Category Archives: пътуване

Австралия (1): Сидни

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена започваме същиснкото пътуване към Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, после спряхме в Кьолн, а днес продължаваме към Сидни. Приятно четене:

Австралия

част първа

До Сидни

Германия – Малайзия – Австралия

5, 6 и 7 септември

Както и очаквах презокеанско-междуконтиненталното пътуване не е шега. Не вярвате… ? 

Великото преселение

С полусъбран багаж правим едно последно гостуване на Нана и Амиас. Малко ми е тъжно, че няма да го видя как расте. При следващата ни среща ще тича и говори; ще прави почти всичко, което и ние възрастните можем. След целувки на раздяла и последна разходка с велосипедите приключваме със събирането на багаж. Той пък следва основното правило на багажите и не се събира в раницата, в която беше само преди две седмици. Сякаш дебелее, само като си седи. Дори и кантарът на летището доказа, че тайно се е угощавал моят багаж в Кьолн.

В амплоато си на бременни камили, с Ник тръгваме отново на дългото ни мулти-транспортно  пътешествие. И като казвам дълго, имам предвид три неща:

Първо – пропътуваните километри. Според Гугъл разстоянието по права линия между Кьолн и Сидни е 16 575,22 km.

Второ – дългият списък от превозни средства и трансфери (невключвайки пешеходстването между спирки, платформи, изходи, входове, гишета, секюрити проверки и гейтове):

  1. Трамвай от Дюрер Щрасе то Фенльор Щрасе (10 мин.)
  2. Влак от станция Еренфелд до Летище Кьолн (30 мин.)
  3. Изчакване на Летище Кьолн (1 час)
  4. Автобус от Летище Кьолн до Летище Франкфурт (2 часа)
  5. Изчакване на Летище Франкфурт (1,5 часа)
  6. Полет от Летище Франкфурт до Летище Коала Лумпур (13 часа)
  7. Изчакване на Летище Куала Лумпур (7 часа)
  8. Полет от Летище Куала Лумпур до Летище Сидни (8 часа)
  9. Автобус от Летище Сидни до Хостел Балмейн (40 мин.)

Трето – времетраенето на пътуването. Станахме от сън на 5 септември в 08:00 ч в Кьолн и си легнахме на 7 септември в 18:00 ч в Сидни. За да ви спестя сложните сметки поради часовата разлика, това са 50 часа будуване, в които успяхме да съберем около 6 часа сън с прекъсвания по самолетите. Следователно, не би трябвало много да ви изненада, че едва издържахме до 18:00 ч. И спахме 16 часа непробудно. Сигурно и на повече бяхме способни, но Сидни не чака – трябва да се обикаля.

Но да се върнем малко назад. Аз никога не съм била на презокеански полет през живота си. Притеснено ми е как ще се справя и за това съм силно екипирана – облечена с най-пижаместите непижамени дрехи (клин, спортен сутиен и тънъ), запасена с храна от всякакъв вид (от ябълки до шоколади) и подготвена със забавления за всяко настроение (книги – аудио и класическо-четливи, музика, карти и много други).  За мое щастие немската авиолиния Кондор ме успокоява още с влизането в самолета. Качваме се на борда на нов и модерен самолет – възглавничка и одеало на всяка седалка, touch screen екрани, порт за зарядни. Сега знам, че тези неща са нормални на полети като този, но незнаещата ми душа е така щастлива в този сублимен момент! Самолетът е на редове 2 – 3 – 2, заради което с Ник сме сами и до прозореца! Добре започват нещата!

Самолет Франкфурт – Куала Лумпур
Самолет Франкфурт – Куала Лумпур

Докато се настаним и капитанът ни приветства на борда, цялата кабина е осветена в цветовете на дъгата. Всеки ред с различен цвят, премигващ надолу и горе по тавана. Как да не те накара да се усмихнеш, дори и с перспективите на предстоящи 13 часа в затворена кутийка. 

Докато чакаме на летището намерихме фалафел сандвичи, защото не очаквахме да ни сервират храна толкова късно на самолета (21:00 ч). Затова нахранени и уморени се нагласяме да спим. Но бързо сме събудени с голям поднос вечеря – веган. Нас ни хранят първи на самолета, защото сме различни с хранителните си специфики. Горките ние, налага ни се да вечеряме втори път с разкошно кокосово къри и плодова салата (и още много екстри на подноса). Де да имаме и достъп до филмите на борда безплатно, съвсем ще сме випари

Този полет не е толкова тежък, колкото очаквах. След доброто угощение, успяваме да заспим и с крайнико-изтръпващи позиции спим около 4 часа. Достатъчно, за да дойде време за закуска от веган кроасан, мюсли, плодове и други. Ех, че добре ни гледат Кондор. 

Преди кацане решавам, че е крайно време да се разходя до тоалетната. До този момент не съм ставала от мястото си вече около 11 – 12 часа. Тялото ми хич не е готово за такава промяна. Горкото как го карам от претцел да премине в солета; от фузили – в лингуини; абе да се разгъне с една дума. Ама се даврандиса. 

Благополучно

пристигаме в Куала Лумпур

и бързо намираме Старбъкс за кафе. Тук ще сме 7 часа (вместо 5), така че има достатъчно време да се поразходим. То не че летището е много голямо. Няколко пъти обикаляме магазините и стигаме до външната част с дъждовна гора и водопад. Да вдишаш истински въздух, когато си затворен и дишаш изкуствен си е направо благословия, но идва и с основния недостатък на тропическия климат – огромна влажност и високи температури. Не се трае много, дори и да не ти достига чист въздух. Добре, че паркчето е малко, че да не се налага да сме навън за дълго. След тази разходка намираме телевизионния център на летището и засядаме там. Нищо интересно не се случва, но има диванче да се омекотят уморените ни дупета. 

Към края на престоя ни, при липса на сън и относителна липса на храна, започваме да ставаме раздразнителни – аз де! Все малки неща, ама доста се насъбират и чашата започва да прокапва от ръба. Не помага, че има проверки за сигурност на всеки изход, следователно не можем да напълним бутилките си с вода (и в последствие силно се дехидратираме); не помага и че се качваме на старичък самолет (дори и с пълен каталог филми); или че храната е кофти и малко; или че през целия полет не изключват осветлението и е трудно да спим; или че искат да ни нахранят с наденички, въпреки, че изрично сме поръчали веган. Аз лично не успявам да спя повече от два часа.  Ник успя мако повече. НО!, виждаме Улуру от самолета. 

Сидни, Австралия

След всичкото това едва ли ще ви изненадам, като кажа, че се разплаквам докато кацаме, при вида на Операта кордисала се на пристанището. Умората или сбъднатата ни мечта – не знам кое от двете доминира, но мидената черупка напълно ме довършва при толкова емоции, бушуващи в мен! Невероятна гледка след толкова дълго време (вие решете дали е време на пътуване или мечтаене)!

Операта в Сидни, Австралия от самолета
Операта в Сидни от самолета

Забравяйки за часовата разлика (7 часа с България), звъня на мама и тати след като не получавам отговор на съобщенията си за благополучно пристигане. Опа! Милите, сигурно ги притесних да им звъня в 2 часа сутринта. Ама ще свикна! Ще трябва да засиля математиката.

Часовник – Часова разлика между Австралия и България
Часова разлика между Австралия и България

Бързо и лесно се справяме с паспортната и митническата проверка

Нито визите искат да видят, нито ни преравят багажа. Намираме си и шатъл, който да ни закара по-близо до хостела, казват, че е по-евтино от влака. Миниван пълен с туристи, разтоварващ всеки от тях пред вратата на хотела им

Ние не сме късметлии с локацията на евтиния ни хостел, защото тази услуга не стига до нашия квартал. Или… може би сме големи късметлии с дружелюбен шофьор, който все пак ни закарва до вратата. Но това е тайно – шефовете няма да одобрят!

Хостелът е дупка, особено предвид липсата на важни части от прозореца ни. Добре, че няма да вали скоро. Имаме огромно желание моментално да се шмугнем под завивките, но всички са ни предупредили да не спим посред бял ден, а да се съобразим с местното време и да си легнем, като дойде време да се спи. Затова набързо се изкъпваме и отиваме да

изследваме квартала Розел

Разсеяно и уморено се шматкаме по ветровитите улици и с твърде големи усилия, взимаме решения за вечеря. Прибираме се с кутийка суши и заспиваме минути преди края на първия епизод на „Момчетата от Медисън Авеню”, недочаквайки времето за спане. Планът беше да приключим деня поне след 20:00 часа – заспиваме в 18:00 и спим 16 часа.

В Австралия сме!!! Ехааа!!!

Сидни,

7 – 13 септември

Епицентъра на Там Долу

Чували ли сте английския израз „Там Долу“ („Down Under“)? Отнася се за едно много специфично място на нашата планета; това, за което всички имаме скрити и нескрити блянове; това, за което сме чували толкова истории за зли змии и страшни паяци; но също и онова, на което ги няма нито змиите, нито паяците. Терминът „Даун Ъндър“ се използва, гальовно да обобщи Океания – земите на Нова Зеландия и Австралия. Те всъщност ни най-малко не си приличат нито по климат, нито по флора и фауна, но защото са си така близко една до друга, вървят като две сестрички. 

И двете – там долу, в южното полукълбо. Толкова далеч, че могат да съществуват само като вечната мечта на пътуващия по душа. Толкова далеч, че като дойдеш, оставаш за дълго. Толкова далеч, че са страшни думи за майки на европейски деца – отидат ли, връщане  може и да няма. 

Но пък не е чак толкова далеч, че да ни спре да дойдем. А щом ще сме тук, ще сме пълноценно тук! До Нова Зеландия няма да стигнем в тези разкази. Тя ще е земя за следващи пътешествия. Но съм сигурна, че вече знаете – Австралия ще я изръшкаме до дупка!  

Австралия!

Нека си признаем, че ние севернополукълбовците не знаем толкова много за тези южни земи. Дали заради кратката им модерна история (заселени едва в края на XVIII век) или заради така далечното им местонахождение от нашите географски ширини, Австралия е земя на малко общи познания. И затова си мисля, че мога да позная какво ви минава през главата, когато чуете за нея: кенгурута и плажове най-вече, ама и още нещо. Нещо толкова голямо, че може би е единствената истинска неприродна забележителност, която ни дърпа към този далечен континент – Операта в Сидни! Нали познах!?

Сидни със своята Опера

е може би най-познатият ни град Там Долу. Чували сме за Мелбърн, Канбера и Бризбън, ама можем ли реално да си ги представим? Да им припишем някоя страхотна сграда или невероятно природно явление? (Е, ако сте обсебени от Австралия и сте я посещавали – сигурна съм, че вие можете. Аз на другите говоря, защото и аз бях като тях преди по-малко от три месеца.) Сидни служи като една неофициална столица на Австралия, както Ню Йорк на САЩ – знаем, че не са столици, но те са културните центрове, които ни теглят натам. Там, където всичко се случва – в Епицентъра. 

***

7 септември

Не сме спали вече над 40 часа, но няма и да спим още. Ако искаме бързо да преминем на австралийско време, трябва да спим като местните. И ще чакаме. Ама за да чакаме, ще се наложи да излезем навън, защото познайте какво ще се случи, ако останем вътре. Намираме се в квартал Розел. Улиците са ветровити, но дори и през уморените ни очи започваме да откриваме, „че вече не сме в Канзас“. В Оз явно не се ходи само с летящи къщи – и самолетите вършат работа. 

Птици, дървета, цветя, къщи, океан  – толкова много неща, които не сме виждали до сега. Архитектурата ми напомня на Ню Орлиънс (не че съм била, ама по филмите така изглежда) със своите балкони и най-вече орнаментиката на парапети, колони и огради. В Европа почти съм добила имунитет към къщи и малки улички. Тук искам да снимам на всяка крачка, защото е така ново! 

Но същевременно сме и твърде уморени да поемем града. За момента той само преминава покрай нас, пресвятква, колкото да ни държи будни. Утре ще го гледаме, истински, свежи и готови за Сидни.

***

8 септември 

10 часа сутринта е, което означава, че сме спали 16 часа. В началото реших да го скрия от проверяващите ни от Европа, ама те пък никак не се изненадаха – дори и тези, които сън не спят, когато са на ново място. Явно е социално прието да изтървеш повече от половин денонощие, когато преди това си прекосил континенти и океани.  Ние сигурно и още можеше да спим, но приключенският дух вече беше отворил широко очи в очакване, а и коремчетата ни се бяха поизпразнили. Тръгваме!

На десетина минути от нас е спирката на трамвая и заради хълмистата натура на нашия квартал вървим с гледка към ситито. Сканираме си Опал картите и се приготвяме да бъдем пренесени в един нов свят; да минем през дрешника или перон . Може да си мислите, че магията на Нарния и Хари Потър няма как да е приложима на нашата планета Земя, но аз мисля, че по-подходящa няма. Защото я виждам. Сидни наистина е един нов свят на моята Земя. Място като никое друго, на което съм била. Мегаполис без равен в Европа. 

Минаваме през централната улица и покрай всеки голям, по-голям и най-голям небостъргач. Със сигурност не сме в Уорингтън вече. Но днес е неделя и както бързо ще разберем,

в Австралия неделята е ден на затворените врати –

поне на магазините и ресторантите. А ние и мобилен интернет още нямаме, че да помолим чичко Гугъл за помощ в намирането на закуско-обяд. И все пак се натъкваме на едно от най-хип местата за неделен брънч в Сидни – горе на покрива с гледка към марината и Mорския музей. 

Заситили коремите, е време да прехвърлим вниманието към нуждите на фотоапарата и душата и тръгваме по алеята с цел –

Операта

Първо си оставяме очите по жилищните сгради до марината и очевидния различен подход на тукашните архитекти, сравнен с делата на европейските им колеги. После ахкаме и на променадата и споменаваме ландшафтните ѝ специалисти. Няма как да не се наснимаме тук, а още повече, когато и

Харбър Бридж (Пристанищния Мост)

влезе в кадър. 

Невероятно е да си помисля, че съм тук, където мечтаех да бъда. И както си го мисля в подножието на моста, изведнъж поглеждам на дясно … „Ник, погледни надясно!“ Ето я! Бижуто в короната на Сидни. Бяла и в цялата си прелест. Тегли ни да вървим към нея.

Операта!

 А пътят до там ни зашеметява с всяка следваща стъпка и с всеки нов ъгъл, гледащ към тази прелест. Ник дори намира една точка, от която панорамната снимка включва историята, архитектурата и бирата на Сидни – доковете, моста, Операта, и остъклената пивоварна на James Squire.

The Rocks, New South Wales, 2000, AU

Продължаваме да се приближаваме и да откриваме. Натрупват се толкова подробности, които сега виждам, а не съм знаела! Снимките, които гледаме в Европа не показват тези “дреболии”. Като за начало – парадното стълбище води към три отделни сгради, в които за съжаление не може да се влезе (освен може би в кафенето). След това забелязваме, че конструкцията е бетонна, а бялото покритие са всъщност безброй плочки, които даже не са всичките бели. Групирани са в отделни пана, рамкирани в бежово. Сега вече, щом видя мидените форми, ще си представям този детайл. А ако търсите перфектната снимка, качете се на стълбите насреща, които водят към парка. В „златния час“ е златна гледка. Но имайте предвид – снимките не могат ни най-малко да се доближат до чувството да бъдеш точно тук!

След това силно усещане решихме, че заслужаваме нещо специално. И затова намерихме най-префърцунения бар в Сидни във Виктория Билдинг, където платихме безбожни пари за два коктейла. (Ако и вие търсите нещо да последва удоволствието от гледката на Операта, може би, останете на баровете на пристанището. Струва ми се, че ще е по-специално преживяване.) Но тук намираме и интернет, който за пръв път ни позволява да си говорим с Европа в реално време, да споделим вълненията от дългото пътуване, както и от първия ни ден в Епицентъра на Там Долу. 

На история в Инстаграм споделих три снимки, на които написах „Ние“ „Обичаме“ и „Сидни“, защото е истина. Започвам да разбирам защо толкова много хора не ни повярваха, като казвахме, че няма да останем в Австралия. Може би няма да е чак толкова лошо ;). 

