Това е нещо, което определено трябва да се отбележи, защото е някаква стъпка напред. Снощи Министерство на външните работи е публикувала карта на секциите в чужбина. Намерих я случайно, защото по няколко пъти на ден преглеждам мястото, където публикуват таблица с адресите на секциите. Когато има промяна я отразявам директно на моята карта. Същият процес следвам последните няколко вота, докато преди това се налагаше да преглеждам индивидуалните сканирани на PDF заповеди на всяко консулство и да сверявам с доброволци на място.
Вчера сутринта са започнали картата съдейки по метаданните. Публикувана е след 18:00 снощи, тъй като тогава последно проверих сайта им. Съдържа практически същите данни като моята. Тъй като са първоизточника и за пръв път публикуват не само адреси, но и географски координати, ще сравня отново данните с моите. Ще е добро упражнение да проверя с колко метра е отклонението на моята карта. Ще пусна резултатите в близките дни.
Вярно е, че публикуват картата около два дни и половина преди началото на изборния ден и закъсняха малко с адресите този път, но все пак е стъпка напред, за която трябва да ги поздравим. Дава ни надежда, че ще стане практика от доста по-рано за следващия вот. Преди години на поне един вот използваха версия на моята карта като официална след като изрично ме питаха за това. Предоставих я с удоволствие.
Винаги съм казвал, че целта на всяка инициатива следва да бъде да стане излишна. Същото целях с Lipsva, с отворените данни и GovAlert. Картата за изборите в чужбина се налага вече 12 години да я поддържам дори да не живея вече зад граница. Може би този експеримент на Външно да е знак, че това, което правя ще се разпознае като полезно и официален процес на администрацията. От друга страна, постоянството и приемствеността не са силните черти на по-голямата част от публичната сфера, както видяхме с нещо просто като акаунтите @GovBulgaria и @MIBulgaria, които се използваха като официални от Министерски съвет и МВР известно време. Та ще трябва да мине време и няколко вота, за да видим.
През декември направих пилотен проект, в който отбелязах на триизмерна карта всички сгради в район Изгрев, София, които са предвидени да се построят. Целта ми беше да разширя картата с документите за строителството, която макар и полезна, не дава добра представа за измеренията на промените.
От тогава се случиха няколко неща. Първо се свързах с новата администрация на Столична община с цел съвместна работа. Първи резултат от това, че направих за тях вариация на картата ми с документите, но показваща само планираните промени на ПУП. Линк към картата ще намерите на страницата с регистъра на съответните документи. Това е важно, тъй като тези решения са първата индикация, че някъде нещо ще се строи и съответно е най-ранния момент, в който хората загрижени за градската среда биха могли да повлияят. Ключова роля тук играят районните кметове и архитекти, които публикуват документите.
Картата на общината с отбелязани места, където има промени по ПУП
Картата се развива постоянно и ще пиша скоро подробно за нея. Като част от нея добавих експерименталния триизмерен слой специално за очакваното височинно застрояване на парцелите засегнати от ПУП-овете. След това реших да копирам същата функционалност и на основната ми карта.
Данните обаче бяха проблем – не може да се изведат автоматично и се наложи да ги въвеждам на ръка, както правих през декември. Сега обаче си направих инструмент, с който това става много по-бързо и точно. Включително мога да го правя на телефона между другото. За няколко дни събирах по няколко стотин сгради на ден из целия град. До тук бих казал, че съм покрил всичко в районите Лозенец, Изгрев, Сердика и оборище. Въвел съм и сгради, които са мащабни или са ми направили впечатление из града. Ще продължа с Овча купел и Люлин преди да продължа към другите.
Условностите на данните
Преди да ви покажа самата карта, трябва да минем през задължителното за мен описание какво не е наред в картата ми и данните.
Първо, рисувам основите на сградите на ръка върху комбинираните слоеве на застрояване от iSofMap на ГИС София, след което въвеждам височината според посочените метри или етажи. Тези слоеве от своя страна се въвеждат от оператори във фирмата на база документи и скици. Не всички документи имат скици, не винаги това, което е въведено е актуално и слоевете се променят постоянно. В този смисъл ще намерите сгради, които са одобрени или дори построени вече в друга форма или височина. В първа фаза ще въвеждам това, което има на слоя, а нататък ще разширя инструмента да зарежда последните скици и да ги позиционира правилно на слоя, за да въвеждам правилната форма на сградите.
Тъй като чертая на ръка, не винаги границите на сградата са точни, а по-ниски съпътстващи постройки или снишения на сградата липсват. Тъй като използвам фотореалистични 3D карти на Google, вижда се лесно, че изображенията и сградите там са от преди година. Тоест някои от вече построените сгради, които ще видите на улицата, не са на тази карта. В такива случаи ги отбелязвам, за да са видими. Когато Google обновят снимките, ще ги махна.
Това, че на някое място е отбелязана сграда с дадена височина или площ, не означава, че непременно ще бъде застроено по този начин. Тези скици посочват какво е предвидено/заявено или разрешено на това място. Параметрите може да се променят при визите, при обратна връзка от обществото и районните кметове или при разрешението за строеж. Може да се намали като площ, но да се вдигнат етажите. Това, че нещо е предвидено обаче не значи, че ще се построи някога. Това може да е заради проблеми със собствеността, съдебни дела или просто защото собственикът иска да живее в хубава двуетажна къща и няма намерение да вдига 5 етажен блок. Не на последно място – посочените измерения са по-скоро външните очертания. В зависимост от кинт и други параметри е възможно части от сградата да са по-малки, други да са покриви и паркинги и прочие. Някои от отбелязаните сгради може да са и индустриални.
Картата, която ще споделя, не е обвързана с общината или НАГ и не претендира за точност. Целта ѝ е да даде представа къде какво ще се строи и колко високо, тъй като дори с първата ми карта, това е изключително трудно. Ще добавя всички сгради в града преди да започна с конкретните документи. Новите сгради се появяват веднага на картата, така че очаквайте нещо ново всеки път като я отворите. Ако видите нещо, което не е така, оставете коментар.
Тези данни биха могли да се извадят автоматично и точно тези разговори водим с общината от началото на годината. Има огромно желание и подкрепа за такива визуализации и прозрачност, което е видно от картата на ПУП-овете. Както много други неща там обаче, борбата е със самата вътрешна система. Качеството на данните не е сила на администрацията като цяло. Когато това стане все пак обаче, всичко, което виждате тук ще тече автоматично. Просто не можах да дочакам и малко напук го направих сам.
Изглед към горната част на бул. Черни връх
Бъдещото строителство в София
В процесът на направа на картата споделих снимки в социалките и и писах, че ни е бедно въображението колко много е предвидено да се строи. В последните месеци стана дума, че на година се започват сгради с по милион кв. м. полезна площ. През документите открих няколко, които самостоятелно са по 100 хиляди. Из града виждам много повече.
От години се ровя в разрешителни, ПУП-ове и визи, но нямах идея за някои от сградите. Например не знаех за 200 метровите кули срещу мол Парадайз и нагоре по бул. Цар Борис III от Пирогов. Не знаех за 130 метровата кула по Тодор Александров и въобще какви стени от сгради се готвят от двете страни на този булевард. Бях виждал снимки на плановете около Централна гара, но не осъзнавах мащабите или че ще има още една 100 метрова кула зад нея. В централната чат има десетки къщи, някои отбелязани като паметници на културата, които са предвидени да се бутат и застрояват с четири, пет и дори шест етажни сгради. В долната част на Лозенец положението е по-добре, но в горната и въобще около южната дъга е вече презастроено, а се предвиждат двойно повече сгради. Аналогично по бул. България.
