Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през
предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.
На излизане от Батуми
пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.
ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария
Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.
От Батуми до турската граница
има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:
Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.
Ееееей Боже, или по-точно –
Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!
Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?
Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.
След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.
Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.
Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:
Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:
Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.
Ще ми сканират колата с рентген
А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.
Ще се повторя, ама – малоумна работа
Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.
Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:
Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.
Rize, Rize Merkez/Rize, Турция
Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.
По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.
След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.
След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.
Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:
В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.
Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.
До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.
През Босфора
не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:
Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.
Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …
тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).
Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.
В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София
и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.
Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.
Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път!
В реванша, изигран след 4 дни в Глазгоу, нещата се развиха по още по-злополучен начин за „Куинс Парк“. Те доминираха над „Стени“, отправиха доста удари към вратата на Смит, но така и не съумяха да материализират своето превъзходство. Точно обратното, гостите откриха първи в 17 минута с гол на Макгуигън. Едва в 41 минута Джерард Маклохлан възстанови равенството, след фаул, изпълнен от Рос Милън.
„Паяците“ продължиха да са по-активния тим и през втората част, без да успеят да оползотворят ситуациите, които създаваха. В 80 мин. Макфърсън извърши офанзивна смяна, вкарвайки Мортимър вместо Маквей, с цел да се опита да реши всичко в редовното време. За съжаление, само минута по-късно гостите вкараха втория си гол чрез Макгуигън и поставиха „Куинс“ в тежка ситуация. Всички усилия да се изравни резултатът до края останаха напразни и „Стенхаусмюър“ продължиха към финалния плейоф.
Въпреки, че „Куинс Парк“ се измъкна от капана на директното изпадане в последния момент на първенството, борбеният тим на Гъс Макфърсън напусна Лига 1. В двата плейаута срещу „Стенхаумюър“ отборът от Глазгоу допусна да бъде надхитрен и отпадна с минималното 2:3, след двугодишен престой на третото ниво.
Между мен и медиите има коректен тон и нормални отношения. Моята любов с медиите не е платена. Давам на всички информация, но на никого не съм казал какво да пише. Докато любовта между тройната коалиция и медиите бе платена любов. Моята поне е без пари.
След като твърдението се повтаря – налага се и реакцията да се повтаря: не, не е без пари, платена е – дори ако не говорим за комуникационните бюджети по европейските програми – любовта на медиите към ГЕРБ е платена щедро: с уредено спокойствие на олигарсите над закона – това е цената.
Бойко се е предоверил, за да има едно спокойствие. Добре, получил е това спокойствие. Защото дайте да не се лъжем – всяка нормална партия иска да има някаква медийна подкрепа. Медиите са сила и няма защо да си затваряме очите. Медиите са страшна сила […] Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя… на Доган, парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха.
Пеевски “нямаше медии” въпреки изискванията на законите – банкер казва за Пеевски следното (преди сделките, с които той се легализира като собственик на медии):
Самият Пеевски няма фирми, защото няма право по закон. Ноторен факт е, че той е собственик на Булгартабак, пресгрупата и така нататък.
Красимир Гергов “нямаше медии” въпреки изискванията на законите:
относно предположенията, че имам участия в Би Ти Ви, Триада, Фокс лайф и др., ще кажа, че не мога да имам такива, понеже ми е забранено по закон.
ГЕРБ не просто го остави – ГЕРБ отмени законова забрана за вертикална интеграция, за да може Гергов да се легализира като собственик.
Цветан Василев “нямаше медии”, нито мултиплекси – министърът Московски дори не знаеше на кого са мултиплексите (ще проверя и ще ви кажа в понеделник – понеделникът, който не настъпи) – а в това време от средствата в банката се е плащало за въпросната любов – 300 милиона за ТВ Седем и още:
„След като толкова много цялото правителство се бори да връща парите, какво прави с вестниците на Тошо Тошев, т. нар вестник на Тошо Тошев и на Даниел Руц (Преса)? Какво прави с т. нар. вестници на Венелина Гочева(24 часа) и на Петьо Блъсков (Труд)? Какво прави с т. нар. вестник на Славка Бозукова и на Тодор Батков (Стандарт)? Да ги изреждам ли? (…) Всички дължат пари. Защо не работи държавата по връщането на тези пари? Защото обслужват тези, които са на власт”.
Докладът на Репортери без граници за 2018 г. казва именно това: преплитане на власт, олигарси и медии – което е несвобода (колкото и Йордан Цонев да твърди, че свободата е, ако той говори, без да го цензурират) :
Корупцията и тайните споразумения между медиите, политиците и олигарсите са широко разпространени. Най-прословутото въплъщение на тази аномалия е Дилян Пеевски, бивш шеф на ДАНС и собственик на Нова българска медийна група.
Отделна тема са обществените медии, които били антиправителствени и били оставени на мира – на мира? с две промени на закона, ясно защо, и след време със сглобяване на сегашното ръководство на БНТ (стил Митко, казах ти да не го питаш и Кошлуков с приятели).
И накрая – за чуденето на премиера “Какво да направим, за да спрем Пеевски и Прокопиев да воюват?”
Премиерът от години обяснява системни последици от липсата на върховенство на закона със сценария двама братя се боричкат и Пеевски и Прокопиев воюват. Това не е махалата, едни младежи се закачат – това е държава. Върховенство на правото е средството, иначе законите – и да ги има – ще продължават да не се отнасят до прословутото въплъщение и до обръчите на управляващите, както Доган вече ни обясни.
Днес Оги ще ни разкажа за планирането на Великденоското у пътешествие из половин Европа и Израел. Приятно четене:
Великденска епопея – идея, планиране, маршрут
или как не успях да посетя Чернобилската АЕЦ
Едно необичайно пътешествие от София към Тел Авив с еднодневка до Йерусалим, придвижване към Киев с преход към Чернобилска област и Прибирск за еднодневен тур в зоната на ограничен достъп до Чернобилската АЕЦ, последван от трите прибалтийски репубилки Литва, Латвия, Естония – техните столици и поглед към Русия за посещебие на Санкт Петербург и Ермитажа, Мурманск и далечния север със завършек в Москва и нейните грандиозни дадености. Предвиденият багаж бе само ръчен.
