Да са пълни шепите ти – когато всичко в тях дариш
Да са бодри крачките ти – като вярваш, че летиш!
Да носят слънце мислите ти – като в хвърчилките живот
С топлота да срещат думите ти – като дърво наляло плод
Да оставиш да отлитат дните – като вятър бурите в степта
Човек с добро и обич сит е – и пътят му намира все целта.
Честит да си, Ний! :*
Здраве, радост, топлота, хармония, спокойствие, късмет и всички останали хвърчилки да кръжат около теб неспирно!
(в гонитбата е трикът и радостта от живота :* )
Някога някъде из далечните морета, там където слънцето обича всяка сутрин да изплаква косите си в лазур, а всяка вечер къносва пръстите си и рисува по облаците,… имало една синя лагуна. Какво ли не пърхало из прозрачните и води!
Хиляди малки рибки блещукали и се стрелкали между водораслите. Величествени скатове се носели като птици. Мускулести кефали, пъргави змиорки, зъбати миноги. И сред всичката тая пъстрота, живеели ято делфини. Весело семейство били те! Посрещали слънцето с цвъркот и изпращали всеки кораб, подскачайки в разпенената следа от витлата. Но двама от това семейство били особено палави – братче и сестриче – Усмивка и Палавко.
Все успявали някак да се забъркат в някоя беля, правейки си шеги с лагунните обитатели. Един ден Палавко решил да разкаже на Усмивка приказката за Пътешествията на една песъчинка. А сестричката се радвала, пляскала във вълните, докато Палавко и разказвал как песъчинката е стигнала до Морето. По едно време Усмивка му казала:
- Братко! Ами ако тя е някъде тук, в нашата лагуна? Същата тази песъчинка?!
- Ооо, мислиш ли, че ще седи на едно място? Я погледни колко пясък има под нас – посочил с муцунка Палавко към набразденото дъно.
- Ами има, но някой може да е виждал една по-особена, по-блестяща песъчинка, която може би дори е станала перла? – Усмивка направи пирует и после се приземи сред блестящи пръски.
- Добре… хайде да питаме някой – речено сторено и двамата палавници се гмурнаха към крайбрежните скали. Решиха първо да питат медузите.
- Ехей, здравейте госпожо Аурелия – помаха с плавник Усмивка – Колко сте красива днес!
Медузата претенциозно присви капела и пипалата и описаха валсова стъпка.
- Здравеееейте! Мдаа, бодливко се опита да среши пипалата ми и се получи… осооообено феерична прическа.
Бодливката пусна няколко нервни струйки въздушни мехурчета и избълбука:
- Ми .. ако не беше си пуснала стреличките, нямаше да си толкоз накъдрена. Още ме сърбят няколко шипа на гръбната перка.
- Не искам да ви прекъсвам, но дали може да ви попитаме нещо – Палавко не беше от търпеливите – Дали сте виждали скоро по дъното някоя особено блестяща песъчинка или мида, която да е отгледала перла скоро?
Краищата на шапката на госпожа Аурелия леко побеляха, което винаги ставаше като се замисли дълбоко:
- Ммм, не помня да съм филтрирала скоро нещо такова. Може да попитате съседите от долния етаж.
- Благодарим много! – Усмивка се гмурна подир брат си – Какво искаше да каже с това дъртата пипалеста вещица?
- Шшшшт – облак мехурчета изригна от дихателния отвор на брат и – Ще вземе да те чуе! Искаше да каже дънните обитатели.
- Мадам Писияма-сан, дали може да ви питаме нещо? – Палавко много внимателно заобиколи наглед едноокото плоско туловище, сливащо се с дънния пейзаж.
- Все се намери някой от светлото да дойде и да те събуди – Писията плесна недоволно с опашка – Е, какво е толкоз важно?
- Мисля, че се сещам какво води децата насам – делфините изненадано се заоглеждаха. Една въз едра черупка помръдна и се приближи на прилично разстояние от писията.
- Ние раците-пустинници ежедневно прекосяваме дъното и под щипките ни са минали милиони песъчинки. А отгоре долетя част от разговора ви с медузата.
- Да, да – радостно запърха Усмивка – Дали сте виждали една перлена, блестяща песъчинка, която разказва историйки?
- Те всички разказват истории, мило бозайниче – ракът разкърши щипки – Когато се приплъзват и трият една с друга, когато вълните ги люлеят, песъчинките разказват. Но тази една, определено е минала от тук, защото другарчетата и разказват за новите и истории. За пътешествия на гърба на големите риби, акулите и скатовете!
