Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C‑649/17 Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, Verbraucherzentrale Bundesverband e. V. срещу Amazon EU Sàrl, по  преюдициалното запитване на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) в рамките на главно производство, в което Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, Verbraucherzentrale Bundesverband e. V. (Германска федерация на сдруженията на потребителите  изтъква, че средствата за осъществяване на контакт, които Amazon EU Sàrl  предоставя на потребителите преди сключване на договора, са неподходящи.

Спорът и въпроси към Съда на ЕС

Bundesverband упреква Amazon — платформа за онлайн продажби, че не изпълнява по ясен и разбираем начин задълженията за информиране на потребителите и така нарушава германското национално право за прилагане на Директива 2011/83. По-специално нарушена според асоциацията е правната уредба на действащия в Германия Закон за защита на потребителите, който в приложение на Директива 2011/83 задължава търговеца да посочи по ясен и разбираем начин, освен географския адрес, също и телефонния номер, както и номера на факса и адреса на електронната поща, ако има такива, така че потребителят да може бързо да установи контакт с търговеца и да общува ефективно с него.

Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Могат ли държавите членки да предвидят разпоредба, която — както разпоредбата на член 246а, параграф 1, първа алинея, първо изречение, точка 2 от EGBGB — задължава търговеца при сключването на договор от разстояние да предоставя на потребителя телефонния си номер не само ако съществува такъв, а винаги, преди последният да направи поръчката?

2)      Означава ли изразът „gegebenenfalls“ („ако съществува такъв“), използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, че даден търговец трябва да предостави информация само относно начини за комуникация, които вече действително съществуват в неговото предприятие, тоест че той не е длъжен да създаде нова телефонна или факс линия, съответно нова електронна поща, ако реши чрез предприятието си да сключва и договори от разстояние?

3)      При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Означава ли изразът „gegebenenfalls“ („ако съществува такъв“), използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, че начините за комуникация, които вече съществуват в дадено предприятие, са само такива, които при всички случаи действително се използват от търговеца и за контакт с потребители при сключването на договори от разстояние, или начините за комуникация, които съществуват в предприятието, са и такива, които до момента търговецът е използвал изключително за други цели, като например за комуникация с търговци или власти?

4)      Изчерпателно ли е направеното в член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС изброяване на средствата за комуникация — телефон, факс и електронна поща, или търговецът може да използва и други средства за комуникация, които не са посочени там, като например интернет чат или система за обратни обаждания, доколкото те осигуряват бързо осъществяване на контакт и ефективна комуникация?

5)      От значение ли е за прилагането на задължението за прозрачност по член 6, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС, което задължава търговеца да предостави на потребителя по ясен и разбираем начин информация за посочените в буква в) от тази разпоредба средства за комуникация, информацията да се предоставя бързо и ефективно?“.

Заключението

На Съда вече  е бил поставян въпросът дали е необходимо търговецът да предостави на потребителя телефонен номер, за да може да комуникира с търговеца, или е достатъчен друг начин за контакт, който да позволява бърза и ефективна комуникация.

 По този въпрос Съдът посочва, „че член 5, параграф 1, буква в) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че доставчикът на услуги е задължен да предоставя на получателите на услугата още преди сключването на договор с тях, освен адреса на електронната си поща, и друга информация, позволяваща бързо осъществяване на контакт, както и директна и ефективна размяна на съобщения. Тази информация не трябва задължително да е телефонен номер“ (deutsche internet versicherung (C‑298/07, р.40)

Предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване, отправено от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), по следния начин:

„1)      Директива 2011/83 — поради изискването за пълно хармонизиране и с оглед на нейното буквално, систематично и телеологично тълкуване — не допуска национално законодателство, което задължава търговеца при сключването на договор от разстояние да предоставя на потребителя телефонния си номер не само ако съществува такъв, а във всички случаи, преди последният да направи поръчката.

2)      Изразът „gegebenenfalls“, използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, трябва да се тълкува поради съображения от текстуален, систематичен и телеологичен характер в смисъл, че не задължава търговеца да създаде нова телефонна или факс линия, съответно нов адрес на електронна поща, ако реши да сключва и договори от разстояние.

3)      Изразът „gegebenenfalls“, използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, трябва да се тълкува поради съображения от текстуален, систематичен и телеологичен характер в смисъл, че като „налични“ в предприятието се считат само средствата за комуникация, които търговецът реши да използва за контакт с потребителите при сключването на договори от разстояние.

4)      Списъкът на средствата за комуникация, който се съдържа в член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС (телефон, факс и електронна поща), не е изчерпателен и търговецът може да използва и други средства за комуникация, които не са посочени в този член, като например интернет чат или система за обратни обаждания, при условие че независимо от използваните средства за комуникация, той реално гарантира на потребителя възможността да избира измежду множество средства за комуникация, които да използва, както и възможността за бързо осъществяване на контакт и за ефективна комуникация, и при условие че информацията относно тези средства е предоставена по ясен и разбираем начин.

5)      За целите на прилагането на задължението за прозрачност по член 6, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС информацията за средствата за комуникация, предоставени на потребителя от търговеца, трябва да е достъпна по прост, ефективен и сравнително бърз начин.“

Стана известно заключението на Генералния адвокат  Saugmandsgaard Øe по дело C‑622/17 Baltic Media Alliance Ltd. срещу Lietuvos radijo ir televizijos komisija.