***

9 септември 

Днес е денят, в който започнахме търсенето на нашия бъдещ “дом” за пътищата на южния континент. Но тази история си е приключение сама по себе си и затова ще отделя разказите за следващата седмица. Ако си мислите, че дните ни от тук нататък са много къси и непълноценни, то е само защото пропускам часовете в търсене на перфектната кола. Не сме си губили ценното време, обещавам!

Понеделник е и е време да свършим административните задачи, като да се сдобием с мобилен интернет, че представяте ли си двама 24-годишни да преживеят 4 месеца без достъп до Фейсбук и Инстаграм. Е, и да не се губят в отдалечените местности, които ги очакват. Процесът е по-болезнен от очакваното поради блокирани телефони, забавяне на активиране и сложни банкови транзакции. Но момичето в магазина е търпеливо и най-сетне си тръгваме с по 60GB мобилни данни на човек, което е далеч повече от необходимото, но е и най-изгодната оферта. Ще има да си киснем във Фейсбук …

За днес имаме билети да посетим

Tower Eye (Кула Око) –

най-високата сграда на Сидни, пригодена да разкрие тайните на града с 360-градусова панорама. При купуване на билетите трябва да избереш времето, в което ще посетиш кулата – предиобед, следобед или надвечер. Ние се решаваме на последния вариант, като идеята е да се качим преди залез и да видим Сидни в дневна, залезна и вечерна премяна. Ще има да чакаме доста, а на нас ни е студено. Все още е ранен септември (представете си 9 март в България) и температурите не надвишават 18оС. Иска ни се да се приберем някъде на топло, но хем не ни се седи в някое кафене да си губим ценното време, хем няма как да успеем да се шмугнем в някой от музеите. За това се моткаме по улиците, пазарим някои неща, за които отдавна сме си мечтали и продължаваме папарашки да снимаме небостъргачите изпод полите им.

Tower Eye (Кула Око) – Сидни, Австралия
Tower Eye (Кула Око)

Идва време да се качим и след като няколко пъти се губим из мола, който е основа на кулата, най-сетне намираме входа. Минаваме през 4D филмче за Сидни, а после и през зелен екран да се снимаме – атракции за туристи. Но се качваме в малкото асансьорче и навреме пристигаме на платформата.

Днес слънце не изгря и там горе небостъргачите – великани на Сидни не са окъпани в светлината, на която се надявах. Притеснявам се, че и залезът няма да ни се покаже изпод сивите облаци, но за мое огромно фотографско щастие сивеещите сгради, започват да се оцветяват в оранжево и розово.  Надеждите ми за уникален залез не са убити и слънцето пробива, изливайки всичките си цветове под сивотата, за да ни изпрати и да отстъпи място на дълбокото, тъмно, синьо небе. Снимките са спасени!

Светът обикновено се приготвя за сън със залеза, за края на един ден преди началото на следващия. Но Сидни сякаш няма никакво намерение да поспре. Докато ти висиш във въздуха, затворен между стъклата, той си живее – офисите светят, хората работят, улиците са пълни, Операта пее в светлина. Аз снимам без да предполагам, че следващият кадър ще засенчи сегашния, а после идва и следващ на следващия и още един и … 

Но идва време и да слезем и да стъпим здраво на земята и … нещо се е променило. Ако като мен не сте били в метрополис като Сидни, той може да ви се стори

едновременно поразително вълнуващ и доста скучен

Колкото и да ти се иска, не можеш да прекараш цялото си време по централните улици вперил поглед към висотите на града, а гледките на нивото на окото са магазини, както навсякъде другаде. Но сега виждаме града по различен начин. Вече официално сме се запознали и сега свързваме двете му половини натурално. Разпознаваме структурите, които изследвахме от там, от горе. Може да сме се възхищавали на архитектурата преди, но тя беше все пак далеч от нас. Сега е близо, защото и ние бяхме там горе – в небето, където се подвизават тези гиганти. 

Част сме от Сидни.

***

10 Септември

Туристическият ни ден днес започва късно – доста след обяда, но пък правилно – с посещение в

Музея на Сидни.

Докато купуваме билетите, ни предлагат да се включим в безплатна беседа, което се оказа доста добро решение при не така пълноценната експозиция на музея. Разказът на екскурзовода ни преведе през живота на първите заселници на Сидни (кръстен на Лорд Сидни през 1788 г.) и техните взаимоотношения с местните Аборигени – тема, хвърляща тъмен облак върху кратката история на Австралия, която и без това е силно свързана с изселване на затворници (но за тях ще си говорим на друг етап). Младежът с диплома по италиански Ренесанс успешно ни предаде същината на кратката история на нас, разглезените от старини европейски туристи и ни показа, че и 250 години пак е история. 

И така, една идея по-знаещи за Сидни, решаваме да се придвижим към нова цел –

остъклената пивоварна

Време е да наваксаме с малко административна работа – пътеписи, планове за колата и график за следващите дни. Но този път няма да се излъжем и отиваме на гледка!

Сядаме до прозорците, защото от тук насреща ни се кипри Раковината на Сидни и с австралийска бира в ръка не можем да й се наситим. Оставаме тук възможно най-дълго преди да прегладнеем и с неохота се разделяме отново с Операта. Но пак ще дойдем!

***

11 Септември

Типично за нас, тази сутрин проспиваме алармата и се събуждаме час по-късно от планираното, заради което идеята да поседнем в някое кафене и да работим час-два напълно излита през прозореца (той нали е счупен – лесно излита). Събираме набързо багажа, изнасяме се от хостела и се качваме на няколко автобуса, за да стигнем до другия край на града, където ще сме на квартира. Колата ще е готова след три дни и ние решихме, че не желаем да продължим да се самонаказваме в хостела. Отиваме не къде да е, а към

Бондай Бийч

(един от най-известните плажове в цяла Австралия). 

След спирка за брънч се запътваме надолу по баира (не забравяйте, че пак сме бременни камили) и ни се разкрива невероятна гледка към плажа. Сякаш нас чака да му се нарадваме. Разбира се, за да ни е трудно, влизаме в грешния вход и качваме и слизаме стълбите два пъти.

Но още с първата крачка в апартаментчето съм на седмото небе. С някои малки промени си личи, че собственичката има вкус за дизайн като моя. А дори и без гледка към океана, не можем да се нарадваме на джунглестия квартал. 

Преобличаме се по като за

плажна разходка

и излизаме. Тази част от брега е пълна с малки плажове и специално конструирана морска пътека свързва Куджи Бийч на юг с Бондай Бийч на север. А между тях са плажовете Кловли, Бронте и Тамарама, както и безброй платформи с неповторими гледки.  

Преминавайки през зелен парк, стигаме до пясъка на Бронте Бийч с не много плажуващи хора на брега, но пък доста сърфиращи във водата. Отнема ми време да пренасоча обектива в ръцете на Ник от сърфистите, към мен и гледките, които служат за прекрасен фон. Голямо зяпане им зяпа и бая го засърбяха ръцете да се качи и той на сърф. 

Пътеките между плажовете разкриват невероятни гледки, сякаш океанът се опитва сам да се надцаква и да ти показва колко по-красив може да бъде с всяка секунда. Дори на връщане, слънцето се включва да помага като влиза в златния си час и тогава душата започва да прелива, след като до сега така обилно се е пълнила. Някой ме попита днес, дали Австралия е наистина толкова красива – Да, наистина е! Природата тук си знае работата и далеч надминава уменията на човека. Мислех си, че Операта ще е кулминацията на Сидни, но всъщност не може и да стъпи на малкото пръстче на Макензи Пойнт и погледа към Тамарама Бийч. 

Стигаме и до Бондай

и  моментално виждаме защо всички го знаят (Кой не знае Бондай Бийч? Кой не е чувал за него?) – може да не е най-природно красивият, но със сигурност е най-големият и явно обича да е дом на сърфисти с всякакви умения. А на австралийското крайбрежие, по-важно място от плаж за сърфисти няма. Познайте дали Ник не го изтървах пак да се вълнува от триковете на умелите озита (галено наименование за австралийците). 

Вървейки боси по плажа, изпробваме шокиращо студеният океан. Като черноморско дете не знам дали някога ще разбера позива на океанското плажуване (или моржуване), но тукашните гледки може и да са достатъчни да ме доведат през горещ летен ден. А иначе, явно ще трябва да се науча да карам сърф…

***

12 Септември

Започваме деня по-бавно от обикновено – по график ще ходим в „Луна Парк“. И тъкмо да си обуя обувките и Гугъл взе да ни обяснява, че паркът е затворен днес. Е, браво бе! И айде пак сядаме да мислим какво ще се прави цял ден. 

Измисляме разходка на север до

Фар Хорнби на Уотсън Бей

Прехвърляме се по няколко автобуса, купуваме си веган сладолед и тръгваме да се катерим към платформите с гледки и бавничко стигаме и до фара. Тук е територията на местните, туристите са малобройни (и малко развалят пейзажа). Гледките от тук на запад са към ситито и разходката се превръща в неочакван символ за баланса между спокойствието до океана и безспирността на града. Как да не се почувстваш специален с такъв философски фон, докато преоткриваш размерите и красотата на Сидни. 

Фар Хорнби на Уотсън Бей – Сидни, Австралия
Фар Хорнби на Уотсън Бей

След тази нетуристическа разходка се решаваме на една доста по-туристическа дейност –

качваме се на ферибот

Знаем, че качвайки се тук ще стигнем до централното пристанище с перфектната гледка към Операта и моста. Може да е просто друг вид градски транспорт, но можете ли да сравните гледките от някакъв си автобус с тези от лодка в центъра на залива. Дори и облаците се пренареждат, за да направят снимките ни драматично-впечатляващи. 

След обяд се насочихме към Ботаническата градина, която е във всеки списък с туристически забележителности на Сидни. Имах аз едно вътрешно чувство, че не ми се ходи там и предполагам точно то ни водеше по тази пътека. Малко преди входа на градините минахме покрай

художествената галерия на Нов Южен Уелс

(областта, чийто център е Сидни) и нещо ме кара да се загледам в трансперантите между колоните на фасадата. Снимката е на Кристо при опаковането на австралийския бряг, а входът е свободен. Уморена съм и не ми се гледа цялата галерия, но не мога да не вляза, за да видя присъствието на Кристо в този край на света.

И ето, че централната галерия, тази, която те води към всички други зали, предлага постоянна изложба за Кристо. Табелките са надписани с „България/САЩ“ и малка част от световните му проекти са на показ. За човек, който специално е проучвал творчеството на художника за училищен проект, нямаше нищо ново. Но все пак не можем да отречем колко впечатляващо е да видиш българина като фокусна точка тук. Дори и той да не е така горд да бъде част от нас.

Галерия на Нов Южен Уелс – Сидни, Австралия
Галерия на Нов Южен Уелс

Разглеждаме набързо останалите зали, но така и не стигаме до Ботаническата градина, както и предполагах. Е, ще трябва да оставим нещо за гледане като се върнем след четири месеца с мама и тати. 

***

13 Септември   

Днес е последният ни пълен ден в Сидни и колата ще е готова за вземане следобед. Хич да не е – много се вълнуваме! Но дори с перспективата за приключения в този град, който вече така харесваме, решаваме да се поспрем. Обикаляме нон стоп вече 5 дена подред, след изтощителни два дни в самолети и по летища. Днес нямаме сили пак да тръгнем по улиците, които вече осезаемо се стоплят за лятото. Същевременно снощи получихме сватбените снимки (800 кадъра) и е време да започнем да ги подготвяме за благодарствени писма и споделяне с гостите ни. Пък и дневникът пак е доста изостанал. За това сядаме в едно кафене и с кафе и сандвичи наваксвам отново административно докато Ник работи.   

Когато батериите на лаптопите свършват, а на телата ни са се позаредили, тръгваме обратно към квартирата по дългия път. Натъкваме се на

Кловли Бийч,

може би най-малкият между Куджи и Бондай, но също така май ще ми остане любим. Заради формата на дълбокия залив вълните се разбиват на около 50 метра от брега и (по моята логика) позволяват на частта за къпане да се стопли много по-качествено. Не че влязохме, но не пречи да си мечтая. Връщаме се обратно към Бронте Бийч по панорамната пътека, под гробищата. Гледките и тук са безмълвни, но май не чак толкова, колкото Макензи Пойнт. 

Връщането ни в квартирата е точно навреме, за да се натоварим на автобуса и да отидем да си вземем колата и с това туристическата програма в Сидни приключва … за сега. Времето, което ни остава ще бъде прекарано по магазини, държавни служби и далечни гаражи, за които ще разберете скоро. Но това не намалява любовта ни към метрополиса. 

***

Дори и сега – 17 000 км по-късно, все още не сме намерили град, който да ни срази повече от Сидни. Всички ни питат кое до тук ни е впечатлило най-много и Сидни е винаги пръв в списъка. Дори и преди националните паркове, които също така пълнят душата. Може би Пърт би могъл да се конкурира за първото място, но в момента, в който пиша тези думи, Сидни е все още епицентърът не само на Там Долу, но и на нашето пътуване. 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Пътуване до Германия по време на корона-вирус

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Здравейте, група! Напоследък прибягвах до вашата помощ и бяхте отзивчиви. Сега е време и аз да бъда полезна. Мъжът ми пристигна тази сутрин в Германия и споделя някои подробности около пътуването си. Честит празник и бъдете здрави!

„Искам да разкажа за моето пътуване до Германия. Бях на „Дунав мост – 2“ на 23.05 в 8:50 часа и преминах за 40 минути. Румънците питат само за къде пътуваш и ако си транзит – лепват един стикер на предното стъкло и ти дават една карта на Румъния с транзитните маршрути за преминаване през страната към Сърбия, Унгария и Украйна. На гърба на картата удрят печат с датата. Освен това ти мерят температурата и те записват в една книга. В 14:20 часа бях на Румънско-Унгарската граница, но там има разделение – леките коли минават през един пункт, а камионите през друг – Арад, та се наложи да се върна и да отида на другия, който е на около 2 км. в страни. В 15:30 минах, като ме питаха за къде пътувам и имам ли работа с договор в Германия. Щом бръкнах в папката с документи да покажа договора и ме пуснаха. Не го гледаха, но явно трябва да имаш такъв. И те ми лепнаха един стикер върху румънския и ми дадоха една карта, на която имаше отбелязани бензиностанциите където е разрешено да зареждаш. Ако си със стикер „Транзит“ и искаш да заредиш на друга бензиностанция – гориш. На Унгаро-Австрийската граница минах транзит, като само ми връчиха (австрийските граничари) един анкетен лист, който трябва да попълня и да предам на излизане от Австрия. На Германо-Австрийската граница ме попитаха защо искам да вляза в Германия, къде ще спя и работя, и след като отговорих чинно ме пуснаха. И те не погледнаха договора за работа, но явно трябва да имаш такъв за да те пуснат. Та така. Забравих да спомена, че в Унгария можеш да спираш само на тези места за почивка, които са обозначени със същия символ като този на стикера „Транзит“. Чавдар Дуцов

Ваканция в Трансилвания (Румъния)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днешният пътепис ще ни отведе до един от най-красивите райони на Румъния – Трансилвания. Наш водач ще бъде Благовеста. Приятно четене:

Ваканция в Трансилвания

Румъния



Отколешна мечта ми е едно пътешествие до Трансилвания . И най – после съдбата ми се усмихна.
Тази година решихме семейната ни ваканция да бъде в Румъния. След доста голямо ровене в интернет успях да съчиня план – програма за пътуването.
Оказа се, че както Румъния е съседна държава, така за нея в интернет трудно намерих информация. Почти нищо не пише в български сайтове, тук-там някой пътепис от пътешественици – мотористи. Но от английски сайтове успях да събера доста информация, която искам да споделя.
За мен Румъния беше съседна държава, поопоскана от Соца, но… не съвсем. Колкото повече четях за Румъния, толкова повече ме заинтригуваше тази страна. Оказа се , че имат интересни области , китни манастири, прекрасни природни забележителности, величествени планини и дори… кратер на угаснал вулкан. А…малко се отплеснах. Сега по същество:
Пътуването ни беше главно в Трансилвания.


