Махнах лампичките. И Дядо Коледа замина в едно кисе да дреме. Какво си пожелавам?… Да мога да ги окача пак.
Тези първите седмици са винаги много тегави. Като началото на нанагорнище. Крачиш и си викаш “Нищо и никакво, ей сега ще го гътна!”, а подметките ти сякаш са метални… И си глътнал цял средиземноморски циклон с ветровете…
… Да видя Ариана пълна, и с патици с нова реколта патенца.
И дали украсата на Орлов мост ще надмине тазгодишната. Не е непостижимо, като гледам. Желанието за жива елха следващия път се изпари. Ей затова, заради тази гледка обикновено…
Празни улици, празни кръчми, празни места,… обичам и толкова искам и аз да изпразня изцяло кошера в главата ми…
И все не успявам! Всяка година си го пожелавам и после пак се оказвам като стара къща – пълна със спомени, затънала в бурени…
Та си мечтая за една пожарна… Да вземе да пусне маркуча и да ми промие всички черни камъчета в кофата.
Да ми остави само въображението – рещо се свободно, като клоните на вятъра… Чисто, синеоко и ледено като локвите през януари!
Поне винаги знам, че природата е в съзвучие с мен. Има ли буря вътре, има я или ще се появи и над мен.
Пък после си казвам “Дано не става ей такава, зареяна! Нищо не виждаща, не усещаща”. Всяка радост е чудо, всяка болка – и тя!
Та нали това е да усетиш самия живот – захапката му здрава!
Всяка роза е с бодли, всеки цвят вехне… друг да се роди.
Зад всяка руина има стрък нова кръв. Коя съм аз, че да отменям природните закони?!
… просто брънка, бодил, пчела, пейка или скала. Всеки ден различна, и себе си.
Някога някъде из далечните морета, там където слънцето обича всяка сутрин да изплаква косите си в лазур, а всяка вечер къносва пръстите си и рисува по облаците,… имало една синя лагуна. Какво ли не пърхало из прозрачните и води!
Хиляди малки рибки блещукали и се стрелкали между водораслите. Величествени скатове се носели като птици. Мускулести кефали, пъргави змиорки, зъбати миноги. И сред всичката тая пъстрота, живеели ято делфини. Весело семейство били те! Посрещали слънцето с цвъркот и изпращали всеки кораб, подскачайки в разпенената следа от витлата. Но двама от това семейство били особено палави – братче и сестриче – Усмивка и Палавко.
Все успявали някак да се забъркат в някоя беля, правейки си шеги с лагунните обитатели. Един ден Палавко решил да разкаже на Усмивка приказката за Пътешествията на една песъчинка. А сестричката се радвала, пляскала във вълните, докато Палавко и разказвал как песъчинката е стигнала до Морето. По едно време Усмивка му казала:
- Братко! Ами ако тя е някъде тук, в нашата лагуна? Същата тази песъчинка?!
- Ооо, мислиш ли, че ще седи на едно място? Я погледни колко пясък има под нас – посочил с муцунка Палавко към набразденото дъно.
- Ами има, но някой може да е виждал една по-особена, по-блестяща песъчинка, която може би дори е станала перла? – Усмивка направи пирует и после се приземи сред блестящи пръски.
- Добре… хайде да питаме някой – речено сторено и двамата палавници се гмурнаха към крайбрежните скали. Решиха първо да питат медузите.
- Ехей, здравейте госпожо Аурелия – помаха с плавник Усмивка – Колко сте красива днес!
Медузата претенциозно присви капела и пипалата и описаха валсова стъпка.
- Здравеееейте! Мдаа, бодливко се опита да среши пипалата ми и се получи… осооообено феерична прическа.
Бодливката пусна няколко нервни струйки въздушни мехурчета и избълбука:
- Ми .. ако не беше си пуснала стреличките, нямаше да си толкоз накъдрена. Още ме сърбят няколко шипа на гръбната перка.
- Не искам да ви прекъсвам, но дали може да ви попитаме нещо – Палавко не беше от търпеливите – Дали сте виждали скоро по дъното някоя особено блестяща песъчинка или мида, която да е отгледала перла скоро?
