На децата, на родата!
На приятели, на мен самата!
Здраве, радости безчет!
Обич, слънце, берекет!
Не съм прекалила с шампанското. Нито ме е хванало Дунавското, че да не ме пусне. Просто си мисля, че след такава тежка година, каквато отмина, ми е ред и ми се пада нещо по-спокойно… Ще видим как спокойното ще продължи, ама започна с цъфтене!
Моите “полярни” кученца на балкона решиха, че онова увеличаване на деня след Игнажден (колкото грахово зърно) им стига, че да се изперчат в целия си блясък. Дотолкова, че да ме накарат снощи, докато съседите си пробват колебливо фойерверките, да грабна сандъчето и да окося най-лаещите, че да ги оставя на топло във водичка. Останалите продължват да растат доволно при минус 4-5 градуса.
Това е – сух студ и снежец, по-малко и от пудра захар по кекс! А какви зими имаше, а? Помня много ясно една от тях – 2012! Когато новият сняг покриваше стария и така няколко пъти! И сутрин, докато вървиш в бялата чистота и тишина, единствения звук е свежото хрупкане на стъпките в пъртината…
Да си пожелаем Синева! Докато я виждаме, докато и се радваме, докато я поемаме – пречистваща и вечна – и ние се чувстваме живи!
И където има синева – има и криле!
Да си пожелаем полет! Защото самата мисъл за това, означава да мечтаеш! Да се откъснеш от земното притегляне на ежедневието, за да стигнеш там, където само ти знаеш, че искаш да стигнеш. Да танцуваш с вятъра, да погалиш гривата на облаците, да крещиш като дете сред вълните… Дано!
И да си пожелаем Топлина! Защото иде Огнения кон – какво ако не Топлина поне трябва да носи! Да я имаме в сърцата си (както и в ставите и кокалите)! Да я раздаваме – за да е светло и уютно около нас.
… и по някой огнен къч да хвърляме от време на време. За тонус Ако друг ефект няма – поне ще хвърчат искри!
Някога, много отдавна беше чувала звука на падащите снежинки. То е едно такова приглушено тупване, като въздишка. Едва доловимо, но много ритмично, но единствения начин да го чуеш е да вървиш някъде сред дърветата, през пъртината. И чат-пат чуваш едно по-тежко тупване и пръхкавото отръскване на някое елхово клонче, изтупало натежалия сняг. А тук, вкъщи?… Съвсем друга песен пеят капките по ламаринки и первази. Напрегнат ритъм, точно каквато беше и цялата тази отминаваща година.
Жижи завъртя пред очите си бистрата течност в чашата, лъхна я аромата на жасмин. Погледът и се зарея през розовобузите и тургоролистни циклами на прозореца, съвсем прекрасно открояващи се на фона на снега. Завъртя пак чая заедно с месеците назад, назад,… докато дойде до ноември-декември 2024. Началото на една семейна Епопея на Уюта
По онова време нито тя, нито децата имаха представа колко много търпение и нерви трябват за превръщането на един апартамент в дом. И най-вече – не предполагаха, че за целта трябва самия апартмент да премине през етап “Обекта”. Е, всичко се случи след като един добър човек им подаде в шепи идеята как да стане. Така, че след средата на ноември събраха багажа, с триста зора успяха да пъхнат съпротивляващия се котьо в пътната чанта и да се изнесат под налягане към Жижини,… докато къртачът шпореше през хола.
После се започнаха изненадите. Кабели по пода, пръснати като спагети от гевгир! Всякакви големини, в гофре или без, с ток или без ток, телевизионни и телефонни.
Човек се учи, нали.. знаете. Купиха си пискало – като си имаш къща с изобилие от кабели, важно е да знаеш къде има ток и къде не. Майсторите изкъртиха, струпаха боклука на камара и започна Фаза 2: Кольо, Сашко и термопомпената одисея.
