Сутринта беше спокойна и приятна. С леко мътни глави се изнизахме от палатката и закусихме. Беше рано и искахме да избягаме от тази пещ преди слънцето да е набрало сила отново. Само 50 км на север и пейзажът стана по-приветлив.
Появиха се и някакви странни постройки, приличащи на бункери край пътя. В останалата част от Иран ги нямаше. Така и не разбрахме какво им е предназначението, но предполагам, че са някакви светилища. По обяд подминахме Шираз без да спираме и се насочихме към
Персеполис
Там казаха, че са обедна почивка и трябва да изчакаме един час докато отворят. Иранска им работа. Замислихме се дали да чакаме, но добре че останахме, защото древният град беше доста интересен.
Отделихме му около един час и тръгнахме към Исфахан. По пътя спряхме да видим гробниците Naqsh-E-Rustam, които бяха издълбани в скалите. Привечер стигнахме
Исфахан
и се настанихме в къща за гости при едни прекрасни хора, които ни посрещнаха със студена диня. Хората ни казаха да паркираме пред входа им, но да няма нищо видимо по седалките и всичко ще е ОК. Бяха мъж, жена и дъщеря им, която за щастие говореше перфектен английски и се разбрахме за отрицателно време. Момичето ни упъти, каза ни какво да видим в града и ни даде доста полезни съвети.
Цената беше много ниска, а стаята представляваше втория етаж на къщата им. Имаше баня и кухня. Добро място за по-непретенциозни гости. Имаше включена чудесна и разнообразна закуска, а хората ни донесоха и вечеря без да е включена – т.н. „Ash“. Мястото е на пешеходно разстояние от центъра, а това са контактите на гостната – Anar Guesthouse +989130593774.
Вечерта се разходихме в арменския квартал, където опитахме интересни местни ястия и чай от шафран. След това видяхме
моста SioSe-Pol и площадът на имамите
Заслужаваше си разходката въпреки дългия ден, защото обектите бяха красиво осветени и имаха съвсем друга визия отколкото на светло. Някъде по малките часове се добрахме обратно при нашите домакини и се спънахме в леглата.
Ден 10 Тези мили хора ни бяха приготвили чудесна, разнообразна и обилна закуска. Имаше какво ли не и всичко беше изключително вкусно. Аз лично злоупотребих с количеството, което изядох, но нямаше как. А по принцип не съм лакомия, но тази сутрин беше изключение. Разбрахме се с домакините, че ще се върнем след обяд за багажа и да оправим сметката и
тръгнахме из дневен Исфахан.
А градът е просто прекрасен!
Зелен, спретнат и с чудесна архитектура. Започнахме отново от
арменския квартал и църквата Saint Bethlehem,
която се оказа с изключително интересен интериор и беше в безупречно състояние. После слязохме към реката, по чийто бряг бяха насядали младежи на групички, пушеха наргилета, правеха си пикник и разговаряха разпалено.
Навсякъде имаше зеленина и беше много чисто. Отбихме се пак до
моста SioSe-Pol,
който е истински архитектурен шедьовър. Отидохме до стария пазар и отново посетихме
площадът на имамите,
който беше съвсем различен по светло с цялата тълпа, която щъкаше по него. Сините куполи, които го обграждаха бяха истинско произведение на изкуството, но за жалост част от тях имаха скелета, което малко загрозяваше картината.
Щъкахме из Исфахан до рания следобед и после се върнахме до къщата за гости, за да поемем
отново на северозапад в посока Техеран и планината Дамаванд
На нашите домакини решихме да оставим 10 долара бакшиш, за да им се отблагодарим за гостоприемството. Тъй като момичето, което говореше английски не беше там след малко баща й ни донесе телефона и тя ни каза, че сме оставили повече пари и вероятно сме се объркали. След като обяснихме на нея каква е причината и тя после преведе на баща си, човекът така се развълнува и зарадва, че в изблик на радост целуна Сашо по бузата. Нещо, което е нормално за тези географски ширини и изразява дълбока признателност и радост. Какво да кажа? Чудесни, честни хора! Дано никога да не се покварят.
Напуснахме Исфахан с желанието да се върнем тук
Времето определено не ни стигна. Карахме до мръкване и на 30 – 40 км от Техеран отбихме в една пустош с малко трънаци и разпънахме лагера. Безброй звезди красяха небосвода, а в далечината мъждукаха светлините на иранската столица.
Ден 11
На сутринта слънцето напече и ни изкара от палатката. Днес трябваше да стигнем до стартовата пътека за
планината Дамаванд
и да минем около 4 ч трекинг до хижата.
Да, ама не стана точно така.
Този ден ни предстояха главоболия, ама още не го знаехме
и затова с приповдигнато настроение поехме в желаната посока. С наближаването на Техеран трафикът се превърна в добре познатия „качамак“ от автомобили, а на околовръстното вече бяхме тотално уплътнени отвсякъде.
Внезапно колата пред мен наби спирачки,
аз спрях, този зад мен спря на няколко пръста от задната ни броня, но колата зад него не успя като метна и този зад нас в багажника ни. За щастие бях на спирачката и не докоснах колата пред мен, но този отзад влезе в багажника ни. По принцип имам теглич, който би помогнал, но поради гърбиците, за които споменах по-нагоре в разказа това Пежо 405 беше задигнато и само се хлъзна по теглича за да спре в багажната врата.
Преместихме се вдясно, дойда полиция и започнаха да ми обясняват как зелената карта, която имах и на нея изрично пишеше Иран не важала тук. Трябвало да имам иранска застраховка на фарси. Обяснявам и на виновния и на полицая, че това е международно признат документ, но те не бяха го виждали и това означаваше, че не е валиден. Започнах да се ядосвам, защото още малко щяха да ни изкарат нас виновни. Обърнах му внимание, че виновният е той и е добре да не го забравя.
Звъннахме и в посолството за съвет
Хората откликнаха и ни казаха, че вариантите са два. Или изчезваме след като не сме виновни, или чакаме евентуално застрахователите на виновния да ни платят някаква сума – по предположение 80 – 90 лв. В крайна сметка той ни се примоли да дойдем до офиса на застрахователите, тъй като сме участници в тази тъпа ситуация и трябва да дойдем.
Казаха ни, че до два часа можело да ни обезщетят
Никой не вярваше, но отидохме. Там беше лудница. Опашката от коли излизаше от пункта на близо половин километър. Оказа се, че искат всичките ни документи преведени на фарси и евентуално до два дена ще получим нещо. Решихме да се омитаме, но се оказа, че човека иска да ни вземе протокола от полицията. Имаше само един оригинал, който трябваше и на тях и на нас. Да, ама ние нямахме никаква вина, а и имахме да минаваме граници, където не исках да се обясняваме кой крив и кой прав. Така, че иранците получиха копие, а ние се изнесохме.
Започнаха да негодуват, защото с копие нямало да могат да си вземат парите и решиха да звънят на полицията, която да ни убеждава да останем. Само че ние бяхме загубили достатъчно време вече и се изнизахме по терлици с оригиналния протокол под мишница. Освен пораженията лошото беше, че бяхме загубили ценно време и
изкачването на връх Дамаванд трябваше да отпадне
Така е с ограниченото време. Хубавото беше, че се движехме и продължавахме напред.
Посока – границата със Северен Ирак при град Мариван
Пътят минаваше през кюрдските райони на Иран. Първата интересна случка след това беше в
град Saveh,
където спряхме да заредим с провизии и да обядваме нещо навън. Да ама през Рамадана да намериш отворен ресторант си е предизвикателство, но двама младежи с моторче решиха да ни заведат до може би единствения отворен ресторант в градчето в този момент. Намираше се на другия край на града.
По пътя видяхме разни много интересни архитектурни чудесии, които не можах да определя какви бяха точно и още ме е малко яд, че след това не се върнахме да ги разгледаме и снимаме.
А в ресторанта ни приеха като знатни гости. Комуникацията течеше с помощта на гоогле преводача на един от собствениците на ресторанта. По телевизията в ресторанта даваха нещо за рамадана и хората с досада казаха – „Пфу, пак за рамадана“ като смениха канала. Явно и на тях им е поомръзнало да ги занимават само с това.
Направиха ни ядене за чудо и приказ, сипаха ни черен чай с пръчка канела и накрая казаха, че сме техни гости не трябвало да плащаме. Е, не ни беше удобно така и настояхме та си платихме, но хората бяха чудесни. Искрено ни гледаха с любопитство и често повтаряха нещо от рода на –
„Я, виж ти българи в Saveh“
Разделихме се като приятели, а за из път ни напълниха бутилка с чай, а ние им оставихме пакет български соленки. Колкото по на запад отивахме толкова по-планинско, зелено и красиво ставаше. Последваха градовете Hamedan и Senendej. Много живописен район на Иран се оказа тази част от страната. Това бяха
районите населени с ирански кюрди
На около 150 км от границата решихме да разпънем лагера. Намерихме едно чудесно място до една видимо необитаема къща с чешма и удобно дърво за инсталиране на соларния душ. После се оказа, че само ни се е сторило, че сме го намерили. Тъкмо да се настаним и дойде един човек, който каза да си ходим, така че потеглихме. След още пет минути се разпънахме сред едни поляни с жита. Просторно и приятно местенце. Никой не ни обезпокои.
Нощта тук обаче беше хладна като за тези ширини. Сутринта термометърът показваше 7 градуса.
Продълзаваме с купонджийската обиколка на Влади из остров Корфу. След като огледахме околностите на Кавос, днес ще се изкатерим и до връх Пантократор. Приятно четене:
Вълшебният остров Корфу
купон ли бе да го опишеш, спомен ли бе да го забравиш
Част втора
Ден пети – 27.08.2019 г.
Събуждам се, отивам на закуска. Към 10:00 ч. вече съм при човека, който отдава скутерите под наем. Всеки ден подписвам документ, че ми е даден скутера. Днес ми взема само 20 евро. Искам си по-голяма каска, защото тази от предния ден много ми стяга на главата. Скутерът е същия, бензин си има, защото си оставих малко в резервоара, само дето ги няма едни три километра. Бръмчал си човека малко след мен или на другия ден. Бензиностанциите също ги знам къде са, цените на бензина също – около 1,66 евро.
Само не знам накъде ще карам този път. Но по пътя ще реша.