Краищата на шапката на госпожа Аурелия леко побеляха, което винаги ставаше като се замисли дълбоко:
- Ммм, не помня да съм филтрирала скоро нещо такова. Може да попитате съседите от долния етаж.
- Благодарим много! – Усмивка се гмурна подир брат си – Какво искаше да каже с това дъртата пипалеста вещица?
- Шшшшт – облак мехурчета изригна от дихателния отвор на брат и – Ще вземе да те чуе! Искаше да каже дънните обитатели.
- Мадам Писияма-сан, дали може да ви питаме нещо? – Палавко много внимателно заобиколи наглед едноокото плоско туловище, сливащо се с дънния пейзаж.
- Все се намери някой от светлото да дойде и да те събуди – Писията плесна недоволно с опашка – Е, какво е толкоз важно?
- Мисля, че се сещам какво води децата насам – делфините изненадано се заоглеждаха. Една въз едра черупка помръдна и се приближи на прилично разстояние от писията.
- Ние раците-пустинници ежедневно прекосяваме дъното и под щипките ни са минали милиони песъчинки. А отгоре долетя част от разговора ви с медузата.
- Да, да – радостно запърха Усмивка – Дали сте виждали една перлена, блестяща песъчинка, която разказва историйки?
- Те всички разказват истории, мило бозайниче – ракът разкърши щипки – Когато се приплъзват и трият една с друга, когато вълните ги люлеят, песъчинките разказват. Но тази една, определено е минала от тук, защото другарчетата и разказват за новите и истории. За пътешествия на гърба на големите риби, акулите и скатовете!
Делфините благодариха на рака-пустинник и поеха да търсят скатовете.
- Внимавай, дребен! – Палавко предупреди сестра си – Опасни са тия чичковци, да не вземеш да ги дразниш?
- Не съм много по-дребна от теб! – възрази Усмивка и в тоя миг видя срещу тях да се носят цяла хайка от тези чичковци. Плавно, грациозно, като потънали листа от тополите около лагуната.
- Извинете, уважаеми – започна отдалеч Палавко, прибутвайки с опашен плавник Усмивка зад него – Дали сте виждали по време на вашите патрулирания над морското дъно, една … песъчинка?
- Хее хе, това бозайниците били върха на интелекта, бе! – единия скат завибрира от кикот. Другите ги заобиколиха и също трепкаха с гъвкавите си тела – Една, значи, казваш? Със сигурност съм виждал една, нали, Флети? – нов кикот наоколо.
- Ама тя е особена такава – Усмивка се измъкна от пазача си – Тя блести повече от другите, сякаш носи слънчевите лъчи тук долу… И разказва истории!
Скатовете известно време ритмично мърдаха с хриле и накрая един от тях се приближи до Усмивка:
- Истории казваш? Мдаа, спомням си за една такава песъчинка. Разказваше за треви, за скали, и за пътешествия.
- А да – друг скат се обади – и искаше да плува надалеч с нас. Но я пратихме да пътешества с косатките.
- Ииистина е! – делфините чак сега видяха, че същински събор се е струпал около тях и една пъстра морска костенурка енергично кимаше с глава – Спомням си я, возила се е и на моята коруба и от тогава е гладка и блестяща, досадните водорасли не ме закачат. Питайте косатките, въртят се около старото пристанище.
Речено-сторено! Усмивка и Палавко щурмуваха останките от пристанището.
Преди още да влязат зад кея и ей го насреща, Орциний Биколор де Орка, сеньорът и господар на пристанището:
- Оооуу карамммба, само месо дома дошло!
- Уффф защо все трябва да е така смразяващо ухилен – прошепна Усмивка, опитвайки се да изглежда като хилава мръвка за такава огромна паст.
- Простете, сеньор, пор фавор… Ние искаме да ви питаме нещо, ако е удобно и не сте зает – Палавко се опита да не размътва много водата, че да му е открит пътя за бягство.
- Claro, claro – озъби се Орциний – Освен красив съм и учтив и готов да помогна.
- Дали случайно сте виждали един особен екземпляр песъчинка – издалече започна Палавко – Тя е особена, много блестяща, много любопитна и сладкодумна. Дали случайно не е минавала през пристанището?
