Тери Пратчет







За мен Пратчет има добри и много добри книги. Тази спокойно я слагам сред вторите.
Отново нова книга е на разположение на всички ни благодарение на аматьорски превод и алтруизъм. Официалният издател (Вуzzzев) нека се офлянква в омаята на договорите си с агентите на Пратчет, нека пуска нескопосани преводи и обещава темпо.

Книгата е самостоятелно приключение, но директно продължение на Дребнио волен народ. Доколкото схващам от официалните схеми, поредицата за Тифани е с етикет "детска", не зная защо.
Може би защото главната героиня е малко момиче.
Може би защото сюжетната линия е само една, без многоточков старт с разнообразен вкус.
Може би защото главознанието е още по-достъпно, а поученията - внимателни и топли.
А може би защото пластовете за разбирането й са по-малко на брой и едно дете няма да се обърка, докато дъвче многослойната лукова глава.
Но това е без значение - книгата е 100% Пратчет, при това (както казах) от по-добрите. Умна и смешна, уютна и мъдра.

Тифани напуска родното Варовитище и местния фийгълски клан, за да учи вещерския занаят. Който се оказва не толкова атрактивна смесица от битовизми - доене и чистене, помагане на стари хора, тук-там малко акушерство.
Но вече втърде много очи са се втренчили в Тифани - както тези на самата Баба Вихронрав, така и на едно безплътно същество (без очи, разбира се), което търси поредното си тяло. Кой може да победи ефирна мъгла?

Книга за корените, израстването и природата на всеки от нас.
Плюс първокласен шопски превод на ирландски диалект.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/1 - бабаягуване

P.S. корицата горе е от изданието на английски, както добре се вижда

Машината спира
Едуард М. Форстър
изд. е-Книги






Обемът не е достатъчен дори за "повест", така че спокойно можем да наречем "Машината спира" разказ. Фантастичен и толкова стар, че звучи още по-фантастично. Писан е в самото начало на 20-и век и сигурно разкрива много за света, такъв какъвто е бил преди повече от 100 години. Машините се превръщат в ежеднение, удобството и напредъкът са налице, но... винаги има едно "но".

Бъдещето.
Хората живеят под земята, комуникират помежду си само с видео и аудио връзки (браво на автора за видеоразговорите), отчуждението е добродетел, която стимулира творческия и съзидателен процес. Машината е Бог, среда, законотворец, спасител, защитник, бъдеще и единствена алтернатива. На повърхността изхвърлят само ренегатите, които са прегрешли срещу Машината. Там няма въздух, няма дом, няма живот.
Един любопитен мъж, една шахта, истината.

Лесно ли е да замениш/загубиш всичко човешко за сметка на автоматизирана безметежност?
Разказът може би е предупреждение, въпрос и мрачно опасение. А може би обсебващата технология няма нищо общо и си говорим само за микросвета на всеки от нас.
И всичко това в едно от най-старите sci-fi неща, които съм чел.

Намира се безплатно в електронен формат в e-knigi.net и въпреки че има нужда от лека коректорска намеса, си заслужава времето.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/18 - музикално вдъхновение

Фани Мае
Франк Хърбърт







Всъщност се бях засилил към "Експериментът Досейди", но разбрах, че преди това главният герой се появява в друга книга.
И ето я "Whipping Star" в творчески български превод на заглавието. Не намирам смисъл да прекръстиш цяла книга на един от главните герои, освен ако не ти е адски трудно да преведеш оригинала.

Йори Маккай е извънреден саботьор на БюСаб - организацията, която слага пръти в твърде забързаното колело на цивилизацията, за да не катастрофират всички. Организация с големи правомощия, чиято структура е побрала най-различни същества.
Във Вселена с няколко разумни вида, които се опитват да живеят заедно, всеки трябва да прави компромиси и да внимава с лактите.