Делфините благодариха на рака-пустинник и поеха да търсят скатовете.
- Внимавай, дребен! – Палавко предупреди сестра си – Опасни са тия чичковци, да не вземеш да ги дразниш?
- Не съм много по-дребна от теб! – възрази Усмивка и в тоя миг видя срещу тях да се носят цяла хайка от тези чичковци. Плавно, грациозно, като потънали листа от тополите около лагуната.
- Извинете, уважаеми – започна отдалеч Палавко, прибутвайки с опашен плавник Усмивка зад него – Дали сте виждали по време на вашите патрулирания над морското дъно, една … песъчинка?
- Хее хе, това бозайниците били върха на интелекта, бе! – единия скат завибрира от кикот. Другите ги заобиколиха и също трепкаха с гъвкавите си тела – Една, значи, казваш? Със сигурност съм виждал една, нали, Флети? – нов кикот наоколо.
- Ама тя е особена такава – Усмивка се измъкна от пазача си – Тя блести повече от другите, сякаш носи слънчевите лъчи тук долу… И разказва истории!
Скатовете известно време ритмично мърдаха с хриле и накрая един от тях се приближи до Усмивка:
- Истории казваш? Мдаа, спомням си за една такава песъчинка. Разказваше за треви, за скали, и за пътешествия.
- А да – друг скат се обади – и искаше да плува надалеч с нас. Но я пратихме да пътешества с косатките.
- Ииистина е! – делфините чак сега видяха, че същински събор се е струпал около тях и една пъстра морска костенурка енергично кимаше с глава – Спомням си я, возила се е и на моята коруба и от тогава е гладка и блестяща, досадните водорасли не ме закачат. Питайте косатките, въртят се около старото пристанище.
Речено-сторено! Усмивка и Палавко щурмуваха останките от пристанището.
Преди още да влязат зад кея и ей го насреща, Орциний Биколор де Орка, сеньорът и господар на пристанището:
- Оооуу карамммба, само месо дома дошло!
- Уффф защо все трябва да е така смразяващо ухилен – прошепна Усмивка, опитвайки се да изглежда като хилава мръвка за такава огромна паст.
- Простете, сеньор, пор фавор… Ние искаме да ви питаме нещо, ако е удобно и не сте зает – Палавко се опита да не размътва много водата, че да му е открит пътя за бягство.
- Claro, claro – озъби се Орциний – Освен красив съм и учтив и готов да помогна.
- Дали случайно сте виждали един особен екземпляр песъчинка – издалече започна Палавко – Тя е особена, много блестяща, много любопитна и сладкодумна. Дали случайно не е минавала през пристанището?
- Мдаа, имаше сякаш нещо такова – Орциний присви очи – Беше много блестяща и прелюбопитна, бих казал досадна… Но пък успя да ме помири с вечните ми врагове. Спорехме със Скуалитос и Гладиус кой е най-бърз.
Делфините почувстваха как водата около тях се сгъсти сякаш, защото… изведнъж се намериха заобиколени и от другите пирати на Орциний, акулата Скуалитос и рибата-меч Гладиус.
- Охх, да не си чуят имената пък тези – промърмори Усмивка
- Значи, ние така си спорихме и за малко Гладиус да ни направи на шашлик – ухили се акулата – Ама ей на, тая златиста песъчинка ни организира състезание и … показа, че всеки е победител.
- Карамба, така беше – потвърди Орциний – аз съм победител в открито море, Гладиус в лагуната, а Скуалитос – в плитчиниииите. За награда… я заведохме при Оракула.
- При Оракула??! – изцвърча Усмивка
- Даа, pequena – мило се ухили Гладиус и побутна Усмивка с острия си нос – Оракула Октопус. Тя искаше много да се свърже с него и аз лично я заведох. Това е в подмола между скалите “Тризъбеца на Посейдон”.
- Знам я къде е! – възторжено извика Палавко – Благодарим ви, сеньори! Мучас грациас и да не свършва благодатта в мирния свят на пиратското ви пристанище!
Делфините си плюха на плавниците преди зъбатите усмивки на трите хищника да са придобили зловещ вид.