Три седмична обиколка с няколко полета и автобусни трансфера, за някои – тематично несвързани дестинации – за мен всичко си има причина и няма случайни неща.
Цялото планиране започна от
идеята да посетя Чернобилската АЕЦ
и ограничената зона за достъп около нея, родила се още при първото ми пътуване в Киев, Украйна през 2007. Последвах мечтите си, особено след като се докоснах до разказа на Vilian и неговото посещение в зоната, вече бях започнал да подреждам програмата.
Проучих възможностите за двудневен тур, допитах се до различни мнения и опит от познати, които са били там. Целта ми бе да използвам дните около Великден и празниците, за да ги комбинирам с отпуска – да имам пролетни гледки (тук се подведох) и времето да е по-меко.
Ориентирах се в предлагащите тур организации, огледах графика им и избрах двудневен такъв в първата седмица на април – сряда и четвъртък. Офертатата беше около 300$ с вкл. трансфер от/до Киев с храна, спане в хотел в Чернобил, Гайгер-Мюлеров брояч и англоговорящ гид.
Прип'ять, Київська обл., Украйна
Започнах да очертавам възможностите около направленията. Оглеждах нискобюджетните полети и връзки от/до Киев с директна връзка помежду.
Първото направление от София бе Тел Авив, Израел.
Полетът от София бе под 50 лева с ранно пристигане в събота. В последствие разбрах, че в събота няма работещ градски транспорт и влак преди 19 часа. Единствената възможност бе такси (~40$) на което аз не се зарадвах и имах намерение да ходя или на стоп (в последствие се намери добър домакин от CouchSurfing, който ме посрещна на летището и ме свали до хостела в центъра на града)
В последствие свързах Тел Авив с Киев.
Полет с ЕлАл (Израелските авиолинии).
От Киев се появи хубава възможност за полет
до Вилнюс, Литва
с WizzAir. Така се роди идеята да посетя Прибалтийските държави за сефте. Предвид близките разстояния избрах пътуване с автобусите на LuxExpress – 5€ до Рига, Латвия, после пак за 5€ до Талин, Естония.
От сайта на LuxExpress видях връзка
от Талин до Санкт Петербург, Русия
за 10€ и резервирах без да се замисля – чувал съм за Ермитажа много и ето, че времето му дойде. Чак после се досетих, че за Русия е необходима виза.
Дойде въпросът
накъде след Санкт Петербург
– бях на кръстопът. Огледах директните връзки – връзка с Исландия през Лондон или Тенерифе, Испания или Мадейра, Португалия. В последствие си дадох сметка, че като вадя Руска виза (120 лева) би било рационално да се задържа в Русия за по-дълго.
Мурманск ми хвана окото
– харесвам далечния север (макар този да е по-близък от Далечния).
От Мурманск възможностите бяха да се върна в Санкт Петербург
или да отида до Москва
Развълнувах се от мисълта, че ще мога да стъпя на Червения площад, да видя Кремъл и да …follow the Moskva, down to Gorky Park, listening to the wind of change…
Дните отпуска се подредиха точно и от Москва се прибирам директно в София.
Не всеки ден е Великден
Оформих свръзките между всички дестинации –
общата сметка за полети и автобуси
без визата се завъртя около 888 лева. Пет нови държави плюс Украйна – един часови пояс между 31 и 69 градус северна ширина.
Добрата новина дойде с обаждане от Vladi с желание да се включи по трасето след участието си на маратона в Рим. Това идваше точно на 11 април – деня на моето пристигане в Талин, Естония. От там се движим на пакет до края.
Междувременно в началото на март в Берлин се провеждаше голямо туристическо изложение, на което избраната от мен организация за тур в Чернобил участваше със свой щанд. Бързо се свързах с тях и поисках отстъпка от пакета с идея за взаимно сътрудничество в бъдеще. След успешни преговори договорих 20% отбив от цената и бързо предплатих посещението си.
Седмица преди уговорката за тура получих телефонно обаждане, с което бях информиран, че поради военно обучение, насрочено за 5 април (вторият ден от двудневният тур) няма да може да се реализира по план. Всички полети вече бяха потвърдени и нямаше как да правя промяна в плановете си. Така турът се промени в еднодневен и се премести в петък.
Всяко зло за добро – спестих някой лев (200$) и си дадох възможност с вратичка за бъдещо по-дълго посещение в зоната около Чернобил
На сайта на Народното събрание може да се види нов законопроект за изменение на ЗРТ, внесен от отделни народни представители – шест от ГЕРБ, между които двама председатели на комисии (културна и правна) и един от БСП.
Законопроектът се появява в момент, когато президентът атакува същата разпоредба пред Конституционния съд.
Конституционният съд допусна за разглеждане по същество искането на президента на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от Закона за радиото и телевизията. Това е разпоредбата, според която указът на президента и решението на Народното събрание за избиране на членове на СЕМ влизат в сила едновременно.
срещу хотела. Какво всъщност очаквате да има в този мол? Мол като другите молове, само че по-малък. Но идеята беше да тръпнете в очакване за следващите ми обиколки.
Влизам откъм метростанцията. Този вход ми е най-удобен, защото съм можел да ходя всяка вечер след дневните обиколки. Излизам от метрото и съм в мола.
