Днес Боряна ще ни води в Узбекистан. И ако досега сме били в само в Ташкент, и то отдавна, то днес ще обиколим из цялата страна.

Приятно четене:

Узбекистан

през Азербайджан

Баку – Губистан – Ургенч – Хива – Хорезм – Бухара – Сармишки каньон – Нурата – Самарканд – Ташкент

април 2018

Като кажа отивам в Узбекистан, срещам празни погледи. Никой не свързва тази екссъветска република с Пътя на коприната, да не говорим за Самарканд и Бухара.

Пътят на коприната е мечта за всеки пътешественик. Трудно ми е да си представя как на времето са прекосявали пустини и планински вериги. И то без gps! Този път е предизвикателство и днес. Няма годишно време, подходящо за всички климатични пояси, докато в пустинята е 50-60 градуса, в планините снегът все още прави проходите непроходими. Затова решихме да го направим на етапи.

И така, през Москва или през Истанбул? Нито едното, нито другото – през Баку, за да видим и Азербайджан като бонус. Освен това имаме 2 полета по 2.5 часа, вместо 2 х 4.5 часа.

Бат Бойко договори от нова година нискотарифната Бута да лети веднъж седмично София-Баку-София.

Визите:

• За Узбекистан се иска пригласително писмо. Хотелът, който букнахме в Ташкент се съгласи да ни направи тази услуга. На летището доплатихме минимално за групова виза. Бяха ни предупредили, че при влизане описваш, какво внасаш, на излизане, какво изнасяш, изискват се всички регистрации от хотелите, в които сме спали. Нищо подобно. Намаше никаква проверка, нито декларации.
• За Азербайджан – онлайн, но внимавайте, само в правителствения сайт https://evisa.gov.az/en/ ! Всички останали или те цакат, или са некоректни, изобщо – изнервиха ни. Азербайджан се води асоцииран член на ЕС и е крайно време да си промени визовата политика. Наистина, за международни прояви, като евровизия или, както ние се случихме по време на Формула 1, те пускат срещу показан билет, но това не е решение.

Азербайджан

Азербайджан е една от най-бързо развиващите се икономики в момента.

И как не , с това черно злато. Наричат Азербайджан страна на огъня и вятъра и тя е точно това. През повечето време ни брулеше немилостив вятър откъм Каспийско море. За последните 25 години азерите са успели да забравят руския, но за сметка на това не са научили английския. Няма и да го научат, докато помпите вадят петрол от земята . Азербайджан не е туристическа дестинация и това също е причина.

В Баку

има бум на строителството, но не както у нас. Социалистическите традиции са се запазили повече отколкото азерите искат да признаят. Цели квартали се изравняват със земята и на тяхно място се строят нови сгради в стила на най-добрите европейски традиции. Всичко е стилно, в тон, браво на тях.

В Баку си бяхме наели апартамент, какъвто всеки би искал да има. Бяхме си уговорили и кола, с която да посетим

Губистан – прочут със скалните си рисунки

Градът се намира на 60 км южно от столицата, а недалеч от него има и кални вулкани, още една забележителност. Въпреки, че България се слави с богато минало, точно такива рисунки нямаме. /Тези в Магурата са съвсем различни/. Тур Хейердал на няколко пъти ги е посещавал, подозирам, че е било по причина на лодките.

Столицата беше почти блокирана , издигаха ограждения заради Формула 1, (и заради ниските цени на горивото, естествено). В Стария град – едно приятно място, слава Богу нямаше достъп на автомобили.

Другите забележителнсти,

които посетихме на връщне от Узбекистан бяха нa север – Горящата планина Янардаг, Атешгах – Зороастрииско светилище с непрекъснато горящи огньове и

Джамията Мир Момсун Ага

– един сравнително млад светец ,/ роден 1890 г./, която отвътре е цялата в огледални апликации, нещо, което може да се види в Иран.

Огледалните плочки, ако мога да ги нарека така, са поставени по начин, че да не отразяват, но в същото време създават невероятното усещане за пространство в тази сравнително неголяма джамия. Освен това на нашия шофьор му стана много приятно, че знаем за това място и каза , че обича да ходи там с цялото си семейство.