- Мдаа, имаше сякаш нещо такова – Орциний присви очи – Беше много блестяща и прелюбопитна, бих казал досадна… Но пък успя да ме помири с вечните ми врагове. Спорехме със Скуалитос и Гладиус кой е най-бърз.
Делфините почувстваха как водата около тях се сгъсти сякаш, защото… изведнъж се намериха заобиколени и от другите пирати на Орциний, акулата Скуалитос и рибата-меч Гладиус.
- Охх, да не си чуят имената пък тези – промърмори Усмивка
- Значи, ние така си спорихме и за малко Гладиус да ни направи на шашлик – ухили се акулата – Ама ей на, тая златиста песъчинка ни организира състезание и … показа, че всеки е победител.
- Карамба, така беше – потвърди Орциний – аз съм победител в открито море, Гладиус в лагуната, а Скуалитос – в плитчиниииите. За награда… я заведохме при Оракула.
- При Оракула??! – изцвърча Усмивка
- Даа, pequena – мило се ухили Гладиус и побутна Усмивка с острия си нос – Оракула Октопус. Тя искаше много да се свърже с него и аз лично я заведох. Това е в подмола между скалите “Тризъбеца на Посейдон”.
- Знам я къде е! – възторжено извика Палавко – Благодарим ви, сеньори! Мучас грациас и да не свършва благодатта в мирния свят на пиратското ви пристанище!
Делфините си плюха на плавниците преди зъбатите усмивки на трите хищника да са придобили зловещ вид.
Скоро скалите на Тризъбеца се очертаха през прозрачните води. Делфините се гмурнаха под тях и заоглеждаха внимателно камъните, водораслите и останките от древни сгради, които някога са се извисявали на мястото. Така и не можаха да го видят, докато Оракула сам не примигна.
- Кой смущава взора и покоя ми!? – просвистя гласът му, изпод цяла камара опасно извиващи се пипала.
- О, велики Оракуле Октопус – Палавко се опита да направи нещо като реверанс на заден плавник и се заплете във водораслите – Тримата сеньори в пристанището,..
- Ама моля ви се, тия пирати! Отрепки някакви – Октопус блъвна мастило и се премести на друга туфа водорасли, докато делфините се опитваха да изгазят през тъмата.
- Ами…, те казаха, че са изпратили при вас една блестяща песъчинка – кротко опита Усмивка.
Оракулът сви на кълбо пипалата си, после плавно ги отпусна и сякаш дори водата стана по-светла и по-топла около него:
- Дааа, доведоха я и цялата ми бърлога светна, сякаш слънцето беше слязло тук долу.
- Да, да, точно тя е! – изцвърчаха делфините в един глас – Можете ли да кажете къде е сега? Толкова искаме да я видим, да си поговорим, да ни разкаже още от приключенията си.
Октопус въздъхна дълбоко:
- Искаше да види отново слънцето и небето. И нямаше какво друго да направя, освен да и помогна – оракулът ги погледна с огромните си тъжни очи – Повиках тюлените, те излизат на сушата и можеха да я заведат отново там. Можете да ги намерите по крайбрежието – октоподът порозовя леко – Безделници! По цял ден се препичат и се надвикват. Вървете! И ако я намерите, кажете и пак да се гмурне при нас. Толкова е мъничка, а толкова светлина носи!…
Палавко и Усмивка се сбогуваха с оракула и заплуваха към брега.
- Ама че работа – смутено измънка Палавко – Е кои сега са тюлените, извадили песъчинката.
Пред очите им беше пълно с излегнали се тюлени надлъж и нашир. В тоя миг някой ги плесна по лъскавите челца:
- Привет, блейки! – една ухилена мустаката муцуна изплува с капеща по мустаците вода – Ко търсите на базара?
- На базара!?
- Еми да! Морски тигри, леопардова принцеса, гуано, пера от скуа, от розово фламинго, яйце на императорски пингвин?… Евтинджос!
Делфините се спогледаха, категорично решили, че пак се забъркват в каша.
- Слушай, мустакатко, ние само търсим една песъчинка – една такава, много златиста, блестяща, прекрасна и любопитна. И ни казаха…
- Да бе да бе, оня дъртия смукалник!