Когато съм пускал подобни карти и съм коментирал върху тях, често тъпя критика, че искам да спирам частния интерес. Собствеността на земята е само един аспект от този проблем и често само по себе си е доста труден за изясняване, напоен с корупция и натрапчиво отсъствие на прокуратура и съд. Ако даден парцел е частен, собственикът има право да строи там в рамките на закона. Проблемът идва там, когато регулаторните органи умишлено спят и не забелязват критична инфраструктура като дерета, тръби и прочие. Не се взима под внимание градска среда, височина, училища и друга инфраструктура, а когато това се прави, административните съдилища с готовност зачеркват съдебна практика и дори закони, за да помогнат на това или онова свързано лице. Сведенията за собствеността на роднини да съдии из въпросните комплекси са изобилни.
Изглед към бул. Тодор Александров.
В същото време основният проблем тук е в местната и централната власт. Започваме с решенията на СОС за безразборна продажба на общинска собственост – данните за която най-яростно пазената тайна в Столична община. Следва и отлагането на придобиване на ключови имоти за градини, училища и паркове. Решения на СОС могат да изменят регулация и планове, но това се блокира умишлено от години. Това важи както за интензивността, така и за фасадите, стратегия, достъпност и визия града. Главният архитект има ключова роля в този процес, но при липса на такава визия до сега тази роля е била обвързвана само със скандали.
Илюстрация за сенчестите сделки в СОС, които все още виждаме е, че доста от парцелите предвидени за строителство в слоя на НАГ, са общинска собственост. Такова е например пространството между Японския хотел и небезизвестната сграда Златен век. Там на четири парцела общинска частна собственост вече е отбелязана 22 етажна сграда – на метри от прозорците на Златен век. Никой до сега не е успял да ми отговори как става това, а още от години питам за няколко такива случая в Дианабад. Предполага се, че са обещани на някого от години и се чака изгодна политическа ситуация, което беше спънато отчасти с последните избори.
От народното събрание пък зависи как релевантните нормативни актове ще оформят граници на тези стратегии и категоризация. Единственото съществено, което знаем, че се е случило, е промени позволяващи кули където и да е и носещи името на небезизвестен строителен инвеститор и корупционен скандал с политици осигурили тези промени. Впрочем, именно те и практиките им са причината въобще да започна да се вглеждам в темата, така че може да се радват, че са допринесли неволно към този и другите ми проекти, както и всичко останало по темата, което още не съм изкарал.
Триизмерната карта със сградите ще намерите като функция на картата с документите от НАГ натискайки бутона с кубче. Може да я достъпите и директно на http://govalert.eu/cityplan/buildings. В началото ще се отвори указание как се контролира. Най-общо казано използвайте два пръста на екран с докосване или мишка + Ctrl на компютър. Предупреждавам, че използва доста трафик и процесор – може да имате проблеми на по-стари телефони. Ще се радвам на обратна връзка.
Ще се радвам на обратна връзка. Освен добавяне на сградите в останалата част от града, искам да добавя функция за директно споделяне на линк към мястото, което сте се спрели в момента. Така ще може да покажете на други какво точно гледате и конкретна сграда. Също искам като се кликне на сградата да може да отидете на същото място в картата с документите. Има нужда да подобря и стабилността на кода. Надявам се до тогава да има и решение с автоматизацията, за да се подобри качеството на данните.
Излезе списъкът със секции в чужбина за смесените избори на 9-ти юни. Този път ще има 769 секции на 670 места по света. Това е значителното увеличение от последните два вота, но доста по-малко от изборите през 2021-ва.
Увеличението спрямо предходната година е със 37 места за секции, 36 от които са допълнителни в Германия. На повечето места разликите са минимални. В Гърция ще има със 7 секции в повече. В Турция местата са същите като брой, но ще има 4 секции повече. В Италия и Белгия също ще са повече.
Ако секциите са на същите места както миналата година, което е доста вероятно, то вече имам адресите на 97.8% от тях. Очаквам до 10% да има промяна. Трябва обаче да ги потвърдя с официалният списък на ЦИК когато излезе преди да публикувам картата на Glasuvam.org
Секциите в Европа на изборите през 2023-та
Междувременно може да се абонирате за новини за изборите зад граница и когато местата на секциите станат окончателно ясни, ще ви изпратя индивидуален списък с трите най-близки секции до вас и най-важното, което следва да знаете.
Същото може да направите, ако пътувате на почивка в началото на юни в Гърция или друга европейска държава, и искате все пак да упражните гласа си. Запишете се с града, където ще бъдете на 9-ти юни и ще получите адреса на близката секция. Дори обичайното ви пребиваване да е в България, може да гласувате в която и да е секция зад граница само с лична карта и без предварително заявление.
Застрояването на един район се решава – често в разрез на закона – много преди да видим багерите да изриват детски площадки и градинки или да се вдигат кранове на метри от прозорците. С проекта GovAlert.eu се опитах да помогна с информираността, но тези решения се взимат много преди визите за проектиране и разрешенията за строеж. Истината е, че са скрити в градоустройствени заповеди, протоколи на общинските съвети, продажби на общинска земя, а нерядко – незаконно вписване на такава като частна и фалшифициране на становища и съгласуване. Контрол няма – къде умишлено, къде от некадърност.
Ситуацията в София класически пример за този начин на работа. Едно положително нещо обаче е, че в сайтът на НАГ може да се видят скиците от въпросните градоустройствени планове. Днес между другото седнах да си играя да въведа сградите в и около квартал Дианабад, които не са започнати или довършени заедно с височината им. За някои от тях са издадени визи, за други – разрешителни за строеж. Повечето обаче са одобрени от НАГ за строеж и е само формалност да получат разрешително. Някои одобрените сгради – като тези на 5-тата снимка – се намират на все още общински имоти, което показва, че вече се подготвя продажбата им.
Направих това като експеримент. Реших, че този начин на визуализация би бил полезен на живущите в квартала да си представят какво ги очаква и как ще се промени градската среда в близките години. В червено са въпросните планирани сгради. Останалите се виждат триизмерно и макар очертанията им да не са точни, достатъчно близо са, за да дадат представа. Списъкът не е изчерпателен като може да има няколко по-малки сгради.
Може да видите интерактивна версия тук:
На снимките виждате няколко ключови точки в квартала.
Ето тук ще намерите (почти) всички градоустройствени заповеди от района за последните 10 г. Някои от решенията за застрояване долу са от преди това. Други са укрити от сайта на НАГ.
Днес Бистра ще ни разкаже за няколко пътувания до Букурещ, като започваме с едни обобщващи Съвети къде, какво, как да правим и пристигнем в румънската столица.
Приятно четене:
По срещи в București
част първа
Съвети за пътуване (Букурещ, Румъния)
Няма нищо по-вълнуващо от това да посетиш чужда страна, защото именно тогава научаваш по нещо ново за себе си и за мястото. Колкото по-далече отиваш, толкова повече неща научаваш… или пък не. Защото понякога имаме доста превратни представи дори за онези, които са най-близки до нас. Комшиите имам предвид, не роднините.
