На 10 февруари 2021 държавите от ЕС се договориха за мандат за преговори с Европейския парламент за ревизията на правилата за защита на неприкосновеността на личния живот и поверителността при използването на електронни съобщителни услуги. Тези актуализирани правила за e -Privacy ще определят случаите, в които на доставчиците на услуги е разрешено да обработват електронни комуникационни данни или да имат достъп до данни, съхранявани на устройствата на крайните потребители.
Необходима е актуализация на съществуващата директива за e -Privacy от 2002 г., за да се отговори на новите технологични и пазарни разработки, като настоящото широко разпространено използване на Voice over IP, уеб базирани услуги за електронна поща и съобщения и появата на нови техники за проследяване на потребителите онлайн поведение. Проектът за регламент за електронната поверителност ще отмени съществуващата директива за е-privacy. Като lex specialis към общия регламент за защита на данните (GDPR), той ще конкретизира и допълва GDPR. Например, за разлика от GDPR, много разпоредби за електронна поверителност ще се прилагат както за физически, така и за юридически лица.
Днешното споразумение позволява на португалското председателство да започне преговори с Европейския парламент по окончателния текст.
Пътят до позицията на Съвета не беше лесен, но сега имаме мандат, който постига добър баланс между солидна защита на личния живот на хората и насърчаване на развитието на нови технологии и иновации.
Правилата ще се прилагат, когато крайните потребители са в ЕС. Това обхваща и случаите, когато обработката се извършва извън ЕС или доставчикът на услуги е установен или се намира извън ЕС.
Като основно правило електронните комуникационни данни ще бъдат поверителни. Всякаква намеса, включително прослушване, наблюдение и обработка на данни от лице, различно от крайния потребител, ще бъде забранена, освен когато това е разрешено от регламента за поверителност на ePrivacy.
Тъй като крайното оборудване на потребителя, включително хардуер и софтуер, може да съхранява изключително лична информация, като снимки и списъци с контакти, използването на възможности за обработка и съхранение и събирането на информация от устройството ще бъде разрешено само със съгласието на потребителя или за други специфични прозрачни цели, определени в регламента. Крайният потребител трябва да има истински избор дали да приеме бисквитки или подобни идентификатори. Осигуряването на достъп до уебсайт зависи от съгласието за използването на бисквитки за допълнителни цели като алтернатива на платена услуга ще бъде разрешено, ако потребителят може да избира между тази оферта и еквивалентна оферта от същия доставчик, която не включва съгласие за бисквитки .
ЕНОЗД приветства предложението за Законодателен акт за цифровите услуги, който има за цел да насърчи прозрачна и безопасна онлайн среда. В своето становище ЕНОЗД препоръчва допълнителни мерки за по-добра защита на лицата, когато става въпрос за модерация на съдържание, онлайн таргетирана реклама и препоръчителни системи, използвани от онлайн платформи.
Wojciech Wiewiórowski, ЕНОЗД, казва: Отбелязваме, че законодателното предложение не налага общо задължение за мониторинг, то съдържа разумни основания за освобождаване от отговорност.
ЕНОЗД подчертава, че всяка форма на модериране на съдържание трябва да се извършва в съответствие с принципа на правовата държава. Профилирането с цел модериране на съдържание трябва да бъде забранено, освен ако доставчикът на онлайн услуги не може да докаже, че такива мерки са строго необходими за справяне със системните рискове, изрично посочени в Законодателния акт за цифровите услуги.
Освен това европейските законодатели трябва да обмислят забрана за онлайн таргетирана реклама, основана на проследяване, и да ограничат категориите данни, които могат да бъдат обработвани за такива методи на рекламиране.
2
В своето становище относно Законодателния акт за цифровите пазари ЕНОЗД приветства предложението на Европейската комисия, което има за цел да насърчи справедливите и отворени цифрови пазари и справедливото обработване на лични данни чрез регулиране на големите онлайн платформи, действащи като gatekeepers, вратари. Wojciech Wiewiórowski казва: „Законът за конкуренцията, защитата на потребителите и защитата на данните са три неразривно свързани области на политиката в контекста на платформената икономиката.