Карам по червения път – главната магистрала на острова. Наливам си бензин на втората бензиностанция за 3,60 евро и продължавам. Карам до Benitses. Минавам го и след него следвам отклонението наляво към Sinarades и стигам до първия плаж за днес. Оставам за малко на плаж и се връщам.
Вземам скутера и продължавам към
Kontoyialos
Спирам и там, пия една кока кола за 2,50 евро и си гледам морето и плажа. От там малко към вътрешността на острова и по едни чукари нагоре. Пътят е тесен с много отклонения. Време има.
Карам и гледам – тук отклонение за някое село 2 км. Ей сега ще ги бръмна. По пътя натам гледам друго отклонение за друго село – 4 км. И него ще бръмна. И така от село на село и виждам горе на чукара друго село и бръмча натам.
По пътя виждам табела за това село, на която пише,че там има панорамна площадка на 360 градуса. И стигам до нея. Селото се оказа, че е
Pelekas,
ето снимки от там:
Доста баири изкатерих, за да снимам това.
Катеренето на баирите определено си заслужава.
Корфу край Пелекас
Часът е 15:42 ч. Там средновековна крепост и целия остров като на длан – малки села, маслинови горички,зеленина. Гледам, снимам, почивам и продължавам.
Стигам до Glifada
Разглеждам и този плаж. Продължавам със скутера, за да намеря и още един плаж наблизо. С много питане, лутане и ровене в навигацията го намирам, забутан по едни разбити пътища, съвсем близо до Glifada.
Обикалям си остров Корфу.И двете селища на табелките имат много хубав плаж.
Стигам до табелата
Mirtiotissa
и до паркираните на един прашен пясъчен паркинг коли към 16:45 ч. Оставям скутера там. Поглеждам с бинокъла. Долу ниско под едни огромни скали се е сгушил този плаж – Mirtiotissa:
Миртиотиса
Миртиотиса
Плажа на Миртиотиса, за любителите на плаж без дрехи
Слизам до плажа.Тук имаше и нудисти. Водата беше тюркоазено зелена, прозрачна и чиста, без вълни. От морето излизат едни други скали, като бивници на огромно чудовище.Там на една малка каравана продаваха разхладителни напитки и сладолед. Взех си една студена кока кола и се разположих накрая на плажа до скалите.
Но стоях малко, а времето е прекрасно за плаж – имам още да обикалям. Още малко по жълтите и тесни пътища и
стигам до Ermones
И там разгледах. Минава 17:20 ч, време е да се ориентирам към Кавос. Минавам през Vatos, включвам се в червения път – магистрала и следвам табелите за Corfu town.
Към 18:21 ч, по пътя случайно минавам и през
Aqualand,
спирам на един огромен паркинг, за да направя снимка и от там:
Акваленда на Корфу. Случайно минах от тук, но е много скъп билета, от порядъка на 45 евро за два дена.
Поглеждам на касата цените – около 45 евро за три дена мисля,че беше цената. Аквапаркът е голям доста, според информацията, която имам – 125 000 кв.м. Продължавам напред, за да се набутам след малко във вечерния трафик на
Corfu town – главен град и столица на острова
Започва едно лутане за да се оправя там. Гледам на картата няколко пътя, лесна работа, ама се оказва, че единият път води към центъра, другият към летището, а аз търся изхода към Беницес. На първия светофар хващам в посока, която не знам на къде отива. Спирам на една бензиностанция и питам.
Посоката се оказа обратната
Опита се човека да ми обясни накъде да се върна и коя посока да хвана и, че след 4 км трябва да видя нещо, но какво точно не разбрах. Минах ги тези 4 км и се заоглеждах. Друго голямо кръстовище, светофари, задръстване, горещина. И табела за
Беницес
Стигнах до Беницес, погледнах си часовника и прецених времето. От тук за два часа с почивките, средно каране трябва да съм стигнал до Кавос. Разстоянието е около 35 – 40 км, ама много ми се вижда на идване – почти час и половина.
Спирам на Беницес на едно заведение, ям сладолед и фрапе, почивам си и зяпам туристите и хората по другите маси. Само че
на връщане съм си намислил един друг път
А не го знам нито колко е дълъг, нито колко е тесен. И дали е асфалтиран. Знам само че е жълт на картата и с много завои. Та след Moraitika вместо да завия надясно и после по каменния мост над реката наляво, по пътя по който дойдох, аз погледнах навигацията на таблета и реших да продължа направо по жълтите пътища, през Messonghi, Kato Spileo, Agios Dimitrios, да се включа в магистралата при Linia и да завия наляво към Кавос.
Речено-сторено – газ по жълтия път!
Отначало широк и асвалтиран, след малко стана много тесен разбит и с много завои. Баирът нагоре беше също голям, ама съм тръгнал по него. И на един завой пътя се разклонява на още пътчета в няколко посоки до такава степен, че не мога да разбера накъде продължава главния път. Тръгнах направо и минах през едно село (вероятно Kato Spileo, като гледам на картата).
Пътят изведнъж стана селски павиран и широк,
колкото да мина със скутера. Прекрасни малки къщички, но не съм стигал много навътре, защото може да няма място къде да обърна. Върнах се до разклонението в началото на селото и хванах пътя. Оказа се, че посоката е обратна (там пътя прави обратен завой нагоре по чукарите), като се вие змиевидно през планината.
Стигам до върха – прекрасна панорама долу в ниското- и морето и маслиновите горички. Надолу пътя става по-широк и добре асфалтиран, но завоите са все обратни и остри, не може да се кара бързо, защото надолу чукара и скалите не дават усещане за сигурност по завоите.
Слизам долу при селището Linia, излизам на магистралата, завивам наляво и с най-висока възможна скорост
бързам към Кавос,
за да не изпусна вечерята. Е, колко да е бърза – 40-50 км, по-бърза ако е, ще ме отвее вятъра на скутера. Обаче виждам,че ми остава време да се отбия и до още един плаж наоколо. Малко след Marathias завивам наляво и по едни тесни пътища, разклоняващи се на няколко места след около 4 – 5 км, стигам до
малко село – Perivoli,
където също има малък плаж, едно заведение и няколко вилни къщички. Оставям си скутера на малък паркинг и се разхождам наоколо. Наляво по асфалта и покрай морето намирам един голям бетонен камък, на който сядам, похапвам си храната, която си бях вземал от едно заведение по пътя и съм си потопил краката в морето за малко релакс. Връщам се при скутера, вземам го и се прибирам.
Стигам Кавос
малко след 20 ч, оставям го на човека, казвам му, че днес съм ходил до Pelekas, Mirtiotissa, Ermones, AQUALAND и Corfu town и човека се хвана за главата. Вземам си личната карта, казвам, че утре ще го взема пак и си тръгвам.
Прибирам се към хотела, вечерята е започнала и аз с раницата направо сядам. Само си измивам ръцете.
Екскурзоводът като ме видя, дойде при мен да ме пита къде съм ходил и се хвана за главата. Изумих всички. И ме пита дали съм ходил на Пантократор – най-високия връх на острова. По пътя имало отклонения към исторически места, отбелязани с кафяви табели. Било голяма атракция да се качи човек със скутер до там. Имало път, даже ми го показа на картата, която винаги си нося в мен навсякъде, горе-долу къде се намира. И аз да взема да се навия за другия ден.
Още след вечеря разгледах картата, навигацията си в таблета, записах си на един лист след кое селище е отклонението, какви табели да гледам и т.н. И прецених че за едни три часа от Кавос може и да стигна до Пантократор на другия ден. Знам колко е до Керкира – столицата, виждам колко още има до Dassia, Ipsos и между Ipsos и Barbati е отклонението наляво по червения път (което предполага, че е широк и асвалтиран). От там през Spartilas, после по жълтите пътища надясно през Strinilas, после пак надясно през Petalia и на Moni Pantokrator, където и жълтия път свършва. Но за това на другия ден.
Сега е време за малко сън до към полунощ и после по барове и дискотеки. Всяка нощ е различно.
Полунощ минава, събуждам се, обличам се
и отивам да видя къде ще ме отведе купона тази нощ. Вече всички тука ме познават, младежите същите, които съм виждал и предните вечери, само че и тази нощ ги срещам по различни барове.
Различно напушени, различно надрусани
Както казваше един човек от групата, първо се надрусваш с дрога, после се натряскваш с алкохол. Танцуващи по пътя младежи, забавно облечени. Имаше един мъж на средна възраст, облечен с бяла нощница и с бебешка шапка с дантелена периферия за сън на главата отпреди 30 години,когато са били модерни. Един младеж вдигнал и двете си ръце нагоре, в едната държи коктейл, в другата бира и ми се усмихва. Защо пък да не го прегърна. И вече сме приятели.
Оставам в един бар да пия бира. Седя си на бара и гледам кой как танцува.
Една кака се върти на пилона,
после идва на бара да си вземе балон. Изсмуква и него. След малко започва да ме сочи с пръст и да ми говори нещо на английски, от което аз нищо не разбирам. Слага си ръцете на кръста, следва една дълга нервна тирада от английска реч, сочи ме с пръст и продължава да приказва. Аз недоумявам какво се случва. После тя отива при нейната си компания от младежи, гледа към мен, сочи ме с пръст и им говори нещо. После пак идва към мен, пак ме сочи с пръст и продължава да ми говори на английски. Аз само казвам, че нищо не разбирам. Sorry,baby. D`ontspeakeenglish.
Аз гледам умно, а тя – нервно
Младежите се опитват да я успокоят, тя нервничи, аз недоумявам. И си мисля сега добре де, незнам какво ми говори, може пък да си е помислила, че съм я загледал, докато танцува. Ами ако ме набият тези младежи, нейни приятели? Няма да ме е яд, че ще ме набият, яд ще ме е, че няма да знам защо? Изпиха си питиетата и се поведоха надолу по пътя. Заклатиха се, след като се насмукали с поредния коктейл.
Постоях още малко и решавам да се прибирам
А точно срещу моята пресечка за хотела , само че от към плажа има един голям хотел, където в последната вечер ще бъда на парти в басейна. И решавам да се разходя да видя там какво има покрай бара. Стигам до морето и чувам младежки викове и приказки от към морето. Поглеждам в морето и виждам около
десетина младежи и момичета голи-голенички
навътре в морето малко след дървеното мостче.Тъкмо излизат. Без дрехи, без бански, даже превъзбудени. Поглеждам по шезлонгите наоколо, никъде не виждам дрехи. Дали пък няма голо пари на този басейн. Хм, я да видим. Излизат от морето и тръгват по плажа.