Всъщност във всичките молове лятно време, когато температурите навън са непоносими може да видите спортно облечени младежи с маратонки да обикалят там цял ден. Това е така, защото в мола е климатизирано хладно, пода е излъскан до блясък и там може да се разходи човек, без да го пече слънцето…
Та влизам в мола. След входа започва поредицата на места от които можете да получите пари – банкомати, чендж бюра за обмяна на валута, Уестър Юнион, за изпращане и получаване на пари и т.н. Следва фитнес зала и оттам нагоре и надолу – магазините. В този мол има Карфур, места за вкусна храна от различни краища на света, сладоледи, десерти, бижутерия, козметика, часовници. Но впечатление прави, че
повечето маркови стоки нямат цена
Пише само марката. Та седнах да си похапна на първото място, където ми хареса обстановката. Азиатска кухня. Избрах си там нещо интересно изглеждащо и напълно непознато и зачаках. Дойде ми храната. В интерес на истината когато пиша това вече не помня какво беше. Помня само, че докато си чаках храната пих един фреш и после ядох два часа, защото храната беше много пикантна. От време на време си подслаждах с фреша… . И ми останаха сили да обикалям още час и половина нагоре – надолу и да зяпам по витрините.
На една витрина видях един макет (модел на манекен, изобразяващ коза). Да, коза – обута с дънки, кожено яке, гримирана, с червило и блясък в очите… И китайците се спират, зяпат, усмихват се и снимат с телефоните.
Впечатление ми направиха марковите часовници и марковите кожени изделия – чанти и портфейли. В магазините за телефони и аксесоари ми харесаха пластмасовите и дървени задни панели (или нещо подобно на калъф)за таблети и Айфони (5 и 7 инча). На тях са изобразени релефни забележителности на Дубай… Например заден панел за таблет на който е изрисуван релефно небостъргача Бурж Кхалифа, или хотел Бурж Араб, или пък само пише „Dubai“. Но сами разбирате, че само заради надписа и идеята за подобен сувенир те струват много пари. Не можах да си позволя подобен сувенир за моя таблет, а ми се искаше.
И когато се уморих от обиколки се ориентирах към някой изход. Да, ама те са няколко. Случайно попаднах на изход през паркинга. Минах по една алея да разгледам колите. Такива марки коли не бях виждал никъде до сега – големи и тежки.
И излязох на пътя. Огледах се насам, натам – нищо познато. Реших да тръгна наляво и да вървя докато видя нещо познато. Аха. Виждам – познат булевард, пътен възел и позната палма. До нея огромна декоративна ваза – по-голяма от мен. И се сетих, че оттук минавах първата вечер, когато се разхождах да видя от къде мога да влезя тук и какво има наоколо. И две преки по-натам, на другия ъгъл вече си виждах хотела.
Време е за кафе и цигара за фасон. Да, за фасон и релакс. Аз не пуша по принцип, ама си вземах скъпи цигари от България (Davidoff)…
Прекрасен завършек на деня. Вече е тъмно, наближава полунощ. И пак сядам на моята си маса отвън на арабския ресторант до хотела (Baith Al Arabi Restaurant). Та поисках си едно Turkish Coffee Small за 12,60 дирхама. Донесоха ми една малка чашка с черно кафе. И когато попитах за захар, ми казаха нещо, което аз не можах да разбера, но захар нямаше. Сигурно така се пие – не знам. Опитвам го и правя едни муцунки на безвкусна каша, все едно пия горещ и разреден грис. Не ми хареса. Но пък капучиното тук е превъзходно. И всяка нощ идвах тук на капучино по никое време.
Прибирам се в хотела, но не ми се ляга.
Четвърти ден не съм пил бира… Никъде не сервират алкохол…
Това, което знам за алкохола е, че може да се консумира в хотелите и в някои скъпи заведения. Я да видим в нашия хотел дали има алкохол на бара. Има. И уиски имаше. Но 20 грама струват много повече от една бира. А и 20 грама стигали само за един болен зъб… Ще пием бира. Избирам си една. Момчето на бара с неохота и странна гримаса ми я даде.
Но… Начина по който ми я отвори и подаде ми беше много интересен: Взема една хартиена опаковка (кесия от плътна и непрозрачна материя), сложи бирата вътре и отгоре се подава само гърлото, от което ще пия. Но не можело да седна на канапетата в светлата част на фоайето. Посочи ми един тъмен ъгъл на канапетата, където сутрин закусваме. Така било по-дискретно…
И аз като някой непослушен ученик от едно отдавна отминало време държа бутилката през хартиената кесия и само гърлото се подава, колкото да пия… Да не се виждало какво има вътре… Не сетих да питам дали мога да си я отнеса в стаята.
След всичко това се прибрах в стаята. Отдавна е минало полунощ, всички спят. Реших да си облека всичко, което си купих от единия сук – облеклото на шейха… С бялата роба (незнам как се казва), дето ми е до земята и се спъвам, като вървя, да заметна на главата си голямата кърпа (куфия се казвала), защото не можах да разбера как точно да си я завържа, въпреки че гледах няколко клипа в интернет показващи само начини за през лицето и само очите се виждат. Но аз исках така, както ми я завързаха на сука. Но нали все гледах как изглежда на истинските шейхове. Заметната само през главата. Отгоре сложих и онова черното, дето се слага отгоре.
И така, като истински шейх се запрепъвах по коридора и асансьора, за да слезя до фоайето и да помоля бармана на барчето долу да ми направи няколко снимки. Даже и име си измислих – Шейх Влад Ал Дубай… Прилича ми много. Е, можех да ида така и до Арабския ресторант, но той може и да е затворил. Следва един горещ душ и в леглото…
Ден пети – 21. 01. 2018 г /неделя/.
Днес ми е свободен ден. Не съм се записал за нищо организирано, т.е, пропуснах разходката с яхта и сафарито в пустинята с вечеря в бедуинско селище, за да мога сам да си обикалям и да се върна на места, които вече знам къде са и мисля, че ще ми е интересно. Закусвам много бавно и обилно. За днес за никъде не бързам. Защото на другия ден си заминавам и каквото съм видял – видял. След закуска се отправям към
Влизам в метрото, купувам си дневна карта за 22 дирхама. Но продължава да ми е любопитно наистина ли метрото няма машинист. Сега ще разберем или по-късно. Отивам най-отпред. Идва метрото. Спира. Гледам през стъклото – не виждам машинист. Но продължавам да не вярвам. И ми става още по-любопитно…
Слизам на първата станция (Al Karama –мисля беше) на метрото, която излиза над земята (Метрото има само 4 станции под земята и нашата – „Дейра сити център” е първата). Излизам от метрото. Много пъти се чудех дали на тази станция да сляза или на следващата. Но от следващата ми се вижда много далеч.