Преди да успеят да изригнат фонтани от възмущение, тюленът се изкикоти:
- Знам знам за нея. Дядо Октопи ни я повери, да я пренесем до тук. Че искаше да бъде отново на брега.
- Чудесно! – изписука Усмивка – А къде е сега?
Тюленът се гмурна и отново изплува още по-ухилен:
- Ми ей там! – посочи с перка.
Делфините удивено гледаха кацналия на скалите фар.
- Тя поиска да я оставим тук, на скалите – обясни тюлена – Ама толкова силно светеше, че рибарите видяха светлинката и дойдоха през нощта да видят какво свети така. Тогава я взеха и са я сложили във фара – да осветява и показва пътя на всички в Морето.
Усмивка и Палавко се спогледаха. Значи пак .. оказа се, че пак са били толкова морски мили по следите на една песъчинка, описвайки нейното пътешествие! Зацвърчаха от радост и забълбукаха! Разпени се водата около тях, станала цялата златна от залязващото слънце…
- Леле, дребен, да се прибираме, че ще има хокане и тупалки! – Палавко се гмурна светкавично.
- Не-ме-на-ри-чай Дребен! – Усмивка се опита да го догони…
С последната целувка на Слънцето фарът заблестя.
Скъпи читателю!
Приказката е плод на вдъхновението от великолепния стенопис “Морско дъно”, нарисуван от Цвети Асенова, на пристанището на Приморско.
А поводът, естествено е (хем графити, хем риби!…) имения ден на Ники!
Честито да ти е името, Древний!
Да си жив и здрав! И нови, и свежи цветове да ти обагрят лентите! :*
Или,.. когато светът беше млад, сезоните – неотместени с 3 седмици назад. Животът – по-спокоен, утрото – пълно със светлина и надежда. Когато въображението ми си беше пуснато на спокойствие, а душата – пълна с вяра и живот…
Няколко есенни щрихи, правени с Дейна – първият кадър, обработен с ufraw (2008), вторият – с Darktable (2023).
Или лятна есен,… както и да го наречем важното е, че този топъл вятър, който ни накара да хвърлим якетата, който плисна усмивки по улиците, който завихри палитри по тротоари и улици и пребоядиса настроенията…
… е нетипичен! Неочаквана някаква такава ваканция. Всяко утро си казваш “Е, хайде още малко, още ден, два… А може и седмица да се задържи така!” Има още пътеки необходени, още рокли неразмятани, още коси нецелунати от слънце. И още сладоледи… неопитани!
И с удивление си намираш цветовете, които цяло лято някак си пропуснал. И детайлите, които после изплуват заедно с усмивка и спомен за мелодия…
А пък е жега! Истинска лятна жега та чак гюрука да свалиш. Да се изфукаш… Докато не ти декорират предното стъкло…
Вървиш и попиваш с всички сетива – това вибриращо и бълбукащо разнообразие от образи, звуци, форми и цветове.
Време за чудо и приказ! Време да се забавиш след работа, да пиеш по бира или кафе, … да пориташ след училище…
В последния ден на Лятото
Бързаш
Подреждаш дома
Мидички и камъчета
Мисли
Летните дрехи криеш назад
Да не го повикат пак
Не се печеш вече…
Печеш чушки
Смокините лепнат
А мислите летят
С птиците
Не е честно!
Нищо не свършва
Така внезапно
…, както лятото
И нищо не срещаме
Така трудно с песен
Като нея –
Първата Есен…
Сигурно това е най-лесно разпознаваемата серия графити в целия проект. Може би някой би си помислил, че подлезът и без това е едно такова място… тъмно, усойно, хладно и самотно някак. Всеки гледа да го премине я пеш, я с колела, по възможно най-бързо. Зимее си!… Има нещо такова и сякаш организирането на самите пана, където са рисували различните теми е било съобразено със спецификата на светлината.