И аз, както съм се насмукал с два коктейла и една бира, тръгвам след тях, да видя къде са им дрехите. Вървя тихо след тях. Минават този хотел, следващия до него и завиват към една малка едноетажна къща на самия плаж. Отпред една огромна тераса, оградена с жив плет – някакви декоративни храсти. И всичките младежи, голи голенички през живия плет, през храстите и се набутаха в тази стая. Интересен начин за среднощно забавление. Връщам се на пътя, изяждам по един гирос от близко заведение и се прибирам.
Време е за сън.
Ден шести – 28.08.2019г.
Бързам да закуся, за да мога да тръгна със скутера по-рано
за връх Пантократор
Плащам 20 евро, каската на главата и вече съм на път. До Керкира, столицата пътя го знам, смело напред. В началото на пътя има едно селище Argirades, доста оживено и през него пътя минава малко на баир и с много завои. Там – малко по-бавно.
В посока към Moraitika има един тунел, който е горе-долу на половината на пътя.
Спирам малко преди
Керкира,
да погледам кацащите самолети, пия една кока кола и продължавам. Стигам до столицата, трафика оживен, светофари, кръстовища, не знам накъде.
И много бързо си изработвам схема: Знам, че следвам посоката за Kontokali и Dassia, и стигна ли до там, вече ще се оправя и сам. Но не знам къде да завия на първото кръстовище. Свети червено, трафикът спира, тръгва след малко, докато ми дойде реда до светофарите, пак светнало червено и така.
Та, спирам аз зад колата пред мен, ама от дясната страна. Другите скутери минават покрай мен отляво и се измушват между колите. Някои са с каски на главите, други – не. Аз се оглеждам за скутер със сам човек и без каска (за да може да му махна със знак за помощ и той да може да ме чуе какво го питам.). А и да има къде да спре до мен, докато тръгне трафика. Минава един такъв, махам му, той спира до мен, аз го
питам за пътя към Kontokali и Dassia,
а той ми дава знак да карам след него. Стигаме до светофарите светва зелено, той напред и наляво, аз след него и малко след това той зави по един много тесен еднопосочен път надясно. Ами сега? Аз направо ли трябва по магистралата или надясно след него? Намалявам, поглеждам в пресечката, където той зави и той ми маха с ръка, да карам след него. Завивам аз, след малко друго кръстовище. Той ми дава знак да карам наляво, а той завива надясно.
Ето ме на правилния път. Все покрай морето. Първо
минах Kontokali,
малко по нататък реших да излезя от магистралата, мислейки, че съм наближил набелязаната отбивка. Гледам в навигацията на таблета и виждам, че имам още път. Излизам пак на магистралата и продължавам.
Минавам и Dassia,
тук някъде спирам да напълня резервоара на скутера догоре, защото не се знае по чукарите как ще се оправя, минавам и Ипсос и вече се оглеждам за
отбивката за Spartilas
Не след дълго към 12:40 ч. на един баир виждам една голяма табела Spartilas. Завивамналяво, минавам няколко завоя и спирам да погледна в таблета.
Уцелил съм правилния път:
Към Спартилас
Стигам до още едно разклонение по-нагоре за
Strinilas
Стринилас
Часът е 13:05 ч. завивам надясно, където виждам табела – до Strinilas – 6 км, а до Panтokrator – 12 км.
По баирите към Пантократор
Че аз почти съм стигнал – нагоре по чукарите по тесен асфалтов път сред камънаци и маслинови горички.
Още малко по- нагоре виждам друго
отклонение надясно за Petalia и Moni Pantokrator
Вече върха се вижда в далечината.
Връх Пантократор
И антените на върха. Виждам също и велосипедисти да се връщат оттам. Приближавам още малко и виждам и колите горе на върха. Значи може да се отиде и с кола.
Но последните 300 – 400 метра стават много трудни
Пътят се вие змиевидно по ската на планината. И асфалта свършва. Остава един надран бетон на улейчета и гърбици през една педя. От склона горе се рони чакъл и трошен камък, които правят скутера неустойчив на завоите. Карам много бавно, колкото да не падна от него. Дали ще издържи горкия скутер до горе или да го оставям и да ходя пеша? Ще го помъча още малко, дано издържи. Още един завой, още един и ето ме на върха.
Връх Пантократор
В 13:22 ч. на обед вече съм тук – на върха:
Последните 600 метра, пътя е надран бетон,цяло чудо е ,че не се разпадна скутера
Ето ме на връх Пантократор на остров Корфу
На връх Пантократор има заведение,магазин за сувенири и прекрасна гледка към Албания
И скутера геройски паркиран там:
Горе има заведение с прекрасна гледка. Вадя бинокъла и гледам:
От връх Пантократор
От връх Пантократор
През морето от другата страна се вижда голям град с много панелни блокове. Разглеждам всичко наоколо на 360 градуса – последните чукари на острова. Чукари, виещи се пътища, планински, трудно проходими. Питам в заведението, кой град виждам от другата страна и ми казват, че това е албанска територия (най-вероятно става дума за Саранда в Албания – бел.Ст.)
Karousades, , 490 81, GR
Пия по едно газирано на върха, правя снимки и тръгвам на обратно. По пътя надолу настигам един колоездач с екипировка. Минавам го. Този път съм решил да не се връщам по същия път. Следвам
пътя надолу към Petalia, отбивката за Lafki
и слизам надолу:
Малко преди Acharavi,
спирам пред една табела да направя снимка. На табелата пише Petalia – 10 км (по които съм слязъл) и Lafki – 2 км, което току- що съм минал:
Към Лафки
Минавам през още няколко по-малки села с много малки и кокетни къщички, сякаш останали във времето 100 години назад:
Село на остров Корфу
Село на остров Корфу
Излизам на морето при
Acharavi
към 15:12 ч:
Със скутера много бързо минавам малки разстояния. Разглеждам и него и вече уморен, спирам на плажа, оставям скутера и отивам да си потърся храна.
Влизам в едно заведение, питам за пържени картофи за вкъщи и човека ми казва, че след 10 минути ще са готови. Прекрасно, тъкмо ще разгледам наоколо и ще направя снимки. Излизам и виждам велосипедиста, когото подминах на слизане и той вече е тук на плажа.
Сядам пак на заведението и си чакам картофите. На съседната маса един човек ме заговаря и ме пита къде съм отседнал (с жестове показва поза за сън). Аз му казвам Кавос и той започва да се кръсти и да се моли.
– Кавос – казва с недоумяващ глас.
–Да, казвам – вземам картофите и тръгвам.
Времето напредва, чакат ме поне три часа път. Това са повече от 70 км. А и не се знае по какви пътища ще карам и къде още ще реша да се отбия за по малко. Я, то Roda било съвсем на близо. И там ще се отбия.
По крайбрежната улица натам и насам, снимки под палмите и към морето. Хванах единия от червените пътища, покарах малко, видях отбивка и за Сидари.Тръгнах и по нея. Карах, карах, видях и табела, повече от 5 – 6 км, не исках да рискувам, защото после още толкова и на обратно. Пътя който хванах на обратно се оказа, че минава малко през планината и покрай една кариера от където се носи пясък и пепел във въздуха. Завои, стеснен път, светофари спират насрещния трафик. Стигам до Chorepiskopi и вече виждам табелите за Керкира. На
Керкира
бях към 17:15 ч, пак следва лутането в следобедния трафик, с голям зор нацелих пътя, който ми трябва с много лутане, спиране и ръкомахане. Към 18 ч вече бях там, от където се виждат кацащите самолети. Има заведение там. Реших,че мога да си направя 20 минути почивка.
По-натам,
малко след Мораитика
пак спрях на едно кокетно заведение с прекрасна гледка. Изпих едно прекрасно фрапе. И от там по вече познатия път буквално минути,преди да се наложи да паля фаровете се добрах до Кавос, за да оставя скутера. Казвам на човека, че много се уморих днес, че нагоре съм качил Пантократор, а надолу съм ходил до Ахарави и Рода и той пак се хвана за главата и ми казва, че и скутера се е уморил.
За днес – толкова, пак закъснявам за вечеря,
пак всичко набързо, вечеря. Този път си вземам останалата от вечерята минерална вода, за да си имам за другия ден.
През нощта пак излизам цяла нощ по барове, купони,
запознаване с нови приятели, испанци едни се запознах на един бар. Едно много хубаво момче, то ми иска цигара, защо пък да не му дам, пушехме заедно, стискаме си ръцете и вече сме приятели. След малко пак дойде, още една цигара, защо пък не и така, забавлявах се прекрасно.
Минах и покрай дискотеката на Атлантис – тази вечер няма пяна парти, но входа е 20 евро, а беше минал 03:15 ч, а тя скоро ще затвори (затваря към 04:30 ч). За тази дискотека си бях намислил пак в последната вечер, да отида към полунощ.
Прибирам се, време е за сън, а на другия ден мисля пак да бръмча със скутера само че този път съвсем наблизо.
Ден седми – 29.08.2019 г.
Започвамс една бърза закуска и отново със скутера. В този последен ден ще обикалям съвсем наблизо, за да имам повече време за плаж и почивка.
Прегъвам картата на четири и си очертавам маршрута, който остава да разгледам – най-далеч до линията ISSOS (от едната страна) и Boukaris от другата страна на острова.
Започвам със Santa Barbara
Малко преди това спирам на едно заведение, за да погледна в таблета дали няма нещо друго за гледане към някой плаж. И когато решавам да тръгна, виждам,че не мога да запаля. Нещо стана. Но какво – не знам: паля, не става, пак пробвам, пак не става. Бензин има, сложих в началото на първата бензиностанция. Ами сега?
Оглеждам се наоколо и моля някой от заведението, които ме гледат, да ми помогне. Излезе един човек, зае се със запалването и успя да го запали. Може би съм го задавил, не разбрах, (запомних една от думите, които изприказва и после питах какво означава „Brosta“ отпред, пред) така се учи език. И сега всеки път, когато спирам за малко, гледам да не го гася или поне когато наоколо няма никой. Все пак за по-голяма сигурност, ако стане нещо, загубя се или се блъсна някъде, за да могат да ме намерят, на ключа на скутера е написан номера на телефона на човека, който ми го е дал. Продължавам.
