Убийството в Пловдив, при което човек беше пребит от група тийнейджъри и впоследствие умря от раните си, причинени по особено жесток начин, е поредната трамва за българското общество. Такива травмиращи моменти не бива да стават повод за политически престрелки и затова няма да видите сочене с пръст от страна на политическата сила, която представлявам. Освен за едно – за политическата злоупотреба с трагедии.
За съжаление, премиерът Радев подходи политически безотговорно и нападна опозицията, на практика обвинявайки я за убийствата – точно обратното на това, което трябва да направи един държавник в такъв момент.
В същото време идеологическите крепители на правителството му от няколко дни опитват да омаловажат случая и да го представят като битов инцидент – не, това не е битов инцидент или едни инициали, споменати между другото в криминалните хроники. Това е същият “идеен кръг”, който пригласяше при превръщането на предходния травматичен случай с убийства и самоубийства в политическо оръжие (случая “Петрохан”).
Разбира се, от никой случай не бива да се правят генерални заключения за държавата и обществото, но от всеки такъв случай трябва да се извадят поуки, да се научат уроци и да се вземат мерки.
Фундаментално заболяване, от което страда нашето общество, е недоверието към институциите – и то, за съжаление, е напълно основателно, предвид всеизвестното използване на тези институции за лични цели. Когато е широкоизвестно, че МВР пази наркодилъри, службите покровителстват радикални групи, а прокуратурата пази корумпирани политици, когато много публични политики са проформа, а дори тези, които не са, рядко постигат резултати, когато “за милиони няма закони, за кокошка няма прошка” е национален слоган, няма как да се култивира такова доверие.
Но общото говорене за “недоверие в институциите” не върши работа. При убийството в Пловдив се преплитат поне 5 конкретни сюжета от неработещата държава и недоверието към нея.
1. Вземането на правосъдието в свои ръце – когато държавните органи не си вършат добре работата по преследване на определени престъпления – в случая сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни – това отваря вратата за “ловци на педофили”. Но ловците не постигат правосъдие – освен очевидно грешният подход за улично правосъдие, в наказателният кодекс няма престъпление, при което някой се представя за лице под 16 години. Т.е. дори някой “ловец” да хване и да предаде някого на полицията, тя няма много какво да направи. Но това не означава, че няма цяло движение, което се занимава с тази тема – има издадена книга, телевизионни репортажи. Сега вече всички вижда защо това е неправилно, а някои бързат да трият статии и статуси, но фактът, че определени говорители промотират вземането на правосъдието в свои ръце (без значение с какви евфемизми е облечено то), е компонент от случилото се.
2. Превръщането на чувствителни теми в остри и разделящи политически позиции – популистки партии като Възраждане и ИТН, вземат на въоръжение инструментариума за политическо разделение от други държави – и от Русия, и от запада, и го прилагат пряко в България. Чуждестранни агенти, “пропаганда” в училище и какво ли още не. Всеки, който заеме нюансирана позиция, бива обявен за защитник на сексуални престъпници, за чуждестранен агент, а броячът на лайковете на очернящите статуси срещу него расте като брояч на такси-копърка. Това се пренася и на парламентарната трибуна – аз и мои колеги сме наричани какво ли не. И в поляризираната политическа среда и при непрестанните избори, човек става много внимателен да не вземе някой да извади две изречение от контекст и да бъде нарочен, че защитава насилници на деца.
Примери могат да бъдат дадени много, но ето един: моят опит да направя ефективна уредба за превенция на това осъдени (или дори обвинени) за сексуални посегателства да не могат да заемат длъжности, свързани с работа с деца, беше изкривен на 180 градуса и превърнат в заглавие “иска да премахне регистъра на педофилите”. Затова и в момента няма адекватна уредба, но не сме тръгнали да обвиняваме гласувалите против тези мерки или развилите фейсбук кампания срещу тях, че са виновни за това, че се наемат осъдени за сексуални посегателства да работят с деца. А прословутият регистър е много недомислен, поради което и не върши работа, но това може да бъде оправено само ако имаш мнозинство. Ако нямаш, всяко предложение става жертва на изостреното говорене срещу “морално-деградиралия” опонент.
Отговорността на публични говорители и политици да не радикализират общественото мнение не е осъзната в българското публично пространство. А тази радикализация на говоренето води и до радикализация в действията. Не директно и не веднага, но рано или късно ефектът е такъв.
3. Радикализацията – службите за сигурност трябва да проучват затворени групи, да установяват радикални елементи, да противодействат на паравоенни организации. Да изследват проникването на опасни и противозаконни идеологии, като нацизма, фашизма, неонацизма и да предприемат действия по тяхното пресичане. В случая с Пловдив става дума за последователи на руски неонацист. В други случаи произходът на лошия пример може да е друг. Но общото е неефективната работа на службите за сигурност срещу идеологии и течения, свързани с политическо и идеологическо насилие.