Рамката се вижда вляво. Следвам тълпата към изхода. Вървя направо, на първата пряка завивам надясно, пътя прави един завой наляво. Минавам покрай ниски работнически жилища (не всичко тук е блясък и лукс). Пресичам една пряка и продължавам в същата посока. На следващата пряка завивам на дясно и излизам на един широк площад да го наречем, покрит с пясък.
Рамката се вижда. Заобикалям оградата и ето ме на входа. Плащам 50 дирхама и съм вътре. Още отдолу виждам, че част от пода горе е стъклен и прозрачен – хм, дали ще посмея да стъпя? . Минавам през скенер, проверка и влизам. Оставям си раницата на гардероба и вземам само камерата и телефоните за снимки. И якето, че горе може да е студено.
Рамката е висока 150 метра. По едната колона се качва, по другата се слиза. Прозрачен асансьор, стъклени стени.
Качваме се горе. В средата гледам плътни стъклени плочи, осветени с LED осветление. Хм, нали беше прозрачен пода… И докато вървя напред, изведнъж LED осветлението на плочките угасва и
подът става прозрачен
Плочка свети, плочка не свети. И отдолу се виждат палмите, алеите, хората и колите като детски играчки от Лего.
По средата има малко барче, където правеха много вкусни сладки изкушения – едни големи ягоди ги хващат с едни щипки и ги потапят наполовина в горещ, разтопен шоколад и ги слагат на една плочка… Други дребни сладки и сувенири на съседните две маси.
Над Дубай се е настанил смог. В далечината почти нищо не се вижда.
Имам усещането, че от пустинята се надига пясъчна буря. Но става горещо. От горе се вижда Дубай, но не на много далеч, заради смога. От едната страна ниски еднообразни жилищни сгради с равни покриви. От другата страна – небостъргачите.
Точно под тази рамка през пътя има един много интересен парк с много и различни фигурки, които вечер осветени са много интересни, но дори и от тази височина не можах да видя как може да се стигне до тях. Има един пътен възел с по 3 – 4 платна в посока, нагоре, надолу, детелина и не можах да видя откъде може да се мине. А ми се искаше.
В средата на този коридор, който свързва двете колони има едно много интересно електронно устройство с две камери. На монитор е изобразена Рамката. От двете страни има ръкохватки, които позволяват цялото това нещо да се върти на 180 градуса (И от другата страна пак има такова). Така че тази рамка да обхваща цялата тази панорама, която се разкрива от там. И една камера снима от рамката навън и една камера снима от рамката към човека, застанал пред нея. И завъртате рамката на където си искате да гледа. Избира се каква да е снимката – на дневен Дубай, на нощен или така, все едно сте излезли от рамката или сте се качили на нея. Натиска се един бутон. Заставате за снимка. 5, 4, 3, 2, 1 – щрак – и снимката е готова. Запазва се с един бутон (за около минута примерно, преди да застане следващия любопитен на вашето място). И с вашия телефон снимате тази рамка, заедно с вас, както сте излезли. И всичко това безплатно.
Избрах си за фон небостъргачите насреща, избрах си все едно съм излязъл от рамката и съм се качил на нея и щрак. И после снимката на фейсбука. И приятелите гледат и ме питат:
– И сега какво е това бре…?
– Ми такова – смаях се.
Погледах още малко и обратно надолу. По същия път и в метрото. Този път обаче си вземам „Златна карта” (Gold Nol Card Sale) , за да мога да се кача в първи вагон…
Самата карта струва 6 дирхама и заредена с още 19 дирхама (автоматично при закупуването), стават 25 дирхама, но още не знам за колко возения важи. Но ще разбера де (ще минавам с нея, докато спре да ме пуска системата и когато това стане – ще продължа с дневната си карта)…
Влизам в първи вагон. НЯМА МАШИНИСТ. НЯМА!!!
СМАЯХ СЕ…Заставам най-отпред и аз съм машиниста…Пред мен имаше други любопитни , залепнали на предното стъкло, но когато те слязоха, аз застанах на тяхното място…Метрото си върви самО – по релсите под земята и над земята. От двете страни небостъргачи. На станциите самО си спира (ако спре малко по-напред от вратите, които разделят перона от влакчето, се връща самО, коригира си грешката и тогава отваря вратите). На предното стъкло има чистачка…Питам се за какво му е като няма машинист и кой и кога я пуска…?
И така пътувам до Дубай Мол. Искам да видя аквариума по-отблизо и да мина през тунела…Голяма беше навалицата, скъп ми се видя билета. Погледах пак рибите отвън и седнах да похапна на заведението до него, което създава една джунгла – обстановката е все едно си в джунгла – лиани, зеленина (по-скоро изкуствени), рев на слонове, маймуни…уникална атмосфера. Но изпих само един фреш с много лед. И си тръгнах.
Пообиколих още малко из мола – по местата, където до сега не съм разглеждал. И понеже ми беше паднала батерията на камерата и телефона, върнах се до хотела да ги заредим. През това време се зарових във фейсбука, за да се опитам да си пиша с момчето, което работи в агенцията, за да ми каже нещо интересно за посещение като за последен ден. Той беше на линия и си пишем. Предложи ми да посетя някой фреш бар от веригата
Juice World
Речено – сторено. Влизам в навигацията на таблета и пиша това – Juice World Dubai.
И ми излизат най-близките до мен, които се оказаха на следващата метростанция (Al Rigga). Разгледах добре на картата и тръгнах. С метрото за една спирка, излизам, вървя, минавам покрай още един хотел от веригата Ибис, покрай едно KFC и още малко по-нагоре по главната улица и ето ме там. От дясната страна.