Върнахме се по същия път, не защото сме любители на рутината, а защото нямахме друг избор. По едно време, след портата, се отклонихме вляво и след известно кратко ходене из помпейските улички стигнахме до
Дома на фавна,
кръстен така на малката статуя на танцуващ фавн (сатир) разположена в имплувиума на първия атриум вътре.
Фавн
Домът заема цяла инсула и за помпейските мерки е доста голям. Освен с танцуващия сатир е и известен и с
най-прочутата антична мозайка,
изобразяваща Александър Велики и персийския цар Дарий
по време на битката при Иса.
Мозайката е разположена на пода на екседрата между големия и малкия перистил на къщата. Снимките ми не излязоха много добри, предвид ъгъла под който снимах. А може и малко да съм се поразтреперил от вълнение, че се докоснах до нещо, за което отдавна мечтая.
Александър и Дарий – мозайка
Оригиналът се съхранява естествено в Археологическия музей в Неапол, а това което снимах беше само едно доста добре направено копие. Както впрочем и танцуващия фавн.
Полуразрушените стени пък откриваха изглед чак до другия край на къщата, където можеше да се мерне и реставрирания ларариум.
Дом на Фавн
По-нататък се спряхме до
пекарната на Попидий Приск
Мелници
Да, това, което се вижда на снимката са мелници. Дори и Гената го снимах тук в гръб, как се разхожда, като някакъв древен господар… Повечето от разкопаните пекарни в Помпей съчетавали в себе си три в едно – меленето на зърното, печенето на хляб и неговата продажба в помещение с излаз на улицата. В тази пекарна липсва магазинче и явно собственикът продавал хляба на едро на дребните търговци. Той навярно е бил член на старата и знатна фамилия на Попидиите, дала на града много магистрати и баровци.
Мелниците са просто устроени – състоят се от два камъка – долният неподвижен и върху него друг, който се върти.
Мелница
За привеждането на тежкия камък в движение обикновено били ползвани животни или, за по-малки такива, роби. Работата била монотонна и изнурителна, сред носещата се брашнена прах, горещината от непрекъснато работещата пещ, без достъп до слънчева светлина и свеж въздух. Неслучайно в мелниците били изпращани провинили се роби, като един вид наказание. Каторга.
Апулей много точно описва обстановката в една такава пекарна: „О, богове! Що за хора! Цялата им кожа беше изпъстрена със синини от удари на бич и пребитият им гръб по-скоро се засенчваше, отколкото покриваше с по някоя дрипа, а някои дори бяха само с малка покривка около бедрата: всички изобщо бяха полуголи през дрипите, с клеймо на челото, полуостригани, с окови на краката, мъртвешки бледи, почернели в тъмнината на дигащия се като пара дим, с подпухнали клепачи и с лоши очи като на боксьори…“
Стряскащо, нали?
А това е пещта, където вече омесения хляб се е пекъл.
Пещ
След около 10 мин разглеждане си бихме камшиците и продължихме надолу по Vicolo Storto. После завихме наляво по Vicolo degli Augustali. И след двайсетина крачки стигнахме до
Дома на ранената мечка
Ето причината да бъде наречен така:
Дом на ранената мечка
Къде поради стъклото отпред, къде поради бедната ми фантазия аз не разпознах в изображението ранена мечка, а по-скоро неранено куче, но щом казват ранена мечка, ранена мечка да е. Мозайката се намира непосредствено след входа на къщата и в единият ѝ край е изписана латинската дума „HAVE“, с която домакинът поздравявал гостите.
Мозайките в атриума
са наскоро реставрирани, както и прекрасния фонтан в малкия заден двор, на който е изобразена плуващата Венера.
Следващото място, където се спряхме, бяха
Стабианските терми
но преди това се шмугнахме в едно запуснато дворче по Via Stabiana, където в една от спалните (кубикула) видяхме убедителни доказателства, че съвременните варвари са минали и оттук. Азис?
