяха тотално обрасли с тропическа растителност. Монте Албан /до Оаксака/ не беше нищо особено с изключение на местоположението – високо над града на един хълм с прекрасни гледки. Интересна беше и пирамидата в Чалула – сателитно градче на Пуебла. Тя изобщо не е разкрита, само едно ъгълче е експонирано , за да се види , че става дума именно за пирамида, а не за обикновен хълм. Затова път може да се влезне вътре. Една от загадките не пирамидите е, че всеки 52 години, когато завърши един общ цикъл на слънчевата и лунната година, върху старата пирамида се надграждала следваща – като матрьошки. / Само Чичен ица и Тулум са добре поддържани –с по 30 долара вход/. За това причината е недалечния Канкун и богатите туристи в него.
Почти веднага открих, че разните такоси, буритоси, енчилади и други храни на основата на царевични питки не ми допадат особено. Нито пък начинът , по който се ядат – свиваш ги подобно на дюнер и накланяш глава, за да не се покапеш със съдържанието, няма вилици, няма ножове. Но ми хареса , как ядат плодовете – поръсени с лют пипер от чили чушки, сол и изцеден лимон. Това ги прави изключително пикантни. А прочутата лютива кухня всъщност не е толкова люта /нашата е по-люта/. Чилито може за момента да ти пари в устата , но после не дразни стомаха, нито пък червата. Или поне в по- северните части е така. А халапеньото /люти зелени чушки/ пък колко е вкусно!
са подобни, правят се от сърцевината на растението агаве. Текилата – само то синьото агаве. Питиетата са подобни на ракия и неочаквано ароматични. Текилата ми допадна повече. След Оаксака посетихме една фабрика за текила. Всъщност долината на Оаксака е основното място , където се произвежда тази напитка. И производството изобщо не е лесна работа. Не е като „боднеш пръчка, пиеш вино“. Агавето расте 8 години и когато започне да дава признаци, че ще цъфти е готово. Но дотогава го пресаждат няколко пъти. Във фабриката , която посетихме си имаха собствени полета от агаве , като имаше растения на всякаква възраст. Младите са съвсем нагъсто, при всяко пресаждане се разреждат. После следва ферментация, печене, дестилация. На основата на текилата се правят и разните Колади – известните от детството ми Пиня колада, Банана колада и какви ли не други. Много са вкусни.
Но на юг от Оаксака времето стана ужасно горещо – 37 градуса и изобщо не ми беше до концентрати. Така открих
На основата на бира /за мен слабо алкохолна, благодаря/ с доматен сок и много лед. Но най-хубавото е, че ръбът на чашата е топнат в пипер от чили и сол. Даже си купих, за да си правя у нас, въпреки, че не съм по бирата.
са другото, което ми хареса в Мексико. Без нито една дупка! Затова пък голяма част от тях са платени. А между Чичен ица и Канкун има две шосета, едното платено , другото – не. Максималната разрешена скорост е 110 км. И почти няма пътни знаци. Няма и нужда. Там никой не бърза, не изпреварва, за всичкото време не видях нито една катастрофа.
Първият беше един
Прекрасно масто. Нямаше жива душа, освен пеликаните и чайките, с които си поделихме плажа. На пясъка бяха направени навеси. Въпреки , че не беше сезон местните ни предложиха да ни направят обяд. Червена тихоокеанска риба в станиол, която не запомних как се казваше, изключително вкусна! Докато чакахме да стане ни опънаха по един хамак, който иска на слънце, който иска – под навеса. Това беше и най- хубавия плаж, на който бяхме.
Следващият беше в
Много приятно място, хотелът беше на брега. Отидох да направя едно плуване, а когато излезнах от водата , плажната ми чанта с джапанките, хавлията и всичко останало я нямаше на брега.