За любопитните ето линк от интернет:
Влизам и там. Навсякъде едни големи фигурки с истински плодове, обвити със фолио и тиксо, за да се оформи фигурката. И надпис на английски, на който пише да не се пипат плодовете. Но за по една снимка сред тях няма проблем. И по тавана също има цели редици и квадрати с портокали и други плодове.
Избирам си от менюто един бананов фреш (среден), защото имаше и до 2,5 л – огромни, че и по-големи. И Шаварма. Много исках да опитам шаварма, но в ресторанта до хотела не предлагаха. (Подобна е на нашите дюнери). За любопитните ето и за това линк от интернет:
Плащам си, дават ми един номер и с него си избирам къде да седна (на горния етаж, за да гледам през прозореца навън) и си слагам номерчето до мен. И когато ми стане готова храната и ми я носят – гледат къде ми е номерчето и храната ми идва на масата с една табла.
Похапвам си. Неустоимо вкусна шаварма и фреш. Цял час мина в похапване – бавно, за да се насладя на всяка хапка шаварма и глътка фреш. И обиколките продължават.
Малко по-нагоре по улицата и на първата пряка вдясно реших да видя
какво има във вътрешността на този квартал
Над мен прелитат самолети – по един през три минути… А какво има тук ли? … Мол, разбира се. Не много голям, но достатъчен да загубя още час и половина в обикаляне и зяпане по витрините…Влязох от едната страна, минах покрай много заведения за хранене, магазини с лъскави и скъпи стоки. И отново загубих представа откъде влязох. И тръгнах накъдето ми видят очите – все от някъде ще излезя…
Излязох много по-нагоре на същата улица. За ориентир ми служеше един голям строителен кран, който се виждаше все още…И оттам обратно към метрото. Но не влязох в него , а продължих малко по-надолу да видя какво още има наоколо.
Това е някакъв квартал, доста оживен по вечерно време – със заведения за хранене, фрешове, ресторанти, магазини. И стигнах до още едно заведение от същата верига – Juice World. Пак от същата страна на улицата.
Я да влезем и там. Почти същото е, по същия начин изглежда, но това не пречи да опитам нещо друго. Избрах си ягодов фреш и още нещо – студено и интересно и седнах на масите отвън. И то вече станало тъмно.
Има наблизо още едно заведене от тази верига (Juice Paradise) до метростанция ADCB, но там не съм ходил.
Ама нали моловете работят до към полунощ защо да не обиколя още един. Следва последна обиколка. Предния ден, като се връщахме от Абу Даби, на влизане в Дубай видях един друг мол. Запомних го набързо –
Дубай Марина Мол
И сега натам. Той е доста далеч.
Sheikh Zayed Rd - إمارة دبيّ - Обединени арабски емирства
През това време се стъмни (казвам ли ви аз, че тук човек губи представа за време, пространство и пари…).
Слизам на станцията за този мол. Виждам го докато пътувам натам, от дясната страна, но като слязох и тръгнах да излизам, пак загубих представа и ориентация. Вървя по едни тунели, коридори, по едни пътеки, изходи и отклонения в различни посоки – за автобус, за трамвай…На всяко отклонение има служител, който наблюдава тълпата и насочва неориентираните…
Стигам до Мола. Осветен с едни жълти лампички по цялата фасада. Влизам вътре – блясък и лукс. Отвътре пък осветен по тавана със сини лампички. Мислех да вляза и да вървя само направо и най-много веднъж да завия и едно ниво надолу да мина и да разгледам. Да, ама не. Магазини колкото искате. На този ъгъл наляво, на другия надясно. В дъното ниво надолу, на обратно, още едно ниво надолу, по-натам две нагоре, пак направо и очаквах да се озова близо до там, от където съм тръгнал… Да, ама не… Сега къде съм? Не знам.
Минах покрай една верига от места за бързо хранене с много апетитна храна, но не съм чак толкова гладен. И в дъното гледам знака за авариен изход. Я да видим къде ще излезем? … .
Така правя аз – навсякъде искам да отида, да видя, да пипна , да бръкна, да чуя, да опитам, да помириша…
И минавам през вратата за авариен изход и попадам на една тераса. От терасата се вижда МАРИНАТА – яхтено пристанище, вода, луксозни яхти, небостъргачи…Огледах се насам – натам, стъпала надолу…И по стъпалата – до долу. Излизам през една метална врата и се оказвам при яхтите.
Минах по цялата дължина на това (като река да кажем, не е залив, не е море, по-скоро канал с яхти). На едно място беше акостирала луксозна яхта с наредени маси за вечеря и около осветените с лампички маси насядали туристи. Замислих се дали не съм пропуснал точно това, като се отказах за днес от двучасовата днешна разходка с луксозна яхта…
Разгледах донякъде и тръгвам да се връщам. Стигам до тази метална врата, защото сметнах, че така ще ми е по-лесно да се кача до горе и от там през мола към изхода…Да, ама не. Вратата не се отваря отвън…Ами сега? От къде да мина, как да стигна до метрото? . Тъмно, наоколо само араби…
Виждам заведение с тераса, през което мога да вляза в мола. А от там накъде? Незнам. И пак се започна – покрай магазини, по ескалатори, направо, насам – натам – и то времето си минава. А бързам да се класирам за фонтаните в Дубай Мол за 21:30 или поне за 22 ч.
Стигнах до мястото откъдето съм влязъл, защото то бе осветено по целия таван със сини лампички, които се виждат от далеч. И от там към метрото.
Изморен, изпотен, спирам се да се съблека, бързам и стигам до входа на метрото, влизам през тунела и следвам тълпата. Да, ама някои вървят към метрото, други се отклоняват към изходите за трамвай и автобуси. Трябва да внимавам. Стигам до влакчето и тук попаднах в ситуацията, описана по-горе – във вагона за жени и майки с деца…. Само аз – заблуден турист в този вагон…Уплашен, замаян…
Слизам на Дубай мол и от там пак на тагадък към фонтаните. На две места служителите по сигурността в мола се опитаха да ми кажат да не тичам така…И аз вървя до следващия ъгъл…Но
видях фонтаните и в 21:30 и в 22:00 ч.