Време е отново да тръгнем по пътищата на планетата, драги мой читателю! Този път обаче няма да ходим много надалече и дестинацията е относително позната на българската публика. За известно време ще се преселим в столицата на Румъния, Букурещ, и ще поразгледаме напред-назад. Тук ще ти разкажа за спецификите на румънската столица през лятото и през зимата. Абе, с един куршум, два заека
Искаш ли да почваме? Да? Да тръгваме тогава!
Стъпка 1:
Kак да стигнем до Букурещ
За да стигнеш до дадено място, драги ми читателю, трябва първо да пътуваш до него. За да ти разкажа как пътувах аз обаче, трябва да се върна малко по-назад във времето. А понеже обещах, че пътеписът ще дава информация както за лятото, така и за зимата, ще започна от лятото.
Нашата история започва с покана за посещение на Букурещ, по работа, през август миналата година. Ангажиментът предвижда неколкодневен престой в румънската столица и на мен почват веднага да ми текат лигите, защото досега посещенията ми до Букурещ се изчерпват с транзитно минаване през идеалния център, по пътя към Трансилвания или обратно. Така че, естествено, приемам, подскачайки на един крак от кеф.
Осем часа път (без камили)
Ребром обаче възниква въпроса
„как, аджеба, да се довлека до Букурещ??“
Лято е, топло е, време дал Господ, приключенски дух и липса на ум в главата също. Така че, в момент на авантюризъм (и предвид ограничения бюджет за пътуването), решавам да пътувам с автобуса до там. Какво пък толкова?! Пътувала съм с автобус насам-натам из България, обичам да се возя и нямам проблем с дългото пътуване. Така че отивам до Автогара Сердика и си купувам билет за отиване и връщане (в случай, че те интересува, драги ми читателю, билет за отиване и връщане София – Букурещ и обратно струва малко над 80 лева). Дотук добре, автобусът тръгва 6 сутринта от София и пристига към 2 часа в румънската столица. Цифром и словом пътуването е осем часа, но аз съм съгласна на всичко, само и само да мога да си взема статива с мен. Зер, дълго време ще съм там, да мога барем една нощна снимка да направя. (В случай, че още не ти е станало ясно, драги ми читателю, това животно фотографът е много откачено и всичко ще направи с едничката цел да снима – аз не правя изключение.)
Пътуването става с маршрутка
(ама наистина е маршрутка, като тия дето се шматкат из София) и място за багаж твърде няма, но някак си успяват да натикат целия багаж в нея. Тесничко е и човек се схваща, но пък поне разглежда околностите. На Дунав мост откъм наша страна се чака, но е поносимо и хоп! след има-няма 8 часа тънгър-мангър вече сме на румънска земя. Така пътувах лятото и определено беше добро пътешествие.
Зимата обаче тая работа някак си не върви, защото вълци вият из полята, а виелицата зловещо навява преспи сняг именно в частта от България, през която трябва да се мине. Така че
в интерес на здравия разум ще се лети със самолет
Аз не съм съвсем съгласна и причините са три: първо, летище Отопени е далече от града и хал-хабер си нямам как да се придвижа, второ, нямам кой знае какъв опит с полети и хал-хабер си нямам какво трябва и не трябва да нося и трето (най-важното от гореизброените) – не мога да си взема статива За фотограф това е все едно да си с ръка вързана зад гърба, но тъй като изборът не е съвсем мой, ще се лети с Таром.
И така, драги ми читателю,
започва една доста интересна зимна история
Тя започва дори преди да съм тръгнала за летището, защото…
родата научава, че ще ходя в чужбина
и се започва…
В чужбина и хляб не ядат...
Роднините са странно нещо, драги ми читателю. Особено ако става дума за дядовци и баби. Ако си спомняш пътеписа за Шипка, може би се сещаш за сцената в хола, когато им изтърсих къде ще ходя. Еми, същия следобед изтърсих, че ще ходя и до Букурещ. Та, от тогава насам, дядо ми живо се интересува кое как и защо ще става. Човекът има значителен опит с пътувания, така че интересът е донякъде оправдан, но има моменти, когато се чудя какво да го правя. Ето един такъв.
Ще тръгвам аз на следващия ден, пари съм обменила вече и застраховка съм си направила (за зор заман). Представи си, драги ми читателю, каква физиономия правя, когато дядо ми цъфва следобеда преди заминаването с плик. Пълен с храна. Банани, вафли и прочее други подобни в стил „да не умре детето от глад по пътя“. Ако можеше да ми даде каса с домати и краставици, сигурна съм, че щеше да го направи.
– Ето – вика ми той, – да си вземеш за из път.
Аз го гледам като пребозал рибояд и питам с гробовен глас:
– За какъв из път? Нали ще летя със самолета?!
Той обаче не се предава и решава да поясни:
– Ами да ядеш преди полета и по време, че не се знае какво ще ти дадат.
Погледът ми рЕзко се сменя и от него почват да повяват сибирски ветрове и байкалски лед.
– Дядо, те ще ми вземат храната още на паспортния контрол. Няма да взимам нищо за ядене.
– Как така няма да вземеш? – пита той скандализиран – Поне в куфара си ги сложи!
Прегърнах жена си и куфара взех с консерви, с колбаси и бавно поех…
В чужбина и хляб не ядат си мислех аз (мислех аз), когато с ИЛ-62 аз пристигнах в Лондон.
Да де, ама тая песен е писана за едно вече отминало време и сега така не може. Освен това, аз ще пътувам с ръчен багаж, а не с ония куфари тип „побира два трупа и лека картечница“. Съответно осведомявам прародителя си за тези особености и той махва раздразнено с ръка в стил „вие младите от нищо не отбирате“
Но това не означава, че дядо ми е напуснал полесражението. Напротив – просто е сменил тактиката. Следваща точка за завладяване – как да стигна до летището. И най-вече с кого. Дядо ми се е самоквалифицирал като първокласен посрещач и изпращач и настоява непременно да ме изпрати до гейта и да се ходи с градски транспорт. Че метрото ходи до летището – ходи. Обаче някак си не припадам от ентусиазъм да мъкна сак и фоточанта из градски транспорт в час пик. След кратка позиционна война и привличане на съюзници в лицето на нашите, дядо ми удържа частична победа – ще ходя с метрото, но няма да ме изпращат (зер, не съм на три годинки, че да трябва някой да ми носи раницата за училище)
И така,
в уречения ден и час се паркирам на Терминал 2.
Ама нали съм шматка и не знам къде отивам, почвам да се шляя като муха без глава напред-назад. Питам на информация и ме сюрпризират, че Таром не чекират по-рано от час и половина преди полета, така че имам време да поседя и да почакам. Чантата и сакът минават за ръчен багаж (с уточнението, че ако няма място, сакът моментално заминава в багажното) и отиваме да си чакаме полета. Майка ми ме е наковала да внимавам за гейта и да не „блея“ както тя е изрази, защото може да чакам на погрешно място и да си изтърва полета (което никак ни би било добре).
Оказва се, че на летище София са подменили старите аналогови телевизори, които преди стояха на всеки гейт с нови модерни екрани, на които се вижда ясно дестинацията, часа и компанията, така че се пльосвам срещу гейта и чакам да започне качването на автобусчето.
Гейтът на летище София. Впрочем тази врата се заключва, така че няма как човек да излезе и да щъка по летището. Хубавото поне е, че се вижда на кой гейт си се паркирал и за кой самолет чакаш.