Вместо да пресичат такива опасни течения, службите за сигурност правят едно от две неща: или бездействат, или си отглеждат такива радикални групички, за “когато потрябват”. Бездействието е поради лиса на фокус и разбиране за значението на тези течения. Но дори когато има сигнали или инциденти, най-често службите (и МВР) започват да покровителстват такива групи, вкл. чрез вербуване на секретни сътрудници. За когато потрябват – ако трябва да се подготви някой компромат срещу публична личност, ако трябва да се хвърлят пиротехнически изделия по полицията по време на протести, ако трябва да се нагнети напрежение в определен момент. Само че понякога това излиза извън контрол. По този начин радикализацията или се проспива, или се покровителства.
Но трябва да имаме предвид и друго – заради гореописаното недоверие, ако ДАНС започне по-активно да следи какво се случва в социалните мрежи, ще има сериозно и оправдано недоволство – как така ДАНС ще следи какво пишем. Защото когато една служба е ползвана дълги години с политически цели, за компромати, за задкулисни игри, обществото ѝ няма доверие, че с няма да има злоупотреби. И така службите си самовръзват ръцете заради собствената си завладяност.
4. Образователната система е в колапс – ако има нещо, което може да противодейства дългосрочно и ефективно на всяка пропаганда, на всяко радикализиращо течение и не всеки популист, това е образователната система. Само че нашата е в пълна невъзможност да го направи, а дори напротив – вместо критично мислене, произвежда функционална неграмотност. И фатално се проваля в създаването на умения за идентифициране и отсяване на пропаганда и логически заблуди – нещо, с което например Финландия се справя много добре, поради дългосрочни целенасочени усилия. Няма да правя анализ на какви структурни предпоставки се дължи този ефект, но той е лесно установим и количествено, и качествено.
Има и редица въпроси към образователната система – можело ли е при работещи образователни институции това да бъде предотвратено? Имало ли е знаци и сигнали, че тази група ученици е склонна към агресия и каква е била реакцията? Вероятно част от тези въпроси ще получат незадоволителни отговори в следващите дни и седмици.
5. Социалните мрежи – мегафонът на крайностите. Алгоритмичното усилване на скандала, на радикалното, на разделящото, е фундаментален проблем на съвременните общества. Този ефект е изследван отдавна, и отричан от социалните мрежи, които търгуват вниманието ни за парите на рекламодателите. Със социалните мрежи има множество под-проблеми: използването на алгоритмичното усилване за разпространение на пропаганда. Руската федерация е особено добра в това, прилагайки старите учебници на КГБ в 21-ви век, чрез тролски ферми и мрежи от свързани сайтове, групи и страници, да насажда – дълго и методично – наративите за упадъчния запад, за великата Русия, но по-лошото: да дълбае в съществуващи разделения в европейските общества, като поляризира дебата.
Но ще бъде грешка, ако за всяка несгода обвиним руската пропаганда. Тя работи, ако има почва за това, ако има съществуващи разделения, и местни безотговорни играчи, които да се възползват. Тя усилва и разкрасява реалните усещанията на хората за съвременни проблеми, които държавите (в т.ч. България) не успява да реши. И да, в случая руски неонацист – инфлуенсър, в комбинация с български такъв, са създали в главата на обвиняемите за убийството фалшива реалност, която ги е превърнала в чудовища.
Извън усилването на крайности и среда за пропаганда, социалните мрежи са пристрастяващи и увреждащи неизградените психики на подрастващите. Затова в цяла Европа (и не само) е активен дебатът за забрана на социалните мрежи за деца. Ако нямаха достъп до социални мрежи, щяха ли да имат стимул да правят видеа на побоя и да ги качват за няколко лайка? Ако нямаха достъп до социални мрежи, щяха ли да паднат в заешката дупка на неонацистки течения? Много хора си задават тези въпроси и отговорът изглежда примамливо лесен. Той технологично и правно е много по-сложен, но след такива травмиращи обществото случаи, нюансите се чуват още по-малко.
Индивидуалната наказателна и морална отговорност за убийството безспорно е на извършителите, но комбинацията от (поне) тези пет структурни проблема няма как рано или късно да не доведе до това, което се случи в Пловдив. И затова дискусията е толкова хаотична и разнопосочна – защото се преплитат твърде много проблеми, които отдавана имат нужда от решения, но никога не са на фокус.
Ако имахме същата мотивация като нашите опоненти, ако бяхме толкова безотговорни и безочливи, колкото тях, и ако имахме същия медиен инструментариум, вероятно този случай можеше да се превърне в “консервативния” Петрохан – политически експлоатиран срещу тези, които насъскваха срещу различните, които дехуманизираха опонентите си, които създадоха абсолютно измислени идеологически разкази и политизираха до червено трагедията с шест трупа от началото на годината.