Да започнем с австрийското дуо – Wideo.Sckre. За тях ще стане дума и по-нататък, защото са гости на Visionary и по друг проект. Но той изисква много специално внимание, защото е феноменален и завладяващ. А колкото до двамата сладури от Wideo.Sckre, бих ги описала като графиците в проекта “Сезони”
Цветът при тях е не толкова плът и съдържание, колкото акцент. Не страниците, гъсто изписани с думи, а ударенията в някои от тях. Това, което остава у зрителя след сблъсъка с динамичната сцена с птиците е усещането за иглички под кожата. Вижте ги! Можете ли да кажете какви са тези създания – митични, красиви, малко зловещи, но изящни… Честно, прерових цялата avibase почти и не намерих такова съчетание на кокошеви, грабливи, вранови, туракоподобни и … велоцираптор от горна креда!
Остри, изпипани, детайлни, крещящи и оставящи диря като по замръзнал прозорец. Напомнят ми с по нещо и комикси, а и праисторически рисунки. Великолепие в ледено синьо-зелено!
След тях минаваме на нашия любим Yeto! Друг член на бандата на 140-ideas, който участва в проекта отново със запомнящо се пано.
За разлика от цветът-акцент при Wideo.Sckre, тук цветът е господарят, който диктува настроенията. Притихва по снежните ръкави на елхите, гушва се в преспите, раздипля мекотата и блясъка на залеза.
Yeto е цар на монументалните стенописи. Това, което най-прекрасно успява да предаде е дълбочината, простора, този вдъх, който поемаш като видиш негова творба и оставяш леко да прелети над всички хълмове, гори и облаци отвъд.
Като казах “цар”, този път в паното има и пръснати шахматни фигури, кокетно покрити със сняг. Не мога да знам какво е витаело в мислите на художника, но определено у мен създава чувството за покой. Зимата, като отрязък от времето, с цялата му подреденост и последователност, време на покой преди следващия ход.
Там някъде, срещу снежното пано грее ето тази рисунка, на една врата…
Всичко е преходно, всичко се развива.
Днес си цар или царица
Утре пешка сива…
За финал на тема “Зима” отново е Jermain. В първия момент не можах да разбера какво точно рисува, защото го видях да обмазва в синьо бяло стеничката за тази рисунка…
Накрая, когато беше готова, вече беше ясно. Както се казва .. Jermain – будната мисъл на всеки проект. Момчето, което никога няма да спре да ни казва, че красотата е крехка и за да я има, трябва по малко усилие от всички нас.
Е, лека полека завъртаме спиралата към затопляне? (следва)…
Не знам откъде да започна! Септември е, а Август изобщо не може да ме пусне! Дали защото беше наситен със събития, с такава гъста програма… гъста като сироп на сладко от смокини. Горещ Август, но и толкова запомнящ се с всички места, срещи, събития, хубави новини и хубави хора, с които се видях този месец. А може би не ме оставя, защото пред очите ми е цветно! Толкова цветно, колкото може да бъде само едно пълнокръвно и желано Лято. И щуро, и забързано, и замайващо като полюшващите се в неспирно танго вълни, какъвто спектакъл жадува душата цяла година и само морето може да ти поднесе.
Като стана дума за “спектакъл”, прескачам набързо (но ще се върна де, малко да ми мине цветната еуфория ) тазгодишното кратко, но приятно моренце в Приморско, и минавам направо на темата. А тя е пак графити! Отдавна ми се иска да споделя за откритието, наречено фондация Visionary. Фондацията обединява хора, отдадени на мисията да популяризират изкуството в градска среда като визуализират творбите на художници и артисти с организиране на изложби, ателиета и куп други интересни проекти и инициативи. В хода на няколко поста ще се опитам да предам настроенията на последния им страхотен проект – “Сезони“, осъществен през август 2023 г.
В продължение на няколко седмици този август, художници от България, Бразилия, Испания, Колумбия, Великобритания и Австрия участваха в магическото преобразяване на един софийски подлез. И то точно в нашия квартал – подлеза на кръстовището на бул. България и ул. Тодор Каблешков. Е няма такова щастие – само на броени минути от мен! Проектът е насочен към идеи, с които обичат да ни обстрелват медиите в последните десетина години, а именно климатичните промени, глобалното затопляне, замърсяването и опазването на околната среда. Но поднесени в такъв цветен образ, че да насочат мислите на аудиторията по съвсем естествен начин към това колко е красив и изпълнен с живот светът около нас! Единството и хармонията, в която всичко съществува в природата – животните и растенията, небето, слънцето, водата, хората,… и четирите сезона!