Кейлбаните - едни от най-непознатите и странни разумни видове, които навигират пространствените скокове - изчезват един по един, а хората около тях полудяват. Последният кейлбан засяда в сферичното си обиталище на един морски бряг и допуска Маккай при себе си.
Как се общува със същество, което няма физическо присъствие, което вижда четириизмерно и е готово да изпълни докрай договор, който ще унищожи него и всички останали? Няма "тук", няма "умирам", няма "болка".
По този повод - един неслучаен цитат:
Всеки език е своеобразен код, зависим от жизнените ритми на биологическият вид, който го е създал. Ако тези ритми не се усвоят, кодът остава неразбираем.

Голяма част от действието е статично - разговри в стая, кабинет или вътрешността на кейлбана. Въпреки това емоциите са предадени добре и текстът не звучи сухо.
Препоръчва се на сци-фи почитателите.

p.s. корицата няма нищо общо с футбола

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/16 - "Точно, защото ми говориш, затова и не ти вярвам."

Димитър Димов








Кой ли не е чел "Тютюн" в училище?
Аз.
И въпреки това дори сега ми е трудно да пиша за книга от "задължителния списък". Чувствам се като преди 15 години, когато отказвах да бъда оценяван според официалния аршин на мастити критици от учебника. Авторът бил искал да каже, че... а дали?
Е, точно пък за тази книга навярно са слъгвали какво е имал предвид Димов, защото десетилетия се е изучавал преправения, преработен вариант.

Книгата има много интересна история.
Оригиналнатат версия е издадена през 1951г. и веднага разбунва духовете. Активисти, идеолози, вестници, творци, критици и организации дискутират "правилността" на творбата. Сбита информация по случая - в Читанка. От там можете и да изтеглите и автентичния текст.
Димов е принуден да пренапише романа, добавяйки повече идеологически размисли и нови партизански сюжетни нишки. Около 250 страница баластра за кефа на партията.
Кому е било необходимо това - не знам. И така текстът си е достатъчно червен по приятен и зарибяващ начин. Да, наистина.
Наскоро излезе книга за историята на романа - Блажев е писал много интересни неща за нея в Книголандия.

Най-ценното в "Тютюн" за мен - разкрит е духът на времето в България преди Втората световна война. Не историята (тя е с много пипала), драмите на героите или стила, а картината на миналото. Това са нравите и животът, които новата власт се опитва да изтрие, потисне и промени в продължение на десетилетия след войната.
Ще се изненадате колко близки са тези хора до днешната действителност. Далавери, подкупи, сребролюбие, секс за пари и удобства, несгоди и сиромашия, безскрупулната власт. Плюс спомени и опасения за войната, която обезценява човешкия живот още повече.
Тогава е сега.
Ако тези дни отидете в Софийска художествена галерия, ще видите, че на някои картини освен манастири се виждат и свидетели на времето, в което са рисувани. На платно от 1941г. наконтени жени крачат покрай приближаващ лъскав трамвай, а костюмирани господа се оглеждат около будка за вестници. Европа. Толкова истинско и съвременно. Няма нищо общо с унифицирания калъп на комунизма. Това са хора, които обичат френските вина и шоколада, които се женят по сметка и развеждат заради балерини, които търсят гешефта и се страхуват от глада.

Героите на "Тютюн":
Ирина - умно и красиво момиче от провинциален град, което учи медицина в София. В началото честолюбива, а впоследствие - метреса и държанка на богаташи, която спи с всеки красив мъж, който се изпречи пред очите й. Изберете си по-точна дума за нея, ако искате, на мен ми е трудно, защото в едни случаи го прави за пари и удобства, а в другите - за кеф. Всичко това я превръща в куха, лишена от желание за живот жена, която не намира смисъл в живота си, но вече не може да се лиши от него. И не че това е грешно и/или лошо, просто контрастът с образа й в началото на книгата нагарча.
Борис Морев - беден младеж, който презира сиромашкото си семейство и ламти за милиони. Готов е да ги преследва с цената на безброй стъпкани глави. Жени се за дъщерята на тютюнев магнат и след смъртта му се превръща в чудовищна машина за пари и власт - хладнокръвен, без емоции, без притеснения и угризения пред кръвта и сълзите. Най-лошото е, че не забогатява, за да угажда на свои слабости и интереси, а за да става все по-могъщ и да има все повече. Пари прим.
Разбирам защо новата власт е захапала такива главни герои. Но нямам желание да чета "правилния" препис на романа, който се появява след това.