Самолет по румънски
Чакам си аз на гейта, чакам, ама не идва човек да ни провери билетите. Вярно, че съм дошла рано, ама вече става време да се качваме в самолета, а от наземен стюард ни дума, ни вопъл, ни стон. В главата ми зазвучава мрачното предупреждение на майка ми и някъде в дебрите на съзнанието ми започва да вие червена аларма. Около мен са насядали хора, ама да седна да ги питам като селска тетка дали и те пътуват за Букурещ ми звучи дебилно. Времето обаче си минава, а никой не идва. Автобус за самолета обаче идва. Затова продължавам да се чудя, дали не бъркам някъде. Щом като има автобус, значи има и самолет. Билетът ми е точен, гейтът уж е този. По едно време в главата ми се ражда гениалната мисъл да превзема автобуса на абордаж. Колко му е, спрял е точно пред вратата на гейта. Тайничко съставям план как ако до 9 без 10 не се появи никой, направо си ставам и се оправям (самолетът трябва да излети в 9).
За щастие се появява наземен стюард, който да осуетява моите терористични планове и благополучно и целокупно се товарим на автобуса. Както всички знаем, на софийското летище само определени самолети имат ръкави (или по-скоро са си платили за по-добра позиция на летището), така че практиката с автобусчето е нормална. Въртим ние покрай пистите и другите самолети и се чудя какво ли пък ще е това дето ще ни вози. Честно казано, съм се возила на самолет само веднъж и сега
хем ме е шубе, хем ми е и много интересно
Самолетчето-играчка, с което се возих до Румъния. Снимката е правена с телефона през прозореца на другото автобусче, което те извозва от самолета до терминал „пристигащи“ на летище Отопени. Впрочем, на Отопени беше пълно с подобни мънички самолетчета, наредени едно до друго. Таром имат и големи самолети, но явно за по-близките дестинации има по-дребен вариант.
Никакви логични предположения обаче не могат да ме подготвят за возилото, на чиито криле ще летя до отвъд Дунава. Защото самолетчето няма нищо общо с моите представи за нещо голямо, по което се катериш по висока стълба и вятърът брули ушите ти. Точно обратното – толкова е мъничко и сладичко, че прилича на самолетче-играчка, от ония дето децата ги сглобяват и после търчат с тях, бръмчейки. Поне така правеха децата едно време, сега имат симулатори, за да карат самолет на телефона, но това е друга тема.
Та, спира автобусчето пред самолетчето – играчка и аз застивам.
Първата ми мисъл е „Сериозно ли ще летим с ТОВА?!“
То изглежда толкова малко, че по-скоро бих го цанила за линията София – Пловдив, не за международен полет от една европейска столица до друга. Самолетчето е сладко, но някак си не ми вдъхва никакво доверие. Не, че имам страх от летене, нищо подобно, просто нямам опит и някак си един по-шишкав самолет би ми се видял маааалко по-сигурен. Постоявам известно време, колкото да изляза последна от автобуса и все пак решавам да се кача, с ясното съзнание (и типичен балкански песимизъм), че каквото и да става, прецаканата няма да съм само аз (ах, този Вуте, отколешна утеха на поколения балканци…).
Съмненията ми обаче се разсейват на минутата, когато ме поздравяват с Bună dimineaţa (буна диминяца или „добро утро“ на румънски). Много обичам да поназнайвам по някоя фраза на езика на страната, където отивам и тук не правя изключение. Нещо повече, мъкна със себе си и учебник по румънски (щото всеки език е богатство и човек никога не знае), при това и лятото го мъкнах и сега, напук на малкото място за багаж – отново. Та, хиля се аз и връщам поздрава, настанявам се, набутвам багажа в отделението над главата си и въздъхвам доволно. Такааа, качихме се безпрепятствено на самолетчето, остава и да летим за Букурещ и всичко ще е ОК.
Първи кадър от прозореца на самолета. За мое огромно съжаление, нямаше как да снимам с апарата – най-вече защото прозорчето беше по-мъничко от дланта ми. Това, съдейки по височината, на която летим, би трябвало да е някъде около София. После самолетчето се издигна в голямото бяло нищо на облаците и престана да е интересно. Еееех, ако беше чисто стъклото, колко ли още хубави картинки щях да направя? Фотосъвет за маниаци – ако не е много чисто стъклото, а пък искате да снимате (като мен) ползвайте функцията touch focus на телефона. Така ще можете да фокусирате през боклука по стъклото. Не винаги върши работа, но определено помага.
Самолетчето се отделя от земята и политаме. Аз, понеже сърце юнашко (и фотографско) не трае, съм се въоръжила с телефон, за да снимам (специално си направих устата за място до прозореца) и се залепям за илюминатора. Няма много за снимане и стъклото спешно се нуждае от почистване, но пък затова се получават няколко кадъра на земята преди да навлезем в голямото бяло нищо, сиреч – облаците. Тогава
стюардесите на Таром ме изненадват приятно като почват да раздават храна
По принцип знам, че да дават храна в самолета е нормално, но самолетната храна едва ли някога ще си проправи път до върховете на гурме класациите. Затова съм приятно изненадана, когато получавам сандвич с шунка и кашкавал (впрочем, думичките са същите и на румънски), кисели краставички и маруля и десерт – кексче за разкош. В добавка стюардесите разливат напитки – не се сервира алкохол, за което шапка свалям – и аз започвам да си правя няколко заключения. Като начало, кетърингът на Таром е няколко пъти по-добър от този на родния превозвач (да ме прощават България еър, но манджата им не е вкусна ама изобщо и не винаги е особено прясна, поне такива са моите впечатления). Второ, тук стюардесите не ги избират с конкурс за красота, а за да работят (едната дама беше на видима възраст 40+, което не би могло да се случи в нашите авиолинии, където ги пенсионират на около 30). (Всъщност това е плюсът на България Ер – поне на една от стюардесите ще искаш да й паднеш в краката, но авторката това май не го цени Иначе на АТР-ите на Таром вероятно работят същите стюардеси, които започнаха на тях в края на 90-те, когато самите самолети АТР бяха чисто новозакупени от Таром, а редакцията безсрамно пътуваше всяка втора седмица до и от Букурещ с тях. Просто не само самолетите са остарели… а стюардесите бяха главозамайващо красиви румънки – бел.Ст.)
Кетъринг в стил Таром, драги ми читателю. На твоето внимание представям сандвич с шунка, кашкавал, кисели краставички и маруля и кексче с пълнеж. Викам в България Еър да дойдат на обмяна на опит, да видят как се прави – прясна и вкусна храна.
Така, доволна от превоза, опиянена от новото преживяване и с пълен стомах от добрата (!) храна в самолета, пристигам на
летище Отопени или AeroportulHenri Coanda
както се казва в момента). И
зненада – летището, известно навсякъде като Отопени, всъщност в момента се казва Анри Коанда… И тук възниква въпросът „Who, the fuck is Alice“ така че да видим кой е тоя Анри Коанда. Кратка справка в гугъл (какво са правили хората без него, егати?!) (ами помнеха много – бел.Ст.) казва, че човекът е бил много известен учен и изобретател и дори е измислил първия самолет с реактивен двигател. Ясно, има защо да прекръстят летището на него. Иначе, ако се вярва на любимата история на дядо ми, летище Отопени е било подарък от Никсън за Румъния, защото жена му е била румънка. В интернет обаче пише, че част от летището е построено през 60-те, когато Никсън идва на посещение в Румъния (обаче никой никъде не казва САЩ да са плащали за строежа). Впрочем, жената на Никсън изобщо не е румънка (родена си е в Щатите). Но какво да се прави…
По-нататък в пътеписа ще чуваш доста от шантавите истории на дядо ми, драги ми читателю, защото той много харесва Румъния. бележка – това е другият ми дядо, не този от началото на историята.