Азис в Помпей
Минути след това влязохме в
Стабианските терми
Наречени са така, защото са разположени покрай улицата, която води към Стабианската порта, откъдето тръгвал пътя за съседния град Стабия. Нищо, че входът им днес е откъм Улицата на Благоденствието…
Веднага след входа човек влиза в голям двор с колонади от трите му страни. Т.е палестра. Вдясно са мъжките помещения, а по-натам, почти на ъгъла е входът за женската част.
Стабианските терми, двор
Въобще по ония времена обществените бани са били нещо доста разпространено в Римския свят и най-вече ползвано всекидневно. Древните римляни са обичали да се къпят за разлика от днешните балканци
Тогавашните бани обаче не са онова, за което един съвременен лаик би ги взел
Те съчетавали в себе си многобройни функции. Често към тях съществували библиотеки, паркове, гимнастически площадки, помещения за почивка, лекарски кабинети, картинни галерии. Баните били място за срещи, за бизнес, за отмора, за спорт или просто за сладки приказки…
Изчаках една голяма китайска група да се поразпръсне и влязох. Въпреки това през цялото време страдах от притискащи ме от всички страни човешки тела. Опитвах да забравя това, като упорствах в съсредоточаването си върху разкопките.
След предверието се влиза в т.нар. аподитериум, който играел ролята на съблекалня. В тези вградени в стената ниши помпейците оставяли дрехите и принадлежностите си. Знаем от древни извори, че по-заможните граждани от тях оставяли някой свой роб да пази пред тях имуществото им от крадци.
Аподитериум
Както в повечето терми, така и в Стабианските присъстват и останалите традиционни помещения:
тепидариум – топла зала с плитък топъл басейн,
калидариум – зала с басейн с горещата вода и
фригидариум – помещението със студената вода.
Първите две били затопляни посредством хипокауст – древното римско подово отопление. При него подовете се изграждали надигнати върху малки колонки, което позволявало свободната циркулация на затопления от намиращите се в подземието пещи въздух.
Хипокауст
Хипокауст
Архитектите оставяли кухини и в стените, за да бъдат затопляни и те по същия начин. Така в помещенията можело да бъдат поддържани от умерени до високи температури, според вида и предназначението им.
В женския калидариум
има един доста добре запазен басейн, който ни дава представа, как са изглеждали тия древни неща и в мъжката част, но в по-голям размер.
Басейн
Когато излязохме от баните, времето се оказа, че е доста напреднало и побързахме да продължим. Върнахме се малко назад за да посетим един
лупанар
– така древните римляни наричали публичните домове. Да, това е мястото, където, ако мога да използвам някои български съвременни латинизми, се лупа. Името идва от латинското „лупа“ – вълчица. Така наричали древните жрици на любовта.
Преди това бяхме минали покрай сградата, но предвид безподобните тълпи пред вратата ѝ, се бяхме отказали.
Всъщност такава опашка, не зърнах нито преди, нито след това в Помпей. Ако е било така и преди две хилядолетия, собствениците са печелели доста добре Сега отпред нямаше почти никой, освен двама служители и ние се забързахме към входа с Валя и Евгени пред мен.
Лупанар
Отвън сградата е чудесно реставрирана и е една от малкото с оцелял втори етаж в града. Вътре естествено беше пълно с хора и придвижването беше доста трудно по тесните коридорчета. Тесни бяха и стаичките, където били приемани клиентите, а бетонните леглата, където ставала работата, си бяха направо маломерни. Явно това е бил
бардак за долната класа
– работници, гладиатори, роби и т.н.
Бардак за долната класа
Накрая излязох от лупанара по-скоро с облекчение, отколкото със задоволство. Навярно така са се чувствали и древните му клиенти. Облекчени.
А ние най-сетне поехме на югоизток към изхода при Амфитеатъра, откъдето бяхме влезли.
Пътьом не пропуснахме да минем покрай
къщата на Менандър,
наречена така, не защото тук е живял прочутия атински драматург а защото негов портрет е намерен в една ниша на прекрасния перистил.