Скоро скалите на Тризъбеца се очертаха през прозрачните води. Делфините се гмурнаха под тях и заоглеждаха внимателно камъните, водораслите и останките от древни сгради, които някога са се извисявали на мястото. Така и не можаха да го видят, докато Оракула сам не примигна.
- Кой смущава взора и покоя ми!? – просвистя гласът му, изпод цяла камара опасно извиващи се пипала.
- О, велики Оракуле Октопус – Палавко се опита да направи нещо като реверанс на заден плавник и се заплете във водораслите – Тримата сеньори в пристанището,..
- Ама моля ви се, тия пирати! Отрепки някакви – Октопус блъвна мастило и се премести на друга туфа водорасли, докато делфините се опитваха да изгазят през тъмата.
- Ами…, те казаха, че са изпратили при вас една блестяща песъчинка – кротко опита Усмивка.
Оракулът сви на кълбо пипалата си, после плавно ги отпусна и сякаш дори водата стана по-светла и по-топла около него:
- Дааа, доведоха я и цялата ми бърлога светна, сякаш слънцето беше слязло тук долу.
- Да, да, точно тя е! – изцвърчаха делфините в един глас – Можете ли да кажете къде е сега? Толкова искаме да я видим, да си поговорим, да ни разкаже още от приключенията си.
Октопус въздъхна дълбоко:
- Искаше да види отново слънцето и небето. И нямаше какво друго да направя, освен да и помогна – оракулът ги погледна с огромните си тъжни очи – Повиках тюлените, те излизат на сушата и можеха да я заведат отново там. Можете да ги намерите по крайбрежието – октоподът порозовя леко – Безделници! По цял ден се препичат и се надвикват. Вървете! И ако я намерите, кажете и пак да се гмурне при нас. Толкова е мъничка, а толкова светлина носи!…
Палавко и Усмивка се сбогуваха с оракула и заплуваха към брега.
- Ама че работа – смутено измънка Палавко – Е кои сега са тюлените, извадили песъчинката.
Пред очите им беше пълно с излегнали се тюлени надлъж и нашир. В тоя миг някой ги плесна по лъскавите челца:
- Привет, блейки! – една ухилена мустаката муцуна изплува с капеща по мустаците вода – Ко търсите на базара?
- На базара!?
- Еми да! Морски тигри, леопардова принцеса, гуано, пера от скуа, от розово фламинго, яйце на императорски пингвин?… Евтинджос!
Делфините се спогледаха, категорично решили, че пак се забъркват в каша.
- Слушай, мустакатко, ние само търсим една песъчинка – една такава, много златиста, блестяща, прекрасна и любопитна. И ни казаха…
- Да бе да бе, оня дъртия смукалник!
Преди да успеят да изригнат фонтани от възмущение, тюленът се изкикоти:
- Знам знам за нея. Дядо Октопи ни я повери, да я пренесем до тук. Че искаше да бъде отново на брега.
- Чудесно! – изписука Усмивка – А къде е сега?
Тюленът се гмурна и отново изплува още по-ухилен:
- Ми ей там! – посочи с перка.
Делфините удивено гледаха кацналия на скалите фар.
- Тя поиска да я оставим тук, на скалите – обясни тюлена – Ама толкова силно светеше, че рибарите видяха светлинката и дойдоха през нощта да видят какво свети така. Тогава я взеха и са я сложили във фара – да осветява и показва пътя на всички в Морето.
Усмивка и Палавко се спогледаха. Значи пак .. оказа се, че пак са били толкова морски мили по следите на една песъчинка, описвайки нейното пътешествие! Зацвърчаха от радост и забълбукаха! Разпени се водата около тях, станала цялата златна от залязващото слънце…
- Леле, дребен, да се прибираме, че ще има хокане и тупалки! – Палавко се гмурна светкавично.
- Не-ме-на-ри-чай Дребен! – Усмивка се опита да го догони…
С последната целувка на Слънцето фарът заблестя.
Скъпи читателю!
Приказката е плод на вдъхновението от великолепния стенопис “Морско дъно”, нарисуван от Цвети Асенова, на пристанището на Приморско.
А поводът, естествено е (хем графити, хем риби!…) имения ден на Ники!
Честито да ти е името, Древний!