Уникални са. Чак на последния път от всичките 12 пъти, които гледах попаднах на музиката, по която се бях захласнал докато се подготвях за пътуването. За любопитните – ето този клип от интернет:
След края и на последните фонтани за това пътуване забързах към метрото. Да, ама не.
Отново попаднах на нещо интересно,
което ме отклони от бързането…В един от магазините , покрай които минах видях как на едно канапе за четирима са седнали трима младежи. И на очите им слагат нещо като триизмерен екран, закрепен плътно пред очите им. И слушалки. Нещо им пускат. И виждам, че едното място е свободно. А те тъкмо бяха седнали. Я и аз да седна там. И седнах. И дойде човека и ми сложи и на мен такъв екран. Я да видим какво гледат.
Умрях от страх, без да мърдам от канапето
Уникална доза съспенс (стрес, напрежение), преди лягане. Гледах 4 или 5D клип. Сложиха ми това на очите и пуснаха малко филмче. Триизмерно. И музика към него. Отначало едни деца тичат по стъпала нагоре през училищен коридор.
И изведнъж влакче на ужасите. И тръгва това влакче. По едни релси, на спирали, леко изкачване, стръмно спускане, пропаст отпред, дървета на дъното на пропастта. Канапето се накланя…Все едно ще падна в пропастта.
Свалям екрана – в мола съм – отпред витрина, зад витрината минават хора…Някои се спират и зяпат.
Слагам пак екрана – на влакчето съм…С висока скорост минавам по релсите…Релсите се усукват на осморки. Пак пропасти, пак се накланя канапето…Стана ми лошо от страх.
Свалих екрана от очите, махнах слушалките и станах. Едни хора се спрели да гледат и ми се смеят насреща…И в този момент канапето с останалите на него младежи започна да се върти вълнообразно – нагоре, наляво, надясно, надолу…. О, добре , че не останах с екрана на очите докрая.
Бързам към метрото, прибирам се до хотела и сядам на арабския ресторант да си почина и похапна. По едно капучино за 18,90 дирхама, (то е 18 дирхама, но имат там някакъв процент (5 %) и става 18,90 дирхама, една купа ориз (10,50 дирхама) и бързо в леглото. Бързо – бързо – след два часа. Ориза се яде бавно, а и ресторанта работи до към три след полунощ.
Загледах се в ордерите от чейдж бюрата в мола срещу хотела, където сменях парите – за 70 долара получавам 255,75 дирхама (по 3,655). Удържат си такса от 3,10 дирхама, добавят и петте процента към всичко това и ми дават в брой разликата – 252,50 дирхама…
За 100 долара сметката е подобна. Сменял съм в друг мол на 3,653 дирхама за долар. И след съответните такси получавам в брой 362,100 дирхама. (362 – монетите не ги смятам).
За 50 долара получавам 180 дирхама. И като свършат и пак сменям, ако вече много ми се налага.
Сайта на кулата Бурж Кхалифа, според това, което пише на билета ми за 124 – ия етаж е : www.atthetop.ae
Ден шести – Понеделник – 22. 01. 2018 г –
Отлитането към София.
Отлитам, без да съм видял нито Миракъл Гарден, нито на монорейл (еднорелсовата железница) се возих, нито на откритите автобуси, от които може да се снима, нито пистата на Ферарито видях в детайли, нито Ал Аин, нито на бар можах да отида някъде на високо по небостъргачите.
Но ето повод да се върна отново
Казват, че през 2020 година Дубай ще бъде домакин на Световното Експо 2020-та, когато се очакват над 14 милиона посетители и туристи. Дали да не бъда част от тях? Хм, ще видим. Сега тук се строи денонощно. Трябвало да има достатъчно хотели.
Арабите първо строят, а после казват – Ние да построим хотели и небостъргачи, а туристите после ще дойдат. Дори и да ни свършат залежите от петрол, потока от туристи може да бъде безкраен… Започнали да строят в пустинята и незнаят кога да спрат. Въпроса тук е какво ще стане с всичките тези хотели и строежи, когато Експото 2020-та свърши и очакваните 14 милиона туристи и посетители си заминат? Даже на едно място ми направиха впечатление два или три небостъргача, еднакво високи и най-отгоре се прави скеле и арматура, наподобяващо голяма лодка, свързваща и двата небостъргача. Прилича на някакво подобие на трите небостъргача в Сингапур, където е хотела “ Marina Bay Sands“ с инфинити басейна. Но да почакаме и да видим…
Та утрото настъпи много бързо.
До късно вечерта в неделя събирах багаж и подреждах чантите (зимните дрехи, обувки, сувенири , покупки, картички, вода и ненужни неща за чекиране, а за салона на самолета приготвих останалото).
Събудих се към 6 ч, сутринта – досъбрах си багажа, пих малко повече вода, защото много ми се беше събрала и с багажа слязох за закуска. Имаме половин час за храна. Взех си две – три саламчета, две парченца сирене, малко кроасанче и половин чаша сок. И две филийки хляб. Излапах всичко надве – натри и филийката за из път и тръгнахме.
Товарим се на автобуса, бързаме за летището за полет в 09:40 ч. Минаваме през чек-ин, проверка, скенери. Този път обаче съм подготвен – всичко, което трябва да вадя от джобовете е предварително извадено в една торбичка – монети, телефони, таблет, часовник… И само слагам торбичката във ваната. И минавам.
Следва около час мотане из безмитната зона и в 9 ч, да сме на изход F10. Вече съм ориентиран – гледам табелите – за изход F1 до 12 – в тази посока. По натам – друга – за изход F1 – 5 – в тази, примерно. От F6 – 12, в тази, от F6 – 9 в тази; от F10 – 12 – в друга. И така. Стигнах до F10, за да видя къде е и се върнах да си доям.