Домът беше поредният затворен обект, на който се натъкнахме и успях да направя единствено снимка от входа, откъдето през атриума и таблинума се виждаше перистилния двор.
Къщата на Менандър
Тук е мястото да сложа край и на тази част, защото според съвременните изисквания тя отдавна надхвърли с дължината си средната способност на днешния читател за съсредоточаване над дълъг текст
В следващата част ще посетим място, където ще зърнем известните по цял свят тъжни гипсови отпечатъци на умиращи помпейци, после ще излезем от Археологическия парк най-сетне, за да се разходим и по други места наоколо.
Йовко ме беше побутнал наскоро по темата. Накратко, става дума за това, че нещо ни се случи с дневниците и вече не са точно “днев”-ници, а някакви прашасали картонени кутии с вехтории, дето се сещаме за тях, само когато трябва да се местим в нов дом или когато ни пречат, за да архивираме нещо друго.
Е, всъщност не е така. Така казват другите за нас и така ние се страхуваме, че става. Че остаряваме и забравяме и нищо не е същото като когато сме били на двайсет, че днешната младеж… опа, ето колко е лесно. Не, не е така. Светът е различен, но място за лични дневници в мрежата има и, вярвам, винаги ще има. Хората са водели дневници и навремето, за някои с достъп до издателства е била налична и възможността тези дневници да са публични. Много от тези публични дневници ги четем, някои сме ги учили в училище даже, сигурно и децата ни ще учат за такива. Интернет е просто различен вид хартия, хората са си все едни и същи, поне в обозрим времеви план.
Видях публикацията на Йовко отдавна и отдавна стои отворена в браузъра ми. За мен е успех, ако успея да намаля разделите в браузъра ми дотолкова, че да не се прелистват с мишката. И още по-голям успех е, ако успея да намаля броя на чакащите в пощата ми писма, че да се събират в една страница в пощенския ми клиент. Има една особеност във всичко това… хем знаеш колко е спокойно и приятно да разчистиш всичко, да свършиш всичката работа и да започнеш начисто, да нямаш нищо изчакващо, хем начинът, по който разчистваш е понякога странен. Например от най-новото писмо ли да започна или да се върна към онова, което чака вече два месеца в началото на кутията? От най-лесното ли да почна днес, или да взема случайно, дори и да знам, че е трудно и ще ми коства поне ден-два да навляза, проуча и реша какво да отговоря, да реша дали да се ангажирам или не… и докато се бавя с всичко това, ами ако въпросното нещо е спешно?
Може би моята грешка с блога (и фотоблога, ако има значение) в последните години е, че го приемам по същия начин, като това с работата, с писмата и страниците. Блогът не трябва да е такъв, тук няма какво да ме чака, нямам срокове и не търся нови постижения. Проблемът е, че навремето имаше един период,в който всички смятаха блоговете точно за това, за работа. Имаше хора, които се надяваха да печелят пари с блогове, появиха се всичките маркетинг и инфлуенсър блогове и т.н. ако блогът е работа, ако по нещо прилича на работата, тогава трябва да го включиш в ежедневното си работене. Ако не – раздели ги. Не го бях осъзнавал, но поне при мен явно това е причината. Аз нямам какво да “постигам”, пиша за себе си. Както и вие ме четете, просто защото искате, а не защото мога да ви осигуря някаква услуга или продукт.
Не мисля, че неща като Google Reader са ни виновни – аз така и не свикнах да ползвам такива услуги. RSS-емисии ползвах много, но през настолна програма. Основно Liferea, но после тя стана претрупана и я зарязах. Feedly е това, което получи доверието ми за онлайн абонаментите ми за RSS. Но пък там какво да чета от огромния брой абонаменти, като почти всичките са или не-лични (фирмени, на медии, на проекти), или ако са лични, хората пишат веднъж на високосна? Не-личните неща се следят по-лесно във Facebook и YouTube. Виж, личните там са каша, особено личните мнения по “големи” въпроси, но с малко постоянство научаваш сайта да ти ги филтрира. Ако търся новини, блоговете така и така не са точното място и може би социалните мрежи са по-добро място за това (разбира се, ако човек знае да филтрира информацията там, иначе ще се удави в ненужни неща и фалшиви новини).