Да си жив и здрав! И нови, и свежи цветове да ти обагрят лентите! :*
Някъде много, много отдавна, в далечни времена, в земи, където след топла и благодатна Пролет, се възцарявало горещо Лято, живели заедно в мир и благополучие всички цветя, дървета и животни. Всички дребни и по-големи, и по-зъбати, и по-космати, и по-кротки, и по-пъргави, и по-боязливи, а и по-смели гадинки. Сред поляните, отрупани с цветя, припкали дечурлигата на всякакви четириноги, безроги, дългокраки и двукраки, космати и пернати животни. И там се появило на шарения свят и едно слонче. Слонче, като всички други – сивичко, с перушинесто перчемче, с топуркащи крачета, любопитни очета, подскоклива опашка и прелюбопитен хобот. Припкало слончето по поляните, заигравало се с другите пернати и космати живинки, безгрижно хрупвало по някой и друг сочен стрък и наблюдавало как слънцето нежно разтваря всеки цвят, как разлиства дърветата, сякаш с всеки изгрев се стреми да отвори следващия им лист, за да направи света още по-пъстър и хубав.
Слончето било много дружелюбно и играело с всички живинки. Но най-много искало да си поиграе с пеперудите. Да ги гони, да тича подир пъстрите им крилца, да пърха и да се издигне високо, високо над поляните… Това било мечтата му. Но пъстрите пеперуди се реели над цветята, присвивайки претенциозно крила, и нехаели за мечтите му! И това било единственото нещо, което помрачавало деня на слончето от мига, в който някоя пепепруда изпърха до него.
Един ден, слончето се изкачило на една полянка, по-далеч от всички, по-високо и от най-високите дървета… Да види дали нещо няма да му подскаже как може да полети. Тъкмо запъхтяно припкало по тревата, унило провесило хобот, и … видяло, че на полянката има някой. Човек! Не, не, не може да е човек, защото… това чудно хубаво създание, толкова нежно, ефирно, почти прозрачно и бяло като омара, чисто като роса, всъщност имало крила. Те пърхали едва забележимо зад гърба и. Девойката се навеждала, милвала всяко цвете, прошепвала му по няколко думи и после отминавала към следващото. Слончето гледало с ококорени очи и не смеело да диша… Ама нали са такива слоновете, като спрат да дишат и после изведнъж, хоботите им така засмукват въздуха, че всички околни треви се устремяват към него! И крилатата девойка го забелязала
- Кооя си ти? – успяло носово да избоботи слончето.
- Аз съм Витавиня – усмихнала се девойката и приближила с леки стъпки до него – Феята на лозите. А ти кой си, мъничък, и защо си самичък?
- Аз … ми, това, аахм – слончето затупкало от крак на крак – Дойдох тук да се пробвам да полетя.
- А защо искаш да летиш? Не ти ли е хубаво да тичаш по поляните, да усещаш тревичките да те гъделичкат и докосването на песъчинките, и на водата в потока?
- Ами, пеперудите летят! – тръснало хобот слончето – И са толкова леки, свободни! И толкова пъстри! И имат такива големи, блестящи очички! А крилата им са по-ярки, по-красиви от всичко!…
Феята ахнала тихо, усмихала се, навела леко главица към слончето и духнала в шепата си към него.
- Хей, кккакво правиш? – слончето усетило, че а-ха и ще падне! Ама такива ли били крилатите феи?! Готови да те подмамят и после – да те излъжат нещо.
- Спи, мой малък приятелю – прошепнала феята и сложила малката си ръка на рошавото перчемче на челото му. “Спи и сънувай, добра душа, как всички крилати създания ще идват при теб. Колко обичан ще бъдеш, и как ще ги закриляш”…
Минало пладне и плуващите облаци нашарили гръбчето на спящото слонче. Захладняло, лек ветрец се промушил през стръковете и погъделичкал похъркващото хоботче. Слончето отворило очи и миг-два се чудило къде е попаднало. После видяло усмихнатата фея до него:
- Аз … сънувах! Такъв хубав сън сънувах! – изтръбило то възторжено.
- Така ли – наклонила глава Витавиня – Я ми разкажи.
- Сънувах, че съм в едно място с много, много големи неща. Неподвижни, но не мъртви. В тях щъкаха много хора, навън, навътре… Навсякъде имаше по-големи, по-малки хора, малки дечица и все около тези.. неща.
- Аха, сънувал си град, с улици и къщи, в които живеят хората – обяснила феята.
- Да! И аз бях голям, много много голям. Голяма … къща! Толкова голяма, че сянката ми падаше по залез над другите … къщи. Но те бяха, разбираш ли, без козина. А аз имах!