Следващия беше
недалеч от Мерида, много симпатично. Мексиканците предпочитат да ходят там, защото е по-евтино. И тук имаше навеси по плажа и хапнахме прекрасна риба. А водата беше плитка към километър – два навътре и до пристана се стигаше по един дъъъълъг мост. По целия мексикански залив не видяхме нито едно водорасло.
Следващият беше
И тук за пръв път се срещнахме с големия проблем на Карибско море – водораслите. Не знам откъде ги взимат тези прекрасни снимки с палми и тюркоазено море. В Мексико такова нещо няма! Самите курорти по Ривиера мая са създадени след 1959 г., когато американците губят Куба. Дотогава брегът е бил завладян от мангрови гори. Сега повечето хотели са тип резорт, потънали в тропически насаждения, обикновено се вижда само входа и изобщо нямат излаз на плажа.
На
където се установихме плажът представляваше натрупани чували с пясък в различен етап на изсипване на пясъка от тях. Между тях и морето – планини и могили от водорасли, но не като нашите, а твърди и бодливи. И продължаваха навътре в морето, направо не можеше да се влезне във водата. Изключение правеха плажовете пред хотелите Хилтън и Хаят, пред които всеки ден един трактор влизаше в неравна и предварително обречена битка с водораслите. Но поне се виждаше, какво би могло да бъде, ако се чисти. Иначе дъното беше каменно, неравно и много неприятно. Духаше непрекъснат източен бриз и морето никога не беше тихо. Температурите от 29 градуса се усещаха като 37, заради голямата влажност. По-лошото беше, че нощем не спадаха под 24, човек просто не може да се почувства комфортно без климатик. Освен това от време на време се разнасяше силен мирис на сяра, и като се има предвид, че в цяло Мексико няма минерални извори, не можех да се сетя за нищо друго, освен за пречиствателни станции. Водата далеч не беше бистра , по-скоро, като тази на Слънчев бряг. Моята оценка е 1 ½ и то само заради топлата вода.
Ако искаш да си легнеш на тези лежанки, под чадърите – 70 лева, моля…
Иначе курорта беше пълен с американци, включително и по-средна ръка, които си носеха шезлонгите и чадърите на плажа. И всички викаха, ау, колко е готино, на Вас не Ви ли харесва? Ами като не знаят друго! Ние бяхме на Пето авеню и купонът се чуваше до зори.
След Пуебла – красив колониален град, всъщност единствения, който ми хареса, окончателно преминахме в „Едноетажна Америка“. Единственото, по което тези населени места приличаха на град, бяха правите и перпендикулярни улици.
гъмжеше от чужденци и наистина имаше донякъде бохемска атмосфера.
не се отличаваше с нищо особено.
Танци в ресторанта в Тустла Гутиерес
посетихме го по предложение на Ю. градът е построен върху 7 безстопанствени пирамиди от които бяха останали 5. Върху най-голямата от тях е изгладен голям францискански манастир, смята се, че е най-големия в новия свят. През 1993 г Папа Йоан Павел Втори го посещава и в негова чест целия град е боядисан в жълто. Днес този цвят е емблематичен за Изамал.
Логично селата бяха по-зле. Имаше цели области между Паленке и границата с Гватемала, които се опънали на правителството, когато се опитало да ги изсели. Сега се самоиздържат, имат си училища , здравни служби, магазинчета и общо взето представителите на държавната власт не са добре дошли. А за да се опаричат от време на време се занимават с бандитизъм. Особено между градовете Тустла Гутиерес и Сан Кристобал.
Плодовете и зеленчуците, изобщо храната беше много скъпа, примерно лимоните, на които са производители бяха 8 лева, Бананите – 2,80, сякаш ги внасяха от България! . А заплатите са на 1/3 от нашите. Текстилът беше на ниво ръчни станове. Имат много кожени изделия, но обработката на кожата също не беше на ниво.