За около месец, коридорите и стаите на Обекта бяха гъсто запълнени с кутии и кашони с всякакви тръби, тръбички, гайчици, винтове, свръзки, изолационни материали, нивелири, бормашини, конвектори и всякакви други машинарии. Появиха се дупки по стените, и още дупки… Плъзнаха нови тръби.
Помпи, вътрешни и външни, котли, съдове и съдчета, контролери, клапани, бушони и какво ли още не, съставляващо сложния агрегат на термопомпата, която трябваше да създаде уюта – да топли през зимата и да охлажда лятото.
В допълнение и огромния бойлер, заедно с останалите тръбопроводи и колектори, които се поместиха в килера (умилително наричан от Кольо “котелното”).
- Ами голям е, няма как… Ама как така е грозен бе, супер си е! За какво искаш да го скриваш, изобщо не мога да разбера! Погледни само какви лъскави тръби си има, и ей тук показва температурата – убедително подскача младежа в обяснения пред Тити, която си има свое виждане за “котелното”, очевидно несъвпадащо с главния турбо-майстор.
- Ааа, здравейте! Елате ся да ви обясня къде ще си сложите един куфар… – Сашко ги води в хола с вид на вълшебник, успял да среже асистентката на две равни половини.
- ?!? – веждите на всички са на фонтанелата, кръвното – цепи манометъра.
- Ей тук така – Сашко показва един твърде централен периметър от холната стена, предназначена за обилно показване в плановете на децата. Понастоящем – с две прясно пробити дупки, всяка с диаметър към 7 см.
- Ами стената се оказа бетон! Цялата отгоре до долу! – Сашко и Стефчо отупват отрудено прашни ръкави – Едвам го пробихме! Ся тука нали ще имаш нещо – библиотека, шкаф. Ще се скрият отзад тия тръбички, може с куфар да се направи…
- Не! – Тити си е сложила най-сияйно непоколебимата усмивка – НЯМА да има куфар! Разрешено ви е да дупчите максимално ето до ТУК! – показва ниво около подгъва на палтото си.
Ами направиха го, дупчиха пак… по-надолу. Прибраха максимално навътре тръби и кабели. И преди Коледа се изнесоха. Вечерта преди да свършат (20 декември), Колчо звъни на Жижи след като е пуснал по вайбър нощни снимки на плъзналите като синьо-червени мамби тръбопроводи по терасата:
- Абе ние решихме с момчетата… тука да караме нова година! Кво ще кажете? Много ни хареса Обекта! – мда, младежите не бяха оперирани от пикантно чувство за хумор.
Започна Фаза 3 – сам съм си господар. И строител също.
Жижи пийна глътка от поизстиналия чай. В спомените и нахлу тишината… И студа. Всички помещения в прах, незатоплени,.. а пък всички орхидеи на остъкления балкон – с цветоноси! Верно е, че тия ненормални китки искат стрес, за да цъфнат!
Междувременно, децата казаха “Ми така и така ще разбиваме, дай поне на трите стаи да сменим прозорците”. Е, смениха ги и във фаза 3 – настъпи тяхното обръщане.
Вече беше предколедно, между 21 декември и 6 януари. Времето, в което никой майстор не можеш да намериш. Никой не иска да се занимава точно па с твоите три прозореца. Още повече изпод дървенията имаше всичко възможно освен тухлите: керемиди, грънци и всякакъв трошляк. Не може да се забрави началото на Фазата – гипсовото лепило, бъркането на ръка в кофата до отмаляване, порязани пръстчета с макетното ножче, докато режеш гипсокартон, сънуването на нивелири и алуминиеви ъгли, докато ти изтръпва дясната ръка нощем, превръщането на ъгъл от 90 градуса в култ, и т.н.
“Справихме се, геройски! На студено, само с една духалка. Жадни и гладни, омазани в шпакловка, но… доволни, че ние сме си го направили!” Жижи пак се усмихна на един спомен. Връщаха се с такси от Обекта на 1 януари:
- Ами така е, случва се. Ей на, налага се да побачкам на нова година – таксиджията се жалва.