На връщане спахме в хотел на брега на морето – до Аквапарка, който, естествено , още не работеше. Отвън изглеждаше прекрасно. Отвътре – ужасно. Коридорите бяха оформени като патио, с прозрачен таван и още отсега беше парник. Прозорците гледаха към една стена, на по-малко от метър, очевидно строена по-късно. Вратите бяха изметнати, от предишните посетители си стояха шампоаните,/а сигурно и чаршафите/. ТОЛКОВА ЗА АЗЕРБАЙДЖАН.

Узбекистан

Решихме да го правим хронологично – от най-древната част към столицата –

от Хива, през Бухара – Самарканд , до Ташкент.

На летището в Ургенч

ни посрещна страхотен парад с духова музика и всичко по протокола. На нашите въпроси отговориха, че очакват президента на Туркменистан на визита и правят репетиция. Причина за посещението – след 25 години им е светнало, че визовият режим е съвсем излишен. /По времето на СССР между становете е имало кольцо за подаване на ел. енергия – през зимата я произвежда Киргистан и подава на Узбекистан, през лятото обратното. Сега тази връзка е разрушена и Узбекистан страда от липса на вода, а Киргистан има режим на тока. Дано им светне и по този въпрос/.

Най-голямата забележителност на Ургенч е 34 км тролейбусна линия с Хива.

Тролей не можахме де видим, защото по цялото трасе течеше преасфалтиране. Посещението било отложено с 4 дни, според мен именно за да довършат въпросните ремонти.

В Хива

също не спираха да мият площадите, а групи с национални носии танцуваха в стария град. Новият град, както и Ургенч и другите градове в Каракалпакстан са с ниско 1 – 2 етажно строителство.

Хотелчето ни се намираше на най-хубавото възможно място – на входа на Хива. Отвън изглеждаше чудесно – с огромни тераси на първия и втора етаж, откъдето, като от трибуна се виждаше всичко. Отвътре беше пълна мизерия – малки /ама наистина малки/ стаички , почти без прозорци, което стана повод за разправии. Но така беше и в Бухара. Прозорците не са на почит в този пустинен сват – правят ги повече да има някаква светлина. За сметка на това стените се дебели по един метър, че и повече. Казаха ни, че този хотел ще бъде съборен /изобщо няма да се учудя/. На негово място ще построят някое петзвездно чудовище, но ние имахме късмет.

Нашата първа дестинация беше

Хорезм

Смята се, че тук се е зародил Зороастризма и Хорезм е бил Египет за Средна Азия.

За съжаление дъждовете /колкото и да са малко/ не са оставили много от крепостите, строени от кирпич. Денят беше слънчев и ветровит – с леден вятър, направо мъчение. Затова оценихме изключителния уют на юртите. Тихо и спокойно място, приятно прохладно, просто рай след екстремните условия отвън.

Вечерта и следващия ден посветихме на

Хива

Лично за мен това беше най-прекрасното място в Узбекистан.

Далеч от основните пътища градът се е запазил някогашното си великолепие, единственото място, където можеш да си създадеш цямостна представа за онова далечно минало. А и подготовката за посрещането на Гурбангули Бердимухамедов допринасяше за празничното настроение.

Следобед трябваше

да потегляме към Бухара,

но блокираха пътя и едвам се добрахме до колите. Шофьорите се бяха подготвили с дъвки и семки, защото дългия 480 км път е ужасно еднообразен, направо те приспива.

Така

прекосихме пустините Какорум и Казълкум

/черната и червената пустиня, на техните осолени почви нищо не вирее/, излезнахме от областта Каракалпакстан, хвърлихме едно око на

Амударя – на другия бряг беше Туркменистан

Пътят е нов, старият е останал в Туркменистан, само последните стотина километра ни измъчиха.

Бухара

– хотелчето се намираше на една пресечка от центъра и още се строеше. Хазаите бяха изключително гостоприемни. Уредиха ни гид, който да ни покаже стария град. Много приятно място, но ми бледнееше след Хива.

На другия ден се отправихме към Навои. Идеята беше

да видим скалните рисунки в Сармишкия каньон

Обаче нашите шофьори казаха, че ще ни трябва специално разрешение от полицията в Навои, защото том има златни мини.