Попаднах на него заради делфинариума. Иначе цената – 35 лева в двете посоки си беше направо американска. Самият остров е една плоска каменна палачинка, без плаж. Аз се вмъкнах в един дайвинг център / нали съм „бял човек“, никой не ме спря. Иначе, навсякъде , където отидеш, на входа ти слагат една хартиена гривна, знак , че си допуснат през входа. Тук във водата, която беше наистина чиста, се слизаше по стълбички. И добре, че прилежащата част от морето беше оградена. Имаше толкова силно течение, че както си плувах, видях как ме изпреварва последната шамандура, т.е. аз плувах на изток, а течението ме влечеше на запад и то по-бързо, отколкото аз плувах и ако не се бях хванала за въжето нямаше да мога да се върна в центъра.
Иначе градчето Косумел беше много приятно, ако не знаеш къде си, можеш да решиш, че си на някой гръцки остров.
Сеноте са дълбоки карстови дупки, някои дълбоки 100м, характерни за полуостров Юкатан и всъщност единственото място, където можеш да се охладиш. Голям кеф е да се плува в тях.
Знаех, че северните части на Мексико се характеризират с полупустинен климат, но за южните части очаквах тропическа зеленина. Кой да ти каже, че в тропиците широколистните дървета също свалят шумата през зимата. Така, че докато прекосявахме страната в посока север-юг гледката изобщо не беше живописна, а по масивите на Сиера Мадре се зеленееха единствено иглите на кактусите, набодени като на игленик по склоновете. В провинция Юкатан пък преобладаваше проскубана и непроходима храстовидна растителност. Ю каза, че тук почвата е много бедна, по-скоро камънак, затова никой не си дава труда да я разчиства за обработка
Каквито и животни да имаше, не ни се показаха. Само орли, толкова орли не бях виждала през живота си, и пеликани и чайки по крайбрежието.
Езерото Селестун се намира сред мангрова гора и е дълбоко до кръста. Влиза се със специални плоскодънни лодки.
– намира се на изхода на Тустла Гутиерес, дълъг е 22 км и наистина впечатлява с високите си вертикални стени.
Освен него в тази част на Юкатан има още няколко подобни, но местните жители предпочитат да не ги популяризират.
Този водопад, общо взето световно неизвестен, формиран в продължение на хиляди години от калциевия карбонат на горещи извори, се намира в долината на Митла. Повечето местни жители наричат този замразен водопад „Врящата вода“. Плюсът на вкаменения водопад е, че можете да се насладите и на естествени водни басейни на върха на планината, от където извира – една истинска баня на ръба на една пропаст.
Тук срещнахме и единствените българи за всичките 20 дни. Оказаха се от турски произход, от години живеят в Охайо и казаха, че са дошли в Мексико, за да избягат от ужасната зима. /всички видяхме снимки от замръзнало Чикаго/
КрайBooking.com Booking.com
Автор: Боряна Йовкова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мексико или писани от Боряна Йовкова – на картата:
Мексико и Боряна Йовкова
Booking.com
Законопроект, внесен в Джорджия, САЩ, тази седмица, предлага Съвет по журналистическа етика да наблюдава новините в щата. Законопроектът предвижда съвет, който да създава и прилага правила, задължителни за медиите. Съветът ще се помещава в училището по журналистика и комуникации на Университета в Атланта, Джорджия, ще разследва жалби за нарушения на етиката и ще разработи “доброволен процес на акредитация” на новинарските медии и отделните журналисти.
CBS публикува мнението на професор по медийно право от Атланта:
Georgia lawmakers have filed legislation to create a state Journalism Ethics Board to develop “canons of ethics” for journos. Also authorizes civil penalties if news orgs don’t grant certain access to work product. https://t.co/bqby5h0IQA My full statement is below: pic.twitter.com/AlR2LtUOs5
— Jonathan Peters (@jonathanwpeters) April 3, 2019
Австралия е приела изменение на Наказателния кодекс ( “Sharing of Violent Abhorrent Material”), предвиждащо санкции за платформите и лицата, които ги представляват, ако не контролират материали с насилие.