Стъпка 2:
Как да се придвижим от точка А до точка Б
Като във всеки голям град и в Букурещ разстоянията са проблем. За разлика от София обаче, тук
опцията „изтървах автобуса, ще вървя две-три спирки“ не съществува
Защо ли? Ами защото градът е строен с голям размах и за да стигнеш от точка А до точка Б трябва доста време, ако човек върви пеша. Така че стигането зад табелата „Букурещ“ е само началото на ново приключение.
СКГТ по румънски
През август, автобусчето ни свали на
автогара Филарет
в Букурещ и ни пусна „да пасем“.
Автогара Филарет през август. От този ракурс изглежда доста нормално и относително прилично място. Тогава дори се възхитих на архитектурата – мястото май се води някакъв паметник на културата. ОБАЧЕ хубавите неща свършват горе-долу с тази фасада. След малко ще видиш защо.
Проблемите са няколко – първо, самата автогара прилича на извадена от лошо скалъпена балканска комедия или крими екшън с етно елементи.
[geo_mahsup_location_info]
Роми и други съмнителни субекти дал Господ, излющена мазилка, стара неугледна сграда, разпадаща се настилка.
Ето тук, горе-долу, спира автобусът от София. Това е задната част на автогарата и никак не е представителна.
А ето под тази конструкция със съмнителна здравина трябва да си чакаш автобуса за София. Мястото е старо и се разпада и определено не е кой знае колко престижно. Всеки румънец, на когото кажа, че съм дошла от автогара Филарет, започва да ръкомаха. За тях това място е пълна дупка – кофти район и лош транспорт. Ако трябва да пътуваш от там за София, драги ми читателю, горещо те съветвам да НЕ взимаш нощния автобус (тръгва от Букурещ за София към 11.30 вечерта). Съображения за сигурност просто.
Общо взето, не почваме добре. Аз съм се въоръжила с карти като камикадзе с пластичен експлозив – една на телефона и десетина разпечатки с маршрут от гарата до хотела.
За да стигнем обаче, трябва да се доберем до градски транспорт, а такъв не се вижда никъде, така че тръгваме на посоки. Предварително съм проверила кой номер автобус ни трябва и не щеш ли, зърваме един да идва насреща ни – в нашата посока. Хукваме ние и – хоп! вътре (впрочем, не говоря в множествено число, защото се смятам за роднина на английската кралица, а защото тогава бях тръгнала с един колега)
Входът на автогарата. Забележи тъмните балкански субекти от двете му страни. Някак си като ги видях тия, всякакви идеи да влизам вътре и да питам за посоката ми се изпариха от главата.
На въпроса ми дали има билети при водача, целият автобус започва да се пули, все едно някой ги е натровил целокупно с гъби. Обясняват ми, че в автобуса не продават билети. Тук е мой ред да зяпна като недоял пеликан.
КАК ТАКА не продават билети?! Аз, какво, да не ги печатам?!
Проверила съм в нета, че глобата за пътуване гратис е 50 леи (май…), та затова хич не ми се ще да пътуваме така, но няма как, защото нито можем да слезем, нито има откъде да си купим билети. Та през следващите няколко минути обмислям евакуационни маршрути през най-близката врата в случай на вражеско (сиреч контрольорско) нападение. Вярно с тежък куфар на колелца и сак + фоточанта това ще е трудно, но си струва да се опита. В крайна сметка, не е моя вината, че няма откъде да си купя билети.
Хората в автобуса, въпреки че не говорят английски, все пак ни обясняват с десетопръстната система, че на спирката където отиваме, има откъде да си купим билети. Една млада жена ни посочва будката на спирката и така без инциденти се добираме до място, от където да си купим карти.
И се сблъскваме със суровата румънска действителност
Градският транспорт в Букурещ се държи от компания известна като RATB (нещо като еквивалента на нашето СКГТ).
Хартиени билети не съществуват – под абсолютно никаква форма
Няма да намерите хартиени билети нито за метрото, нито в автобусите или пък трамваите. Няма автомати за билети в превозните средства и шофьорите/ватманите НЕ продават билети. Затова пък на повечето спирки има мънички будки с надпис RATB, където можете да си извадите карта. Има няколко вида карти, като най-популярната сред местните е тази за определен брой пътувания, защото не струва много, а е ефективна.
Румънски (относително поддържан) трамвай. Всички трамваи, които мернах по улиците на Букурещ са стари, очукани и вандализирани до немай къде. На техния фон, нашият градски транспорт е от космоса. Снимка от август месец, правена през прозореца на автобус. Това тук е голямо кръгово кръстовище, където трамваите въртят. Забележи, драги читателю, отворените врати на трамвая. Това се дължи на жегата и на липсата на климатик вътре.
На нас обаче ни трябва
карта за цялата градска мрежа,
защото не се знае колко ще се обикаля. Та, курдисваме се пред будката и аз бодро поздравявам с Buna ziua (добър ден) намръщената лелка отсреща. Тя поздравява, но в момента, в който си отварям устата да се разберем на английски тя ме отрязва на румънски, че говори само румънски. Греда! Ами сега?! (пита човечето на „Минута е много“). Като на човек му се налага, става рЕзко много изобретателен, така че
ми хрумва гениална идея
До будката има табло с цени и оферти за различни видове карти, така че бързичко намирам това, което ни трябва на нас – едноседмична карта за цялата градска мрежа – и надрасквам текста на румънски на гърба на една разпечатка (да живее огледалното форматиране на преводния текст!) Подавам го на жената и тя грейва, че ни е разбрала.
Автобусите в Букурещ са по-новички. Ето един, който явно върти из идеалния център. Снимката е от март месец, забележи многото сняг, драги ми читателю. Впрочем, на всички превозни средства, дето са част от транспортната мрежа на RATB го има плеснато логото на компанията, както може да се види и тук.
Искат ни документ за самоличност, но нали сме в евросъюза – даваме си личните карти. И тогава се сблъскваме с втори дубъл на суровата румънска действителност. С лична карта не може! Трябват паспорти! Точка по въпроса. Примирени, даваме паспортите (все пак, опитът в спорене с намръщени феодални соц лелки говори, че всяка съпротива е безмислена) и след малко пипкане и туткане (човек ще каже, че бабката пише донесение лично до шефовете на ЦРУ, КГБ и МИ6) получаваме заветните карти срещу скромната цена от 17 леи.
Когато по-късно разказвам историята на нашите домакини, те клатят глави и кимат, че обслужването в Румъния не е като хората. Аз обаче се радвам, че си имам карта за цялата градска мрежа и си правя планове (на глас) как ще се возя на метрото. Тогава домакините ни ме поглеждат учудено и се сблъсквам с поредното измерение на суровата румънска действителност.
Оказва се, че картата ми не важи за метрото
На опуленото ми изражение и на тъпия въпрос „Ама как така, нали вашето RATB се занимава с транспорта в Букурещ?!“ ми обясняват, че по някакъв дебилен вселенски закон, метрото се държи от друга фирма. Така че с моята карта мога да си джиткам само по трамваи, тролеи и автобуси, но за метрото ще ми трябва друга. Мда, шантава работа.