Трудно ми е да предам тази щафета, най-малкото защото не съм съвсем сигурен кой все още блогва – пак по същата причина, все нямах време за блогове напоследък. Хм, нещо, което току-що се промени. :) Може би някои от вас, които пишете до-о-оста по-рядко напоследък, Емо, Надя?
А, и да не забравя – Светко, Оги, вие как смятате – защо блоговете затихват, после пак живват и все така?
Ирландският медиен регулатор Broadcasting Authority of Ireland (BAI) публикува пътна карта за устойчивост за ирландския сектор за радио и телевизия. Целта е да се насърчат най-добрите практики и да се осигури по-зелено, по-приобщаващо и по-устойчиво бъдеще за всички.
Секторната пътна карта е предназначена да подкрепя и насочва сектора на радиото и телевизията по пътя на устойчивото развитие, заедно с препоръчителни действия и ключови показатели, които помагат за проследяване и измерване на ефекта.
Според регулатора секторната пътна карта ще се изпълнява от целия сектор, обединяващ търговския и обществения сектор в радиото и телевизията.
Правилно е да се пише слято – гореуказан, също и гореуказана, гореуказано, гореуказани. Въведено е ограничение за спиране и паркиране на гореуказаното място в периода от 12:00 до 17:00 ч. на 08.05.2019 г. Всички гореуказани видове радиатори се отнасят към секционния тип (сглобяват се от детайли).э Слято се пишат сложните прилагателни имена, в които […]
Правилно е да се пише колониален, също и колониална, колониално, колониални. Думата е заета от френски – colonial. В средисловието на думи от чужд произход се пише -иа-. Икономическият грабеж е нецивилизована форма на управление, срещан най-често в колониална Африка. В своята дълга история Тайланд не е попадал под колониално владение. Колониалните едноклетъчни организми са […]
Публикуван е доклад на Европейската аудиовизуална обсерватория за пазара на услугите по заявка (VOD) в Европейския съюз преди напускането на Обединеното кралство (EC-28).
Графика за достъпните услуги по държави: България – 16, средно за ЕС – 16.
Графика за топ3 SVOD според броя на абонатите – близо половин милион за България, води Нетфликс
Една компания, ангажирана с изборни технологии, съди Fox News, лицата на телевизията и двама адвокати на президента Тръмп за 2.7 милиарда долара. Вън от големия интерес дори за САЩ, правният спор е важен заради отношението към истината и свободата на изразяване.
Подаден на 4 февруари, искът на Smartmatic за 285 страници описва подробно това, което се знае: без доказателства Лу Добс, Мария Бартиромо и др. насърчават гости като адвокатите на Тръмп Руди Джулиани и Сидни Пауъл да представят конспиративните си теории за изборна измама. Тезата на компанията Smartmatic е, че за тиражирането на лъжи се нови отговорност.
В деня на подаване на иска Fox News отмени шоуто на Лу Добс.
Тезата е, че Първата поправка позволява на новинарските медии да бъдат домакини на адвокатите на Тръмп, независимо какво казват и дори ако тези гости измислят скандално неверни твърдения: според медията е undeniably newsworthy, несъмнено заслужаващ отразяване, въпросът “дали неконвенционалните усилия на тогавашния президент Тръмп да оспори резултатите от изборите ще успеят“.
Защитата, която Fox News са избрали, е т.нар. neutral reportage: когато президентът обвинява Smartmatic, медията отразява: т.е. това е информиране за обстоятелства, които обществото има право да знае, защото са от обществен интерес.
Освен това Fox News твърдят, че Smartmatic има статус на публична фигура и поради това – нисък праг на защита срещу критика. Нещата изглеждат малко обърнати, точно както когато Цветан Цветанов като вицепремиер твърдеше – и пловдивският съд /съдия Роглекова прие – че съдия Мирослава Тодорова е публична фигура, а вицепремиерът я критикува като гражданин. Жалко, че Цветан Цветанов по-нататък се възползва от имунитета си, спорът щеше да е интересен.
