Днес Анжело ще ни разкаже за два Фестивала на ледените фигури – в Брюж, и в Русе. Приятно четене:

Ледени и пясъчни фигури в Брюж и Русе

Която и класация на туристическите забележителности на Европа и на Белгия в частност да разгледате, на първите места задължително е Брюж. Всички анотации си приличат: поредната Северна Венеция , канали, романтика, мостове, история, още канали, малко мухъл, още мостове…

Това, което на практика не се споменава, е

Фестивалът на ледените фигури (Ice Sculpture Festival) в Брюж

Създаден по инициатива на Франсис Вандендорп (Francis Vandendorpe) и неговия екип от N.V. Snow & Ice Events, Фестивалът на ледените фигури в Брюж от началото на века предлага незабравимо преживяване на гостите на града по време на Коледните празници.

Това е първото по рода си събитие в Европа и води началото си от 1999/2000 г. Провежда се на Гаровия площад в града. Това го прави още по-достъпно за хилядите посетители. В специално изградения павилион с площ около 3 дка се поддържа температура от – 6℃. Работи и Леден бар, на който можете да си изпиете питието от чашка от лед. Всички фигури, за чието изграждане са необходими между 300 и 500 т сняг и лед, са подчинени на темата на Фестивала. В началото тя е била „Брюж в сняг и лед“ (2000), след това следват „Световно пътешествие” (2002), „Кралството на боговете“ (2003), „Леденa планета“ (2006), „Ледена фантазия“ (2007), „Замръзналото кралство“ (2013), „В страната на хобитите“ (2014)…

Повече от 2 300 000 души са посетили изложбите. Има покани за посещение на Франция, Италия, Испания и Турция.

През 2004 г.

Фестивалът се провежда паралелно и в Антверпен (Анверс)

по случай края на Годината на Рубенс.

На два пъти, през 2009 и 2010 г.,

по покана на Париж, шоуто посещава града

и е представено в екотермален павилион на Шанз Елизе, по време на Международното Коледно изложение. Посещават го повече от 270 000 парижани и гости на френската столица.

Изложбата посещава и Брюксел,

като павилионът е разположен пред церемониалния Кралски дворец. Събитието е част от зимните празници „Winterpret – Plaisirs d’Hiver“. Повече от 160 000 посетители се радват на 42-те сцени с белгийски комиксови герои, от които у нас като че ли най-известни са Смърфовете.

В края на 2016 г.

Леденият фестивал се мести в Хаселт,

като е посветен на ледената магия на Антарктика.

Тазгодишното издание бе посветено на 25-годишнината на Disney – Paris, така че посетителите можеха да се срещнат с героите на Дисни, Марвел, Пиксар и Междузвездни войни „на живо“.

Проведе се в Брюж и Лиеж.

Зеебрюге или „Брюж на морето“

е пристанищният и морски курортен квартал на Брюж.

Известен е с това, че е може би единственото място в света, където две противникови сили записват победа. По време на Първата световна война тук е имало немска военноморска база. Англичаните потапят три стари кораба на входа ѝ, като го блокират, и отбелязват победа. Германците прокопават нов канал покрай тях и, отваряйки входа, също записват победа.

Тук се провежда друго, не по-малко интересно изложение –

летният фестивал на пясъчните фигури

През август, на площ с размерите на футболно игрище, се извисяват приказни замъци, дракони и принцеси…

След касата има павилион, в който можете да изгледате документален филм, разкриващ как от стотиците тонове специално обработен пясък, благодарение на усилията на огромни екипи от творци, се „появява“ пясъчната феерия.

И на двата фестивала се допускат и домашни любимци

Условието е да са на повод и да не уринират върху фигурите.

Но да се върнем към причината за написването на тази дописка. По Коледните празници отнякъде

чухме, че в Русе се провежда Ruse Ice Fest

Ура-а-а, това изкуство е дошло и при нас! После разбрахме, че това е четвъртото издание на празника. Което би трябвало да означава, че вече е захвърлил памперса… Да, да, ама не! В палатка, с 20 – 30 м² площ, бяха разположени 7 (словом: седем) ледени фигури, без някаква видима връзка помежду си. Цялото посещение продължи не повече от десетина минути.

Дали очакванията ни бяха прекалено големи, дали бяхме подлъгани от рекламата за „уникалност“, но

определено бяхме разочаровани

Съпътстващата програма е доста по-богата, но определено е насочена към жителите на града, а не към гостите му.

Фестивал на ледените фигури в Русе

В Русе се провеждал от няколко години и фестивал на пясъчните фигури.

Предвид видяното, най-вероятно няма да го посетим, поне докато организаторите не „пораснат“. Засега ще се задоволим с Фестивала на пясъчните фигури в Бургас, който макар и да не е с мащабите на световните такива, е с история и опит. При него има идея, има обща насока, има мащаб, докато в Русе не забелязахме нищо такова.

След като предвидените поне 2 – 3 часа за разглеждане на Фестивала рязко се стопиха, за да не сме съвсем капо, използвахме времето си за разходна из красивия град и за посещение на някои от туристическите му атракции.

Сексагинта Приста е римска крепост,

чието име може да се преведе като „Пристанище на 60-те кораба“. Създадена е в средата на I век по време на император Веспасиан. Вероятно получава името си във връзка с Дакийските войни на император Домициан, когато при устието на река Русенски Лом е прехвърлен един римски легион, състоящ се приблизително от 6 000 души. 60 кораба от типа „пристис“ са били необходими за тази акция. Открита е в края на ХІХ век от Феликс Каниц на основа на разстоянията между крепостите, отбелязани в римските маршрутни карти. След направени разкопки са намерени артефакти от II – I век преди новата ера, доказващи съществуването на тракийско селище на същото място.