- Целия бях един рунтав, по-рошав от гривата на лъва, по-пухкав от короните на глухарчетата и по-зелен от тревата! Имах и очи! Но не две, а повече! Много и блестящи – като на пеперудите!
- Сънувах как в козината ми пъплеха всякакви малки живинки. Имаше буболечки, бръмбарчета и калинки. Имаше мравчици и охлювчета. И птици, толкова много птички имаше – синигери, косове, скорци. Правеха си гнезда, мътеха пиленца! – слончето се задъхваше от възторг – А колко пеперуди имаше само! Идваха и кацаха по зелените косъмчета на гривата ми и разговаряха.
- Леле, нима? – феята не мислеше, че нещо може да я учуди, че то … феите са са такива. Имат самочувствието, че всичко знаят.
- Ами да! Говореха си за това как тази прекрасна, гъста зелена грива ще се промени, когато дните намалеят и дойде студеният вятър. А аз се чудех за какво говорят.
- Аха – кимна замислено фята – И после какво стана?
- После – слончето поклати хобот – Сякаш времето се забърза. Видях как излетяха пиленцата на скорците и аз сякаш бях с тях. После и буболечките си намериха дупчици в снагата ми и се стаиха там, да не им е студено. И после, една сутрин видях, че по цялата ми брада и коса, плъзват най-различни цветове!
- Имаше червено, пурпурно, по-светло розово, ярко жълто като слънчоглед, и оранжеви, като сърцето на слънцето – слончето се вгледа във феята – Сякаш имах крила! Така пъстри и красиви като на пеперудите! И с всичките си очи можех да прихвана лъчите на слънцето и да ги изпратя високо, високо нагоре в синевата! Да стоплят птиците, и калинките, и пеперудите, които също се бяха изпокрили от хладния вятър. А аз не! Аз можех да летя!
Феята изръкопляска щастлива! Слончето беше застинало с вирнат към ясното небе хобот. А ушите му приплясваха като вълнички в някоя локва след порой.
- А какво стана с птиците? Всички ли заминаха в топлите страни? – изведнъж се пресети феята.
- Ми не – Слончето игриво разклати глава – Точно преди да се събудя, сънувах че от всичката ми тая, рошава брада, израстнаха малки гроздчета. Отрупах се с плодчета, които всички идваха да похапват.
- Идваха синигерите, косовете, сойките. И катерички даже! А тази моя коса беше толкова гъвкава и твърда, че никой не можеше да и попречи да расте – слончето доволно задъвка стрък миши ечемик – Прескачаше всякакви препятствия и даваше подслон и плодове на всички живинки, за да преживеят студеното време.
- Зимата – слончето учудено погледна Флора – Така се казва този сезон в онези места, които си сънувал. Зима!
- А ние имаме ли зима? – слончето разсеяно хвърли поглед на ширналата се зеленина.
- Ние имаме лято – феята разпери крилца – Такова, каквото си сънувал в началото на съня си.
- Ахаа, когато бях голям, много голям, и целия в рунтава, зелена козина? – слончето отново се оживи.
- Точно така. След всяка зима идва отново пролет и всички слончета, които в оная земя са покрити с такава рунтава, зелена козина, отново приютяват всички птички, буболечки, мравчици…
- И пеперуди?
- Разбира се – феята потупа слончето по челото – И пеперудите! Нима ще знаят как се лети, ако не беше ти да ги подканяш да стигнат толкова високо. И как иначе ще знаят пеперудите, че са взели цвета на крилцата си от цвета на твоята есенна козинка?
Слончето направи опит за сложен пирует, политна и за малко да падне, ако не бяха две пеперуди, решили точно тогава да кацнат на вдигнатото му краче.
- Ехей, те искат да си играем! – вирна хобот и хукна подир пъстрите крилца.
- Лети, мой мъничък приятелю с голямо сърце – помаха феята на лозите и литна към града. Имаше да нагледа новите рошавки бради и косици на къщите-слончета, които едва, едва бяха се разпълзели…
И тъкмо такива са хванати в снимките на Ники, който за щастие на всички, днес се е родил, в разгара на Пролетта (за часът той си го разказва) .
Честит бъди, Древний! Енергията на лозите да не те напуска, нито пък цветният им натюрел! :*
Много отдавна беше. Хем отдавна, хем – все едно вчера! Важното е, че винаги ми е светло и весело като си спомня оная паметна вечер – 1 април 2008 г. Ах, вие… организирани заговорници! Много ви обичам – Дачи, Ники, Ему! Целувки и прегръдки от сърце!