Дойде и утрото. Беше слънчево, хубаво утро, а ние имахме предостатъчно време в Кандин, докато чакаме Винсънт и жена му да дойдат, за да продължим заедно. И затова използвахме времето да се разходим из града и околностите.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
е известен като „най-романтичния град“ в Тибет. Разположен е на около 2460 м надморска височина, по долината на едноименната река, която минава през центъра му и винаги е много буйна, така че шума й се чува почти навсякъде из целия град. Притиснат е от всички страни от огромни планини, издигащи се до 5000 – 6000 м височина – част от “втората Тибетска вълна”, наречана Снежните планини (Xueshan mountains, 雪山)
Градът е на границата между китайската и тибетската цивилизации
Известен е с една любовна фолклорна песен – „Любовната песен на Кандин“ (“Kangding love song”, 康定情歌), станала популярна в цял Китай, и дори и по света. В центъра на града дори има монумент с нотите на песента.
Кандин е пълен с туристи от цял свят, и е оживен до късно през нощта – пълен е с ресторанти, магазини със сувенири, атракции. А бидейки известен и като „романтичния град“, навсякъде е пълно с цветя. Особена атракция обаче представляват двата планински склона над града през нощта – те са покрити с хиляди лампи, които светят като безброй звезди.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
И така – не бързахме сутринта. По някое време слязохме от нашия Джълам хостел (който е разположен високо над града, по западния склон) към центъра за закуска. След това се разходихме наоколо – всеки кой накъдето му харесва. Аз, Инг Инг, Ели и Лянг Съ обикаляхме заедно. Наблизо имаше и една християнска църква, където Чун Хуа и Чан Вън Минг влязоха, влязохме и ние също. След това пък само аз и Ели се разходихме по западния склон над града.
Кандин (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།)
През това време Винсънт и жена му напредваха бавно към Кандин. Както и очаквах стана време за обяд, а тях още ги нямаше. Накрая пристигнаха чак към 2 часа следобед, и най-после можехме да продължим нататък.
Започнахме изкачването нагоре. Скоро стигнахме и до
прохода Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口) – на 4298 м.
Панорамната тераса там обаче беше в ремонт и не можахме да спрем за снимки на самия проход, а малко по-нататък.
Джъдуо (Zheduo pass, 折多山口)
След снимките дойде и облекчението – най-после напуснахме кошмарния път 318 и тръгнахме вдясно по тесния, но почти празен път към Тагонг, който минаваше покрай едно от най-високо разположените летища в света – летището на Кандин. Дори видяхме и излитането на единствения самолет, който се намираше там в момента.
След това продължихме на северозапад, и пред нас отново се разкри
необятната панорама на безкрайните тибетски степи
Бяхме на над 4000 м надморска височина. Всички понесоха голямата височина сравнително добре. Продължихме още 15-ина километра нататък и спряхме на един крайпътен ресторант, където и миналата година бяхме спрели за обяд. Сега обаче спряхме само за снимки.
Тибетски степи
После – още нататък през безкрайните степи, докато слязохме до
храма Муя (Muya temple)
северно от градчето
Тагонг (Tagong, 塔公，ལྷ་སྒང་,
на 3750 м височина. Този път нямахме време да влезем и разгледаме Тагонг и неговия манастир. Само правихме снимки край Муя и величествената планина зад него –
Джара (Zhara mountain, 雅拉雪山),
издигаща се над 5800 м. Миналата година тя беше скрита в облаци. Този път обаче имахме чудесната възможност да я видим в блясъка й.
Продължихме нататък. Времето напредваше, а ние искахме да стигнем до нашата дестинация за този ден – град Даофу.
Минахме през Бамей (Bamei, 八美),
чийто главен път миналата година беше в ремонт и целия град беше потънал в прахоляк, сега обаче беше чисто, китно и красиво градче, разположено на около 3560 м височина. След това продължихме още на северозапад. Започна да се стъмва, появиха се облаци и заваля дъжд за кратко. Прехвърлихме един проход на около 4000 м височина и слязохме до Даофу
(Daofu, 道孚，རྟའུ་རྫོང),
малък град на 2950 м височина, където нощувахме в един мизерен хотел.