Всеки сезон е илюстриран от серия рисунки, обикновено от един художник или от няколко. Надписът на проекта е дело на The Felon (България). Реших да започна от “Есен” не защото вече е септември и липите са решили да почнат да се изрусяват, че по-лесно да забележим как слънцето се накланя, за да ги целува… А просто следвам естествения ход. Когато слязох в подлеза, попаднах веднага на дългия, релефен надпис и после ме обгърна топлината на есенните багри на Santa Gross.
Колумбиец – много колоритен, много щур. Рисунката е на голямо пано, дълго ок. 10 м. (Сан Антонио ще ме поправя ако греша, че женския топокретенизъм не е много лечим). Трябва да се види наживо, да се ослуша човек…. дали няма да чуе как потрепват листата, докато лисичката се шмугва през клоните… И дали патето ще се издаде?…
Продължаваме с “Есен” и топлите багри, нежност, спокойствие и финес – есента на Wedo Goás от Испания.
Като сладък спомен от детството ми е … тази асма – натежала и кехлибарена. Прелитащи скорци. Листата на лозите с пъстри жилки. Топъл залез и цвърчене на щурци. Уют, хармония и спокойствие, но и … закачка, естествено!
Есен, есен… ама испанска и гореща Който може да разпознае породата на кутрето, да сподели.
За финал на тема “Есен” си избрах Jermain. Вече съм споменавала за графитарите от 140-ideas, а Венцислав Йосифов (а.к.а.Jermain) е един от тях. В проекта участва със серия рисунки, както винаги много финес, нежен 3D рисунък и неповторимия стил, който познаваме от 140-ideas – светлината блика отвътре! Така е и тук, в тези малки клонки – длани от листа. Потрепващи и изгарящи!
Още нещо, което е типично за тези момчета (Jermain и Yeto) е че рисунките им винаги са с послание към оная плетеница вътре в нас, която оставя майката-природа. Усещането, че сме едно цяло с нея и носим кълновете, за да я има завинаги. Вплетеният надпис в пламъчетата остава в мислите с всичките ни спомени, когато сме бродили по пътеките на горите, под шарката на листата, с дъха на влага и бор, с песните на птиците… И с внушението да я опазим.
В зеления тунел е толкова хладно, почти бих казала – студено. Сякаш окъпаната нощ не иска да повярва, че все пак утрото е настъпило. Тънките пръсти на слънцето разравят морите корони на дърветата и достигнали до сплъстените, влажни кичури, изпридат от влагата тънки струи пара.
Ароматът на булчинския венец се опитва да надделеенад всички останали, докато накрая примирено поляга над влагата, намерил място някъде между острия дъх на загниваща, окосена трева, натрапчивия сладникав мирис на орлови нокти и далечния привкус на първите цъфнали липи.
Бюстът на Пейо, черен и лъскаво мокър, ме следи насмешливо с релефните си очи и съжалява, че няма ръце, за да ми покаже, че има още много хляб да ям (черен, faz favor!) и вода да пия (по 2 л. минимум!), докато стиховете ми станат толкова леки и изчистени, колкото ми се иска…
Тежки, сладки, огромни капки се стичат от зелените пръсти на тревите, които чак сега са се съгласили да ги освободят от нощната си прегръдка. И ако слушах Hevia в този момент, сигурно щях да чуя как се търкулват капките – от най-горния лист, който не трепва, към по-долните, и с добавянето на още и още капки, скоростта на тупването им расте… Докато накрая цопнат в чакащата ги, небесносиня локва, която от радост разтваря обятия в концентрични, затихващи прегръдки…
Някъде много, много отдавна, в далечни времена, в земи, където след топла и благодатна Пролет, се възцарявало горещо Лято, живели заедно в мир и благополучие всички цветя, дървета и животни. Всички дребни и по-големи, и по-зъбати, и по-космати, и по-кротки, и по-пъргави, и по-боязливи, а и по-смели гадинки. Сред поляните, отрупани с цветя, припкали дечурлигата на всякакви четириноги, безроги, дългокраки и двукраки, космати и пернати животни. И там се появило на шарения свят и едно слонче. Слонче, като всички други – сивичко, с перушинесто перчемче, с топуркащи крачета, любопитни очета, подскоклива опашка и прелюбопитен хобот. Припкало слончето по поляните, заигравало се с другите пернати и космати живинки, безгрижно хрупвало по някой и друг сочен стрък и наблюдавало как слънцето нежно разтваря всеки цвят, как разлиства дърветата, сякаш с всеки изгрев се стреми да отвори следващия им лист, за да направи света още по-пъстър и хубав.