Нещата обаче не свършват дотук. От личен опит и от онова, което ми казаха нашите домакини,
транспортът в Букурещ далеч не е цвете
Трамваите и автобусите са стари и издрани, мърляви и изобщо вандализирани и малко на брой (иначе на чест интервал, но неспособни да поемат трафика в час пик). Метрото пък, въпреки че е много хубаво, също не е редовно, защото не на всички станции има табла, които да отброяват след колко минути ще дойде и така също се трупат тълпи. На теория би трябвало да е на всеки 15 минути, но не винаги е така. За съжаление обаче, нямам лични впечатления от метрото, защото още не съм се возила.
Румънците, шофирането и правилата за движение
Самолетчето – играчка ме стоварва на летище Отопени и тръгвам из ръкавите напред – назад към изхода. Самото летище е новичко, добре поддържано, с ясни табели (като за идиоти) така че скоро стигам до изхода. По план, някой трябва да ме посрещне на летището, но понеже го разбрах в последния момент, съм се екипирала с карти (отново много) + всякакви възможни начини да се добера до Букурещ.
Летище Отопени
може и да изглежда много близо на картата, но реално се намира в друг град – непосредствено до столицата. За разлика от нашето летище, това тук е
свързано с града само с една автобусна линия – 783–
която върви от летището до центъра на града (спира наистина в идеалния център). На отиване, по принцип това беше първия ми избор на превоз. За това удоволствие, трябва да си купите вездесъщата карта на RATB, спомената горе, но за щастие директно пред терминал Пристигащи има будка.
Естествено,
човек може да вземе и такси, но…
… в ужасния трафик в Букурещ (буквално куцо и сакато се е качило да кара и в час пик е невъобразимо) и повечето таксиджии, досущ като нашенските „копърки“ ще се опитат да ви одрусат здраво.
За мое щастие, нямам този проблем, така че след минути се гмурваме в необятното букурещко движение.
Столицата на Румъния се слави с най-лошия трафик в Европа,
поне според тази класация. Затова не минават и няколко минути и попадаме в задръстване на подстъпа към града. Домакините ми започват да се оплакват от лошата (!) инфраструктура на града и тесните (с по три ленти във всяка посока!!!) пътища… Аз се смея и обяснявам, че подобен път по българските стандарти ще се брои за магистрала, а те обясняват, че това е тесен път и затова има задръстване…
По пътя научавам, че Отопени не е единственото летище на Букурещ, но другото (което е доста по-близо до града) се пази като резервно, в случай на авария или нещо подобно. Навън вали сняг и е леко мъгливо и всички около мен не спират да се извиняват колко е лошо времето. Аз обаче гледам хумористично на нещата – много обичам снега – и си правя заключения.
Като начало –
правилата в колата
В Румъния коланите са задължителни за шофьора и пътника до него, но когато тръгвам да слагам колан, всички ме гледат като говорещо извънземно. Обяснявам, че в България ако те хванат без колан, ще глобят и теб, и шофьора на колата, а те ме успокояват, че тук глобата е само на хартия и досега никого не са глобили. Въпреки това – слагам колан (че за беля, може да срещнем някой блюстител на реда).
По отношение на
шофьорските навици,
не мога да кажа, че румънците са много добри шофьори. Точно обратното – свикнали са да карат с несъобразена скорост, обикновено твърде бързо без значение от терена или препятствията – и всяко нещо, което ги бави (обикновено по-бавна кола на светофар) става причина за клаксони от страна на тези зад него. На пешеходец пресичащ на пешеходните пътеки колите спират ВИНАГИ (без значение от светофара) и затова доста от румънците са си свикнали да пресичат на червено. На моето клатене на глава, че са самоубийци, те ми обясниха, че за неспиране на пешеходец на пешеходна пътека имало брутални глоби и затова шофьорите са свикнали да спират.
Паркирането е огромен проблем в Букурещ,
където за разлика от при нас няма синя и зелена зона. Всеки паркира където намери, или в някой платен паркинг. Въпреки това, намирането на място за паркиране си остава проблем, но повечето румънци, които питах са единодушни, че по-добре да си търсят място за паркиране, отколкото да чакат градски транспорт неизвестно колко дълго и да се тъпчат в автобуса, трамвая или метрото.
Климат ала Românească
Климатът в Румъния е по-скоро континентален, така че
през зимата е много студено, а през лятото – ужасно топло
Дотук нищо странно и звучи като цитат от учебник по география, нали, драги ми читателю? Е, да де, ама пристигам аз в Букурещ през март и всички се юрват един през друг да ми се извиняват колко лошо било времето. То че вали сняг и бели мечки пият водка по ъглите около Палатата на Народите е вярно, ама чак пък такъв катаклизъм и природно бедствие не е. Сняг има натрупан около двайсет сантиметра, температурата е около минус пет градуса по Целзий, нищо кой знае колко страшно. Така че след петдесетото извинение в продължение на три дни, решавам да попитам, къде, аджеба, е ключът от палатката с тия извинения за снега. В крайна сметка, в Румъния трябва да е по-студено от при нас. Аз да не идвам от някоя бананова република, че всички да се надпреварват да ми обясняват, че било лошо времето.
В крайна сметка, майка ми ме е подготвила за сибирски студ (като предвидливо ми наби канчето да си взема дебелото яке), имам си ръкавици, шапка и шал и все от някъде ще намеря найлонова торба, в която да прибера апарата.
Та след питане и разпитване, румънците изплюват камъчето – през март в Букурещ обикновено е около 20 градуса и сняг по това време не се очаква. За тях това е много странно и необичайно, дори доста притеснително. Има и друга причина да
недолюбват снега и тя се крие в спецификите на чистенето му
Както ми обясниха,
в Букурещ се ринат само основните широки булеварди
– при това имам предвид най-широките. Всичко друго не само че не се чисти, но дори и сол или пясък не се хвърля. Впрочем изобщо не видях някъде да хвърлят сол или пясък по снега. Колкото до
тротоарите – те са като снежни преспи
и никой не разчита на служителите на ВОЛФ да му почистят пред блока. Точно обратното – всеки рине сам пред своята врата – било то учреждение, офис, ресторант, магазин или частен дом.
Елементарен пример за това как НЕ се чисти по тротоарите в Букурещ. Това е една от най-оборотните станции на града, тази на университета. Както се вижда, никъде не е почистено. Ако си решил да си „тунингован“ с някакви неподходящи за времето обувки, проблемът си е лично твой.
Ако искаш да ходиш по улиците, когато е пълно със сняг, ще ти трябват здрави и стабилни обувки и доста добри умения за лавиране насам – натам. По тази причина и из Букурещ няма да намериш, драги ми читателю, толкова много тунинговани кифли, колкото щъкат из София (но за това малко по-късно).