- И ние така – въздишка от задната седалка.
- Що, вие какво работите?
- Строителна бригада сме – учтиво обяснява Жижи – обръщане на прозорци, шпакловки, тва онова…
Таксиджията едва не набива спирачки. Обръща се ококорен:
- Ма.. вие…не се ебавате?!!
Накрая имаха и траншеи – два броя. По пътя на тръбите към кухнята, трябваше да минат през стената на спалнята. Запълването беше феерично – две дами, които до този момент са ползвали само пяна за коса, за пръв път хващат раздувна монтажна пяна…. Напръскаха и запълниха щедро, няма па сега да пестим пяната, я! И после тя започна да растеее, да се раздува, раЗДУУУУВА!! Па тръгна да ги търси!… Тая нощ Жижи сънува кошмари – как пяната продължава да се раздува и сплесква медните тръби на инсталацията. Пази боже!
А у тях – весело! Пълна къща с народ! Котьо подскача и всяка вечер идва на “занималня при баба” като стане 10-11 ч. вечерта и само Жижи има сили да лази и да го гони по коридора! Хубаво беше, липсва и онова време.
Нова година! Жижи дори и не предполагаше тогава каква трудна 2025-та и предстои. То и кой ли може да предположи. В такива моменти гледаме набързо да си пожелаем здраве. Най-вече! Със сигурност има и друго покрай него, но толкова много го искаш в такъв момент… Особено ако за няколко дни по Коледа си се справил с трите джама, в трите стаи. И си ги подготвил за Фаза 4.
Йордановден. Данчо-паркетаджията стартира неговата част от пиесата. Жижи реши да смени питието с по-силничко, че бая спомени са тук. Фазата трябваше да включва циклене и лакиране на паркет в 3 стаи и правене на нов – в хола. Наглед уж проста работа, ама не. Имаше от всичко по много. И най-вече – боички!
Мина първото циклене на трите стаи. Уж дъб като дъб ама не баш! Дъсчиците от тъмно кафяво, през разни нюанси на бежово, леко рижавко до сламено жълто, като препикано от орангутан. Дамите – в потрес! На втория ден отказаха лака, на третия – наличните байцове на майстора. На четвъртия – откриха маслото. Сега вече и майсторите бяха в потрес.
Подът на спалнята се превърна в голяма палитра. Кога няма избор – зле. Като има – още по-феерично “С две думи, справихме се супер!” – помисли Жижи с доволна усмивка. Макар и с 3-4 пъти повтаряне на циклене и шлайфане. И с усилията на тях двечките за омасляване на трите стаи. Ама пък така се учат нови неща, нали.
В хола епопеята се наричаше “сух под” и също мина през няколкократно правене, и разваляне, и пак преправяне. Докато накрая всичките десетки метри тръби – осем в едната посока и четири в другата – се кротнаха под завивка от перлит и дървени плоскости.
После следваше смяна на майстори, шлайфане, омасляване и с това през март финиширахме този първи етап. Термопомпата заработи, лятото мина в спокойствие и комфортна температура…
Жижи стана да нагледа тавата във фурната, където два традиционни щолена се препичаха като изпружени тюлени с набъбнали под коричките бадеми и стафиди… Като каза препичане, се сети, че това лято даже успяха да мръднат с Янакис до Гърция. Но това си е сюжет за отделен малък разказ, пълен с цветове и солен мирис.
Докато те се препичаха на Саракина, децата минаха през още един етап, защото уж “спасеното ПВУ” зацикли с изпълнението. Така се родиха куп неща, повечето с едни майстори дето да ти иде да ги ликвидираш и да ги преметнеш през балкона, на който са налепили плочките. Добре, че имаше и други, които поне знаят как да сменят прозорци
Така се изтъркули есента и отново дойде ноември, с което на хоризонта се очертаха нови дейности, след смяната на прозорци. След оправянето на кухнята за цели 3 седмици (в стъргане, прах и боя), децата рекоха “Аман от майстори! Ще си оправим хола сами”. Жижи изпадна в чуденка за час-два… Мислено обходи в едната и другата посока холът с размер на училищно игрище. И големия прозорец, дълъг към 5 м.