Слончето било много дружелюбно и играело с всички живинки. Но най-много искало да си поиграе с пеперудите. Да ги гони, да тича подир пъстрите им крилца, да пърха и да се издигне високо, високо над поляните… Това било мечтата му. Но пъстрите пеперуди се реели над цветята, присвивайки претенциозно крила, и нехаели за мечтите му! И това било единственото нещо, което помрачавало деня на слончето от мига, в който някоя пепепруда изпърха до него.
Един ден, слончето се изкачило на една полянка, по-далеч от всички, по-високо и от най-високите дървета… Да види дали нещо няма да му подскаже как може да полети. Тъкмо запъхтяно припкало по тревата, унило провесило хобот, и … видяло, че на полянката има някой. Човек! Не, не, не може да е човек, защото… това чудно хубаво създание, толкова нежно, ефирно, почти прозрачно и бяло като омара, чисто като роса, всъщност имало крила. Те пърхали едва забележимо зад гърба и. Девойката се навеждала, милвала всяко цвете, прошепвала му по няколко думи и после отминавала към следващото. Слончето гледало с ококорени очи и не смеело да диша… Ама нали са такива слоновете, като спрат да дишат и после изведнъж, хоботите им така засмукват въздуха, че всички околни треви се устремяват към него! И крилатата девойка го забелязала
- Кооя си ти? – успяло носово да избоботи слончето.
- Аз съм Витавиня – усмихнала се девойката и приближила с леки стъпки до него – Феята на лозите. А ти кой си, мъничък, и защо си самичък?
- Аз … ми, това, аахм – слончето затупкало от крак на крак – Дойдох тук да се пробвам да полетя.
- А защо искаш да летиш? Не ти ли е хубаво да тичаш по поляните, да усещаш тревичките да те гъделичкат и докосването на песъчинките, и на водата в потока?
- Ами, пеперудите летят! – тръснало хобот слончето – И са толкова леки, свободни! И толкова пъстри! И имат такива големи, блестящи очички! А крилата им са по-ярки, по-красиви от всичко!…
Феята ахнала тихо, усмихала се, навела леко главица към слончето и духнала в шепата си към него.
- Хей, кккакво правиш? – слончето усетило, че а-ха и ще падне! Ама такива ли били крилатите феи?! Готови да те подмамят и после – да те излъжат нещо.
- Спи, мой малък приятелю – прошепнала феята и сложила малката си ръка на рошавото перчемче на челото му. “Спи и сънувай, добра душа, как всички крилати създания ще идват при теб. Колко обичан ще бъдеш, и как ще ги закриляш”…
Минало пладне и плуващите облаци нашарили гръбчето на спящото слонче. Захладняло, лек ветрец се промушил през стръковете и погъделичкал похъркващото хоботче. Слончето отворило очи и миг-два се чудило къде е попаднало. После видяло усмихнатата фея до него:
- Аз … сънувах! Такъв хубав сън сънувах! – изтръбило то възторжено.
- Така ли – наклонила глава Витавиня – Я ми разкажи.
- Сънувах, че съм в едно място с много, много големи неща. Неподвижни, но не мъртви. В тях щъкаха много хора, навън, навътре… Навсякъде имаше по-големи, по-малки хора, малки дечица и все около тези.. неща.
- Аха, сънувал си град, с улици и къщи, в които живеят хората – обяснила феята.
- Да! И аз бях голям, много много голям. Голяма … къща! Толкова голяма, че сянката ми падаше по залез над другите … къщи. Но те бяха, разбираш ли, без козина. А аз имах!