Друга интересна особеност е, че докато не спре снегът, по улиците не тръгват снегорини. Тръгнат ли обаче,
централните улици са излизани. Всички останали улици обаче…
…остават затрупани в преспи сняг, дори в идеалния център на града. После някой да почне да се оплаква, че на неговата улица не минава снегорин…
Ето още един пример как НЕ се чистят улиците на Букурещ. Това не е квартална паланка, а улица дето свързва министерства, при това в идеалния център, само на петстотин метра от университета на Букурещ. Ето и как е почистена. Хората караха такъв голям офроуд, че чак спрях да гледам. Впрочем, снимката е правена в седем вечерта и вече отдавна не валеше сняг, така че явно практиката у тях е да не чистят. Само да ми падне някой жител на панелен комплекс да ми мрънка, че не са му изринали пред блока – да види букурещлии как се мъчат…
Кацането и излитането във виелица също не е проблем – защото там снежинките направо ги ловят във въздуха. Дори в здравата виелица, в която пристигнах, пистата си беше почти суха.
През лятото е много, ама много горещо
– без значение от температурата навън, бетонът много се нагрява и усещането е все едно вървиш в пещ. В Букурещ има паркове, но зеленината по основните улици не е чак толкова много и не може да компенсира нагряването от околните сгради. Температурите в Букурещ често надвишават 30 градуса по Целзий, а смяната между леденостудена зима и горещо лято е доста рязка. Домакините казаха, че през март нормалните температури са над или около 20 градуса и се майтапеха, че снежната виелица е дошла специално в моя чест
Яж като румънец – особености на румънската храна
В класацията за най-вкусна храна, румънската определено не държи челното място. Колкото пъти съм била, толкова пъти са ми правили впечатление няколко неща. Като начало –
салатата
Спомням си преди няколко години отидохме до Бран с нашите и в една кръчма (с вид на стара средновековна такава) баща ми си поръчва салата за мезе. Представи си физиономията на човека, драги ми читателю, когато келнерът донесе салатата в купа с размера на чаша по-малка от 200 мл. Реално, салатата ми се събираше в шепата. (всичките ни съседи, без гръците, са така – смао с гърците обичаме големи салати – бел.Ст.)
Първата и най-характерна особеност на румънската храна е, че
порциите по начало са по-малки
Както се изразиха домакините „В България вашите чинии са огромни и пълни догоре, при нас е малко по-гурме“. По отношение на салатата нещата са още по-забавни, защото за румънците това не е храна. Поне не по начина, по който ние разбираме салатата. Един българин като нищо може да се наяде с купа шопска салата. За един румънец обаче, салатата е просто добавка към основното (което обяснява количеството й, равняващо не на не повече от 150 грама, при това в добрия случай). Друга странна особеност, която доближава румънците повече до северните нации е яденето на
кисело зеле и туршия в гарнитура към основното
Те имат много, много хубави туршии (в най-разнообразни форми), но за моя вкус вътре има твърде много сол и твърде малко оцет. (не само северните, но и южните ни съседи – търците – ползват туршията като гарнитура, вкл.и през лятото – бел.Ст.)
Подправките
също са проблем, най-вече защото не са на почит. Предполагам, че това се дължи на факта, че румънският климат е твърде суров в повечето места, за да може да растат средиземноморските подправки, толкова характерни за българската и по-южно балканската кухня. Затова, когато си поръчвате пържола в Румъния, не очаквайте да видите нещо поръсено с чубрица и черен пипер, защото няма да го намерите (поне не в традиционните заведения, които предлагат румънска храна, а не нещо за туристите). Пържолата в Румъния представлява най-често дебел резен месо печен на скара и поръсен със сол. Най-честата гарнитура за мръвките пък са варените или печени картофи (също обилно посолени).
Румънска пържола – вкусна е, докато е топла. Бележка – румънците вечерят доста рано – преди 8 часа вечерта – и си лягат раничко. Респективно, закуската обикновено почва от 6.30 или 7 сутринта…
Мамалигата или качамакът
(с чисто научна цел пробвах) е нещо, което определено ми се видя безвкусно, но румънските домакини обясниха, че мамалигата в заведенията е твърде безлична и всъщност всяка къща си има свой „персонализиран“ вариант, който е съвсем различен.
Изобщо,
румънците слагат сол на всичко, но по много
(имам предвид, все едно са изтървали солницата в яденето). За тях слагането на много подправки в една гозба е лош вкус, обичат нещата да са простички и добре сготвени. А защо ядат толкова солено (ама наистина много солено и го казвам като човек, който също обича да слага повечко сол в манджата) така и не разбрах. Мога само да кажа, че постоянно добавят сол на нещата.
Румънска супа топчета – почти същата е като нашата.
Едно традиционно румънско ядене – без значение дали вкъщи или на заведение – винаги започва със
супа
Поне така ми казаха домакините. За румънците няма ли супа на масата, не се сяда. При нас ролята на супата е заменена от салатата, предполагам. Те имат
десерти,
при това много хубави – единият традиционен десерт много прилича на крем-карамел, само че се готви с около 30 – 40 яйца по някаква странна тяхна технология. Той е нещо като традиционен празничен десерт, но не ми е съвсем по вкуса. Обаче се влюбих в други два традиционни десерта – единият се нарича панакота и представлява нещо като шарлота или баварски крем. Сервират го в чаши и е наистина много вкусен. Другият десерт се нарича папанаж и представлява големи понички гарнирани с обилно количество сладко, сметана и кисело мляко. Ако видиш някое от тези неща в менюто, драги читателю, не се колебай да си поръчаш.
Водата в Румъния е нещо много странно,
особено минералната. По дефиниция, щом е минерална вода, значи е газирана, поне така смятат румънците. На моя въпрос защо, хората ми обясниха, че за тях минералната вода е газирана. Не-газираната минерална вода се намира мааалко по-рядко (имам предвид има по-малко видове в магазина) и на румънците им е странна (факт – беше невероятно трудно дасе намери нормална минерална вода и по времето, когато стюардесите на АТР на Таром бяха още млади гаджета Търсете „апа плата“ – иначе ще се чудят каква толкова специална вода искате – бел.Ст.)
Една от най-популярните марки минерална вода идва от областта Буковина и е (поне по мое мнение) много подобна на нашата вода в България. Впрочем, в румънските магазини могат да бъдат намерени дори български хранителни продукти. Домакините ми казаха, че много харесват нашата храна, защото я смятат за много по-качествена и вкусна от своята. Така че съвсем спокойно можете да си намерите българска минерална вода в някой по-голям супермаркет.
Румънците обичат да се забавляват, но по отношение на алкохола се различават от нас. Като начало, те пият по-малко ако са седнали на маса. Едно питие е достатъчно, при това не говорим за силно алкохолни напитки като ракия или водка. Въпреки че румънците имат много добри ракии – цуйка, палинка и пр. – и ми казаха, че имат доста добри вина (при това много видове) – на обяд рядко ще видите румънец да седне да пие. Вечер, особено през седмицата също не прекаляват.
Най-популярната алкохолна напитка всъщност е
бирата
като трансилванската бира е сред най-обичаните. Понеже си направих труда да опитам различни видове, мога да кажа, че бирата от Брашов не струва (въпреки че румънците много я харесват), тази от Тимишоара е силна и много пивка (и определено ми стана любима), а най-популярната румънска марка Урсус може да скрие Старопрамен в малкия си джоб. Така че ако трябва да си поръчаш нещо за пиене, драги читателю, избери бирата и няма да сбъркаш.
Как да минем за румънци
с минимални познания по румънски език – дегизировка за ърбън приключения
Когато човек отиде в чужда държава, едно от първите неща които иска да направи е да се разходи по улиците и да разгледа. За да можете да разгледате ефективно обаче, при това без да привличате внимание, ще трябва да се „дегизирате“ като румънци. Как става това?