Димов пише хубаво и не е многословен, ала множеството герои и случки изискват обем. Най-силен според мен е в описанията на характера и чувствата на хората - нещо, което само авторът може да ти разкаже, бръквайаки надълбоко в измисления от него образ.
От книгата става чудна телевизонна сага, обаче последните серии ще са много тегави. Думата "разруха" се среща на всяка страница.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 3/4 - два тома, много текст

Рей Бредбъри








Месецът е октомври, училището вече е започнало, а следващото лято е след век. Момент на безвремие за всички 13-годишни момчета.
Продавач на гръмоотводи вещае мрачна, есенна буря.
През нощта със стар влак пристига пътуващ цирк. Тайно, неочаквано, сред скърцане и зовяща мелодия.
Шатрите са издигат сами, сляпа вещица полита над града с балон, улиците осъмват с плакати, които карат момчешките сърца да танцуват.

Който е чел Бредбъри, знае как умее да те завърти и запрати назад, назад във времето. Там където сладкият сироп на закуска се влива направо във вените ти, където летните поляни са безкрайни, а до теб тичат най-добрите приятели.
Романтичен и приятнострашен, носталгичен до болка и екстаз.
Защото всяко момче знае колко иска да стане голям, а всеки мъж поглежда към летните ваканции на своето детство и мечтае за тях, за още поне ден под онова по-истинско слънце.

Две момчета разбират колко злокобен е цирка - с неговия примамлив огледален лабиринт, в който хиляди различни твои отражения искат да те отвлекат; със странната въртележка, която може да те прати назад или напред във времето; с уродливите хора, които дори нямат спомен за миналото си.
Но съкровените желания са по-силни от разума, от страха, а понякога и от приятелството.

Всички други неща на Бредбъри, които съм чел, не помня като история, а само като усещане. Тук сюжетът е изненадващо ясно оформен, простичък и по детски разбираем - и като случки, и като внушение.
Само глупаците искат всичко. Не можеш да си на 13 и изведнъж да станеш на 21, да си силен, да имаш момиче и да отпътуваш. Не можеш и да си на 50, а да се събудиш отново млад и жизнен, само защото го желаеш толкова силно.
Само глупаците искат всичко. Изкушението си има цена.

Книгата е свръхвъздействаща и в типичния стил на Бредбъри - красиви описания и забравени думи, които се появяват, за да ти припомнят нещо отдавна изчезнало.
Нямам представа дали твърде момчешката тематика би се харесала на жена. Мисля, че да. Всеки има нужда да вземе страна и да знае как трябва да изживее живота си, преди да започне да копнее за детството.

Препоръвам от сърце! (и смятам да си я купя на хартия, защото заслужава)

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 63/67 - "Кугър & Дарк"

Тери Пратчет







Официално: неиздавана и непозната книга за българския пазар.
Неофициално: още един триумф на фенския алтруизъм над издателската немощ.

Забелязали ли сте, че в книгите от Света на диска досега нямаше нищо за гоблини и орки? Гъмжи от пародийни образи на почти цялата приказна паплач, но за тези - нито дума. Ако пък в някоя книга е имало, явно съм забравил (защото съм чел всичко, издадено на български), а и сигурно не е било в центъра на събитията.
Гоблините са дребни, таласъмоподобни същества, които крадат кокошки. Анкх-Морпорк няма проблем с това, градът отдавна асимилира всичко и всеки (включително вражески армии).
Орките са друга история. Създадени от Игори, кръвожадни, много трудни за убиване и с афинитет към откъсване на глави. Смразяващ повей от кофти епоха. Вярва се, че са изчезнали завинаги.