Специалният докладчик по въпросите на борбата с тероризма и правата на човека и специалният докладчик по свободата на изразяване предоставят критичен коментар за новия закон.
Global Network Initiative (GNI) също публикуват позиция, в която изразяват загриженост по повод ефектите от новоприетия закон.
На 8 април 2019 г. се очаква британската Бяла книга за мерките към причиняващото вреда съдържание онлайн, изготвена от правителството. По информация на медиите, които са виждали проекта, мерките са сходни с австралийските – вкл. създаване на нов регулатор (първоначално може Ofcom да изпълнява съответните правомощия). Обхватът на препоръките е широк. В съвместен предговор министърът на вътрешните работи и държавният секретар по въпросите на културата, медиите и спорта казват, че е време да се премине от саморегулиране към ясни законови стандарти, подкрепени справомощия за прилагането им. От компаниите ще бъде поискано да приемат и собствени етични кодекси и да се отчитат публично – по модела, приложен от ЕК.
Опозицията приема така описаните идеи и се съгласява, че “трябва да се направи нещо, за да принудят шефовете на интернет компаниите да поемат отговорност за вредите, речта на омразата и фалшивите новини, които се провеждат на техните платформи”.
Критиките започнаха в аванс, Index on Censorship. Но самата Бяла книга ще видим на 8 април.
С Янита днес ще идем до едно странно за мене място – Център за реабилитация на тюлени И вие не знаехте, че има подобно нещо в света, нали? Затова – приятно четене:
Градът
особено през зимата. Близостта със студеното море от север, винаги засища крайбрежните земи с някаква особено отблъскваща студенина, която по всяко време на годината се усеща много осезателно. Освен обичайните ниски за региона температури, през зимния период и вятърът понякога е убийствено студен и силен.
За късмет, в средата на февруари времето се случи ясно и слънчево, но съвсем не и топло. През зимата холандското слънце няма нито топлина, нито ласка – само светлина, която не оказва особено влияние за затопляне на климата. Не, че децата се интересуват много от това, наслаждавайки се на кратката си февруарска училищна ваканция, всички са навън и се пързалят с кънки из каналите в града в обозначените за целта зони. Ако студът се задържи за около седмица и градските канали замръзнат, при достатъчно дебел лед над 12 см, всеки може да се пързаля със зимни кънки, както из градските канали, така и в близкото плитко езеро Патерсволдсемеер (Paterswoldsemeer) , а кънки могат да се намерят и под наем.
(или Хронинген на нидерландски език)
е пристанищен град, който се намира в североизточната част на Нидерландия, съвсем близо до границата с Германия. Известен е с това, че тук е изграден най- големият корабостроителен център в Ниската земя. В централната част на града открих църквата Мартини, изкачването на прилежащата й камбанария открива чудесна панорама над покривите. По-дългата разходка из иначе красивия и приветлив на вид град отложих за лятото.
Напускам Гронинген в северна посока, пътувам към бреговете на
и към най- северните точки на континентална Холандия при Ноордполдерзайл и Еемдсмонд (Noordpolderzijl, Eemdsmond). Вятърът се усилва и добива застрашителна сила, която си играе с колата като с детска играчка. Пътят е тесен, само от една лента, в която разминаването с насрещно движещи се автомобили е доста опасно, ако не се спазва задължителната ограничена до 40 км/ч скорост за придвижване. Маршрутът преминава през пуста, равна и замръзнала от февруарския студ земя, като само от време на време пасторалния сив зимен пейзаж се разнообразява с някоя фермерска къща от червеникави тухли, издигната сред нищото на пущинака.
С приближаването към
се вижда не особено високата дига от около 10 метра, която опасва грижовно брега надлъж и нашир, докъдето ти видят очите. Под нея са изградени хидросъоръжения, които отвеждат морската вода по време на прилива първо в едно голямо изкуствено езеро, след това водата с цвят на кафява глина поема своя път по напоителните канали, кръстосващи в строго геометрични форми обработваемите земи наоколо.