Може да нямам много време, може да се задъхвам – и емоционално, от прекалено много дини, които вече и на главата си нося, понеже няма място по подразбиране. Но знам, че си имам местенцето, където мога уютно да си се свия под някоя палма и да си прелиствам архивите. Или да си излея болката от някой офисен планктон, който се е опитал да ме удави и е бил наритан (така де, имидж трябва да се поддържа). Или пък да лисна светлина и радост, защото знам, че ще е споделена.
Ами.. наздраве – за поодъртялата тийнейджърка на 15! Да ни има, да създаваме, да споделяме…
П.П. Като казах споделяне, при рутинното ежегодно ровичкане из нета точно на тази дата, ми попадна препис на “Къщата на вещиците” в един много забавен … просветителски блог за ученици до 4-ти клас! Ма много отрано почват тва децата да се учат на вещеризми, бе! Но пък друго си е да знаеш, че писанията ти са част от “Материали за всички, които са любопитни към всичко”.
Весела Коледа!
Да сте здрави и всички любими хора – да са с вас!
Да няма мрак, да няма тъга и никога, никога самота…
Светло да ви е – в душите, в очите и в мислите.
И да се обичате! ❤
Честити да сте! С честити и светли имена, Ники и Коко!
Здрави, късметлии да сте и да се радвате на внуци и внучки!
Заглавието на този пост идва от една закачка (пък може и задачка-закачка да се нарече), с която подкачах Сан Антонио в началото на годината. А именно – че до Никулден ще стигне до 9000 снимки в галерията. И той пък взе, че ги направи наистина!
При това три дни предсрочно! За тези, които са влизали в галерията, сигурно знаят, че биха могли и да се регистрират и да оставят по някой коментар (ако може критичен, че пак ще ме обвинят в субективно отношение). По-долу, реших да споделя моите най-най-любими 9 от тези 9000. Задачата никак не е лесна, падна голямо скърцане с ченета, забърсване на морна пот от чело, пиене на тонове зелен чай, отваряне на прозорец, ровене напред и назад, сверки с 23hq (където се наложи). Накрая се получи ето това – девет любими снимки в категориите, най-изобилни откъм материал.
1. Streets
Най-богатия албум, изобилие от сгради, къде нови, къде стари, великолепна архитектура, детайли, улици, улични постановки, кафенета и капанчета, хора и улици, хора и автомобили. Целия пъстър уличен свят на София, Пловдив, Хисаря, Копривщица и др. Много любими имам тук, но най-много ме грабват (особено напоследък!) вертикалните улични пейзажи. Знам ли, има някаква особена въздушност във вертикала, терасиране на композиция, нагнетяване на цветове, детайли, многопластовост, която дава на въображението поле за развихряне. Любими са ми например прокрадващия се “Александър Невски“, гледан от 11-ти август, или страхотния изглед от Лъвов мост, или вертикала на Ларгото, с отраженията, облаците, с плисналото се слънце по паветата… Фаворит, обаче, си остава… ДСК:
2. Art
Къде е сега Мари-ана да направи един разбор на емоциите, бушуващи в душата на художника. Има пастели, има моливи, има четки, щрихи с графит и ефирно изваяни акварели. Синагогата по принцип ми е любима, нищо че аз не мога да достигна все още кадър, от който да съм щастлива, затова пък в галерията има доста снимки под всякакви ъгли, които ме радват страшно много. Особено на този скеч! Много любима също ми е скеч-обработката на къщата на барон Гендович (май съм я пускала вече, но не пречи). Е, фаворит в категорията е снежната приказка на Ал. Невски…
3. Black & White
Не всяка снимка става за това, знаете… Понякога те дърпа отвътре и си викаш, ей, това е само за bw. После се оказва, че алгоритъма не желае да си изтанцува танца така, че амплитудата да те грабне. А пък друг път, най-ненадейно, тангото се получава великолепно! Проба, заигравки с филтрите, танц на светлини и сенки! Загадъчност, динамика, еротика, както тук – Европа и Зевс… Или завладяваща и отнемаща дъха нежност, както в Черното лале. Няма, обаче, друга снимка като ТАЗИ! Колкото и да я гледам, не мога да и се наситя. Затаявам дъх и слушам… снега…
4. Street Art