Маршрут:
1 ден = Варна – Сибиу през Трансфъгарашан
2 ден – Сибиу – Сигишоара
3 ден – Сибиу – солна мина Турда – крепостта в Алба Юлия
4 ден – Сибиу – музей на златото в Брад – замъкът Корвин в Хунедоара
5 ден – Сибиу – крепостта Фъгъраш- замъкът Пелеш в Синая
6 ден – Корну де Жос – дворец Могошоая – Букурещ – Варна

Резервирах през Booking:
4 нощувки в апартамент в Сибиу
https://www.booking.com/hotel/ro/sweet-sibiu.bg.html
Booking.com 1 нощувка в Корну де Жос:
https://www.booking.com/hotel/ro/ralf-residence-cornu-de-jos.bg.html

Booking.com


– Купихме електронна винетка


Изтеглих карта на Румъния от тук:
https://www.skyscrapercity.com/showthread.php?t=1381215

Настроихме GPS те и потеглихме


1 ден – тръгнахме в 4 часа на рано от Варна знаейки, че имаме да минаваме граница, лоши пътища в Румъния и проход. Какво ни беше учудването , когато след Vama veke се оказа, че пътищата в Румъния са хубави , да … без дупки но…се мъкнахме с 50-60 км/ч. Постоянни ограничения, пътя върви от село в село ….В Букурещ – движението ужасно…
Е… към 11и 30 часа пристигнахме в

Куртя де Ардеш

в ресторант Wolf предварително набелязан, с добри отзиви и паркинг.
http://restaurantwolf.ro/
Мъжката чета иска да яде , няма как. Сядаме да поръчаме. Ами сега ?!? Сервитьорката не говори друг език освен… румънски. Та… с пръсти успяхме да си поръчаме – 2 супи, 1 омлет, 1 кашкавал пане и 2 български салати. Какво ни беше изумлението, когато пристигнаха 2 огромни купи салати – едвам успяхме 4 човека да ги изядем. Оттук нататък внимавахме в поръчването. И всичко това за 20 лева. Еха! Изобщо – повече от 20 – 25 лв за обяд и 30 – 35 лв за вечеря не сме плащали.
След доброто хапване и много смях /научихме вече: 4 – куатро, 5 – чинчи/ потеглихме през прохода

Трансфагарашан

Отне ни около 5 часа да го минем. Не беше толкова тежък като преход, просто много често спирахме за снимки. Видяхме мечка с малкото си до мантинелата. За съжаление имаше много гъста мъгла и по северния склон не можахме да снимаме виещия се път , нито езерото Балея.

Трансфагарашан – южният склон , Румъния
Трансфагарашан – южният склон


Към 19 ч пристигнахме в

Сибиу

и се настанихме в апартамента. Оказа се много удобен за 4 членното ни семейство. Самият квартал беше добре устроен, с алеи за пешеходци, с паркоместа, много зеленина , чисто…все едно не бяхме в Румъния , а в Германия.

На 80 метра – Профи – супермаркет, кафене, аптека, закусвалня. На 100 метра – ресторант и пицария. И в двете заведения ни хареса храната и обслужването.
http://www.pizzasibiu.ro/preparate-quattro-stagioni.php
https://eucemananc.ro/sibiu/locatie/restaurant-caru-cu-flori/227/
Направихме вечерна разходка в Стария град. Барокови сгради с характерните прозорчета – очи, много зеленина…На големия площад имаше сцена с балетна постановка.


През цялото лято в Сибиу се провеждат културни изяви. 3 вечери подред имаше концерти с румънски рок групи – хората танцуват, всеки с питие в ръка … не ни се прибираше в апартамента да спим.


2 ден – понаспахме се и към 11ч успяхме да тръгнем за Сигишоара. Хубав път , но… средна скорост 50км/ч – 90 км за… 2 часа.

Внимавайте по румънските пътища – има много полиция с камери


Докато мъжът ми се нервеше за влаченето по пътя, аз се наслаждавах на кокетните трансилвански села. Табелите им са написани на 3 езика – румънски,унгарски и немски.
В

Сигишоара

точно до паркинга /5 леи/ беше поредната спирка да заредим гориво за телата ни –
https://www.tripadvisor.com/Restaurant_Review-g311309-d3498488-Review
Ядохме традиционна mamaliga и ciorba fasole.


След вкусния обяд с усмивка и нови сили закатерихме към цитаделата.

Децата влязоха в къщата – музей на Влад Цепеш, а аз – по дървените стълби към

Bergkirche

Гледки, снимки – снимки, гледки – до вечерта.


На връщане в същия ресторант отразихме едни папанаси и – доволни по обратния път

Romania-Transilvania-Меню в ресторант, Румъния – Сигишоара

В района е хубаво да се видят и укрепените църкви в Саскиз и Биертран по ЮНЕСКО/.

3 ден – ставаме по-рано и газ… към

солна мина Турда

От Сибиу до Алба Юлия има магистрала, но след това до

Турда

– пак с 50км/ч. Румънците строят в този участък магистрала до Клуж-Напока, но още не е довършена.
Децата останаха много доволни от днешния ден – за първи път влизаха в

солна мина

Зарязаха ни още в началото и ги видяхме чак след 4 часа на излизане. Внимавайте долу в мината няма обхват на телефоните.
Самата мина много ни хареса , но достъпът до галерията Франц Йозеф е само през 2 асансьора за 4 човека и огромни виещи се опашки. Така , че…хайде по стълбите… 26 етажа надолу. Голям фитнес! Имайте го предвид , защото на връщане пак по същите стълби е изкачването. Вечерта спахме като пребити. /Е ,затова помогна и по – прохладното време в Сибиу – 18 – 24 гр по Целзий, Варна – 25 – 31 гр по Целзий/ .

Ах,забравих: Минахме и през Алба Юлия, но бяхме много изморени и

Алба Юлия, Румъния

направихме няколко снимки на крепостта Алба Каролина

Православна катедрала Св. Троица – Алба Юлия, Румъния
Православна катедрала Св. Троица

и … беж’ в

Сибиу


4 ден – сутринта потеглихме по познатият ни път по магистралата – УРА! – 150 км – за 1час.

В Брад бил единственият музей на златото в Европа.

Първа спирка – пицария Рома .
Restaurant Roma Brad – Brad, Romania – Food & Beverage | Facebook
Леле, как хранят тия румънци! Трима души ядохме една пица . Платихме около 25 лв и хайде в

Музея на златото.

Бях с по – големи очаквания, но децата ми останаха очаровани.
Продължихме за

Хунедоара

и ….еха! Замъкът си чака принцесата! Наистина е величествен!

До входа на замъка има музей на изтезанията – за хора със здрави нерви.
И… вечеря в любимата ни пицария и вечерна разходка в Сибиу.


5 ден

Умората си казва думата – трудно ставане – към 11часа и казахме „чао“ на Сибиу – градът остана завинаги в сърцата ни.
И пак регулярното „влачене“ с 50 км/ч .

Фъгъраш –

невероята крепост с ров и вода около нея, плуващи лебеди във водата. Около крепостта – оформени алеи, пейки, зеленина, спокойствие и красота…чуват се само крясъците на лебедите и шума на листата…

Пристигнахме в

Пелеш

към 16 часа след страхотен трафик, докато хапнем и… заваля дъжд, а дворецът Пелеш го затвориха.

Настанихме се в къща за гости в

Корну де Жос –

много приятно местенце. Зад къщата – беседка , градина и детски кът…тишина и спокойствие… Самото селище – чисто, приветливо и подредено. Бихме останали тук и за по-дълго време …

https://www.booking.com/hotel/ro/ralf-residence-cornu-de-jos.bg.html Booking.com


6 ден – сутринта след обилната закуска – към

двореца Могошоая

Там – поредната двойка младоженци на фотосесия. Въобще, много сватби срещнахме: две в Алба Юлия и еднав Сибиу.


Около двореца има парк с красиви алеи, тихо , спокойно място, потънало в зеленина…

Аз нали съм си романтичка – по замъци ходих… избирах си в кой бих могла да живея…хи .. хи … мечти!


Полезни сайтове:
https://www.romanianfriend.com/
https://www.romania-insider.com/discover-romania-the-gold-museum-in-brad/
https://www.welcometoromania.eu/DN76/DN76_Brad_e.htm
http://www.mcdr.ro/
http://www.balkaninsight.com/en/article/transylvanian-castle-to-host-opera-festival
http://bnr.bg/hristobotev/post/100496403/po-sledite-na-chernia-garvan
http://romaniatourism.com/sighisoara.html
https://www.uncover-romania.com/attractions/history-culture/landmarks/mogosoaia-palace/
https://www.travelguideromania.com/ro/salina-turda-transilvania/

Автор: Благовеста Дойчева 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

Booking.com

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (6): Мардин и Сафранболу

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турцияпродължихме към Техеранстигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България
.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Захо, Ирак

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Река Тигър между Турция и Сирия
Река Тигър между Турция и Сирия

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

Границата между Турция и Сирия
Границата между Турция и Сирия

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.


Ден 15

Край Мардин в Турция
Край Мардин в Турция


Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

По пътя в Анадола, Турция
По пътя в Анадола
Камион по пътя – Анадола, Турция
Камион по пътя

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Житна нива – Анадола, Турция

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.


Safranbolu, Safranbolu, Турция

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.


Ден 17

Лагер в тополите край пътя – Истанбул, Турция
Лагер в тополите край пътя

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Лавандула
Лавандула


Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

  • Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.
  • Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

До водопада Сувчарско пръскало (Централен Балкан)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Стига карантина, стига корона – с Анжело отиваме на Балкан! Той ще ни води днес до Сувчарското пръскало в Стара планина. Приятно четене:

До водопада Сувчарско пръскало

Централен Балкан

Тръгнахме към

Карлово

 да посетим някакво мероприятие, което от началото на седмицата се провеждаше в Градската художествена галерия. Кой да ти знае, че в събота и неделя, дните, в които гостите на града биха я посетили, галерията… е затворена!

Помотахме се из центъра, огледахме руините на построената от Евлоги Георгиев вълнено-текстилна фабрика и подарена на града (групов паметник на културата и архитектурното строителство, явно неприоритетен) и решихме да отскочим до намиращото се на двадесетина км

Христо Даново

Буквално с последните къщи на селото започва Национален парк „Централен Балкан“. В началото на парка се намира

водопадът „Сувчарско пръскало“,

обявен за природна забележителност през 1965 г.

За да стигнете до пръскалото имате две възможности:

  1. Паркирате автомобила си в центъра на селото. Оттам трябва да се върнете обратно по пътя, по който сте дошли и да завиете на ляво по първата пресечка след църквата, която остава вдясно от вас.
  2. Завивате по третата асфалтирана пресечка вдясно след влизане в селото (първа пресечка вдясно след автобусната спирка).

Ние, предвид изгубеното време, използвахме вариант 2. Улицата продължава все направо през „Цигойнен махaлеси“ (lingva franca!), докато излезе от селото, премине над реката и завие вляво. Тръгва се по асфалтиран път (42.7281379, 24.6076903)

42.7281379, 24.6076903

удивително добре запазен, поне в началото. Наричат това шосе „Военният път“, защото е строен за военни цели, а също и Корфийският път, защото води към т.нар. Корфия (κορφια – пазва, гръд) – пасище, закътано в пазвите на планината и носещо фамилното име на бившите си собственици (вероятно някакво семейство български преселници от Беломорието). През цялото време вляво, в ниското, остава реката Коджа дере (Koca dere – Големия дол, Белята), а от дясно, от високото, от време на време се чува шума на преминаващите по прохода Троян – Кърнаре автомобили.

Когато пътят е строен, вероятно е имало изобилие от безплатна (войнишка) работна ръка и не са изградени подпорни стени. Има огромни скални късове по платното, а на места то достига до тясна пътечка, поради свлачища. Личеше си, че скоро е минавала някаква пътна машина, но разчистването бе като за военна техника, а не за нормален автомобил. Все пак успяхме да стигнем почти километър над селото (42.735022, 24.599287),

откъдето нагоре „разчистеното“ не беше по силите на нашата кола.

Път в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Военния път

Пътят се изкачва постепенно и се вие, разкривайки красиви гледки към с. Христо Даново, планинските върхове и реката долу.

Долината на розите – Христо Даново край Карлово
Долината на розите

Колкото по-нагоре по Военния път се отива, толкова повече тясното устие на р. Коджа дере затваря изгледът назад. За сметка на това пък, напред се отварят гледки към две дълбоко врязани в планината и подобни на лабиринти долини – на р.Коджа дере и на левия й приток, река Дамар дере (Damar – жила на геологичен пласт), известна и като Корфийско дере, разделени от тънкия рид Орта бурун (Orta burun – Среден нос).

По-нагоре пътят става по-равен, скалите се отдръпват и няма толкова срутили се камъни, а той самият е „покрит“ със зелен свод от ниски клони на дървета.

От импровизирана наблюдателна площадка край пътя се открива спираща дъха панорама на северозапад към склоновете на рида Орта бурун, покрити с множество интересни скали и причудливо разкривени от стихиите ниски борове. Долу разпененото Дамар дере се спуска стръмно и с оглушително бучене по издълбан в скалите дълъг и подобен на писта за бобслей тесен улей.

Дамар дере в Стара планина – Христо Даново край Карлово

 Час след от тръгването стигнахме до масивна заключена бариера. Дори да можехме да „прескочим“ срутванията по-долу, с кола щяхме да сме дотук.

Кучето започна усилено да души и да лае в храсталаците край пътя. Оказа се змия с перфектна камуфлажна окраска. Това ни напомни да сме по-внимателни и да си гледаме под краката.

Змия в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Змия

След километър намерихме „виновника“ за разчистването – малък багер за пресечени терени. Беше оставен отключен, с отворена врата. И наистина – на това място няма как да откраднеш и да пренесеш каквото и да е, а и баир-будалите не са такива хора!

Багер разчиства път в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Багер

Веднага след машината имаше друга, „пешеходна“ бариера, след която пътят завива под прав ъгъл наляво. Скоро преминахме по циментов мост над малка рекичка, пореден ляв приток на Дамар дере. Известна е като

Сувчарска река или Сухчаирско дере

 Всъщност, правилното име би трябвало да бъде Сучаирска (su çayır – водни ливади), като едноименната местност, откъдето води началото си. Съответно и водопадът, който образува реката в средната си част, би трябвало да носи същото име като нея – Сучаирско пръскало.

Пътеката към Сувачаирското пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Пътеката към Сувачаирското пръскало

Пътят продължава към хижа Козята стена, а саморъчно направена табела ни показа, че след моста трябва да продължим надясно по пътека през гората. След десетина минути стигнахме до малък каптаж и първата „официална“ табела. Пътеката на места е доста стръмна, а имаше и кални хлъзгави участъци. Явно подпочвените води са плитки и се просмукват под нападалата шума.

След 300 – 400 м стигнахме до място, където пътеката се разделя – вляво хоризонтално към скална тераса, водеща до скалния венец, откъдето се „изсипва“ 54-метровия водопад, а надолу – към реката в основата му.

Сувачарското пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Сувачарското пръскало

В подножието на водопада водата се разбива в малък вир, образувайки красива дъга.

Сувачарско пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Сувачарско пръскало

Явно рекичката е изключително пълноводна, особено през месеците в края на пролетта и началото на лятото. Не са един и два пресъхналите водопади, които сме посетили в неподходящия сезон – лятото и есента. Гледайки огромните дървета, „стифирани“ под странни ъгли от водата, разбираме че през валежните сезони водният поток застрашително увеличава обема си.

Докато обикаляхме водопада, се появи униформен охранител, който след това продължи към Козята стена с единственото разумно превозно средство за този терен – ендуро мотоциклет.

На връщане излязохме на асфалт по неофициалната пътека по левия бряг на реката. Тя е доста по-плавна от тази, по която се качихме и излиза преди моста.

