Съвместима ли е таксата за радио и телевизия с правото на ЕС?

Съдилищата в Германия се занимават с този въпрос, има решение за съвместимост , има и преюдициално запитване до Съда на ЕС –  дело  С-492/17.

Преюдициално запитване — Помощи, предоставени от държавите — Член 107, параграф 1 ДФЕС — Член 108, параграф 3 ДФЕС — Обществени радио- и телевизионни оператори — Финансиране — Законодателство на държава членка, съгласно което всички пълнолетни лица с жилище на територията на страната са длъжни да плащат вноска на обществените радио- и телевизионни оператори

I

Германският казус

Член 13 („Финансиране“) от Държавния договор за радио- и телевизионното разпространение предвижда:

„Обществената услуга за радио- и телевизионно разпространение се финансира от вноски за радио- и телевизионно разпространение, от приходи от реклама и от разни приходи; основният източник на финансиране е вноската за радио- и телевизионно разпространение. В рамките на осъществяването на функцията за обществено радио- и телевизионно разпространение не се допуска предлагането на платени програми или предложения; […]“.

Член 14 („Необходимост от финансиране на обществената услуга за радио- и телевизионно разпространение“) :

„(1)      Необходимостта от финансиране на обществената услуга за радио- и телевизионно разпространение се проверява и установява на редовни интервали в съответствие с принципите на икономия и ефективност, отчитайки и съответните възможности за рационализация, въз основа на обявените нужди от регионалните радио- и телевизионни оператори, обединени в рамките на ARD, [Zweites Deutsches Fernsehen (ZDF)] и публичноправното обединение „Deutschlandradio“, от unabhängige Kommission zur Überprüfung und Ermittlung des Finanzbedarfs der Rundfunkanstalten (независима комисия за контрол и оценка на необходимостта от финансиране на радио- и телевизионните оператори).

(2)      При проверката и оценката на необходимостта от финансиране се изхожда по-конкретно от следното:

1.      запазването на конкурентоспособността на съществуващите радиопрограми и на разрешените с Държавния договор телевизионни програми на всички провинции (необходимост, свързана със запазването),

2.      новите радиопрограми, разрешени в съответствие с правото на провинциите, участието в новите технически възможности за радио- и телевизионно разпространение при създаването и за целите на разпространението на радио- и телевизионни програми, както и възможността за организиране на нови форми на радио- и телевизионно разпространение (необходимост, свързана с развитието),

3.      развитието на разходите като цяло и развитието на разходите конкретно в медийната сфера,

4.      развитието на приходите от вноската, на приходите от реклама и разни приходи,

5.      инвестирането, олихвяването и целесъобразното използване на остатъка, който се получава, когато съвкупните годишни приходи на регионалните радио- и телевизионни оператори, обединени в рамките на ARD, ZDF или Deutschlandradio, надхвърлят съвкупните разходи, направени с оглед на изпълнението на функцията им.

Законът на Баден-Вюртемберг за прилагане на Държавния договор за вноската гласи, че в частния сектор  за всяко жилище се събира вноска, която се дължи от лицето — държател на жилището. Съществувалата до момента такса се заменя от тази вноска.

Според запитващата юрисдикция тази вноска не е съвместима с правото на ЕС, защото:

1 вноската представлява държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС в полза на тези радио- и телевизионни оператори, за която Комисията трябва да бъде уведомена съгласно член 108, параграф 3 ДФЕС. Освен това според нея произтичащата оттук държавна помощ не е съвместима с вътрешния пазар съгласно член 107, параграф 3 ДФЕС.

 2.  с приходите от вноската се финансира въвеждането на нова система за наземно цифрово предаване — DVB-T2, за която не е предвидена възможност за използване от чуждестранните радио- и телевизионни оператори.  Заместването на  такса   с   вноска води до това, че цялото пълнолетно население с жилище в Германия участва във финансирането на общественото радио- и телевизионно разпространение, по подобие на предвиденото в данъчното право – и е неправомерна помощ, предназначена за въвеждането на системата DVB-T2, финансирана с данъка.

3. обществените радио- и телевизионни оператори се ползват от редица предимства, които частните радио- и телевизионни оператори нямат и които представляват икономическо предимство.