Речено-сторено! Ама поне да пробваме нещо ново и с повече финес. Дамска бригада сме все пак. Вече имаха професионален миксер за шпакловки (улесни им живота в пъти!). Сега запретнаха ръкави и се гмурнаха в дълбокото, въоръжени с пистолет. “Дано не сбъркаме пяната този път!” – хубавото на строителния им дует е, че се учат бързо. Фино, леко, прекрасно и voila! Два уикенда, двата прозореца готови!
След кратък размисъл и подаръкът на Тити за рождения ден се оформи – във вид на двойка ножове за шпакловка и валяци. Ами сръчно ми е момичето – усмихваше се Жижи – усвои ножовете за нула време! Още два дни – първа ръка шийтрок. Още ден – втора ръка! Пък и поддържаме работната площадка подредена и чиста, както пишат фирмите на разни безхаберни изроди по обществените поръчки.
Жижи си спомняше с отнесена усмивка тънкостите, които трябваше да откриват всеки ден, метър след метър. Все асоциативни такива Разреждането на шпакловката – до гъстота на бита животинска сметана, т. нар. “меки върхове”. Количество с валяка по стената – познаваш го по звука! Трябва да има онова специфично джвакане, сочно и мазно, което да покаже, че е максимално мокро, без да тече. И тогава идва ножа – плавно, леко, плъзва се и с едно-две движения изглажда и покрива. Жижи помнеше как след първата ръка шпакловка и в стаята стана по-светло, сякаш се е разтеглил деня.
И пак безценна помощ от приятел – Ден за шлайфане. Един безуспешен опит само за повдигане на жирафа и … Жижи се отказа да инвестират и в такава машина. Добре, че са приятелите – живи и здрави да са! Още два дни – поправки, търкане с шкурка тук-там. Ден за грунд. И още три – за боядисване. Кой измисли тия три гайтана гипсови орнаменти на тавана!? Часове подмазване с четка и валяк, качи се – слезни от стълбата. Ама пък стана красиво…
И тази битка свърши. Тръгнахме от тук преди година…
Сега посрещаме Слънцето всеки ден с щастлива усмивка ето така…
Котьо, който търпеливо изчакваше два месеца зад затворената врата на хола, душкайки прокрадналите се миризми на шпакловки и бои, най-сетне се върна във владенията на замъка си.
Усмивка отново озари уморените очи. Успяхме! Че и Коледа посрещаме с всичката светлина, клонки и красота – след всичко, което мина през нас!
“Браво на децата – за решимостта, упоритостта и търпението. И за това, че ми се довериха. Късметлийка съм!” – мислеше си тя.
Жижи дори не искаше да си спомни за оня, другия и живот, паралелната вселена на работата. За всичките изпилени нерви, разправии, инфарктни ситуации, и все пак – и там стигна до успешен край, преди да полее цветята и да се изнесе с огромно желание в отпуска. Е, какво пък. Оцеля и този път. Вярно, че вече три са пръстите с деформирани кокалчета (е имам още 7, което си е повече). Вече и чукане на вратите не и се получава (затова ги отваря с крак).
И докато тя си допива коняка, сменил жасминовия чай, някой вече пита:
- Какво се случва сега с тая тераса?! На мене ми духа на ушичките – ей, тука – през тая неизмазана пяна!
- И тука фибран да сложите! Да ми е топличко! И да има къде да си драскам, докато всичко живо спи.
Безкраен празник Благодарна за всичката пъстрина на живота, такъв какъвто си го направим и ни го търкулне майката природа, Жижи се усмихваше. “Ще омажем и там, живи и здрави да сме” – рече си тя, докато отиваше да извади щолените.
А из въздуха ароматът на канела и джинджифил рисуваше новите коледни пожелания.
