Не е да нямам снимки – имам! И още как, и още колко… Но да можех толкова и време да имам, че да ги споделя. Че и както искам… Ще се чака пенсиониране явно. Само че тя пролетта ще се оттече (и в прекия смисъл), докато се накумя. Затова – насипвам малко пъстрина и свежест от една “бирена” серия из Южния парк.
Традиционно си снимам любимите лехи в началото на май, обаче нали всичко бърза та се къса тая пролет – ей, на! Докато се усетя и лалеената феерия за малко да замине.
А имам какво да се види. Има на какво да се възрадва душата, да се усмихне и да поеме всичката тази копринена красота.
… На фона на която, с кеф да издебваш всякакви Майстори на спорта…
… влюбени…
… баби и дядовци на всякаквовъзрастови внуци…
Дори и наперени батковци (заголили бляди зимни бедра) могат да се поспрат, да се порадват на гледката 
А отговорни татковци внимават къде капе разтопения сладолед, има ли лавка за царевица, ох – лалета! и… да не сгазят някое четириного…
Има и скептици, въздържали се от първо лятно разхвърляне… Друго си е да си имаш някое горнище!
… други си идват от Малибу и лятото си ходи с тях!
Някои направо си откриха плажния сезон (децата дали вече нагазиха в реката или може още да се поизпънем…).
Много има още, ама ще си ги запазя. Може пък някой ден, Музата ми за приказки и фейски сладкодумия да се събуди, да скокне над всички и да извърчи като новоизлюпен синигер “Я колко цветно и топло, и светло било тук!!”…
Няма угодия! Друга година като се запилее нанякъде, като се замотае и я чакаме чак до юни да ни се яви… Пролетта! А сега ни връхлетя с устрема на рояк гладни пчели, надушили бъчва сладко от вишни. Като се развихри, разви цветчетата, издърпа стръкчетата на тревите, и дори успя да изтегли към слънцето ей, това – близо 60-70 см стъбло!
Че да увеси на него най-страхотно оранжевите камбанки, които може да си представи една зажадняла за снимане душа, която си броди из малката градинка под балкона!
Гледам и не вярвам на очите си! В градинката ни се спотайвала грудка на Нейно Величество Fritilaria imperialis (Императорска ведрица)! Няма да описвам как ревниво дебна някоя хищна “птица” да не и смъкне камбанките, докато си разхожда трътлестия дакел…
А че сега и ей тези бледи, прекрасни лилиоподобни красоти наглеждам.
Раздиплила се е една копринена красота! И не мога да свърша нищо тези два дни, защото ме тегли навън постоянно. Намирам си работа я да простра, я да прибирам пране, дори само да сглобя някоя паянтова щипка и … в следващия момент, вече усещам тежестта на любимия обектив, уютно разположил се върху предлакътя ми 
Докато аз клеча в лехата с лалета и гледам да се вардя от гъмжащото семейство на някакви дребни, земни пчелички, които са решили да презимуват в градинката, и сега усърдно се опитват да превърнат всеки сантиметър, свободен от посадъчен материал и горски ягоди, в холандско сирене,… ей, ти я Мая!
Видна квартална хубавица, Мая е на отглеждане на всички, но най-вече на една от съседките ни, която има 3 кучета. Като тръгне с цялата кавалкада от една немска овчарка, и две по-мънички, Мая подтичва заедно с тях и оглежда терена… Да няма изненади! Работа трябва да се върши!
И сега сякаш ме пита защо клеча … като ягодите не са узрели все още! А останалите тревки не стават за ядене.
Сутрин, сладураната обикновено посреща всеки, излизащ за работа от входа, с невинно мяукане изпод най-близката кола на паркинга. А често познатия звук идва някъде отвисоко… От клоните на джанката 
Сега е сита и доволна, само леко любопитна. Подушва въздуха, потрепват мустачките, пошавва леко с ушета и продължава покрай пътечката между липите…
И тях не ги подминава лудетината Пролет! Раздипля с невидими пръстчета тънките листенца. И със закачлива усмивка предвкусва мига, когато всеки ще слиза от автобуса и замаяно ще се спре … зашеметен от дъха на липи.