Една от проучените сгради от ІІ-ІІІ век е храм на Аполон, в която са открити четири цели и фрагменти от още няколко оброчни плочки на Тракийския конник и Аполон, керамика, монети. На мястото си е открит и жертвеник на Аполон с надпис. Преустановил функциите си в края на ІІІ век, върху него е изградена една от най-важните сгради в римския военен лагер – Принципията (или военният щаб) – при император Константин Велики, която е функционирала до първите десетилетия на V век. Находките от периода са малко – главно монети и фрагменти керамика.

Сексагинта Приста завършва съществуването си

след атаките на авари и славяни в края на VI-и, началото на VII-и век. По-късно, през IX – X век, върху нейните руини е изграден средновековният град Русе.

Поради стратегическото си местоположение

мястото винаги се е ползвало като военно укрепление

На територията му има дори подземен бункер.

Интересна история разказа служителят на музея,

който беше дежурен на крепостта този ден:

По социалистическо тук е имало военно поделение и бункерът е служил за лазарет. Всички са мислили, че е ново строителство. Веднъж, вече в настоящо време, дошла на посещение немска група и много възрастен германец поискал да покаже на внучката си мястото, където е служил през войната като фелдшер. Оказало се, че бункерът е строен от немците през 30-те години на миналия век, а на една от стените могат да се видят инициалите на немеца и годината – 1944

Крепост Сексагинта Приста

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Цар Калоян“ 2А

GPS: 43.846730, 25.945997

Другото място, което посетихме в Русе, бе

Екомузея

Според служителите му, той е уникален с това, че не е просто природонаучен музей, а показва екосистемата край Дунава.

В подземното ниво се намира най-големият сладководен аквариум за диви риби в България – 65 тона вместимост. В него могат да се видят риби от Дунав и вливащите се в него реки. Е, в аквариума с надпис „щука“ имаше каракуди и служителката предположи, че става дума за един и същи вид, известен под различни имена. Не всеки може да бъде рибар – специалист или поне ихтиолог…

В екомузея в Русе „живее“ реалистичен мамут от вида „космат мамут“

Лично на мен много ми приличаше на „Мани“ от Дорково, но ми беше обяснено, че разликата между двата вида е огромна и е лаишко да се смесват. Наистина, Дорковският екземпляр прилича повече на съвременен слон, докато мамутът от Русе е вулгарно неепилиран.

Тук може да се види и единствената в света запазена кост от друг вид мамут – Mammuthus romanus.

Други зали са посветени на най-характерното местообитание по Дунава – влажните зони. В музея има също и диорами с грабливи птици, нощни и дневни, с горски бозайници.

Последният етаж бе преотстъпен на Етнографския музей, където бяха изложени предмети от бита на русенци през вековете. Интерес (и особена гордост за русенци) представлява информацията „За първи път”, а и „гъбата” със стари обяви, афиши, реклами.

На приземния етаж, до касите, има две машини за сувенири. От едната можете да си вземете сувенирен жетон от серията „Golden Bulgaria“, на другата да си „изковете“ сувенирна пластинка от жълти стотинки.

Екомузей

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Етър“ 3

GPS: 43.843030, 25.944551

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

Belgium: Brugge (2006-04)

Belgium: Brugge (2007-09-01)

Belgium: Brugge (2008-06-22)

Belgium: Brugge (2008-06-22 Cacao Museum)

Belgium: Brugge (2008-08-15)

Belgium: Brugge (2009-01-02 Snow & Ice Sculpture Festival)

Belgium: Brugge (2009-11-02)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-15)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-29 Sand Figures Festival)

България: Русе (2017-12-17)

България: Бургас (2012-07-05 Фестивал „Пясъчни скулптури“)

България: Бургас (2015-09-04 Фестивал на пясъчните фигури)

В Русе можете да намерите много изгодни оферти за пренощуване:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Ако не ви се ходи до Русе, нищо не пречи да идете до Белгия“

Booking.com

Продължаваме из Румъния с мотора на Емо. Започнахме с прохода Трансалпина в Карпатите, бяхме в Сибиу, после тръгнахме в посока Бран и замъка на Дракула. Началото на четвъртия ден прекарахем в Бран и замъка на Дракула, както и крепостта в Ръшнов, а ще продължим в Брашов.

Приятно четене:

Брашов

част пета на

Румъния с мотор

Ден четвърти – продължение

Брашов

Брашоливуд

Казаха ми, че няма нищо интересно там освен

Черната църква

и целта вече беше набелязана.

Не след дълго я открих. За жалост неможах да влеза защото беше в ремонт

На тротоара видях 4 мотора, 2 италиански и 2 румънски, редно беше да има и български представител
Спрях огледах се, видях единия пич който ми каза „но проблемо“ и вече моторите бяха 5

Верният ТДМ в далечината

Брашов ми направи впечетление, много чист, спокоен град.

Или поне централните улици. Много туристи.

По едно време се появиха и тия

Поснимаха се с хората и си тръгнаха.

Аз си взех кафе и се изтегнах до този фонтан като истински турист.

Забелязах, че Райфазен припечелват странично от велосипеди под наем.

Поседях още малко и си тръгнах.

Някъде по пътя към Бран.

Следваха бири, скари и прочие скучни неща преди отпътуването на другия ден.

Автор: Емо Иванов

Снимки: авторът

В Брашов има прекрасни възможности за преспиване:

Booking.com

Други разкази свързани с Брашов, както и от Емо Иванов – на картата:

Брашов и Емо Иванов

Ако пък ви е страх от Дракула – можете да нощувате и по-далеч:

Booking.com

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

Kаньонът на река Дебет

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Алаверди

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Арменско – грузинска граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com