Тук има Макдоналдс, KFC и магазини за сувенири. Взех си едно меню, избрах си малко хлебче, картофки и малка кола. И седнах. Колата студена. Поядох малко, докато разглеждах терминала с любопитство. Купих си от другите щандове бонбони да почерпя и една химикалка на щипката на която е изобразен Бурж Кхалифа. И като я сложа на джоба на ризата си и се показва само кулата на Бурж Кхалифа:) И всяка една покупка в отделна торба – плътни прилични сакчета с логото на Dubai Duty Free.
Да, ама много течности и студена кола – и какво става… WC… Ами ако няма… Или не стигне времето? … . Така и стана – отивам в едната – всички врати затворени, пред всяка чакат по двама – трима… Едни араби, китайци, индийци, запотени, други туристи, а вътре мирише – няма да е тук…
Отивам при групата и казвам – добре се подредих – похапнах, пих студена кола, ами сега? … Имало още една и била по-чиста – е, там успях. Засега. Но след малко? … Пак. Но къде? – Няма…
Идва ни реда за отвеждане към самолета – пак проверка – паспорти, бордни карти – минаваме. Качваме се в шатъла. Плътни стъкла с реклами от едната страна, преграда откъм шофьора. Климатика на макс – студено…
Тръгваме. Докато ни закара до самолета и изчакахме 10 – ина минути , защото има още една проверка – на слизане от автобуса пак ни гледах бордните карти и вече сме в самолета. И пак ми се доходи по малка нужда…
– Може ли? – Питам.
– НЕ.
– Защо?
– Такива са правилата.
А имаме около половин час до излитането – самолета беше почти празен.
– Ми кога може?
– Ами като излети самолета и се издигне…
– Ами че аз дотогава ще съм се напикал…
– Ми ще стискаш…
Голям смях. Питам хората около мен защо не може – един казва, защото могат да те забравят вътре или да се заключиш, друг казва, защото могат да не те преброят, трети казва, че не може, защото всичко, което излиза там, отива във въздуха… И ми става още по-смешно… И стискам, какво да правя.
Истинската причина за да не разрешават това е, че при излитане и кацане всички неща, товари и хора трябва да бъдат добре закрепени за местата си…
Самолетът си тръгна наполовина празен. През терминала до пистата. Имаше един самолет преди нас. Чакаме да излети. Следващите сме ние. Той излита. След две минути сме ние.
Двигатели на пълна мощност. Набираме скорост, всичко се тресе. Още малко и сме във въздуха. Ясен, слънчев ден, аз отново съм над крилото, само че от края. Мястото ми е 23Е. До прозореца. Но се разменихме с двойката заемаща другите две седалки и аз останах до пътеката. Видях малко от дневен Дубай и затворих очи… И чакам да се издигне .
Чак след час се размърдах по пътеката. Ох, вече ми е по-спокойно. До след малко… Когато пак няма да може… Докато на идване не смеех да мръдна от мястото си по време на целият полет, на връщане си се разхождах по пътеката. Сядах за по малко и по-назад и по напред. Мина кетъринга. Стюардесата ми иска бордната карта. Ама тя горе в чантата. Аз и казах един номер (ама се обърках и казах номера от мястото си на идване)… Тя погледна в листа, който носеше и направи гримаса. Явно това място трябва да е празно. Погледна мястото, където бях седнал, погледна в листа и пак направи гримаса – сигурно и то трябва да е празно… И пак ме пита кое ми е мястото… Тогава помолих хората до които трябваше да съм, да кажат къде ми е мястото.
Раздадоха пак по една купа ориз, опакована с алуминиево фолио и малко минерална вода, които си ги запазих за след като се приземим. Летим, летим, час, два и на третия час пак ми се доходи до тоалетната. Но имаше хора по пътеката. И тъкмо се освободи пътеката и писна един сигнал в самолета… Мина стюардесата и започна да оглежда всеки. И защракаха коланите. Закопчах и моя… Ами сега – пак ли ще стискам. И след малко пак почна да тресе турболенцията… Все едно по павирана улица и крилото трепери като на водно конче… Дали ще устискам…
О, голям смях – от лакомия да изпия водата, която ми е останала от хотела, за да не я слагам в багажа, нали е безплатна (намирах си в стаята всяка вечер по две бутилки минерална вода от 0, 500 мл. , оставена от персонала.) – та два пъти щях да се напикая… Та успокоиха се нещата де, появиха се облаци, които си ги имаше до края.
Към края на полета, на петия час започва приземяването. Вдигнах щората на прозореца, да разглеждам частите на крилото, които започват да се разместват вече. Досега летяхме на 10 895 м, някъде около тази височина. Снижаваме, облаците идват все по-близо. На 6 000 м, те са още под нас, на 5 000 м също. След малко минаваме и през тях. Отдолу вече се вижда земята, покрита със сняг. Останалата част от снижаването мина много бързо. Малки селца, натрупани със сняг, пътища, дървета и изведнъж равнина. И вече кацаме.
София
Всички части на крилата се отварят едновременно и самолета бързо забавя ход. И пристигаме на терминала – на същия изход С1. Аплодисменти.
Това ли беше? – Ми, да – това
Ние слизаме, багажа също, следва почистване, зареждане с гориво и след малко самолета отлита обратно за Дубай (както на отиване).
Слизаме, отиваме за багажа на лентата. Докато чакаме багажа, аз съм си пуснал чантата от самолета на земята . Идва ми чантата. Вземам само нея и тръгвам. И почти на изхода се сещам, че съм забравил другата . Връщам се… Голям смях.