Денят беше дъждовен и ветровит, и когато ни предложиха да ни покажат скални рисунки, които са ни по пътя ние се съгласихме. Те изглеждаха съвсем различно – изображенията бяха 20 – 40 см, за разлика от азерските , които са в естествен размер.

После влезнахме в

Нурата,

където освен крепостта, останала от времето на Александър Македонски, има и ислямско светилище , свързано с извор. Там, както и на другите им светилища, които посетихме, беше пълно с народ /въпреки, че беше средата на седмицата, имаше и сватби/.

Узбеките на всяка джамия имат часовник с часовете за молитви, но не забелязах да са ревностни мюсюлмани, нито пък ги привикват с високоговорител.

От Нурата до Самарканд

минахме между две планински вериги, в подножието на които се бяха сгушили селца – явно там има вода. Извън Бухара се намира

светилището – пещера на Давид,

почитано от три религии – христянство, ислям и юдаизъм.

Дотам се качихме на коне, стопанисвани от таджики. Изобщо целия този район е таджикски. Вътре в пещерата беше страхотен задух и не можах да влезна докрая, въпреки, че нас като бели хора ни позволиха да предредим тълпата.

Самарканд

Хотелчето беше добро , но закуската беше наполовина на тази в Бухара, а вратите на стаите не бяха уплътнени и нощем от лобито на хотела нахлуваха кълбета цигарен дим в стаите.

Тук също взехме гид . Цялата история на Узбекистан е формирана около

техния велик пълководец Тимур /Тамерлан/

което значи куц. Той е стигнал даже до Константинопол през 1402 г. и даже стреснал европейските велможи. Да се чудиш, защо се е юркал.

От Самарканд направихме еднодневен излет до Шахризабз – родния град на Тимур.

Повечето екскурзии минават оттук и има защо. Пътят минава през планина и т.нар. Дяволска долина, където е сниман филмът Апахи, когато ДЕФА правеше индиански филми (DEFA Deutsche Film-Aktiengesellschaft – киностудията на ГДР, а ГДР е Източна Германия преди да падне Стената през 1989г, а Стената е Берлинската стена – бел.Ст.) В долината са разпръснати камъни с причудливи форми, като най-прочутите влюбените динозаври, се виждат и от шосето.

В самия

Шахризабз

спряхме за кратка почивка и ядохме най-вкусния и сочен кебап, който съм вкусвала през живота си. Самият археологически комплекс е в чудесен парк, а останките от медресето са най-големите в цял Узбекистан. Този комплекс обаче не е реставриран, защото , както ни обясниха, не се знае , как е изглеждал първоначално.

Пътят от Самарканд до Ташкент

искахме да го минем със скоростния влак Афросиаб, за който обаче билетите се свършиха още в деня на пускането им /40 дни преди датата на пътуване/ и пътувахме с Шарк. Това беше най-голямото мъчение. Мислехме последния ден да отидем с влак до Ферганската долина, но този влак ни отказа.

Ташкент

си е съвременен град, много зелен, презастроен след земетресението през 1966г. Беше голяма мъка да открием стария град, който едва ли ще го бъде още дълго. В цял Узбекистан не видяхме информационен център за туристи / само в Бухара имаше, грижливо скрит зад сергиите и без никакво обозначение/. Нямаше и кафяви табели.

Направихме еднодневен излет до язовира Чимкент, който се намира на североизток от Ташкент и вече навлиза в планините на Киргизстан. Там също има скални рисунки, но за нашите шофьори беше по-важно да ни набутат в един наистина ужасен ресторант. На връщане си купихме пресни ягоди, продавани както у нас, край пътя.

Малко е обработваемата земя в Узбекистан

Там , където я има се отглеждат по две реколти, над ягодите се извисяваха ябълкови дървета, а след пшеницата садят ориз. Затова е пресъхнало и Аралско море, водите на Амударя и Сърдаря не стигат дотам.

Последния ден, отреден за самия град, температурата беше 35 градуса и едвам успяхме да стигнем до близкия парк.

Автор: Боряна Йовкова

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Бухара:

Booking.com

Други разкази свързани с Узбекистан – на картата:

Узбекистан

А също и в Хива

Booking.com

Продължваме, за да завършим околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, бяхме в Хонконг и Токио, а днес – в Сеул и в Банкок, след което ще затоворим кръга.