Сувчарско пръскало

адрес: BG-4339 Христо Даново

GPS: 42.758893, 24.608110

Христо Даново / Khristo Danovo, Пловдив / Plovdiv, 4339, BG

Целият пешеходен маршрут от водопада към мястото, където оставихме колата, е около 3,5 км, като чистото време за ходене е около 45 мин (надолу). Нагоре, предвид средният наклон от и кондицията ви, ще е необходимо повече време. Статистиката може да бъде видяна по-долу, а трекът може да бъде видян тук, а свален от и тук.

Трак до Сувачарското пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово

Още снимки:

България: Христо Даново (2018-09-15 Сувчарското пръскало)

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Booking.com

Из провинция Баден Вюртемберг (3): Хайделберг

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме заедно с Ирина обиколката на Страната на швабите – Баден Вюртемберг. Започнахме с Баден-Баден и Бюл, и Фрайбург, а днес сме в Хайделберг.

Приятно четене:

Хайделберг

 едно посещение на града винаги е прекрасно преживяване.

част трета на

Германия  – област Баден Вюртемберг и Страсбург

За да отидем до Хайделберг си купихме регионален билет Баден Вюртенбургзакупуването му е лесно- от автоматите за билети и на всяка една гара в тази провинция. Изключително удобно и евтино е с такъв билет, особено ако пътуват двама и повече човека (до четирима).

Регионален дневен билет  Баден-Вюртемберг:


Цена в 2-ра класа: 24 евро плюс 6 евро за допълнителен пътник (макс. 4 души) и за всеки следващ пътник по 6 евро.  Билетът е валиден от 09:00 ч, до 03:00 ч. на следващия ден. Може да се пътува с всички местни и регионални влакове, транспортни асоциации и почти всички автобусни маршрути в Баден-Вюртемберг.

Това са регионите с които може да се пътува с регионална карта.

1.  Баден-Баден

2.  Фрайбург

3.  Хайделберг

4.  Хайлброн

5.  Карлсруе

6.  Манхайм

7.  Форцхайм

8.  Щутгарт

9.  Улм

Пътувахме с влак на DB със смяна в Карлсруе. Продължителност на пътуването 1.45 мин. Билетът ни за двама души беше на стойност 32 евро в двете посоки.  От ж.п. гарата на Хайделберг хванахме трамвай номер 5 до Бисмаркплац и от там с  автобус номер 31 до стария град на спирка Университетсплац.

Карта на Хайделберг, Германия
Карта на Хайделберг

Хайделберг – красив емблематичен европейски град

Градът е с изключително красив архитектурен облик, старата му част е в бароков стил, имахме време да разгледаме само тази градска част.

Университетът в града „Рупрехт-Карлс-Университет“ е най-старият в Германия (от 1386 г.) – Хайделберг,
Университетът в града „Рупрехт-Карлс-Университет“ е най-старият в Германия (от 1386 г.)

Най-голямата забележителност на града естествено е

Замъкът Хайделберг

Той е един от най-посещаваните туристически обекти в югозападна Германия. 1225 г. е началото на писмената му история. В днешния си вид той носи белезите на различни архитектурни епохи, защото е строен на етапи, в различно време от 13-ти до 17-ти век.

Понеже валеше предпочетохме да влезем в кафене близо до моста. Вътре  ухаеше на ароматно кафе и топли кифлички.

На кафе в Хайделберг, Германия
На кафе в Хайделберг

Прочутата 

хайделбергска църква „Свети дух“ 

Построена е от червен пясък от река Некар. Залата е готическа, покривът и купола – барокови.

Църква Свети Дух – Хайделберг, Германия
Църква Свети Дух

Мостът Карл-Теодор-Брюке,

по-известен като Старият мост, свързва двата бряга на река Некар и двете части на града – старата и новата.


Heidelberg, Baden-Württemberg, 69117, DE

Старият мост е построен през 1788 г. по заповед на курфюрста Карл Теодор.  Днес той е една от най-известните забележителности на Хайделберг. В края на моста са белите кули-близнаци на средновековната порта на града,

На моста има интересна статуя – месингова маймуна, с която са свързани градски поверия. Маймуната държи огледало и е заобиколена от мишки. Докоснете огледалото – за богатство; протегнатите ѝ пръсти – за да се върнете в Хайделберг; и мишките – за гаранция, че ще имате много деца. Мисля, че докоснах огледалото.

Маймуната на Старият мост Карл Теодор брюке – Хайделберг, Германия
Маймуната

Статуята на Карл Теодор на Старият  мост Карл Теодор брюке – Хайделберг, Германия
Карл Теодор
Река Некар от Стария  мост Карл Теодор брюке – Хайделберг, Германия
Некар

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Иванова 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с – на картата:

Другата Германия

 



Booking.com

Помпей на живо (3): Фаст фуд ресторантите термопилиум

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме с обиколката на Помпех заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, днес отиваме в древния МакДоналдс 😉
Приятно четене:

Помпей на живо

трета част

Фаст фуд ресторантите термопилиум

Отдъхнах си, след като пищящите гномчета ни отминаха и вече можех да обърна внимание на археологическите чудеса около нас.

Домът на Октавий Квартий

се оказа затворен, но през една решетка успях да щракна атриума му, който е пострадал доста при бомбардировките през втората световна война. Разбира се, преди 2 хилядолетия помещението е било с покрив, от който през един отвор, наречен комплувий се стичала дъждовна вода в имплувия долу (онова, което прилича на корито отсреща). Въобще атриумите били входното помещение на богатите римски домове, а настоящата сграда, казват, била като умалено копие на провинциалните аристократични вили, пръснати из околността.

Домът на Октавий Квартий – атриум, Помпей, Италия
Домът на Октавий Квартий – атриум

На следващата инсула, пак от южната страна на улицата, видях нещо, подобно на което щях да срещам из целия Помпей. Това е т. нар.

термополиум – макдоналдсът на древния римски свят,

фаст фууда на Античността.

Термопилиум (фаст фуд ресторант) – Помпей, Италия
Термопилиум

Да, по онова време

термополиумът е бил нещо като заведение за бързо хранене,

където всеки можел да се отбие, за да хапне топла храна и да пийне вино или пък да си вземе за вкъщи. Повече от заведенията били разположени на оживени улици в приземните етажи на къщите. Някои от тях били малки, подобни на днешните павилиончета за сандвичи, цигари, кафе и дреболии, а други били по-широки, с маси и столове, където човек можел да седне, предлагащи и по-голям асортимент от готвени ястия. Въобще в римския свят тези фаст фууди били доста популярни сред низшата класа, представителите, на която не винаги имали кухня в дома си, където да готвят.

За такъв малък град от около 10 – 20 000 души, бройката от 150 термополиуми си е направо внушителна, като тук естествено не влизат попините, каупоните, таверните и други питейни и хранителни заведения, които доста често са неразличими едни от други днес, особено при липсата на достатъчно исторически извори.


Някои от тях са запазени в доста добро състояние. В кръглите отвори, пълни с гореща вода слагали съдовете с гозбите, за да са винаги топли. От там идва и името термополиум, което може да се преведе от гръцки най-свободно като топлопродавалница. Тук в

термополиума на Vetutius Placidus

се вижда дори наличието на стенопис, внасящ известна доза уют и предполагащ някак лично отношение на собственика или наемателя. Доста смело, предвид думите на Ювенал, който споменава, че в подобни места се събирали основно бандити, измамници, избягали роби, палачи и гробари.

Термопилиум (фаст фуд ресторант) – Помпей, Италия
Термопилиум

Навярно заради това собствениците на някои по-големи заведения изграждали

масите си от тухли и бетон,

та да оцеляват по време на пиянските свади, а не само защото римляните обичали да строят здрави неща. Това е

таверната на Сотерикс,

където в дясно се вижда бар плотът, а насреща стои една такава неразрушима маса съградена преди две хилядолетия.

Таверната на Сотерикс – Помпей, Италия
Таверната на Сотерикс

В някои подобни заведения още стоят запазени съдове, в които стопаните съхранявали виното и зехтина, както може да се види тук, в

термополиума на Азелина:

Таверната на Азелина – Помпей, Италия
Таверната на Азелина

Но стига с тия кръчми…


Разхождайки се по улиците на Помпей, няма как да не срещнете подобни

камъни, тук там поставени на най-различни места върху настилката

Те играели роля на мост. Когато по време на проливни дъждове улиците се превръщали в пълноводни реки и единственият начин те да бъдат пресечени е бил, като хората подскачали по тях, за да минат от другата страна, над водата. За това и правели тротоарите високи – така оформяли коритото, по което щяла да тече водата.

Улица с мост от камъни и коловози – Помпей, Италия
Улица с мост от камъни и коловози

Тук съвсем ясно могат да се видят и

коловозите, издълбани в настилката

от преминаващите отгоре коли в продължение на стотици години. Тъй че и тогавашните помпейци са имали проблеми подобни на тия, които имат и днешните българи с дупките по улиците на своите градове, където можеш да пострадаш, докато се разсейваш и не гледаш в краката си.

Затова препоръчвам на бъдещите посетители на разкопките в Помпей, да стъпват внимателно и съсредоточено по улиците, а едва когато се качат на тротоарите, да зяпат археологическите останки.


Подобни съвети явно не е спазвал Марк Твен, когато в средата на 19 в. посещава Помпей и е ужасно възмутен от състоянието на заварените древни улици там: 

„…нима не съм видял със собствените си очи как по големите главни улици (Търговската и Улицата на Фортуна) настилката не е поправяна поне от двеста години и как коловози, дълбоки пет-десет инча, са издълбани в дебелите плочи от колелата на колесниците на поколения измамени данъкоплатци! И нима не познавам аз по тези признаци, че инспекторите по състоянието на улиците в Помпей никога не са си гледали работата и че освен дето никога не са поправяли настилката, но не са я и почиствали? Впрочем нима не е вродено в инспекторите по състоянието на улиците да пренебрегват задълженията си, стига да им се удаде удобен случай? Бих искал да знам името на последния, който е заемал този пост в Помпей, та да го прокълна. Тази тема живо ме интересува, защото кракът ми хлътна в един от коловозите, а тъгата, която ме обзе, когато видях първия жалък скелет с пепел и лава, полепени по него, беше смекчена от мисълта, че може би този индивид е бил инспектор по състоянието на улиците”.


Навярно големия писател нарича Street Commissioners (в българския превод „инспектори по състоянието на улиците“) едилите, които в древната римска държава отговаряли и за поддръжката на улиците. Че работата им в Рим е била мътна, го знаем от историческите извори, но явно и в малко градче като Помпей е било така.

Pompei Scavi, Campania, 80045, IT

Продължихме по via Abbondanza

за да спрем след минути пред

дома на Paquius Proculus,

в който не влязахме, защото и той беше затворен. Въобще, късметът ни следваше навсякъде с тия затворени къщи…

Имотът е кръстен на името, което било написано в един от няколкото прeдизборни графити, които стояли от двете страни на входа. Най-хубавото на къщата е великолепната мозайка в атриума, реставрирана преди няколко години. Домът е малък, но пък за сметка на това има голям перистил, част от който се вижда в дъното на снимката, зад таблинума.

Домът на Paquius Proculus – Помпей, Италия
Домът на Paquius Proculus

Тук е мястото да споменем, че тази фреска:

Портрет на Теренций Нео и неговата съпруга  – Помпей, Италия
Портрет на Теренций Нео и неговата съпруга

понякога е определяна като портрет на Paquius Proculus, но това е просто грешно. Фреската е на пекаря Теренций Нео и неговата жена и е намерена в неговата къща в регион VII. Този портрет ни дава рядката възможност да се докоснем до обикновените хора на Помпей през потока на времето. Показва ни съпрузи от средната градска класа, които стоят малко недодялано пред четката на художника, опитвайки се да се представят като някакви интелектуалци – единият държащ ротулус, а другата – стило и восъчна табличка. Мъжът е в римска тога, което ни говори, че е римски гражданин –нещо от което сигурно много се е гордял. Друга съществена информация, която можем да почерпим от портрета, е че помпейките явно не са си скубали веждите между очите. Поне някои от тях.


Тук някъде свихме по едни стълбички вдясно и те ни изкачиха до едно хълмче на север от улицата, където имаше тоалетна, място за пушене и се откриваше хубава гледка.

Погледнат отгоре античният Помпей е малко тъжен с всичките тия зейнали отвори вместо покриви. И, понеже тълпите долу не се виждат, е дори малко зловещ.


Ние използвахме времето горе, за да изпушим по цигара и да се огледаме наоколо. Валя дори изпи една бира, но ние с Гената героично се въздържахме. В момента в който отново започна да пръска дъжд, аз не издържах и си намъкнах дъждобрана. Така бях спокоен, че ще продължа да обикалям хладнокръвно из руините, дори небесата да се продънят.


След около 20 минути слязохме и

продължихме по via Abbondanza


Аз се спрях прeд

дома на Епидий Руф,

а Гената и Валя продължиха напред.

Домът на Епидий Руф – Помпей, Италия
Домът на Епидий Руф

Къщата е интересна с това, че основата ѝ стои на около метър и нещо над нивото на улицата, а също така е с метър навътре от околните сгради. Построена е още през самнитстския период, около 70 – 80 години преди Помпей да стане римски и навярно заради това е доста различна от повечето домове в града. Големият имплувий е заобиколен от 16 дорийски колони, обособявайки пространство наречено от Виртувий, кой знае защо, „коринтски атриум“. Сякаш стандартният перистил на традиционния древноримски домус е взет от градината в задната част и е поставен отпред.


Трябваше обаче да побързам нататък, за да намеря моите спътници, които бяха се запилели някъде напред. След дълго взиране от терасата пред дома, накрая ги мернах в далечината, подминали ъгъла на via Abbondanza и via Stabiana.

Улица в Помпей, Италия
Улица в Помпей

Трябваше бързо да ги настигна и да им заявя, че маршрутът ни не е натам, надявайки се, че ще ме послушат…

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:

Другата Италия и Юрий Александров

Booking.com

Албания с Дачия (1)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Отново се качваме в Дачията на Драган, за да обиколим с него до Албания. Започваме с пътя до Вльора. Приятно четене:

Албания с Дачия

част първа

Някои от вас знаят, че през последните години избираме по-необичайни дестинации: – Август 2013 година до Норвегия с Lodgy-то (8500км)
– Декември 2013 година до Истанбул с Sandero-то
– Май 2014 година до Армения с Sandero-то (6100км)
– Декември 2014 година до Виетнам и Камбоджа (със самолет)
– Декември 2015 година до Оман и Индия (със самолет)
– Юли 2016 година подготвям пътуване през Молдова, Украйна,
– Беларус, Русия, Финландия, Норвегия, Естония, Латвия, Литва, Полша … с Lodgy-то (9000 км)

За загрявка обаче, решихме да уплътним и майските празници на 2016 година. Турция е дестинацията, която е вече достатъчно утъпкана. Следващата по мистериозност и противоречивост дестинация в балканския ни регион е Албания.

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан,

Първата асоциация на българина с Албания е албанският реотан, разбитите пътища, сополивите просещи дечица, враждебно настроени и сърдити чичковци с радикални религиозни разбирания… Поне за мен беше така, защото единствените ми впечатления от Албания бяха от приятели, които са пътували по ужасни неасфалтирани пътища. И от посещението ми на албанския квартал в Скопие, Македония през 2011 година, където регулярно силен напевен глас викаше вярващите на молитва в многобройните джамии. Имах някакво вътрешно чувство, че вероятно греша в преценката си и единственият начин да установя това, беше да видя колкото се може повече от Албания през собствените си очи. От чужди разкази само можеш да се объркаш повече.

Идеята за импровизирана екскурзия с Lodgy-то беше заложена още през юни 2014, когато заедно с моите родители и родителите на Таня (общо 6 човека) отидохме за доста време в Белград и останахме много доволни. Твърдо решихме да продължим тази традиция още след Коледа 2015 и в началото на 2016 се заех да организирам пътуването. 