Но ние нямаме ни най-малко намерение да правим така, както биха те – всеки ден, през платени говорители и тролски ферми (каквито нямаме), да свързваме родители с нашите опоненти и да чертаем сценарии за ценностния упадък – единият баща бил избирател на Възраждане, другият баща бил съдружник на човека на Пеевски и коалиционен партньор на Борисов в Пловдив, едната майка била отявлен русофил, кандидат-депутатът на Прогресивна България от сдружение РОД промотирал ловеца на педофили (и след убийството изтрил статията), под ръководството на любимия на Радев шеф на ДАНС не е свършено нищо за ограничаване на радикализацията, а сигнал срещу един от убийците е имало преди месец, но убийството не е предотвратено. Няма да доукрасим тази фактология и да я навържем в конспиративен разказ за това, че една или друга партия е виновна за убийството.
Не просто от желание за по-висок политически стандарт, а защото това само би задълбочило проблема, разделенията и недоверието. Но няма и да валидираме желанието на идеологически защитници на властта всички дружно да махнем с ръка и да кажем, че това е просто битов инцидент. Няма и да мълчим, когато премиерът Радев безотговорно създава поредното противопоставяне, хвърляйки вината върху опозицията с абсурдни аргументи за паметници (нищо, че убийството е станало под зоркия поглед на Альоша).
Случаят в Пловдив трябва да има политическа реакция. Но не негативна, деструктивна и безотговорна, като тази на премиера, който за пореден път с подпъхнати думи от свои идеологически съветници разделя обществото, а осъзната и насочена към решаване на проблеми.
По горните 5 точки трябва да се вземат политически и законодателни решения. И те ще бъдат трудни.
По въпроса с преследването на сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни трябва да бъде обсъдена уредба (в Наказателния кодекс), така че ако служители под прикритие се представя онлайн за лице под 16 г, да може осъществяващите контакти със сексуални цели да бъдат осъдени (ако не е налице провокация пък престъпление). А по по-широкия въпрос с ефективното правосъдие, има още много, много работа, която започва от предстоящия избор на ВСС.
По въпроса с острите и разделящи политически позиции по чувствителни теми ще трябва бавно да бъде изграден консенсус, че когато когато си политик, публичен говорител, журналист, нямаш право да радикализираш хората и дебата, да дехуманизираш, да сочиш с пръст. За щастие ИТН и Възраждане получиха своето електорално наказание на тези избори, но опасявам се, че не е само заради безотгвоорното им поведение. А Прогресивна България под ръководството на Радев и съветите на Иво Христов започва да заема тяхното място.
По въпроса с радикализацията ще е нужна сериозна реформа в службите за сигурност, в института за доброволните (секретни) сътрудници на ДАНС и МВР (и контрола върху злоупотребата с тях), и фундаментално премахване на ченгеджийския маниер на цялата ни правоохранителна система, която приоритизира създаването на компромати и зависимости пред справедливостта и сигурността.
По въпроса с образованието ще са нужни съществени промени в разбирането за това какви са целите на средното образование и как те се постигат – и добавянето на един час по каквото и да било – по добродетели, религия, гражданско образование, дигитални умения и какво ли още не – само по себе си няма да реши тези проблеми. Ако не начертаем път към постигане на функционална грамотност, гражданска осъзнатост, инициативност и устойчивост на дезинформация и пропаганда, не правим нищо.
А по темата със социалните мрежи – дебатът за забраните на социалните мрежи ще продължи (и според мен такива мерки трябва да стъпят не на проверка на възрастта през електронна идентификация за всички потребители, а на приложенията за родителски контрол); ще трябва да се обсъдят мерки срещу координираното неавтентично поведение, използвано за усилване на пропагандни наративи, ще стигнем и до дебата за ограничаване на пристрастяващите елементи от дизайна.
Когато тези промени изискват законодателна инициатива, ние ще представим съответните законопроекти – няма да избягаме от своята отговорност да даваме предложения и идеи и с необходимата умереност за достигане до консенсус – не просто парламентарен консенсус, а обществен такъв.
А политческият урок е, че тези, които имаме повече видимост и мненията ни се чуват, трябва да подхождаме орговорно с тази привилегия. И да не я ползваме за насъскване и разделяне и за краткосрочни политически дивиденти, водещи до дългосрочни проблеми. Трябва всички, които с лекота се качваме на парламентарната трибуна или заставаме пред десетките микрофони, да достигнем до разбирането, че от думите ни има последствия. И да, този призив важи повече за нашите опоненти, но в никакъв случай не се изключваме от него.
Материалът За политическите поуки и политическата злоупотреба при травмиращи обществото инциденти е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.