Те са радостта от пролетта и живота. Следват посоката, налята от семе в луковиците – пласт по пласт. Година след година.
С всяка младост идва вихъра от емоции – млади и зелени. Устремени към синева мечти. Извивки, начертани от цвета на живота – жизнен и прекрасен.
.. И с всяка зрялост идва натежалата от всекидневие усмивка и сладостта на всеки миг, в който може да чуеш мислите си, като приземяването на всеки отронен лист или тичинка…
Намираш сродната душа, тази на чието рамо ще склониш радости, тегоба или тревоги…
И тези, които ще се роят около теб, като ято пърхащи пеперуди. Да даваш, да усещаш нуждата да дариш светлина, надежда и доброта. Не е трудно, не е и леко!
И пак да успяваш да се видиш и запомниш единствен и неповторим! Защото, това е което успява да устои на времето.
Баграта, цветът на твоя живот, поел светлината на всичките ти дни, наситеността на всичките емоции, нежността и обичта в соковете на стъблата, всички прегръдки – в твоите листа, и цялата сила – в недрата на родилата те земя…
Липсва само живителната глътка, която да те накара да заблестиш, където и да си. Тази, която ти помага да осмислиш колко цветен е бил, е и ще бъде животът ти.
Тази, която да ти даде силата да се огледаш в нея и да се видиш винаги млад!
Щастлив бъди, Приятелю! Честит и светъл да е Денят ти и винаги да я има живата вода до теб (както на твоята последна снимка ) – на подходящо фокусно разстояние! :*
Много е странна тази времева перспектива! Когато ти се объркват и сливат минали събития и хем ти се струва, че са станали в някой от предишните животи, хем сякаш е било вчера. За мен си е точно такъв 1ви април, от 2008-ма година насам.
Трепкащ като дъждовни капки по листата на избързалите цветя, с предчувствие за нещо, което би могло евентуално да разкъса облаците. С песни на птици, които се водят само и единствено от слънцестоенето,… макар да няма слънце.
И с оная тръпка по цялата кожа, която винаги ми предизвиква прелистването на страниците на това 17-годишно творение с всичките му възходи, възторзи, драми, споделени радости, изляти води, пламъци, пръснати пепелища и покълнали стръци непреклонна надежда.
Всичко обилно поръсено с росата на вечния оптимизъм, извираща директно от Производителя – една нежнолилява вътрешност, колкото ранима, толкова и бодлива, наречена Душа.
Не знам колко десетки пъти съм се отчайвала, че съм като пресъхнало воденично колело, с повлекла от изсъхнали водорасли – бивши перуки на русалки. И изсъхнали раковинки по ъглите – остатък от пир на феи и магьосници…
И все пак, винаги е имало нещо – някой особен ден (пък бил и рожденият), или някое ново стръкче, или плисък на нова солена вълна, капчуци, пролети, или някой особено рошав облак, които да съживят изсъхналото русло. Да излеят живителни струи, за да ми напомнят, че съм тук.
Да напомнят, че още мога да се усмихвам, още мога да докосна капка, кацнала на върха на кактуса, или да хвана гълъбова опашка в полет.
Мога да уловя в делвата на моите писмена аромата на озон, дантели синева, глътка от изворите на феите, да разбъркам всичко с перо от фламинго и да си повярвам, че прелива пустата му делва!
… стига да има кой да си седне на каквото там трябва, и да излее всичко от нея
Доброволци за сритване на делвата винаги са добре дошли!
Много пъти е казвал, че няма нищо общо с рибите. Дори не обича да яде риба! Първата му асоциация за “fishing” определено не е висене на брега с трикрако столче, въдица и кофичка с феерично раздиплен живарник в нея.
Но пък също като рибите умее да плува в свои води от най-различно естество. Без значение дали обстоятелствата го потапят или сам се бухва в поредния бързей. Дали ще е да се метне да пробва някой Никон, или директно ще нагази из филмовите ленти – успява да излезе сух, с добър резултат и оная усмивка “Е, не беше чак толкова трудно, исках да пробвам!”