(Основната ми идея да напиша този пътепис е, да запаля някого от вас да направи същото или да направи подобно пътуване. Когато планирам подобно пътуване, винаги търся информация от подробни пътеписи на други хора, минали по маршрута, но рядко откривам всичката информация, която ми е необходима. Затова се опитвам да покажа как стъпка по стъпка всичко е възможно и дори лесно.) Първо фиксирахме маршрута, който предварително беше изпробван от баба ми с автобусна екскурзия, което се оказа много полезно и информативно. Основното условие беше да не минаваме два пъти по един и същи път, за да можем да разгледаме колкото се може повече от лицата на Албания. Това предполагаше кръгов маршрут. Доколкото бях запознат с географията на Албания, по-големите градове се намират в северната част на страната, а южната част е стръмно-планинска с по-малки градчета, съответно пътищата би следвало да са по-трудни в южната част. Винаги съм предпочитал първо да премина трудните участъци и да си оставя за десерт по-лесните, затова решихме да влезнем от южната страна на Албания, да се движим на север по крайбрежието на Йонийско и Адриатическо морета, след което през Тирана да се насочим обратно през Македония към България. На картата това изглежда така:

A – София; B – Igumenitsa, Гърция C – Sarandë, Албания; D – Vlorë, Албания; E – Durrës, Албания; F – Tiranë, Албания; G – Охрид; H – София

След като уточнихме маршрута, подхванах формалностите.

За пътуване в Албания не е нужен задграрничен паспорт,

границата се преминава само с лична карта. Досега обаче никога не съм си позволявал да замина в чужбина само с лична карта, защото ако се случи нещо и ти откраднат или изгубиш единствения си документ за самоличност- не можеш да се върнеш обратно. Патил съм (и аз, и майка ми) и затова – всички от групата трябваше да имат валидни до 6 месеца след напускането на страната задгранични паспорти. Половината от групата не отговаряха на това условие обаче и се наложи да си извадят нови паспорти. Удоволствието струва 42 лева и отнема един месец. И добре, че го направихме – по-надолу ще разберете защо.

Следващата спънка беше, че Lodgy-то е лизингов автомобил. За да можеш

да управляваш автомобил, който е собственост на лизингова компания,

трябва да имаш издадено от лизинговата компания пълномощно. В стандартното пълномощно пише, че лизингодателят упълномощава лицето Х да управлява Lodgy-то в България: ерго, не ни върши работа. Подава се молба към лизингодателя за издаване на пълномощно за чужбина. В това пълномощно вече пише, че лизингодателят дава право на лицето X да управлява Lodgy-то в страните от Европа с изключение на няколко страни, сред които са АлбанияМакедония, Косово, Черна Гора, Молдова, Украйна, Беларус, Русия и Турция. Лошо, не можем да пътуваме 6 човека с Sandero-то. След малко разузнаване става ясно, че причината лизингодателят да не дава пълномощно за тези държави е, че

каското не покрива рисковете кражба на цяло МПС

(да откраднат колата без ти да си там) и грабеж на цяло МПС (да те набият и да ти вземат колата) в цитираните по-горе държави. Кратка справка с по-големите застрахователни компании показва, че никоя от тях не застрахова тези рискове за тези държави, защото тези държави не се покриват от презастрахователните договори на застрахователите и туй-то. След месец борба успях някак си (както най-много мразя – с връзки), да стигна до сериозни началници в Алианц (където е застраховано Lodgy-то) и срещу доплащане от 150 лева да получа едно документче, в което пише, че ако Lodgy-то бъде откраднато на територията на някоя от гореспоменатите държави, Алианц ще покрие 50% от сумата, за която е застрахована колата. Процедурата е дори малко по-сложна, защото трябва да мотивираш лизингодателя (собственикът на автомобила) да изиска такова нещо от застрахователя, (който пък отказва  такива нестандартни сделки) и ако не попаднеш на услужливи хора, може да се окаже мисия невъзможна. Е, в моя случай, макар и със скоростта на албански реотан, нещата станаха и в крайна сметка три дена преди да заминем получихме заветното пълномощно, че имаме право да пътуваме с Lodgy-то в Албания и Македония (и Молдова, Беларус, Украйна и Русия, което беше важно за следващото ни пътуване). Смених и регистрационния талон от стария на новия образец (пример), защото в новия се съдържа повече информация – знам ли дали на някоя граница няма да ми поискат да удостоверявам нещо, което липсва в стария малък талон – по-добре повече информация да има.

Следващата стъпка в подготовката беше

да запазим хотелчета или апартаменти,

в които да спим. За 6 човека понякога е доста по-изгодно да се наеме един голям апартамент за една нощувка, отколкото три отделни хотелски стаи. Предимно търся в booking.com по четири критерия: максимално висока оценка от ревюта, пешеходно разположение спрямо забележителностите в града, наличие на паркомясто и минимална цена. Три месеца преди пътуването запазихме по една нощувка в Игуменица (80 лева за двойна стая), Саранда (50 лева за двойна стая), Вльора (50 лева за двойна стая), Дурес (90 лева за двойна стая), Тирана (90 лева за двойна стая) и Охрид (40 лева за двойна стая) – така с фиксирани дати повече се вълнуваш и усещаш, че пътуването наближава. Всички хотелчета бяха с оценки от 8,8 до 10 в booking.com, така че изненади по този параграф не очаквахме да има.

Друга важна стъпка беше да набавя

актуални навигационни карти за Гърция, Албания и Македония

Вторите две държави не са включени в картите, които се предлагат за вградената навигация на Lodgy-то, затова прибегнах отново към старата ми бойна навигация, която ни е съпътствала из цяла Европа и една трета от Азия. Пък и е значително по-евтино, на фона на легалните актуализации за Lodgy-то.

След като бяхме фиксирали датите (от 21 май 2016 до 28 май 2016 – само три дни отпуска), вече можех да се захвана с

детайлното планиране на маршрута и интересните места,

които да посетим.

От София до Игуменица са 600 км предимно по магистрала и няма нещо, което да не сме виждали (водопадите в Едеса, Гърция ги разгледахме на връщане от Сицилия със Sandero-то). Игуменица е град, който предимно обслужва пристанището за остров Корфу и Италия, но има готини плажове.

Следващият ден щеше да бъде пътуване от Игуменица до  туристическия град Саранда (Sarandë), което са около 70 км. Консултирахме се с професора по архитектура на Таня и той ни препоръча да посетим древния, античен, средновековен и венециански град Бутринт (Butrint), който е в списъка за световно културно наследство на UNESCO. Такива места никога не са за изпускане! И това беше отбелязано в навигацията. За този ден си оставихме и още един обект от списъка на UNESCO – Аргирокастро (Гирокастър, Gjirokastër), стар и запазен отомански град с каменни плочи по покривите.

Следващият ден беше запазен за Вльора (Vlorë) друг един по-голям туристически град в Албания, с около 160 км трасе по планински път покрай морето с много красиви гледки. Третият обект под егидата на UNESCO в Албания е стръмният средновековен град Берат, който искахме да посетим на път от Вльора към Дурес (Durrës). Това е най-големият туристически град в Албания.

Между Дурес и  албанската столица Тирана (Tiranë) има само 30 км, затова се отбихме до друг стръмен старинен град Круя (Krujë). След Тирана бяхме планирали една нощувка в Охрид, Македония на охридското Езеро и за последния ден си бяхме запазили 400 км път с една спирка в Скопие (столицата на Македония).

Грубо сметнах, че разходите ще са по около 500 лева на човек за цялото 8 дневно пътешествие, което ми се стори приемливо. Оказа се, че три месеца преди заминаването съм се ориентирал доста добре, защото точно толкова и ни излезна всичко – 3000 лева за 6 човека.

(Ако не ви се четат повече подробности, можете просто да разгледате албумчето в Google Photos, къде има и географски карти на местата, които сме посетили.)

Планът беше железен или поне така си мислихме,

и с цел да избегнем прекалено дълги опашки на най-апетитната за туристите гръцко-българска граница „Кулата“, бяхме свежи и наредени до Lodgy-то рано-рано в 6 часа.

Албания с Дачия

Пътят до Кулата

вече е почти 50% магистрала (от София до Благоевград) и се минава за около два часа. Тъй като следваха няколко почивни дни, границата беше натоварена. Уплътних чакането с монтиране на новите чистачки, които бях купил предния ден. В скоби тук ще сложа една препоръка за шофьорите на Lodgy. Оригиналните чистачки са 55 см (шофьорската) и 40 см (пасажерската), което води до една отвратителна стечка точно пред очите на шофьора. Замених чистачките със съответно 65 см и 40 см, което значително подобри (намали) стечката. Много съм доволен и горещо препоръчвам.

От общо час и половина, престой на границата, около час валя проливен дъжд и имахме много време да се радваме на навременния подарък на Lodgy-то. Всеки път като влизаме в Гърция се сещам за твърдението, че изисквали да представиш големия регистрационен талон на автомобила – ами сигурно 20 пъти съм минавал границата с автомобил и никога не са ми го искали. Този път също не беше изключение.

Към 9.30 часа

успяхме да преминем в Гърция,

а дъждът стана неудържим и през следващите 5 часа така и не спря да ни вали. Успяхме и за последен път да минем по магистралата до Солун без да плащаме, защото все още не бяха пуснали будките за плащане. От границата до Солун над 75% от пътя са по магистрала и се пътува още един час. Честно казано, добре че си имаме навигация (даже две – вградената и протативната), защото на табелите по околовръстното на Солун, не пише коя е отбивката за Игуменица, а пише някакви по-близки до Солун гръцки градове, които са ми напълно непознати – Верия, Козани…

Магистралата от Солун до Игуменица е много живописна, с много завои, тунели и мостове (да са живи и здрави европейските фондове), а в нашия случай и обилна на вода:

Магистралата за Игуменица, Гърция

Магистралата може да е построена с чужди инвестиции, но пък на четири места спирахме на бариери за да плащаме 2х1,40 и 2х2,40 евро или общо 7,60 евро до Игуменица. Много е интересно как магистралата забива директно в морето или по точно директно в портата на пристанището за Италия и остров Корфу.

С това приключи първия ни преход – общо 606 км за 7 часа и 15 минути средна скорост около 85 км/ч (с включено чакане час и половина на границата) – ето и трак.

Хотелчето ни беше малко старомодно, но имаше ограден паркинг за колата и византийците ни посрещнаха с welcome drink. Продължаваше да вали, но се въоръжихме с чадъри, фотоапарат и съвсем прегладнели

тръгнахме да дирим таверна из Игуменица

Дъждът и огромните тенти изглеждаха като някакъв оксиморон. Предвид размерите на Игуменица и концентрацията на таверни търсенето не отне много време. Макар и на ръба на Албания, все пак все още бяхме в Гърция и нямаше как да не се тестват гръцката салата, рибките Гаврос и … узото:

Гръцка кухня - гаврос и узо
Гръцка кухня - гаврос и узо
Гръцка кухня – гаврос и узо

Гърците го умеят това с ресторантчетата

Може и да слагат хартиени покривки и да са малко мърляви, но аз лошо в Гърция досега не съм ял. Игуменица не е красив или привлекателен град, а просто обслужва пристанището с многобройните фериботи предимно за Италия и Корфу, който се вижда отсреща:

 Игуменица и Корфу, Гърция

От северната страна на Игуменица има приятен плаж с къмпинг за каравани, до който се стига през тесен преход между морето отляво и сладководно езеро отдясно

гуменица и Корфу, Гърция
Игуменица и Корфу, Гърция

Географската ширина и високите температури през лятото изместват активността на гърците към вечерните часове, когато градът оживява и става по-привлекателен:

Игуменица и Корфу, Гърция
Игуменица и Корфу, Гърция

Тъй като не сме за пръв път

в Игуменица, си имаме и любими местенца,

затова отидохме на вечеря в таверната, или по-правилно казано „ψαροταβέρνα“ (чете се псаротаверна – рибен ресторант) на един много симпатичен дядка, на име Тимос. Тук се набляга на морската храна, на която аз не съм много голям фен, но действително ми се услади:

Игуменица и Корфу, Гърция
Гръцка кухня - гаврос и узо

На следващия ден имахме запланувани само 65 километра от Игуменица, Гърция до Саранда, Албания.

Напълнихме Lodgy-то догоре (от София до Игуменица беше изхарчило 41 литра за 666 км с багаж и 6 човека по магистрала, среден разход 6,2 л/100 км. Дизелът в Гърция обаче е доста по-скъп от този в България, с около 30 ст/л, и струва почти 2,20 лв/л. Както и да е, в Гърция би трябвало нафтата да е по-добра отколкото в Албания, а по-важно от това да не счупим колата някъде по път няма, така че преглъщаме тези колосални 10 лева разлика спрямо България (разделена на 6 човека – готино си е с Lodgy). 

По-лошо и по-непредвидимо, се оказа да си в Гърция по време на стачките. Стигаме ние в 9 часа в неделя на

световно безизвестната сгушена в планините до Йонийско море граница Qafë Botë

и какво се оказва?

граница Qafë Botë-Мавромато - Албания/Гърция

Не ни прецакаха лошите албанци, а прехвалените гърци

Гледам аз – подозрително спуснатата някак си бариера, но все пак отивам до гишето и подавам боязливо 6 броя български паспорти. Къдравият грък си сваля краката от масата, поглежда ме пренебрежително и ми казва „Today strike, no cars, just on foot“ Или

Днес стачкуваме, не може да минете с колата, можем да ви пуснем само пеша!

Облещвам аз очи и не мога да повярвам. През главата ми минават всички резервации за хотели, които съм направил и как трябва да размествам сега. Утре щели да работят от 6.30 часа сутринта. Видях, че няма какво да направя, плеснах се почелото и посърнал се върнах при останалите в колата.

Това е второто ни идване в Игуменица и за втори път попадаме на стачка, която размества още от самото начало плановете ни за цялото предстоящо пътуване. През 2012 година пристигнахме в Игуменица с единствената цел да хванем ферибот за Бари, Италия и да продължим към Сицилия (пътеписът е тук), но отново заради стачка се наложи да останем една нощ в Игуменица. Та … трябваше да се справим с това византийско déjà vu.

Спуснахме се обратно на брега на морето, като склоновете около нас бяха осеяни със скални … крави.

Скални крави край Игуменица, Гърция

Първоначално не им обръщахме внимание, защото на такъв стръмен склон освен коза или птица, друго не може да си представиш да има, обаче като наближихме … брех, тия крави!

Решихме да не се връщаме чак до Игуменица, а да потърсим подслон в първото гръцко селце преди границата

Спряхме на рибарското пристанище и се настанихме в таверната – няма да ревем я, ще ядем. Захапах телефона и почнах да пиша e-mail-и до хотелите в Албания и да обяснявам, че ще пристигнем във всеки един хотел с един ден закъснение. Албанчетата се оказаха всичките online и веднага ми потвърдиха, че няма проблеми и ни очакват когато успеем да дойдем. Добре, че не пътуваме в силния туристически сезон, че тогава може би нямаше да имат възможност да са толкова услужливи.

За едни брадва, за други сватба – нашето оставане в Гърция един допълнителен ден беше добре дошло за това селце. Питахме кръчмаря дали има къде да отседнем в

селцето Sagiada,

той се обади на негов приятел, който дойде и ни показа чисто новите си туристически къщички.

Сагиада, Гърция

Цената беше по 40 евро на къщичка (апартаментче по-скоро), но действително беше много хубаво и удобно.

Още от миналия ден ни глождеше, какво ли има от южната страна на Игуменица и решихме да използваме случая, за да задоволим любопитството си. Нарочно заложих в навигацията алтернативен маршрут по малки тесни пътчета и се оказа, че се озовахме в средата на едни безкрайни портокалови овощни градини.

На едно много тясно пътче изчаках да се разминем с един трактор, който мъкнеше 50 щайги с портокали. Тези 50 щайги бяха натоварени едни византийци в тир с около 1000 такива щайги с портокали. Когато се изравнихме с тира, момчетата ни направиха знак да свалим прозореца и буквално ни заринаха Lodgy-то с портокали (сигурно към 20 портокала)

Портокали край Игуменица, Гърция
Портокали край Игуменица, Гърция

Бяха доста неугледни, но страхотно ароматни – цялата кола замириса свежо. По пътя дори направихме един игуменски плаж, който за разлика от характерните каменисти гръцки плажове, си беше с доста ситен пясък. Оказа се, че

от южната страна на Игуменица, зад хълма, е яхтеното пристанище,

което изглеждаше доста по-тузарско от скучния пристанищен град. Е, не е чак Monte Carlo.