Изкачването на дигата е позволено, стъпалата са обезопасени с високи метални парапети, които не бива да се докосват с гола ръка нито през зимата, нито през лятото. Панорамата към морето е красива и заслужава повече внимание, но в този студ, усещащ се заради бурния, леден и всепронизващ вятър, като минус 17 градуса, останах само около 10 минути, полагайки огромни усилия да се задържа изправена и с отворени очи. Ваденско море се забелязва като тънка синкава ивица на хоризонта, до която отвежда канал, покрит с ръбести буци лед. В други годишни времена, със сигурност това е кал.
Съвсем неочаквано, в това противно време на същото място не се оказах сама, а с доста други посетители. Някои от тях, нахлузили високи и дебели гумени ботуши, се спускаха от другата страна на дигата и се разхождаха пеша чак до морето. Как? Не знам. Изглеждаше като акт на самоубийство на добра воля. В подножието на дигата се намира и една къща, приземния етаж на която е обособен като кафене – това е Café ‘t Zielhoes. След продължителните разходки из леда, всички се завръщат до входа на кафенето, където има огромна кофа с топла вода и гъби, за почистване на обкованите им с лед ботуши. Като някакъв ритуал, след старателното почистване, всички задължително остават за около час поне в компанията на гостоприемните домакини на парче ябълков пай с чаша горещо кафе. В този изключително суров и ветровит район през зимата е цяло щастие да попаднеш в такава топла и уютна обстановка, работното време е от 12 до 17 часа, само в почивните дни от 10 до 17 часа.
От Ноордполдерзайл разстоянието до Питербюрен е около 15 километра.
е село, известно с намиращия се там
който отдавна ми се искаше да разгледам.
Центърът е изграден в един от заливите на Ваденско море. Основната му функция е спасяване и отдаване на медицинска грижа за тюлените, които са получили наранявания от корабни витла или риболовни мрежи, от нападения в морето или от замръсявания в естествената им среда на живот. Всички тюлени след рехабилитационния период, който трае от няколко седмици до шест месеца, се връщат обратно в естествената си среда на живот, тоест във Ваденско море.
Спасителните акции са обособени в три фази, първите две са свързани с изолиране на животните в единични вътрешни (покрити) басейни, ако здравословното им състояние го налага или в общи вътрешни басейни, където са по двойки. В третата финална фаза от рехабилитационните грижи, тюлените се оставят във външни открити басейни, където се завръщат към естествения си начин на живот и хранене, малко преди да бъдат върнати обратно в морските води.
Понякога се случва така, че по време на престоя си в центъра, тюлените освен че се лекуват, се и размножават. Малките тюленчета, обаче трябва да останат за по- дълго време в Питербюрен, докато придобият самостоятелни навици за живот. На ден, всеки един тюлен се нуждае от 5 килограма риба, а това не е никак лесно в опитите да се изхранват и до стотина тюлена, понякога и повече дори.
Изследователският център за рехабилитация на тюлени е отворен за посетители всеки ден. Освен тюлените, тук може да се разгледа и музейната част, в която е разказано стъпка по стъпка за основаването на спасителниата мисия, както и за цялостната й дейност през годините до днес. Особено интересно място за деца от всички възрасти.
Цени на билетите за вход: за възрастни 8,50 евро, за деца на възраст от 4 до 12 години цебата на билета е 6 евро, а най- малките деца до 3 годишна възраст се допускат безплатно. Безплатен е и паркингът, който обаче се намира не съсем близо до сградата на рехабилитационния център, този в непосредствена близост е платен. Има и магазин за сувенири, както и кафене. Адресът е Hoofdstraat 94a, 9968AG, Pieterburen, Nederland.
Автор: Янита НиколоваBooking.com Booking.com
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Холандия или писани от Янита Николова – на картата:
Холандия, както и Янита Николова
Booking.com