4. ограничава свободата на информация, залегнала в член 11 от Хартата и в член 10 от ЕКПЧ и съзнателно е замислена като препятствие за достъпа до всякаква форма на информация, разпространявана по сателит, по кабел или по мрежа за мобилна телефония. Вноската за радио- и телевизионно разпространение се дължи от съответното лице независимо дали то реално ползва програми на обществените радио- и телевизионни оператори.

5. вноската за радио- и телевизионно разпространение противоречи на свободата на установяване, нарушава принципа на равно третиране и дискриминира жените, защото самотните родители, предимно жени, са поставени в по-неблагоприятно положение от пълнолетните лица, съжителстващи в едно жилище.

И при това положение се задават седем въпроса за съвместимостта на вноската с правото на ЕС. Почти пет от тях Съдът обявява за недопустими и отговаря на останалите.

II

Заключението на Генералния адвокат

Законът на федерална провинция Баден-Вюртемберг от 18 октомври 2011 г. за прилагане на Държавния договор за вноската за радио- и телевизионно разпространение от 17 декември 2010 г., с който се променя правопораждащият факт за възникване на задължението за вноската за радио- и телевизионно разпространение, като притежаването на приемник се замества с държането на жилище:

–        не представлява изменение на съществуваща помощ по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 794/2004 на Комисията от 21 април 2004 година за прилагането от Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член [108 ДФЕС];

–        следователно не създава нова помощ по смисъла на член 1, буква в) от Регламент № 659/1999, за която Комисията е трябвало да бъде уведомена съгласно член 108, параграф 3 ДФЕС или която е трябвало да бъде одобрена от посочената институция.

2)      Членове 107 ДФЕС и 108 ДФЕС допускат национална правна уредба като съдържащата се в Закона на федерална провинция Баден-Вюртемберг, която дава право на обществените радио- и телевизионни оператори, които се финансират от вноска за радио- и телевизионно разпространение, да издават собствени изпълнителни основания за събирането на тази вноска и да ги привеждат в изпълнение в случай на неплащане, без да е необходимо да прибягват до редовните съдебни способи“.

III

Решението на Съда на ЕС по дело C‑492/17 

Заместването на таксата за радио- и телевизионно разпространение с вноската за радио- и телевизионно разпространение се свежда до изменение на съществуващата помощ, предмет на решението от 24 април 2007 г., което не може да бъде квалифицирано като съществено.

Целта на  изменението по същество е да се опростят условията за събиране на вноската   в обстановка на технологично развитие, свързано с приемането на програмите на обществените радио- и телевизионни оператори.

Изменението на закона не представлява изменение на съществуваща помощ по смисъла на тази разпоредба, за което Комисията трябва да бъде уведомена съгласно член 108, параграф 3 ДФЕС.

Допуска се общественият доставчик сам да пристъпи към принудителното събиране на вземания за неплатени вноски.

IV

Коментар: решението и България

По предмет спорът има връзка с българското законодателно решение за принципа на таксата – на домакинство/индикирано чрез електромер, въведено преди 20 години със Закона за радиото и телевизията.

Преди всичко, за термина:  Германия е напуснала системата на таксите.   В българската версия на решението на Съда на ЕС  се говори за вноска  за радио- и телевизионно разпространение, broadcasting contributions в английската версия, Beitrags an die öffentlich-rechtlichen Rundfunkanstalten в немската,  redevance aux radiodiffuseurs publics във френската. Не е такса, която е цена  за  услуга.

Така постъпи и Швейцария през 2015.

Използваният от българския законодател термин такса  – а не вноска – блокира едно законодателно решение, предвиждащо по същество задължение “на домакинство”, както днес е в Германия.

По повод превода на решението  – ако трябва да сме точни – вноската не е за разпространение (разпространението не е работа на обществените доставчици), а за създаване и предоставяне за разпространение на аудио- и аудиовизуални медийни услуги. 

Моделите на финансиране на обществените медии са постоянна тема в този блог, например тук

Обществените медии: към въпроса за финансирането чрез такси

Обществени медии: финансирането чрез такси няма бъдеще