Приятно четене:

Сеул и Банкок

част трета на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Първи впечатления от Корея:

Пристигнахме в Сеул рано сутринта, около 5. Пилотът каза, че температурата навън е -3. Направо ми настръхнаха плешивините. Как пък не прочетох един ред за тая Корея, преди да взема билета?!

Хванах някакъв влак, който вози към центъра. Влакът пътуваше през заснежени полета, а минахме и мост над една замръзнала река. Аз пак не бях спал от близо 30 часа и дремех между спирките. Преди всяка спирка по уредбата гръмваше корейска традиционна музика и ми изкарваше акъла.

Пристигнах в кварталчето, където ми е квартирата. Много приятно кварталче. Тесни улички, пълно със заведения и хора,

зверски студ

– все едно си на Банско. Само дето на Банско от сергиите не мирише на риба… хаха. По улиците кошчета няма.

Влязох в един супер малко да се сгрея. Гледам, до касата един

леген, а в него врят някакви адски карантии

И се издига смрадлива пара. А иначе суперът си е модерен – европейски тип.

Цените – страшни. Бирата почва от 5-6 лева за кенче.

Бая по-скъпо от Токио. Преместих се в едно кафе, нещо да закуся. И идва една жена, застава права до мене, гледа ме втренчено и не мърда. Питам я какво иска, а тя ми сочи една книга на масата. Явно си я е забравила. Дадох ѝ я тая книга, аз първоначално си мислех, че е менюто. Обаче жената пак стои над мене, мълчи и гледа втренчено. Сочи пак масата и нищо не казва. Най-накрая стоплих, че тя си е оставила книгата, да ѝ пази мястото. Станах и се преместих при някакъв друг човек. Ама сливи ли имаше тя в устата си, да ми каже?! Какво е това втренчено гледане, какви са тия психарщини?! И въобще,

хората тук се страхуват от музунгу и не го харесват

Ако питаш някого на улицата нещо – отговор не чакай. И понеже бях само по тениска и едно никакво якенце, направо умрях от студ. Минах покрай един магазин, в който продават пуловери и влязох, да погледна цените. Момичето от касата тутакси дотича и започна да ме бута към вратата, да излизам – „Но, но, но! Но, но, но!“ – и ме изгони. После питах на една сергия с мекици, по колко са им мекиците. Пак ме пръждосаха. Английски знаят само учениците.

Въобще, много са зле хората тука

Едни намръщени, сърдити, с празни стъклени погледи. Поне 90 процента са облечени в черно. Някакви грозни черни шуби и черни панталони. Ако не бяха модерните коли и неоновите реклами, бих си рекъл, че съм попаднал в Северна Корея. И си връщам думите за японците. Какви бяха шарени, модерни, усмихнати. И японките са къде-къде по-хубави от тия скумрии тука. Направо си мечтая за Токио.

Около 9 часá ходих до квартирата. Това беше

първата приятна изненада в Корея

Момичето от рецепцията ми каза, че по принцип настаняването е от 15 часа нататък, но щом съм толкова изморен, ще гледат да подготвят стаята до 12. Даде ми карта на града, обясни ми най-различни полезни неща, заключи ми багажа в една стаичка, позволи ми да ползвам банята… абе супер! И много усмихната и приятна, сякаш не е корейка. Каза че е живяла в Англия.

Поразходих се навън и пак измръзнах здраво. Хванах метро, колкото да се постопля. Метрото ме закара до един квартал, в който имаше много грозна бутафорна крепост, тип Царевец. Някаква новопостроена, все едно си в Скопие… хаха.

Царевец беше в района

Донгдемон

?

В това селище, между другото, така ме преряза стомахът, че трябваше по спешност да се изсера в един битов ресторант. Това е щото смесих бира и пирожки с месо и ориз, които си купих от една сергия.