Август 21
На сутринта тръгнахме рано в полумъгливото утро, все на северозапад. Този път Тан Дзин Минг караше колата, а аз само помагах с навигацията. Причината беше, че само след около час аз трябваше да сляза заедно с дъщеря ми Ели, а всички други да продължат към едно от емблематичните места в това пътуване – Сертар, където временно не се допускат чужденци.
За около час и половина, все покрай красиви и богати тибетски села, преминахме разстоянието до
Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ),
на около 3150 м височина, където аз и Ели слязохме, а другите продължиха към Сертар.
С Ели имахме цял ден на разположение. Беше отново слънчево, с ярко синьо небе и бели облаци. Първото нещо, което трябваше да направим, беше да намерим подходящ хотел за групата довечера, когато щяха да се върнат от Сертар. След около два часа обиколки и снимки на северния красиво оформен площад, избрахме един по-евтин, но хубав хотел.
После обядвахме, и следобяд се разходихме до
близкия манастир Дранго Гомпа (Шоулинг),
разположен по северните склонове над реката, минаваща през града, с червени монашески къщи, разположени стъпаловидно, каквито често се срещат из този район.
От манастира се откриваше прекрасна гледка към града, долината и планините отсреща.
Дранго (Drango,炉霍,བྲག་འགོ)
Накрая слязохме, вечеряхме и зачакахме групата да се върне.
През това време те са стигнали до
Сертар (Sertar, 色达，གསེར་ཐར།)
и неговия огромен будистки комплекс Ларунг Гар, забележителен с „морето“ от червени монашески къщи, покрили склоновете на околните планини.
Ларунг Гар
Но всички от групата са останали разочаровани от това, което са видели там. В момента там тече ремонт и преаранжиране на комплекса, което означава прахоляк и шум на машини. При този ремонт някои от монашеските къщи биват премахнати, и всъщност това е причината чужденци да не се допускат там – понеже ситуацията е деликатна и чувствителна, властите се безпокоят, че чужденците, виждайки ремонта, биха тръгнали да тръбят за независимост на Тибет или нещо подобно.
Когато всички от групата се върнаха в Дранго и разказаха какво е положението там, аз не съжалявах, че не можах да отида. Наистина, по-добре ремонта да приключи, така че мястото да бъде по-приятно за посещение.
Август 22
На следващия ден
трябваше да стигнем до нашата най-западна точка от това второ пътуване. За целта аз бях използвал времето в Дранго, докато другите бяха в Сертар, да направя точна програма кога да тръгнем, от колко до колко часа, и т.н. Още от сутринта обаче се оказа, че няма да следваме моя план – всички се бавеха повече от необходимото, и в крайна сметка
отпътувахме от Дранго около час и половина по-късно
На всичко отгоре още в началото ни спряха полицаи за проверка и някаква измислена регистрация, което ни забави с още половин час. Поне пътя беше идеален. Това беше северния път от Чънду към Ласа – шосе номер 317, доста по-приятно за шофиране от трудния южен път 318.
И така, скоро южно от нас започнаха да се сменят невероятно красиви пейзажи на близките снежни алпийски планини. Първата от тях е
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日),
издигаща се до над 5800 м, считана за „свещена“ от местните тибетци, но не от ранга на Кайлас, Амне Мачин и Кавагабо в Юннан. Шосето започна да се изкачва високо и скоро стигнахме до около 4000 м височина. Там спряхме два пъти за снимки – гледката наистина си заслужаваше.
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)
Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日)
Отвъд прохода, който преминахме, се показа следващата планина –
назъбената Джуода (Zhuoda, 卓达),
висока над 5600 м. Миналата година успяхме там да се изкачим до около 4930 м, но този път не остана време за това.