Санта Барбара
е съвсем наблизо преди един голям магазин (градински център или нещо подобно) наляво, около 5 км. Изминавам ги и тогава се сещам, че аз тук вече съм бил. Но защо пък да не остана пак.
Спирам пред едно от заведенията, оставям скутера, каската върху него и отивам на плаж. На края наляво, плаж широк, няма никой. Даже на едно място имаше прорязан път през ската на един чукар, по който може да се мине с високопроходим мотор, както видях един човек да бръмчи с мотора нагоре. Останах на плажа около час. Самолети прелитат над мен, много ниско, в очакване на летището на Керкира.
Връщам се към скутера и виждам, че един джип спрял така, че да не мога да изляза. Ами сега? Е, ще пия едно фрапе и ще чакам. Заедно с фрапето идва и голяма кана с вода. Прекрасно, тъкмо да си заредя и таблета.
Мина още час, но от човека с джипа няма и помен. Гледам от тук, гледам оттам, не става. Гледам два бели скутера зад моя, ако се преместят 5 метра по-назад, минавам. Но не смея да ги местя сам. От другата страна има тротоар, ама една педя висок. Пробвам да кача скутера там, тежи. Мислих мислих и включих на стартер и започнах да бибиткам. Заобръщаха се хората от заведението да видят какво става. Излезе един човек, пробва и той да качи скутера на тротоара, ама и за него тежи. Гледа, гледа, пък ми поиска ключа за скутера. Не вярвам да избяга с него. Не са такива хората тук. Дадох му го, запали, качи се, тръгна леко между джиповете, разбута с двете си ръце страничните им огледала да се приберат и ми го изкара. Готов съм. Благодарности и тръгвам.
От там отивам от другата страна на острова, за да разгледам и Lefkimmi Bay. То е един залив между Notos и Alikies. Започвам от
Alikies
Molos не можах да го намеря, залутан някъде между вилните зони. Гледам на картата, няма как да се загубя. Виждах табелите за Molos, стигах до някакви малки плажчета, но като питах, не бил този, а някой друг. Тук има малки пътчета през едни гори, през едни вилни зони, къщички, хотелчета. Търсейки плажа съм влязъл в един частен двор, разграден от към пътя и заграден откъм морето. Стигнах до едно куче, което се размърда, като ме видя. От село на село, по тесните пътища, следвам брега на морето. Стигам до Notos и Petrini. Продължавам чак до
Boukaris
Букари
През едни горички, тихи места и тесни пътища. Изкачване, спускане. Стигам до разклона за Месонги. Почти стигам до него, докато излзя на магистралата. Хващам пътя към Кавос. Но виждам, че имам още време за още един плаж. И се отбивам на разклона за
Bouka beach,
малко преди пристанището на Лефкими наляво.
Пак по други тесни пътища, покрай един канал в едно село с много красива църква:
Църква
И надолу без посока, все някъде ще излезя на морето през вилните зони наоколо. Красиви села, зеленина, заведения. Малко по-късно стигам и на плажа Bouka beach към 16:12 ч.:
Плажът Бука, до един ръкав на един канал, близо до Кавос
Плажът Бука
Похапвам картофки и една кока кола, на фона на прекрасни сламени чадърчета и гръцка музика. Покрай пътя гледам канала, по него лодки, а канала излиза на морето. Слизам, разглеждам, прекрасни места за плаж и почивка. Правя снимки и продължавам към Кавос. Отивам чак на самото пристанище на
Лефкими
От там се виждат малки плажчета съвсем наблизо. Хващам един тесен път точно зад пристанището, наляво и спирам там, където имаше спрели и други скутери. Още малко време за плаж. Прекрасен следобед. Тук мога да остана и до по-късно, защото Кавос ми е само на 10– 15 минути от тук.
Прибирам се заедно със залеза на слънцето. Оставям скутера, казвам, че повече няма да ми трябва и благодаря на човека.
Време е за вечеря, след нея
кратка почивка до полунощ и отново на дискотека
Тази нощ отново ще посетя дискотека Атлантис, само че малко след полунощ, защото входа е 20 евро, а да мога да остана до към 5, докато затвори. И така една бира на един бар преди това и гледам танцуващите младежи. О, колко забавно – гледам, двама младежи танцуват. Единият държи в едната ръка коктейл, в другата – цигара. Другият държи в едната ръка балон, а в другата коктейл. Танцуват си и този с цигарата неволно гръмна балона с райския газ на другия. И ходи да му купува нов. Много интересно се забавляват. И
останалата нощ отивам в дискотека Атлантис
Незабравим купон. На един стол седи една кака и продава балони с райски газ. Около нея младежи, готови да опитат. Малко по-късно всеки е насмукан с алкохол и натряскан с райски газ. Никой не знае къде е и накъде се върти земята. Започва едно викане, едно тропане по дървения дансинг, едно друсане в безконечни ритми на световни хитове. Падат тениски и младежи. Качва се една кака на бар-плота, опитва се да танцува, залита, пада, помита стола зад нея и се търкулва на земята.
Ако имах възможност, щях да направя най-смешните клипове тук. Едни младежи се качили на едно буре и танцуват. Единият ми подава ръка и след миг и аз съм там и част от купона. Той танцува и аз повтарям след него. Накрая си стискаме ръцете, прегръщаме се и ставаме приятели. Така е тук. Всеки знае за какво е дошъл – да се забавлява. И така до към 04:45 ч, когато дискотеката затваря. Светват лампите – по земята сламки, чаши, коктейли, всичко лепне, постепенно музиката намалява, хората също и аз си тръгвам. За малко сън в очакване на последния ден от тази почивка. А къде ще отидем на другият ден, ще разберете следващият път.
Очаквайте продължението Автор: Владимир Георгиев Снимки: авторът
Странни времена. Преди няколко дни децата участваха отдалечено в празненство за рожден ден, май им беше за първи път. Разрешавали са загадки в онлайн ескейп стая.
Все се чудех преди време как би изглеждал един изцяло онлайн купон, а ето че сега необходимостта сама ни показва. Не е същото като да си на едно място с всички други, най-малкото защото наживо комуникацията е едновременно многопосочна, докато във видео среща по-трудно обръщаш внимание какво прави всеки един, по-уморяващо е някак. Не казвам, че не може и явно действителността би ме опровергала с всички тези детски онлайн рождени дни, но все пак в срещата наживо всичко се случва заедно, тук-и-сегато е физически общо. А физическата действителност е нещото, на което най-често се опираме като общо, виртуалното е усещане, а физическото е преживяване. Много често най-стабилното общо може да е точно това, което се гради върху физическото заемане на място в света. Само физически можем да настояваме, докато разсъдъкът ни се умори, че това тук и това сега е точно наше и ничие друго. Във виртуалното всичко може да се размива по-лесно, може би затова срещите онлайн, колкото и полезни, спестяващи време и нерви да са, не могат да заменят бирата с приятели. Или купон за рожден ден с истинско парче торта, отрязано от една цяла обща торта. Хм… и това ви го казва човек, който всеки ден работи с онлайн видео срещи. ;)
Та детските онлайн рождени дни. Странна работа са те. Но да ви кажа, по-добро от физическия, офлайн, тук-и-сега рожден ден на все по-порастващия ни син няма.
Светли официално стана тийнейджър. Опита да се чуе с някои деца онлайн, не знам дали и доколко е успял, но най-важното е, че прекарахме един много дълъг уикенд, дълъг Великден и дълъг рожден ден на Светлин все вкъщи – с вкусотиите на мама, с игри на филми, отделно с филми и с игри на 0AD и AOE. Май успях да покажа на момчетата очарованието на класиката на RTS игрите. Станаха по-добри от мен на 0AD, но на Age ще има да ме догонват, та малко ли часове съм “тренирал” навремето? Нещо не успяваме да подкараме LAN игра под Linux с Wine… играта си тръгва, има и DirectPlay и прави мрежова игра, но другите в LAN-а не я виждат.
Важното е, че е весело и приятно. В тази тотална блокада нямаше как да се подготвим с подаръци – масово затвориха магазините, а онлайн поръчките, които опитахме, още се бавят и явно предметните подаръци ще бъдат “на патеричка”. Но нищо. ;)
Честит рожден ден, Светко! Да си жив и здрав и голям да пораснеш!
С Цветан продължаваме да изследваме крепостта на рицарите-хоспиталиери Акра в днешния изралески гард Акко. Началото беше преди няколко месеца. Приятно четене:
От Хайфа до Акко (Акра), Израел
част втора
Още из Цитаделата на рицарите–хоспиталиери
Излизаме навън на светло на пазара..
Акко. Джамията на Ахмед ел Джазар
Джамията на Ахмед ел Джазар (Касапинът). В нея се пазят 3 косъма от брадата на Мохамед.
Срещу джамията е
галерията Окаши,
която е включена в комбинирания ни билет.
Акко. Модерно изкуство от галерията Окаши.
Покритият турски пазар
Покритият турски пазар е още безлюден рано сутринта, докато все още търсим къде е входът на тайния подземен
Тунел на рицарите на храма (Templar tunnel)
Тунел на рицарите на храма (Templar tunnel) )
Рицарите попадали в тунела като се спускали по въже в кладенец. Днес входът на подземния тунел е удобен за туристите: стълба през дюкянче за сувенири.
Внимание: тунелът има нисък участък дълъг 50 м, през който трябва да вървиш леко приведен. Опитът от събуждането ми тази сутрин се оказа полезен за мен и главата ми оцеля този път! Но за хора, които страдат от клаустрофобия, не се препоръчва тази разходка в подземния тунел дълъг 350 м. За инвалиди на количка няма проблем – пътят е осветен, гладък, равен и застлан с дъски. Тази разходка добави още един незабравим спомен за мен, както преминаването през корабен тунел в двойното му дъно или през тунела в Хеопсовата пирамида.
Тунелът на рицарите на храма
Тунелът бил 2/3 запушен с пръст и бе открит наскоро при разкопките в цитаделата. Той започва от ъгъла на Хана ал Умдан и стига до пристанищния фар в квартала на рицарите на храма.