После се върнах в махалата, където валеше сняг на парцали. Честит ми първи сняг! На площада имаше огромно струпване на черни хора със стъклени очи, които се движат срещу мене, като лавина. Беше много страшно. Имаше и поне десетина броя ушев, който крещи команди, свири със свирката и размахва червени лазерни мечове. Имаше и няколко ушеви коли с включени сирени. Тук на всяко кръстовище има поне по 4 – 5 ушев с лазерни мечове. А също и в подлезите на метрото има служители с лазерни мечове. Лазерният меч е на голяма почит в Корея. Та, борих се аз известно време, да вървя срещу течението на черните хора, но това беше невъзможна мисия и ме отнесоха надолу. Изглеждаше като военно положение или революция. Викам си – няма лошо. Може да има сеир за зяпане. Питам хората какво става, обаче те не знаят английски, не ме харесват и не отговарят. Накрая една ученичка (само учениците знаят английски) ми каза нещо, от което разбрах само думите „университет” и „изпит” . Не, тия хора наистина са трагични. Горките хора.

Университетското събитие не ме интересуваше, така че се измъкнах от тълпата и по страничните улички успях да се добера до квартирата. Стаята е супер! Чиста, светла и топла. Другото хубаво е, че водата от чешмата е приемлива на вкус. Смятам да си пия само чешмянка, както правех и в Токио.

Спах цял следобед и сега не знам къде съм. Тук е 18 ч и нещо, тъмно е, а отвън долитат оглушителни гръмотевици и ослепителни светкавици. Ще изляза само колкото да хапна. Бира от 6 лева, по замръзналите им улици, няма да пия! А в заведенията започва от десетарка – ако е на промоция. Да ме извиняват!

Мислех да ходя някой ден и до провинцията, да гледам храмове с брадати корейски старци, обаче ми мина меракът. Досега не съм направил нито една снимка. Най-вероятно ще си стоя основно в стаята, която е най-хубавото нещо в Корея.

И въобще не мога да разбера защо съм избрал Япония и Корея, вместо Лаос и Бирма примерно?!

––––––

Край с мръзненето! След няколко часа тръгвам за Банкок. Това е, така да се каже, десертът на пътуването. Тайланд ми е втората по любимост страна след Индия. Искам там да се возя на една железница, която води към Бирма. Строена е от британски, австралийски, холандски и американски военопленници. По време на строежа са загинали над 12 000 души и затова я наричат The Death Railway. Има и филм за нея. Казва се „The Bridge on the River Kwai” . Аз не съм го гледал, щото не съм голям кинолюбител, а и е за война и смърт. Влаковете по тая линия били само трета класа и дори самото пътуване с тях си било живо приключение. Крайната цел е един природен парк с водопади, гори и всякакви други красоти. Дано да стане!

Дойдох 4 часа предварително на летището, че вънка е студ – не се трае. Имам 3 бири, а в случай на нужда – някакви останали вонове. Това са им на бай кореец кинтите. Единственото ми притеснение е, че немам виза. Домързе ме в Берлин да си извада – консулството е чак у Щеглиц. Дано да не стане сакатлък!

Банкок, Тайланд

Дадоха ми виза, обаче с много размотаване. Бяха само индийци на опашката и ги пускаха светкавично. А при мене, като видяха българския паспорт – дай резервации, дай билети, дай това листче, дай онова листче… луд ме направиха. А и визата се плаща с тайландски пари, обаче няма банкомат. Само чейндж-бюро с дървеняшки курс. Много остроумно! Купих си сега за 260 бата сим-карта с интернет. Супер бърз е – много съм доволен.

Часът е 5 сутринта и сякаш още не вървят рейсове. Седя тука, пропъждам наглите бакшиши и обмислям какво да правя. Не е лошо, бърза работа нямам.

––––––

Сутринта бях неприятно изненадан, че съм

пристигнал на неправилната аерогара

и не знам как да отида до хотела. Беше 4 часа и нямаше никакъв транспорт, а само нагли таксиджии, които като лешояди се спущат над уморените и безпомощни пътници. Купих си една сим-карта с интернет – неограничен трафик, за 7 дена. Струваше 260 ба (13 лева). Това ми е най-хубавата покупка. Направо лети нетът.

Картата ми каза, че на 4 километра има селска гара. Тръгнах пеша. Още беше тъмно и жегата се търпеше. Гугъл обаче беше сметнал четирите километра по заобиколен път, защото преценил, че не мога да претърча с раницата през една шумна магистрала. Щом претърчах, гарата тутакси се оказа на 600 метра.

Веднага хванах влака, който би трябвало да пътува 40 минути, но той се влачи 2 часа. Няма лошо. Супер беше – дървен, каубойски. Имаше и вагон с тапицирани седалки, обаче аз веднага се хакнах на долната класа.