Яхтеното пританище на Игуменица, Гърция

Принудителният гръцки ден завърши с поредната таверна на пристанището в пограничното селце – да ни ожали човек.

Палма – Игуменица, Гърция

Супер дисциплинирано в 6.30 часа на следващият ден натоварихме багажа обратно в Lodgy-то и потеглихме за втори път към албанската граница. Разбира се, имаше около 15 автомобила пред нас на опашката, но туристи практически не видяхме. Направи ни впечатление безпорядъка на опашката и направо

смешното и безочливо предреждане на колите,

както с гръцки, така и с албански регистрационни номера. Ако се забавиш с 3 секунди да потеглиш на опашката, от някъде изреве двигател и изведнъж се оказваш с едно място назад. 

След като ме предредиха, както в нашата посока, така и от насрещната (да, опашките в двете посоки някакси се преплитаха на бариерата), някакъв гръцки граничар дойде при нас, взе ни паспортите и попита дали колата е лизингова. Потвърдих и веднага ми поиска пълномощното (добре че направихме, че не знам иначе какво щяхме да правим). Интересното е обаче, че само погледна дали пише някъде Албания в пълномощното и така и не ми поиска регистрационния талон на колата. Паспортите също малко проформа само ги занесе за не повече от 10 секунди в една будка и веднага ни ги върна. Помислихме си – Щом на гръцката граница е така, какво ли ще бъде на албанската граница и в цяла

Албания

Албания, граница

Интернет колко може да ти помогне, толкова може и да те заблуди. Бях се начел на какви ли не апокалиптични писания, че при преминаване на албанска граница се заплащало по 20 евро на човек, пък на влизане в страната ти давали някакъв стикер, който трябва да пазиш до напускане и после по този стикер се плащало по още 5 евро на ден в качеството на пътна такса, как полицаите щели да те спират по няколко пъти на ден за проверки и щели да те рекетират за подкупи… глупости.

На границата

(това е някаква третостепенна граница) си спряхме до будката, албанският полицай взе паспортите, огледа ни небрежно, поиска регистрационния талон на колата, сканира един по един документите и ни пожела приятен път (отне минута и половина). Митничарят ни попита дали имаме да декларираме нещо, махнах отрицателно и той ни се усмихне положително.

Първото впечатление беше изключително добро

Почувствахме се, все едно влизаме примерно в Хърватска, само дето граничарите бяха доста по-учтиви. Пътят си беше чудесно асфалтиран, с мантинела отстрани. Полицаите бяха застанали по средата на една дълга права и се виждаха от 1 километър – дори не ни погледнаха, камо ли да ни спират и да ни рекетират. Всъщност за около 800 изминати километра в Албания, нито един път не ни е спряла полиция (аз съм си изряден шофьор, де).

Първото, което ми направи впечатление, поне на мен, беше, че броят на автомобилите Mercedes-Benz (производство предимно между 1990 и 2000 година) превъзхожда всички други марки автомобили в пъти. Били сме в Грузия, там също ми направи впечатление, че има много Mercedes-Benz (пак от тези години), но в Албания е направо куриозно – сигурно поне 30% от всички регистрирани автомобили са Mercedes-Benz.

Мерцедес, Албания

Първата ни туристическа дестинация за деня беше древния град Бутринт. Въпреки, че от границата до Бутринт имаше 19 километра, навигацията упорито искаше да ме закара първо до Саранда и после да ме върне до Бутринт – общо 70км. Принципно знам, че с навигация не се спори и щом е изчислила някой по-дълъг маршрут, значи има предвид нещо. Тъй като ние вече сме гърмени зайци и сме карали около 60 км на втора предавка по няма-толкова-разбит-път в Армения, реших че ако ще и коларски път през гората да са тези 19 км, поне ще пробвам да ги мина, пък ако трябва ще се върнем по пътя, предложен ни от навигацията.

Е, пътят беше лош точно 2 км и то не напълно непоносимо:

Път в Албания

Друго нещо обаче ни впечатли. Ние очаквахме Албания да е мюсюлманска държава. Да не ме разбере някой погрешно, не слагам никакъв оттенък на това изказване – нито отрицателен, нито положителен. Просто, като тръгнеш за Турция или както ние ходихме наскоро в Оман, последното нещо, което очакваш да видиш в градовете е огромен кръст и по няколко покрива на църкви.

Християнски кръст в Албания

Отдадохме го на близостта до гръцката граница, но отдалечавайки се от Гърция, нещата не се промениха чак толкова много. Никъде в Албания няма толкова много джамии, колкото има в християнската Македония, например. Никога не съм ги разбирал тия религиозни надпревари, а и според мен малко се преекспонира от медиите – затова предпочитам да си създавам собствени впечатления за живота в по-непознатите страни – за да са си мои.

Точно преди да стигнем Бутринт, минахме през нещо уникално, което мен лично много ме зарадва. Заради много силно врязания в сушата залив, пътят е прекъснат от широк около 60 метра пролив.

Вместо мост, там „оперира“ един дървен сал,

който се дърпа от въжета на двата бряга. Невероятно албанско съоръжение.

Сал вместо мост, Албания
Сал вместо мост, Албания

Адреналинът

да се возиш на рехав албански сал, теглен от ръждиви въжета,

в компанията на един-два албански Mercedes-Benz е много висок. Цената на билетчето е 400 леки (5 лева) – ние си носихме леки от София (те не тежат много.) 

Понеже в Албания времето е един час назад спрямо Гърция, се оказа че сме пристигнали преди работното време на комплекса

Бутринт

Имахме време да се насладим на прекрасната гледка към триъгълната крепост от другата страна на пролива (от където хванахме сала).

Бутринт, Албания

Въпреки, че става дума за световно културно наследство, разбира се има следи от албанската намеса, като например оградата на комплекса, за чиято направа по безумен начин е нарушен древен зид

Самият

древен град Бутринт

е изключително запазен, особено амфитеатърът и баптистерията и мозайките:

Друго, което много ми хареса беше, че имаше рисунки как е изглеждал града през различните периоди – за хора със слабо въображение като моето, това е много полезно:

Древният град Бутринт, Албания
Бутринт

Тук имахме един малък инцидент -> баща ми си загуби портмонето (изпадна през забравения отворен цип на чантата) и съответно за минаха няколко стотин евро и личните документи. Слаба Богу паспортите ни бяха на друго място, та поне можехме да напуснем Албания в пълен състав. Всички албанци от персонала бяха много кооперативни, оставихме им телефон за връзка, но така и не се намери това портмоне. Само да не остане някой с впечатление, че в Албания са ни откраднали портмоне – това си беше инцидент поради невнимание.

Продължихме по пътя към Саранда и се отбихме в

Ксамил

Самият град беше гадничък – с кичозни къщи и разкопани улици. Всъщност тези две неща се оказаха доста характерни за градовете в южна Албания. Повечето къщи освен грозни като форма, са решени в невероятно крещящи цветове, като преобладава лилавото, розовото и други производни. По нашите мерки за естетика, това си се равнява или на кич или на безвкусица.

Kerkyra, , 491 00, GR

Междуградските пътища почти навсякъде бяха ОК

като настилка (може би една идея по-зле от в България), дори в по-голямата си част имаха и мантинели по завоите.

В градовете обаче явно прокарваха нови тръби или кабели, защото във всеки един град, през който минавахме, беше страхотно разкопано и трябваше да се внимава да не опре отдолу някъде по бабуните колата. И това във всеки един град – сигурно след някоя друга година нещата ще са далеч по-добре, но ние уцелихме явно някаква градоустройствена офанзива.

Попаднахме и на първия от почти 200 000 бункера в Албания. Повечето

бункери,

които видяхме, бяха разположени непосредствено покрай пътищата, вероятно със стратегическа цел. Техният комунистически авторитарен лидер Енвер Ходжа е бил доста параноичен и за държава от 2 000 000 души, е построил почти 200 000 бункера – доста болен мозък. Пропагандата е била, че в страната се изгражда уникално добър строй и всеки момент лошите капиталистически държави ще ги нападнат. Затова всички са строили противоатомни бункери и са ги зареждали с провизии за прекарване на около месец в тях. Повечето бункерчета, които видяхме, бяха едно- или двуместни и приличаха на гъби:

След като се настанихме в хотела в

Саранда

разбрахме, че кичозните отвън къщи са още по-кичозни отвътре:

Хотел в Саранда, Албания
В хотела

Всичко в тази страна е в строеж.

Супер презастроено е около крайморските градове и всичките сгради са или строящи се (примерно 75% от сградите са в строеж все още) или са на не по-вече от 10 години. Поредното нещо, което не очаквах да видя в Албания…

Самият град

Саранда е доста прашен,

със стръмни улици, но променадата покрай морето е типично туристическа, с много ресторантчета и барове, гащи, надуваеми играчки … Слънчев бряг:

Пристанище с яхти в Саранда, Албания
Саранда

Седнахме в една кръчмичка и установихме, че вместо с 100 евро, с колкото се наяждахме в Гърция, хапнахме много вкусно с 35 евро за 6 човека. За любителите на бира – местната бира се казва Tirana. Където и да питахме за бира, се предлагаше бира само с това име. Интересното е, че винаги беше в различни опаковки, но името и вкуса винаги бяха едни и същи.

Тъй като стачкуващите византийци скъсиха програмата ни с един ден, решихме да посетим вторият от три албански града, включени в списъка на световно културно наследство на UNSECO, в същия ден. Аргирокастро е на около 50км от Саранда, като знаехме, че пътят няма да е елементарен, защото трябваше да се прекосят доста високи и стръмни планини.

Малко след Саранда минахме покрай единственият цигански катун, който видяхме в Албания. Не изглеждаше чак толкова, зле – някои от постройките/палатките дори имаха ток, други разчитаха на запален огън.

Цигански катун край Саранда, Албания
Цигански катун край Саранда

Докато навлезем в планините пътят беше много приятен и съвсем рядко се срещаше по някоя дупка:

Пътят беше труден

Не че имаше много коли или че беше в много лошо състояние, но просто имаше страшно много и страшно остри завои. Принципно не попаднах на агресивни или изключително лоши шофьори в Албания, но прекалено често виждахме доста тежки катастрофи, с кървища и гадости, което малко ни напрегна. Минахме и покрай по-големи образци на прословутите бункери:

Бункери в Албания

Въпросният

Аргирокастро

е някаква смесица между Търново и Мелник. Къщите са с каменни покриви, а улиците са невъобразимо стръмни:

Над града има голяма крепост, която е строена само с отбранителна цел, в нея няма стаи за хора, а само помещения за военна техника:

Типично в албански стил в музея към крепостта е изложен и единствения в историята американски самолет, който е бил свален през 1957 година от Албанските военни сили – невероятен успех, с който няма как да не похвалят, независимо колко в разрез със старинния град е това:

Военно-историчекси музей, Аргирокастро, Албания
Военно-историчекси музей, Аргирокастро

Входовете за музеи в Албания са доста евтини – по 2-3 лева на човек, не че ние сме много по музеите де.

Вечеряхме обратно в Саранда,

където ми направи впечатление, че абсолютни никакъв проблем не им представляваше, че платихме половината от сметката в албански леки, а другата половина в евро – много удобно. Касовите бележки в Албания практически не съществуват. Иначе нощният живот в града е доста активен и приятен:

Саранда, Албания
Саранда

На следващата сутрин допълнихме резервоара на Lodgy-то на най-скъпата бензиностанция в Саранда, която намерихме. В Албания се предлагат два вида дизелово гориво: Евро 5 (с по-малко от 10ppm сяра) и някакво друго (с по-малко от 350ppm сяра). Разликата в цената не е много голяма, но като цяло

горивата са доста по-скъпи от в България

Ние заредихме на 2,25 лева/литъра, при положение, че цената на литър дизел в България по това време беше 1,86 лв/л. Както и да е, при пълен резервоар това прави 15 лева разлика, което не е болка за умиране. Докато съм на път в по-съмнителни държави, винаги гледам да зареждам на бензиностанции, в които виждам, че зареждат нови и скъпи коли, и гледам никога да на пълня повече от половин резервоар, за да се омеша новото гориво с наличното в резервоара. За Молдова, Украйна, Беларус и Русия със сигурност ще си нося добавка за повишаване на цетановото число.

Пътят от Саранда до Вльора 

е около 110 км и минава по ръба на морето:

Плаж в Албания

В южната част на Албания не рядка ситуация на пътя е

да се озовеш в средата на море от овце,

което прави пътуването малко по-бавно, но много по-забавно:

Сред овцете – Албания
Сред овцете

В този район се намират и

най-красивите плажове в Албания

Обикновено, за да се стигне до самия плаж от главния път трябва да се спускат няколко километра серпентини, но определено си заслужава:

Изображение
Изображение

Водата и брега по нищо не отстъпват на гръцките (реално това място се намира на 40 км от остров Корфу, колко пък да се различава релефът и водата), но пък преядохме с октоподи и калмари за по 15 лева на човек. Въобще, този район като чели най-много ни хареса като природни дадености. Имаше много симпатични бунгалца в този къмпинг, но разбира се не липсваха и характерните албански цветови изцепки.

След като изплажувахме,

продължихме пътя си към Вльора

Трябваше да прескочим поредната планина и за по-малко от 10 км набрахме надморска височина от над 1000 м. Не съм сигурен дали съм карал друг път по толкова стръмен и дълъг път. Качеството на настилката и мантинелите беше безупречно, гледките също:

От другата страна на планината (спускането) не беше толкова добър пътят и изискваше повече концентрация. Пристигнахме във

Вльора

за около 3 часа, тоест средната ни скорост на движение беше малко над 30км/ч, а максималната не повече от 85 км/ч – искам да кажа, че заради безкрайно многото завои, пътуването в Албания отнема повече време и човек трябва да си предвиди повечко време, дори за нищожни преходи от по стотина километра. 

Първоначално малко се стреснахме, като видяхме разбития път (100 метра) до нашето хотелче във Вльора, но след това имахме много приятна изненада, защото се оказа, че собственичката Герта на хотелчето знае български език. Тя е с български произход (каквото и да значи това) и е учила в София в УНСС, после е работила в САЩ, но се е върнала във Вльора и заедно с мъжа си Бени са направили това семейно хотелче. Много беше ценно това, че тази жена знаеше български и английски, защото това (дори и второто) в Албания е рядкост и реално няма с кой местен да си поговориш. В Армения и Грузия нямахме този проблем, защото всички знаеха руски език, но тук … освен „фалиминдери“, което значи „благодаря“, нищо друго не знаехме. 
Мога да препоръчам хотелчето с 10 пръста – click, тел. +355697851822. Въпреки, че има рибен ресторант в хотела (мъжът и готви), видя че искаме да опитаме нещо традиционно и ни прати в много готин битов ресторант на брега на морето, никаква меркантилност. Поговорих си с мъжа и (той разбира се кара Mercedes-Benz W211) на логичния въпрос „Защо в Албания има толкова много Мерцедеси?“ той ми отговори, че избрал Мерцедес, защото е здрав и е автоматик. Албанецът знае, че пътищата им са лоши и търси здрава кола, този конкретен индивид вече беше на друго ниво и търсеше комфорт по тези пътища – вероятно наистина Mercedes-Benz не е най-лошия избор, макар и да не е единствения. За сметка на това обаче жена му веднага го законтри, че има и по-важни неща от колата, особено когато имаш три деца – много сме различни, ама сме си и доста еднакви… 

Въпреки дъжда, който ни заваля, решихме да разгледаме Вльора поне с колата. Както и повечето градове, които посетихме, Вльора все още се строеше:

Сигурен съм, че след като приключат ремонтите, крайбрежната част на града ще стане много приятна с широкия булевард с палми и многото заведения (малко в стил чалга), но ние попаднахме по средата на една строителна площадка и то по време на дъжд.