Старият турски фар
Напускаме прохладния тунел и излизаме на светло край стария турски фари си тръгваме обратно по приморската алея, която минава по крепостните стени.
Южната морска стена
Морската стена
Морските крепостни стени и католическата църква на Св.Йоан Кръстител
Акко.Старият град.
Сен-Жан д’Акр
е бил поделен на квартали между участниците в обсадата през 1191 година: хопиталиери, тамплиери, тевтонски рицари, генуезци, пизанци и венецианци. Всеки отделен квартал можел да води независима отбрана.
Портата към венецианския квартал
Портата към венецианския квартал е увенчана с герба – лъвът на Сан Марко.
Сен-Жан д’Акр имал три отделни пристанища: пизанско, венецианско и генуезко.
Пизанското пристанище
Венецианското пристанище
Венецианското пристанище с Часовниковата кула и джамията на Синан паша
Обсадата на Акра
Акра, 1291 – Султанът на Египет Халил-ал-Ашраф-ал-Калун обсажда Акра с 92 обсадни машини, от които 4 гигански камнемета с облужващ персонал от 20 човека, които предизвиквали свещен ужас в защитниците. Хоспиталиерите са максимум 500 души и те поемат само част от отбраната
Обсадата на Акра, Светите земи
Акра, 1291 г. Маршалът на хоспиталиерите Matthieu de Clermont защитава пробива в стената при обсадата на Акра, картина от Dominique Papety (1815–49 г.) във Версай. Мамелюците превземат и разрушават града, а хоспиталиерите са принудени да се оттеглят в Кипър.
Останки от Акра
1291 г. Тогава е краят на Йерусалимското кралство и на Акра като столица на кръстоносците.
Акра. От старата столица с къщи на 4 ката остават само спомени и рисунки в хрониките
Вече сме огладнели и се оглеждаме къде да хапнем.
Хан ел-Умдан (Хан на колоните)
Насреща е
Хан ел-Умдан (Хан на колоните)
Той е получил името си от гранитните и порфирни колони които Ахмед ел Джазар е взел от Цезарея за да построи този хан на мястото на Доминиканския манастир на кръстоносците. Това е кервансарай: долу първия етаж е за стоката и камилите, а на втория са стаите на търговците. Часовникът над северния вход е издигнат за юбилея на султан Абдул Хамид в 1906 г. Аха тук на кюшето (ъгъла) дюкана срещу хана има навалица от клиенти, което означава, че трябва да има вкусен фалафел и хумус.
„Make hummus not war!” Това e актуалния лозунг тук в Святата земя за палестинци и изрелци.
Питка с фалафел и кола, това е нашия обяд, както и на отбора от млади футболни надежди.
Питка с фалафел и кола, това е нашия обяд, както и на отбора от млади футболни надежди.
Фарът
Уви , не останахме да видим запален романтичният фар на фона на новият еврейски град Акко, а продължихме обратно с влака към Хайфа. Една дама на руски любезно ни упътва кой номер градски автобус (№23 или 110) да вземем с RAV картата за да стигнем до входа на Бахайските градини в Хайфа.
Внимание: в Акко също има малки Бахайски градини, но те не са така прекрасни и известни като в Хайфа.
Хайфа
Автобусът спира пред подлеза към терасите на
Бахайските градини
Бахайски градини
Проверихме в сайта: вчера те бяха затворени. Слава Богу! Днес е отворен този участък в дясно. Другите участъци се подготвят за посетителите. Входът е безплатен.
До Бахайския храм днес нямаме достъп
В Бахайските градини
Напускаме тази райска градина,
подържана във възхитително състояние с любов от бахайските поклоници. У нас имаме също малка бахайска градина.Това е „Ботаническата градина“ в Балчик в двореца на румънската кралица Мария, която тайно е изповядала тази религия.
Връщаме в германския хостел, взимаме си багажа и се качваме в 4 часа на влака за Йерусалим.
В 11 часа преминахме директно през граничния пункт „300“ без никаква гранична проверка?! В 11:30 часа вечерта спокойно заспахме в нашите ясли във Витлеем.
Боже пази България, Израел и Палестина!
Писа грешния рицар-хоспиталиер Цветан фон Плевен, Пасха, лето 2019
Правописът на това съществително име и формата му за мн.ч. не са нормирани. Съветваме ви да пишете подкасти – по следните причини: а) огромното мнозинство многосрични съществителни имена от мъжки род в българския език образуват мн.ч. с окончание -и; б) употребява се по-често от подкастове. Думата е заета от английски – podcast. Едно от предимствата […]
Правописът на това съчетание не е изрично нормиран. Съветваме ви да го пишете разделно – ден днешен, тъй като няма правило, въз основа на което да се пише полуслято (с тире). И до ден днешен замъкът е все така красив и величествен. Владислав Иванов призна, че до ден днешен му е тежко за решението да […]
Публикувана е оценката на Репортери без граници за 2020 – 2020 World Press Freedom Index. Класацията се оглавява от Норвегия, Финландия, Дания и Швеция.
“В Южна Европа е много активен кръстоносният поход на властите срещу медиите. В България, която остава на най-ниската позиция в района, опитът на ръководството на общественото радио да свали от ефир опитната журналистка и критик на правителството Силвия Великова изтъкна липсата на независимост на обществените медии в страната и хватката на някои политически лидери над редакционната им политика.”
В цяла Централна и Източна Европа журналистиката в ефира е подкопавана от постоянните атаки на правителствата срещу редакционната независимост на обществените медии.Примери са БНР в България (111-то място), TVP в Полша (-3 до 62-ро място) и RTVSв Словакия (+22 до 33-то място).
А конкретната оценка за държавата България тази година се основава на факти като натиска върху БНР, уволненията в Нова телевизия, проправителствената БНТ по времето на Кошлуков, олигархизацията, тормоза върху независимите медии. С помощта на европейски пари правителството в страната си купува лоялна журналистика. Най-известното въплъщение на това ненормално състояние е Делян Пеевски.
България
Черната овца на Европейския съюз
Въпреки нарастващия международен натиск, свободата на медиите в България не се подобри през 2019 г. Ръководството на Българското национално радио (БНР) се опита да уволни известната журналистка Силвия Великова през септември 2019 г. През 2019 г. двете най-популярни медийни групи в България – NOVA Broadcasting Group и BTV Media Group промениха собствеността. Скоро след сделкатата за Нова разследващите репортери Миролюба Бенатова и Генка Шикерова бяха принудени да напуснат. Редакционната политика на БНТ се промени от неутрална към проправителствена след назначаването на нов генерален директор. Корупцията и тайните споразумения между медии, политици и олигарси са широко разпространени в България. Най-известното въплъщение на това ненормално състояние е Делян Пеевски, който привидно притежава два вестника (Телеграф и Монитор), но също така контролира телевизионен канал (Канал 3), новинарски уебсайтове и голяма част от разпространението на печатни медии. Правителството продължава да разпределя финансиране от ЕС и обществени ресурси за медиите при пълна липса на прозрачност, което насърчава получателите към проправителствено отразяване или към въздържане да отразяват някои проблематични теми. В същото време съдебният тормоз върху независими медии като групата Икономедиа и Бивол продължи да се увеличава.
Това казва RSF, сега интересно е да се проследи какво казва Нова телевизия:
България попада между Етиопия и Мали
Влошаване на свободата на медиите по света констатират от организацията “Репортери без граници”. Враждебното отношение и дори омразата към журналистите, изразявана от политическите лидери, прераства в по-чести и по-сериозни действия на насилие, посочва годишният доклад.
В класацията, която обхваща 180 страни, България остава на 111-о място. От „Репортери без граници” отбелязват за нашата страна, че тайните споразумения между медиите, политиците и олигарсите са изключително разпространени.
Увеличава се и съдебният тормоз, спрямо независими медии, както и натискът върху разследващите журналисти.
България попада между Етиопия и Мали, а далеч пред нас в класацията са съседите ни Румъния – на 47-о място, Гърция – на 65-то, Сърбия – на 90-то. На първите три места се нареждат Норвегия, Финландия и Швеция.
Разбрахте ли нещо за уволнените журналисти от Нова и за въплъщението Пеевски?
А сега за разликата между БНТ и БНР:
Търсачката в сайта на БНТ при търсене на “111” дава последен резултат “111 депутати подкрепиха избора на Емил Димитров за екоминистър”.
При търсене на “репортери без граници” последна новина е “Борисов се среща с Репортери без граници” – 2019 г.
БНР публикува на сайта си следното:
Пандемията от коронавирус засилва заплахата за свободата на словото по света, а авторитарни държави като Китай и Иран възпрепятстват информация за разпространението на болестта. Това посочва ежегодният доклад на базираната в Париж организация “Репортери без граници”.
България си запазва 111-о място в списъка от 180 държави.
В доклада се посочва, че пандемията е насърчила някои режими да се възползват от факта, че хората са в шок и са наложени мерки, които не биха били приети в нормално време. В класацията на Репортери без граница за състоянието на медиите в държавите има големи размествания в сравнение с миналата година.
Все още Скандинавските държави са начело на списъка с най-свободните медии, а изолирани държави като Туркменистан и Северна Корея за на дъното. Китай и Иран са съответно на 177-мо и 173-то място и са обвинени в налагане на цензура за разпространението на коронавируса.
В частта от доклада за нашата държава, озаглавена “Черната овца на ЕС” се посочва, че състоянието на медиите не се е подобрило въпреки големия международен натиск. Посочва се опитът за временно отстраняване на Силвия Великова от ефира на програма “Хоризонт”, принуждаването на журналисти от Нова ТВ да напуснат, а за Българската национална телевизия е записано, че редакционната политика се е променила от неутрална към проправителствена. България остава последна в Евросъюза в класацията. От европейските държави в списъка на “Репортери без граници” след България се нареждат единствено Русия, Беларус и Турция.
БНТ засега потвърждава написаното в доклада на RSF. Сами изберете от кого да се информирате.
С Ирина днес ще тръгнем на една обиколка из Швабско в буквален смисъл – т.к.местните обитатели на германската провинция Баден-Вюртемберг са именно швабите (а не баварците или саксонците). Като за начало ще отидем в любимия на Кадир Кадир град Баден-Баден а после ще се отправим към Бюл.