Но всъщност не са.
И освен страха от тях, на голяма градска сцена (зад канала) се появява Футболът. Груб, първичен, израз по-скоро на желанието за сблъсък, а не за победа.
Стана ли ясна манджата? Различни агитки, различни раси. Омразата на тълпата, страхът на тълпата. Правилата в живота, правилата в играта.
Различните, другите.

За да е по-весело новите футболните правила за поверени на магьосниците от Невиждания (да, това е правилно, а не "невидимия") Университет, които сформират свой собствен отбор. Звезда и централен нападател е гостуващ магсоьник от Генуа. Вратар, разбира се, е Библиотекаря.
Как е измислена засадата и защо не е правилно да ядеш баничка с месо пред вратата и да чакаш на гюме? С каква топка да се играе? Трябва ли да има две полувремена, за да се пият разхладителни напитки по време на почивката?
А оркът е дребен, свръхинтелигентен, начетен и скромен. Работи в свещоливницата на Университета и иска "да струва". Титулярен централен защитник и старши треньор.

Забелязвам, че с времето Пратчет променя подхода си към някои знакови герои и особено Ветинари. Забуленият в мистика Патриций на Анкх-Морпорк вече не е само всяваща респект сянка, която кове пирони с къси изречения и подмятания.
Ветинари става все по-достъпен, все по-разбираем, дори предвидим. Говори с готвачките. Напива се с капитаните на футболния отбор. Открито изразява симпатиите си към Морголота.
Това всъщност е хубаво. Светът на диска е достатъчно добре измислен и поставен на сцена. Време е да чуем всичко за всеки, още сега, докато има време, мамка му.

Любителският превод се намира тук.
Хвалебствени мнения за други книги на Пратчет, дошли у нас по същия начин: Дребнио волен народ, Пощоряване и Да направиш пари.

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 67/70 - О, Жулиета!..

Денят не съмва за нас
Робер Мерл







Сещате се кой е Робер Мерл - авторът на "Добре охранявани мъже", страховито симпатичната, сатирична и (анти)утопична фантастика от поредицата малки книжки с великанско съдържание на поредица "Галактика". Щрак.

Тук фантастика няма. И историята не се движи по типичната схема завръзка-алибали-развръзка. Екшън липсва, както и лош герой. Е, какво толкова има тогава?
Живот. Обичайният живот на екипажа на необичайна подводница.
Млад доктор е зачислен към една от френските ядрени подводници на почти двумесечен курс. Времето е предостатъчно, а от стотиците мъже, затворени на дъното на океана, има какво да се научи. Затова докторът разпитва и споделя в дневника си.
Как се движи тази подводница? Откъде идва въздухът? Как се изстрелват ядрените глави? Къде отива боклукът? Какво се случва, ако някой получи бъбречна криза? По какъв начин пристигат съобщенията от семействата?

Бих нарекъл историята "мъжка", въпреки че през цялото време Мерл говори на въображаемата си читателка, която замества в мислите му една префърцунена годеница. В подводницата е пълно само с мъже и дори един млад курсант, облечен на майтап в дамски чорапи, се превръща в сензацията на седмицата.
Какво толкова може да се случи в подобна атмосфера?
Много неща. Обикновени, ежедевни, но важни. Безсмислени и опасни. Поетични и прозаични.

Мерл има прекрасно чувство за хумор, което никога не изнасилва, за да бъде още по-смешен. И въпреки това остроумията се сипят на всяка страница, премерени и на място. Човек ще си каже, че във френската армия са най-духовитите хора на света.
А накрая книгата свършва, просто така, защото е дошъл краят на плаването.
Няколко мисли за света и много звезди в небето.

Чудно!

ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/5 - две петлета