Освен мене, във вагона пътуваха само кашони

Явно никой не ще да се вози в него и го ползват за товарен. После прекачих на метро за една спирка и стигнах до хотела. Там – същата история като с хостела в Америка. Тропам на вратата, звъня, блъскам – никаква реакция. А на мене ми се спи, кисело ми е и съм зверски мръсен.

Викам, дай да изпия две бири, да се свестя малко. Да, ама приели нов закон 2015-та, че бира се продава от 11 до 14 и после от 17 до 24. Помолих момичето да се смили, но тя каза, че касата е курдисана да не маркира бира по това време. И тая страна е тръгнала на зле.

Обиколих по сергиите, да хапна нещо.

Всичко е супер вкусно и без пари

Направо не можех да се спра. Ядох едно шишче с лютив чеснов сос. После кренвирш на клечка. После 5 супер мекички и за десерт – захаросана пържола.

А хотелът се оказа, че е

точно в сърцето на порно-квартала

На 50 метра от Silom и Phat Pong 1. И беше фраш от бабички своднички. Правят се, че продават някакви пуканки и глупости, обаче щом мине бял музунгу с раница – налитат като орлици. Хващат те здраво с костеливите си ръце, показват ти картинки с голи жени и съскат мръсотии с беззъбите си уста… хаха. Мене една ме влачи поне 100 метра по тротоара, докато се откача. Не пуща гадината! Станахме за смях на минувачите.

А другата директно ме набута в някакъв вертеп, пълен с мадами. Аз пет пъти ѝ повтарям, че едвам гледам, че съм мръсен и в лошо настроение, а тя не разбира от дума. Вика, ей сега тия мадами ше ти сложат ваната… хаха. И от там едвам се измъкнах. Бабичката ме кле от вратата. Сега било happy hour, щело да е на половин цена, а довечера и да съм искал – нема. Много ѝ се щеше да ми прибере паричките.

Thanon Patpong 1, Khet Bang Rak, Krung Thep Maha Nakhon 10500, Тайланд

Прибрах се до хотела – пак заключено. Имаше един съседен и звъннах там. Рецепционистката ми вика, че вратата на моя се е повредила, и че двата са свързани, и мога да се регистрирам и да лягам. Баси късмета.

Пред мене имаше един американец, който пита за бар. Нямало бар, тоя хотел бил порядъчно място. Забранено било и човек да си води никаквици в стаята. Май верно е доста порядъчно това хотелче.

А стаята е идеална. Грамадна, с телевизор и кабелна, климатик и хладилник. Креватът и той е гигантски. Не съм виждал досега такъв. Много ми харесват и стаята, и Банкок. Реших да не ходя до тая железница към Бирма, а доплатя още две нощувки и да си остана тука. Аман от търчане. Нали се повозих на раздрънкан влак, начесах си крастата. Сега – няколко дена пълен релакс.

––––––

Днес явно кармата е благоразположена към мене. Току-що се запознах с двойка млади симпатични поляци от Шчечин, които са в моя хотел. Оказа се, че често посещават ресторант „Колумбус” , където сме пили с Капка и Райчо, а пред вратата има голяма пластмасова акула, а кенефите са като корабни каюти. Даже университетът, в който е учило момичето, бил точно зад ресторанта. Много се изкефихме. Те извадиха коз и се нагърмяхме. Тръгвали си утре, а имат цяла торба материал, който им хартисва. Сутринта ще минат през моята стая, да ми го завещаят.

––––––

Днес ходих доста пеша. От нас до

Каосан

Беше адска жега и непрекъснато си купувах вода. А в суперите навсякъде са надънили климатици и като влезеш потен, за нула време се укостваш. Ядох и един сладолед на клечка.

През целия път се губих и лутах, но пък видях много интересни места. Нещо като тротоарен битак имаше на една улица.

После се оказах в един лабиринт от малки и смрадливи покрити улички, нещо като това, дето Боян беше намерил в Сайгон, обаче много по-гадно. Направо ми прилоша от миризмата. А отгоре непрекъснато капеше нещо, включително и върху мене, дето не искам и да си мисля какво е. Накрая

стигнах до Каосан и много се развълнувах

Седнах там в една кръчма и изпих 3 бири по 100 ба. Това е около 5 лева за бира и ми се струва, че като за Каосан е добра цена. После намерих старата ни квартира – Guest House Central. Там си е. Обаче кръчмичката, дето пиехме е изчезнала.