Приятно четене:
Баден-Баден и Бюл
част първа на
Германия – област Баден Вюртемберг и Страсбург
Здравейте!
Нашето пътуване до Баден-Баден и Страсбург вече мина, много ни хареса и искам да споделя малко практична информация. Пиша материалите си по начин, който на мен би ми харесало да намеря информация, когато си организирам самостоятелно пътуване – най-общо за организацията, ориентировъчни цени, кратка информация за забележителности, начина за предвижване от град в град. Използвам единствено обществения транспорт, не кола под наем. И още едно уточнение: с little English . Проучвам детайлно всичко, транспорт, разписание, цени, алтернативни маршрути,забележителности, входове за музеите и там, където е възможно, закупувам онлайн билети. Знаейки цялата тази информация, лесно мога да попитам, какво търся и къде да го намеря. Много искам да мотивирам хора , които желаят да пътуват, но се страхуват, че не говорят добре английски. Подготовката изисква месеци време наред.
При моите пътувания с нискотарифните авиокомпании Wizzair and Ryaner винаги отсядам в хотел, намиращ се в града, където пристигаме. В случая използвахме Баден Баден като начална точка за посещение на съседните градове: Буул, Фрайбург, Хайделберг, Страсбург.
Относно хотела, по общото мнение на работещи българи в Баден Баден, хотелите са много скъпи. По-надолу в пътеписа предлагам един по- евтин вариант.
Авиокомпания Ryanair пусна евтини билети по 10 евро в посока до Карлсруе.Приключението започна на 12 до 19 февруари 2020 г., дни преди да се разрази COVID – 19 в Европа. Беше си малко рисковано, но все още нямаше случаи на заболели в Европа и всички пътувания бяха разрешени. Имахме 8 нощувки в Баден-Баден. Използвахме за транспорт основно регионалните влакове, градските трамваи и автобуси.
От летището до гарата на Баден-Баден
има автобус с номер 285. Спирката се намира вляво от изход пристигащи. Билетчето е 3,40 евро на човек в посока и може да се закупи от автомат на спирката или от водача на автобуса.
От гарата на Баден-Баден до градчето може да се използват различни номера автобуси от градската мрежа . Най -удобен е автобус номер 201. Автобусът минава през центъра на града и интервала му на движение е през 10-15 минути. Билетчето в посока на човек е 2,60 евро и се купува от водача на автобуса.
Баден- Баден – град с ненадминат лукс и елегантност
Благодарение на мекия си климат и горещите извори, Баден- Баден е един от най-известните СПА курорти в света. Няма пътуване до красивия Баден-Баден, което да е пълно, без да се впуска в прекрасните си минерални извори, традиция, която съществува от Римско време.
Баден-Баден
Бани Каракала
Центърът за къпане и терапия с площ от 4000 квадратни метра в СПА център Caracalla включва два кръгли басейна и голям централен фонтан, както и горещи и студени скални маси, джакузи, плувни басейни, сауни, текущ канал и водни струи, от която водата се издига при температури от 69 градуса по Целзий.
Бани Каракала
Цената за 3 часа е 20 евро.
През уикенда е пълно с хора от Германия, Франция и Швейцария, които идват още от петък.
Бани Каракала
И тук искам да ви разкажа за
забавна ситуация, случила се с мен в Бани Каракала
След като обиколих всички процедури, които се предлагаха, установих , че липсва сауна. Най–накрая я открих. На руски, английски и немски пишеше „Римска сауна“ без никакво друго указание. Изкачих се по витите стълби, чекирах се с гривната, която ми бяха сложили при влизането ми в СПА центъра и влязох в предверието на сауната. Изненадата ми беше пълна, като видях че спокойно се разхождаха голи мъже и жени. Прочетох на една от табелите на руски език „Без одежди“. През глава побегнах обратно – голям майтап. И накрая, при излизането ми от СПА- то, трябваше да платя 5 евро за сауна и 3 евро за кафе. За кафето знаех, че се плаща на изхода, но за сауната никъде не пишеше, че е платена. Поспорих малко с служителката казах и „only coffeе“ а тя „сауна, сауна“. Чак тогава се усетих, че сауната е платена.
Baden-Baden, Baden-Württemberg, 76534, DE
Старият град на Баден-Баден
В старият град на Баден-Баден има много полезни места. Скитането из старинните алеи и пътеки на града е перфектен начин да опознаете бароковата архитектурата, както и многобройните малки магазини за бижута и антики, галерии и кафенета.
Римските бани – руини
Къщата в , която Брамс прекарва летните месеци
Операта (Festspielhaus)
Операта (Festspielhaus)
Festspielhaus в Баден- Баден е широко известна в цяла Германия, разполага с 2500 места и е най-голямата опера в страната. Построена през 1998 г., тази чудесно проектирана концертна зала е домакин на многобройни представления от септември до юли, включващи много световни опери и е редовна спирка за оркестри като Виенската филхармония, както и оркестри от Великобритания и Америка , Имахме голямо желание да посетим някоя от постановките, но билети нямаше със седмици напред. Цената на билетите варираше от 25 до 120 евро.
Kазиното
Казиното
Много модерно и изискано. Второто по големина след Монако. Може да влезеш вътре и да го разгледаш. Вътре за залите има такса.
Казиното в Баден-Баден
Тринкхале (Баден-Баден)
е построен през 1839–42 г. от Хайнрих Хюбш в допълващ архитектурен стил като основна сграда на СПА центъра. 90-метровата аркада е облицована със стенописи и пейки. 16 коринтски колони поддържат откритата конвертируема зала с дължина 90 метра, в която гостите могат да разгледат 14 стенописи..
Тринкхале
Градски транспорт
Градският транспорт на Баден- Баден е много добре уреден. Градът е дълъг, но тесен, защото се намира в подножието на планината Шварцвалд. Най-удобна е линията на автобус 201 по направление ж.п. гара до края на града. Почти всички автобуси минават през центъра. Цената е 2,60 евро в посока. Доста е скъпичко затова се предлагат и различни варианти за комбинирани билети. Sityplus за 5 човека струва 11,20 за 24 часа, като с този билет може да се пътува в радиус на 20 км. от града. Ако пътуват 5 човека за 24 часа билета им струва близо 2,50 евро.
Билет за градския транспорт
Така посетихме и градчето Бюл, прекрасно градче с уникален манастир, в който има хотелска част и може да се пренощува за 15 -20 евро, както и да се пътува с комбинирания билет до Баден-Баден
Европейската комисия публикува насоки за разработването на нови приложения, които подкрепят борбата с коронавируса във връзка със защитата на данните. Важно е да се гарантира, че гражданите на ЕС могат да се доверят изцяло на такива иновативни цифрови решения и могат да ги приемат без страх.
Правилата на ЕС предоставят най-силните гаранции за надеждност, за да работят такива приложения и да изпълняват функциите си без непропорционално да навлизат в личния живот.
Христос възкресе! Днешният ни пътепис ще ни отведе в страната, която поне до момента се справя най-добре срещу текущата епидемия – Тайван. С този разказ откриваме нова страна за нашия сайт Наш водач ще бъде Теодора.
Приятно четене:
До Тайпе и назад
Никога не бях стъпвала в Азия. Нито съм си мислела, че ще го направя в обозримо бъдеще, но ето, че трябваше да се кача на самолета и да попътувам до Тайван. Основната ми цел беше посещението на едно изложение и други служебни задачи. А свободното време използвах, за да разгледам каквото мога.
Полетът беше дълъг. Или по-точно полетите. Доста се притеснявах да не взема да объркам нещо. Да се окажа в Занзибар, примерно. Рационалното у мен говореше, че е невъзможно, но аз имам ирационален талант да направлявам събитията по необичаен начин.
Кацах на две трансферни летища преди Тайпе, като престоя на всяко от тях беше в рамките на 2 – 3 часа. Много добра схема се оказа. Тъкмо преди да се побъркаш в самолета и можеш да слезеш за малко. При тръгването от София успяха да чекират багажа до крайна точка (най-добрата възможност), а на мен ми издадоха две бордни карти: Сф – Доха, Доха – Сайгон, третата трябваше да потърся на виетнамското летище до Тайпе.
Минаването през Катар не бе нищо особено
Нямаше излизане от трансферната зона, но за да продължим към следващия полет, трябваше да преминем отново пълна проверка на скенер. (Всъщност така се оказа при всички следващи смени) След това успях да се разтъпча, да намеря зоната за пушене на летището, да се закача за интернет, да пия кафе и да си намеря гейта. Летището беше големичко, пълно с луксозни магазини, елегантни продавачи. Униформени служители навсякъде – само да те видят, че се застояваш объркано и питат могат ли да помогнат. Все още ми беше нервно – никаква представа нямах какво предстои, а и леко ме тревожеше мисълта за третата част на пътешествието. Летях с катарските авиолинии и много хора ме уверяваха, че имат страхотен сервиз. Няма как да се объркат нещата. Разбира се!
Концентрирах се и сравнително бързо си намерих мястото на излитане, след което несполучливо се опитах да мина през чекпойнта за Кувейт. Но се осъзнах. Предстояха ми над седем часа във въздуха, през които да се опитам да поспя и да възприема разликата във времето – часовата ми зона се местеше напред.
Самолетът беше голям
и някои от седалките останаха празни. Седях си чинно на моето място, когато забелязах, че пътници стават и се наместват на празните редове. Докато се чудех дали е разрешено, осъзнах, че това си е пътешественически трик – никой не възразяваше, а находчивите пасажери имаха възможност да полегнат. Е, аз си пътувах седнала. Естествено, не можах да спя добре. Докато в безизходица, не реших да сложа маската за сън (всеки пасажер беше получил пакетче с чорапи, маска за сън, балсам за устни, тапи за уши и четка за зъби. С паста). Мигновено отнесох. Можех да спя на светло и не съм си и представяла, че подобно нещо ще ми бъде от полза. Много добро решение се оказа и малката опаковка крем за лице, която си носех. Някак си ме освежи и ми придаде приемлив вид на сутринта.