Също като някои сомове и щуки често е “дълбока вода” – с нейните си тайнства, подводни течения, трептения и бързеи. Но също като сьомгите може да прелети през ручеи, камъни и водопади, за да достигне това, което иска.
На такъв човек какво да му пожелаеш освен много да е здрав, да плува все напред и нагоре, да си следва желанията. И да е обграден с хора, с които да споделя.
Честит имен ден, Ники! :*
Да ти пребъде името с внуци, правнуци, дела, ленти и документи, и много, много хубави спомени!
Просто сезонът е такъв – нито е хептен есен, да си сложиш палтото и да знаеш, че няма да си като сварена скарида в собствен сос следобяд… Нито е лято, да знаеш, че може да ходиш бос и вятърът няма да ти хапе месцата и да ти напомня правилото за буквата “Р”…
Но пък един от тези сезони, когато въздухът става бистър (за разлика от мислите ти), а взорът си избира измежду хилядите нюанси на жълто и зелено, обсипали пътечките вселенски.
А може и да е сезонът, в който обикновено боли. За загубен близък, за изгубен вкус към живота, за погубена надежда, за изгубено търпение, или просто за чувството да си … изгубен.
Добре, че все се намира по някоя добра душа, която да те погали с венчелистче-дума, с цветче-усмивка, с лъч-мисъл насочена единствено и само за теб – нещо, което винаги ти е липсвало, нещо което си изгубил в най-безценния миг. Защото затова са приятелите.
Да ти напомнят, че имаш да посрещаш и следващите пролетни напеви и цветове. Животът е хубав!
Когато се опитвам да избягам от него, от спомена за белите варовици, от ласкавия бриз, напоен с мирис на водорасли и влага като сироп на сладко от смокини.
От спомена за кротката двойка “човчици” на пристанището… Усещам, че не мога без да го видя пак!
Ей тази гледка не успяваше да избяга от мен и отново бях щастлива да я имам всяка сутрин щом отворя очи, всеки горещ следобед, когато чайките се вдигат високо да търсят прохладните течения в синевата.
А тази година, двата сини делфина, двата колоса, двете вселени, двете души, които за десетина дни се сляха с моята – Небе и Море – се постараха със спектакъла. С диплите и воалите, които заполиташе вятъра…
Или с натежалата гръд на бурята, която се изсипваше изневиделица, колкото да разгони смеещите се и тичащи по Дамбата туристи. Или да вдигне чайките и гълъбите като фойерверки, преди облекчено да се усмихне в дъга.
И как ще говорим за Белия град ако го няма Тихото гнездо, със спомена във всяка делва, която си е сякаш от векове точно там, където трябва да бъде – за да остане споменът цял и непокътнато чаровен.
Всеки ден лицето на Морето е различно. Всеки ден настроенията му са изписани в йероглифите, които вятъра вае с лежерната си четка върху вълните.
… И всеки ден се изпращаше зад варовиците с усмивка, със светването на фара, с отдалечената глъч, писъка на закъснели птици, полюшващите се около кея и хълбоците на яхтите, медузи…
Нито ме е хванало Дунавското, че да не ме пусне. Просто си мисля, че след такава тежка година, каквато отмина, ми е ред и ми се пада нещо по-спокойно… Ще видим как спокойното ще продължи, ама започна с цъфтене!
Ако друг ефект няма – поне ще хвърчат искри!
“С две думи, справихме се супер!” – помисли Жижи с доволна усмивка. Макар и с 3-4 пъти повтаряне на циклене и шлайфане. И с усилията на тях двечките за омасляване на трите стаи. Ама пък така се учат нови неща, нали.
Благодарна за всичката пъстрина на живота, такъв какъвто си го направим и ни го търкулне майката природа, Жижи се усмихваше. “Ще омажем и там, живи и здрави да сме” – рече си тя, докато отиваше да извади щолените. 