Показвах на възрастни местни хора снимката, дето сме с кръчмарката и питах за нея. Те я познаха и казаха, че от 10 години не е вече там. Много драматично беше. А тая снимка ми я бяха откраднали от Flickr-a и я бяха лепнали в някакъв онлайн вестник, като илюстрация за бели западняци, които ходят на секс-туризъм в Тайланд… хаха. Писах им и те ми отговориха: „Господине, много се извиняваме! Дори нямахме представа, че сте българин. Нашият сътрудних е търсил тематична снимка в Интернет” . Хаха, и махнаха снимката.

На Каосан изпих няколко ледени бири, че беше адска жега. После намерих квартирата. Кръчмата обаче беше изчезнала. Показах на местните снимката, дето сме двамата с кръчмарката и питах знаят ли нещо за нея. Познаха я, но казаха, че от близо 10 години не е вече там. Много странно ми стана. Все едно съм в някакъв филм.

На път към къщи седнах в някаква долна кръчма из малките улички, уж да изпия една последна бира. .

И преди да си тръгна обратно, реших да изпия още една бира, някъде из малките улички. Там беше по 60 ба или 3 лв. Толкова е и в супера. Седнах, пуснах си слушалките и си зацъках на телефона.

По едно време дойде един човек и ме пита свободно ли е. Махнах си слушалките и се заприказвахме.

Това е един абсолютно нечовешки сърбин, който е на 70 години и живее в Чанг Май, в свеверен Тайланд. Говорихме си само на сръбски и мисля, че добре се справих. С падежите правих бая грешки, но той каза да не се притеснявам, и че всичко разбира. Живял е в Америка и там е карал ТИР. После в Канада. Има канадски паспорт. После в Аржентина. После в Боливия. Тоя сърбин е живял абсолютно навсякъде. Знае испански, английски, френски и още някакви езици знаеше, но забравих какви. И в Берлин е живял малко. Сега си имал любовница в Чанг Май – елитна проститутка. Били гаджета от 10 години. Тя изкарвала по 4 – 500 лева на ден и си построила царско имение. Въпреки това врънкала сърбина да ѝ купи колело. Той ѝ казал: „Ше се пребиеш. Искам първо да те видя, че можеш да караш и тогава ше ти купя.”

През цялото време разговаряхме само на сръбски. Той ме похвали, че се справям добре с падежите. Съответно, всяка втора реплика му беше: „Пичку им йебем педерску!“… хаха. Даде ми и много хубави практически съвети. Благодарение на тях впоследствие ми се случи и романтична история, в която обаче имаше и тъжен елемент.

Абе, супер си изкарахме. Уж бях седнал за една бира, а им изпихме всичкия Чанг и почти всичкия Лео.

Прибрах се мъртвопиян с тук-тук.

Реших да не се прибирам пеша, а да се разглезя с тук-тук. Сърбинът ме посъветва да не давам повече от 150 ба. Да де, ама всички, дето ги спирах, искаха по 300. Ядосаха ме и тръгнах пеш. Изгубих се, стана тъмно, нявсякъде летяха бибипкащи коли и ме хвана шубе. Направо ми идваше да се разрева. Тогава един туктукаджия се нави на 250. Взех го. Прибирането беше супер! Толкова ме изкефи, че накрая му дадох 300 хаха.

––––––

Последният ден обикалях с раздрънкани рейсове. Единственото интересно нещо, което ми се случи, е че се качих на един рейс в движение.

С директен полет от Банкок до Берлин затвотих пълно кръгче около майката Земя. Като цяло съм много доволен от екскурзията. Всичко ми хареса – радвал съм се като дете на всяка нова гледка и запознанство.

Това обаче беше поредното потвърждение за мене, че от Южна Индия по-хубаво няма. Да е живот и здраве, искам март да ида до там. Да летя отново с моторетката по червените прашни пътища на Махаращра :))

Автор: Бале

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в Сеул:

Booking.com

Но в Банкок със сигурност ще е по-евтино:

Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:

Booking.com