Заключението е по повод  преюдициално запитване  на Окръжен административен съд Вилнюс, Литва относно тълкуването на Директива 2010/13/ЕС,  Директива за аудиовизуалните медийни услуги,   в рамките на спор между Baltic Media Alliance Ltd.   и Lietuvos radijo ir televizijos komisija (Комисия за радио и телевизия на Литва относно решение на този орган, с което е наложено временно задължение за операторите, които разпространяват телевизионни програми,   да разпространяват телевизионния канал NTV Mir Lithuania само в платени пакети.

Това решение, което понастоящем е оттеглено, е било прието  след като  е установено подбуждане към ненавист, основана на националност.

Спорът и въпросите

BMA е дружество, регистрирано в Обединеното кралство, което притежава лицензия, издадена  от  OFCOM за разпространение на телевизионния канал NTV Mir Lithuania.

LRTK приема решение, с което налага на операторите, които препредават телевизионни канали по кабел, и на другите лица, които доставят на литовските потребители услуги за интернет разпространение на такива програми, за срок от дванадесет месеца от датата на влизане в сила на решението да разпространяват телевизионната програма NTV Mir Lithuania само в платени пакети  – защото  излъченото  предаване „Ypatingas įvykis. Tyrimas“ („Специално събитие — разследване“) съдържа забранена съгласно член 19, параграф 1, точка 3 от споменатия закон информация, с която подбужда към ненавист, основана на националност. По-късно регулаторът отменя това решение и   започва процедура за временното  преустановяване на  разпространението. LRTK уведомява и OFCOM за въпросното нарушение.

ВМА подава жалба и твърди, че  спорното решение ограничава препредаването на телевизионна програма от друга държава членка. Съдът решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Приложим ли е член 3, параграфи 1 и 2 от [Директива 2010/13] само в случаите, когато държава членка на приемане възнамерява да преустанови излъчване или препредаване на телевизионни програми, или е приложим и в случаите, когато държава членка на приемане предприема и други мерки с цел да ограничи по друг начин свободното приемане и препредаване на аудио-визуални медийни услуги?

2)      Трябва ли съображение 8 и член 3, параграфи 1 и 2 от [Директива 2010/13] да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка на приемане — ако установи, че в програма, препредавана или разпространявана по интернет от територията на държава — членка на Европейския съюз, е оповестена, предадена и разгласена информация по член 6 от Директива 2010/13 — да приеме, без да са изпълнени условията по член 3, параграф 2 от посочената директива, решение като предвиденото в  литовския закон –  да наложи на излъчващите оператори, осъществяващи дейността си на територията на държавата членка на приемане, и на другите лица, които доставят услуги за разпространение на телевизионни програми по интернет, временно задължение да разпространяват или да препредават по интернет въпросната програма само в пакети от телевизионни програми, разпространявани срещу допълнително заплащане?“.

Заключението

Член 6 от Директива 2010/13, който забранява излъчването на предавания, подбуждащи към ненавист, основана на раса, пол, религия или националност.

Държавите  са длъжни по силата на член 3, параграф 1 от същата директива да гарантират свобода на приемането и да не ограничават препредаването на тяхна територия ( на разрешени от първата държава услуги на основания, които попадат в координираните области, сред които, припомням, е забраната за подбуждане към ненавист.

В член 3, параграф 2 от Директива 2010/13 обаче се предвижда възможността за допускане на изключение от тази свобода.

Запитващата юрисдикция  не поставя под съмнение факта, че съдържанието на това предаване представлява подбуждане към ненавист по смисъла на член 6 от Директива 2010/13.

Наложената мярка не води до пряка или косвена дискриминация в полза на създадено в страната съдържание и преследва цел от общ интерес. Тя преминава успешно и проверката за пропорционалност. Литовските органи не са забранили просто достъпа до програма NTV Mir Lithuania, а само са ограничили зрителската й аудитория. [75]

Според ГА мярката  (задължение за операторите, разпространяващи пакети от телевизионни канали на потребителите от първата държава, да излъчват или препредават тази програма само в платени пакети или срещу допълнително заплащане) — не попада в обхвата на чл.3 за ограничаване на свободата на препредаване. [77]

Иначе – в условия на евентуалност –  когато Директива 2010/13 е приложима, приемащата държава  — която възнамерява да предприеме срещу аудио-визуални медийни услуги от друга държава членка мярка, попадаща в приложното поле на член 3, параграфи 1 и 2 от същата директина — трябва да изпълни условията по споменатия параграф 2.

Но според ГА случаят не е такъв – заключението:

„Член 3, параграфи 1 и 2 от Директива № 2010/13/ЕС (Директива за аудиовизуалните медийни услуги), трябва да се тълкува в смисъл, че в приложното му поле не попада мярка, която е предприета от държавата членка на приемане на програма от друга държава членка и която се състои в задължение за операторите, разпространяващи телевизионни програми на потребителите от първата държава, да излъчват или препредават въпросната програма само в платени пакети или срещу допълнително заплащане“.

Коментар

Решението на регулатора –  съответно заключението на ГА – са странни. Според тях има аудитория, за която подбуждане към ненавист е допустимо и обществено оправдано в контекста на условен достъп – така разбирам заключението на ГА. И това поставя според него случая извън обхвата на ограниченията на свободата на препредаване по директивата.

Не виждам защо условният достъп да е пропорционална мярка при подбуждане към ненавист. Условен достъп при защита на децата – да, но условен достъп по отношение на подбуждане къв ненавист?