И накрая на терминала спирам , за да си облека зимните дрехи и почвам да вадя от чантата – зимни обувки, яке, ръкавици, шал… Излизам. И в метрото. И веднага започвам да търся разликите… Влизам в метрото. Тръгваме. До тук всичко е като там. След две спирки до мен
цъфват двама в униформа – Карти и билети за проверка… Софийска работа…
Ами нали всеки влязъл в метрото има билет и го е минал през машинката да влезе… Значи гледам аз – един продава билети, един кара метрото и двама проверяват в метрото. В Дубай са само двама – един продава билети и един гледа на машинките дали всичко е наред и ако някой заблуден турист има нужда от помощ да го ориентира. Метрото си върви самО – без машинист…
Слизам на гарата. Стените описани с графити, боклуци… Отивам на автогарата и си вземам билет за моя град. Излизам отпред и си чакам автобуса. Минава един младеж с една торба
– Продавам часовници – вика и ме заглежда…
– Я се разкарай – му викам. След малко минава друг:
– Продавам телефони… И него разкарах. След него минава трети:
– Продавам козметика – и започва да ми бута разни дреболии из ръцете. Ей… родино мила…
Доядох си храната от Дубай и тази от самолета на път за моя град и си вечерях вкъщи. И това всичко само за един ден.
Happy END
=====
Толкова. Сега имам няколко питанки, които искам да науча. Разглеждах в интернет за местата, баровете и ресторантите до които се допускат обикновенни туристи със джобни като за нашия стандарт пари. Но не можах да намеря нито едно от следните места. Кое къде се намира и какво представлява, ако някой е ходил. искам само да знам:
Ресторанти
Al Diwan
В метрополитния дворец в квартал Дейра … Адрес: Metropolitan Palace Hotel, Al Maktoum Street, Deira
Тел: +971 (0)4 227 0000
Scarlett
Забележка: има стриктни изисквания към облеклото. (Какви са те? )
Адрес: Jumeirah Emirates Towers
Тел: +971 (0)4 319 8088
Al Koufa
Любимо място за посетители и местни. Тук може да пробвате истинска емирска храна. Мястото рядко се оживява преди полунощ, но след това се пълни до краен предел.
Адрес: Al Nasr Leisure Land
Тел: +971 (0)4 335 1511
Уеб сайт: alkoufa. com
Al Dawaar
Един от най-известните ресторанти в Дубай, на върха на Hyatt Regency Hotel
Адрес: Hyatt Regency Hotel, Deira (а това къде е, достъпен ли е за туристи, как изглеждат цените и менюто, за да добия представа)
Тел: +971 (0)4 209 1234
Уеб сайт: dubai. regency. hyatt. Com
Lan Kwai Fung
Автентичен китайски ресторант. Адрес: Nr Lamcy Plaza, Oud Metha
Уеб сайт: +971 (0)4 335 3680
(това къде е)
Bateaux Dubai
Този модерен кораб отвежда до 350 пътника на наведнъж на пътуване за вечеря из Дубайския залив.
Адрес: Landing stage close to British Embassy on Al Seef Road. (а това къде е и на каква цена може да си го позволи туриста – къде е този кораб и как се резервира)
Тел: +971 (0)4 399 4994
Уеб сайт: bateauxdubai. com
Кафенета
A’rukn
Може да седнете вътре или вън в това прекрасно кафе до театъра Madinat Jumeriah. Предлагат вкусни сладкиши и избор на специални кафета.
Адрес: Souk Madinat Jumeirah, Umm Suqeim
Тел: +971 (0)4 366 8888 (това къде е? )
French Connection
Адрес: Wafa Tower, Trade Centre 1
Тел: +971 (0)4 343 8311 (а това къде е, лесно ли се намира? )
Уеб сайт: fcdubai. com
Café Mozart (това къде е точно, някой ходил ли е? )
Адрес: Nr Carlton Tower Hotel, Deira
Тел: +971 (0)4 221 6565
Al Mallah
Разположено на натоварена улица в центъра на града, това заведение е напълно автентично арабско кафене. Повечето места са навън, което го прави перфектно място да наблюдавате хората, докато похапвате фалафел или мануши.
Адрес: Al Diyafah Street, Al Satwa
Тел: +971 (0)4 398 4723 (А това къде е. Въобще защо никъде не виждам тук номера на улици? )
Paul
Типично френско кафене,
Адрес: Mercato Mall, Jumeirah(А този мол къде е –най-близка станция на метрото? )
Тел: +971 (0)4 344 3505
Барове и нощен живот
The Library & Cigar Bar
Това луксозно заведение изглежда като мъжки клуб с тихите си тонове, Адрес: The Ritz Carlton, Marsa Dubai (а това достъпно ли е за обикновения турист и на каква цена може да се посети. .)
Тел: +971 (0)4 399 4000
Уеб сайт: ritzcarlton.com
Rock Bottom Café
Влюбени двойки и щастливи семейства идват тук да потанцуват след вечеря. Има голям дансинг, два водни бара и плазми – за любителите на спорта.
Адрес: Regent Palace Hotel, Bur Dubai (А това къде е? )
Уеб сайт: regentpalacehotel.co.uk
Blue Bar
Пийнете белгийска бира, докато слушате джаз или блусове. Понякога има и групи на живо.
Адрес: Novotel World Trade Centre 2
Тел: +971 (0)4 332 0000
Уеб сайт: novotel.com
Cin Cin
Шикозният бар напоследък наистина се прочу. Впечатляващият списък от вина включва 350 международни марки и 55 вида наливно вино.
Адрес: The Fairmont Dubai, Sheikh Zayed Road (а това до коя метро станция е близо? )
Тел: +971 (0)4 332 5555
Harry Ghatto
В този караоке бар може да си изберете от над 1000 песни. Действието започва след 22:00 часа всяка вечер, въпреки че барът е отворен от 20:00 и предлага не скъпи напитки и мезета.
Адрес: The Boulevard at Emirates Towers
Тел: +971 (0)4 319 8088 (а това къде е, много ли е скъпо? )
Уеб сайт: jumeirah.com
;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.
В реванша, изигран след 4 дни в Глазгоу, нещата се развиха по още по-злополучен начин за „Куинс Парк“. Те доминираха над „Стени“, отправиха доста удари към вратата на Смит, но така и не съумяха да материализират своето превъзходство. Точно обратното, гостите откриха първи в 17 минута с гол на Макгуигън. Едва в 41 минута Джерард Маклохлан възстанови равенството, след фаул, изпълнен от Рос Милън.
(сн.24 часа)
(сн. БТА)
(сн:Пик)