Джуода (Zhuoda, 卓达)
След това слязохме в долината на Гардзъ, до около 3400 м височина. Намерихме един крайпътен ресторант и обядвахме там. После продължихме и до самия
град Гардзъ (Garze, 甘孜，དཀར་མཛེས་）
разположен край река Ялонг (Yalong, 亚龙), на около 3350 м височина – един приятен тибетски град, който миналата година беше потънал в прах заради ремонта на повечето му улици, но сега беше чист и приветлив. Там спряхме, за да си накупим разни неща за ядене за вечерта, и за сутринта на другия ден, планирайки да спим на палатки. Това ни забави още повече, и аз вече окончателно зарязах първоначалния план, който бях направил – бяхме назад с около 3 часа.
Продължихме нататък. Пресякохме река Ялонг, отвъд която започва “третата вълна” планини от съчуанската част на Тибет,
наречена Shaluli (沙鲁里山）,
и пътя отново започна да се изкачва, минавайки край спиращи дъха гледки към острите зъбери на Джуода отляво. На едно място пак спряхме за снимки, и накрая достигнахме и до
селището Маниганго (Manigango, 马尼干戈）
отвъд което пред нас се изправи и най-красивата от снежните планини в района –
планината Чола (Chola, 雀儿山),
с най-висок
връх Ронгме Нгатра (Rongme Ngatra) – 6168 м.
mmexport1503463413734.jpg
А малко след това достигнахме и до целта ни за този ден –
езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）,
може би най-красивото място изобщо в цялото ни пътуване. То е ледниково езеро, разположено на 4020 м височина, в подножието на гигантските зъбери и ледници на Чола.
При това района около него е покрит и с разредена иглолистна гора, което придава допълнителна красота на пейзажа. Водата му е с бледо-сив цвят, не е бистра, а естествено мътна поради отлаганията от близките ледници. Свързано е и с една легенда за дъщерята на тибетския владетел Гесар, която толкова се влюбила в това място, че останала там и се сляла с водите на езерото, потъвайки в него.
Тук, както и миналата година, беше мястото ни за къмпинг.
езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚ）
Спряхме колите на паркинга пред входа край шосето, и трябваше с целия багаж да извървим няколко стотин метра по неравния терен северно от езерото. И понеже край входа постоянно имаше тибетци, които продаваха дрънкулки, местни камъни или предлагаха яздене на коне, Винсънт се възползва от случая и им плати да натоварят всичките палатки на два коня, и да ги закарат до брега. Междувременно няколко деца постоянно се навъртаха около нас и просеха бонбони. Не приемаха нищо друго, само бонбони. После видяхме стотици бонбонени обвивки, изхвърлени край брега на езерото. Така и не разбрахме за какво ги използваха, явно за някакъв странен техен ритуал.
И така, закарахме багажа с конете до брега на езерото. Не само го закарахме, а и преди да им върнем конете на тибетците, един по един се снимахме на тях яздейки.
На кон
Беше вече късен следобед
Исках да направим поход до южния бряг на езерото, където гледката към Чола направо спира дъха. Но беше твърде късно, скоро щеше да започне да се стъмва. Затова само опънахме палатките, и аз сам тръгнах донякъде, а после нямах избор освен да се върна.
И като се върнах, им предложих на другия ден ако искат да отидем до прохода Чола, разположен на около 5050 м височина, или да направим преход до южния бряг на езерото. Всички искаха да отидем на прохода, между другото и аз това исках, и оставаше да се надявам да стане на другия ден.
Скоро се стъмни и ние вечеряхме кой каквото докопа от това, което бяхме накупили от Гардзъ. След това влязохме в палатките. По едно време излезе силен вятър, който духа около половин час и спря. Точно по същия начин, както духаше и миналата година, пак половин час, пак горе – долу по това време – около 9 часа вечерта. Явно това е някаква характерна черта на местния климат.
Когато вятъра спря, излязохме от палатките за малко.
Гледката нагоре към космоса беше фантастична,
нямаше и луна, и се виждаха толкова много звезди, заедно с Млечния път, че все едно не бяхме на Земята! Никога не бях виждал космоса на живо в такива детайли!