Тази категория така се утрои напоследък, че дъх не мога да си поема! Настървяващо е! Като си помисля, снимаме графити още от 2006-та и архивите пазят неща, които отдавна времето, или мераците за саниране или нервите на сприхави съседи са успели да заличат. Добре, че сме ги снимали. Като например Червенокосата красавица с цветето. Или страхотното изпълнение на Насимо, девойката която Зори увековечи в разказчето си – Дара. Много любими снимки и любими художници имам. И JahOne, и Arsek & Erase, 140-ideas, Алекси Иванов, Бозко… Морио, разбира се. Но, ей тази монументална прегръдка винаги ме заковава и остава без дъх. В случая, снимката ми е много любима заради чисто лятното (почти а-ла-тропическо) включване на дамата в кадър:
5. Flowers / macro
Еее, сега като казах девет, значи девет, ама може и да послея някои категории. Още повече, Сан Антонио обича да ги смесва тези двете. Едно време успяваше да ме ошашави с бирени снимки на ириси и лалета, които ми харесваха повече от моите, снимани с макрото. После и с макрото пак правеше чудесии, които са избуяли в доста страници от галерията. Безчет са ми любимите снимки тук (все пак ми е любима категория лично на мен, както казва Велин “венчелистчета и тичинки”). Ще спомена подгласниците – трудно избрах един от всичките феерични рододендрони, и т. нар. Черен ирис. Или дюлката! Има, обаче, една снимка, която също като снежната джанка по-горе, съм съзерцавала дълго (като показно за обработка) и я пускам тук като най-най-любимата ми от цветната колекция:
6. Monuments
Вече споменатата по-горе статуйка на Европа, понесла се на бика Зевс е едната любима. Тук са и Славейкови, и Алеко на Витошка, и атлантите, и Св. Георги, и Балерината! Статуята на Майката на бул. В. Левски. Но … най-любими са ми Лъвовете на София! Вече споменахме за Лъвов мост, още – статуите на покрива на Народния театър. Най-великолепната снимка, обаче, според мен, си остава Лъвът пред гроба на незнайния войн. Точно в този ракурс, този формат и точно с този широк ъгъл. Любим!
7. Temples
Много изискана колекция има Древния! Ако не сте я посетили, вижте я. Честно, нямах представа, че в София има такова разнообразие от църкви! Всяка една е своеобразно бижу! По принцип, доскоро смятах че православните храмове са по-впечатляващи отвътре, а готическите – вдъхват респект с външната архитектура и изобилие от орнаменти. Като започнах и аз да обикалям по стъпките на Ник, се убедих, че няма две еднакви… църкви! И няма две еднакви снимки, въпреки че не е ясно колко такива има на Св. Седмочисленици – много любима! Тази нощна снимка, обаче, няма как да не се открои и запомни! Друга любима църква ми е Руската, а тук е направо като нова-новеничка стъклена, крехка коледна играчка! Няма да споменавам и за десетките великолепни кадри на Ал. Невски или Синагогата. Но моето сърце завинаги печели Св. Параскева. Има нещо много древно, монументално, всемогъщо и същевременно, изключително топло и приласкаващо в цялостната форма, елементи, арки, с които изобилства този храм.
8. Gardens
Много зеленина, любимия Шарколес, и още паркове – Гео Милев, Южния и Враня. Искам още тук, не ми стигат, ма то това е понеже господарката на Шарколес е свикнала да стъпва по трева и шума. Надделява, обаче, страстта ми към водата и фонтаните, а Ник е изографисал тези на НДК по незабравим начин… Пла-ча! Искам и аз така
9. Underground
Последна категория за поста, но не последна по значение или по замисъл. Това е категорията, в която има доста за ровене… И из кадрите, и те самите ровят в мислите и емоциите ни. Обичам да се заседявам, когато ми трябва да си събера разпилените мисли. Да се концентрирам, да се приземя, или да се оттласна. Безспорен фаворит тук ми е Жената с гълъбите.
Е, казах девет и трябва да спра. А останаха залезите, животни, панорами… Нищо, нека има и за друг път. Междувременно пък, да имаме здраве, и все такъв хъс, и глад за снимане, скъпи ми приятелю! Че да има още какво да споделя фотобиографът ти – за радост на себе си (и на читателите, надявам се).
Наздраве, именици! И да не се забравя, че си искам… люспата!
:* )