Ееее, обичам да е Пролет! Дива, луда, бърза, ненаситна, разпиляна, жужаща, цвърчаща и зелена! Е, и да съм с бирата из тревите – в свобода и безвремие…
Да побързам да пусна още от Зимата, преди да е избухнала зелената бомба! Да да, не се подсмихвайте – ще си избухне независимо дали сте се сетили поне веднъж да посетите зимните пейки в Шарколес.
Или сте имали оная смелост, еее… отпреди десетина (или 15?) години, когато преследвахме заскрежените клони и листа. И на минус 15 се гушеха минолтите зад ципа на якетата и се вадеха, колкото да щракнеш два-три кадъра, и пак се прибираха. Преди да ти замръзнат и чорапите в ботушите.
Сегашните са някакви остри зими, сухи… Няма ги тези накити, които Щерката на Зимата разхвърля след всеки нощен бал.
.. Нито пък Малък Сечко си забравя виличката за чийзкейк по первазите на балконите…
Да не говорим, че клюнести ледени пеликани хептен влязоха в Синята книга (Книга на изчезналите и застрашените от изчезване създания от Леденото царство, издателство “GlobalWarming”)…
Тази зима само веднъж чух песента на капчуците – веднага след последния сняг. Подкупващо усмихващата мелодия, в която усещаш скокливите стъпки на косовете и дъха на кокичета, изпод снега.
Обичам го това време… Когато чакам чудото на следващия ден. Когато радост е всяко събуждане и усмивка – всяко късче синьо небе. И когато трябва да се разделя с отминалото време и предния сезон с целувка.
Или лятна есен,… както и да го наречем важното е, че този топъл вятър, който ни накара да хвърлим якетата, който плисна усмивки по улиците, който завихри палитри по тротоари и улици и пребоядиса настроенията…
… е нетипичен! Неочаквана някаква такава ваканция. Всяко утро си казваш “Е, хайде още малко, още ден, два… А може и седмица да се задържи така!” Има още пътеки необходени, още рокли неразмятани, още коси нецелунати от слънце. И още сладоледи… неопитани!
И с удивление си намираш цветовете, които цяло лято някак си пропуснал. И детайлите, които после изплуват заедно с усмивка и спомен за мелодия…
А пък е жега! Истинска лятна жега та чак гюрука да свалиш. Да се изфукаш… Докато не ти декорират предното стъкло…
Вървиш и попиваш с всички сетива – това вибриращо и бълбукащо разнообразие от образи, звуци, форми и цветове.
Време за чудо и приказ! Време да се забавиш след работа, да пиеш по бира или кафе, … да пориташ след училище…
… да срещнеш сродна душа.
Изненадващо, неочаквано, като топлия вятър…
Намерих го миналата есен. На една алея, до която ме доведе реката. По пътя на златните води, по пътеката на златокрилите мушици, които в октомврийския следобед танцуват над килима от шарки.
Тази година, като видях че в стаята ми нощем става по-светло, когато започнаха да стават невидими плочките от падналите ясенови листенца, когато утрините станаха хрупкаво-ясни и слънцето започна да разплита мъгли,.. отидох да го намеря отново.
То просто не може да не се открие! Не може да остане незабелязано! Всички притаяват дъх около него, забавят крачка, вдигат поглед към фините листенца – всяко едно като малка, златна блесна.
А не знаят колко е вълшебно ако се шмугнеш под клоните. Целият ти взор полита, попива златната светлина, докъдето и колкото ти позволяват сетивата…
Усмихваш се и слушаш! Търсиш оная съвършена клонка, онзи неповторимо бляскав златен цвят, който утре вече няма да го има. Какво ти утре!? Още след час или два, ще се приземи с мек шепот и спомен за синева…
Със спомена за мекотата на пеперудените крила, за дима от цигарата на преминаващ младеж, за смеха на децата, за звънчетата на триколките…
… за накъсания дъх на дакела, спрял да подуши дългокосите треви. Или за звука на целувка, скрита под клоните…
Докосвам кората… грапава, обсипана със струпеи от лишеи. Като кожа на кит, окичена с морски жълъди. И моето дърво е такова – великан, златен колос, който плува в синева!
Още много стъпки ще чуят листата. Още много звънчета на колела…
Още много смях, думи, настроения,… Чуруликане, крясък на сойка, почукване на кълвач или подрънкване от играчката на прохождащ малчуган…
Погалвам пак златните коси, тъмната кора, изсъхналите клонки. И живите – тези, които ще ме чакат и догодина!