Кацнахме в Сайгон
и трябваше да си търся последния билет. След коридорите на излизане се озовах в огромно пространство, заобиколено от сума ти гишета, служители, облечени в тъмнозелени милиционерски униформи, с въздълги ръкави. На доста от тях фуражките халтавееха някак. Английски се притесняваха да говорят – поради това аз стоях леко объркана в средата на халето и се чудех къде води надписа трансфер.
Залата се изпразни – повечето пътници минаха през паспортен контрол и наоколо настъпи тишина. Някой от служителите разсеяно се шмугваха зад разни врати. Оглеждах се известно време, преди да открия представителството на Qatar или China airlines (с които трябваше да продължа) – прааааааазно като пустиня. Досами мястото имаше оградено пространство, в което две служителки на Виетнамските превозвачи старателно не ме гледаха. Аз ги видях, обаче, та се наложи да поразговаряме. От тромавия диалог разбрах само, че ще дойде колега след 20 тина минутки, да почакам кротко. Жените бяха облечени в светлосини ао дай – много елегантна виетнамска национална дреха. С невероятна кройка, носи се с панталони и е подходяща за всяка фигура, по скромното ми мнение.
Седнах кротко отстрани и зачаках
В този момент пристигна малка група спътници от самолета, за същата дестинация. Като мен трябваше да си потърсят третия билет. На път си съмишленик, така че споделих информацията, че очакваме колежката. Момиче от групата, обаче, ме поля с вряла вода. Не бивало да оставяш нещата на изчакване, защото в Азия никой не бързал. Ако сме искали да пием кафе, да разпуснем преди полет, трябвало да сме настойчиви. Иначе… Елегантната служителка никак не беше единодушна с нас. Леко нервирана ни обясни, че няма какво да настояваме, а да почакаме докато… И така още един – два пъти. После дойде и ни събра паспортите. С какъв акъл и го дадох, не знам. И добре, че се върна след 15-ина минути заедно с билетите, иначе, щях да се гътна от глупостта си.
Следващ скенер и влязохме в сектора за заминаващи. Друг свят – светло, кафенета, хора, нефрити по щандовете, музика…След което,
настъпи първият културен сблъсък. Еспресо няма.
Най-малката разфасовка кафе е американо от 250 мл. Е, преживява се.
Кафе американо
4 часа по-късно бях в
Тайпе
При пристигането попълнихме декларация за престой – лични данни, адрес и тн. Настъпи великия въпрос – колко пари да обменя в местна валута. Предварително се бях опитала да проуча въпроса и имах представа, че тайванските долари са в приблизително съотношение 1 лев:17 тайвански долара, а към щатските 1:30. Бях проучвала и цени, но така и не можах да реша каква конкретна сума ще искам. Също така, чрез близка приятелка, направих контакт с местен човек, който не ми помогна с конкретна сума, но ми предложи ценни указания. По негова информация, най-добре беше да обменям валута в държавната банка на Тайван. Имат доста офиси, почти навсякъде, не вземат комисионна и курсовете са добри. Задължително условие е да представиш паспорт. В банката ти издават бордеро, както и ти дават да разпишеш декларация за личните данни. Документът е на тайвански и английски език.
Така си и беше. За начало обмених 50 щатски долара, което се оказа над 1450 тайвански пари. Леле!
Тайвански долари
На този етап нямах нужда да ползвам обществен транспорт, защото от агенцията, организирала полета, бяха уредили трансфер до и от хотела. Но, знаех, че метрото е изключително функционално и лесно за ориентация. Тук ще отворя скоба и ще споделя няколко неща, които ми бяха от голяма полза. Предварително бях свалила на телефона си маршрути с обществен транспорт из града. Имах представа за времето, което щеше да ми отнеме пътуването до една или друга точка и направих удобни за мен комбинации. Бях си направила грубо разпределение на времето, така че да реагирам според ситуацията.
И така. След 40 минути път, на свечеряване, се озовах пред хотела. Регистрираха ме светкавично и имах достъп до баня!
Предстоеше ми да вечерям, та изумих администраторката с въпроса
има ли пешеходна зона да се поразходя
Не мисля, беше еднозначния ѝ отговор. Едва на третия път конкретизирах въпроса си около храната и ми посочиха къде мога да ям.
Трафикът в Тайпе се оказа внушителен,
но не прекалено. Всички чинно спазваха правилата, светофарите отброяват времето на пешеходците, до тротоарите има функционални велоалеи. Не след дълго, бях пред едно заведение за бързо хранене. В Тайван всеки или поне всеки втори може да говори поне малко английски. Никакъв проблем с комуникацията.
Обаче сгреших, че не огледах по-добре територията, а се спрях на първата възможност. На следващия ден установих, че можеше да намеря доста по-интересни места за хапване, но тази вечер бях уморена и исках да легна сравнително навреме. Във всеки един момент чаках джет лага да ме удари между очите. (така и не усетих удар, само едно леко замайване за кратко на следващия ден. Явно опитът да се приспособя към местното време – лягаш си според часовете за лягане на място – е чудна идея)
Избрах тестени варени питки със зеленчуков пълнеж и сред смях и закачки от струпалите се хора си купих напитка. Една жена милостиво ми обясни, че това е нещо, което в Тайпе пият на закуска. След три минутки доказах колко е права – напитката беше гъста, питателна и имаше вкус на боза от фъстъци. Криво-ляво хапнах с наличните клечки за хранене и залазих към стаята си. Но не можех да се примиря с такова кратко хайманосване – пътьом се спрях да си купя чай. Ама не какъв да е. Голям, малък или среден, зелен, черен или не-знам-какъв, с мляко или без, подсладен или не. Имаше и топчета от желирана тапиока. Връчиха ми чашата, запечатана, и половин час по-късно угаснах. Такива местенца, както и страхотни кафенета, места за хапване има много по улиците, просто трябва да си избереш.
На следващия ден станах рано
Съвсем леко ми се спеше, иначе бях бодра като птичка напролет.
Закуската в хотела се оказа предимно местна храна
Изпитвам любопитство и с удоволствие пробвам разни екзотики, но тази сутрин се възпрях. Сглобих си някаква континентална закуска. Кафето отново беше дъъъълга версия на еспресото – някакво американо. Тъй като имах още време до служебните си ангажименти, реших да се разходя до
близкия Daan Forest Park
За всеки случай помолих на рецепция за карта и малко указания, сложих раницата на гръб и се понесох. Часът – 8:30 местно време. Хората отиваха на работа. В един автосалон няколко човека, до един в бели ризи, черни панталони и бляскави черни обувки, лъскаха изложените коли. Те си бяха лъскави поначало. Навсякъде се продаваше храна, от повечето дори миришеше вкусно. Сумата, която бях сменила, се оказа чудесно начало: вечерята излезе около 150 т. Д., чая 80. По-късно установих, че може за доста по-малко пари да си намеря доста по-сносна храна.
Както си чаках на едно кръстовище, до мен спря възрастен човек с колело. Малко раздърпан и с изкривени обувки. Погледна картата в ръцете ми и след това на чист тайвански ме заразпитва. Ооо кей, оооокей, виках му ясно, ноу проблем. Ама той си продължаваше и вече сочеше към картата, която държах. Посочих му къде отивам. Човекът ми поговори още малко, но светна зелено и тръгнахме. Т.е. той започна да подтичва пред мен и от време на време лееекинко поглеждаше дали го следвам. Докато стигнахме до табела с входа на парка. Там дядото спря, посочи надписа и най-официално ми каза:
Прекрасно: Зеленина, огромни фикуси, уютни алеи. Имаше тай-чи групи, възрастни хора се разхождаха или правеха упражнения по беседките, деца с родители или възпитатели, въпреки ранния час. В едната част е разположено езеро, отбелязано като еко зона. Във възможно най-близки до естествените условия там живееха риби, буболечки, птици. Орнитолозите, обикалящи с разни стативи и фотоапарати в ръка, са приятно допълнение.
Пътьом си купих чадър от едно малко магазинче, защото, макар и топло, се очертаваше дъждовно време. Всеки един чадър там е с нкв УВ предпазваш слой, който гарантира защита от всякакъв тен. Азиатките се стремят към бяла и чиста кожа. И често вали.
Мястото се намираше в преобразувана стара фабрика и представляваше нещо като арт пространство. Т.е. – кафенета, книжарници, кино, изложбени зали, зала на занаятчиите, други тематични зали и т.н. Имаше свободен достъп до интернет и информационен център. За жалост, нямаше планирани събития, но пък в центъра ми предложиха множество брошури с различни съвети за Тайпе и прочее.
Имах само час време, за да си набележа по-интересните местенца из сградите. Успях да надникна и в едната галерия. В момента бяха направили изложба – картини и колажи, чийто деца са с ментални проблеми. На едната от стените бяха нарисували огромно дърво. По клоните всеки посетител можеше да залепи листче с думи на подкрепа или просто пожелание към творците. Много се зарадваха, когато разбраха, че идвам чак от Европа и ще оставя насърченията си на стената.
Отнесох се към метрото
Както казах, изключително лесно за употреба. Шест линии, всяка със собствено име и цвят. На всеки вход има информационен център, който предлага билети и карти. Помолих да ми предложат вариант за моите нужди. Младолик служител посмята върху плана ми за пътуване и ме уведоми, че е по-добре да си купувам отделни билети за всяко влизане. Цената им се определяше от разстоянието, но общо взето беше между 20 и 40 долара (тайвански). Получих пластмасов жетон, който сканирах на влизане, а на излизане, за да се отвори вратата, трябваше да пусна в един процеп.
Следобедът беше посветен на работа и изложенията
Мога да споделя, че изложбеният център е огромен, с отлична административна организация. При регистрацията си нямах никакви затруднения – можех да ползвам телефона си (свободен достъп до интернет), машина или да ми помогнат на щанд. Когато приключвах деня и тръгнах към метрото, натоварена с инфо и каталози, момче и момиче от персонала на центъра ме поздравиха и се разговорихме. Предложиха ми да посетя нощен пазар, свалиха ми указания за пътя до един такъв и ми пожелаха приятно прекарване.
В Тайпе няма почти никаква престъпност,
по обща информация. Администрацията от хотела потвърди същото. Дори ми помогнаха да намеря нощен пазар, до който мога да стигна пеша. Доста се учудиха на изискването ми, но на мен ми се вървеше и исках
да гледам нощно Тайпе
Сигурна ли съм, че не искам да ползвам транспорт, все пак?