Стъпка едно:
облечи се като румънец
Преди години винаги се чудех защо в момента, в който ме видят, започват да ми говорят на английски. С румънците изглеждаме общо взето еднакво като черти на лицето (не е като да съм руса скандинавка, че да светя като семафор, че не съм от тук) следователно ще трябва да е нещо друго. През август дори разбрах какво точно. Оказа се съвсем дребна подробност – външния вид и най-вече грима и прическата (т.к.редакцията не ползва нито грим, нито прическа е очевисно защо навяслъде го имат за местен – бел.Ст.)
Ако сте дама и искате да минавате за румънка трябва да се обличате и държите като тях. Това означава
да носите грим (достатъчно, че да подчертава красотата Ви, но не толкова че да крещи „турбо фолк пача“ през улицата) и
косата Ви трябва да е поддържана. Това ще рече, че не можете да се разхождате по улиците с коса като кошница и пълна липса на грим без да привлечете внимание и да се издадете, че не сте от местните.
Това го открих съвсем случайно, когато (излизайки от делова среща) отидох до магазина през улицата да си купя нещо за спомен. Та, влизам аз, „натокана и облякана“ – с рокля и токчета, прическа и грим – и на секундата почват да ми говорят на румънски. Тогава осъзнах, че не чертите на лицето, а именно дрехите, прическата и грима издават чужденката. Защото в нормално състояние на терен съм с коса като кошница, без грам грим и с развлечени (но пък за сметка на това – удобни) дрехи. Оказа се, че не се иска много, за да мина за румънка – малко повече внимание към детайлите, добре подбрани според сезона дрехи, малко грим и готово! Вече си плещим на румънски и хората се смеят като обясня на английски, че не съм румънка.
На господата им е доста по-лесно от на дамите, защото само трябва да облекат някакви по-хубави дрехи (по възможност не развлечени) и са готови.
Като заговорихме за
румънките – сред тях има доста красиви жени
За разлика от българките обаче, те не ходят по улицата все едно са тръгнали за някоя чалготека в Студентски, ами се обличат стилно и според сезона. Не се прекалява нито с крещящ грим, нито с фрапантни или пошли дрехи (макар че ги има всякакви…) Обувките също са важни – през зимата ще видите малко румънски жени на токчета (заради особеностите на почистването на улиците) – така че повечето залагат да удобните и стабилни обувки. Всъщност, и през лятото ще видите румънки покачени на високи платформи само когато отиват на парти. (редакцията вече се изказа по темата в точката за самолетите – бел.Ст.)
Ето улица точно в центъра, почти на нулевия километър. Ето и как е почистен тротоара. Съгласи се, драги ми читателю, че трудничко ще ходиш с неудобни обувки по това.
През зимата пък всички носят удобни и топли дрехи – моето топло и дълго яке (което майка ми ме накара да взема) се прие с доста голям фурор сред домакините, които се възхищаваха на това колко е топличко. Така че няма нужда от много „гласене“. Въпреки апарата (който е неделима част от моя организъм, където и да съм) и спирането да щракам почти всичко, през зимата ме спряха да ме питат за посоката поне четирима души (които падаха да се хилят щом като обясня, че не съм местна), а пък още толкова започваха разпалено да ме съветват (виждайки апарата) къде имало още за гледане (пак на румънски).
С моите почти никакви познания по румънски, ако вляза да си купя нещо мъничко от магазина, хората дори няма да се усетят, че не си говорят с някой „техен“. Когато попитах домакините защо, те ми обясниха, че е нещо в поведението. Това ни води до…
Стъпка 2:
дръж се като румънец
През август бях за пръв път достатъчно дълго в Букурещ и не познавах абсолютно нищо. Нито кое къде е, нито кое си струва да се види. Така че тогава обикалях като муха без глава напред-назад и, естествено, привличах доста внимание. И как не, като мъкна със себе си апарат на статив. Обаче, ако човек се движи сам, привличането на внимание не е най-добрата идея, особено ако искате да разгледате, движите се мааалко по-късно през деня (имам предвид след залез) и все пак не сте сигурни къде отивате. За да минете за румънци, трябва да се държите като тях, което никак не е трудно.
Като начало –
приберете всички хартиени карти някъде!
Те ви издават на секундата. Ако не знаете къде сте, хартиената карта изобщо няма да ви помогне! По-добре попитайте някого за посоката – румънците са много отзивчиви и дори да не могат да ви обяснят, ще ви заведат. Ръчкането на карта на телефона също няма да ви помогне много, защото GPS засичането куца доста (особено ако ползвате офлайн карта). Така че по картата може да виждате, че сте на едно място, а всъщност да сте на 500 метра от него. Освен това пресичането на определени кръстовища в центъра може да ви омотае допълнително (особено ако има подлез на метростанция на същото място). Така че зарежете картите и по-добре питайте хората около себе си.
Сведете дрънкането на висок глас до минимум,
така че хората да не чуват много-много на какъв език говорите. За наше щастие, румънският е пълен с доста български думи, така че дори и да ви чуят, може да не разберат откъде идвате.
Изтрийте глупашката „учтива“ усмивка от лицето си!
Като всяка нация минала през тоталитарен режим, и румънците не са почитатели на „западняшката“ усмивка до ушите. Ако се усмихвате нон-стоп, хората автоматично ще ви смятат или за ненормални, или за западняци (като и двете неща не са препоръчителни). Вместо това, оставете дежурното българско леко смръщено изражение и няма да се различавате от хората наоколо.
Не „блейте“ наляво-надясно!
Това означава – не ходете с ококорени като понички очи (макар че Букурещ наистина си заслужава човек да му се кокори) и по възможност не се влачете като народна песен по улиците. Ако искате да отидете на едно място, просто тръгнете натам с нормален (като за голям град) средно бърз ход и не пречете на хората около себе си да ви заобикалят. Особено ако е зима, а искате да снимате нещо, отстранете се от пътеката на тротоара, по която всички вървят (аз нагазвам в снега, че да не преча) и снимайте тогава. Така няма да има нужда другите да ви чакат, няма да ви заговарят, че да се дръпнете и ще ви е по-лесно.
Най-лесният начин да обясня това е следният – представете си, че вървите из родния си град и се дръжте по същия начин, без значение от различната обстановка. През март, когато вече доста добре знаех коя забележителност къде е из центъра, си се движех без карта, like a boss, като стара букурещлийка и нито веднъж не са ме разпознавали като чужденка на улицата, въпреки апарата на врата и фоточантата. По-скоро ме бъркаха с някоя местна фотографка.
Та такива ми ти работи, драги ми читателю, ето това е основната информация за Букурещ, която ти е нужда. Нашето приключение обаче едва сега започва, тъй като имам още много други неща за разказване. Тъй като този пътепис вече стана твърде дълъг, ще ти разкажа за забележителностите на Букурещ в следващата част
За фотограф това е все едно да си с ръка вързана зад гърба, но тъй като изборът не е съвсем мой, ще се лети с Таром.
Иначе на АТР-ите на Таром вероятно работят същите стюардеси, които започнаха на тях в края на 90-те, когато самите самолети АТР бяха чисто новозакупени от Таром, а редакцията безсрамно пътуваше всяка втора седмица до и от Букурещ с тях. Просто не само самолетите са остарели… а стюардесите бяха главозамайващо красиви румънки – бел.Ст.)