Усетихме се, че явно, за разлика от повечето крайморски градове, центърът на Вльора не е край брега, затова решихме да разгледаме някой жилищен квартал. Там улиците са доста доста разбити и сградите са не само стари, но и доста нефункционални – примерно, стълбищата са един вид външни, без прозорци. Така бяха в по-малките градове и в Армения. Топлата вода и мазилката тук не са приоритет…

Оставихме градския център за следващата сутрин и се устремихме към дългоочакваната традиционна вечеря. Традиционните ресторанти са на юг от Вльора, а покрай пътя те приканват мъже, облечени в национални носии. Ние търсихме конкретен

ресторант Laberia

(така се казва местността наоколо), който ни беше препоръчан от българската албанка от хотела ни. Посрещна ни младеж с бял калпак:

В тези ресторанти се набляга на овче, телешко и козе месо. Лично мен, като привърженик на прасето, това особено не може да ме впечатли, но действително всичко беше много вкусно и много. Платихме 85 лева (с включен тлъст бакшиш) за 6 човека, което според мен е доста малко за такъв ресторант.

По-важното е, че успяхме някакси криво-ляво да си поговорим с младежа с калпака. Каза, че през август има най-много туристи, най-вече от Косово, Черна гора, Босна… Както и на нас, и на тях за несгодите им са виновни политиците, данъците, той много работил, но малко му плащали, ама да хване да научи някой език не се е сетил – с ръце и крака си комуникирахме. Още преди половин век е казано: „Всеки народ заслужава съдбата си“.

За сметка на това десертът беше много интересен, като нишесте-реване … по-скоро интересен, отколкото вкусен. 

 Има една

особеност с десертите в Албания

Когато сте на ресторант, не повдигайте темата за десертите, защото келнерите се объркват (поне ние до този извод стигнахме). Тъй като явно десертът винаги е комплимент от заведението и го поднасят заедно със сметката, независимо дали си го поръчал или не, ако предварително попиташ за десерт, изпадаш в една конфузна ситуация, защото те нямат два вида десерт и така или иначе ще ти го донесат. И в менютата няма десерти. Абе, конфузни стават ситуациите, защото никой нищо не може да ти обясни на някакъв смислен език – цялата комуникация прилича на ръкопашен бой. Ама нали затова си избираме такива дестинации, за да е по-интересно! 

Очаквайте продължението:

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com

Байкал– една сребърна приказка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес с Боряна ще отидем на круиз с кораб по езерото Байкал. Приятно четене:

Байкал – една сребърна приказка

Не особено популярно в Европа, Байкал всъщност е една супердестинация. Сега е обект на Юнеско.

Всъщност,

пътуването ми започна от Улан Уде,

защото да отидеш до Байкал и да не видиш Улан Уде, е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. И това сравнение е съвсем буквално. Улан Уде е столица на будизма в Русия, тук е най- голямата статуя на Буда в Русия и, което е наистина уникално, само на 40 км от града, в Иволгинския дацан се намира една жива мумия – тази на Хамбо Лама Итигелов, тук пействам Уикипедията, за да не преписвам:

Лама Итигелов – живият труп 

Лама Итигелов Итигелов става Хамбо лама (глава на будистката църква в Русия) през 1911 г. и остава на този пост до момента на смъртта си през 1927 г. Той поддържа дружески отношения с царското семейство. На 19.03.1917 г. Николай II го награждава с ордена „Св. Станислав“. По време на Първата световна война Итигелов помага на армията с пари, дрехи и лекарства и построява няколко военни болници. През 1926 г. предупреждава руските будисти за настъпващия „червен терор“ и ги съветва да бягат в Тибет. 

Той сам избира момента на кончината си. Преди да се пресели в отвъдното, изпълнява специален ритуал: събира част от най-добрите си ученици, сяда в йогиската поза „лотос“ и ги призовава да четат молитвата „Благопожелание за покойника“, докато медитира, преди да умре. Учениците се стъписват: как ще произнасяме слова, предназначени за мъртвец?! Тогава Итигелов сам казва молитвата и след половин час вече е на оня свят. Предния ден обаче оставя на младите си последователи собственоръчно написан документ, в който съобщава, че ще пребивава в отвъдното едно хилядолетие и желае да го ексхумират след 75 години, за да се убедят, че все още е жив. Мнозина учени смятат, че целта му е да демонстрира, че хомо сапиенс не изчезва след смъртта си. Лама Итигелов навярно предполага, че 1000 години са напълно достатъчни за изясняване на механизмите, с чиято помощ може да се постигне това.

На 18.09.2002 г. саркофагът с тленните останки на Итигелов е отворен в присъствието на представители на руското будистко духовенство, лекари, двама експерти по съдебна медицина, фотограф и нотариус. Всеобщо удивление предизвиква фактът, че тялото в него е непокътнато въпреки необратимостта на времето, въпреки биологичните, физичните и химичните закони. Итигелов все още е в позата „лотос“. Учените установяват, че кожата, косата и ноктите му по нищо не се различават от тези на живите хора, ставите са подвижни, не се забелязва гниене на тъканите очните ябълки са на местата си. Спектралният анализ показва, че тъканите на организма му са досущ като на човеците, обитаващи грешния свят.

„Когато отвориха саркофага на ламата, от него се разнесе много приятна миризма, един колега се престраши да докосне лявата ръка на мъртвеца и каза, че тя е топла“, обяснява проф. д-р Галина Ершова, преподавателка в Руския държавен хуманитарен университет. В продължение на пет години специалисти от всички кътчета на Земята посещават будисткия манастир Иволгин, където се намира „покойникът“ Итигелов. Важна подробност: стаята, където той все още седи в позата „лотос“, е съвсем обикновена, в нея липсва каквато и да било херметизация, температурата е 18 градуса. Всички експерти, изследвали ламата, са единодушни: той се различава от нас само по два параметъра – кръвта му не е течна, а желеобразна, и мозъчната дейност е замряла.

Проф. Борис Болшаков, д-р на техническите науки и завеждащ катедра в университета „Дубна“, също изследва „трупа“ на Итигелов. „Изобретих уред, подобен на махало, ако той се върти по посока на часовниковата стрелка, става дума за жив организъм, ако се движи в обратната посока, имаме работа с покойник, а ако се люшка ту в едната, ту в другата посока, организмът е в преходно състояние, т.е. намира се на границата между живота и смъртта“, пояснява той и допълва, че когато поднесъл уреда към главата на ламата, той започнал да се мята насам-натам. Акад. Сергей Курсакин от Института по физика на живите организми и неговият екип също обследват феномена Итигелов.

„Тялото на ламата изпуска топлина, установихме дължината на вълната и честотата на електромагнитното му излъчване, констатирахме, че липсват сърдечни тонове, но хипоталамусът, отговарящ за дейността на сърцето, функционира нормално, а кръвното налягане е 80 на 30.“, споделя ученият. Проф. Николай Давидович от московския Институт по биофизика разказва, че в продължение на шест месеца негови сътрудници измервали телесното тегло на Итигелов веднъж на три денонощия. „Те установиха, че то е между 39 и 41 кг“, уточнява той. Доказано е, че от време на време „мъртвецът“ излъчва мощни електромагнитни импулси. Будистът, който стои неотлъчно до него, твърди, че „…някаква сила ме удря в гърдите, все едно съм поразен от токов удар.“ Той съобщава на френски физици, изследващи Итигелов, че по време на сън или медитация непосредствено след „токовия удар“ често имал видения, чието съдържание обаче не желае да коментира. Според мнозина учени ексхумираният лама е в анабиоза – състояние на организма, характеризиращо се с почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнените функции. Обаче има едно „но“: Защо тялото му, което съдържа определено количество вода, се е съхранило толкова добре в продължение на 79 години?!

Според законите на биологията и физиката, пребивавайки близо осем десетилетия в саркофаг, то би трябвало да се превърне в мумия, водата в него би трябвало да се е изпарила! Но такова нещо не се наблюдава. Коя е причината за невероятната кондиция на Итигелов? Кое химично съединение би могло да поддържа ламата в това състояние? Това химично съединение е глицеринът – твърдят мнозина специалисти. На науката отдавна е известно, че по време на зимния сън, в който изпадат някои животни, например мечките, и който не е нищо друго, освен своеобразна анабиоза, водата в кръвта е заместена именно от глицерина, който се синтезира в организма при окисляването на мастните киселини. Това вещество не изсъхва, не замръзва при охлаждане, не се разширява и не се свива при понижение на температурата. Отдавна е установено, че в кръвта на вид бръмбари, обитаващи руската тайга и изпадащи в зимен сън, има глицерин, а не вода, докато са в състояние на летаргия. По всяка вероятност същата (или подобна) трансформация става и в кръвта на Итигелов. Учените са на мнение, че ламата дълго е обмислял своята анабиоза и много внимателно се е подготвял за нея. Саркофагът му е направен от кедър, обработен със специална смола, за да е съвсем сух.

Биолози и лекари от санктпетербургския Институт по нестандартни проблеми на биологията и медицината са убедени, че преди окончателното „потапяне“ в анабиозата, ламата е репетирал това състояние поне два-три пъти, ползвайки многовековния опит на тибетските си колеги, индийските йоги, китайските и японските монаси и др. Има писмени доказателства, според които тези хора „умират“ пред свидетели, сърцето им спира, дишането им прекъсва, мозъчната им дейност затихва, телесната им температура рязко спада.

Проф. Евгений Нефедов от Института по радиотехника и електроника (към Руската академия на науките) е на мнение, че енергията, която поддържа организма на Итигелов в това състояние, се генерира от високочестотно електромагнитно поле. Според него именно тя е причината жизнените функции на ламата да не се прекратяват. Но откъде се взема тази енергия? Кой е нейният източник? Засега науката не може да отговори на този въпрос. Изследванията на феномена Итигелов продължават.

От свое име ще кажа, че от времето , когато се занимавах с йога, знам, че има едно имагинерно състояние между живота и смъртта, което будистите наричат Бардо. При определена медитация може да се изпадне в него и будистите определено предпочитат това да не им се случи. Когато правят тази медитация те молят някой брат да им бъде наблюдател и да се намеси, ако нещата излезнат от контрол.

И бях много изненадана, когато на място разбрах, че храмът с ламата може да бъде посетен срещу 250 рубли. Вътре, естествено, не е разрешено да се снима, а ламата е зад една стъклена витрина. Всъщност можах да го разгледам много добре. Ръцете бяха като на мумия, а очите – закрити с нещо, но в храма определено се усещаше ПРИСЪСТВИЕ. От ръката на ламата извън витрината се проточваше един конец и когато попитах един монах, той ми каза, че така се осъществява връзка с ламата. За момента не обърнах внимание, но на връщане, в маршрутката, ръката ми, с която бах подръпнала връвта, определено се затопли.

Улан Уде

Когато кацнах на летището в 8.00 ч. сутринта на 13 май в столицата на Бурятия, навън беше 4 градуса, а тъй като Улан Уде е в степта, беше и доста ветровито. Докато разглеждах града, ми направи впечатление, че някои от жилищните блокове не бяха нито санирани, нито дори измазани, само една декоративна боя направо върху тухлите. Боже, как оцеляват тия хора в Сибир през 21 век, чудех се аз, докато не се прибрах в хотела и разбрах, че стените са 1 метър дебели и външната температура не се усеща изобщо. 

Улан Уде, Русия

Самият град Улан Уде ми хареса, строен на широко, с хубава пешеходна зона и тези типично руски  дървени къщи (в по-крайните квартали), с резбовани прозорци, които създават чувство на уют. Докато се разхождах из центъра, си купих и предплатена сим карта, за да имам интернет на Байкал, не че там имаше мрежа.

А какви смарфони имаше! Каквито и на картинка не сме виждали в България. И на много достъпни цени. Междувременно, след два дни моето Сони се счупи за пореден път и реших да си купя един ХОНЪР в Иркутск ако ми останат пари. Но докато бах на круиза, се разрази драмата с Хуауей и спешно преосмислих това решение. Така снимах с двата мегапиксела на таблета, а после и тези снимки не можах да сваля.

Улан Уде, Русия
Улан Уде

В Улан Уде мирно съжителстват будизма и православието, но будиските храмове определено са по-добре посетени. Над града е

другият Дацан – Римпоче багша,

от който се открива прекрасна гледка към Улан Уде и цялата долина. Тук е и най-голямата статуя на Буда в Русия. По този повод ще спомена маршрутките – преди да замина четох, как в Улан Уде протестирали срещу нередовния транспорт. Нищо подобно, маршрутките са една след друга, друг е въпросът, че на много от спирките няма имена и като тръгнах за този дацан, първо взех маршрутката в обратната посока, така че си направих и една панорамна обиколка на града.

Дацан Римпоче багша – Улан Уде, Русия
Дацан Римпоче багша

 През града тече  река Селенга, която идва от Монголия и хвърля в ужас руснаците с мътните си води. 

Река Селенга в Улан Уде, Русия
Река Селенга в Улан Уде

В България

системата на споделеното пътуване

 беше заклана от таксиметровите шофьори още в зародиш, но в Русия нещата са други.

И така, още от София потърсих

кола по маршрута Улан Уде – Слюдянка

за 14 май. Имаше две оферти –  за 10 и за 15 часа. Така се свързах с Алексей. И на другата сутрин получавам съобщение, че отказва да ме вози?!? Що за грубо отношение? После видях, че ми е изпратил преди това наколко съобщения, на които аз не съм отговорила. Извиних се и му обясних, че между нашите две страни  има пет часови пояса, и когато ми е писал в 11 часа сутринта у нас е 6 часа и хората още спят. Така  възстановихме връзката и в 10 часа се качих на неговата Хонда заедно с още една пътничка.

По пътя времето съвсем се смръчка, а и заради часовата разлика заспах, а когато се събудих, навън имаше една педя сняг и продължаваше да вали. Добре, че Алексей беше добър шофьор.

Ленин в Улан Уде, Русия
Ленин в Улан Уде

Храната

Оказа се, че от Грузия до Бурятия храната е много подобна, само че Хинкали-то в Грузия става Бууза в Бурятия. Узбекската сумса си остава сумса. Само че в Бурятия повечето закуски са пържени, а в Иркутск – печени. А на пазарите, за мое удивление масово се продаваше разсад за домати. За удивление, защото първо, какви ли домати стават в това кратко лято и второ, защото не видях нито една къща с градинка.

На кораба храната беше чудесна – предимно риба и салата, която аз обичам и обикновено ядях само ордьоврите , иначе трябваше да си сменя номера на дрехите.

Слюдянка

Къща в Слюдянка, Русия
Къща в Слюдянка

 Тук за първи път се сблъсках с

руския туристически минимализъм

Разположена на брега на езерото, с прекрасна гредка и дълга няколко километра крайбрежна алея, в Слюдянка почти няма хотели. И причината не е в това, че няма желаещи са почиват или да строят. Причината е в начина на мислене. Руснаците искат да запазят езерото Байкал колкото може по девствено и по-чисто.

Сталин на локомотив – Слюдянка, Улан Уде, Русия, Байкал
Сталин

А от юг напират китайските капитали. Китайците наричат

Байкал – Северното море

и го считат едва ли не за тяхно

Преди руснаците да се усетят са построили няколко фабрики за бутилиране на вода, но когато започнали да строят и хотели се надигнал вой и нещата останали както са били.

На другия ден по обяд се качих на маршрутката за Аршан и точно тук си изтървах Сонито.

Аршан

Козирог – Аршан, Русия (Байкал)

Езерото Байкал се намира в рифтова долина, която на юг продължава като Тункинката долина и завършва с Аршан. От северозапад се простират планинските вериги източни и западни Саяни, достигащи височина 3400 метра, а Аршан е в подножието на западните Саяни с местоположение много подобно на Долна Баня.

Планините около Байкал – Русия
Планините около Байкал

По целия този разлом изобилстват минерални извори, като се пътува от Аршан и Жемчуг до Севернобайкалск. Водата е подобна на Боржоми – гадост. А където няма минерални извори, има руски бани, които са си всъщност сауни. С очите си видях, как спътниците ми от кораба тичат от сауната и се бухват в езерото (4 градуса). Нещо като контрастен душ, само че още по-контрастен.

