Тия дни изчетох доста от написаното за Баба Алино. Твърденията на кмета на Варна, на предишния кмет, на Радевките, на ДНСК, на инвеститора и купилите имоти. Хареса ми как Красен Николов и Димитър Николов са подредили хронологията в Медиапул, но знам, че повечето няма да си направят труда да прочетат извън лозунгите на купувачи и политици.
В понеделник говорих по Дарик за темата за незаконното строителство, нарушенията, прозрачността на документите и контрола. Също за риска за пореден път единният регистър по устройството на територията да не се случи и да не позволи прозрачността, която служебния кабинет заложи в проекта. Най-вече, че липсата на отворени данни и прозрачност пречи на комуникацията между институциите, което всъщност стои в голяма степен в корена на проблема с ония 100 декара Баба Алино. Че злоупотреби и чадър е имало – имало е, че полицията не е съдействала също е вярно, но е вярно и че измамата е успяла, защото отговорните институции не си говорят.
Говорих също, че е грешно да се смята, че банките правят някакви реални проверки и щом са дали ипотека значи, че всичко било наред. Отдавна говоря как имотния (не)пазар поставя под огромен риск банковата ни система и управлението на този риск е под всяка критика гледайки данните за заемите на БНБ. Тук липсата на прозрачност – особено за сградите без акт 16 и фалиралите фирми-бушони на инвеститори – пречи да се осъзнае колко рискови всъщност са инвестициите в имот.
Тук обаче се чудя за съвсем друго
Купувачите на тези жилища в комбина с инвеститора изглежда искат да съдят общината и държавата, че ще им бутат сградите. Учудва ме, защото вместо това следва да съдят точно инвеститора за измама, на каквото всъщност сме свидетели в момента. Мисленето обаче е, че „то незаконно, ама нали минаваше номер до сега, защо изведнъж стана проблем“ по същия начин както някой си хвърля боклука през прозореца години наред и става агресивен като му направят забележка. Щом са си платили на някого там, значи имат право независимо, че всичко е незаконно и са засегнали защитена местност.
При това доста други хора ги защитават, а в същото време крещят за скоростно събаряне на единственото жилище – макар и незаконно – на семейства в ромски махали. Единствената разлика, която виждам е, че в случая в Баба Алино става въпрос за милиони и чадъри много години назад във всякакви институции, а във втория – за социален, образователен и в немалка степен плод на ефективната сегрегация в обществото ни.
Та затова говоря, че трябва да внимаваме за червените флагове и хората със схема. На теб може да не ти пука, че някой заобикаля закон и наредби и укрива данъци за няколко процента печалба отгоре. Могъл – откраднал, нали? Какво обаче те кара да мислиш, че по същия начин няма прецака и теб? Дори толкова повече следва да си сигурен. Затова е добре да прилагаме здрав разум.
А за случая във Варна тепърва следва да разбираме фактите. По паниката на предходния кмет ми става ясно накъде ще излязат нещата, ако не се заметат под килима в премиерския кабинет. С тази прокуратура в този вид обаче не очаквам шанс за реални мерки дори да се подмени главния прокурор.
Полезно стълпновение
За само няколко дни по темата за незаконните имоти се изказа половината администрация. Хареса ми интервюто на бившия служебен министър Найденов. През час излизат отрязани снимки на разрешения и решения – дали са за строеж, дали за търпимост, дали за ПУП или изготвянето на такъв. Неизменно са придружени не само от твърдения на собственици, но и сносни обяснения на архитекти, юристи и чиновници какво значат.
Замислих се, че този поток на документи може да е искрено полезен. Липсва основно разбиране как протича процесът и какво значат отделните документи. След толкова години дълбане в темата аз също едва виждам повърхността. Според архитекти много в самата гилдия не разбират дори половината. Затова ми хрумна, че този скандал е възможност не само да се осветлят механизмите за подобни измами, пропуските в регулацията и оперативната работа на администрацията, но и да служи като средство за повишаване на общата култура поне на онези, които следят случая. И отново – разбирането не значи да приемаме проблемите, сложността и ограниченията на самата администрация, а да задаваме по-добри въпроси и да искаме промени с конкретика.