- Целия бях един рунтав, по-рошав от гривата на лъва, по-пухкав от короните на глухарчетата и по-зелен от тревата! Имах и очи! Но не две, а повече! Много и блестящи – като на пеперудите!
- Сънувах как в козината ми пъплеха всякакви малки живинки. Имаше буболечки, бръмбарчета и калинки. Имаше мравчици и охлювчета. И птици, толкова много птички имаше – синигери, косове, скорци. Правеха си гнезда, мътеха пиленца! – слончето се задъхваше от възторг – А колко пеперуди имаше само! Идваха и кацаха по зелените косъмчета на гривата ми и разговаряха.
- Леле, нима? – феята не мислеше, че нещо може да я учуди, че то … феите са са такива. Имат самочувствието, че всичко знаят.
- Ами да! Говореха си за това как тази прекрасна, гъста зелена грива ще се промени, когато дните намалеят и дойде студеният вятър. А аз се чудех за какво говорят.
- Аха – кимна замислено фята – И после какво стана?
- После – слончето поклати хобот – Сякаш времето се забърза. Видях как излетяха пиленцата на скорците и аз сякаш бях с тях. После и буболечките си намериха дупчици в снагата ми и се стаиха там, да не им е студено. И после, една сутрин видях, че по цялата ми брада и коса, плъзват най-различни цветове!
- Имаше червено, пурпурно, по-светло розово, ярко жълто като слънчоглед, и оранжеви, като сърцето на слънцето – слончето се вгледа във феята – Сякаш имах крила! Така пъстри и красиви като на пеперудите! И с всичките си очи можех да прихвана лъчите на слънцето и да ги изпратя високо, високо нагоре в синевата! Да стоплят птиците, и калинките, и пеперудите, които също се бяха изпокрили от хладния вятър. А аз не! Аз можех да летя!
Феята изръкопляска щастлива! Слончето беше застинало с вирнат към ясното небе хобот. А ушите му приплясваха като вълнички в някоя локва след порой.
- А какво стана с птиците? Всички ли заминаха в топлите страни? – изведнъж се пресети феята.
- Ми не – Слончето игриво разклати глава – Точно преди да се събудя, сънувах че от всичката ми тая, рошава брада, израстнаха малки гроздчета. Отрупах се с плодчета, които всички идваха да похапват.
- Идваха синигерите, косовете, сойките. И катерички даже! А тази моя коса беше толкова гъвкава и твърда, че никой не можеше да и попречи да расте – слончето доволно задъвка стрък миши ечемик – Прескачаше всякакви препятствия и даваше подслон и плодове на всички живинки, за да преживеят студеното време.
- Зимата – слончето учудено погледна Флора – Така се казва този сезон в онези места, които си сънувал. Зима!
- А ние имаме ли зима? – слончето разсеяно хвърли поглед на ширналата се зеленина.
- Ние имаме лято – феята разпери крилца – Такова, каквото си сънувал в началото на съня си.
- Ахаа, когато бях голям, много голям, и целия в рунтава, зелена козина? – слончето отново се оживи.
- Точно така. След всяка зима идва отново пролет и всички слончета, които в оная земя са покрити с такава рунтава, зелена козина, отново приютяват всички птички, буболечки, мравчици…
- И пеперуди?
- Разбира се – феята потупа слончето по челото – И пеперудите! Нима ще знаят как се лети, ако не беше ти да ги подканяш да стигнат толкова високо. И как иначе ще знаят пеперудите, че са взели цвета на крилцата си от цвета на твоята есенна козинка?
Слончето направи опит за сложен пирует, политна и за малко да падне, ако не бяха две пеперуди, решили точно тогава да кацнат на вдигнатото му краче.
- Ехей, те искат да си играем! – вирна хобот и хукна подир пъстрите крилца.
- Лети, мой мъничък приятелю с голямо сърце – помаха феята на лозите и литна към града. Имаше да нагледа новите рошавки бради и косици на къщите-слончета, които едва, едва бяха се разпълзели…
И тъкмо такива са хванати в снимките на Ники, който за щастие на всички, днес се е родил, в разгара на Пролетта (за часът той си го разказва) .
Честит бъди, Древний! Енергията на лозите да не те напуска, нито пък цветният им натюрел! :*