Да.
Ама наистина ли?
Да бе! Безопасно ли е да вървя сама в този час по този път?
Да, безопасно е.
Е, приятна работа.
Вървях, снимах по пътя и въобще си прекарвах приятно. От време на време за всеки случай питах минувачи правилна ли ми е посоката. Въпреки че се стремят да не навлизат в личното пространство, хората с готовност се отзоваваха на молбата ми за помощ. Приятно беше да разговарям с тях по улиците, един човек дори се опита да ми предложи друго място, след като ми обясни какво точно са нощните пазари. А това са улици, на които има много сергии и заведения за хранене. Може да се види, помирише и хапне всяякаква причудливост – тофу, риба, пиле, меса разни, още водорасли, гъби, треворасли, зеленчуци и екзотични плодове.
Прекрасна вечер си бях организирала. Най-сетне
открих моя нощен пазар
И тутакси усетих отвратителна миризма – на варена вълна и още неопределени нюанси. Храбро продължих напред и ми поолекна, ароматите бяха още по-богати, но и по-апетитни.
Пазар в Тайпе
Близо час обикалях, не можех да избера. Накрая приложих тактиката „спри незабавно“ пред една сергия с повече зелении. Човекът зад щанда ми подаде един тас и настойчиво ме подкани да си взема щипки. Тъкмо да схвана какво се иска от мен, той повика жена, която ми дообясни – слагам в купата каквото си избера, те ми го доприготвят и след това – Приятен апетит. Чикъъъън, фиииш, ведзетабъъъл – преводът в ефир беше звънлив. Посочиха ми маса зад щандовете и се
заеха да приготвят вечерята ми:
нарязваха на по-дребни парченца, потапяха в гореща вода и заповядайте.
Тайванска кухня
Мечка страх, мен – не. Заех се бодро с клечките за хранене. (вилици никъде не видях нито веднъж) Пилешката супа – варено пиле и бульон, закачливо гарнирана с пържено яйце. Имаше и усещане за джинджифил, но нищо повече, дори сол нямаше. От останалите неща разпознах тофу, усъмних се за риба, на зеленчуците се отказах да си играя на ботаник. Гъбите, макар и прилични на големи карфици, бяха разпознаваеми. Честно казано, не можах да изям всичко. Имам чувството, че малко прекалиха и с калкулацията, но това и очаквах. Няма значение, преживяването си струваше.
По обратния път се спрях в супермаркет, за да си взема нещо за пиене. В тези магазини освен обичайните стоки има и маси, приготвя се на място храна, а кафемашината може да засрами всяко уважаващо се кафене. Тайванска бира – 40 долара кутията. Тайвански де.
Следващият ден беше абсолютно различен.
След като приключих със задачите, реших да обменя още малко пари и да се запътя към
Планината Маоконг
Тайван произвежда чай и на една близка до града планина имаше чаени плантации с много чаени къщи. Това исках да видя и да купя. Запътих се към предполагаемото място, на което се намираше банката, но се загубих между многобройните високи делови на вид сгради. Помолих за помощ, естествено – мило момиче ме поведе към някакъв клон и ме представи на портиера. Който на добър английски ми обясни, че имат комисионна за такава операция. Дали не искам да сменя сума в държавната банка – ей там, отсреща, без комисионна, изгоден курс. Момичето ме заведе и до там, представи ме на служителка и докато успея да и благодаря, изчезна.
За планината Маоконг исках да хвана кафявата линия на метрото, за мой късмет – надземна. Влакчето се движеше между сгради от всякакъв калибър – делови, жилищни, луксозни и мизерни – всякакви. Можех да избера и по-кратък маршрут, но така ми хареса. Последната спирка е Зоопаркът, много интересен. За съжаление, нямах време за него.
Maokong Gondola – лифтът към върха
Малко по-надолу се намираше
Maokong Gondola – лифтът към върха
Билетът до горе беше 120 т.д. Има 3 спирки, едната от които води до храм, който също исках да видя. Така че си купих карта, с която можех да се качвам и слизам цяял ден. Кабинките са два вида – кристални и обикновени. Т.е. едните са с по-ясни стъкла, а другите не чак толкова прецизни. Тъй като нямах много време, качих се с обикновена, за кристалните се чакаше повече. На спирката имаше две пътечки и заставаш на необходимия ти надпис – „кристална“, „обикновена“.
Въобще в Тайпе всичко е много ясно указано – посоки, място. Има си очертания и табели за всичко, особено в метрото. А където няма, хората се подреждат сами, без бутане, викане и със особено умение за уважаване на личното пространство. Отделих доста време, за да разбера как го правеха това. В час пик, например, метрото е пълно. Но всеки се стреми да не се подпира, да не разглежда любопитно хората около себе си. Първоначално това изглежда като интровертност някаква, но всъщност е признак на уважение, мисля.
Планината Маокон
Горе на планината, е много спокойно, хората се разхождат бавно и си говорят тихо. Има доста алеи. Избрах си една чайна с хубава тераса. Посрещнаха ме с чаша гореща вода, меню и листче, на което да отбележа какво ще си поръчам. Готова с избора си, влязох вътре, за да платя. Посочих на момичето какво съм направила. No, каза no, no! Е!, казвам, това избирам. Тя разгърна няколко страници и ми сочи нещо – Same! But the price! Гледам и пак се пробвам да я убедя, ама тя твърдо решена продължи да ме уговаря да си поръчам същия чай, но комплект за един и на по-ниска цена, от първоначалната ми идея. Впечатлих се и се предадох. Удачно беше, защото доста време ми отне да изпия прекрасния Оолонг, количеството от единичната порция си беше щедро.
След това тръгнах, готова за шопинг. Бях видяла прекрасно малко чаено магазинче с интересни метални кутии. Спрях се и заразглеждах. Не ме оставиха сама дълго, продавачката зад щанда бързо ме повика и започна да ми обяснява кое какво и от къде е. Дадоха ми да опитам различни видове: черен чай, оолонг, някакъв много специален и… Поднесоха ми запарки да мириша. След едни мъчителни 10 минути се хванах за местното производство и направих поръчка.
Време беше за храмово посещение
Но по пътя към станцията на лифта ме застигна невероятно вкусен аромат – малко в страни димеше скара, на която се печаха розово-златисти наденички. Една жена с щипки ги обръщаше, забучваше на клечка и продаваше на желаещите. Коремът ми изкъркори и усетих, че след закуска не съм хапвала нищичко. След малко развявах внимателно колбасчето и преглъщах, докато чаках да се охлади. Едвам се удържах на първата хапка. И почти я изплюх. Наденичката беше подсладена! Нерешително задъвках и някъде под сладостта в устата ми избухна вкуса, който очаквах. След това си я доядох.
За жалост, докато броях спирките, пропуснах тази, която водеше към храма. Пък и беше станало доволно късно. Така че, беж към хотела.
Вечерта посветих на
Тайпе 101 и Din Tai Fung
За небостъргачът няма какво толкова да разкажа, освен че балансиращата топка на върха е внушителна. Инженерна гениалност, направо. Асансьорът наистина е бърз и никакво движение не се усеща, изключвам лекото заглъхване на ушите, да речем. Естествено, нощният град в краката ти е завладяваща гледка.
Ресторантът Din Tai Fung е удостоен със звезда Мишлен,
разбрах по-късно. Изключителната организация няма как да не направи впечатление. Гостите получават номер от хостеса на входа. Както и листче, на което предварително да отбележат избора си. Има и сайт, на който могат да заявят номер, да поръчат хана, да разгледат меню и т.н. Когато номерът им се появи на електронното табло, друга хостеса ги отвежда до свободна маса. И тъй като най-известното блюдо е xiao lin bao (произнася се шао лонг бао)
на масата има инструкция как се яде това
Малки тестени вързопчета пълни с бульон и месо или зеленчуци се готвят на пара. Вкусни до безобразие. Опитахме и гъбена супа. Отново никаква подправка, но аромата и леката соленост от гъбите бяха напълно достатъчни.
Чаят, който ни доливаха непрекъснато бе лек и уханен, отлично подчертаваше храната. Не пожелах нито бира или вино нито нещо друго, защото комбинацията беше съвършена.
И така, денят завърши, остана само още малко.
Третият ден
се разхождах и чаках да стане време за полета. Преживяването за деня: челен сблъсък с търговски и банкови взаимоотношения.
Реших да купя за подарък една електронна джаджа. Избрах си модел и т.н., дойде ред на плащане. Нямах достатъчно в брой, та реших да плащам с карта. (Обикновено няма проблеми с Мастер или Виза, макар да ме бяха предупредили, че не навсякъде може да се ползва такъв начин на разплащане) Два опита и двата неуспешни. Хм, ето проблем. Отидох в банка, за да обменя още малко валута, но пък не ми харесаха банкнотата. Била твърде стара емисия. Можело да ми обменят 1/3 или нещо такова от стойността и. Не се съгласих. Махнах с ръка и тръгнах. За жалост, после си отворих електронната банкова сметка и видях, че има отбелязани плащания. Ядосах се и тръгнах обратно към магазина. Там все още нямаше никакви пари. Помолих ги да проверят. Хората звъняха в банка, на счетоводител, направиха ми разпечатки от пос терминалите… Пари няяма! Тонът леко се изостри. Аз се препотих. В крайна сметка, реших, че сумата не е голяма и няма да се разправям напусто. След няколко дни проверих в банката, точно този ден имало краш в картовата система и много проблеми с плащания. Блокираните суми се нулираха и разход нямаше. Та добре е, човек да има две различни карти, за всеки случай.
На летището по-късно, все пак се съгласиха да приемат по-старата ми емисия и успях да купя подаръче.
Обратните полети не ме изненадаха. Дори успях да приложа трика на пътешественика и последната 5 часова отсечка преминах доста комфортно, разположена на цял ред свободни седалки.
В Тайпе трябва да се отиде за повече време
Има невероятни музеи, храмове и други места, които да се видят. А човек може да вземе скоростен влак и за два часа да се озове в южната част на Тайван. Там има чудни места за гмуркане и прекрасни плажове. Страната е била под японско влияние и това все още се усеща, според мен. Но определено е място, което изисква поне 10 дни.
а после ще се отправим към Бюл.
Наш водач ще бъде Теодора.