Билки – Слюдянка, Русия (Байкал)
Билки

Но да се върнем в Аршан. Освен минералните извори градчето се слави и с монголския пазар, който изобилства от сибирски билки, (аз разпознах само шипки и мащерка), както и много кашмирени изделия – пуловери, шалове, жилетки, но не са никак евтини. А нагоре от пазара, започва стръмна планинска пътека, която води до поредица от водопади, но аз тръгнах късно следобед и стигнах само до първия.

Дацан Бодхидхарма – Аршан, Русия (Байкал)

А на другата сутрин валеше нещо средно между сняг и суграшица, така, че направих една баня в близкия санаториум и се разходих до дацана Бодхидхарма, който е на около 2 км. от курорта, но в това лошо време беше заключен. 

Иркутск

В Иркутск пристигнах към 18,30 часа и веднага ми направи вечатление гарата– красива барокова постройка. Наричат Иркутск Сибирския Петербург. И наистина е красив – щироки прави улици, (познайте как са назовани?),  красиви сгради, чисто. Не по малко известни са потъващите дървени къщи на Иркутск– някои са потънали до прозореца, други се чудят накъде да се наклонят. Казват, че потъвали, защото са правени без фундамент, но аз си мисля, че навремето почвата тук сигурно е била блатиста. Защото на същите тези къщи в Улан Уде нищо им нямаше.

Голямата забележителност на града е неговия символ – Бабр. Когато през далечната 1686 година Иркутск получил статут на град, поръчали и склуптура на Бабр– така местните наричат сибирския тигър. В Петербург обаче не знаели това местно име и се чудели как да изпълнят поръчката- голяма котка, държаща в зъби собол, и едновременно с това– бобър?  

Бабър - символ на Иркутск, Русия (Байкал)
Бабър – символ на Иркутск

Така се появило митичното същество (тигър с лапи и опашка на бобър), което днес краси входа в 130 квартал– възстановената историческа част на града. А край протичащата през града река Ангара е оформено красиво парково пространство.

Иркутск, Русия (Байкал)
Иркутск

До 2017 г. два пъти седмично през лятото от Иркутск до Северобайкалск е пътувала комета– 12 часа за тези 636 км. Защо източносибирското речно параходство се е отказало от тази дестинация, не знам. (На времето между Бургас и Варна също имаше комети, те също изчезнаха.) Това оставя северната част на езерото без приток на туристи и това беше причината да се включа в този круиз, защото Байкал не може да бъде видян по друг начин– само отвътре.

Театърът в Иркутск, Русия (Байкал)
Театърът в Иркутск

На следващия ден се

качихме на корабчето и започнахме круиза

За съжаление, не можахме да изпълним всичко по програмата, защото из Байкал все още плаваха парчета лед – последица от хладната пролет.  Целия април със страх гледах онлайн камерите на Байкал – ледът не помръдваше. После, точно по Великден, се случи пролетното тайнство и ледът изчезна за една нощ. Но не напълно.

Байкал

С кораб по Байкал – Русия
С кораб по Байкал

За Байкал много може да се пише: най-голямото сладководно езеро, най-дълбокото, най-чистата вода и т.н. Но има и много още по-уникални неща.

Лятото на Байкал е кратко:

 горе-долу между края на юли и началото на августСредната годишна температура е отрицателна величина. И въпреки това, езерото НИКОГА не замръзва изцяло. Байкал събира вода от много притоци, но над езерото почти винаги е слънчево, заради циркулацията на топъл въздух, който се издига нагоре и топи облаците. Езерната вода се излива през Ангара и точно на това място, водата остава открита, дава дом на хиляди водоплаващи птици.  Първоначално си мислех , че тук живеят и

нерпите –

ендемичен за Байкал вид сладководни тюлени

Нерпи (тюлени) – Байкал, Русия
Нерпи

Оказа се, че са доста по на север – при Ушканските острови и си правят специални тунели за да излизат на въздух. Ловът им е разрешен за евенките – най-старите обитатели на това място

Диви цветя – Байкал, Русия
Диви цветя

Природата около езерото е планински релеф и селцата по брега са достъпни само по вода и най-вече по лед.

Най-големият остров Олхон

 се обслужва през лятото от напълно безплатен ферибот, за който лятото се вият дълги опашки от коли и маршрутки. На острова няма асфалтирани пътища, (както между другото е и в повечето населени места) направо си е 40 км. офроуд от пристана до

главния град Хужир

 Тук господстващата религия е шаманизма, чиито корени се губят дълбоко в езическото минало на Байкал. На острова, 75 км дълъг, има всичко: и степи, и планини, и гори, и езера.

Корабчето ни спря до отсрещния малък остров Огой, където пък се кипри будиска ступа. И докато ние се разходим натам, капитанът и още един екскурзиант наловиха над 10 кг риба. Такъв риболов през живота си не съм виждала, при всяко хвърляне по четири– пет рибки на въдицата

Езерото Байкал, Русия
Езерото Байкал

Най-прочутата риба на Байкал е Омул.  И въпреки че официално е забранена за риболов, не беше никакъв проблем да се намери в магазина или на пазара

Шаманът Валентин – Байкал, Русия
Шаманът Валентин

Най-големият кошмар на Байкал

са кърлежите. Преди всяко слизане на брега се пръскахме със спрей срещу кърлежи и по мен нямаше нито един, но не всички бяха такива късметлии. Опасното тук е, че освен че разнасят лаймска болест, кърлежите са преносители и на енцефалит, който е смъртоносен. И понеже се заинтересувах от темата, открих, че в Австралия над 10000 говеда умират всяка година от ухапване от кърлеж, а и в Алпите е по-добре да се излиза след като си напръскан със спрей.

Така наречената

Байкалска ривиера

 се състои от поредица от малки заливчета със ситен пясък и по десетина дървени къщички.

Това е Русия. Не им пука за приходите от туризъм. Те си имат собствена ценностна система, и ако някой си мисли че наложените икономически санкции много ги стряскат, няма такова нещо. Те даже не могат да разберат, за какво им е всичко това. Защото, докато ние в Европа се стараем на забравим кой какъв е бил по време на Втората Световна Война, те се стремят да помнят. И наличието на външен враг само ги консолидира. (Факт – ние, еворпейците, искаме да живеем заедно и в мир – би било адски неучтиво да си завираме един на друг собствените си национални митове един на друг в очите – бел.Ст.)

Ангарск

Последният град, който посетих, беше Ангарск. Разположен на около 40 км. по течението на Ангара, градът всъщност не е на самата река. Строен е 50-те години, чист, подреден, има си всичко и също много ми хареса.

И накрая малко снимки от зимния Байкал, които не са мои:

Край
Автор: Боряна Йовкова
Снимки: авторът
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Русия или писани от Боряна Йовкова – на картата:

Русия и Боряна Йовкова

Booking.com

Австралия (0-2): Кьолн, Германия – първа спирка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена продължаваме по пътя й към Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и спряхме в Холандия. Днес продължаваме към Кьолн в Германия. Приятно четене:

Кьолн, Германия – първа спирка

Пътуване към новото начало

Кьолн, 22 август – 5 септември

Кьолн  е официално първата ни спирка

от уникалното изпитание, което ни предстои през следващите месеци. Но преди да започнете да бленувате за невероятните ни приключения на немска земя, бързо ще ви предупредя, че всъщност тези две седмици не бяха изпълнени с туризъм. Приключенията основно бяха в Холандия през този период

Били сме в Кьолн и преди (Нова Година 2016) и тогава покрихме туристическата програма – катедралата, реката, зоопарка,музеи, църкви и шопинг по централните улици. Питате се тогава какво ще правим тук цели две седмици?  Сега сме тук с друг повод и заради това престоят ни е доста по-улегнал. Ще бъдем като местните. Ще се посветим на говорене на немски, на каране на велосипеди и на бебето Амиас.

И така…

Пристигаме в Кьолн по план,

въпреки опитите за осуетяване – от цените на квартирите или стачките на авиокомпаниите. И дори с едно наум дали ще летим на наречената дата, багажът ни беше събран и подреден вечерта, готов за ранно потегляне сутринта. Сълзи бяха проляти от някои членове на семейството; снимки бяха направени на бременните камили Ник и Вася; въодушевени подскоци бяха подскочени по летищни коридори. Лудост е, но официално тръгнахме! Няма връщане назад вече.

Кьолн, Германия
Кьолн

Кьолн ни посрещна добродушно

с ярко слънце още със слизането от самолета. Е, можеше да ни помогне с носенето на 20+ кг на гърбовете ни с няколко градуса надолу. Ама, къде съм тръгнала  да се оплаквам от слънце. Няколко несполучливи плана за настаняване или обяд по-късно, се оказваме директно при Амиас. Как се изложихме пред детето още с първата среща – натоварени и потни.

***

И стоп за малко… Нетипичния ни престой в Кьолн не ми позволява да следвам нормалното хронологично описание, което обикновено бих предпочела за разказите ни по света. За това, надявам се ще ми позволите, да представя подвизите ни по категории:

Като местните

Ясно е, че щом ще сме тук две седмици, трябва да си устроим дом на местна почва. След дълго търсене, успяваме да пуснем връзки и се нанасяме на квартира при познат на Нана, англичанин. Не е нищо особено, но е в центъра, има кухня и сме само двамата в целия апартамент. Място, където да можем да спим до късно и да запълваме дните с работа. (Хм… май трябва да обсъдим термина „работа“ в нашия контекст. Ник реално си работи – програмира разни приложения. Аз се фокусирам върху писане на дневник, редактиране и подреждане на снимки, качване на блог и Инстаграм постове. Вие може би не бихте го нарекли това работа, ама за момента не знам как да нарека този процес по друг начин, за това просто го приемете. И по-лоши неща има в този живот…)

С територията на местните, обаче, идва и

езикът

А аз така да съм го забравила! Като го прочета, веднага се сещам, ама ако някой ме беше питал как е лук на немски, щях да го гледам ни лук яла, ни лук мирисала (хаха!). Успях да обменя банкноти в местната банка изцяло на немски. Жената видя, че бая се затруднявам и премина на да/не въпроси, че и на двете да ни олекне, ама все пак се справих! Абе, тъжно е, такава история да идва от човек, посветил 5 години от живота си на този език, но пък същевременно ви обещавам, че ако ме оставите в немска среда за около месец, ще го проговоря пак! Обещавам! Някой ден!

Велосипеди

С местното живеене идва и един от основните лайтмотиви на престоя ни тук – велосипедите. Трамваят струва 3€ на човек в една посока. Да, знам! Не са много благосклонни към туристите си тук. Дори и картите никак не излизат на сметка. Но с благословията на времето, Нана предложи да се включим към програма за споделяне на велосипеди. Набързо обяснено – плащаш 8-12€ на месец и можеш безплатно да наемаш велосипеди, разпръснати из града. Не са вързани на коневръзи, а са просто оставени по улиците, следователно можеш да ги намериш навсякъде, приложението ти казва точно къде.

За нас двамата това беше невероятно решение! Изпитах твърдението, че човек никога не забравя да кара колело – оказаха се прави хората. Справих се мигновено, дори след години липса на опит (за разлика от говоренето на немски). Да, изпускаш понякога фотосесии на малки улички, но когато алтернативите са скъп трамвай или безкрайно пешеходстване, май няма много база за сравнение. Пък и отхвърляме от списъка с желанията –  да караме градски велосипеди заедно. Може дупетата ни малко да понаболяват, но чувството е невероятно. До края на престоя ни вече се движихме из града (по утвърдените маршрути) без помощта на карта. (Казвам ви аз, че ставаме местни!)

Е, и това като всичко друго ни създаде проблем на няколко пъти, най-вече когато по една или друга причина ни отне около час да намерим два използваеми велосипеда. Или когато платихме неочаквани такси за овъртайм, защото се загубихме по нощните улици на Кьолн. Но дори и тези драми се преодоляват, когато се рееш из немските улици и паркове като местните – на велосипед!

Посещения

Тук основно визирам посещението ни на Gamescom – Сърцето на гейминга.

Едно от най-големите световни изложения за видео игри,

с огромен обхват на всички клонове на индустрията, ежегодно провеждан в Köln Messe – една от забележителностите на града.

Köln, Nordrhein-Westfalen, 50679, DE

Разбира се, това е далеч от темите, които намирам за интересни, но реших да съм добра съпруга и да придружа Ник (който, ако не знаете е по образование софтуерен инженер на видео игри). И вярвам, че за него беше добре оползотворено време. Най-малкото щеше да е разочарован, ако не бяхме отишли.

За втори път тази година, се озовах на събитие, където не е съвсем моето място (Neighbourhood Weekender беше първото). И, оказва се, в такива случаи прехвърлям фокуса си на професионална вълна – event management. Всеки си има професионалните изкривявания, моите явно ще включват анализ и отбелязване на идеи при организирането на събития и прилагането на устойчиви практики (второто – неприсъсващо и на двете събития). Не мога да не отбележа, че за ивент с такива размери, беше организирано перфектно: подредено идеално в 10 огромни халета; без огромни тълпи и опашки, въпреки броя на посетителите; със слънчева светлина, подходяща екстра за посветени геймъри. Може би ще им пратя CVто си догодина да го организираме и устойчиво ;).  

Амиас и Нана

И разбира се – черешката на тортата, цялата причина да сме тук – мама и бебе!

Когато най-добрата ти приятелка, сродната ти душа, любовта на живота ти (една от), ще има бебе и ти не можеш да си там за раждането, защото ще се жениш, отиваш при първия удобен момент. И да, започваш медения си месец там, защото няма по-важно място, на което трябва да бъдеш!

Амиас Александър Четинбаш (превод от латински и турски по мое усмотрение: Обичаният Твърдоглав Защитник)  – красиво, малко, сладко, спокойно бебе, което вече промени и ще продължи да променя животи. Човече, събрало още толкова хора на едно място, независимо те дали са го планирали или не.

С прегръдки и усмивки още от вратата, аз се влюбих. През двете седмици отидохме на визита на „султана“ колкото можехме повече и всеки път ми се искаше да не трябва да си тръгвам. Опитахме се да помогнем на мама Нана с каквото можем, но нека сме честни – просто бях  там, за да си напълня душата. Поскривах истинските си подбуди с приготвяне на вечеря или обяд, пазаруване на запаси или бутане на празна количка. Но всички знаем, че крайната цел е приспиване на малкия в ръцете ми, докато му пея, любимата ми приспивна песен, която на мен са ми пяли преди толкова години.  

А на Амиас не му е трудно да ни снабдява всичките човеци с причини за бебешки захлас. Събрали сме се ние от близко и далеч, както казват на анлийски – цяло село трябва за отглеждането на дете. Пък било то и ултра-интернационално село. Трябваше да ни видите всичките, обгрижващи го на пет езика, кой какъвто може – руски за мама и баба, турски за тати, немски за мама и тати, български за мама, баба и кръстница (това съм аз!) и английски за всички ни, защото никой не покриват едновремено другите четири езика.

***

Витражи
Мостът Хоенцолерн и Катедралата –Кьолн, Германия
Мостът Хоенцолерн и Катедралата

И това е за Кьолн. Тук трябва да спра, ако не искам да прекалявам с бебешки истории.

Едно истинско пътуване към ново начало – било то в лицето на бебе Амиас или на пристъпването ни към половин година живот по пътищата на света (в частност южни континенти и югоизточни Азии). От тук нататък можем само да се впуснем в лудо приключение и да очакваме новите ни срещи с Амиас, когато той вече ще е тичащо и говорещо дете.

А за тези, които са чували са евентуалните планове за установяването ни в Германия – това беше добър тестов период. Все още решения няма взети никакви, въпреки че в момента на писането на тези редове (два месеца по-късно), май сме доста по-близо до отговора. Ще трябва да продължите да ни следите, за да разберете.  

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Германия или писани от Василена Коларова – на картата:

Другата Германия, както и Василена Коларова

Booking.com